Червения вълк

15

Хипнотизиращият тътен на влака прорязва нощта с монотонния си ритъм. Мъжът лежи в първокласно купе и се мъчи да различи линията от дървесни върхари през прозореца, на фона на тъмното звездно небе. Болката надвива морфина и го кара да се задъхва.

С огромно усилие успява да измъкне ново хапче от чантичката под възглавницата и го глътва без вода. Усеща ефекта му още преди да е стигнало стомаха. Светът е отново на мястото си.

Докато се отпуска, въображението го връща назад, към едно многочислено събрание от младежките му години, проведено в някакъв лагер край Паяла. Хиляди хора, разположени върху твърди дървени пейки, мирис на влажна вълна и талаш. Мъжът от платформата изнася реч, най-напред говори на фински, а после превеждат на шведски — нямат край думите, гласовете унасят, извисяват се и притихват.

Със силно друсане влакът спира на някаква гара. Оглежда платформата.

Лонгселе?

Обзема го силна паника. Мили Боже! Тръгнал е в грешна посока. Ръцете му литват нагоре, главата се надига от синтетичната възглавница. Остава без дъх.

Dans quelle direction est Lengsele?9

На юг, сеща се той. На юг, малко след Онге.

Пада възнак върху възглавницата, като се опитва да не обръща внимание на собствената си миризма и търси опипом сака в края на леглото. Кашля немощно. Чува хлопването на врата, усеща трептенето на готовия да потегли влак. Поглежда часовника: 5:16.

Няма основание да се притеснява. Всичко върви по план. Поел е своя път невидим, недосегаем, неуловим като сянка. Свободен да потъне в своите мисли сред този несвободен свят, свободен да се върне назад или да изчезне.

Решава да се върне към събранието в онзи лагер, да призове забравени образи, потънали в прахта на времето, избледнели, но все още ясни.

Поредна двойка оратори заменя предишната. Строго регламентирано изложение, което всеки път започва с прочитане на пасаж от Библията, на фински и шведски, следват интерпретации, вариации, анализи и понякога лична изповед: изпаднал бях в безизходица в юношеските си години, нещо все не достигаше и така намерих своя път към Греха, свързах се с жени, пиех и откраднах часовника на мой приятел, но в казармата попаднах на един вярващ и Христос внесе светлина в живота ми, понеже моят брат пося семенце в сърцето ми.

Легнал в купето, той се усмихва, заслушан в истории, пълни с болка и ужас, с ликуване и благодарност.

Но никакво въодушевление, прекъсва спомените той. Няма викове, никой не повишава глас. Ни следа от екзалтация.

Спомня си отегчението от ония времена.

Често пъти оставя гласовете да избледнеят и да се разнесат надалеч от огромната шатра, ведно с мислите, надеждите и тревогите. Градчето каравани и палатки на поляната отвън е много по-привлекателно, цял океан възможности, скрити в конски впрягове и коли. Крадливите погледи, които хвърля към непознатите момичета от предната пейка, с шалове на главите и дълги поли, усещането за топлотата на блестящите им коси.

Усещане за това, че мислите и коравият му пенис са изпълнени с грях.

Люлеенето го унася, останал с мирис на конски тор в ноздрите.

16

Аника върви задъхана през парка Крунуберг, а стъпките й проскърцват в мразовития въздух. Много е студено, а високото налягане вещае арктическо време. Асфалтът е станал хлъзгав от леда. Дърветата се гушат под заскрежени одеяла. Тревата, зелена и свежа до вчера, сега е щръкнала и замръзнала в сребро.

По-светло от това няма да стане. Денят е сумрачен и лишен от сенки. Вдига глава и примижава към подобното на порцеланов похлупак небе — синкави облаци преливат в сиво и розово високо горе, гонени от северния вятър.

Аника бърза напред, а тревните остриета пукат, прекършени под подметките й. Приближава еврейското гробище откъм задната страна, близо до мястото, където бе намерена Юсефин. Спира пред черна чугунена ограда, ръкавиците й милват замръзнали извивки и звезди, сняг посипва обувките й като ледена захар.

Гробището е обновявано преди няколко години. Повалените, разядени блокове пясъчник са заменени, дивите шубраци са окастрени, дърветата — приведени в благоприличен вид. С всичко това магията някак си изчезва, няма го усещането за време, което винаги обхваща Аника на това място, градските шумове нахлуват, както никога по-рано, духовете — отколешни стопани тук — вече ги няма.

Останала е само Юсефин.

Аника се отпуска на колене и наднича между железата, също както го бе направила преди толкова лета, в онзи горещ сезон, когато рояците оси счупиха всички рекорди, а предизборната кампания просто нямаше край. Юсефин лежи тук, отворила уста в безмълвен писък, очите й са помътнели и изгубили блясък — едно младо момиче и нейните погубени мечти. Замръзнал клон прошумолява, вой от сирена отеква между фасадите по Хантверкаргатан.

Той най-накрая си получи заслуженото, казва си Аника. Не за онова, което ти стори, но поне не успя да се измъкне невредим.

А Карина Бьорнлунд събра достатъчно дивиденти, за да се устреми към министерския пост.

Аника се изправя, поглежда часовника и с нежно докосване до оградата се сбогува с Юсефин. Забърза през Фридхемсплан, а вятърът в парка Роламбсхув така брули страните й, че пристига пред входа на Вечерна поща ярко поруменяла.

Успява да се добере незабелязана до своя аквариум, промъквайки се като през минно поле, и хвърля горната дреха на купчина върху дивана.

Рагнвалд, казва си наум, докато компютърът зажужава, а тя прави опит да се съсредоточи върху настоящето. Какво означава това? Кой си ти?

След като програмите се зареждат, Аника въвежда името в Гугъл, за да получи оскъден брой резултати. Данни за някой си Фолке Рагнвалд, починал през 1963 г.; генеалогичен сайт базиран в Малта; кандидат на християндемократите неясно от кой избирателен район. Чете бързо, търси нови резултати. Следват френски генеалогичен сайт, сайт за немската аристокрация, вестникарска изрезка за някаква датска попзвезда. Отказва се от търсачката и звъни на Сууп в Люлео.

