Червения вълк

32

Външната врата се затваря с трясък и в апартамента настава тишина. Аника е отново сама. Лежи със заровена във възглавницата глава. Коленете й са прибрани към брадичката. Пухената завивка е пропита от тревога. Ангелите тананикат някъде отзад монотонно и безпомощно.

Днес трябва да стане. Поне за да прибере децата. Не боледува често, а Томас не е свикнал да се грижи изцяло за тях, да ги води и прибира, да им готви и чете, да ги слага по леглата. Става кисел и раздразнителен, а тя се изпълва от чувство за вина.

Сгушва се още по-надълбоко под завивките.

Можеше и да е по-зле, казва си тя.

Ако се разболеят например децата. Ако Томас я напусне. Ако закрият вестника. Ако в Ирак избухне война — всяко от тези неща е по-лошо. Това тук е едно нищо.

Но си е нещо. Нещо като огромна празнота на мястото, където се е намирало професионалното й самочувствие.

Вярвала е на Шюман. Доверявала се е на трезвата му преценка.

Нещо е станало. С нея или с него. А може би с двама им. Може да е заради случая. Навярно не е лъжица за тяхната уста.

Или пък наистина се е побъркала в оня тунел. Добре знае, че тази възможност е напълно реална.

Изгубила ли е способността да преценява точно нещата? Нима е стигнала ръба на безумието?

Завива се презглава и оставя тази мисъл да завладее бавно съзнанието й. Но тя се пльосва редом, полага глава върху възглавницата. Поглежда я и се убеждава, че не е опасна.

Случаят си е случай и правото е на нейна страна. Тук има нещо. Шюман може да е бил прав много пъти преди, но сега не е.

Отхвърля завивката и диша задъхана. Бърза гола към банята, измива зъбите и взема светкавичен душ.

Апартаментът кънти опустял, лишен от присъствието на Томас и децата. Застанала на прага към кухнята, Аника гледа оставената след закуската бъркотия, без изобщо да й пука. Заслушва се в звука на тишината, шумове, на които никога не обръща внимание, докато всички са си у дома, а тя има други задачи освен свързаните лично с нея. Когато става част от нещо по-голямо, отделно от нея самата, мъничките, незначителни нюанси не успяват да стигнат до съзнанието. В битието й на Отговорен възрастен неговият филтър пропуска само най-важните крясъци. Като „Дай да ям!“, „Тиксо!“ или „Къде е Тигърчо?“.

А сега е самичка и болна, натикана в миша дупка, употребен репортер с изтекъл срок на годност, а дреболиите я зариват, принуждават я да слуша с нямо удивление.

Хладилникът мърмори с дълбок и постоянен глас, с един полутон по-ниско от вентилационната инсталация от съседния покрив. Отнякъде пропълзява миризма на пържено. В близкия ресторант загряват котлони и тигани, приготвят днешния обяд. Автобуси стенат и ръмжат при спирката на Хантверкаргатан, сирените откъм пожарната при парка Крунуберг надигат глас и пак замлъкват.

Обзема я внезапна паника.

Не мога повече.

И мускулите по цялото тяло се напрягат, звуци и дишане заглъхват.

Нищо ми няма, убеждава се тя. Просто така ми се струва. Не се задушавам, а тъкмо напротив. Това е хипервентилация, но ще отмине, само търпение, трябва да се успокоя.

А подът се надига все по-близък, притиска бедрата и лактите й, докато накрая се оказва вторачена в пространството под миялната за съдове.

Той въобще не ме брои за човек, казва си Аника в настъпилия миг яснота, който връща обратно звуци и цветове. Шюман не ме разглежда само като репортер; той ме лишава от чест и човешко достойнство. Никога не го е правил. Сигурно е жертва на неподозирано вътрешно желание да се утвърди. Да бъде приет. Мен не ме приемат. Но той не може да застане на моя страна точно сега, защото ще му струва прекалено скъпо.

Изправя се и усеща, че си е ударила коляното. Ръцете и краката я болят — белег за това, че е погълнала прекалено много кислород. Пристъпите на паника не са я спохождали от години. Забравила е за тях, откакто са се родили децата чак до момента, когато я хвана Бомбаджията. Сега я нападат през неравномерни интервали, със същата сила и ужас, както преди.

Дали не трябва да пия антидепресанти, пита се тя.

Знае, че Ане Снапхане крие цял голям флакон с такива в банята си там, в Лидингьо.

Просто си въобразявам, казва си тя. Уплашена съм от собствения си страх. Всичко е на психическа основа. Ако го изкарам на светло, ще изчезне. Ако страховете ми видят светлина, мигом ще се стопят.

Подпряна така върху машината, Аника усеща как тялото й отново се стабилизира.

Знае, че е права. Съществува връзка между Рагнвалд, министъра на културата, атентата във F 21, смъртта на момчето, журналиста и съветника.

Освен това й е ясно, че повече няма право да се занимава с тая история. При никакви обстоятелства.

Не искам и дума повече да чувам по този въпрос.

Добре, по време на работа няма. Но ако се обадя тук-там от къщи, докато съм в болнични, това не се брои.

Отива в спалнята и се облича, после се връща в кухнята, за да направи кафе, без да почиства свинщината, оставена от Томас и децата. Само смита всичко в единия ъгъл на масата и сяда с чашата кафе пред купчина листове и рекламна химикалка от Съюза на общините.

Трябва да научи повече подробности около терориста и министъра, за да сглоби цялата картина. Има интернет у дома, но модемът с безнадеждно остарял. Томас поиска да го смени с по-съвременен, но тя не позволи — и без друго кисне прекалено дълго пред компютъра.

Да проверя църковните книги, отбелязва си тя; минало и родители.

Цялата публична информация за министъра, като се започне от пощата, после пътувания, официални изяви, изказвания, имуществен регистър, търговски регистър и така нататък.

Да прочета повечко за ЕТА и лестадианството.

Преглежда краткия списък.

За днес стига.

Вдига слушалката и моли справки да я свържат с общинската служба в Саттаярви, колкото да установи, че такава няма. Пита за номерата на всички местни служби с телефонния код на Паяла и освен на общината в самата Паяла, получава на тези в Юнесуандо и Терендьо.

Саттаярви е в района на Паяла.

Йоран Нилсон е роден на 2 октомври 1948 г. като единствен син на Тойво и Елина Нилсон. Майката е регистрирана там на 18 януари 1945 г. като родена в Шексхолм. Двойката сключва брак на 17 май 1946 г. Бащата умира през 1977 г., а майката — през 1989 г.

Записва си всичко това и благодари за информацията.

Шексхолм?

Ще трябва да използва компютъра все пак.

Кекисалми, известен още като Шексхолм, се оказва разположен край устието на река Вуоксен, при вливането й в Ладожкото езеро върху Карелския провлак, недалеч от стария шведски град Виборг.

С две думи, в днешна Русия.

