Бъди ми враг

16.

Седнал на перваза на средновековния каменен прозорец, Еверет гледаше към квадратния вътрешен двор долу. Вечерта запращаше дълги сенки от старите дървета образци във „Фелоус Гардън“ през спретнатите морави и добре почистените чакълести алеи. Последните лъчи дневна светлина улавяха шпила на параклиса и кулите на мястото, където колежът граничеше със „Сейнт Джайлс“. В задълбочаващия се мрак Еверет можеше да различи защитното поле, което блещукаше като ореол в здрача.

— Ей, тате — прошепна той. — Влязох в „Оксфорд“.

След като задържаха Еверет и Шарки, Елена Кастинидис бе действала отривисто и брутално.

— Събличай се! — заповяда тя.

— Какво? — озадачи се момчето.

— Събличай се! — каза отново тя с тон, от който ставаше ясно, че няма да потретва.

Еверет нямаше къде да се скрие от войниците, но можеше да обърне гръб на лейтенант Елена Кастинидис. Шарки вече беше свалил шапката си и се отърсваше от шлифера си.

— „Блажен оня, който бди и пази дрехите си, за да не ходи гол, та да не гледат срамотата му“ — цитира Шарки.

Яке, риза и шорти — всичко беше свалено. Еверет разкопча обувките си от „Бона дрешки“ и се измъкна от клина. Остана разтреперан само по бельо. В зимното слънце нямаше топлина, а вятърът прорязваше.

— Всичко — нареди лейтенантът.

— Това е тормоз върху дете, да знаете. Има закони срещу такива провинения.

Войниците се разсмяха.

— Сваляй или свалям аз. — Лейтенант Кастинидис потупа войнишкия нож, окачен на колана на бронята ѝ.

Еверет пъхна палци под ластика на гащетата си и ги смъкна надолу. Излезе от тях, гол и напълно беззащитен. Това беше адът. Адът на съблекалнята в „Борн Грийн“ след футболен мач. Адът на шумните типове, които нямаха нищо против да се събличат пред останалите, онези, които те шибваха с хавлия или скачаха върху приятелите си, точно когато са се съблекли, бореха се с тях на пода, щипеха ги за зърната и издаваха животински звуци. Това беше адът под душовете, когато обръщаш гръб на всички, в случай че шуртящата гореща вода предизвика нещо, от което би те хванало срам, ужасът да не знаеш дали когато излезеш, останалите няма да са скрили дрехите ти. Беше адът на срама и разсъбличането, на това да си напълно сам.

— Ръцете на тила.

Еверет сключи пръсти зад главата си. Войникът със скенера започна от пръстите на краката му и стигна до скалпа, като внимателно, бавно, методично го обикаляше. Вторият, онзи с оръжието, което убиваше цербери, държеше дулото му на двайсет сантиметра от носа на Еверет. Той се опитваше да не поглежда очите зад шлема. След което скенерът започна да проверява дрехите и обувките му — бавно, внимателно, прилежно. Еверет стоеше напълно неподвижно.

— Чист е. Няма наан.

Въоръженият войник отмести оръжието със замах и го щракна в скобата на гърба си. Наан? — помисли си Еверет. Като пенджабския хляб?

— Можете да се облечете — каза лейтенантът.

Еверет почти се гмурна в дрехите си. Докато навличаше клина и опитваше да напъха измръзналите си крака в обувките, подскачаше на едно място. Треперенето започна, докато затягаше връзките на кавалерийското си яке. Хвърли поглед към Шарки и видя, че американецът тъкмо си обличаше шлифера с качулка. Двама други войници държаха оръжията му. Шарки сложи шапката си, нагласи перото ѝ под точния ъгъл и оправи ръкавелите си. Достойнство — възстановено. Самообладание — под обстрел. Еверет изпита завист. Самият той все още гореше от срам и бе разгневен. Вдигна качулката на якето си и направи крачка към офицера.

— За какво беше всичко това? Какво става тук? Кои сте вие, по дяволите?