— Малко сме на зор в момента — казва инспекторът. Гласът му издава безпокойство.

— Какво е станало?

Аника инстинктивно взема химикалка и мигом се изпълва с чувство за вина, без още да знае какво се е случило.

— В момента не сме много наясно — казва полицаят. — Бихте ли звъннали следобед, тогава ще знаем повече.

Нещо в тона му уцелва струна вътре в Аника, кара я да напрегне всички мускули на лицето си.

— Рагнвалд — заявява тя. — Нещо свързано с терориста.

— Съвсем не. Обадете се след два. В момента не мога да ви кажа нищо повече. — Изглежда силно изненадан от нейната сговорчивост.

Аника поглежда часовника си; няма смисъл да го притиска повече, остават осемнайсет часа до пускането на броя за печат. Благодари му и оставя слушалката. Изважда пред себе си записките от последната среща. Трябва й още едно кафе, преди да се захване за работа.

Упътва се по коридора със сведена глава, избягва хорски погледи, и взема две кафета от машината зад спортния отдел. Обратно пред клавиатурата, подрежда материалите, опитва се да сглоби образа на своя терорист.

Млад мъж от долината на Турне, който се мести на юг, но след това се връща в Люлео.

Отпуска ръце, отпива от кафето.

За какво му е на един млад мъж да ходи на юг през шейсетте?

Работа или учение?

И защо се е върнал?

Защото е приключил с онова, което е правил.

Но защо Люлео?

Ако поради някаква причина стените на родния дом са ти тесни, но въпреки всичко ти се иска да се прибереш, избираш някой по-голям град в същия район.

Но защо най-големия?

Трябва да е живял в голям град. Вероятно в университет. Стокхолм, Упсала, Гьотеборг или Лунд.

Когато въвежда имената на градовете в компютъра, осъзнава грешката си.

Не е нужно младият мъж да е бил в Швеция — той може да работи или учи където и да било.

Макар че това е било доста преди създаването на Европейския съюз, напомня си тя.

Зарязва тази нишка и подхваща друга.

Къде отива после?

ЕТА? Испания? Защо?

Политически убеждения, допуска Аника, но между нея и екрана застава филтър на съмнение.

Баските сепаратисти несъмнено са сред малкото терористически организации, които успяват да реализират част от своите цели, включително демокрация и широки автономни права за Страната на баските. Ако бойците на ЕТА не бяха хвърлили във въздуха приемника на Франко през 1973 г., преходът на Испания към демокрация щеше да бъде много по-мъчителен и доколкото й е известно, Страната на баските днес разполага със своя полиция и собствена система на облагане, която много скоро ще осигури данъчен рай за международния бизнес.

Но ЕТА може би дори в по-голяма степен от останалите групировки е заразена от самовъзпроизвеждащия се бацил на тероризма. След свободните избори от 1977 г. се оказва, че има цяло едно поколение баски на средна възраст, чийто живот е бил посветен единствено на активната терористична дейност срещу испанската държава. Мирното ежедневие започва да им доскучава и те решават, че демократичната държава е не по-малко зло от диктатурата, и убийствата започват наново. Тогава испанските власти си отмъщават, като основават Антитерористичната група за освобождение…

Трябва да прочете повече за ЕТА, но и е известно, че групировката е сред най-труднодостъпните в света, убийци в името на убийството. Самозвани представители на едно отечество, което никога не е съществувало, те се борят за възмездие на така и неизвършени несправедливости.

Записва си „да прочета още за Бьорн Кум“, за да не забрави, и продължава нататък.

Защо Рагнвалд? Крие ли някакво по-дълбоко значение това кодово име?

Дали символизира нещо, което би следвало да знае?

Търси името в Националната енциклопедия и открива, че е комбинация между староисландското ragn, божествена власт и vald, владетел — не е лошо като псевдоним. Дали е нещо повече от мания за величие?

А какво друго е тероризмът, ако не точно това?

Тя въздиша в опит да отпъди вълната от умора, която премрежва очите й. Кафето е изстинало и гадно на вкус. Отива да излее съдържанието на почти пълната чаша в тоалетната, протяга се, заслепена от неоновите светлини.

Хвърля поглед към бюрото на Берит, но тя още не е дошла.

Затваря внимателно вратата на своя аквариум зад гърба си и се залавя отново за работа.

Сега обувките. От години се знае за отпечатъци от подметки, оставени от извършителите, но размерът им никога по-рано не е бил огласяван. Трийсет и шест. Значи дребна жена или много млад мъж, момче на практика. Коя е най-голямата вероятност? Дванайсетгодишно момче ли гръмва цял самолет, или го прави зряла жена?

Значи най-вероятно с него е имало жена, отбелязва си тя.

Но на кого би хрумнало да стори нещо подобно? Сууп не спомена нищо за жена. Записва въпроса в бележките си, но ако трябва да си играе на догадки? Какви жени стават терористи в исторически план? Гудрун Енслин е партньорка на Андреас Баадер. Улрике Майнхоф се увенчава със световна известност, след като освобождава Баадер. Франческа Мамбро е осъдена заради атентата в станция на подземната железница в Болоня заедно с приятеля си Валерио Фиораванти.

„Приятелка на Рагнвалд“, записва си тя и обобщава: „Младежът от долината на Турне заминава на работа или да учи в голям град на юг, а после се завръща в Норботен, за да се присъедини към терористична групировка под името Рагнвалд, властелин с божествена сила, което говори за известна мегаломания. След това напуска страната, за да продължи кариерата си като убиец на ЕТА“.

Прочита бележките и въздъхва.

Ако храни надежда нещо от това да бъде отпечатано, ще трябва да го направи значително по-ясно и аргументирано. Поглежда часовника си. Скоро ще стане време да се обади на Сууп.