От уебстраницата на общината в Люлео намира връзка към друга, пълна с изобилна информация за района.

През пролетта на 1944 година Карелия е завладяна от Съветския съюз и цялото местно население напуска. Четиристотин хиляди изселници бягат във вътрешността на Финландия, а част от тях отиват още по-нататък, в Швеция.

Вторачва се в екрана.

Етническо прочистване, казва си Аника. Концепцията е стара като света. Само терминологията се променя.

Означава ли нещо това? Важно ли е обстоятелството, че майката на терориста е прокудена от своя дом със силата на руското оръжие?

Не е ясно. Може би.

Излиза от системата и набира номера на общината в Долен Люлео. Винаги е за предпочитане да прави подобни проучвания по телефона, за да не усъмни никого с любопитната си, нахална муцуна.

Карина Бьорнлунд е родена на 9 септември 1951 г. като второто от трите деца в брака на Хилма и Хелге Бьорнлунд. Двамата се развеждат през 1968, като майката сключва втори брак и живее понастоящем в Люлео, на Стургатан. Бащата е починал. Братята й се казват Пер и Алф.

Какво й дава всичко това?

Абсолютно нищо.

Благодари на общинския секретар и се изправя, известно време нервно обикаля из апартамента, преди да грабне отново слушалката и да набере номера на Норландски новини.

— Ханс Блумберг не е на работа днес — уведомява я кисел глас.

— Свържете ме с документацията все пак — настоява Аника бързо, преди да е чула още една тирада за Европейския съюз.

Обажда се млад женски глас.

— Ясно ми е, че определени фактори ни налагат да сътрудничим на Вечерна поща, само че никой не ни пита дали имаме време за това — заявява жената с напрегнат глас. — Можете да получите паролата и след това сама да се поровите в архива ни чрез мрежата.

Тая трябва да успокои малко топката, ако не иска да свърши като Ханс, решава Аника.

— Онова, което търся, надали може да се намери по този начин — казва тя на глас. — Интересувам се от най-ранни изрезки във връзка с Карина Бьорнлунд.

— Коя? Министърката ли? За нея имаме цели километри изрезки от вестници.

— Най-ранните от тях. Можете ли да ми ги пратите по факса?

Оставя домашния номер, като си отбелязва наум да включи факсовия апарат.

— Колко ще искате? Първите сто?

Аника се замисля за миг.

— Първите пет ще свършат работа.

Разнася се дълга въздишка.

— Добре, но не преди обяд.

Затварят и Аника се отправя към кухнята. Почиства оставеното след закуска, проверява съдържанието на фризера и решава да приготви пилешки филета в кокосов сос за вечеря.

След това се обува и облича якето.

Трябва да изляза, да подишам.

Купува претоплени в микровълнова фурна спагети с бекон и гъби от денонощния на Флеминггатан и започва бавно да се храни с пластмасова лъжица, докато пресича Кунгсбрун в посока към центъра на града.

Пуска празната картонена чиния на ъгъла на пресечката Васагатан и Кунгсгатан, после забързва към Хьоторгет. Забавя малко ход само при Дротнинггатан, единствената истинска пешеходна зона по европейски образец в Стокхолм, с нейната невероятна смесица от рай и ад. Амбулантни търговци, улични артисти, курви и премръзнали скитници пълнят пространството между множество универсални магазини. Тълпата я понася напред с неочаквана нежност, минувачи се блъскат в нея и тя е обзета от странна меланхолия при вида им: майки със стиснати зъби и разлюлени скърцащи колички; групички красиви млади жени от имигрантските предградия с техните високи токчета и звънки гласове, отскубнали се най-после от дома, с развети над разкопчани якета и прилепнали блузи коси; важни господа с униформените си куфарчета и стрес в осанката; зализани хлапета от Йостермалм в пухени якета с качулки и шикозен носов говор; и още туристи, продавачи на хотдог, куриери, идиоти и пласьори на дрога. Оставя се на течението, става една от тях, сигурно би могла да намери дори убежище в дъното на тяхното многолюдно, снизходително блато.

— Тая не е ли от телевизията? Тя е, нали! Гледай! От тунела, показваха я по…

Аника не се обръща. Знае, че това ще мине и замине. Ако седиш достатъчно дълго на брега на реката, рано или късно труповете на твоите врагове ще минат покрай теб. Скоро никой няма да си спомня за Бомбаджията от тунела, а тя ще бъде просто една от общото блато, сиво-черна снежинка, устремена към тинестото дъно, пренебрегната от всички.

Спира пред стъклената врата на номер 16, един от дискретните входове към правителствените служби. Рамките на витрините са изцяло от полиран мед, а в празното пространство отвъд тях се виждат добре поддържани палми в качета и рецепция с бронирано стъкло и униформена охрана.

Аника бута навътре двете крила на вратата. Грайферите на подметките й започват да издават скърцащи звуци по мраморния под. Приближава пазача, а по кожата й пропълзява неприятно усещане, че не е нищо повече от една безсрамна натрапница. Почуква с пръст микрофона пред плътното стъкло.

— Работи — успокоява я възрастният мъж от другата му страна. Вижда устните му да мърдат, а гласът идва някъде отляво, през скрит говорител.

— А, добре — казва Аника с неуверена усмивка и се навежда над микрофона. — Искам да видя пощата на Карина Бьорнлунд.

Ето, шпионинът е вече тук и се готви да рови в кошчето за боклук и в чуждата поща.

Мъжът вдига слушалка и натиска някакви бутони.

— Седнете, ще извикам деловодителя.

Аника отива към местата за чакащи, три извити керемиденочервени софи, едно шведско знаме и едно на Съюза, дизайнерска етажерка с цял куп списания и метална статуя, която трябва да изобразява малко дете. Може би момиченце.

Разглежда статуята. Дали е от бронз?

Прави стъпка напред. Коя е тя? Колко ли любопитни шпиони са минали и заминали пред нейния поглед?

— Здравейте. Вие ли искате да прегледате пощата на министъра?

Аника вдига поглед и вижда пред себе си мъж на средна възраст с вързана на опашка коса и бакенбарди.

— Да — отвръща тя. — Аз.

Протяга ръка, без да казва името си. Съобразно закона за свободния достъп до информация, всеки има право да преглежда официални документи, без да се легитимира, един закон, в чиято подкрепа застава при всяка възможност. Най-малкото, той позволява да не изпитва какъвто и да било срам, понеже никой не знае коя е.

— Насам, моля.

Минават през две заключени врати и боядисан на диагонални ивици коридор, а сетне вземат асансьор до шестия етаж.

— Надясно — обажда се мъжът.

Тук мраморният под е заменен с линолеум.

— Надолу, по стълбите.

Изтъркани дъбови дъски.

— Това е моята стая. Какво желаете да видите?

— Всичко — отвръща Аника, като съблича якето, решена да шпионира колкото е възможно повече. Оставя чантата и якето си върху един стол в ъгъла на помещението.

