Червения вълк

42

Пред Аника се е разпрострял тебеширенобял ландшафт с ревящи снежни облаци и бездънно синьо небе. Застанала е гола, с крака здраво замръзнали в леден блок, а режещият вятър беснее край нея, сцепва кожата на малки рани. Вниманието й е изцяло приковано върху хоризонта — някой приближава, още не го вижда ясно, но усеща присъствието му по басовите вибрации в стомаха, докато напряга очи срещу острия вятър.

Но ето че се появява, мъгляв сив силует върху кадифен фон, палтото му бавно се мята от една страна на друга, докато крачи уверено, и тя го познава. Един от участниците в Студио Секс. Прави опит да освободи краката си от ледения блок, който вече се е превърнал в камък, а мъжът приближава. Ръцете му вече се виждат и в едната съзира ловджийски нож — това е Свен, ножът му е окървавен, а тя знае, че е от котешка кръв. Той все така приближава и вятърът беснее. Тя поглежда лицето му, но то е на Томас, който спира точно пред нея и казва: „Твой ред е да вземеш децата“.

Тя протяга гръб и шия встрани от него и съзира Елен и Кале, увиснали с разпрани стомаси от месарски куки на стоманена релса, а червата им се полюшват над земята.

Аника се взира в тавана известно време, преди да осъзнае, че се е събудила. Пулсът й бумти в гърлото, лявото ухо пищи оглушително, а завивките са се смъкнали на пода. Обръща глава и вижда гърба на Томас да се надига в дълбок сън. Сяда предпазливо в леглото. Гърбът я боли. Плакала е насън.

Довлича се до антрето на несигурните си нозе и отива в детската, за да усети живата им топлина.

Елен пак е засмукала палец, въпреки всичките придумвания, заплахи и подкупи. Аника хваща ръчичката и издърпва палеца от устата, която търси известно време загубеното, преди сънят да я приласкае. Гледа заспалото дете, очарована от пълното му неведение за неговата собствена красота и неподлежаща на оценка значимост, изпълнена от усещане за непоправимата загуба на една чистота, която нейната дъщеря все още обладава. Гали меките коси, усеща топлината им върху кожата на дланта си.

Момиченце малко, момиченце мило, никога нищо няма да ти се случи.

Отива при сина си, проснат възнак в пижама на Батман, вдигнал две ръце над глава, също както спеше тя самата като малка. Русите коси на Томас и вече също така широки рамене — колко прилича и на двамата.

Надвесва се и го целува по челото. Детето въздъхва дълбоко и примигва насреща й.

— Съмна ли вече?

— Скоро ще съмне — отвръща тя. — Поспи още малко.

— Сънувах гаден сън — казва момчето и се обръща на една страна.

— И аз — отвръща Аника тихичко и гали тила му.

Хвърля поглед към светещия лик на часовника — има почти час, докато будилникът зазвъни.

Едва ли ще заспи отново.

Минава като някоя изгубена душа през антрето към дневната. Течението от прозорците люлее пердетата. Приближава и надниква през цепнатината между тях. Хантверкаргатан оживява бавно отдолу. Жълтата светлина на светофара виси в тъжна самота между сградите. Стопля първо единия крак о радиатора, после другия.

Отива в кухнята, пали котлона, пълни чайника с вода и отмерва четири лъжички кафе във филтъра, преди да надзърне през прозореца към замръзналата пустош на двора. Водата възвира, а термометърът отвън показва минус двайсет и два градуса. Излива водата върху кафето и разбърква, пуска Р1 съвсем тихичко и сяда край масата. Бъбренето на радиото прогонва сврените по ъглите демони. Тя седи кротко с измръзнали крака, а кафето бавно изстива.

Без да го усети, Томас влиза в кухнята с гуреливи очи и щръкнали във всички посоки коси.

— Защо си станала толкова рано? — пита той, взема чаша от сушилката, пълни я с вода и пие на големи глътки.

Тя извръща лице и вперва мълчаливо поглед в радиото.

— Е, както искаш — казва Томас и се връща в спалнята.

Тя закрива очи с длан и диша през устата, докато стомахът й се успокоява и е отново в състояние да се движи. Лисва кафето в мивката и отива в банята. Пуска вряла вода от душа, а после се подсушава бързешком. Облича се като за ски — термобельо и два вълнени пуловера, дебели джинси и вълнено горнище. Изравя ключовете за мазето, слиза долу, прекосява пустия двор и се спуска по стълбите към техния бокс под земята. Апреските й са в рекламна чанта от голяма търговска верига, редом със старите учебници на Томас. Якето е мръсно и цялото в прах. Виси си тук, откак Свен умря. Не й е трябвало — с безкрайните вечери край леденостудените игрища е свършено веднъж завинаги.

Изнася нещата навън, за да ги изтръска от прахоляка, след това ги качва в апартамента. Слага якето на рамене и го разглежда с критичен поглед. Изглежда ужасно, само че в Питео ще бъде по-студено и от Стокхолм.

— Кога се връщаш?

Обръща се и вижда Томас да навлича бельото си на прага на спалнята.

— Нямам представа. Искаш да знаеш в колко ще е сервирано за вечеря ли?

Обръща й гръб и влиза в кухнята.

Внезапно я обзема чувството, че не може и секунда повече да остане на това място. Навлича якето, обува апреските, проверява за ключове, чанта, ръкавици и шапка в сака си. Затваря безшумно вратата и припва надолу по стълбите, далеч от децата, оставя ги зад себе си в топлия уют, а гърдите й ще се пръснат от празнотата на загубата.

Милинките ми, винаги ще остана с вас, нищо няма да ви се случи.

Крачи по току-що събудените улици към спирката на Арланда Експрес, качва се в претъпкания вагон за аерогарата.

До полета остават два часа. Опитва да пие кафе и преглежда снощните вестници, но в стомаха й се таи безпокойство, което кара кофеина и написаното да я задушават. Отказва се и наблюдава процедурата по премахване на леда от самолета. Решила е да не мисли за чиновниците на средно равнище във Федерацията на общинските управи, които тъкмо сега си правят планове за деня, решени да овладеят бързо оформящия се скандал около една своя служителка.

Докато машината се отлепя от земята, усещането за безтегловност постепенно отминава. Салонът не е пълен и мястото до нея е свободно. Взема брой на Норландски новини, оставен там от последния пътник.

Гледа блестящата, замръзнала и твърда като скала земя отдолу, която се отдалечава с всяка изминала секунда.

Съсредоточава внимание върху вестника, налага си да го прегледа.

Жителите на Карлсвик искат повече автобуси през вечерните часове. Изчезналият тригодишен хлапак е открит в гората край Рисвик с помощта на оборудван със специална апаратура хеликоптер, всички са изпълнени от щастие и чувство за благодарност, а полицията е свършила чудесна работа. Таксиметровите шофьори на летище Калакс заплашват със стачка. Хокейният отбор на Люлео губи като домакин на стадион „Делфин“ с 2 на 5 от „Юргорден“. Така им се пада.

Отпуска вестника и обляга глава назад със затворени очи.

Трябва да е задрямала, понеже миг по-късно колесникът среща асфалта на пистата върху Полярния кръг. Поглежда часовника, почти единайсет е, и се протяга с поглед зареян през прозореца на машината. Над замръзналата пустош тегне бледа утрин.

Има усещането, че прекосява чисто гола салона за пристигащи. Минават няколко секунди, докато разбере какво й липсва: тълпата бъбрещи шофьори на таксита край изхода.

Отива към гишето за коли под наем и получава ключове.

— Подгряващото устройство за двигателя и купето е включено — уведомява я служителят с флиртаджийска усмивка. — Вземете кабела с вас. Ще ви потрябва.

Аника свежда поглед към пода и мрънка някакви благодарности.

Студът отвън е сух и напълно парализиращ. Блъсва я в лицето като с юмрук. Тя ахва изненадана, опитва да се предпази от ледените остриета, които вдишва. Грейналите над главата й изображения съобщават, че е минус двайсет и осем градуса.

Колата е сребристосиво волво, свързано към електрическо табло посредством дебел кабел. Никой двигател няма да може да запали при тази температура без нагревател.

Съблича якето и го хвърля на задната седалка.

В купето е задушно и топло благодарение на нагревателя. Мигом започва да се поти в дебелите си доспехи. Двигателят пали от раз, но сервото и гумите откликват бавно и колебливо.

Минава под завинаги устремения към небето изтребител пред входа на летището и при кръговото завива наляво — към Питео, вместо към Люлео. Наднича през предното стъкло с надежда да види нещо познато. Преди десет години е минавала оттук с такси заедно с Ане Снапхане.

Пустошта остава зад гърба й. Наоколо е само плодородна земеделска земя. В края на гората се кипрят големи ферми, край пътя се издигат солидни къщи от дърво, а от тях струи атмосфера на богатство и влияние. За нейна изненада излиза на широка магистрала, каквато не помни да е имало. Учудването й нараства, докато магистралата се простира напред и напред, а насреща й няма нито една кола. Усещането за сюрреалистична самота я стисва за гушата; насилва се да диша равномерно. Това някакъв майтап ли е? Нима реалността започва да й убягва? Това пътят към ада ли е?

От двете й страни свисти гора, нискорасли, кекави борчета със замръзнали клони. Светлината от ниското слънце примигва в студа, също както при непоносима жега. Стисва по-здраво волана и се изгърбва над него.

Може би става нещо с перспективата зад Полярния кръг. Може би горе се превръща в долу и обратно, а лявото е дясно. При това положение е напълно логично да се изгради пътна магистрала в дивотията, където никой не живее.

След още две погрешни отбивки, при една от които установява, че е на път към Хапаранда и финската граница, внезапно се озовава в центъра на Питео. Градът е смълчан, приклекнал. Напомня й за Шьолдинге, едно село между Катринехолм и Флен, само че тук е по-студено и голо. Основната разлика е главната улица, която е три пъти по-широка дори от Свеавеген в Стокхолм.

Къщата на Маргит и Торд Акселсон е в Питхолм, там, където живеят родителите на Ане Снапхане. Кара внимателно по изчистени от сняг улици, докато стига отбивката, за която й е казал Торд.

Самостоятелната сграда е една от редица притесняващо идентични постройки, издигнати през седемдесетте години, когато въведените от държавата кредитни облекчения за жилищното строителство довеждат до невиждан в миналото строителен бум — това е десетилетието на огромните островърхи покриви.

Паркира наетото волво до зелена тойота „Корола“ — същата като на Томас. Измъква се навън, навлича якето и остава за миг поразена от усещането, че всъщност тя живее на това място, че нейните деца са в университета, а сама работи в Норландски новини. Поема колкото може по-малки глътки от мразовития въздух, вдига поглед към хребета на покрива, хвърлил огромна сянка върху улицата.

Ане Снапхане е израснала само на няколкостотин метра оттук и по-скоро би умряла, отколкото да се завърне, само че мястото е много спокойно.

— Аника Бенгтзон?

Мъж с гъста посребрена грива е открехнал входната врата и проточил глава през пролуката.

— Влизайте — казва той, — преди да сте умряла от студ.

Аника се изкачва на верандата, тупа с крака и се здрависва.

— Торд?

Погледът на тъмните му очи е интелигентен, изразът на лицето — печален и внимателен.

Аника влиза в антре с изкуствен килим в тъмнозелено, някъде от около 1976 година, ако се съди по вида му. Торд Акселсон поема тежкото й яке и го окачва на закачалка под лавицата за шапки.

— Сварил съм кафе — казва той, докато я води към кухнята.

Чамовата маса е подредена с плетени подложки, чаши и чинийки на цветя и панер от брезова кора с поне четири вида сухи сладки.

— О, изглежда възхитително — отбелязва Аника възпитано, докато се разполага върху един стол и отпуска чантата на пода до себе си.

— Маргит обича да пече — казва Торд, като прехапва изречението по средата и забива поглед в своята чаша. Сетне поема дълбоко въздух през носа, стисва челюсти и посяга към предварително напълнен термос.

— Мляко и захар?

Аника поклаща глава, онемяла неочаквано.

Кой й дава право да нагазва в чуждата трагедия?

Взема лъжичката и без да иска чуква с нея по чашата.

— Маргит бе добър човек — казва Торд Акселсон, забил поглед в прозореца. — На всеки му мислеше доброто, но криеше страховити тайни. Точно заради това загина.

Взема си две бучки захар от купичката и ги пуска да цамбурнат в кафето. Сетне скръства ръце върху ръба на масата и отново се заглежда през прозореца.

— От вчера съм се замислил — продължава мъжът, без да я поглежда. — Ще ми се да проговоря, но не искам да калям паметта на Маргит.

Аника кимва, все така безмълвна, и бърка за бележника в чантата си. Хвърля бегъл поглед към чистите стъкла на прозореца и грижливо подредени оранжеви кухненски шкафове, внезапно усетила миризма на домакински препарат.

— Как се запознахте — вие и Маргит?

Мъжът поглежда към тавана и остава неподвижен известно време, после прехвърля поглед към печката.

— Заговори ме веднъж в градската кръчма на Люлео. Беше една събота вечер през пролетта на седемдесет и пета. Седях с неколцина приятели от колежа, а тя беше до нас на бара и ме чу да казвам, че работя във военновъздушната база.

За известно време сякаш остава потопен в спомена, очите му се движат, следят някакъв невидим за нея пейзаж.

— Тя ме заговори. Силно заинтригувана, почти напориста.

Поглежда Аника в очите с немощна, притеснена усмивка.

— Бях поласкан — продължава мъжът. — Такова хубаво момиче. И умно. Хареса ми от първата секунда.

Аника се усмихва в отговор.

— И тя ли е от Люлео?

— Живееше в Льовскатан. Следваше в института за детски учителки. Много й се работеше с деца — те били бъдещето, все това повтаряше. Творчеството бе много важно за нея. Още в ония времена — както в живота, така и в изкуството й…

Закрива уста с шепа и пак поглежда навън.

— Маргит бе сериозен човек — продължава той. — Лоялна, с чувство за отговорност. Извадих късмет с нея.

В кухнята настава тишина, Аника чува тракане на часовник. Стените скърцат от студ.

— Каква бе нейната тайна? — пита най-накрая гостенката.

Обръща поглед към нея.

— Зверовете — отговаря мъжът с внезапно укрепнал глас. — Като една от най-перспективните атлетки на Норботен от началото на шейсетте, Маргит още от дете членувала активно в групи и организации. Влязла в Комунистическата партия съвсем млада.

Атлетика, казва си Аника и споменът я връща към изрезката от Норландски новини.

— Познава ли Карина Бьорнлунд?

— Братовчедки са. Как разбрахте за това?

Аника потрепва леко и се опитва да го прикрие.

— Карина Бьорнлунд също е атлет — казва тя. — Значи са близки?

— Маргит е две години по-възрастна — нещо като кака на Карина. Тя запалила Карина по атлетиката. Само че самата Маргит по-късно се отказала, разбира се.

— Защо?

— Забъркала се в политиката. А Карина я последвала и на това поприще…

Аника чака мъжът да продължи, но това не става и тя прави опит да му помогне.