Миранда звъни на вратата с обичайната си настойчивост. Ане Снапхане се втурва надолу по стълбите, преди дъртият копелдак от долния етаж да е побеснял. Придържа с една ръка кърпата около тялото си, а с другата тази около главата.

Вратата е заяла — винаги става така, когато температурите паднат под нулата.

Дъщеря й притичва покрай нея, без да поздрави, обаче Ане протяга ръка и я спира. С ъгълчето на окото зърва Мехмет да приближава откъм колата с чантата на момиченцето, безразличен и сдържан.

— В кухнята има курабийки — шепне тя в ухото на детето и то хуква с щастлив писък нагоре.

Обзета от гордост, в опит да го предизвика, тя пуска кърпата на пода, без да й пука дали я вижда някой съсед. Абсолютно гола, ако не смятаме кърпата около главата, тя поема чантата от Мехмет и го поглежда. Той свежда очи.

— Виж какво, Ане — започва бащата на дъщеря й, няма защо да…

— Нали искаше да поговорим — отвръща тя с усилие да остане спокойна. — Допускам, че е свързано с Миранда.

Обръща му гръб и задникът й започва да подскача под носа му, докато се изкачват по стълбите. Отива в банята и навлича домашна роба, като хвърля поглед в огледалото и опитва да се види през неговите очи.

— Искаш ли кафе? — пита тя, докато се взира в своите.

— Благодаря, не. Бързам за работа.

Преглъща с предчувствието, че не предстои нищо приятно. Той иска да си тръгне час по-скоро, а не да пари пръсти с гореща чаша кафе, докато го глътва с припряно притеснение.

— Какво има? — пита тя и сяда на дивана.

Мехмет се обръща към нея.

— Ще се женим.

Стрелата се забива в нея, без да може да й попречи.

— Не виждам каква връзка има това с мен или Миранда — заявява Ане и духа връз кафето.

Той сяда насреща й с раздалечени колене и се надвесва напред, опрял лакти върху тях.

— Чакаме дете. Миранда ще си има братче или сестриче.

Ръката започва да потръпва, а погледът се насочва надолу против волята й.

— Ясно. Поздравления.

Мехмет въздъхва.

— Ане, разбирам колко ти е тежко…

Тя го поглежда и поема дълбоко дъх.

— Не, не ми трябва съчувствието ти. Какво ще означава това за Миранда в чисто практически план?

Мехмет присвива устни по до болка познатия начин и гореща вълна на необуздано желание я залива; сърце и слабини започват да парят. Изхлипва тихичко против волята си.

Той протяга ръка към бузата й; тя затваря очи и го оставя да я погали.

— Бих искал да остане с нас за постоянно — казва Мехмет, — но няма да се боря с теб, ако не си съгласна.

Надава принуден смях.

— Можеш да ми вземеш много неща, но не и детето. Вън.

— Ане…

— Вън! — Гласът и скърца от ярост.

Дъщеря им се появява на прага и гледа ту единия, ту другия с изненада.

— Карате ли се? — пита тя с преполовена курабия в ръка.

Мехмет се изправя, силен и гъвкав като ловец. Приближава детето и го целува по косата.

— Ще се видим другия петък, миличка.

— Мами защо е тъжна? Да не си бил лош с нея?

Ане затваря очи и слуша стъпките му надолу по стълбата. Изчаква хлопването на входната врата, преди да изтича до прозореца, за да го види как си отива. Приближава колата, без да поглежда нагоре, измъква мобифона от вътрешния джоб и набира номер. Звъни на оная, казва си Ане. Обажда се на годеницата, за да й разкаже за станалото: всичко е свършено, неприятно наистина, тя бе ядосана и агресивна. Не, надали ще даде Миранда без бой.

17

Берит Хамрин чука на стъклената й врата, открехва я и проточва шия през процепа.

— Гладна ли си?

Аника дръпва ръце от клавиатурата и обмисля възможността да се откъсне за малко от работата.

— Не.

Берит отваря по-широко вратата и влиза.

— Трябва да се храниш — заявява твърдо тя. — Боже, каква кочина. Как можеш да работиш в подобен безпорядък? Нямаш ли закачалка? — Берит вдига горната дреха на Аника. — В стола предлагат лазаня. Вече запазих две порции.

Аника излиза от системата, за да не се изкуши някой да й чете бележките или да изпраща фалшиви съобщения от нейно име.

— Какво правиш днес? — пита колежката си тя, за да отклони вниманието й от заобикалящия ги хаос.

Берит е временно прехвърлена от криминалния към политическия отдел заради предстоящите избори в Европейския съюз.

— А, отразявам последното мерене на пишки — отвръща тя с въздишка. — На практика нищо не се случва, но хората заемат позиции, водят междупартийни дебати, търсят различия в становищата там, дето ги няма.

Аника се засмива, преди да последва Берит извън стаята.

— Вече виждам дебело заглавие: Тайната игра на ЕС, а отдолу размазана снимка на слабо осветен прозорец в държавно учреждение.

— Май работиш тук от твърде дълго време — казва Берит.

Аника затваря зад себе си и се упътва към стола. Докато върви подир Берит, светът изглежда управляемо и сигурно място, подът е устойчив, няма място за съмнения.

Помещението за хранене е наполовина празно и слабо осветено. Най-силният източник на светлина са редица прозорци в противоположния край. Лицата на хората не се виждат, само силуетите им.

Сядат край маса с изглед към паркинга, а пред тях димят чинии с лазаня, претоплени в микровълновата.

— Върху какво работиш? — пита Берит, след като омита пластмасовата чиния.

Аника човърка с подозрение пластовете тесто.

— Убийството на оня журналист — отговаря тя — и нападението над F 21. Полицията разполага със заподозрян. От сто години насам.

Берит вдига вежди, улавя парченце кайма, което се опитва да падне от ъгълчето на устните й, и подканя приятелката си с вилицата.