— Добре — отвръща мъжът и влиза в някаква компютърна програма. — Карина е имала шестстотин шейсет и осем официални подтеми, откакто е встъпила в длъжност преди близо десет години. Тук е пълният списък.

— Мога ли да получа разпечатка?

— За последната година ли?

— За всичко.

На деловодителя дори не му трепва окото. Просто пуска принтера.

Аника хвърля поглед върху първата страница от разпечатката: дата на регистриране и номер, номер от входящ регистър, архивен номер и дата. Следва името на отговорния служител, име и адрес на изпращача, резюме на съдържанието и най-накрая — предприети мерки.

Решение, чете тя, ad acta.

— Какво значи ad acta?

— Приключен — отговаря мъжът с конската опашка, извърнал лице към нея. — Не се предприема нищо. Възможно е да става дума за поздравление или графоманско послание от някой редовен кореспондент.

Зачита се в резюметата: покана за Филмовия фестивал в Кан, молба за снимка с автограф, апел за спасяване на някакво издателство от закриване, пет въпроса, отправени от 8Б клас в Сигтуна, покана за участие в тържествената вечеря с Нобеловите лауреати на 10 декември в кметството на Стокхолм.

— Къде се съхраняват физически писмата?

— Тези, които преглеждате в момента, са все още актуални. Те са в съответните ресорни секретариати.

Взема втория лист и погледът й веднага е привлечен от първата позиция.

Становище на Асоциацията на вестникарските издатели относно правата за излъчване на цифрови телевизии.

Каналът на Ане Снапхане, казва си тя.

— Мога ли да хвърля един поглед на това?

Деловодителят изправя гръб, проточва шия към разпечатката в ръката й, наглася очилата върху носа си.

— Ще трябва да се обърнете към отговорния служител — пояснява той, като сочи името под датата на документа.

Продължава нататък. Има периоди на оживена кореспонденция по повод различни законопроекти.

Стига до съвсем неотдавнашна папка.

Дата на регистрация: 18 ноември.

Подател: Херман Венергрен.

Относно: Молба за спешна среща по неотложен въпрос.

— Това какво е? — пита Аника, като подава листа на мъжа.

Той чете мълчаливо.

— Електронна поща — отвръща най-накрая. — Получена във вторник вечер, заведена вчера.

— Искам да знам какво пише в този документ.

Мъжът свива рамене.

— Тук не мога да помогна. Има си отговорен служител по въпроса. Друго?

Тя се извръща и продължава да чете, обзета от някакво особено чувство.

Защо председателят на Вечерна поща ще иска спешна среща с министъра на културата във вторник вечерта?

Налага си да забрави притесненията за момента.

Подател: анонимен.

Относно: рисунка на жълт дракон.

Решение: Ad acta.

Чете отново.

— Какво е това? — пита тя, като се навежда с протегната ръка и чака мъжът да си сложи очилата и погледне.

— Анонимно писмо — отговаря той. — Доста такива получаваме. Главно изрезки от вестници или разни неясни изявления.

— Много ли са жълтите дракони?

Смее се.

— Не чак толкова.

— А къде са анонимните писма?

— Тези специално са при мен — събирам ги в една кутия.

Деловодителят сваля очилата и се протяга за кафява картонена кутия с надпис Правителствени служби: Анонимна поща. Вдига капака и взема най-горното писмо.

— Държим ги в такива кутии по реда на завеждането, пет години подред. След това заминават в централния архив. Всеки плик има печат на гърба.

Протяга й малък плик, като я оставя да прочете написаното. Щемпелът носи дата 31 октомври от тази година.

— Какво има вътре?

— Мисля, че точно това е за дракона.

Измъква сгънат на четири лист с формат А4 и го подава на Аника.

— Нямам представа защо е изпратено точно при нас, но може би минава за култура.

По средата на белия лист наистина се мъдри малък дракон, нарисуван с несигурна ръка и оцветен в жълто. Нещо прещраква в главата й. Усеща го физически. Виждала е почти същата рисунка съвсем неотдавна, но къде?

— Може ли да получа копие от това? — пита тя.

Докато мъжът излиза в коридора, за да й направи копие, тя поглежда плика, в който е изпратено това послание. Адресиран е до Министър на културата Карина Бьорнлунд, Стокхолм, La Suede11.

Поглежда марката отблизо. Щемпел Paris, le 28 Octobre12.

Рагнвалд навярно е живял във френската част на Пиренеите през последните трийсет години. Тук може да се крие нещо, но къде е виждала тази рисунка? Затваря очи и стисва силно клепачи, рови усилено из паметта си и нещо се мярва.

Отваря широко очи, ослушва се за стъпките на деловодителя. Чува го да си приказва с някого в коридора. Оглежда стаята и забелязва малко жълто самозалепващо листче върху долния край на дисплея. Приближава и се навежда, за да прочете написаното върху него.

Карина директен, после номер през ведомствената централа, после думата мобилен, последвана от телефонен номер.

Взира се по-внимателно, 666 66 60. Два пъти числото на звяра и накрая нула. Просто съвпадение или иска да каже нещо относно Карина Бьорнлунд?

— С друго да ви помогна?

Аника подскача и се изпъва, обръща се на пети и пуска обезоръжаваща усмивка.

— Може би друг път — казва тя. Събира разпечатките от десетгодишната входяща кореспонденция на културния министър.

Отправя се към асансьора с чувство на облекчение.

33

Мехмет запълва рамката на вратата в служебния кабинет на Ане Снапхане. Главата му излъчва гневни импулси. А нейната непосредствена реакция е на чиста, рафинирана радост, заслепяващо бяло ликуване, което извира от стомаха и плъзва нагоре до темето.

— Трябва да се разберем — проговаря той. — Още сега, преди нещата да се влошат дотам, че да излязат извън контрол.

Щастливото чувство не я напуска, лепнало се е като някакъв хвалебствен химн: Той е тук! Дошъл е при мен! Аз съм важна за него.

И Ане го гледа, облегнат на рамката с цялото му елегантно безгрижие, което толкова обича у него, този неин красавец, мъжът, копнежът по когото е тъй безпределен, че я буди нощем. Тя блъска назад въртящия стол и се надига бавно.

— И аз мисля така — отвръща Ане и протяга ръка.

Той се прави, че не я забелязва, забил поглед в пода.

— Силвия боледува у дома цяла седмица — съобщава той с тиха ярост в гласа.

Ликуването й секва. Чува шума от разсипалите се по пластмасовия под негови парченца.

— Лично аз никого не съм предавала — заявява тя остро.

Мъжът вдига две ръце в успокояващ жест.

— Да оставим това настрана. Никой не е виновен. Нещата помежду ни не вървяха. Поне това можем да си признаем, нали така?

Сълзи на негодувание пълнят очите на Ане. Преди да отговори, поема шумно дъх.

— Аз пък си мислех, че вървят.