— Ами Зверовете?

— Те били отцепническа група — отвръща Торд Акселсон и разтрива чело. — Смятали се за нещо като филиал на основната организация, на Китайската комунистическа партия. Излезли от обичайните рамки на маоизма, за да извървят пътя докрай. Или поне те така си мислели.

— И всички имали псевдоними?

Мъжът кимва и разбърква кафето.

— Не точно псевдоними, а истински кодови обозначения, названия на животни. Маргит била Лаещо куче. Много се дразнеше от това. Останалите имали прозвища с политическа окраска, а нейното — толкова лично. Мъжете от групата смятали, че прекалено много пита, че си вре носа навсякъде, все критикувала и спорела.

Всичко в кухнята е притихнало. Студът е стиснал къщата като в менгеме. Миризмата на препарат изведнъж се засилва.

— И какво толкова лошо са направили Зверовете? — пита Аника.

Торд се изправя, приближава мивката, пълни си чаша вода и остава с нея в ръка, без да пие.

— Така и не можа да го преживее — казва той. — Висеше като сянка над главите и на двама ни през всичките тия години.

Оставя чашата върху кухненския плот и се обляга върху машината за миене на съдове.

— Маргит го спомена само един път, но аз помня всяка дума.

Торд Акселсон внезапно потъва в себе си и продължава с монотонен, спокоен глас:

— Било средата на ноември. Не много студено и по земята имало съвсем малко сняг. Влезли откъм задната страна, откъм Люлвикен, покрай реката. Там има само летни вили, така нямало кой да ги види.

Вдига празен поглед към Аника, отпуснал ръце покрай тялото.

— Маргит никога не била влизала в базата, но едно от момчетата познавало много добре района. Казали й да не приближава хангарите, за да не я усетят кучетата — наистина злобни създания.

Аника си записва внимателно.

— Тичали през пустошта около километър. Момчетата изчаквали сред някакви дървета, докато тя отишла по-наблизо. На пистата, пред хангарите, стоял самолет. Тя дръпнала предпазителя на една сигнална ракета и я запратила в кофата с източеното гориво, оставена зад машината.

Наситеният с миризмата на почистващ препарат въздух дразни носа на Аника.

— Докато гледала огъня, забелязва приближаването на двама войници. Побягнала към южната ограда, а те започнали да крещят подире й. Тя се хвърлила зад хангара миг преди експлозията.

Аника поглежда бележките си.

Значи, не е Карина Бьорнлунд. Сбъркала е.

— Едното войниче пламнало като факла. Пищяло ли, пищяло, докато накрая загубило съзнание.

Торд Акселсон затваря очи.

— Маргит не помни как е излязла от базата. След случая групата се разпаднала и никога не се видели повече.

Връща се при масата и се свлича на мястото си, закрил лице с длани, споделил най-сетне онова, което така и не е изпитал самичък, но което тегне над него цял живот.

Аника се опитва да сглоби парченцата наум, но не успява.

— Защо е избухнал самолетът? — пита тя тихо.

Мъжът вдига поглед и оставя ръцете си да паднат върху масата.

— Забелязвали ли сте ракетите, които висят под изтребителите?

Тя поклаща глава.

— Прилича на ракета за луната, рисувана от Дисни. Това всъщност не е ракета, а допълнителен резервоар за гориво. Направен е от тънък материал; възпламенява се лесно.

— Но защо самолетът поначало е бил отвън, на пистата, при това с пълен резервоар?

— Изтребителите са винаги напълно заредени, когато престояват в хангарите — така е по-сигурно. Газовете в един празен резервоар са много по-опасни от самото гориво. Онова момче… то се е оказало точно под резервоара, когато той избухнал.

Дървените стени на къщата скърцат и стенат. Отчаяние се стеле на тъмни талази покрай кухненските шкафове и около дървените лампи. Изпълва я силно желание да побегне от това място, навън, надалеч, у дома при децата, да ги целуне, да усети скъпата им топла закръгленост, там, вкъщи при Томас, да го люби с всичката сила на тялото, с цялата страст на съзнанието си.

— Кой друг е бил там?

Лицето на Торд Акселсон е съвсем сиво. Прилича на човек, който ще припадне всеки миг.

— Жълтия дракон и Черната пантера — отвръща той с прегракнал глас.

— Водач е Дракона, Йоран Нилсон от Саттаярви — казва Аника и нещо неуловимо, дълбоко скрито, се мярва за миг върху лицето на мъжа. — А кой е другият?

— Не знам. Карина е Червен вълк, но не знам кои са момчетата в действителност.

— Колко са на брой?

Той търка лице.

— Споменах Черната пантера. Има още Лъв на свободата, Бял тигър, Дракона, разбира се. Да, това са. Четирима мъже и две момичета.

Аника записва имената, забелязала колко смехотворно звучат, но не може да се усмихне, нито дори вътрешно.

— Карина не е ли била с тях онази нощ?

— Тя скъсала с Рагнвалд и поискала да напусне групата. Маргит много й се сърдила, задето ги предала. Лоялността винаги е била номер едно за нея.

Някъде звъни часовник, вероятно в дневната. Аника си спомня за сватбената обява в Норландски новини. Защо ти е да пускаш подобно нещо, ако няма да се жениш?

Поглежда мъжа замислено, опитва да си представи колосалния товар, който са носили двамата заедно и който сега остава само негов.

— Маргит кога сподели всичко това с вас?

— Когато забременя — отвръща Торд Акселсон. — Стана случайно — забравила бе да си пие хапчето, но когато стана, и двамата бяхме много щастливи. А една вечер се прибирах и я заварих обляна в сълзи. Не можа да спре да ридае. Цяла вечер отиде, докато я убедя да ми каже за какво става дума. Страх я бе да не реша да я предам в полицията. Да я зарежа сама с детето.

Замълчава.

— Но не сте го сторили.

— Хана отслужи военната си служба във F 21 — казва Торд. — Офицер от запаса е, а сега учи ядрена физика в Упсала.

— А другата ви дъщеря?

— Ема живее в същото общежитие като Хана. Пише докторат по политически науки.

— Добре сте се справили двамата — отбелязва Аника чистосърдечно.

Мъжът поглежда през прозореца.

— Да. Само че Зверовете си бяха все с нас. Ден не е минал, без Маргит да си спомни за онази нощ. Това я преследваше непрекъснато.

— Но не и вас — казва Аника. — Вие сте си ходили всеки ден на работа с ясното съзнание за случилото се.

Той само кимва.

— Защо не е съобщила в полицията? Нямаше ли да е по-добре, вместо да се измъчва толкова време с тази тайна?

Мъжът се изправя.

— Стига да можеше — отвръща той с гръб към Аника. — След изчезването на Дракона, Маргит получила пакетче по пощата. В него имало един човешки пръст, от дете. Плюс предупреждение.

На Аника й става горещо, усеща кръвта да се оттича от главата й, сякаш ще припадне.

— Никой не говореше за Зверовете. Маргит не чу нито дума за тях през всичките години, чак до този октомври.

— Какво става тогава? — шепне Аника.

— Получи знак, символа на Жълтия дракон, с който я призовават на сборния пункт.

Пред очите на Аника изниква оня странен образ, рисунката, изпратена до министъра на културата от Франция.

— Среща ли? Кога?

Торд Акселсон поклаща глава и отива до мивката, взема чаша, но така и не я пълни.

— После се свързаха с нея — един от тях се обади в работата й да я пита дали ще отиде на срещата, за да отпразнуват завръщането на Дракона. Тя го пратила да върви по дяволите, казала му, че са съсипали целия й живот и че ненавижда мига, в който се е запознала с тях.

Раменете му се тресат.

— Повече не се обадиха.

На Аника й се повдига все по-силно и непреодолимо. Остава дълго време така, седнала, преглъща и гледа мъжа да хлипа, притиснал чашата о челото си.

— Искам да ги заловят — проговаря той най-накрая и обръща към Аника зачервеното си, неузнаваемо лице. Отпуска се тежко на стола и остава неподвижен известно време, докато часовникът тиктака, а миризмата на препарат се разнася из цялото й тяло.

— Маргит така и не се отърва от чувството си за вина — проговаря мъжът. — Цял живот си плаща, но аз не мога да продължа по същия начин.

— Сега казахте ли на полицията?

Поклаща глава.

— Но ще го сторя. Щом заловят Дракона, за да бъдат момичетата ми в безопасност.

— Какво искате да направя аз? — пита Аника.

Поглежда я безизразно.

— Нямам представа. Исках просто да разкажа на някого.

Поглежда през прозореца и се сепва.

— Хана и Ема пристигат — казва той. — Трябва да тръгвате.

Аника се надига, без да мисли, тъпче бележник и химикалка в чантата и бърза да излезе в антрето, сваля якето от закачалката и го навлича. Връща се в кухнята, където мъжът е останал неподвижен, с празен поглед.

— Благодаря ви — казва тя тихо.

Той я поглежда и прави опит да се усмихне.

— Впрочем — обажда се Аника — малък номер обувки ли носеше Маргит?

— Трийсет и шести.

Оставя го край чамовата маса в излъсканата кухня с недокоснати чаши изстиващо кафе.

43

Колата е успяла да изстине напълно, така че не сваля поларното яке. За миг й хрумва ужасяваща мисъл, че двигателят може и да не запали, че може да замръзне като камък във взетата под наем кола, насред колекция идентични къщи от седемдесетте, затънала вовеки в малките бели лъжи на семейство Акселсон.

Завърта ключа с такава сила, че металът едва не се прекършва. Машината запалва с колебливо тракане, а когато въздъхва облекчено, вижда дъхът си да замръзва от вътрешната страна на предното стъкло. Включва на задна, скоростната кутия протестира шумно, изкарва колата на улицата с надежда да не удари нещо по пътя си — не е изстъргала задното стъкло.

Двете дъщери минават покрай нея. Опитва да им отправи вяла усмивка и махва с ръка, докато я гледат с любопитство.

Каучукът на гумите скърца по заледения път на връщане към града. Все така й се гади, миризмата на препарат не спира да я преследва, мислите подскачат из главата и гръдния й кош.

Истината ли казва Торд Акселсон? Да не би да преувеличава? Да не би да скрива нещо?

Отминава гимназията и църквата, после универсалния магазин, а след това излиза от центъра на града още преди да разбере, че е влизала в него.

Той не се опитва да прикрие миналите дела на съпругата, казва си Аника, нито да ги оправдае. Тъкмо напротив, заяви без заобикалки, че именно тя е взривила онзи самолет, като подпалва авиационно гориво. Дори не прави опит да представи всичко като нещастна случайност.

Ако е искал да излъже, щеше да го стори.

Зверовете, казва си тя. Жълтия дракон, Боже мили, що за идиотска идея. Ама че глупости. Лъв на свободата, Лаещо куче, Червен вълк. Черна пантера, Бял тигър.

Къде са те сега?

Отново е върху пустата магистрала, назад към Люлео.

Жълтия дракон, Йоран Нилсон, професионалният убиец, е отново у дома. Лаещо куче, Маргит Акселсон, ликвидирана учителка в забавачка. Червения вълк, Карина Бьорнлунд, министър на културата, която, изпаднала в паника, променя правителствен документ в последния момент.

Ами останалите? Къде сте се скрили вие, трима шведски мъже, представители на средната класа? Какво сте успели да забравите?

Отминава изхода към Норферден, усетила студа да пъпли по краката й. Температурата е спаднала до минус двайсет и девет градуса; слънцето вече залязва, като пръска бледа жълтеникава светлина по хоризонта. Един и половина следобед.

Детски пръст. Дали наистина се е случило?

Преглъща и отваря за миг прозореца — трябва й свеж въздух. Торд не й каза що за предупреждение е придружавало пратката, но и никой никога не разкрива тайната на Зверовете. Никога.

Пръстът сигурно е съществувал.

А самото нападение? Трима участници, Маргит, Йоран и още някой. Истина ли е това?

Маргит носи същия номер обувки като на отпечатъка. Версията на Торд Акселсон включва достатъчно подробности, за да повярва в основната сюжетна линия дори ако сравни наученото с теоретичните възможности, изложени от пресаташето на базата. Защо тогава храни съмнения относно броя на участниците?

Карина Бьорнлунд не е била там.

Тя е невинна, поне що се отнася до самото деяние. Разбира се, би могла да участва при планирането или да е съдействала по друг начин. И, вън от всичко останало, трябва да е знаела.

Но сигурно ли е това? Ако Торд казва истината, тя може и нищо да не е знаела за акцията. Разделила се е с Йоран, искала е да ги напусне.

Ако е така, по какъв начин биха могли да я изнудват? Защо допуска Херман Венергрен да я принуждава към каквито и да било действия?

И защо е пуснала сватбена обява в местния вестник, след като е скъсала с него?

Ами ако не Карина е публикувала обявата? Тази мисъл й хрумва най-неочаквано. Ако е била пусната от зарязания годеник, за да й навреди или да я върне при себе си?

Аника разтрива чело и внезапно ожаднява, устните й пресъхват. Отминава Ерснес и излиза отново на огромната магистрала. Няколко замръзнали къщи от трийсетте години се гушат в полумрака, а от комините право нагоре са се устремили струи дим. Вятърът е утихнал, студът е бистър като стъкло.

Трябва да говоря с Карина Бьорнлунд. Трябва така да наглася нещата, че да не и се размине. Този път лъжите и комбинациите няма да я измъкнат невредима от кашата.

Изважда мобилния от чантата, за да установи, че няма сигнал. Даже не успява да се ядоса; продължава да кара към Люлео, закопняла да се върне отново в цивилизацията.

При изхода за Йедвик отново взема мобилния, затваря очи и репетира сцената наум: бележката, залепена върху дисплея на регистратора, мобилният номер на културния министър. Два пъти числото на Звяра и нула.

Набира 070 666 66 60, взира се известно време в цифрите върху дисплея, преди да се сепне, осъзнала, че е на път да „изправи“ един десен завой.

Какво ще й каже?

Карина Бьорнлунд трябва да реагира. Въпросът е само да я хване.

Натиска бутона, усетила топлината на апарата в дланта си, допира го до ухото, като намалява скоростта.

— Ало?

Аника натиска изненадана спирачката. Първият сигнал още не е заглъхнал, когато се чува женският глас.

— Търся Карина Бьорнлунд — проговаря Аника, като отбива върху банкета и спира колата. Притиска телефона по-силно към ухото, понеже по линията се чуват множество паразитни шумове.

— Да?

— Казвам се Аника Бенгтзон и работя във Вечерна поща…

— Откъде имате този номер?

Аника забива поглед в червената стена на някаква норботенска ферма и овладява тона си.

— Тъкмо се питах дали Червения вълк се е срещал напоследък с Жълтия дракон — проговаря тя и се вслушва напрегнато в шумовете по линията: някакви гласове, металическо тракане като фон, съобщават нещо по високоговорител, а миг след това линията заглъхва.

Аника поглежда дисплея. Набира номера повторно, за да чуе безучастния глас на гласовата поща. Затваря, без да остави съобщение.

Откъде й отговори Карина Бьорнлунд? Какво казваше металическият глас през говорителя?