— Казва се Рагнвалд, някакъв тип от долината на Турне, който се изселва на юг, след това пък се връща, за да стане терорист, а сетне бяга в Испания и влиза в ЕТА.

Берит не изглежда ентусиазирана.

— И кога става това?

— В края на шейсетте или началото на седемдесетте.

— Хм — сумти Берит. — Сладки революционни години. Купища народ вярваше, че тероризмът може да освободи масите, и то не само из нашите среди.

— Кои са твоите среди?

— Виетнамски бюлетин — казва Берит, докато чегърта мазното дъно на чинията. — Нали съм ти казвала, че така се захванах с журналистиката.

Аника рови безмълвно в неуслужливата си памет.

— И кои среди се захванаха с тероризъм тогава?

Берит се вторачва в недоядената порция на Аника.

— Няма ли да ядеш?

Аника поклаща глава. Приятелката й въздъхва и оставя приборите на масата.

— Ще донеса кафе — съобщава тя и става.

Аника остава на място, гледа колежката й да застава на опашката с щръкнала на врата къса коса, олицетворение на спокойствието. Усмихва се, когато Берит се връща с плавна походка и две кафета с малко бисквити в ръце.

— Глезиш ме вече — оплаква се тя.

— Кажи сега за терориста.

— Ти ми кажи за шейсетте — парира Аника.

Берит оставя внимателно чашите върху масата и поглежда остро Аника.

— Добре — съгласява се тя, сяда и пуска две бучки захар в чашата си. — Стана така. През шейсет и трета настъпи официалният разрив между комунистическите партии на Съветския съюз и Китай. Този разкол се отрази върху всички комунистически движения по света, включително нашето. Шведската компартия се разцепи на три.

Вдига във въздуха ляв показалец.

— Десни, водени от Хермансон. Те се дистанцираха както от сталинистите, така и от маоистите, за да стигнат до нещо като старомоден ревизионизъм, който спокойно можем да приемем и като социалдемокрация. Те са днешната Лява партия, с почти десет процента депутатски места в парламента.

Берит отпива от кафето и вдига среден пръст.

— След това идва центърът, под ръководството на главния редактор на Северна светлина, Алф Льовенборг, който застана на страната на Съветите.

Добавя още един пръст.

— И накрая, левичарите, водени от Нилс Холберг, които подкрепят Китай.

— Кога става всичко това? — пита Аника.

— Шведската компартия се разцепи след двайсет и първия си конгрес през май шейсет и седма — отвръща Берит. — Смени името си на Партия на левите комунисти, а левичарската групировка се обособи в Комунистическа асоциация на марксистите-ленинци. След това нещата бързо се задвижиха. Пръкнаха се наведнъж Виетнамското движение, Студентската социалистическа организация, революционерите. През пролетта на шейсет и осма всичко това кулминира в окупацията на студентския съюз и революционните размирици в Упсала. Всъщност тези са най-гадните — революционерите в Упсала. Цяло лято ни отправяха заплахи.

Вдига ръка към ухото, все едно държи телефонна слушалка.

— Ако не дойдете доброволно на масовия революционен митинг, за да чуете исканията на народа, ще изпратим неколцина другари да ви доведат насила.

— Добре звучи — отсъжда Аника. — Те ли са маоистите?

— Истинските маоисти не са проблем. Те винаги поставят въпроса: а как би постъпил Председателя? Той самият дали би сторил това или онова в името на революцията? Ако отговорът е отрицателен, и те не го правят. Опасността идва от присламчилите се, от дошлите за бой и неприятности, с тяхната масова психоза и сектантско поведение.

Поглежда часовника си.

— Трябва да тръгвам. Зелените са насрочили изявление по повод риболовните квоти в Балтийско море за един часа.

Аника се прозява театрално.

— Много смешно — мърмори Берит и става, взема мазната пластмасова чиния с приборите, за да ги пусне в коша. — Лесно ти е на теб, седиш си там и пишеш за разни убити журналисти. Докато ние се товарим с истински важните неща, какъвто е проблемът с избитата треска…

Аника се засмива, а после я обгръща студено мълчание. Лъхва я дъх на застояла лазаня, лепкав и мазен, и тя блъсва чинията надалеч. Дава си сметка за присъствието на колегите около нея, някои си говорят тихо, но повечето са вглъбени в себе си, забили поглед в някои вестник със стиснати в ръце прибори. Иззад плота се разнася шум от микровълнова печка, а двама от спортния отдел си купуват сладкиши.

Пие кафето бавно, един от многото тъмни силуети на фона на студената светлина, една от тружениците на вестникарския завод.

Функция, а не личност.

Томас никога не е харесвал заседанията във Федерацията на областните управи. Макар, общо взето, да е поддръжник на идеята да се обсъди възможността двете асоциации да се обединят, всеки път се чувства в небрано лозе, когато се събират на територията на София Гренборг. Притесняват го най-вече дребните неща, като това, че не знае откъде да мине, качва се на грешния асансьор, забравя имената на тукашните колеги.

Но нали не знам и тези на колегите в Съюза на общините, напомня си той.

Поема дъх и отваря вратата към Хурнсгатан, за да усети мигом злата захапка на студа върху ушите си. Когато влиза във Федерацията на областните управи, започва да се провира през лабиринта на петия етаж с усещане за леко притеснение. София излиза да го посрещне с развята руса опашка, лъчезарна и стройна, с разкопчан жакет и отчетливо стакато на токчета по пода.

— Добре дошъл — приветства го тя, като поема ръката му в своята — малка и мека, топла и суха. — Другите са вече тук.

Започва да се измъква от палтото внезапно обзет от неудобство, задето ги кара да чакат.

Тя приближава малко и Томас долавя аромата на парфюма й. Лек, свеж, спортен.

— Не си закъснял прошепва жената. Пият си кафето в заседателната зала.