— Но не вървяха. Повече така не може. Ако двама души ще прекарат заедно живота си, помежду им трябва да цари съгласие, нали?

Тя затваря очи за секунди, сетне вдига глава и опитва да се усмихне.

— Искаш да кажеш, че робството ти свърши?

Той прави две-три крачки из стаята.

— Ане — започва с умолителен тон, който кара усмивката й да посърне, — ако не се разберем сега, ще ни завърти една вихрушка, от която няма отърване цял живот. И най-много ще пострада Миранда. Не можем да го допуснем.

Тя притиска пръсти върху бюрото, вперила поглед в обувките си.

Една нова яснота започва да се надига откъм ходилата й, минава през корема, за да завладее цялото й съзнание: Миранда, неговата дъщеря; неговата нова жена и ново дете. Тя вече не влиза в сметката. Всичката нежност си е отишла, изчерпала се е. Превърнала се е в необходимото зло, някоя, с която е споделял общо легло и дете, остатъчен продукт от един отминал живот, с който винаги ще бъде принуден да се съобразява.

Чувство за самосъжаление заплашва да я задуши. Немощен звук се изтръгва от гърлото и я кара да потъне в земята. Поема безмълвно дъх няколко пъти.

— Но аз те обичам — отронва тя, без да го поглежда.

Той приближава и я прегръща, а тя обхваща кръста му с две ръце, заравя лице в шията му и хлипа.

— Толкова те обичам — шепне като в несвяст.

Той я полюлява нежно, гали косите й, целува я по челото.

— Знам. Разбирам, че те боли и много съжалявам. Прости ми.

Ане Снапхане отваря очи срещу пуловера му с обърната яка, усетила една сълза да се търкаля по носа й, за да увисне на върха му.

— Вече няма смисъл да се криеш зад гордостта си — промълвя тихо Мехмет. — Ще се оправиш ли?

Тя бърше нос с опакото на ръката.

— Не знам…

Пет листа очакват Аника във факса, когато се прибира у дома. Зарязва връхната си дреха на купчина в антрето — така или иначе, трябва пак да излиза за децата.

Присяда върху дървената пейка сред камари сметки за плащане и бързо преглежда копията, изпратени от архива на Норландски новини по реда на публикуване.

От първата изрезка става ясно, че още като младо момиче Карина Бьорнлунд е обещаваща лекоатлетка. Репортажът отразява ПН. Аника го дешифрира или като Първенство на Норландия, или Първенство на Норботен. Снимките са зърнести и прекалено контрастни; налага й се да присвие очи, за да докара на фокус кльощавото момиче с конска опашка и номер 18 на гърдите, размахало тържествуващо букет цветя срещу обектива. Образът излъчва екстаз, който все още може почти да се пипне с ръка, трийсет и пет години след мига, в който е заснет. Карина Бьорнлунд жъне огромен успех, първа е на всички дистанции, вещаят й славно бъдеще.

Поради някаква неясна причина това прави министерския й пост още по-възмутителен.

Аника пъха снимката на лекоатлетката най-отдолу на купчина и продължава нататък.

Следващата изрезка съдържа статия, посветена на Дружеството за отглеждане на служебни кучета със снимка на Бамзе, златист ретривър, и неговата собственичка, Карина Бьорнлунд, заедно с още пет кучета и собственици, готови за демонстрация в спортната зала този уикенд. Снимката е по-малка от първата, и Аника наистина не може да различи нищо повече от белналите се зъби на министъра и тъмния език на кучето.

Третият материал носи щемпел „6 юни 1974“ и показва група току-що завършили курса за медицински секретарки към Университета на Умео. Карина Бьорнлунд е трета отляво на най-горния ред. Аника разглежда еднородната група от снимката: никакви мъже, никакви имигранти, повечето с коси малко над раменете и паднал над едното око кичур.

Четвъртата изрезка е най-малка и представлява бележка от 1978 година от рубрика Имена и новини, с която Областната управа на Норботен съобщава, че Карина Бьорнлунд е назначена за секретарка на комисаря на общинския съвет.

Петата е репортаж за явно бурно протекло заседание на управата от есента на 1980 година. Снимката показва четирима мъже, които разискват проблемите на здравеопазването в областта, а енергичните им жестове говорят за повишен тон. Зад тях е застанала жена в пола на цветя, с внимателен поглед и скръстени пред гърдите ръце.

Аника разглежда снимката по-внимателно и чете надписа под нея:

Комисарят Кристер Лундгрен защитава позицията на политиците по отношение проект за нова централна болница в Норботен в спор с Отдела за здравеопазване и представители на обществена групировка, организирана под лозунга „Защитете нашето здраве“. Секретарката му, Карина Бьорнлунд, слуша.

Добре, казва си Аника, докато пуска листа да падне от ръката й. Така стават нещата значи. Започва работа при Кристер Лундгрен, който става в крайна сметка министър на търговията, а тя го следва по петите чак до правителствения пост.

Поглежда отново изрезката и забелязва, че е от двайсет и втора страница — твърде назад за местен вестник, — и чете началото на материала, посветен на някакви детайли в процеса по вземане на политически решения. Аника пропуска останалата част, но погледът й попада върху надпис под снимка в долния десен ъгъл на изрезката.

Ханс Блумберг, репортер.

Примигва и поглежда пак. Да, определено е той. Много по-млад и строен вариант на архиваря от Норландски новини.

Тя изпръхтява, внезапно представяйки си този мъж толкова ясно, колкото разхвърляната масичка пред себе си. Има ги такива във всяка редакция. Добросъвестни, но лишени от въображение репортери, които отразяват „важните неща“, политически решения и социални процеси, лица, които съставят отегчителни текстове, като се оправдават със сериозността на темата, и гледат отвисоко авторите на интригуващи, ангажирани статии. Сигурно е бил активен по профсъюзна линия, борец за всяка безнадеждна кауза, но не и за хора от нейната черга, понеже такива умеят сами да се грижат за себе си.

А сега клечи в архива на вестника и брои дните, които му остават до края на мъчението.

Малкият Ханс, казва си тя и завърта китка, за да види часа.

Време е да прибира сополанковците.

Елен се хвърля насреща й с широко разперени ръце, като в лявата размахва Тигърчо. Надигналата се в гърдите й радост е толкова гореща, че нещо се стапя при вида на тези чорапогащи и миши опашчици, и червена рокличка с щамповано сърчице. Някаква корава буца се размеква и изчезва.

Улавя скочилата във въздуха дъщеричка, удивена от безкомпромисното доверие на детето, гали изпънатите крачета и ръчички, заоблените раменца и плоското гръбче, вдишва божествения аромат на косите й.

— Направила съм машина за сладкиши — съобщава Елен, като се измъква насила от нея. Хваща Аника за единия пръст и я дърпа към къта за ръчен труд.

— Ще я покажем на тате — заявява детето, готово да вдигне картоненото съоръжение, чиято горна част заплашва да падне и Аника се хвърля напред.