Затваря очи и притиска пръсти до слепоочията.

„Последно повикване за полет SK009, Стокхолм, изход номер пет?“

Съобщение за полет — това е ясно, но какво означава SK? Полет на SAS?

Набира услуги и иска да я свържат със Скандинавски авиолинии, бизнескласа, и чака половин минута, докато й отговорят.

— SK009 е следобедният ни полет от Калакс до Арланда — уведомява я служителят на SAS.

Аника усеща адреналина в главата си. Карина Бьорнлунд се намира на летището, само на пет километра оттук — или се прибира в Стокхолм, или е пристигнала току-що и си чака багажа. Понечва да резервира място за обратен полет, но размисля, решава да изчака, благодари и затваря.

След това навлиза в кръговото, завива по втория изход и поема уверено по замръзналия път към летище Калакс.

Заради стачката на таксиметровите шофьори всеки без собствена кола е принуден да вземе автобус до Люлео. Аника вижда опашката, извила се пред терминала — прегърбени фигури, принудени да се борят с вятъра и собствения си багаж. Тъкмо се готви да отмине автобусната спирка в посока към паркинга за коли под наем, когато зърва Карина Бьорнлунд.

Наредила се е в края на опашката и търпеливо чака ред.

Мислите се стрелкат трескаво из главата на Аника. Какво търси тук Бьорнлунд?

Спира край бордюра, изключва от скорост и вдига ръчната. Без да отделя поглед от фигурата на министъра, взема пак телефона. Обажда се в министерството и се свързва с прессекретаря. Казват й, че Карина Бьорнлунд си е взела един ден отпуск.

— Имам въпрос по повод проектозакона, който ще се внася утре — казва Аника, без да отлепва поглед от жената в края на опашката. — Непременно трябва да говоря с нея още сега.

— Опасявам се, че няма как да стане — отвръща сговорчиво прессекретарят. — Карина отсъства от града и ще се прибере късно довечера.

— Не е ли малко странно за един министър да си взема отпуск точно в деня преди внасянето на важен законопроект в парламента? — пита Аника като разтегля думите, все така загледана в тъмното кожено палто на Карина Бьорнлунд.

Отсреща се поколебават.

— Въпросът е от личен характер — казват откъм другата страна. — Извикаха я на спешна среща, която не може да отложи. Твърде неудачно съвпадение във времето — права сте. Карина бе силно притеснена, но се налага да отиде.

— Довечера се прибира, нали?

— Тя поне се надява да стане така.

Каква ще е тази среща, която принуждава един министър да зареже служебните си дела? Болен близък, житейски партньор, дете или родител? Среща в Люлео, която не може да пренебрегне, нещо, което има приоритет пред всичко останало.

Червения вълк.

Среща по повод завръщането на Дракона.

Пръстите я засърбяват, а по гръбнака се стича струйка пот.

— Благодаря ви — казва тя и затваря.

Отминава автобуса и наблюдава в огледалото за обратно виждане как Карина се качва в него. После пуска машината да мине край нея и я следва на стотина метра дистанция. Малко преди моста на Бергнес решава, че е дошло време да приближи.

Седиш си вътре, казва наум Аника, загледана в мръсното задно стъкло на автобуса. Упътила си се за някъде и не искаш никой да узнае, но ето че аз съм тук.

И ангелите подхващат нежна песен, провлечено и печално, зимен месец ледени кристали…

— Я млък! — изкрещява Аника, като се плясва с длан по челото и гласовете секват.

Следва автобуса през моста и влиза в замръзналия град, подминава панелени блокове, снежни преспи и замръзнали коли, завива на кръстовището при някаква бензиностанция.

Летищният автобус спира точно пред масивната фасада на хотел „Сити“. Натиска спирачката и се навежда напред, за да наблюдава слизащите пътници. Дъхът й замъглява предното стъкло и тя го бърше с ръкав.

Карина Бьорнлунд слиза предпоследна. Министърът на културата стъпва предпазливо върху заледения тротоар с черна кожена чанта в ръка. Аника е на ръба на белодробна хипервентилация.

Трябва ми книжен плик, казва си тя, но осъзнава, че няма такъв под ръка. Вместо това задържа дъха си и брои три пъти по десет, докато сърцебиенето й се нормализира.

Стъмва се, но залезът е също толкова бавен и постепенен, колкото е бил изгревът, а тя седи в колата и наблюдава Карина Бьорнлунд да мръзне на автобусната спирка, яко сложена, тъмнокоса жена в кожено палто и без шапка.

Червения вълк. Аника се мъчи да различи чертите на лицето й в сенките, привиждат й се две тревожни, печални очи.

Какво правиш тук?

Майка й живее на Стургатан. Може би е на път към нея.

Но нали именно тук е Стургатан. Защо чака на автобусна спирка, за да се отправи другаде? Не идва при майка си.

Изведнъж дълги светлини от градски автобус запалват задното й стъкло. Включва на скорост и се придвижва с няколко метра напред, за да пусне автобуса до спирката, като отминава неголямата шумна група чакащи на опашката. Съзира Карина Бьорнлунд в огледалото — качва се.

Тръгвам след него, за да видя къде ще слезе, решава Аника и се отмества още малко напред, но установява, че навлиза в пешеходна зона. Хората бавно минават пред колата, като й отправят предизвикателни погледи. Вдига глава и забелязва забранителен знак за движение на всички превозни средства освен тези на градския транспорт. Обзема я паника, бори се с лоста, за да включи на задна, гледа как автобусът я приближава бавно. Извива волана докрай, а гумите скърцат недоволно по настилката.

Автобусът минава съвсем близо, а бедрата й лепнат от пот. Всеки миг ще изпусне дирята на министъра, без да има най-малка представа накъде се е упътила.

Линия номер едно. Същата, която е използвал обикновено Линус Густафсон.

Свартьостаден.

На изток, към заводите на „Шведска стомана“.

И тя поема към пристанището, завива надясно, към стоманолеярните. Спира край бордюра и чака; ако не греши, автобусът трябва да мине оттук. Четири минути по-късно той наистина се появява, за да я отмине в посока към Малмуден.

Едва има време да зърне табелата с името на квартала — Льовскатан, — когато автобусът завива надясно. Не е ли това мястото, където е живяла Маргит Акселсон? Нова табелка, Фьоренингсгатан, и автобусът поема покрай разхвърляна и уединена индустриална зона, сгушена под сянката на гигантски гарвановочерен хълм от желязна руда. Откъм лявата страна се точат редица еднообразни двуетажни жилищни блокове от четирийсетте години, а отпред се извисява изоставена промишлена сграда с колосални размери, която прилича на израстък от рудната планина. Тъмните й прозорци излъчват предупреждение в сумрака, леден вик в здрача. Аника следва автобуса по пътя, който свърва вляво и започва да се вие нагоре, успоредно на железопътни релси. Огромна стоманена тръба виси високо отгоре, а под нея е струпана купчина порутени постройки, нашарени с графити. Тръбопроводи, стоманени трегери, автомобилни гуми и палети са пръснати навсякъде. Никакъв признак за живот.

Автобусът дава мигач и спира. Аника натиска спирачката и паркира зад някаква изоставена кола двайсетина метра по-надолу по хълма.

Карина Бьорнлунд слиза, стиснала кожената си чанта. Аника се свлича надолу и залепва поглед във фигурата й.

Автобусът потегля, а министърът на културата остава с вторачен в релсите поглед. Около нея се стеле пара от дъха й. Сякаш се колебае.

Аника изключва двигателя и измъква ключа, изчаква в затопленото купе, без да отделя поглед от другата жена.

И сега Карина Бьорнлунд рязко се обръща и поема с решителна крачка към билото на хълма, отдалечава се от индустриалния пейзаж.

Аника се напряга, попипва ключовете за колата, захапва бузата си отвътре.

Дали да слезе и да я последва? Да я настигне с колата и предложи да я закара? Да изчака малко — може пък да се върне?

Потърква очи с пръсти.

Накъдето и да се е запътила Карина Бьорнлунд, явно не й трябва компания.

Аника отваря вратата, измъква шапката и ръкавиците за ски от сака, хлопва вратата и я заключва с дистанционното. Поема въздух с усилие, като се гърчи от студ. Как може да се живее в подобен климат?

Примигва няколко пъти. Студът изсушава неимоверно много въздуха и дразни очите.

Дневната светлина е станала тъмносива, почти я няма. Небето е много високо, ясно и съвършено безоблачно; няколко звездици блещукат над рудната планина. Две улични лампи по-надолу пръскат бледа, безнадеждна светлина в малки кръгове под себе си. Карина Бьорнлунд е превалила билото и вече не се вижда. Отникъде няма признаци на живот. Шумът откъм стоманолеярните долита през студа, сякаш пътува по железопътните релси и стига до нея като приглушен ропот.

Тръгва предпазливо нагоре по склона, като се вглежда внимателно във всеки храст и сянка. Веднага след билото пътят рязко завива на ляво, връща се към жилищния район. Направо се точи тясна алея, почистена от сняг и лед, със знак за забранен достъп на моторни превозни средства.

Аника присвива очи, търси безуспешно с поглед министъра на културата. Прави няколко стъпки по алеята, бърза колкото може по сипкавата смесица от лед и пясък. Отминава сноп кабели, водещи надолу, към железопътните релси, тича покрай празен паркинг и ето че алеята тръгва успоредно на релсите. Далеч напред корпуси на коксови инсталации и доменни пещи се извисяват срещу зимното небе. Милиони тонове руда се превръщат в непрекъснат стоманен килим. Отляво няма нищо друго освен шлака и сняг. Над рудната планина вече наднича пълна луна. Синкавото й сияние се смесва с жълтеникавото осветление над заводската железопътна линия.

Аника тича в продължение на няколко минути, докато не се налага да спре и успокои дишането си; кашля сухо и приглушено в ръкавицата, примигва, за да изтика бликналата в очите влага, и се оглежда за Карина Бьорнлунд.

В тази част алеята, изглежда, не се използва много. Забелязва тук-там по някой отпечатък от подметка, следи от велосипедна гума и куче, но няма помен от министъра.

Слънчо мил, пропява неочаквано ангелският хор, зимен мраз копнеж вечен…

Удря тила си с такава сила, че гласовете мигом секват. Затваря очи и няколко секунди диша дълбоко, заслушана в празното пространство на съзнанието си. Нови гласове, човешки гласове, оживяват внезапно в смълчаната пустош. Идват откъм горичката пред нея. Не може да различи отделни думи, само един мъжки и един женски глас в приглушен разговор.

Минава под някакъв надлез — път или жп линия. Аника не може да определи. Вече не знае къде точно се намира. Гласовете се усилват. В смесената лунна и изкуствена светлина внезапно забелязва човешки стъпки, които водят към отвор в шубрака.

Аника спира и наднича между ниските дървета. Различава единствено сенки, духове.

— Е, дойдох — чува се гласът на Карина Бьорнлунд. — Само не ме наранявай.

Груб мъжки глас отговаря с фински акцент:

— Няма от какво да те е страх, Карина. Никога не съм ти мислил злото.

— Знаеш ли, Йоран, никой не ми е причинявал толкова зло, колкото ти. Казвай каквото имаш за казване и ме остави да си вървя…

Аника притаява дъх, стомахът й се преобръща многократно, пресъхналата уста наподобява гласпапир. Внимателно стъпва в най-близката следа, после в следващата, в тази пред нея. В светлината на луната съзира поляна с тухлена къщурка по средата. Ламаринен покрив и заковани прозорци.

В центъра на поляната стои министърът на културата в дебелите си кожи, а пред нея слабичък сив мъж в дълго палто и кожена шапка. До него е оставен тъмен сак.

Йоран Нилсон, властелинът с божествена мощ, Жълтия дракон.

Аника вторачва в него болезнено сухите си очи.

Терорист, масов убиец, еманация на злото. Това ли е той, този сгърчен никаквец, който на всичко отгоре трепери?

Трябва да извика полиция.

И мигом се сеща: мобилният остана в сака върху седалката до шофьора, долу във волвото, паркирано зад изоставената кола.

44

— Как изобщо можеш да допуснеш, че някога съм ти мислел злото? — пита мъжът и гласът му смущава покоя на застиналия въздух.

Жената пристъпва неспокойно от крак на крак.

— Получих съобщението — казва тя и Аника разбира защо звучи така уплашена. Получила е същото предупреждение като Маргит.

Мъжът, Жълтия дракон, свежда глава за няколко секунди. После отново вдига поглед и Аника вижда очите му. Те блещукат, червени и празни, в странната светлина.

— Имам сериозна причина да се върна и всички трябва да я узнаете — казва той с глас, леден като вятъра. — Може да сте дошли отдалеч, но аз изминах много по-дълъг път.

Жената се тресе под коженото палто, гласът й е пълен с уплаха, готова е да се разплаче всеки миг.

— Не ме наранявай.

Мъжът я доближава. Аника вижда как измъква от джоба на палтото нещо черно, лъскаво.

Оръжие. Револвер.

— Повече няма да те притеснявам — казва той тихо. — Това е за последно. Само ме изчакай на сборния пункт. Трябва да свърша нещо преди това.

Вятърът напада с нова сила, огъва клоните на околните борове.

— Моля те — проплаква жената, — пусни ме да си вървя.

— Влизай — отвръща остро мъжът. — Веднага.

Карина Бьорнлунд вдига чантата от земята и с насочен в гърба й револвер влиза в тухлената къщурка. Йоран Нилсон не помръдва. Наблюдава я, прибира отново оръжието в джоба, завърта се и отива до сака, опрян о стената на постройката.

Аника поема дълбоко дъх. Чула е повече от необходимото. Оттегля се бавно и предпазливо назад по стъпките си, излиза върху алеята, като хвърля прощален поглед към дърветата, за да опише по-добре мястото пред полицаите.

Някой се движи, някой я приближава.

Дишането й става дълбоко и тежко. Оглежда се панически.

На десетина метра от нея се вижда металическа кутия с щръкнали навън множество кабели, а зад кутията са се сгушили китка млади борчета. Аника се устремява натам с едва докосващи скърцащата повърхност стъпала. Разтваря боцкащите клони с две ръце и хвърля поглед през рамо.

Сивият мъж се появява в мъждивата светлина откъм релсите, повлякъл сака подире си. Застава неподвижен за миг, а сетне се прегъва на две, притиснал стомаха си с ръка. Диша мъчително на пресекулки. Аника проточва шия, за да вижда по-добре. Мъжът сякаш ще се просне ничком всеки момент.

Сега дишането му се успокоява, той се изправя и прави няколко неуверени стъпки напред. После поглежда право към Аника.

Ужасена, тя пуска клоните и затуля уста с шепа, за да заглуши звука и скрие парата от дишането си. Остава абсолютно неподвижна в мрака, докато мъжът я приближава бавно. Шумът от задъхано дишане и напрегнати стъпки постепенно изпълва съзнанието й, приближава и приближава, докато накрая се уплашва, че ще изпищи с все сила. Затваря очи и го чува да спира на около метър от нея, откъм другата страна на младите борчета.