Лейтенант Кастинидис прие гнева на Еверет спокойно като февруарски дъждец.

— Не ти задаваш въпроси на мен, момче. Аз питам теб, а ти отговаряш. Товарен кораб клас 88 от Земя 3, горе на Астън Хил.

— Значи знаете за…

— Регистрирахме ви на радара още когато се появихте над Североизточен Лондон. Не е зле сега да си поговорим и с капитана ви. Обадете му се. Известете го за случилото се.

— Тя — обади се Шарки. — Капитан Анастейзия Сикссмит.

Лейтенант Елена Кастинидис не беше впечатлена.

— Придвижваме се. — Тя махна на тежковъоръжените си войници да тръгват.

Заобиколиха внимателно лъскавото черно петно върху тухлената настилка на алеята. Еверет забеляза, че Шарки е зарязал заека и фазана на покрива на изоставеното ауди. Вече не изглеждаха подходящи за храна.

Капитан Анастейзия беснееше. Беше бясна на Шарки, че са ги пленили. Беше бясна на Шарки и Еверет, че са довели шарпи на кораба. Беше бясна, че въоръжени непознати държаха на мушка екипажа, дъщеря ѝ и самата нея. Но най-вече бе бясна, че ѝ заповядваха на собствения ѝ мостик.

— Този курс — лейтенант Елена Кастинидис докосна интерактивните си очила и информацията протече надолу по пръста към дланта ѝ. Жестоко, помисли си Еверет.

— Изпълнявайте — капитан Анастейзия почти изплю думите. Сен се поколеба. — Изпълнявайте! — отсече капитанът. Сен въведе курса и натисна лостовете напред. Еверет почувства как Евърнес потръпва под него.

Лейтенант Кастинидис се наведе над ръчно изработената от Макхинлит платформа, която свързваше скоковия пистолет и Доктор Квантум.

— Това ми е познато — тя почука скоковия пистолет. — Това не — заби пръст в Доктор Квантум.

— Не пипай. Мои са — каза Еверет. Незабавно съжали.

Но беше разпознала скоковия пистолет. Знаеше какво може да прави. Инстинктът ми беше правилен, помисли си Еверет. Инстинктът ми винаги е правилен.

— Ще пипам каквото си поискам, синко.

Трябва да е нещо от униформите, мислеше си Еверет. Лиа-Лиан-Лиона и Мустака Милиган бяха демонстрирали същото чувство за лично право, когато се бяха настанили в кухнята на майка му и настояваха за чай и препечени филийки, веднага след изчезването на баща му. Не, не униформите, помисли си Еверет. Шарпи. Еднакви са във всяка една вселена. Осъзна, че е започнал да мисли на езика на ветровиците.

— Давайте тогава — контрира я той, — стига да се чувствате достатъчно удобно при мисълта, че ако натиснете грешния бутон, можете да ни изпратите навсякъде в Целостта.

Беше лъжа; скоковият портал не можеше да се отвори без контролния панел, а Еверет беше поставил парола, която защитаваше действието, но бе достатъчно, за да накара лейтенант Кастинидис да отстъпи от бюрото му. Тя се вторачи в него.

— И кой си ти всъщност?

— Еверет Синг — отговори той. — И съм навигатор. — Спомни си гордостта в гласа на Сен, когато бе обявила, че е пилот на Евърнес. Усещането беше приятно. Донякъде възстановяваше самочувствието му след унижението при изоставената къща. Сен хвърли поглед на Еверет от мястото си на пулта за управление. Пусна му една тънка усмивка и повдигна няколко пъти вежди. Бона оми.

Лейтенант Кастинидис отиде при наблюдателния прозорец и спря пред него с ръце зад гърба. Еверет видя как Шарки настръхва от ярост. Това беше мястото на капитана, запазено за господаря и командира на Евърнес. Корабът летеше ниско, на двеста метра над опустелите земи. Магистрали, фабрики, градчета и имения — изоставени на природата… или онова, в което се бе превърнала тя. Слънчевата светлина намигваше от мъртви прозорци. Дъхът на Еверет секна. Далеч напред, като зора на хоризонта, мъждукаше слаба завеса от светлина. Приличаше на бледа светкавица, прорязала небето, която се раздвояваше и раздвояваше на греещи линии, трудно забележима срещу клонящото на запад слънце, сплетена и разплетена в паяжина от светлина.