— Няма как да я вземем днес — казва тя, като улавя картона, — понеже ще ходим в града за нови обувки на Кале. По-добре да оставим машината за сладки тук, да не се счупи.

Връща съоръжението върху работната маса. Долната устна на момиченцето увисва, очите се наливат със сълзи, устните затреперват.

— Ама така тате няма да я види.

— Ще я види. — Аника прикляква до нея. — Нищо няма да й стане на машината тук, а утре ще я вземем у нас. Може даже да я оцветиш.

Елен поглежда към пода и завърта глава така енергично, че опашниците се размятат на всички страни.

— Я, какви сладки опашници имаш — възхищава се Аника, като улавя една и гъделичка с нея ухото на детето. — Кой ти ги направи?

— Ленарт! — отвръща Елен, като се кикоти и опитва да избегне гъделичкането. — Той ми помогна и за сладкарската машина.

— Дай да видим какво прави брат ти — казва Аника и битката приключва. Елен навлича грейката, нахлузва ръкавиците и дори не забравя да вземе Тигърчо у дома.

Училището на Кале е на Пипершгатан, на две преки оттук. Аника стиска топлата ръчичка на детето, докато двете внимателно избягват локвите и тананикат детски песнички.

Кале е седнал в къта за четене, потънал в една от книжките за приключенията на котето без опашка Петер. Той не вдига поглед, преди Аника да приклекне до него и да целуне темето му.

— Мами — проговаря момчето, — къде се намира Упсала?

— Северно от Стокхолм. Защо?

— Можем ли да идем да видим Петер и другите котета?

— Като нищо — отвръща Аника, спомнила си за съществуването на специални маршрути, по които може да се проследят стъпките на котките от приказките на Йоста Кнутсон, покрай църквите, замъка и университета.

— Мисля, че тази е най-хубава — заявява Кале, забил пръст в изображение на бяла котка, и бавно срича: — Мери Кремавия нос.

Аника примигва изненадана.

— Ама ти можеш да четеш? Кой те научи?

Той свива рамене.

— От компютъра. Иначе няма как да играеш.

Изправя се, затваря книгата и я връща на лавицата.

След това й отправя твърд поглед, както е седнала върху червена табуретка.

— Ботуши — заявява момчето. — Обещала си. Старите са пробити.

Аника се усмихва, хваща го за крачола и го тегли към себе си. Той се разсмива и дърпа, а тя му духва във врата.

— Вземаме автобуса и отиваме да купим — казва Аника. — Върви да се облечеш, че Елен ни чака.

Единицата пристига едновременно с тях на спирката и тримата сядат най-отзад.

— Армейско зелено — обажда се Кале. — Не ща пак сини. Само бебетата носят сини ботуши.

— Аз не съм бебе — възразява Елен.

— Хубаво, ще ти купим зелени — съгласява се Аника. — Стига да има.

Слизат на Кунгстредгорден и бързат през улицата, сред гейзери от киша, разпръсквани от бързо преминаващите коли. Щом влизат в търговския център, веднага смъкват шапки, шалове и ръкавици и ги натъпкват в огромната чанта на Аника. В магазина за обувки на втория етаж намират подплатени гумени ботуши в армейско зелено с подходящ размер, достатъчно високи, снабдени със светлоотражатели. Кале отказва да ги събуе. Аника плаща и отнасят старите в опаковката от новата придобивка.

Измъкват се тъкмо навреме. На Елен й става горещо и започва да хленчи, но млъква, щом излизат на студената и мрачна Хамнгатан. Тръгва тихо, хванала майка си за ръка. Аника улавя Кале и тримата прекосяват пътя пред универсалния магазин, като гледат да се пазят от калните каскади на колите. Силует на излизащ от магазина мъж привлича погледа й.

Но това е Томас, казва си тя, а умът й сякаш е другаде. Какво търси тук?

Не, следва друга мисъл, не е той.

Мъжът прави две-три крачки, а дъхът му светва под блясъка на уличното осветление и да, той е!

Лицето й се озарява от широка усмивка, горещата разтапяща радост се завръща. Тръгнал е за коледни подаръци! Вече!

Засмива се. Той е истински маниак на тази тема. Миналата година започва да купува още през септември — спомня си колко се ядоса, когато Аника откри скритите в гардероба му покупки и започва да пита какви са тези пакети и какво търсят там.

Жестока вълна киша се стоварва отгоре им и Аника изпищява. Дръпва децата от бордюра и виква гневно след таксито. Когато обръща поглед назад, Томас е изчезнал. Търси го из тълпата и го съзира отново; извръща се с лице към някого, някаква жена с руса коса и дълго палто го приближава, а той я обгръща с ръка. Томас придърпва другата жена към себе си и я целува, и настъпва мъртва тишина, и всичко живо изчезва. Аника се е вторачила през дълъг тунел, а в другия му край нейния съпруг целува някаква руса жена със страст, от която вътрешностите й се смразяват разкъсани.

34

— Мами, зелено е!

Но тя не помръдва, а хората наоколо я блъскат, говорят й нещо, тя ги вижда, но не чува гласовете им. Томас тръгва, потъва в тълпата с ръка през раменете на русата, докато нейната е около кръста му. Отдалечават се бавно, загърбили Аника, потънали в своята заедност, погълнати от тълпата.

— Защо стоим, мами? Пак стана червено.

Поглежда надолу, към децата си, а техните лица са обърнати нагоре, към нея, с бистри, пълни с въпроси погледи, и тя си дава сметка, че е зяпнала широко. Преглъща един писък, захлопва уста и оглежда уличното движение.

— Тръгваме — проговаря Аника с глас някъде от много навътре. — Ей сега ще светне пак зелено.

И светва зелено, и автобусът пристига, и се налага да стоят прави чак до Кунгсхолмсторг.

По стълбите нагоре децата запяват, мелодията й е позната, но не се сеща откъде, ключът все не става и не става — опитва няколко пъти.

Отива в кухнята и хваща телефона, набира номера на мобилния, но се чува механичният глас на службата за съобщения. Изключил го е. Върви, прегърнал с ръка една блондинка някъде из Стокхолм, и не й отговаря.

Тогава звъни в службата на Арнолд, партньорът му по тенис, но и там не отговарят.

— Какво има за ядене?

Кале стои на прага с новите си лъщящи ботуши.

— Пиле с кокосов сос и ориз.

— И броколи?

Тя поклаща глава, усетила пристъп на паника. Вкопчва се в мивката, поглежда в очите своя син и решава да не се предава.

— Не — отвръща тя. — Водни кестени и бамбукови кълнове, а също бейби царевички.

Чертите му се отпускат, усмихва се и прави стъпка напред.

— Знаеш ли какво, мами, клати ми се зъб. Пипни!

Тя протяга ръка. Забелязва, че потръпва, но докосва единия му преден зъб и да, наистина се клати.

— Много скоро ще падне.