Разнася се скърцащ звук. Отваря очи.

Метал дращи върху метал. Тя затаява дъх и се ослушва.

Мъжът прави нещо с металната кутия. Отваря вратите на таблото, от което излизат всички ония жици. Чува мъчителното му дишане и осъзнава, че сама трябва да поеме нова глътка въздух. Прави го бързо и безшумно, колкото да усети непреодолим и силен позив за повръщане.

Мъжът вони. Смрад на гнило прониква през клоните и я принуждава отново да закрие уста с длан. Той се задъхва и мъчи с нещо от другата страна на дърветата. Стърженето продължава още известно време и накрая престава. Чува се виещ звук и щракване.

Десетина секунди облекчено дишане, а сетне шум от отдалечаващи се стъпки.

Аника разтваря клоните, за да погледне отново.

Мъжът се връща обратно в гъстака. Сакът никакъв не се вижда.

Сложил го е в кутията.

Храсталаците отсреща го поглъщат, заличават всяка следа от присъствието му в слабата светлина.

Аника се изправя и побягва по алеята. Спира за миг в края на гората. Завива и с все сила се затичва под виадукта, покрай пустия паркинг, докато внезапно съзира друга фигура да идва насреща й.

Заковава на място, оглежда се, а вените й се издуват от напор на адреналин. Хвърля се обратно в гората и затъва до шия в снежна преспа.

Мъж. Гологлав, с тънко подплатено яке. По залитащата походка и неуверени движения разпознава трайните поражения от дългогодишна злоупотреба с алкохол. Пияница.

След малко изчезва зад изоставената заводска сграда и тя отново излиза на пътя и побягва, без дори да изтупа дрехите си от снега.

Като начало не успява да види наетото волво и за малко изпада в ужас, докато след миг го открива зад изоставената кола. Отключва и се хвърля на шофьорската седалка. Смъква ръкавицата и търси опипом мобилния. Пръстите й треперят толкова силно, че едва успява да набере директния номер на инспектор Сууп.

— Карлсон, дежурен диспечер.

Свързала се е с централата.

— Сууп — казва тя. — Искам да говоря с инспектор Сууп.

— Тръгна си вече — заявява Карлсон.

Мозъкът й буксува; затваря очи и допира потна длан до челото.

— А Форшберг? Той дали е там?

— Кой по-точно? Имаме ги трима.

— От криминалния.

— Задръжте така, ще ви свържа.

Линията заглъхва и тя остава сама в лишеното от звуци и цвят киберпространство. Три минути по-късно се отказва и набира отново.

— Искам да говоря с някого по въпрос свързан с убийствата на Бени Екланд и Линус Густафсон — заявява тя с паника в гласа, когато отново чува Карлсон.

— За какво по-точно? — пита младият мъж без следа от интерес в тона.

Аника си заповядва да успокои дишането.

— Казвам се Аника Бенгтзон и съм репортер от Вечерна поща…

— За връзки с пресата отговаря Сууп — прекъсват я отсреща. — Ще трябва да позвъните утре.

— Чуйте ме! — крещи тя. — Рагнвалд се появи, Йоран Нилсон, Жълтия дракон. Знам къде се намира: в малка тухлена сграда близо до железопътната линия на рудното депо, заедно с Карина Бьорнлунд. Трябва да го арестувате незабавно!

— Бьорнлунд ли? Министърът на културата?

— Да! — вика Аника. — Йоран Нилсон от Саттаярви е с нея в малка постройка под стоманолеярните. Не мога да обясня къде точно, но е близо до един виадукт…

— Слушайте — отвръща Карлсон, — вие наред ли сте?

Аника млъква и си дава сметка, че звучи като побъркана, прокашля се и полага усилие да заговори спокойно и свързано.

— Знам, че звучи малко налудничаво — започва тя и прави опит да се усмихне по линията. — Обаждам се от място, наречено Льовскатан, недалеч от леярните, точно край железопътната линия…

— Да, наясно сме къде се намира Льовскатан — прекъсва я полицаят и тя разбира, че търпението му започва да се изчерпва.

— Мъж, когото издирвате от дълги години, се е върнал в Люлео — съобщава Аника с почти нормален глас. Казва се Йоран Нилсон и е извършил най-малко четири убийства, откакто се е завърнал в Швеция. Маоистките убийства. А в момента се намира край онази сграда. Или поне бе там преди съвсем малко. Тухлена постройка с тенекиен покрив, малко навътре в гората след един виадукт…

Полицай Карлсон въздъхва шумно от другия край на линията.

— Дежурната разпитва някакъв в момента, но щом се освободи, ще предам за обаждането ви.

— Дума да не става! — отново крещи Аника. — Трябва да дойдете веднага! Не се знае колко време ще остане в къщата.

— Вижте какво — отвръща твърдо полицаят, — успокойте се. Казах ви, че ще предам на дежурния офицер.

— Добре — примирява се тя, останала без дъх. — Много добре. Аз чакам при автобусната спирка, докато пристигнете, за да ви заведа. Намирам се в сребристо волво.

— Хубаво — приема полицаят. — Чакайте там. — И затваря.

Аника се взира в телефонния дисплей, зеленикаво сияние в мрака.

Набира номера на Янсон в дежурната.

— Вероятно ще остана тази вечер в Люлео — съобщава тя. — Само искам да знам дали може да наема стая, ако ми се наложи да пренощувам.

— Защо трябва да останеш?

— Може би ще се случи нещо.

— Без тероризъм — напомня редакторът. — Вече ми триха сол на главата сутринта, задето съм позволил да заминеш за Норботен.

— Добре, добре — съгласява се Аника.

— Чуваш ли ме? Нито един ред за каквито и да било терористи, ясно ли е?

Тя изчаква секунда, преди да отговори:

— Ясно, разбира се, обещавам.

— Настани се в „Сити“ — казва дежурният, приближил микрофона към устата си и с много по-дружелюбен тон. — Поръчай нещо по румсървиса и си пусни порноканала — ще ти одобря всички разходи. Ясно ми е — всички имаме нужда да се уединим за малко понякога.

— Добре — отвръща тя със заговорнически тон и набира централата, за да я свържат с рецепцията на хотела. Запазва си стая на последния етаж.

Сетне остава седнала в колата и гледа през прозорците навън. Заради дъха й те скоро се заледяват. Няма какво повече да направи. Ще седи така, докато пристигне полицията.

Скоро всичко ще свърши, казва си Аника, усетила пулсът си да се нормализира.

В съзнанието й изплува сивото лице на Торд Акселсон, след това подпухналите очи и червената жилетка на Тунел Сандстрьом, лъсналата от гел коса на Линус Густафсон, внимателният му поглед. Обзема я парещ гняв.

Край с теб, копелдак гаден!

Усеща, че замръзва. Минава й през ум да запали двигателя и да стопли купето, но вместо това отваря вратата и излиза навън. Не я свърта на едно място. Проверява за мобилния в джоба и тръгва към билото на склона.

Арктическата нощ е стиснала с ледени клещи околността. Яки и безмилостни като механичните ръце в стоманолеярните малко по-нататък. Дъхът й се стеле около нея като ефирно було замръзнала топлина.

Красота, казва си тя, а погледът й се рее напред по релсите, за да стигне безкрая на звездите.

Чува шум от двигател и се обръща с надежда това да е полицията, но съзира местен автобус: единицата.

Отминава я и спира. Сега осъзнава, че е застанала на спирката, и прави няколко крачки встрани, за да покаже, че не го чака.

Но автобусът все пак спира след няколко метра, отваря задната врата и на улицата тежко се смъква набит мъж.

Тя го поглежда и прави стъпка напред.

— Ханс! — възкликва Аника. — Здрасти, Ханс. Аз съм, Аника.

Ханс Блумберг, архиварят от Норландски новини, среща погледа й.

45

— Какво правите тук? — пита Аника.

— Тук живея — отвръща усмихнат мъжът. — На Туршгатан.

Кимва към жилищния район.

— Сериозно? — откликва Аника, докато автобусът потегля. Приближава още и надниква в очите на събеседника си. В същия миг нещо щраква в съзнанието й, сеща се къде е виждала изображението на жълт дракон; то изскача внезапно в главата й. Приела го е за детска рисунка на динозавър. Таблото за съобщения над бюрото в архива на Норландски новини. Работното място на Ханс Блумберг. Отстъпва неволно две крачки.

— По-уместният въпрос в случая е вие какво правите тук? — пита той.

Автобусът изчезва зад билото и мъжът тръгва към нея с ръце в джобовете. Застава пред Аника, а очите му са като стъклени под лунната светлина.

Тя изпуска нервен смях.

— Тръгнала съм по работа, но се загубих. Търся Фьоренингсгатан.

— В момента сме на нея — съобщава архиварят развеселен. — Всички в Стокхолм ли са с подобен усет за ориентация?

— Ще вземат да свършат, преди да стигна — казва Аника с ясното съзнание, че всеки миг ще изгуби дар слово.

— Кого търсите?

Тя свива рамене.

— Пропуснах часа вече.

— Ами елате у дома да се постоплите тогава. Да ви предложа чаша чай?

Търси отчаяно някакво извинение, но мъжът не забелязва колебанието й, хваща я здраво над лакътя и я повежда напред.

— Живея в двустайно апартаментче на партера. Не е кой знае какво, но нищо не може да стори човек, щом изостане от темпото на потребителското ни общество.

Аника пробва да се освободи, но разбира, че са я стегнали като в менгеме.

— Не се случва често някой като мен да посрещне такава гостенка. Хубава млада дама, и то чак от столицата.

Усмихва се мило, а тя прави опит да отговори.

— Кой по-точно сте вие? — обажда се тя. — Пантерата, Тигъра или Лъва?

Той гледа право напред, все едно не е чул въпроса. Само я стисва още по-здраво. Къщите изчезват зад тях. Приближават пътния знак. Аника поглежда наляво, към кабелите и храсталака.

— Значи, живеете в гората?

Той не отговаря, а миг след това двамата са в тунела. Светът се накланя, някой започва да диша тежко и Аника разбира, че е тя, устата й зее, широко отворена.

— Не — простенва. — Не искам. Моля.

Краката престават да я държат. Ханс Блумберг я крепи усмихнат.

— Но вие сте репортер — казва той. — Истинско, любознателно репортерче. Няма да пропуснете подобна възможност, нали?

Съзира тръбите над себе си и крещи:

— Пуснете ме!

Забива крака в леда и започва да се дърпа, заради което получава оглушителен удар в главата. Привиждат й се звезди, а до нея внезапно изниква крещящият Свен. Аника се просва на земята и закрива глава с ръце.

— Не ме удряйте.

Светът се успокоява и застива, земята престава да се накланя и Аника чува дишането си. Поглежда предпазливо нагоре и вижда Ханс Блумберг да клати глава с озадачен поглед.

— Господи, каква сте упорита — промълвя той. — Ставайте веднага. Водачът чака.

И тя се препъва напред в лунна светлина, а лампите над железопътната линия се полюшват, останали вляво от двамата. Ангелите мълчат като онемели; вместо тях — мрачна пустота.

Отминават промишлената сграда. Сега тя е изцяло черна.

— В тухлената къщурка ли отиваме? Зад виадукта?

— Значи, сте открили вече главната ни квартира — отбелязва архиварят с характерния си добронамерен тон. — Да не сте слухтели в храстите? Много находчиво. Тогава мога да ви съобщя какво ви очаква. Дракона ни е свикал отново. Не мога да обещая, че всички ще дойдат. Напоследък се забелязва съществен спад сред членската ни маса, но Карина сигурно ще е тук, а също и Ингве — той не пропуска нито един купон.

Архиварят са засмива щастливо. Аника се бори с гаденето.

— Бедният Ингве — продължава мъжът. — Йоран ме накара да го наглеждам, но какво можех да направя? За да се помогне на един алкохолик, трябва да се промени целият репресивен апарат, а аз не съм в състояние да го сторя. За нещастие трябва да призная, че Ингве загуби всякаква връзка с действителността, което си е истинска трагедия. Не успях да изпълня своя дълг…

Миг по-късно Аника чува някакъв мощен, ритмичен шум зад тях. Поглежда през рамо и вижда светлините на огромен дизелов локомотив по линията.

— Гледайте напред — заповядва Ханс Блумберг.

Аника се подчинява, но хвърля крадешком поглед на огромната машина, повлякла подир себе си безкрайна верига товарни вагони с руда, чийто грохот отшумява покрай тях, в посока към стоманолеярните.

Сърцето й бие лудешки. Представя си как изглежда от мястото на машиниста. Облечена в черно на тъмния фон на храстите. Осветява я единствено студената луна.

С усилие на волята успява да успокои пулса си. Опитва да разбере колко дълъг е влакът, без да извива глава, но така и не съзира края му.

Минават под виадукта, а влакът продължава покрай тях, ту-дум, ту-дум, един след друг вагоните трещят по траверсите и хвърлят тъмни сенки.

Изчезва и последният — краят на дълга опашка, проточила се към огнената паст на доменните пещи.

Аника преглъща с усилие и установява, че ръцете й треперят.

Стигат до трансформаторната кутия, в която Йоран Нилсон е натъпкал сака си. Поглежда я. Тя е затворена, сякаш недокосвана.

— Сега наляво — обажда се Ханс Блумберг, като я блъсва към прохода в гъстака.

Тя се подхлъзва, без малко да падне по наклона, но се улавя за някакъв клон и успява да остане права.

— По-кротко — промълвя едва-едва и се упътва към тухлената постройка.

Прозорците са затворени с метални капаци. Към открехнатата входна врата води полусрутено стълбище. Аника спира, но Блумберг я блъсва в гърба.

— Влизайте. Това е само едно старо компресорно.

Аника хваща дръжката и отваря вратата. Забелязва две заварени халки; от едната виси ръждив катинар. През вратата се донася същата отвратителна смрад, която е усетила преди малко в храстите.

Рагнвалд е вътре.

Влиза в непрогледния мрак, примигва, чува нечие дишане. Тук цари леден студ — по-студено отколкото навън.

— Кой е? — пита Карина Бьорнлунд откъм отдалечения ляв ъгъл.

— Имаме си важен гост — съобщава Ханс Блумберг, като тика Аника пред себе си и сам влиза в помещението.

Министърът на културата светва със запалка. Мъждиво пламъче огрява помещението. Падащите върху носа и очните кухини сенки я карат да прилича като чудовище. Ингве, алкохоликът, стои до нея. Йоран се е облегнал на стената вдясно. До него е окачен портрет на Председателя Мао.

Аника е обзета от ужас при вида на убиеца, усеща характерен сърбеж в пръстите, изтръпване и виене на свят.

Успокой се, заповядва си тя, не допускай нов пристъп на хипервентилация. Задръж дишането.

Карина Бьорнлунд се навежда и запалва малка свещ в краката си, оставя запалката и се изправя с нея в ръка.

— Какво значи това? — пита тя, вперила поглед в Ханс Блумберг. — Защо си я довел?

Закрепва свещта върху някаква ръждива машина, която може да е старият компресор. Дъхът на всеки един виси край него във въздуха.