Той издиша, усмихва се, изненадан от това, че е прочела мислите му.

— Добре — шепне й в отговор и я гледа в очите. Те са поразително светли и сини.

— Как си? — продължава да шепне София. — Силен ли е махмурлукът?

Той се усмихва.

— Едно нещо е сигурно — казва Томас. — При теб няма и помен от махмурлук. Изглеждаш великолепно.

Тя свежда поглед, може да се закълне, че поруменява, а после чува собствените си думи като някакво ехо и сам започва да се изчервява.

— Искам да кажа… — започва Томас и прави стъпка назад.

Тя го поглежда, пристъпва към него, за да запази дистанцията, и отпуска ръка върху палтото му.

— Всичко е наред, Томас — пошепва София от толкова близо, че усеща дъха й.

Задържа поглед върху очите й за момент, после го отклонява, сваля шала си, оставя куфарчето върху пейката, отваря го и прибира шала вътре. Чуди се дали ушите му продължават да горят.

— Раздадох вече брошурите — казва жената. — Надявам се, че не възразяваш.

Той леко се сковава и поглежда купчината брошури, които бе имал намерение сам да раздаде. Така цялата инициатива, която до известна степен си е лично негова, изглежда подета от София и нейната Федерация.

Затваря куфарчето.

— Естествено, че нямам — отвръща отривисто той, усетил усмивката си да застива. — Кажи на твоя организатор да се свърже с моя, понеже ние сме качили съдържанието онлайн, а не е зле и вие да сторите същото.

Тя кърши нервно пръсти и го повежда към залата за срещи.

— Да — казва домакинята, — знам.

Пер Крамне от правосъдието става на крака при влизането му и бърза насреща да го поздрави.

— Страхотно съжалявам за снощи — започва той. — Тия избори, да ги вземат дяволите дано…

Томас слага куфарчето върху масата и вдига успокоително ръце.

— Няма проблем. Ние си говорихме по други въпроси. Съюзът на общините и Федерацията на областните управи имат съвместен конгрес напролет, затова разглеждаме възможностите за евентуално сливане, а пък аз съм в координационната група…

Разбира късно грешката си. Крамне го поглежда с досада. Пет пари не дава за тяхното сливане.

— Всички ли са тук? — пита той, като се извръща. — Да почваме тогава. Петък е все пак.

Томас изважда документацията си. Не смее да се огледа, за да види дали някой е забелязал конфузната ситуация.

Естествено, Крамне открива заседанието; Министерството на правосъдието е винаги най-отгоре. После думата взема Томас, излага събраната съвместно информация, като набляга на това, че анонимните заплахи срещу политици застрашават демокрацията, и набелязва предлаганите изменения.

— Мисля, че е нужно да направим проучване на общественото мнение — заключава той. — Проблемът засяга всички. Не само всеки политик, но и всеки гражданин. Трябва да стане ясно, че той е от всеобщ характер. Как гледа нашето общество на подобно насилие или на заплахата от такова? Кои ценности ще използваме, за да го неутрализираме? И ще успеем ли при нужда да изменим тези ценности чрез обществената кампания?

Отгръща страница с ясно съзнание, че е център на тяхното внимание.

— По мое мнение следва да предизвикаме медиен дебат — заявява Томас. — Да се опитаме да повлияем върху общественото мнение чрез традиционни средства. Статии, които представят местни политици като герои на нашето време, примери с лица, които се борят срещу десния екстремизъм и анархистите в малки селища, но без да преувеличаваме и насаждаме безпочвени страхове у хората, които едва сега започват да навлизат в политиката…

Без много бавене е учредена работна група по въпроса под ръководството на Томас.

Той приключва с вица за общинския съветник от Йемтланд, с който има успех при всяко събиране, заседанието е закрито и всички живо потъват вдън земя за броени минути.

Петък следобед е все пак.

Остава с документите в ръце, започва да ги подрежда, а София събира оставените от участниците материали. Томас не знае как да подходи към обстоятелството, че я е пренебрегнал и представил цялата работа като собствена идея. А тя е толкова негова, колкото и нейна, също като тази за общественото допитване.

— Добре мина, трябва да призная — обажда се тя. — Представи се фантастично днес.

Той я поглежда с изненада, усетил капки пот да избиват по челото му.

Тя няма вид на разочарована, даже напротив. Очите и греят.

— Благодаря — отвръща Томас.

— Бива те да представяш нещата и да достигаш до нужното решение — продължава жената, като прави още една стъпка към него. — Успя да спечелиш всички на своя страна, даже правосъдния.

Поглежда надолу притеснен.

— Това е важен проект.

— Знам — отвръща тя — и се вижда, че ясно разбираш това. Че истински вярваш в онова, което вършиш. Толкова е приятно да се работи с теб…

Той вдъхва дълбоко, замаян от парфюма й.

— Приятен уикенд — пожелава Томас, взема чантата си и тръгва към изхода.

18

Аника набира директния номер на инспектор Сууп, след като е придумала дежурната да й го даде, а стомахът й се е свил на топка от някакво лошо предчувствие. Колкото повече мисли за това, толкова по странен й звучи техният разговор от сутринта. Да не би да съжалява, задето й е казал за Рагнвалд? Да не би да е очаквал да го прочете във вестника още на другия ден? Разочарован ли е? Ръцете й се изпотяват, докато слуша тоновете на телефона.

— Какво е станало? — пита тя, когато чува гласа му.

— Нещо много лошо — отвръща полицаят. — Линус Густафсон е мъртъв.

Отначало я обзема чувство на облекчение — не го познава.

— Кой?

— Свидетелят — отговаря Сууп и съзнанието й се прояснява, ослепителна бяла мълния избухва в главата й, поваля всичко пред себе си като торнадо, чувство за вина поглъща всичко останало. Чува въздишката си. — Как е станало?

— Гърлото му е прерязано. У тях, в неговата стая. Майка му го намерила в локва кръв, когато се прибрала тази сутрин.