— Какво е това? — попита той.

— Оксфордското защитно поле — отговори лейтенантът. — Засега Наан не са открили начин да го преодолеят. Не мисля, че дори опитват вече. Измина повече от година след последното масирано нападение.

— Наан. Чух ви да казвате тази дума и преди.

— Да, синко. И ще я чуваш още много пъти — лейтенант Кастинидис докосна комуникационния панел на гръдната си броня: — Отряд 27 до Оксфордската отбрана. Извършваме заход за сближаване. Вече трябва да имате визуален контакт — пауза. — Да, въздушен кораб е.

Еверет вече виждаше града зад мъждукащите стени. Слабата светлина улавяше кулите на колежа, шпиловете на църквата, сводестите галерии, вътрешните дворове и градините, парковете и проблясването на двете реки, които течаха към общата си среща.

— Бавно напред — нареди капитан Анастейзия, сякаш за да напомни сама на себе си, че все още можеше да издава заповеди.

Сен издърпа назад лостовете за ускорението. Еверет полетя по инерция над предградия и улици, също толкова празни и занемарени, колкото и тези на Лондон. Въздушният кораб идваше от югоизточна посока, над Темза и мочурищата около колежа „Крайстчърч“. Точно пред тях защитната мрежа блещукаше като намаслена вода. Извън нея имаше сгради, подобни на начупени, прогнили зъби, парчета черепи и мъртви кости. Зад нея бяха движението, животът: вятърни турбини, които се издигаха по-високо от дърветата от другата страна на Крайстчърч Медоу, с пасящи крави из оределите зимни тръстики около постаментите им; превозни средства, пешеходци, дори велосипеди; подранили светлини, запалени зад прозорците. По линията, където защитното поле докосваше земята, Еверет видя черен пръстен. Лъскаво, втечнено черно, замръзнало на разтечени локви. Беше същата черна течност, която бе видял по-рано през деня, пръсната по цялата алея пред провинциалната, буржоазна лятна къща.

— Това е ЕМ поле.

— Обяснете, мистър Синг — обади се капитан Анастейзия. Евърнес приближаваше блещукащата светлина.

— Електромагнитно поле. Уврежда компю… комптаторната електроника. Ще изпържи… — Еверет едва не си прехапа езика.

— Ще изпържи какво, синко? — попита лейтенант Кастинидис. Тя кимна. Един от войниците зае позиция между Еверет и Доктор Квантум. Друг изключи сръчно Инфундибулума.

— Не! — изкрещя Еверет.

Войникът го обездвижи. Шарки бе изскочил от мястото си. Щрак-щрак-щрак. Оръжията извадени. Лейтенант Кастинидис завъртя Доктор Квантум в ръце. Тя произнесе в опакото на ръката си:

— Преминаваме, изключете полето.

Стената от мека светлина премигна и изгасна. Когато погледна надолу, Еверет видя още войници в пълно бойно снаряжение, които се изсипваха от бронетранспортьори и заемаха позиции по вътрешността на черната зона. Евърнес се плъзгаше бавно над оксфордските колежи. На Еверет този град винаги му бе приличал на дъската на някаква сложно замислена интелектуална игра — площадите, галериите и стените на колежите. Архитектурата бе сходна с тази в неговия свят — кулите бяха малко по-високи, квадратните площади малко по-големи, сводовете на галериите до известна степен по-мрачни, — но разположението им бе различно. Тук имаше колежи, които не съществуваха в света на Еверет. Сен извърши маневра над купола на „Радклиф Камера“ и Броуд Стрийт и се спусна над тихите колежански градини към определеното място за акостиране на Мюзиъм Роуд.