Не съм сама, окуражава се Аника. Не е като в тунела.

— Искам да ви запозная с госпожица Аника Бенгтзон — обажда се Ханс Блумберг, — репортерска хрътка от Вечерна поща.

Карина Бьорнлунд трепва и прави крачка назад.

— Да не си се побъркал? — пита тя високо. — Да домъкнеш тук журналисти? Не си ли даваш сметка какво рискуваме?

Йоран Нилсон ги наблюдава с уморен, замъглен поглед.

— Тук няма място за външни — обажда се той с изненадващо остър глас. — Как ти е хрумнало, Пантера?

Ханс Блумберг, Черната пантера, затваря плътно вратата и се усмихва.

— Госпожица Бенгтзон знае вече за нас — казва той. — Чакаше отвън, така че не можех да я оставя да доведе и други.

Карина Бьорнлунд приближава Блумберг.

— Всичко е свършено — казва тя с писклив глас. — Всичко, за което съм се трепала толкова години. Да пукнете до един дано!

Грабва чантата и понечва да се отправи към вратата, а в малкия кръг светлина се появява Йоран Нилсон. Аника не забелязва да държи оръжие. Лицето на мъжа е изпито и сиво, изглежда слаб и болен.

Въпреки това Карина Бьорнлунд спира уплашена; не знае как да постъпи.

— Чакай — казва той на министъра, а сетне се обръща към Блумберг: — Ще поемеш ли отговорността за нея? Гарантираш ли безопасността на групата?

Аника вперва поглед в убиеца, забелязала жалката му външност и бавния говор — сякаш търси думите с усилие.

— Никакъв проблем — отвръща архиварят весело. — След това ще имам грижата.

Краката на Аника натежават като олово, тялото й се вкаменява. В гърлото напира умоляващ, плачлив гласец, но така и не успява да стигне до устните.

Жълтия дракон я поглежда право в очите, а тя не смее да шавне.

— Застани в ъгъла — нарежда той и сочи с ръка.

— Не можем да държим тук репортери — заявява Карина Бьорнлунд енергично. — Не съм съгласна.

Дракона вдига ръка.

— Достатъчно — казва той. — Груповият командир поема отговорността.

Пъха ръце в джобовете.

Револверът, казва си Аника.

— Голям студ е днес. Ще бъда кратък.

Алкохоликът Ингве пристъпва напред.

— Чудесно — отбелязва той, — а дали няма нещо за пиене?

Ханс Блумберг разкопчава палто и вади бутилка водка от вътрешния джоб. Погледът на Ингве грейва, устните се разтварят в израз на екстаз и протяга ръце към бутилката, за да я поеме нежно, сякаш е бебе.

— Реших да си направим импровизирано тържество — казва Ханс Блумберг с окуражително кимване.

Ингве отвинтва капачката с овлажнели очи. Аника поглежда в земята и размърдва пръстите на краката си, за да не замръзнат.

Какво възнамеряват да правят с нея?

Не е като в тунела, не е като в тунела.

Карина Бьорнлунд отново пуска чантата на земята.

— Не мога да разбера за какво сме тук — заявява тя.

— Властта те е направила нетърпелива — отбелязва Йоран Нилсон, забил в министъра погледа на драконовите си очи. Изчаква, докато привлече вниманието на всички. След това извива глава назад и отправя поглед към тавана.

— Давам си сметка, че някои от вас са били изненадани от обаждането ми — започва той. — Мина много време, откакто ви събрах за последно, и разбирам смесените ви чувства. Но няма от какво да се боите.

Поглежда право в министъра на културата.

— Не съм дошъл, за да ви причиня зло. Дошъл съм, за да ви благодаря. Вие се превърнахте в единственото ми семейство и го казвам без следа от сантименталност.

— Защо уби Маргит тогава? — пита Карина Бьорнлунд с натежал от страх глас.

Йоран Нилсон поклаща глава, своята воняща глава на жълт дракон, божествената си глава на революционен водач.

— Не ме слушаш — казва той. — Само приказваш. Не беше такава преди. Властта наистина те е променила.

Ханс Блумберг пристъпва напред, явно отегчен от толкова общи приказки.

— Кажи ми какво да направя — обръща се той към своя водач. — Готов съм за въоръжена борба.

Йоран Нилсон се извръща към него с мъка в очите.

— Пантера — казва му той, — няма да има въоръжена борба. Прибрах се, за да умра у дома.

Очите на архиваря се отварят широко, безумен израз изкривява лицето му.

— Но нали се завърна. Отново си тук, ти, нашият водач, когото сме чакали години наред. Революцията е на една ръка разстояние.

— Революцията е мъртва — заявява Дракона е дрезгав глас. — Капиталистическото общество, което третира човешките същества като животни, победи. А заедно с него всички фалшиви идеологии: демокрация, свобода на словото, законност, права на жените.

Ханс Блумберг слуша предано, Карина Бьорнлунд сякаш се смалява с всяка изминала секунда, алкохоликът изглежда изцяло потънал в поредния стадий на блаженство.

— Работническата класа е доведена до състояние на малоумно стадо с промит мозък. Напълно липсва каквото и да било желание за подобряване на положението. Узурпаторите тикат масите в гърлото на месомелачката при пълно отсъствие на протест.

Фиксира Карина Бьорнлунд с поглед.

— Властите и сега използват народа, както го правеха преди — продължава той с ясен и непоколебим глас. — Изстискват ни като пране, а след това ни захвърлят в сметта. Така е било винаги, само че днес избрани от народа правителства позволяват на експлоататорите да ни смучат до последно. Осъзнах нещата и се борих по собствен начин. Революция ли? — Той поклаща глава. — Никаква революция няма да има. Човечеството я размени за кока-кола и кабелна телевизия.

Ханс Блумберг се е вторачил в него с празни, невярващи очи.

— Не е вярно. Ти се върна при нас, а ние те дочакахме след толкова време. През всичките години се подготвях, както ти нареди, и сега съм на линия. Не е късно.

Йоран Нилсон вдига ръка.

— Остава ми съвсем малко живот — промълвя той. — Приел съм своята орис, както и факта, че всички сме заедно. По принцип няма разлика между мен и лъжите на буржоазията. Аз ще продължа да живея посредством децата си, а в замяна им давам своето наследство.

Запъва се, притиснал стомаха с ръка.

— Никой не ще има възможност да ви експлоатира занапред. Дните ви на стъргата приключиха.

— Какво искаш да кажеш? — обажда се Карина Бьорнлунд поуспокоена.

— Носи ни подаръци — проехтява гласът на Ханс Блумберг, пълен със смаяна изненада. — Днес е Коледа за всички нас! Или пък панихида. Революцията е мъртва, не чухте ли?

— Стига, Ханс — хваща го за ръката Карина Бьорнлунд. — Мао също е мъртъв, а самият Китай стана капиталистически.

— И ти вярваше — негодува Ханс. — И ти беше революционер.

— Бяхме само деца, Господи! Кой не е вярвал в революции? Така стояха нещата тогава, само че всичко стана на пух и прах много отдавна.

— Не и за мен! — сопва се Ханс Блумберг и Йоран Нилсон прави неуверена крачка към него.

— Пантера — казва му той, — криво си ме разбрал.

— Нищо подобно! — вика архиварят със зачервени, влажни очи. — Нямаш право да ми причиняваш такова нещо! Революцията е всичко за мен!

— Я се стегни — срязва го Карина Бьорнлунд и разтърсва ръката на архиваря с раздразнение.

Мъжът се освобождава с гневно движение от министъра на културата и в същия миг вдига свита в юмрук ръка, за да я стовари с все сила в лицето й.

46

Някой извиква. Може да е министърът, може да е алкохоликът или самата Аника. Сега обезумелият архивар се обръща към Йоран Нилсон и го блъска зверски в стената с плаката на Мао. Жълтия дракон се свлича върху бетонния под с остър звук от счупена кост и свистене от напускащия белите му дробове въздух.

— Предатели мръсни!

Гласът на Ханс Блумберг се прекършва. Съвзема се и скача към вратата, блъсва я силно навън и затръшва с все сили.

Пламъчето от свещта примигва, но не угасва. Сенките наоколо постепенно спират своя танц.

— Тече ми кръв — простенва министърът от пода до компресора. — Помогнете!

Надвисва тежка тишина и студът става още по-силен. Аника долавя през тухлената стена псувните на архиваря, който се отдалечава към железопътната линия. Отива към Йоран Нилсон. Той лежи в безсъзнание до стената, а дясното му ходило е извито по неестествен начин. Самият крак изглежда малко по-къс от другия. Със замаян, неуверен пиянски поглед Ингве се взира в своя водач, проснат на пода. Лицето му е почти напълно лишено от цвят, а зъбите потракват. Карина Бьорнлунд се изправя с мъка, притиснала длан към физиономията си, а между пръстите й струи кръв, капе върху коженото палто.

— Носът ми е счупен — вие тя. — Трябва да отида в болница! — Започва да плаче, но веднага спира, защото я боли твърде много.

Аника отива при нея, докосва я нежно с ръка.

— Няма нищо — успокоява я и разглежда лицето на жената, скрито зад ръката й. — Ще зарасте бързо.

— Ами ако остане крив?

Аника й обръща гръб и се връща при свлечения на пода мъж. Мирише неописуемо гадно: на нещо напълно прогнило.

— Йоран — вика го тя високо. — Йоран Нилсон, чувате ли ме?

Недочакала отговор, прикляква, изхлузва ръкавица и измъква оръжието от джоба на мъжа. То е тежко и леденостудено. С гръб към останалите, пуска револвера в един от джобовете на якето си. Нищо не разбира от оръжия и се надява предпазителят да е спуснат.

Жълтия дракон простенва, бледите му клепачи потрепват. Аника допира бетона, за да провери колко е студен. Потните й пръсти залепват мигновено за него и тя ги дръпва като опарена.

— Не бива да лежите тук — казва на мъжа. — Трябва да станете. Ще можете ли?

Поглежда към Карина Бьорнлунд.

— Трябва да се измъкнем от това място — заявява Аника. — По-студено е и от фризер. Ще ми помогнете ли да го носим?

— Аз също съм ранена — отвръща министърът на културата. — И защо трябва въобще да му помагам? След всичко, което ми е докарал до главата. Ингве да се разправя с него.

Алкохоликът е поседнал на пода, прегръща любовно наполовина празната бутилка.

— Не бива да заспивате тук — казва му Аника и разбира, че губи връзка с действителността; леденостуденото помещение ще я задуши всеки миг.

— Ако знаете какво ми е било през всичките тези години — обажда се Карина Бьорнлунд откъм компресора. — В непрекъснат страх някой да не научи за връзката ми с тия глупаци. Но не е ли нормално на младини? Човек си мисли всякакви идиотщини, забърква се с лоши компании.

Йоран Нилсон се опитва да седне, но издава тихичък звук и пада обратно на пода.

— Май съм си счупил бедрото — шепне той и Аника си спомня счупеното бедро на баба си през оная зима с толкова обилен сняг.

— Ще ида да потърся помощ — казва тя и в следващия момент усеща клещите на ръката му около китката си.

— Къде е Карина? — промълвя той с помътнял поглед.

— Тук е — отвръща Аника тихо, като се извърта изпаднала в ужас, освобождава се и става. — Иска да говори с вас — казва тя на министъра.

— За какво? Нямаме нищо за казване.

Гласът на Карина Бьорнлунд е тъничък и носов. Тя прави няколко колебливи крачки към мъжа и Аника забелязва обилно кръвотечение от ноздрите й. Пространството между устата и очите е синкаво и подуто. Аника среща погледа й, пълен с объркването, което сама изпитва, и в душата й лумва топло пламъче: не е сама, не е сама.

— Останете при него — казва Аника и министърът приближава плахо проснатия мъж, но когато се надвесва над него, той неочаквано писва.

— Не искам кръв — задъхва се Йоран. — Махнете тази кръв от мен.

Нещо дава на късо в главата на Аника. Ето го проснат тук — масовия убиец, професионалния ликвидатор, терориста на пълно работно време, лежи и хленчи като малко дете. Устремява се към него и го сграбчва за палтото.

— Не ти харесва видът на кръв, така ли, копеленце? Но да избиеш толкова народ може?

Главата му висва назад, очите се затварят.

— Аз съм войник — казва той лаконично. — У мен няма дори частица от вината, която тежи върху водачите на свободния свят.

Очите й се насълзяват.

— Но защо Маргит? Защо момчето?

Той поклаща глава.

— Не бях аз — шепне мъжът.

Аника вдига поглед към Карина Бьорнлунд, застанала по средата на помещението със смаяно лице.

— Лъже — казва тя. — Разбира се, че е той.

— Аз нанасям удари само срещу врага — възразява Йоран Нилсон. — Не закачам приятели и невинни.

Аника се взира в измъченото лице на този мъж, пълно с апатия и липса на интерес, и разбира: става й кристално ясно, че казва истината.

Не ги е убил той. За какво му е да убива Бени Екланд, Линус Густафсон, Курт Сандстрьом или Маргит Акселсон?

Кой тогава?

Тресе се цяла. Изправя се върху изтръпналите си крака и тръгва неуверено към изхода.

Вратата е затворена. Неподвижна. Непреодолима.

Спомня си катинара отвън и прозрението я удря като с юмрук: Ханс Блумберг ги е заключил.

Затворена е в ледена кутия заедно с трима други: двама ранени, а третият — пиян като кирка.

Ханс Блумберг, казва си тя, нима съществува макар и малка възможност?

В следващия момент тунелът се стоварва отгоре й с цялата си тежест, с всичките си тръби под тавана, а върху гърба си усеща тежестта на динамита. Някъде в далечината плаче жена, хрипти и вие от болка и отчаяние, и тя осъзнава, че това е министърът на културата, Карина Бьорнлунд, че не е сама, не, не е сама.

Обръща гръб на мисълта за тунела и се вкопчва в действителността. Не трябва да се отпуска, защото стори ли го — умира.

Толкова е студено, боже мой, колко може да изкара човек при такива условия?

Дишането й се успокоява. Няма непосредствена опасност за живота й. С поларното яке може да изкара и цялата нощ, ако се наложи. Министърът е с коженото си палто, но мъжете са за окайване. Клепачите на пияницата вече висят като парцали — няма да изкара и час. Терористът е по-топло облечен, но се е проснал направо върху пода, който наподобява леден блок.

Трябва да се измъкнем час по-скоро навън. Още сега. Но как?

Мобилният!

Тя почти надава вик на триумф, когато напипва телефона и го измъква навън.

Няма сигнал.

Вдига го на светлината от свещта, обхожда всички ъгли. Няма и помен от сигнал. Въпреки това опитва да набере номер. Нищо.

Само без паника.

Мисли!

Министърът също има телефон. Беше й звъняла на него преди няколко часа.

— Проверете дали имате връзка — казва тя.

— Какво?

— Телефонът ви! Имате мобилен. Нали ви звънях по него, не помните ли?

— А, да.

Министърът рови внимателно в задната част на черната кожена чанта, изважда мобилния телефон, включва го и въвежда пинкод, всичко това с много усилия и пуфтене, сетне го вдига високо във въздуха.