— Значи ще получа златна паричка от зъбната фея.

— Значи ще получиш златна паричка от зъбната фея — повтаря Аника и се извръща. Трябва да поседне.

Вътрешностите й са втвърдени в идиотско кълбо от ножчета за бръснене и остри парченца лед, които я режат, докато диша. Кухненската маса се полюлява бавно в едно самотно море. Няма смисъл, напява то, няма смисъл. Приглася му ангелският хор, зима красиво лято любов меден цвят…

Внезапно усеща, че ще повърне. Стрелва се в тоалетната зад кухненското помещение и стомахът й се обръща наопаки, полусмляната храна от денонощния дере гърлото, от което сълзите й се удвояват.

Сетне остава в тоалетната, а вонята кара мозъкът й да се бунтува.

Отвъд слънцето вечна любов, запяват ангелите с пълен глас.

— Млък! — крясва тя и хлопва със сила тоалетната дъска.

Влиза гневна в кухнята, измъква продуктите за вечеря, изгаря ръката си, когато добавя ориза, порязва се, докато реже лука и пилето, цяла трепери при отварянето на консервите с водни кестени, кокосово мляко и царевица.

Дали не се е припознала? Не е невъзможно. Томас прилича на мнозина други шведи — висок и рус, широкоплещест, с наченки на коремче, а беше и тъмно, разстоянието — голямо. Може мъжът с русокосата жена на онова място въобще да не е бил той.

Улавя се за печката, затваря очи и прави четири дълбоки вдишвания.

Може да не е бил той. Сигурно се е припознала.

Изправя се и отпуска рамене, отваря очи и чува входната врата да се отваря.

— Тате!

Радостните възгласи на децата и крепки прегръдки, дълбокият му глас, изпълнен със смесица от щастие и предпазлива сдържаност. Приковава поглед към отдушника и се пита дали ще проличи, дали нещо в израза на лицето му не ще й даде отговор.

— Здрасти — казва той зад гърба й, целува я по темето. — Как се чувстваш? По-добре?

Тя вдишва и издишва, преди да се обърне и го погледне.

Видът му е обичайният. Съвсем същият, какъвто е винаги. Тъмносиво сако, тъмносини джинси, светлосива риза, блещукаща копринена вратовръзка. Очите са същите, малко уморени и малко обезсърчени, косата е гъста, стърчи като четка над буйните вежди.

Усеща, че е спряла да диша, и поема въздух жадно и дълбоко.

— А — отвръща тя, — малко по-добре сякаш.

— Утре на работа ли си?

Обръща му гръб, за да разбърка пилето, колебае се.

— Не — казва най-накрая, — едва ставам от легло.

— Дано не ни лепнеш на всички тоя зимен бацил с повръщане — отбелязва Томас и сяда край кухненската маса.

Няма начин да е той. Сигурно е бил някой друг.

— Как беше на работа днес? — обажда се тя, докато поставя тигана върху скъпата дизайнерска подставка.

Томас въздъхва и разгръща пред себе си сутрешния вестник така, че тя не може да види очите му.

— Трудно се работи с тоя Крамне от правосъдието. Кило приказки — нула работа. Момичето от Федерацията на областните управи и аз вършим всичко, а той обира лаврите.

Аника застива, все още с дръжката на тигана в ръка, вторачена в дебело заглавие пред себе си, нещо във връзка с изтичането на информация относно предложение в областта на културата, което се очаква идната седмица.

— Федерацията на областните управи — повтаря тя. — Как й беше името?

Томас непредпазливо оставя единия ъгъл на вестника да се прегърне и тя мярва за миг очите му, преди да го тръсне и изправи отново.

— София — отвръща той. — София Гренборг.

— Що за човек е?

Той продължава да чете, поколебава се за миг и отвръща:

— Амбициозна и доста способна. Често опитва да тегли чергата към тях за наша сметка. Може да ти скъса нервите.

Сгъва вестника, става и го запраща към перваза на прозореца.

— Добре. Значи аз вземам децата. Не искам да си изпускам тениса и тази седмица.

Връща се в кухнята с по едно пискащо дете под всяка мишница, слага ги да седнат по местата им, опипва разклатеното зъбче, възхищава се на новите ботуши, бръсва с пръсти мишите опашници, изслушва разказите за сладкарската машина и обещаното пътуване до Упсала за посещение на котарака Петер Безопашков.

Просто си въобразявам, решава Аника. Сигурно съм се припознала.

Прави опит да се засмее, но не може да стопи островърхия камък в гърдите.

Не е бил той. Бил е някой друг. Ние сме неговото семейство и той ни обича. Никога не би предал децата.

Те бързат с вечерята, за да не изпуснат Булибумпа.

— Чудесно беше, благодаря — обажда се Томас, като я млясва по бузата.

Двамата почистват заедно, ръцете им се докосват от време на време, погледите се кръстосват.

Никога няма да ме остави.

Сипва прах в машината за миене на съдове и я пуска. Той хваща лицето й в длани и го изучава със сбърчени вежди.

— Добре си решила да останеш още един ден у дома. Много си бледа.

Тя свежда поглед и бута ръцете му встрани.

— Чувствам се малко изтощена — казва Аника и излиза от кухнята.

— Не ме чакай — нарежда Томас на тила й, — обещал съм на Арнолд да пием по бира след това.

Замръзва на прага, а камъкът с остри като бръсначи ръбове започва да се върти в гръдния й кош. Застинала е намясто и усеща как сърцето бумти.

— Добре — отвръща Аника и отново овладява мускулатурата си, мести крак пред крак, излиза в антрето, оттам в хола, оттам в спалнята, а там — в леглото. Чува го да изважда спортния сак и ракетата от гардероба в антрето, после виква за довиждане към нея и децата, следват разсеяните им отговори и нейното мълчание.

Дали е забелязал нещо странно у нея? Дали имаше нещо особено в неговото държание?

Вдъхва дълбоко и бавно издишва.

Ако бъде откровена пред себе си, цялата последна година й е малко крива. Той просто не реагира на това.

Става от леглото и го заобикаля, за да използва телефона, оставен върху шкафчето откъм другата страна.

— Томас казва, че си болна — съобщава Арнолд, едничък сред старите приятели на Томас, който я приема безрезервно. — По-добре ли се чувстваш?

Аника преглъща и мотолеви нещо.

— Е, това обяснява защо не може да играе тази вечер, но стават две седмици подред.

Аника пада. Подът под нея се превръща в черна дупка и тя полита през космоса.

— Ще трябва да си търся друг партньор, ако продължава да отменя срещите, надявам се, че разбираш.

— Не можеш ли да изчакаш още малко? — пита Аника, потънала в леглото. — Томас толкова държи на теб.

Арнолд въздъхва нервно.

— Добре — казва той, — ама е наистина голямо лайно. Никога не си държи на думата. Когато наемеш корт с фиксиран час за цял сезон, не може просто да ти хрумне да не го използваш.