— Преминахме — обади се Шарки.

Лейтенант Кастинидис докосна опакото на ръката си. Защитната система отново оживя зад въздушния кораб, призрачна стена, която минаваше напряко през пасбищата и оголелите зимни дървета из колежанските поляни.

Еверет отиде при монитора за наблюдение откъм кърмата на Шарки и го придърпа надолу на подвижното му рамо. Увеличи картината докрай, като го фокусира върху чернотата, плиснала като киша срещу блещукащата защитна стена. Зоната на плисъка; церберът, обстрелян до черна слуз от онова, което сигурно беше концентрираната версия на същото това защитно поле; черната кипнала, къкреща маса, пълзяща по доковете и фасадите на Доклендс, притегляна от злия отлив на онази ужасна черна кула. Асоциацията се оформи в съзнанието му.

— Наан — прошепна той. — Разбира се. Нанотехнология.

Светлината почти бе изчезнала. Навигационните светлини на Евърнес, закотвен над Мюзиъм Грийн, огряваха отвъд покрива на параклиса. Лъчите обливаха заревото на защитното поле. Смраченото небе зад хоризонта от кули, шпилове и колежански покриви изглеждаше като подпалено от студен огън. Дори и в този празен, мрачен и призрачен свят университетското градче бе красиво, като последно пламъче в бурята или самотен глас, припяващ в тъмнината. Най-добрият научен университет беше Кеймбридж, но бяха изпратили Теджендра да учи в Оксфорд. Беше се превърнал в гордостта на семейството. Вижте го, нашият син, нашето момче е прието в най-великия университет! Един Синг! Момче от Батвала! Физик в Оксфорд! Нямаше значение, че не разбират с какво се занимава там; въпросът беше къде. Дори и пътят му във времето да го отведеше в друг град, в Лондон или различен университет, Оксфорд бе нещо, за което баба Аджит и нейните сестри можеха да се хвалят. Ако семейството бе разочаровано, че Теджендра не беше станал част от преподавателското тяло там, разочарованието бе по-смекчено от определени очаквания, че Еверет ще успее. Двама Синг в Оксфорд! Това щеше да отеква до края на света под покривите на пенджабската общност в Тотнъм.

И ето го и него, втория Синг. В средновековно помещение, в колеж, с изглед към вътрешен двор. Но този вътрешен двор, този колеж, не бяха от Оксфорд в света на Теджендра, а вратата и прозорците на тази средновековна стая бяха заключени. Еверет отиде при вратата. Разтърси я. Древен дъб, здраво залостен от външната страна.

— Ще се наложи да ви задържим, докато префектът има възможност да поговори с вас — беше казала лейтенант Кастинидис.

Старата колежанска стая беше удобна, макар и по стандартите на студент. Удобна и доста сигурна. Еверет би направил опит да избие вратата с ритник, но петстотингодишният дървен материал щеше да нанесе по-големи поражения по крака му, отколкото той по вратата.

Звук зад гърба му. Почукване по стъклото. Той се завъртя бързо. Сен висеше с главата надолу пред прозореца му, обрамчена от двойката арки. Беше увила крака около алпинисткото въже. Еверет изрази мълчаливо объркване: Как се измъкна? — а после и безпомощност: Не виждаш ли, че е заключено? Сен се усмихна широко все така наопаки, бръкна под ревера на палтото си и извади тънка, плоска лопатка с дължината на пръст. Пъхна я в дървената рамка, малко над ключалката. Еверет знаеше какво да прави. Той отиде при прозореца и внимателно плъзна лопатката навън. В средновековния здрач моновлакното бе почти невидимо. Една грешка можеше да му струва цял пръст. Сен улови дръжката, сключи я към другата и дръпна рязко. Моновлакното преряза чисто металния език на ключалката. Еверет отвори крилото. Сен направи елегантно, бавно салто на въжето и се приземи на крака.

— Фантабулоза или какво, а, Еверет Синг?

— Откраднала си шперцовете на Макхинлит?