— Няма сигнал — съобщава жената изненадана.

Аника закрива лице с длани, усеща как студът започва да хапе кожата.

Всичко е наред, казва си тя. Нали вече се обадих в полицията. Те ще пристигнат всеки миг.

Насочва вниманието си към министъра. Жената е насинена, напълно извадена от равновесие. Поглежда към алкохолика, към устните му — тъмносини на светлината от свещта. Трепери от студ в тънкото си яке.

— Значи така — обажда се Аника в усилието да разсъждава логично. — Да приемем нещата каквито са. Тук има ли някаква завивка? Найлон, нещо изолиращо?

— Къде се дяна Ханс? — интересува се Ингве.

— Заключил ли е вратата? — обажда се Карина Бьорнлунд.

Все още разтреперана, Аника прави бърза инвентаризация на неголямото прашно помещение: няколко ръждиви консервени кутии, купища боклук и скелет от плъх.

— Не може да е заключил — обажда се пак министърът на културата и отива да провери лично. — Ключът е у Йоран.

— Катинарът се заключва само с щракване — отвръща Аника. — Що за място е това впрочем?

Опипва стените, вижда, че прозорците са заковани с груби дървени талпи, спомня си металните капаци отвън.

— Изоставено е от четирийсет години — отговаря Карина Бьорнлунд. — Баща ми работеше в железниците и ме е водил тук като дете.

— За какво служи?

— Компресорна станция. Построиха нова при реконструкцията на линията. Как ще се измъкнем?

— Няма ли някакви инструменти наоколо? — пита Аника.

— В капан сме — отвръща Карина Бьорнлунд. Очите й са така подути, че почти са се затворили. — Господи, как ще излезем от това място?

Ясно е, че тук няма да намери никакви инструменти. Ако изобщо е имало такива, те са били изнесени преди години. Стените са солидни, вратата не може да се разбие.

— Трябва да се движим непрекъснато — казва Аника. — Да поддържаме топлината си.

Тя преглъща, усетила пъплещата отвътре паника. Ами ако полицията не дойде? Ако този Карлсон, диспечерът, я е забравил?

Тя пропъжда тази мисъл и приближава вонящия на граниво мъж под плаката на Мао. Дишането му е повърхностно и хрипливо. От ъгълчето на устата се точи слюнка.

— Йоран — проговаря Аника, като прикляка до него и се бори с гаденето. — Йоран Нилсон, чувате ли ме?

Разтърсва рамото му и мъжът й отправя празен поглед. Долната му устна потръпва от студ.

— J’ai tres froid * — шепне той.

47

— Je comprends * — отвръща тихичко Аника и се обръща към министъра. — Карина, елате при Йоран, прегърнете го и завийте с полите на коженото палто.

Министърът на културата започва да отстъпва, докато се свира в ъгъла зад компресора.

— Дума да не става — заявява тя. — За нищо на света. Толкова неприятности ми е навлякъл на главата.

Аника поглежда мъжа до себе си, восъчната му, бледа кожа, треперещите ръце. Не е ли най-добре да го остави да умре? Не заслужава ли точно това?

Оставя Йоран Нилсон да си лежи и отива при мъжа, който се е облегнал на стената.

— Ингве? — вика го тя. — Така ли се казвате?

Мъжът кимва и пъхва длани под мишниците, за да ги стопли.

— Елате при мен — казва му тя и разтваря поларното яке. — Елате и се притиснете до мен. Ще се поразходим малко.

Той поклаща глава непреклонно и притиска още по-здраво почти празната бутилка към гърди.

— Е, недейте тогава — примирява се Аника, като затваря якето и поглежда министъра.

— Той е въоръжен — казва Карина Бьорнлунд. — Бихме могли да разбием вратата с изстрели.

Аника поклаща глава.

— Вратата е от стомана. Куршумите ще рикошират в помещението и могат да ни убият. Освен това трябва да уцелим катинара откъм външната страна, за да се освободим.

— Ами прозорците?

— Същата работа.

Да им каже ли, че е звъняла в полицията? Как ли ще реагират?

— Знаех си, че ще стане така — обажда се Карина Бьорнлунд с подсмърчане. — Цялата тая история със Зверовете си беше пълен кошмар от самото начало. Изобщо не трябваше да им се връзвам на акъла, когато напуснаха Комунистическата партия.

Министърът на културата измъква от чантата си някаква черна дреха — може би блуза — и я притиска към носа си.

— И защо? — пита я Аника, вперила поглед в сянката на министъра, затанцувала по стената при движението й зад пламъка на свещта.

— Предполагам, че още не сте били родена през шейсетте — казва Карина Бьорнлунд и поглежда към Аника. — Не е лесно за вашето поколение да проумее какви времена бяха тогава, но беше наистина фантастично.

Аника кимва бавно.

— Мога да си представя — казва тя. — Били сте млада, Йоран е водач.

Министърът разтърсва енергично глава.

— Той бе толкова силен и умен. Можеше да поведе след себе си когото си пожелае. Всички момичета му се натискаха, а момчетата му подражаваха. Само че аз трябваше да се махна още когато го изхвърлиха. Страшно глупаво бе от моя страна да се хващам на тая въдица със Зверовете.

Карина Бьорнлунд потъва за известно време в спомени. Аника я наблюдава с все по-ясен поглед.

— Как така не ви заловиха? — пита тя.

— Ами така — отвръща министърът и вдига поглед. — Първо, аз нищо не съм направила, а Йоран бе много печен. Свързвахме се само посредством символи, забравен древен език, разбираем за всеки, без оглед на граници, раси и култури.

— Без протоколи от събранията?

— Без писма и телефони дори — отвръща Карина Бьорнлунд. — Събирахме се за среща с помощта на нарисуван жълт дракон. Ден-два след него пристигаше комбинация от цифри, които съобщаваха деня и часа на срещата.

— Всеки ли е имал свой символ?

Жената клати глава колебливо, все така притиснала блузата до носа си.

— Само Дракона има право да свиква събрание.

— И в края на октомври отново получихте съобщение чрез анонимно писмо до министерството.

В погледа на министъра пламва искрица страх.

— Мина време, докато осъзная какво стои пред очите ми, а когато разбрах, хукнах към тоалетната да повърна.

— Но все пак се явихте — отбелязва Аника.

— Нищо не разбирате — отвръща министърът. — Такъв страх изпитвах през всичките тези години. След F 21, след като Йоран изчезна, получих предупреждение по пощата… — Заравя лице в черната блуза.

— Детски пръст — подсказва Аника и министърът я поглежда изненадано.

— Откъде знаете?

— Говорих със съпруга на Маргит Акселсон, Торд. Посланието е било съвсем ясно.

Карина Бьорнлунд кимва.

— Ако не мълча, ще загина не само аз, но и децата, които бих могла да имам в бъдеще, както и близките ми.

Йоран Нилсон стене на пода, помръдва неспокойно левия си крак.

Аника и министърът на културата му отправят безучастни погледи.

— Следеше ме — продължава Карина Бьорнлунд. — Една нощ дебнеше край къщи в Книвста. На другия ден го зърнах да ме наблюдава през витрината на магазин в Упсала. А в петък получих ново писмо.

— Пак предупреждение?

Министърът затваря очи за няколко секунди.

— Рисунка на куче — промълвя тя. — И кръст. Досещах се какво може да означава всичко това, но не исках да го приема.

— Че Маргит е мъртва?

Карина Бьорнлунд отново кимва.

— Отдавна не общуваме помежду си, то се знае, само че аз мислих цяла нощ и на сутринта се обадих на Торд. Каза ми, че Маргит е убита, и ми стана ясно като бял ден: ако не дойда, ще ме сполети нейната участ. И аз дойдох.

Поглежда Аника и маха блузата от носа си.

— Ако знаете какъв страх съм брала. Колко съм страдала. Непрекъснатата заплаха някой да не научи за всичко това — отрови ми се животът.

Аника я гледа, тази властна жена в дебело кожено палто, момичето, което навремето не се е отделяло от своята братовчедка, първо в спорта, после в политиката, което се е влюбило във водача на бандата, силен и харизматичен, но когото напуска, когато той губи своята власт.

— Закриването на ТВ Скандинавия, за да се замаже всичко, е една голяма грешка — отбелязва Аника.

— Какво имате предвид?

— Разполагам с имейла, който ви е пратил Херман Венергрен. Известно ми е защо внесохте промяната в проектозакона.

Министърът на културата скача на крака и прави три бързи крачки към Аника с присвити като цепки очи.

— Ти, жалко помиярско репортерче — съска тя, завряла окървавено лице в носа на Аника. — За каква се мислиш?

Аника не се огъва, а я поглежда право в кървясалите очи.

— Не си ли спомняте? — пита тя. — Вече сме се срещали. Отдавна, преди близо десет години.

— Не помня.

— Търсих ви за коментар по повод пътуването на Кристер Лундгрен до Талин вечерта, когато бе убита Юсефин Лилеберг. Съобщих ви какво е станало с изгубения архив. Казах ви, че изнудват правителството да извърши нелегален износ на оръжие, и ви помолих да предадете въпросите ми на търговския министър. Само че вие не сте отишли при него, а право при министър-председателя, нали?

Карина Бьорнлунд е бяла като платно, вторачила се е в нея така, сякаш вижда призрак.

— Вие ли бяхте?

— Използвахте информацията, за да получите министерския пост.

Министърът на културата поема шумно въздух, неочаквано си възвръща цвета на лицето.

— Как се осмелявате! — крясва тя. — Ще ви дам под съд заради това!

— Защо се нервирате толкова от един обикновен въпрос?

— Защото идвате тук с подобни чудовищни инсинуации. Излиза, че съм се натресла на премиера в правителствената резиденция, чак в Харпсунд, за да си изпрося министерско кресло!

— А — реагира Аника, — значи там го спипахте? А той как го прие? Много ли се ядоса? Или наистина е толкова прагматичен, колкото разправят хората?

Карина Бьорнлунд замълчава, а очите й ще изскочат от орбитите си.

Миг по-късно в тишината експлодира празната бутилка на Ингве, запокитена в бетонния под, и се пръсва на хиляди парченца. Алкохоликът се хлъзва по стената и пада в несвяст на пода.

Аника най-после откъсва поглед от министъра на културата и хуква към пияницата.

— Ей! — виква тя и го плясва леко с ръкавица по бузата. — Ставайте веднага!

— К’во? — примигва мъжът.

Разтваря якето, грабва Ингве под мишниците и го вдига на крака.

— Дръжте се за мен — казва тя, като едновременно го загръща и обхваща с ръце през гърба. Дъхът на мъжа е влажен и топъл в шията й. Толкова е кльощав, че, кажи-речи, може да закопчае якето зад гърба му.

— Можете ли да движите крака? Трябва да ходим.

— Тази работа няма да ви се размине — обажда се министърът на културата, но Аника не й обръща внимание; мобилизирала е цялата си енергия, за да поведе пияницата в злокобен, леден танц.

— Кой от двамата сте? — пита тихичко тя. — Лъва или Тигъра?

— Лъва на свободата — отвръща мъжът през тракащи зъби.

— А къде е Тигъра?

— Де да го знам — отвръща почти заспал пияницата.

— Имал е достатъчно ум в главата да не дойде — отбелязва Карина. — Винаги е бил по-умен от нас всичките.

Неочаквано край стената се чува шум: Йоран опитва да се изправи, приритва със здравия си крак, облещва очи от усилие да се съблече.

— C’est tres chaud * — промълвя той и се свлича отново.

— Облечете се веднага — заповядва Аника и се опитва да отиде към него, само че алкохоликът я прегръща здраво и не я пуска.

— Чувате ли ме, Йоран, незабавно се облечете.

Но мъжът се търкаля под лика на Мао, краката му потръпват, преди да застинат напълно. Унася се в сън. Гърдите му пърхат едва забележимо под ленена риза с цвят на слонова кост.

— Помогнете му — обръща се Аника към Карина. — Поне му облечете палтото.

Жената поклаща глава и в същия момент свещта угасва.

— Запалете я пак — обажда се Аника и сама долавя страх в гласа си.

— Изгоряла е — казва Карина. — Не е останал парафин.

С мрака настъпва тишина, а студът става по-остър и сух.

Аника отваря широко очи, но не вижда абсолютно нищо. Витае в празно, леденостудено пространство, обзема я чувство на непостижима самота. Със сигурност на този свят няма нищо по-лошо. Няма по-страшно от самотата.

— Трябва да се движим непрекъснато — напомня тя. — Карина, не оставайте на едно място.

Но Аника чува как министърът се свлича на пода и заридава неудържимо в ъгъла.

Жената стене, плаче, вие и се лигави. Аника и Ингве се движат все по-бавно в леденостудения фризер. Тя държи треперещия мъж в обятията си, усеща как крайниците му натежават, как дишането се затруднява и стяга още по-силно прегръдката с вдървените си ръце.

Отговорността за другите, казва си тя, вперила очи в мрака. Нищожни сме без някого до себе си. А в съзнанието й изплават меките черти на Елен и Кале, усеща копринената топлина на кожата, сладкото им ухание.

Скоро, скоро ще си бъда пак при вас.

Малко по малко министърът на културата се успокоява. Риданията й заглъхват. Настъпилата тишина е по-дълбока отпреди. Минават няколко секунди, преди Аника да осъзнае каква е причината.

Дишането на Йоран Нилсон е секнало.

Тази мисъл възпламенява ума й. Пръстите я засърбяват като луди, надига се някакъв шум. Паника.

Миг по-късно Ингве висва като пране в ръцете й, краката му омекват, отпуска глава върху рамото й.

— Да не си посмял! — крясва тя в ухото на мъжа. — Няма да умираш! Помощ! Помогнете!

Няма сили да го задържи изправен. Той се свлича на купчина в краката й, а тя изключва напълно.

— Помощ! — крещи Аника с цяло гърло. — Помогнете!

— Няма никой — срязва я Карина Бьорнлунд.

— Помощ! — пищи Аника, като се препъва към мястото, където смята, че е вратата, за да налети право върху компресора и да удари коляното си в него. — Помощ!

Някъде отдалеч долавя неясни гласове и, аха, да реши, че това е нова атака от ангелски гласове. Говор, викове, определено човешки гласове, а миг след това по вратата се тропа силно.

— Ало? — провиква се мъжки глас отвън. — Има ли някого?

Завърта се на пети и напряга очи в мрака по посока на гласа.

— Да! — вика високо Аника и се стоварва върху Ингве. — Да! Заключени сме. Помогнете!

— Ще трябва да отрежем катинара — отвръща мъжкият глас. — Колко души сте вътре?

— Четирима, но мисля, че един мъж е мъртъв. Втори е на път да заспи. Вече не мога да го държа буден. Побързайте!

— Ще донеса инструменти — казва мъжът и в същия миг Карина Бьорнлунд идва на себе си.

— Не! — крясва тя. — Не ме оставяйте тук! Трябва да изляза веднага!

Аника намира опипом мястото, където лежи Ингве и диша едва чуто. Прокарва пръсти през рошавата му коса, а после стисва зъби, ляга до него и придръпва тялото му връз своето, като завива и двамата с поларното яке.