Аника закрива очи с длан, а сърцето й ще се пръсне.

— Ще поговоря с него — обещава тя и затваря.

Сигурно е минало известно време, защото изведнъж децата се оказват до нея, в леглото, по едно от всяка страна, пеят нещо, което й е познато отнякъде, започва да тананика заедно с тях, а ангелският хор им приглася в синхрон.

Тези деца са мои, казва си тя. Той никога няма да ми вземе децата.

— Добре — обажда се Аника, — време е за лягане.

И ги слага по леглата, чете им приказка, без сама да съзнава какво точно чете. Подпъхва завивките им, целува и двамата. Излиза, като загася лампата. Сгушва се в прозоречната ниша на хола и притиска слепоочие в леденостуденото стъкло. Покрай неуплътнената рамка духа право в бедрата й. Долавя шума от вятъра, който се мъчи да влезе в стаята покрай пантите. Вътрешностите й са смълчани и спокойни, затиснати от ръбестия камък.

Апартаментът зад нея тъне в мрак. Разлюляна улична лампа хвърля жълти петна из стаята. Гледани отвън, прозорците й приличат на черни дупки.

Напряга слух да чуе дишането на децата, но долавя само своето собствено. Затаява дъх, за да чува по-добре, но слухът й е блокиран от биенето на сърцето, в главата й кръвта бушува и ври.

Неверен, казва си тя. Свен е бил винаги неверен.

През всичките тези години тя отказва да погледне истината в очите, а едничкия път, когато прави опит да протестира, той я удря с клещи по главата. Опипва несъзнателно малкия белег върху челото. Вече е едва забележим и почти никога не се сеща за него.

Свикнала е с неверни мъже. Вижда го пред себе си — нейната първа любов, нейният приятел от детинство, годеник и спортна звезда. Свен Матсон, който я обича повече от всичко на света, Свен, който я боготвори до такава степен, че никой не смее да припари до нея, не може дори да я заговори, а тя няма право да мисли за когото и да било другиго, освен за него самия, всъщност за нищо друго, освен за него. Всичко останало се наказва и той я наказва, и продължава да я наказва, докато един ден застава насреща й, недалеч от пещите в Хелефоршнес, с ловджийски нож в ръка.

Прогонва спомена, изправя се и го отърсва от себе си, също както отърсва нощните кошмари, познатите кошмари, завърнали се след оная нощ в тунела, мъжете от Студио Секс, които обсъждат какво да правят с нея, Свен с окървавен нож в ръка, котката й, литнала във въздуха с увиснали навън черва.

А сега и Томас изневерява.

Точно в този миг навярно е в леглото на онази София Гренборг, може би й го вкарва ей в тази секунда, а може и да се лижат един друг, или пък лежат плувнали в обща пот.

Взира се в жълтите петна, забива пети в пода, в шлайфания неотдавна лично от нея под, минат с три слоя лак. Скръства ръце пред гърди и си налага да диша дълбоко. Апартаментът й откликва с нежно внимание.

Доколко е готова на жертва, за да запази този живот?

Има избор. Всичко се свежда до вземане на решение.

Мисълта за това й позволява да отпусне рамене и внезапно дишането става по-леко. Отива при компютъра и влиза в интернет. Въвежда София Гренборг в търсачката и получава цял куп резултати.

Жената с Томас пред универсалния магазин е над трийсетте или мъничко по-млада.

Аника стеснява кръга на търсене.

Като представител на Федерацията в смесена работна група по проект, свързан с личната безопасност на политиците, няма как да е под двайсет и пет.

Отстранява родените след осемдесета година.

Пак остават цял куп.

Излиза от страницата и влиза в уебсайта на службата й. Започва да търси сред служителите. Въвежда името. Гадното и долно, курвенски претенциозно име.

Връща се в предишния сайт и започва да търси.

София Гренборг. Точно тя е. Двайсет и девет годишна. Живее в Горен Йостермалм, родена в Енгелбрект. О, колко ужасно, колко страхотно изискано.

Разпечатва страницата през факса и излиза от мрежата. Набира номера на дежурния в Националната полиция, за да поиска копие от паспорта на лице с идентификационния номер на София Гренборг.

— Десет минути — оповестява уморено полицаят.

Без никакъв шум проверява дали децата спят, а после се измъква в стокхолмската нощ.

Започнало е да вали. Бели снежинки изникват от нищото върху фона на мръсното сиво небе и кацат върху лицето й, когато поглежда нагоре. Всички звуци са спаднали с половин октава, дразнят тъпанчетата на ушите със съмнения и измама.

Бърза през снега, оставяйки влажни следи по паважа подире си.

Входът на Главното полицейско управление в Стокхолм е откъм Бергсгатан, на около двеста метра от собствения й дом. Застава пред огромните електрифицирани двери, обажда се по интеркома за посетители и я пускат в продълговата клетка пред същинските врати.

Копието го няма още, така че й предлагат да поседне за няколко минути.

Заема един от подредените покрай стената столове, преглъща и решава да не се чувства така гадно.

Всички паспортни снимки в Швеция са все още обществено достъпни и могат да бъдат поискани по всяко време. Чуват се отделни гласове в подкрепа на идеи за въвеждане на ограничения, но до момента не е предприето нищо конкретно.

Не ми искат никакви обяснения, няма за какво да се оправдавам, повтаря си тя.

Когато й дават плика, няма търпение да провери дали е права. Извръща се от гишето и измъква полароидното копие.

Няма грешка. Тя е.

София Гренборг.

Съпругът й се шляе из Стокхолм и целува пред всички София Гренборг.

Прибира снимката в плика и се връща при децата си.

35

Маргит Акселсон цял живот вярва във вътрешната сила на човешките същества. Убедена е в способността на всяка личност да въздейства върху събитията; всичко опира до силата на волята и решимостта. Като млада вярва в световната революция, вярва, че масите ще бъдат освободени, че ще отхвърлят игото на империализма, докато светът пее химни и славословия.

Изпъва гръб и хвърля поглед през стаята.

Знае, че днес може да се въздейства както глобално, така и локално. Ясно й е, че дава своя принос, ден подир ден, не само с работата си в детската градина, с това общо бъдеще, с тази колективна отговорност, но също и тук, в залата за грънчарство при Народния дом на Питхолм.

Образователната асоциация на работниците винаги е подчертавала, че получилите най-малко от обществения ресурс следва да бъдат обезщетени посредством образование, културна дейност и мероприятия от разнообразно естество. Лично тя разглежда тази политика като израз на действена справедливост в областта на образованието и културата.

Учебните групи представляват инструмент за практическо овладяване на демокрацията. Те изхождат от предпоставката, че всяко човешко същество крие у себе си потенциал и желание за развитие, за упражняване на влияние и поемане на отговорност, че всяка отделна личност представлява неизчерпаем източник на духовни ресурси.