— Откраднала? — Сен придоби обиден вид. — Ветровиците никога не крадат едни от други. Не и между нашите. Заех ги. От всекиго според способностите, всекиму според потребностите.

— Това е от Маркс — каза Еверет.

— Не, от Макхинлит — настоя Сен. — Не се ли радваш, че го направих обаче? — Тя сложи крак на перваза. — Хайде де, Еверет Синг. — Момичето плъзна ръка в клупа на въжето.

— Къде?

— Нагоре и навън. Видях шарпите да отвеждат мама и Шарки през градината. Хайде, преди да са ни видели.

Тя натисна управлението на китката си и се изстреля нагоре. Еверет успя да намери време да пъхне ръка в клупа за крака и да прекрачи през перваза, преди лебедката да го завлече през два етажа до покрива. Сен бе фиксирала въжето около един от средновековните каменни комини и бе щракнала макарата в края на желязна скоба на лампа. Как изобщо беше стигнала чак до там? Прозорците на най-горния етаж бяха на поне четири метра под тях, а после имаше и една коварна стряха. Той видя, че Сен проверява въжето и несигурното състояние на улуците, докато прибираше алпинистката екипировка в мешката си.

— Изкатерих се — обяви гордо. — Ти си доста добре сложен, но не би се справил. Хайде, Еверет Синг.

Беше побягнала и тичаше толкова леко и пъргаво, че сякаш почти не докосваше каменните плочи по покрива. От блещукащото зарево на защитното поле изглеждаше като сребрист призрак, небесна фея. Стъпките на Еверет не бяха толкова уверени. Мъглявата светлина превръщаше наклонения покрив в коварно място. Беше сигурен, че почувства как една керемида се плъзга изпод стъпалото му. Той замръзна. Сен вече го изпреварваше с цял покрив. Тя спря и погледна към него — единият ѝ крак бе на скосения покрив, а другият, потупващ нетърпеливо, на ръба на някакъв прозорец. Хайде, Еверет Синг, довери се на тялото си. Вратарски инстинкти. Просто различен начин, по който да ги оползотвориш. Той си пое дълбоко дъх. Не поглеждай надолу. Това бе неизменният съвет на Сен. Той се взря напред към момичето, сложило ръце на кръста си. И се затича. Тялото му усещаше различните наклони и издатини, хлъзгавите места по керемидите. Също като в реална версия на видеоигра от поредицата Асасинс Крийд. Сен се усмихна широко, след което се обърна и затича, а Еверет хукна след нея. Спря на едно място, където кула от деветнайсети век се подпираше на покрив от осемнайсети век.

— Видях ги да я вкарват тук. — Сен се плъзна покрай един прозорец, улови се за някакъв малък орнамент в горната му част и се наведе максимално напред, за да огледа фасадата на кулата. — Там долу има балкон. Мисля, че ще успея оттук. Между другото, Еверет Синг, не се опитвай да правиш същото.

Преди Еверет да е успял да подхвърли язвителен коментар, Сен бе на половината път нагоре по кулата, бърза като блед паяк. Викторианската готическа архитектура си имаше достатъчно места за улавяне с ръка или стъпване с крак, но сърцето на Еверет подскочи от страх, докато гледаше как Сен се издърпва само на върховете на пръстите си на толкова тесен перваз, че на него имаше място за стъпване, широко едва няколко сантиметра.

— Защо отиваш нагоре? — шепнеше сам на себе си той, докато Сен се изкачи на каменната балюстрада, обикаляща кулата, и затича. Тя отново го озари с една широка усмивка, помаха и зае триумфална поза. Чак тогава Еверет проумя стратегията. Сен извади отново въжето, завърза го за балюстрадата и го застопори. Плъзна крак и китка в клуповете и се спусна надолу по фасадата, за да се приземи леко на малкия каменен балкон. — Ами аз… — не успя да довърши.