— Не умирай — шепне тя и го полюлява, сякаш е малко дете.

Лежи така, докато чува шум от оксижен, който прерязва катинара, а сетне вратата се отваря и право в очите й блясва електрически лъч.

— Вземете първо него — обажда се Аника. — Мисля, че е на края на силите си.

Миг по-късно мъжът е махнат от нея, положен е на носилка и изчезва от погледа й за броени секунди.

— А вие как сте? Можете ли да се изправите?

Поглежда нагоре, но вижда единствено неясен силует на полицай.

— Добре съм — отвръща Аника и става на крака.

Инспектор Форшберг я гледа изпитателно.

— Ще трябва да отидете в болницата за преглед — казва той. — Когато бъдете в състояние да говорите, ще трябва да дойдете в участъка.

Аника кимва, внезапно онемяла. Посочва Йоран с ръка и забелязва, че тя трепери.

— Премръзнали сте, тресете се цялата — отбелязва Форшберг.

— Мисля, че е умрял — шепне Аника.

Санитарите се връщат и отиват при Йоран Нилсон, проверяват за дишане и пулс.

— Май кракът му е счупен — казва Аника. — Много е болен. Каза, че ще умре съвсем скоро.

Вдигат мъжа на носилка и бързо го изнасят от помещението.

От сянката се появява Карина Бьорнлунд, облегната върху един санитар. Лицето й е цялото в сълзи, носът продължава да кърви.

Аника се взира в подутото лице, за да го запомни.

Карина Бьорнлунд спира до нея и прошепва толкова тихо, че никой друг да не чуе:

— Сама ще разкажа всичко. Можете да забравите вестникарската сензация.

След това министърът се отправя към прожекторите, полицейските коли и линейките.

48

Инспектор Форшберг обитава претъпкан и разхвърлян кабинет на втория етаж в чудовищна постройка, заета от полицейското управление. Аника дреме на един от столовете, но подскача, когато вратата се отваря внезапно.

— Съжалявам, задето се наложи да чакате. Без мляко и захар — казва полицаят, като оставя димяща пластмасова чаша върху бюрото пред нея, след което го заобикаля и сяда на въртящия се стол.

Аника хваща чашата, опарва ръце и духа над тъмната течност. Отпива внимателно. Кафе от автомат — най-гадното възможно.

— Това сега разпит ли е? — пита тя, като оставя чашата.

Форшберг рови из едно чекмедже и не отговаря.

— Да го наречем разпит на свидетел. Къде ли съм го заврял? А, ето го!

Измъква портативен магнетофон и кълбо кабели, изправя се, поглежда Аника в очите и се усмихва.

— Не сте чак толкова замръзнали, все пак. — Задържа погледа й.

Тя отвръща очи.

— О, напротив. Само че съм се научила от горчив опит да се обличам дебело. Как са останалите?

— Рагнвалд е мъртъв, както правилно предположихте. Ингве Густафсон е в интензивното, телесната му температура бе спаднала до двайсет и осем градуса. Но ще прескочи трапа. Знаехте ли, че е баща на Линус, убитото момче?

Аника вдига поглед към полицая, в гърлото й се свива буца и тя поклаща глава.

— А Карина Бьорнлунд?

— Закърпиха й лицето, но има премръзнали места по краката. Какво всъщност се случи?

Накланя се напред и включва магнетофона.

— Добре — отвръща Аника. — От самото начало ли?

Той я поглежда замислено, после извръща лице и диктува личните й данни:

— Разпит на свидетелката Аника Бенгтзон от Хантверкаргатан трийсет и две, Стокхолм. Място: кабинетът на следователя. Начало…

Поглежда часовника си.

— … двайсет и два и петнайсет. Как се озовахте в изоставеното компресорно помещение в близост до „Шведска стомана“ в Люлео тази вечер?

Тя се прокашля, обърнала лице към микрофона, оставен върху записка от шефа на Националната полиция.

— Исках да интервюирам министъра на културата, Карина Бьорнлунд. По една случайност попаднах на нея край летище Калакс и я проследих.

— Да я интервюирате — повтаря инспекторът с усмивка. — За какво по-точно?

Опитва да се усмихне в отговор, но установява, че е прекадено изтощена.

— Въвеждането на новия правилник за библиотечната дейност.

Той запазва мълчание за известно време; размишлява върху чутото, после се навежда над бюрото и изключва магнетофона.

— Така по-добре ли е? — пита я полицаят, като смига заговорнически.

Тя кимва и посяга към пластмасовото кафе за втори опит.

— Какво стана?

— Нека да бъдем наясно от самото начало — казва тя, като отпива от кафето и потиска инстинктивна гримаса, преди да зареже чашката окончателно. — Аз съм журналист. Всички мои източници се ползват от закрилата на закона. Вие представлявате официален орган и ще престъпите закона, ако направите опит да установите какво знам и от кого съм го научила.

Мъжът престава да се усмихва.

— Аз пък имам случай за разследване. Ще ми кажете ли защо изобщо сте дошла в Люлео?

— По работа. Реших да се свържа с министъра на културата и да я попитам за отношенията й с Рагнвалд. От звуците по телефона установих, че се намира на летище Калакс и тръгнах да я търся.

— Защо?

— Тя не пожела да обсъжда каквото и да било по телефона, ако мога да се изразя по този начин.

Полицаят кимва и записва нещо.

— След което министърът на културата е тръгнала да се поразходи из гората, а вие сте я последвали.

Аника кимва.

— До Льовскатан стигнах с кола под наем. Все още си е там.

Форшберг посяга за някакъв лист и чете със свити вежди:

— Тук имам доклад, според който лице с вашето име се е свързало с дежурния диспечер в петнайсет часа и дванайсет минути, за да съобщи, че издирван от нас мъж се намира в някаква тухлена постройка с неясно местоположение, но близо до виадукт. Това говори ли ви нещо?

— Вашият диспечер не може да се нарече точно Айнщайн — отвръща Аника, осъзнала внезапно, че мръзне с цяло тяло, независимо от целия труд на докторите в болницата. — Положих максимум усилия да му обясня за какво става дума, но май нямах особен успех.

Инспекторът изучава доклада.

— Заявителят, тоест вие, тук е описан като силно объркан и изпаднал в истерия.

Аника свежда поглед към ръцете си, сухи, напукани и зачервени, без да отговори.

— Как успяхте да идентифицирате Йоран Нилсон?

Тя свива рамене с все така сведен поглед.

— Карина го нарече Йоран, а пък аз знаех, че са били близки в миналото.

— А револверът, който получихме от вас? Той ви го даде доброволно, така ли?

— Измъкнах го от джоба му, след като припадна на пода…

Внезапно й писва от цялата работа. Става и започва да мери стаята с нервни крачки.

— Ровя в тази история седмици наред и най-накрая всичко застана по местата си. Открихте ли Ханс Блумберг?

Спира пред Форшберг с ръце на кръста. Полицаят замълчава, преди да се извърне от нея.

— Не.

— Точно той ни заключи там.

— Така чух и аз. Чух също историята за Зверовете и експлозията в базата.

— Мога ли вече да си вървя? Пълна развалина съм.

— Ще се наложи да си поговорим по-подробно за всичко казано и случило се в компресорното.

Тя поглежда полицая през дълъг, дълъг тунел.

— Нищо не си спомням.

— Глупости. Трябва да ми кажете каквото знаете, преди да излезете от тази стая.

— Арестувана ли съм? — пита Аника. — Заподозряна в нещо?

— Не, разбира се.

— Добре, тогава ще си вървя.

— Заповядвам ви да останете.

— Ами затворете ме — съветва го Аника и си тръгва.

Взема такси до Льовскатан, за да прибере колата, като плаща с кредитната карта на редакцията — едничката екстра, която запазва след доброволния отказ от редакторския пост. Когато таксито потегля, остава сама с безкрайния простор над главата си, заслушана в шума на стоманолеярните.

Цял ден почти не се е сещала за Томас. Една сестра се свърза с него, за да го уведоми, че е в болницата на Люлео за преглед и наблюдение, което не отговаря съвсем точно на истината, понеже прегледът току-що бе приключил и вече я бяха изписали, но тя не възразява. Нищо няма да му стане, ако си мисли, че е болна.

Поема дълбоко въздух, който дращи като гласпапир по гърлото.

Светлината наоколо се променя. Обръща лице към небето и вижда една забулена луна, а в следващия миг лумват фойерверки, каквито не е виждала през целия си живот.

От хоризонт до хоризонт небето е прорязано от бледосиня арка, която вибрира на ситни вълнички, разсипва се в каскади от яркоцветни потоци по цялото небе. Аника зяпва нагоре с отворена уста. Розово и бяло, вихри и серпантини, цветове и блясък, хиляди звезди се гонят една друга, грейват с помитаща сила и угасват.

Северното сияние, казва си тя, а в следващия миг небето започва да се напуква.

Отстъпва задъхана няколко крачки, обкръжена от искрящо пространство.

Пурпурна жила се врязва в полукръг зелено, а двете заедно започват да пращят и блещукат, да вибрират неудържимо.

Чуден свят е този, мисли си Аника. Докато земята е скована като скала, звездите пеят и танцуват.

Засмива се тихичко. Мек, непривичен звук. Невероятен ден. Отключва колата, влиза и пъхва ключа в стартера. Двигателят протестира, но накрая решава да се подчини, а тя намира стъргалка в жабката и започва да почиства прозорците от лед. Влиза пак в колата и включва на дълги.

Над билото, там, където изчезна преди часове Карина Бьорнлунд, сега се вижда светлина. На хоризонта забелязва да примигва и угасва розова лента. Изведнъж се сеща за скрития в трансформаторната кутия сак.

Няма и километър, казва си тя.

Включва на скорост и поема бавно по склона, а лагерите на осите скърцат недоволно. Пренебрегва забранителния знак за коли, минава под кабелите с високо напрежение, покрай изоставената промишлена сграда и пустия паркинг. Алеята става все по-тясна и по-тясна; колата лъкатуши след лъча от фаровете, осветил храсталак и ръбести преспи.

Малко след виадукта спира, оставя лоста на празен ход и вдига ръчната. Излиза от колата и се отправя към кутията. Има дръжка и резе. Хваща неуверено замръзналия метал, завърта и тегли. Вратата се отваря и сакът тупва в краката й. Той е тежък, но не чак толкова, колкото бе изглеждал, докато Йоран Нилсон го мъкнеше подире си.

Аника се оглежда. Чувства се като някакъв среднощен крадец. Нищо — само звезди и северни светлини. Дъхът й висва като бял облак край нея и пречи да вижда, след като прикляква. Каквото и да има вътре, то е посмъртният дар на Рагнвалд за неговите деца. Събрал ги бе, за да съобщи последната си воля. Затаява дъх, докато развързва огромен възел в горния край на сака, а сетне става, като придържа страните му изправени.

Надниква вътре развълнувана, не вижда нищо, затова бръква и измъква някакво испанско лекарство, което оставя внимателно на земята. Бърка отново.

Флакон едри жълти таблетки.

Йоран Нилсон е бил под силно медикаментозно въздействие преди кончината си.

Блистер анални свещички.

Кутийка капсули в бяло и червено.

Въздъхва и бръква пак.

Дебела пачка банкноти.

Спира и се вторачва в парите, а между клоните лъхва зловещ повей.

Евро. Банкноти по сто.

Оглежда се. Небето пламти. Втора доменна реве неистово.

Колко са?

Сваля ръкавиците и прелиства пачката с пръсти. Нови, неизползвани банкноти. Сигурно повече от сто на брой.

Сто банкноти по сто евро.

Десет хиляди, почти сто хиляди крони.

Нахлузва ръкавиците, навежда се и вади още две пачки.

Навива надолу страните на сака и надниква вътре с отворена уста. Само пачки евро. Десетки. Притиска с ръце съдържанието на сака, за да прецени колко пласта са наредени вътре. Много. Абсурдно число.

Повдига й се.

Кървавото наследство на екзекутора за неговите деца.

Без повече да му мисли, тя грабва торбата с парите и я занася до багажника на колата.

49

Стъклените вътрешни врати на хотел „Сити“ се плъзват встрани със свистене. Аника влиза в осветеното от канделабри пространство и примигва.

— Мисля, че току-що влезе — съобщава администраторката на някого по телефона. — Аника Бенгтзон?

Аника поглежда младата жена.

— Вие сте, нали? От Вечерна поща? Говорих с вас преди две седмици, когато пак бяхте тук. Шефът ви е на телефона.

— Кой по-точно?

Жената слуша.

— Андерс Шюман — виква тя през фоайето.

Аника мята чанта през рамо и се упътва към рецепцията.

— Кажете му, че ще звънна след пет минути. Само да се регистрирам.

Десет секунди мълчание.

— Казва, че иска да ви чуе незабавно.

Аника протяга ръка за слушалката.

— Какво искаш?

Гласът прозвучава глухо, през стиснати зъби:

— Телеграфната агенция пусна току-що извънредно съобщение, че полицията в Люлео е разбила трийсетгодишна терористична група. Че инцидентът с взривения във F 21 „Дракен“ е изяснен, че международен наемен убиец е намерен мъртъв, а друг заподозрян в тероризъм се укрива.

Аника поглежда наострилата уши администраторка, обръща й гръб и отдалечава глава колкото позволява кабелът.

— Боже мили — въздъхва тя.

— Съобщава се още, че си била там, когато убиецът умрял, и си била заключена с неколцина от останалите терористи. Че министърът на културата, Карина Бьорнлунд, е сред членовете на групата. Че ти си алармирала полицията, за да могат да ги арестуват.

Аника пристъпва от крак на крак.

— Опа!

— Какви са плановете ти за утре?

Хвърля поглед през рамо към администраторката, която полага колосални усилия да изглежда безразлична.

— Никакви, естествено. Забранено ми е да пиша за тероризъм, и то категорично. Аз съм дисциплиниран служител.

— Да бе, да — отвръща Шюман. — Какво пишеш? Освобождаваме всичко възможно, включително централното фолио.

Тя стисва зъби.

— Нито ред. Не и за Вечерна поща. Разполагам с цял куп материали, но след като ми е забранено, няма да използвам нищо от тях, разбира се.

Кратко, изумено мълчание.

— Държиш се като идиотка — казва той най-накрая. — Това ще бъде твърде лоша преценка от твоя страна.

— Много съжалявам, но кой е отговорен за грешния подход към цялата история?

Тишината кънти по линията. Ясно й е, че главният редактор е обзет от напълно обяснимо желание да я прати на майната си и да тресне слушалката, само че при изцяло празен раздел новини няма как да си го позволи.

— Лично аз си лягам — уведомява го Аника. — Нещо друго за мен?

Андерс Шюман понечва да заговори, но спира. Аника чува дишането му в слушалката.

— Днес имам добри новини — казва той с напън да прозвучи дружелюбно.

Тя преглъща отвращението си.

— Сериозно?

— Аз съм следващият шеф на Асоциацията на вестникарските издатели.

— Браво на теб.