И вижда как пред очите й членовете израстват. И млади, и стари. Свикнат ли веднъж с глината и глазурите, самочувствието им се извисява ведно със способността да проявяват разбиране към позицията на другия, което на свой ред оставя следа върху хода на събитията в обществото около тях.

Напомня си го, докато стои край скулптурата.

Цял живот живее с грешките от младини. Не минава и ден, в който да не мисли за последиците от собствените си действия. Има дълги периоди от време, през които това влияние е слабо, повърхностно. Живот и работа покриват вината й като гипс. Но в други дни едва смогва да се надигне от леглото, парализирана от гняв срещу собствената си неспособност.

С течение на годините подобни дни стават все по-редки, но тя знае, че неизбежно вземат своята дан, че рано или късно непосилната вина ще я довърши. Тук не става дума само за излишното тегло, за успокояващото въздействие на храната в най-тежките дни, а за разяждащата захапка на собствената й психика, за пълна неспособност да пропъди тревогата. Боледува често. Имунната й система е необичайно слаба.

А ето че и той се върна.

През всичките години я мъчат кошмарни видения за него, час по час се обръща из тъмните алеи в очакване да го зърне зад себе си, а ето че сега наистина е тук.

Реакцията й не е така екзалтирана, както си е представяла.

Не изпищява, нито припада, само пулсът забързва и леко й се завива свят. Тръшва се на един стол в помещението с жълтия дракон в ръка, измисления от него неприятен, детински сигнал за предстояща среща на обичайното място.

Винаги е знаела, че ще я открие. Сега иска нещо повече от обикновена сбирка на групата, каквито правеха на времето. Жълтият дракон е само едно напомняне, начин за връщане на Звяра към живот. Вече се е свързал с Черната пантера — знае това, понеже Пантерата се обади за първи път от трийсет години насам, да й каже и да я попита какво мисли за връщането на Жълтия дракон.

Тя просто затваря. Без да продума, оставя слушалката, измъква кабела от контакта.

Няма измъкване обаче, казва си тя, загледана в така и недовършената скулптура, детето и козела, и бездънно дълбоката връзка помежду им, неподвластна на думи и въображение, основана върху разбирателство и интуитивна чувствителност. Тя не би могла никога да даде израз на всичко това, а тази вечер няма и да се опитва повече.

Боли я гърбът, помъква се тромаво към влажното одеяло, което не позволява на работата й да се разсъхне и напука. Завива я по обичайния начин и привързва на определените места. Смъква престилката, за да я окачи при другите, преди да провери пещта и измие ръце от глината. Сетне отива да погледне работите на своите ученици, да се убеди, че са ги загънали правилно, че завършените творби не съхнат прекалено бързо. Събира няколкото пръснати инструмента. Зарежда пещта, да бъде готова за палене утре, като запазва свободно пространство най-отгоре за петъчната група.

Остава за малко при вратата, заслушана в тишината. Както всеки четвъртък, тя е останала последна. Преобува се, облича връхната си дреха, затваря и заключва с ключ от подрънкващата връзка.

Коридорът пред нея е сумрачен и пълен с тъмни сенки.

Не обича тъмното. Преди случилото се във въздушната база никога не му е обръщала внимание, но оттогава писъците и пламъците я преследват, правят нощния мрак заплашителен и страшен.

Тръгва покрай грънчарското ателие, дърводелската работилница и залата за железопътни модели. Стига края на коридора и внимателно се спуска по скърцащото стълбище, покрай кафето и библиотеката. Проверява вратите, затваря ги и заключва.

Външната врата е заяла от студа — винаги го прави. Насърчавана от нейното скърцане, успява да я нагласи силом и заключва с чувство на облекчение. Вдишва дълбоко няколко пъти, преди да се впусне в хлъзгаво пътешествие по улицата.

Снегът продължава да вали, рядък и хапещ, спуска се тихичко в неподвижния въздух. Застудяло е чувствително с падането на нощта, а температурата продължава да се понижава заедно със спирането на снега.

Новообразувана пелена скърца под гумените й подметки. Взема снегоходката и я забутва напред върху скърцащи плазове към главния път.

Трябва по-често да вървя пеша, отбелязва си тя.

Сняг е затрупал верандата, но краката й са премръзнали и решава да го остави за Торд. Стърже подметки върху коравата четка, отключва и влиза в антрето.

Всеки миг ще припадне от глад.

Събува ботушите, окачва палтото, влиза в кухнята, без да пали лампа, отваря вратата на хладилника.

Приготвила си е предястие от кралски скариди и яйца още преди да излезе, така че сега го тръсва връз масата и лапа с такава лакомия, че по носа й остава майонеза. Сетне седи известно време задъхана, с усещане за празнота, вторачена в мивката, осъзнала колко много е уморена.

Утре рано трябва да отвори детската градина и ще се наложи да стане в пет и половина, за да стигне навреме.

Трябва да си лягам, напомня си тя, без да помръдва.

Остава седнала в тъмната кухня, когато звънва телефонът.

— Още ли си будна? Нали знаеш, че трябва да си вече в леглото?

Усмихва се на съпружеския глас.

— Тъкмо си лягам — лъже тя.

— Добре ли прекара вечерта?

Въздъхва едва чуто.

— Онова девойче все се оплаква, че не й обръщам достатъчно внимание — непрекъснато трябва да я насърчавам.

— А скулптурата?

— Вятър.

Кратка пауза.

— Нещо да си чула? — пита Торд.

— Какво да съм чула?

— Да са се обаждали?

Поклаща глава.

— Не.

— Ще се прибера към два. Но не ме чакай.

Тя се усмихва отново.

— Мислех си само…

И двамата затварят, а тя се изкачва бавно по стълбите. Клонеста сянка на отрупана със сняг бреза прибягва по стената, изпратена от дългите светлини на преминаваща кола.

И въпреки всичко бе имала късмет. Момичетата пораснаха като здрави, мотивирани личности, добри хора с положителни основни ценности, от каквито се нуждае това общество. А Торд е нейният житейски джакпот.

Прокарва пръст по сватбената снимка, окачена на почетно място над площадката на горния етаж.

Измива лице и зъби, съблича се и отново излиза на площадката. Сгъва дрехите и ги прибира в шкафа за чаршафи.

Тъкмо е облякла нощницата, когато мъжът се измъква от килера. Изглежда точно какъвто си го спомня. Малко понапълнял и посивял.

— Ти ли си! — възкликва тя смаяна. — Какво правиш тук?

Не я е страх. Дори когато той протяга ръце в ръкавици, за да я стисне за гърлото.

Паниката настъпва едва когато въздухът й свършва, а вълна адреналин стига до мозъка. Стаята се накланя, вижда тавана да се извисява отгоре й, а лицето на мъжа приближава нейното. Корави като стомана, ръцете му стискат гърлото.

Няма мисли, няма чувства.

Само мускулите на червата се отпускат, а под бельото усеща неочаквана топлина.