Сен бе направила всичко това единствено заради него. Тя завърза въжето за мешката си, завъртя я няколко пъти, за да я засили, и я хвърли по посока на Еверет. Момчето я улови, развърза въжето, пъхна ръка в клупа и се хвърли. Ъгълът на кулата започна да приближава с ужасяваща скорост. Еверет се размина на косъм с него, залюля се над приклекналата Сен, а после — в обратната посока, докато тя контролираше постепенното му спускане, за да го приземи на каменните плочи до себе си.

— Трябва да има и по-лесен начин — отбеляза той.

— Може би, но нямаше да е толкова забавно. Виж.

Прозорецът и балконът бяха декоративни, добавени само от естетични подбуди. Прозорецът гледаше високо в горната част на голяма зала, цялата в трегери, гербове и портрети на бивши студенти, постигнали своето величие: викторианското схващане за Средновековието. През стъклото Еверет виждаше маса, разположена на издигната платформа, и фигури на хора, седнали в столовете зад нея. Пред масата, на пода в ниското, имаше две места. Не можеше да сбърка късата подстрижка на тъмната глава на капитан Анастейзия, а онази шапка, оставена на масата встрани, можеше да принадлежи единствено на Майлс О’Рахили Лафайет Шарки.

— Внимавай с пръстите — обади се Сен. Тя извади резачката на ключалки на Макхинлит от палтото си и пъхна единия ѝ край в процепа между крилата на прозореца.

— Как успя да изнесеш всичко това от кораба? — учуди се Еверет.

Лейтенант Кастинидис бе постъпила също толкова стриктно с останалата част от екипажа, колкото и при обиска на голо, на който подложи него и Шарки. До самата кожа, плюс сканиране на тялото от главата до петите, отблизо и съвсем интимно. Еверет вече имаше смътна идея какво търсеха.

— Ветровиците си имат начини да крият нещица, за които шарпите знаят нанте — отговори Сен, като дърпаше моновлакното към себе си. Металът се раздели с мелодично щракване. — Същото важи и за сухоземните твари… без да ми се обиждаш, Еверет Синг.

Отвориха предпазливо прозореца. Вътре имаше тясна дървена галерия, която изглеждаше построена без друга разумна причина, освен мястото да придобие максимално фалшив средновековен вид. По пода на галерията имаше дебел слой прах и изсъхнали мухи — от много, много дълго време никой не се бе качвал тук, за да почисти. Еверет и Сен пропълзяха напред и приклекнаха зад дървения парапет. Най-вляво беше лейтенант Кастинидис. Вече не носеше броня, но все така изглеждаше като стопроцентов войник в плътно прилепналото си трико. По тъканта му като вода преливаха камуфлажни шарки. От ефекта сякаш постоянно изчезваше и отново се появяваше в реалността. Още във фермата се бяха появили от нищото, сякаш дотогава са били невидими, припомни си Еверет. Светлината прозираше от електронни схеми по ръцете и глезените, врата и гърдите. Това носеха под бронзовата броня, помисли си той.

До лейтенант Кастинидис седеше мъж с издялано като с брадва лице, с оредяла коса и възможно най-кльощавите ръце, които Еверет бе виждал. Той също беше във военни дрехи: строго скроена куртка, пристегната в кръста, и набрани панталони, чийто стил Еверет определи като едновременно старомоден и футуристичен, чуждоземен. Под единия му пагон бе подпъхната барета. Значката на баретата и цветната ивица на гърдите му изобразяваха три звезди с корона. Еверет не беше експерт по военните опознавателни знаци и чиновете, но от короната и изправения начин, по който мъжът седеше на масата, скръстил костеливите си ръце, веднага отгатна, че е командващият офицер на лейтенант Кастинидис. До него седеше жена на средна възраст, в копринени дрехи с висока яка, широки ръкави и широк колан. Макар облечена като някаква фентъзи императрица, изглеждаше изморена, безкрайно изморена. Вниманието на всички бе насочено към нея. От четвъртия човек на високата маса Еверет виждаше единствено чифт ръце. Тъмни ръце. Момчето се наведе, за да погледне по-добре.

— Боже мой! — възкликна тихо.

Теджендра.