Цялата се тресе.

— Господи, това не е истина — шепне Аника.

— Смятаме, че убийствата са свързани по някакъв начин, но още не знаем как точно. Засега единственото общо между тях е обстоятелството, че момчето е свидетел на първото. Почеркът сега е съвършено различен.

Аника присяда, закрила очи с дясната длан, усеща как някаква тежест я притиска в гърдите и задушава.

— Моя ли е вината? — едва успява да попита.

— От къде на къде?

Тя се прокашля.

— Линус ми каза, че е познал убиеца — отговаря тя. — Съобщи ли го на вас?

Инспекторът не го бива в преструвките. Изненадата му е неподправена и силна.

— Това е съвършено ново за мен — отвръща той. — Сигурна ли сте?

Аника се мъчи да мисли логически и отговорно, както подобава на журналист.

— Обещах му пълна анонимност — започва да разсъждава на глас тя. — Това в сила ли е сега, след като е вече мъртъв?

— Вече няма никакво значение. Той дойде при нас по собствена воля, което ви освобождава от отговорност — заявява мъжът и Аника знае, че е така. Издиша.

— Когато говорих с него, той каза, че може би е познал извършителя, но аз премълчах това в статията си. Реших, че няма смисъл да го предупреждавам.

— Правилно сте решили. За съжаление, предпазната мярка не е била достатъчна.

— Мислите ли, че е казал и на друг?

— Не сме питали, но сега ще се заемем.

Тишината е потискаща. Аника усеща, че собствените й угризения пречат на разговора.

— Чувствам се отговорна — обажда се тя.

— Разбирам ви, но няма причина за това. Друг е виновникът и ние ще го пипнем. Не се съмнявайте.

Тя търка очи и мисли.

— И как? Като разпитвате от врата на врата? Ще търсите отпечатъци от пръсти, подметки, следи от гуми?

— Всичко изброено и още много други неща.

— Ще разпитвате приятели, учители, съседи?

— Като начало.

Аника си записва нещо. Тялото й трепери.

— Попаднахте ли на нещо досега?

— Трябва да внимаваме много с всяка информация.

Отново тишина.

— Изтичане на информация, значи. Мислите, че някой се е изтървал за самоличността на момчето?

Дълбока въздишка откъм другия край на линията.

— Като броим и момчето, хората, които са могли да проговорят, не са много. Не е говорил пред журналисти, но поне двама негови приятели знаят, че той е бил свидетелят. Майката е казала на шефа си в работата. Ами вие?

— Аз не съм казвала на никого. Абсолютно сигурно.

И отново тишина. Тя е външен човек, нищо не знае за нея, просто журналистка в един голям град. Може и никога повече да не я види. Възможно ли е тя да е отговорна?

— Можете да ми вярвате — промълвя тихо Аника. — Казвам го, за да знаете. Каква част от това мога да напиша?

— Не споменавайте причината за смъртта, още не сме я разпространили. Можете да ме цитирате, в смисъл че убийството е извършено по особено мъчителен за жертвата начин и полицията в Люлео е шокирана от подобна бруталност.

— А майката? Това, че именно тя го е намерила?

— Е, това е логично. Можете да го съобщите, но не правете опит да влизате в контакт е жената. Тя вероятно вече не си е вкъщи; мисля, че хората ми са я завели в болницата в състояние на шок. Нямала си е никого освен момчето. Татенцето, изглежда, е трагичен случай, един от шайката пияници пред търговския център, дето не дават мира на пешеходците по главната улица.

— Няма начин да е той, нали?

— По това време е бил на топло, пиян като талпа. От пет часа вчера следобед. В седем сутринта го закарали в Буден да доизтрезнее.

— Това се казва алиби — отбелязва Аника. Мога ли да ви помогна по някакъв начин? Търсите ли нещо по-специално, към което да привлечем вниманието на хората с вестника?

— Последният, които е видял момчето живо, е шофьорът на късния автобус до Свартьостаден, който пристига на последната спирка в десет и нещо. Според предварителния доклад момчето е умряло малко след този час, така че ако някои го е забелязал около това време, бихме желали да се свърже с нас.

— А шофьорът разпитан ли е вече?

Сууп въздъхва дълбоко.

— Не само той. Разпитани са и всички пътници. Ще го пипнем тоя мръсник.

Хрумва и неочаквана мисъл.

— Казахте в стаята му. А как е проникнал убиецът там?

— Няма следи от взлом.

Аника размишлява, налага си да се изолира от чувството за вина, да го остави далеч зад себе си, но разбира, че е безполезно. Известно й е колко малко могат да повлияят адреналинът и волята върху една гузна съвест.

— Значи може и сам да го е пуснал отбелязва тя. — Може да го е познавал.

— Или пък убиецът е проникнал незабелязано и го е причакал в тъмното. Ключалката на входната врата е направо безполезна. При по-силно дръпване се отваря без проблем.

Аника прави опит да мисли логично и ясно, неповлияна от фамилиарния тон на инспектора.

— Какво да напиша? Мога ли да спомена това?

В гласа на полицая започва да се долавя умора.

— Пишете каквото намерите за добре. — И затваря.

Аника остава със слушалка в ръка, загледана в списъка с въпроси за Рагнвалд в бележника си.

Едва отпуска слушалката на място и телефонът звъни пак. Вътрешна линия. Аника едва не подскача.

— Би ли дошла при мен? — чува гласа на Андерс Шюман.

Тя не помръдва, парализирана, напряга сили да се върне в действителността. Погледът и се плъзга по неразборията върху бюрото, химикалки и бележници, вестници и разпечатки, цял куп други неща. Хваща се за ръба на бюрото и го стисва с все сила.

Тя е виновна, Господи, тя накара момчето да проговори.

Поне отчасти е отговорна за станалото; собствената и амбиция се оказва решаваща за съдбата на това момче.

Толкова съжалявам, прости ми.