— Знаех, че ще те зарадвам. Между другото, защо не отговаряш на мобилния?

— Тук няма покритие. Лека нощ.

Подава слушалката на момичето.

— Мога ли вече да се регистрирам?

Вратата на асансьора е масивна и Аника я отваря с усилие. Качва се на четвъртия етаж, а дебелият килим поглъща шума от стъпките й.

У дома, казва си тя. Най-после у дома.

Стаята е разположена в края на левия коридор. Той се поклаща леко ту насам, ту натам. Два пъти се налага да протяга ръка към стената за равновесие.

Намира стаята, пъха електронната карта в процепа, изчаква тихичкото писукане и светването на зеления диод.

Приветства я уютно жужене. Тънички ивици светлина се процеждат през завесите на прозореца. Нейният земен рай. Затваря вратата зад гърба си; тя щраква с добре смазан механизъм. Пуска чантата на пода и пали осветлението.

Върху леглото й седи Ханс Блумберг.

50

Замръзва на място. Тялото й се вкочанява до степен да не може да си поеме дъх.

— Добър вечер, млада госпожице — приветства я архиварят с насочен към нея пистолет.

Тя се вторачва в мъжа със сива жилетка и дружелюбен израз на лицето, мъчи се да раздвижи мозъка си.

— Ама че се забавихте и вие. Вися тук от часове.

Аника отлепя стъпало и прави крачка назад; търси опипом дръжката на вратата.

Ханс Блумберг става прав.

— И през ум да не ви минава, скъпа моя. Адски ме сърби показалецът тази вечер.

Аника спира и отпуска ръка.

— Вярвам ви — казва тя с писклив гласец. — Досега не сте се поколебавали нито веднъж.

Усмихва й се.

— Самата истина. Къде са парите?

Обляга гръб върху вратата.

— Какво?

— Парите. Наследството от Дракона.

Мозъкът й заработва на висока скорост, мислите нахлуват като порой, целият ден преминава през съзнанието й, образи, емоции, изводи.

— Какво ви кара да мислите, че има пари, и от къде на къде аз ще знам нещо за тях?

— Мъничката Аника, детективът любител, дето дебне из храстите. Че кой друг, ако не тя, ще знае нещо по въпроса?

Мъжът й отправя подкупваща усмивка. Тя го гледа право в очите.

— Защо? — пита Аника. — Защо убихте онези хора?

Той замълчава, свел глава на една страна.

— Ами това си е война — отвръща най-накрая. — Вие сте журналистка, нима е убягнало от вниманието ви? Война на терор. Това предполага въоръжено насилие и от двете страни, не мислите ли? — Усмихва се доволно.

— Идеята не е моя — продължава той. — Най-неочаквано се оказа напълно в реда на нещата да се елиминират диктатори и мними авторитети, а такива по света колкото щеш.

Продължава да я наблюдава с усмивка.

— Като журналист, Аника, трябва да знаете старата поговорка „Копай под краката си“. Материал за писане има навсякъде. Защо да търсиш вода в сухо дере? Същото се отнася и до мнимите авторитети — защо да ги търсиш надалеч, след като ги има и под носа ти?

— И Бени Екланд ли бе от тях?

Ханс Блумберг прави няколко стъпки назад и отново сяда на леглото, като й прави знак с оръжието да заеме стола пред бюрото. Тя се подчинява, преодолява пространството до там, сякаш е запълнено с гъста течност, и пуска якето на земята.

— Не сте разбрали — продължава архиварят. — Ханс Блумберг е само псевдоним. Истинското ми име е Черна пантера. Никога не съм бил нещо друго.

Подчертава думите с важно кимване. Аника трескаво търси нишка, за която да се хване и да го разприказва.

— Това не е съвсем точно — казва тя. — Постарали сте се доста, за да влезете в кожата и на Ханс Блумберг, не е ли така? Всички онези дописки за областната управа, дето все ги публикуват най-долу на двайсет и втора страница…

Лицето му за момент се сгърчва от гняв.

— Това бе начин да се прикривам до завръщането на Дракона. Той обеща да се върне, а това е сигнал.

Усмихва се отново.

— Бени се погрижи да ме тикнат в архива. Не че му се сърдя, защото в крайна сметка печеля аз.

Аника се бори с пристъп на гадене.

— Но защо момчето?

Ханс Блумберг поклаща печално глава.

— Срам и позор е, че се наложи да умре, но на война си патят и невинните.

— Защото ви е познал, нали? Посещавали сте това семейство като приятел…

Ханс Блумберг отвръща с мълчалива усмивка.

— Ами Курт Сандстрьом? — пита отново Аника, а в гърдите й леденее страх, който притиска пикочния й мехур.

— Мним авторитет. Предател.

— Откъде го познавате?

— Чрез Нюланд. Мъжага от съседната ферма, с година по-стар от мен. Бяхме заедно в Упсала и заедно влязохме в движението. Само че вярата на Курт бе слаба и той премина на страната на капитализма и експлоататорите, към фермерското движение. Дадох му възможност да си помисли, но той сам определи своята съдба.

Тя се хваща за бюрото.

— А Маргит Акселсон?

Ханс Блумберг въздъхва и приглажда косата си.

— Малката Маргит. Толкова хубавка, винаги с мечтата за един по-добър свят. Тя желаеше добро всекиму. Жалко, че бе толкова приказлива и опърничава.

— Само заради това ли я удушихте?

— Предаде ни.

Аника се размърдва върху стола — усеща, че трябва да се изпишка.

— Но защо ви трябваше да взривявате самолета?

Той свива леко рамене.

— Малък експеримент. Да проверим лоялността на Кучето.

— И тя се справи?

Мъжът се усмихва при спомена.

— Толкова се ядоса от напускането на Вълка, че бе готова на всичко. Страшно се разочарова, но вие знаете какви са момичетата. Харесваната от всички малка Карина се интересуваше от едно-единствено нещо: да чука оня, когото желаят всички останали.

— Да, но — възразява Аника — защо им е било да се женят при това положение?

Архиварят се разсмива гръмко.

— Ама вие наистина сте лапнали въдицата. Сватбеното съобщение. То беше мое творение. Измислих го в движение, та да има върху какво да си блъскате главата. И, Бога ми, чудесно се е получило.

Успокоява се и кимва многозначително, докато Аника се изправя на крака.

— Трябва да отида до тоалетната — съобщава тя.

Блумберг скача с пъргавината, която бе забелязала у него, когато удари министъра на културата в носа, там, в изоставеното компресорно.

— Дума да не става.

— Тогава ще се подмокря.

Мъжът отстъпва и се блъска в леглото.

— Вървете, но без номера. Вратата да стои отворена.

Прави каквото й казва, влиза в банята, смъква бързо панталона и гащите, за да се облекчи.

Поглежда се в огледалото и очите отсреща й казват какво да направи.

Ако остане в стаята, ще умре. Трябва да излезе дори ако това изисква да вземе Ханс Блумберг със себе си.

— Кой е Тигъра? — пита тя, когато се връща в стаята, скрила намеренията си зад безизразен поглед.

Лъстиво желание блести в погледа на архиваря, вперен към слабините й.

— Кенет Уситало — отвръща той. — Началник-отдел в „Шведска стомана“. Голяма работа е той, активен член на Съюза на производителите, непрекъснато урежда робовладелчески договори в Третия свят. За съжаление, от известно време не е в страната.

Облизва устни.

Аника отива при бюрото и се надвесва над него.

— Всъщност и вие не сте по-добър. Интересуват ви единствено парите на Йоран.

Онзи литва като изстрелян през стаята, за да притисне дулото на пистолета до главата й.

— Това ще ти е за урок — съска Ханс, като вдига предпазителя и Аника усеща как страхът отпуска пикочния й мехур, за да изцеди няколкото останали капки в него върху бельото.

— Късмет при издирване на съкровището — изхриптява тя едва чуто.

Мъжът я гледа втренчено известно време, а после дръпва оръжието, като го насочва към тавана.

— Какво знаеш за него?

— Не съм сигурна, но видях Йоран Нилсон да пъха един сак в трансформаторна кутия близо до релсите. Може да е това.

Аника преглъща шумно, а мъжът вдига вежди.

— Я гледай, значи дойде време да проговорим.

— Мога ли да седна?

Той се отмества така, че да я държи на мушка, и Аника отпуска с благодарност тяло върху стола.

— Къде точно се намира тази кутия?

Тя се бори за въздух в продължение на няколко секунди.

— Недалеч от виадукта. Откъм дясната й страна има няколко млади борчета.

— Как успя да го видиш?

— Криех се от Карина, следях я и видях Йоран да носи сака.

Архиварят приближава, хваща я за шията и започва да диша тежко право в лицето й, без да отделя поглед от очите.

— Така, така. Май не лъжеш. Обличай се.

Ханс Блумберг отстъпва заднишком към вратата.

— Пистолетът ще бъде в джоба ми през цялото време. Ако ти хрумне някоя щуротия, да знаеш, че и аз няма да се поколебая. А момичето от рецепцията ще ти прави компания, докато припкате заедно към ада. Ясен ли съм?

Аника кимва и се облича. Излизат от стаята. Коридорът се люлее както преди. В асансьора архиварят застава толкова близо, че усеща допира на гърдите му до своите.

— Откъде разбрахте коя е стаята ми? — пита Аника, вдигнала лице към неговото.

— Очарователното ти шефче ме осведоми. Янсон беше, ако не се лъжа, нали?

Кабината спира с раздрусване.

— Вървя точно зад теб — предупреждава архиварят. — Ако бъдеш добро момиче, младата дама от рецепцията ще има възможност да остарее.

Приближава я още повече, а ръцете му се плъзват в джобовете на якето й, а сетне надолу, към слабините.

Аника отваря вратата с ритник.

Той бързо издърпва ръце от джобовете, а в едната държи мобилния й.

— А сега тихо и кротко — прошепва мъжът.

Излизат във фоайето. Линда, администраторката, надниква през вратата към кухнята с телефонна слушалка до ухото и им се усмихва приветливо.

Обади се в полицията, опитва да й внуши Аника, вперила в нея огнен поглед. Обади се в полицията! Обади се в полицията!

Но младата жена им махва с ръка и се прибира в стаичката зад рецепцията, все така с телефонната слушалка в ръка.

— Сега навън — съска Ханс Блумберг.

Студът захапва кожата й. Отново усеща допира на дулото в гърба си.

— И на дясно. — И тя завива, тръгва с несигурна крачка по тротоара. Двамата отминават колата й с милионите на Рагнвалд в багажника. Ханс Блумберг я дърпа за ръката към старичък пасат, паркиран пред някаква книжарница.

— Отключена е. Влизай вътре — заповядва той.

Аника прави каквото й е казано. Седалката е леденостудена. Блумберг заобикаля колата и заема шофьорското място.

— Откъде я откраднахте? — интересува се Аника.

— От Пуршьон — отвръща Ханс Блумберг, докато пали двигателя.

Тръгват към брега, а после завиват покрай железопътната линия. За трети път днес Аника прекосява индустриалната зона на Льовскатан.

— Как влязохте в стаята ми? — пита тя, загледана в огледалото над главата си. Далеч отзад, много далеч, се забелязва светлина, която нараства.

Архиварят се изсмива късо.

— Приеми го като безобидно хоби — обичам да прониквам навсякъде и го мога. Друго да те интересува?

Тя затваря очи и се замисля.

— Защо всеки път убивате по различен начин?

Той свива рамене. Натиска спирачката при пътния знак и проточва шия напред, към стъклото.

— Исках да експериментирам разнообразни способи. В тренировъчния лагер през лятото на шейсет и девета Дракона ме назначи за върховен командващ. Аз щях да ръководя въоръжената борба. Цяло лято усвоявахме различни хватки, различни начини за отнемане на живот. През изминалите години поддържах живи интереса и формата си. Докъде можем да стигнем с колата?

— До виадукта — отговаря Аника, като хвърля за пореден път поглед към огледалото. Светлината е близко. — Маргит Акселсон е получила предупреждение след изчезването на Дракона. Ти получи ли?

Архиварят се засмива, този път по-гръмогласно.

— Ами че аз ги пращах, бе, моето момиче. Всеки получи своето.

— А пръстите чии бяха?

— На едно момченце, загинало при автомобилна злополука. Промъкнах се в моргата и ги отрязах. Няма място за притеснения — не му трябваха повече.

Аника извръща поглед към прозореца и чака да се съвземе.

— Но защо ги убихте чак сега? Какво чакахте толкова години?

Обръща поглед към нея усмихнат.

— Въобще не ме слушаш какво ти говоря. Революцията настъпи едва сега. Сигналът е завръщането на Дракона. Той сам го каза, преди да замине, и ето че е тук.

— Йоран Нилсон е мъртъв.

Ханс Блумберг вдига рамене.

— Е, всички мними авторитети умират рано или късно.

Спира колата, изключва от скорост и вдига ръчната, без да гаси двигателя на краденото возило. Поглежда Аника, внезапно станал много сериозен.

— Дракона обеща да се завърне и аз знаех, че това ще се случи. През цялото време го очаквах. Имал съм моменти на слабост и колебание, разбира се, но в крайна сметка спечелих.

— Наистина ли си вярвате?

Удря я през лицето с длан.

— Сега, значи, отиваме да намерим онази кутия — казва той, като се пресяга да отвори нейната врата. Задържа за миг ръка върху стомаха й.

Тя се измъква навън и хвърля крадлив поглед назад.

Още е рано.

Обръща се към кутията и сочи с ръка.

— Ето там.

— Отвори я.

Тя тръгва бавно с натежали като олово крака.

Няма да стане. Не мога да го направя.

Ослушва се назад, струва й се, че долавя глухо боботене. Още не, но съвсем скоро.

Хваща резето, прави опит да го завърти и издърпа, улавя го с две ръце и удвоява усилия, като забива пети в снега и дори започва да скимти.

— Не мога — предава се най-накрая Аника и отпуска ръце.

Светлините са вече близо, шумът се чува ясно, примесен с този от стоманолеярните. Скоро, скоро, ето сега.

Ханс Блумберг приближава ядосан.

— Разкарай се.

Стиснал пистолета в дясната ръка, той хваща резето с другата, събира сили и дръпва. Вратичката се отваря широко, също като очите му, вперени в пустотата на мрака, докато Аника отхвърля от себе си тежкото яке и хуква презглава.

Хвърля се надолу, към релсите, подхлъзва се по заледените траверси, бяга с натежали като олово крака, неспособна да чуе каквото и да било.

Покрай ухото й бръмва куршум, после втори, а миг по-късно я залива ярка светлина от фар на локомотив. Машинистът надува сирената, но е закъснял — тя е вече от другата страна. Пада на земята, а влакът громоли с безкрайната си верига рудни вагони, един подир друг, един подир друг — цял километър желязна стена между нея и Ханс Блумберг.

Изправя се и побягва, и бяга, и бяга, и бяга натам, към шума, към червените очи, кацнали най-отгоре върху Втора доменна. Препъва се по стръмен склон и през планина от руда, остри ножове се забиват в дробовете й, докато в далечината греят светлините на Западния портал.