И постепенно се отпуска, натискът върху гърдите отслабва, спазмите на ръцете спират, усеща болка в пръстите и дланта си.

Трябва да поговоря с майка му. Не сега, по-късно.

Има бъдеще, утре е нов ден, а след него идват други, стига само тя да го приеме за себе си.

Ако седиш достатъчно дълго на брега на реката, рано или късно труповете на твоите врагове ще минат покрай теб.

Тя изпуска ридание, усмихва се при спомена за китайската поговорка, която Ане Снапхане често повтаря.

Не умираш наистина, само така се чувстваш.

Главният редактор стои до прозореца с разпечатка в ръка, забил поглед в руското посолство. Аника поглежда голямата маса — поне е махнал любимите си графици и диаграми за тиражите.

— Седни — обръща се той към нея и сочи стол с ръка.

Тя сяда, но се чувства крайно неудобно.

— Прочетох черновата ти за Рагнвалд и разбирам какво имаш предвид, като казваш, че това не е статия, а само идея.

Аника кръстосва ръце и крака. След това, съзнала, че позата е твърде отбранителна, прави опит да се отпусне, като ги изпъва.

— А статията за Бени Екланд намирам неубедителна. Недоказаните ти предположения я правят доста неуместна.

Тя не е в състояние повече да устои на изкушението да скръсти ръце.

— Какво имаш предвид?

Шюман се протяга назад, а ризата му излиза над колана при пъпа.

— Мисля, че напоследък използваш прекалено свободно термина тероризъм. Не всички престъпници са терористи и не всяко насилие е тероризъм. Трябва да се съобразяваме с контекста и дистанцията в нашите публикации, без да се увличаме по сензации и гръмки фрази. Тях трябва да пазим за истински значимите събития, които могат да настъпят и по-скоро, отколкото си мислим…

Тя чува дълбоката си въздишка и протяга ръце.

— О, много те моля, не ми преподавай журналистическа етика.

Главният стиска толкова силно челюсти, че върху шията му изпъква пулсираща вена.

— Нищо не ти преподавам, само опитвам…

— Мислех, че ме подкрепяш в качеството ми на независим репортер — заявява Аника, като се навежда напред, усетила кръвта да нахлува в главата й. — Че имаш доверие в моя усет към наистина важните неща.

— Виж какво, Аника, това е така, обаче…

— Тук има нещо. Надушвам го. Онзи тип е попаднал на история, която му е изяла главата.

— Ако си дадеш труд да ме изслушаш, ще чуеш, че подкрепям изцяло твоята роля, но вън от това съм и правно отговорен за онова, което излиза във вестника, така че мое право е да решавам дали някой ще бъде представен като терорист, или не. Тъкмо поради тази причина се опитвам да ти изясня позицията си и да ти спестя един куп командировки и маса труд за оня, дето духа.

Аника понечва да махне с ръка, но спира и полуизправена, се привежда над масата на главния редактор, с отворена уста и почервеняло като цвекло лице. Мислите и препускат в кънтящата тишина, настанила се след думите му, търсят решения и обяснения.

— Спике, значи — промълвя тя. — Той коментирал ли е командировките ми?

Шюман въздъхва и става.

— Нищо подобно. Просто ти обръщам внимание, че цялата работа с тероризма и терористите започва да отнема прекалено много време.

— Това е така, защото напоследък този проблем заема все по-съществено място в живота ни.

Аника сяда пак, а Шюман заобикаля стола й, отива до конферентната маса.

— Бих желал да си помислиш дали няма друга причина за специалния ти интерес към тази тема.

— Какво искаш да кажеш?

Шюман пак въздъхва и гали с пръсти тубусите, в които стоят навити диаграмите за тиража.

— Да не намекваш, че се идентифицирам с терористите? Това ли си мислиш? Че след като самата аз съм убила един от тях, сега мозъкът ми ме принуждава да търся убийци там, където ги няма? Или свързваш всичко с оня тунел и взрива, който Бомбаджията върза около тялото ми? Понеже съм се смахнала от това до такава степен, че виждам бомбаджии зад всеки храст?

Андерс Шюман вдига примирително ръце и казва с успокояващ тон:

— И аз не знам, Аника. Мога да кажа само, че цялата история е крайно особена. Няма да пусна материал за някой си Рагнвалд, който може да е отдавна умрял и изгнил в земята, станал градинар в Москва или водолаз в бреговата охрана, или какъвто и да било там, да го вземат дяволите дано, тъй като тук става дума за сериозни неща, за сериозни обвинения.

— Рагнвалд е кодово име никъде не се споменава истинското.

— Може пък да е по-известен с него, отколкото с истинското. Ние не знаем това, нали така?

Тя не отговаря, загледана със скърцащи зъби в завесите, скрили очертанията на съветския дипломатически комплекс.

— Освен това — продължава главният — здравият разум подсказва, че от цялата ти основна идея няма особен смисъл. Шведската провинция не се е прочула като развъдник на елитни международни терористи, нали?

Тя го поглежда с изненада.

— Ти майтап ли си правиш? Или си просто невежа? Писмото бомба е изобретение на мъж от Тьоребуда, а първото се е взривило в ръцете на директора Лундин на Хамнгатан през август 1904 година.

— Виж какво — казва той с тон, който изразява желание за помирение. — Понастоящем вестникът върви страшно добре. Не можем да си позволим да загубим така трудно изграденото доверие на читателите с някакви неясни обвинения в тероризъм.

Тя скача на крака с кипнал адреналин.

— Доверие? Намекваш, че причина вестникът да се купува, е нашата сериозна и новаторска журналистика?

Надава къс смях.

— Миналата седмица Ана Никол Смит три дни по ред беше на първа страница. Момче мастурбира по време на риалити шоу в събота. Престолонаследницата се целува с приятеля си в неделя. Това какво е? Наистина ли не разбираш докъде си го докарал този вестник, или се опитваш да заблуждаваш и себе си?

Ясно й е, че му се ще да избухне, но решава да се сдържи.

— Мислех, че успехите на вестника те радват. — В гласа му се долавя леко напрежение.

— Да правим атрактивни първи страници и билбордове в името на тиражите това ли наричаш успех? А знаеш ли аз как го наричам? Даване на приоритет на глупости и свинщини.

— Ние сме второкласен вестник. Налага се да наблягаме на таблоидните истории повече, отколкото ако бяхме сред първите. Ти не искаш ли да напредваме?

— Не и на всяка цена. Мисля, че твоят отказ от какъвто и да било контрол върху качеството на материалите е истинска трагедия.

— Това не е вярно — възразява той с подчертано овладян тон. Изненадана е колко гневен изглежда. — Ние все така държим високо летвата при разследващата журналистика и ти го знаеш отлично. Бъди честна.

— Честността не ми пречи да виждам пагубния път, поет от журналистиката. В един глас с другите жълти издания отразяваме какво се случва в риалити програмите, сякаш на този свят няма нищо по-важно от тях. Е, това на какво прилича?

— Забравяш Каин и Авел — отвръща Шюман, докато се опитва да се усмихне.

— Какво за тях?

Аника чака със скръстени на гърди ръце.

— Да бъдеш забелязан, това е най-важното нещо в човешките очи — сама го каза веднъж. И май ставаше дума за телевизията. Да участваш в риалити шоу, означава да те снимат и след това да те въртят по телевизията денонощно, все едно си постоянно пред погледа на Господ.

— И кой е той? Обективът на камерата ли?

— Не — отвръща Шюман. — Зрителската публика. А кога някой от нас е имал за последно възможност да влезе в ролята на Господ?

— Ти поне разполагаш с такава всеки ден. В контекста на вестника. Точно толкова вездесъщ, несправедлив извор на неправилни преценки, какъвто е истинският Бог, заедно с неговите Каин и Авел.

Сега е ред на Шюман да загуби дар слово. Аника слуша обвиненията си да отекват в настаналата тишина. Ще й се да си отхапе езика.

— Просто ме е яд страхотно, задето статията за Бени Екланд бе изместена от първа страница прави опит да се оправдае тя.

Главният изсумтява, поклаща глава и приближава прозореца.

— Бени Екланд е господин Никой — съобщава той с лице към стъклото. — А и връзката с тероризма я няма никаква.

— Защото Паула от Поп Фактъри е много голямо име, така ли?

— Паула излезе втора миналата година и пусна сингъл, който стигна до седма позиция в националната класация. Тя си призна пред полицията и се съгласи да бъдат публикувани името и снимката й, дори разплакана — заявява Андерс Шюман, без да му мигне окото.

Аника прави две стъпки в посока към гърба му.

— И защо го прави? Защото изпадна от класациите. Може би трябва да се позамислим, преди да заложим на куц кон с мимолетна слава?

— Знаеш ли какво, Аника, изобщо не ми се занимава да водя подобни спорове. Нито пък съм длъжен да обсъждам с теб приоритетите, които допринасят за спасяването на вестника ни от фалит.

— Защо го правиш тогава?

— Кое?

Тя си събира нещата с насълзени очи.

— Аз продължавам, ако нямаш нищо против. Но ми е ясно, че си имаш приоритети. Ако например Ози Озбърн пак вземе да замери някого с кокал, ясно е, че горя.

Излиза си, преди той да забележи бликналите гневни сълзи.

19

Седнали са пред телевизора с две чаши вино пред себе си. Аника се взира в трепкащата картина, без да възприема информацията. Децата спят, машината за съдове потропва откъм кухнята, прахосмукачката я очаква в антрето. Тя е като парализирана, вторачена в някакъв мъж, които крачи напред-назад из хотелско фоайе, докато денят, седмицата бушуват в главата й, а върху гърдите й е легнала задушаваща тежест.

Мисълта й се отправя към момчето, Линус, такъв сладур с оная щръкнала коса, толкова чувствителен и колеблив… Затваря очи и вижда неговите. Интелигентни, наблюдателни. Сухият глас на Шюман отеква в съзнанието й: Бени Екланд е господин Никой… не съм длъжен да ти се отчитам.

Неочаквано се разнася високият смях на Томас и Ане заподскача.

— Какво има?

— Дяволски остроумен е.

— Кой?

Съпругът й я поглежда като да е малоумна.

— Джон Клийз, разбира се — отвръща той и махва с ръка към екрана. — От Фолти Тауърс.

Отмества поглед от нея, за да съсредоточи отново вниманието си върху сериала. Навежда се напред и отпива от чашата вино. Облизва устни доволен.

— Между другото — обажда се отново мъжът й, — да си ми изпила случайно бутилката Вила Пучини?

Аника затваря отново очи, а после го поглежда.

— Какво искаш да кажеш с това МИ?

Той я поглежда изненадан.

— Какво ти става? Само питам дали си ми изпила виното. Пазех го за утре.

Тя става.

— Лягам си.

— Сега пък какво?

Томас протяга ръце, както седи върху софата, а тя му обръща гръб и напуска дневната.

— За Бога, Анки. Върни се. Обичам те. Ела седни до мен.

Спира пред прага. Томас става, доближава и я обгръща през раменете. Тя усеща тежестта на ръцете, отпуснали длани върху гърдите й.

— Аника — шепне Томас, — седни. Та ти не си докоснала виното.

Тя не успява да удържи жално ридание.

— Да ти разкажа ли какво свърших днес на работа? — започва въодушевено той, като я дърпа назад към дивана, кара я да седне и сам се настанява до нея, прегръща я. Аника свира нос в подмишницата му, долавя аромат на дезодорант и сапун.

— Какво? — измърморва тя в ребрата му.

— Направих страхотна презентация на програмата от името на цялата работна група.

Тя остава неподвижна, очаква продължение.

— Ами ти? — проговаря мъжът й най-накрая.

— Нищо особено — шепне Аника.