Червения вълк

21

През нощта се е заоблачило. Аника излиза през вратата, хванала децата за ръце, свита под едно небе, прихлупило като оловно покривите. Потреперва и превива гръб заради студа.

— Пеша ли, мами? Защо не вземем автобуса? С тате винаги се качваме.

Вземат номер четирийсет за две спирки от Шеелегатан до Флеминггатан.

След като безпроблемно доставя двете пратки, тя е отново на улицата с празен ум и сърце. Смятала е да стигне пеша до вестника, но въздухът не й достига и няма сила, която да я накара да шляпа през гадната киша чак до Мариберг, така че се качва на друг автобус. Взема си обичайните две чаши кафе, преди да се отправи към стаичката и затвори внимателно вратата, за да установи, че машината вероятно е повредена, кафето е съвсем хладко.

Без да се помайва, сяда и написва трезва и ясна статия за нападението над F 21, като се позовава на вече известни факти и получената от полицията нова информация относно заподозряното лице: потенциалния терорист, който се подвизава под името Рагнвалд, и неговия малък другар.

Намръщена прочита текста, а липсата на кофеин напомня упорито за себе си. Рехаво е, но няма как. Шюман иска твърдо установени факти, а не лирични отклонения за безвъзвратно отминали времена, както и за мъж, който навярно също вече го няма.

Изправя се с натежали крайници и намерение да изнамери отнякъде кафе, когато телефонът звънва. На дисплея се изписва, че е Томас. Застива колебливо, а телефонът жужи насреща й.

— Довечера ще закъснея — съобщава той. Думите са познати, очаквани, но този път прозвучават някак напрегнато, а не с безразличие, както обикновено.

— Защо? — пита тя, отправила невиждащ поглед през стъклото на стаичката.

— Среща на работната група — отговаря той по познатия сценарий. — Знам, че ми е ред да взема децата, но ти не би ли могла?

Сяда и вдига крака върху бюрото, устремила поглед през процепа между завесите към безличното помещение на новините, към настъпващия срещу й безкраен ден, докато погледът й спира върху будката на чистача.

— Добре, ще ги взема. Нещо извънредно ли?

Отговорът закъснява съвсем мъничко и прозвучава съвсем мъничко по-високо.

— Не, нищо особено. Защо питаш?

Тя се вслушва в последвалото мълчание.

— Кажи ми какво става — нарежда с равен глас.

Когато проговаря отново, гласът на Томас е неспокоен.

— Някаква жена ми се обади преди около час. Попълнили с мъжа и моя въпросник още през пролетта. И двамата били съветници от Центристката партия, а сега мъжът починал. Оттогава съм постоянно на телефона — мъча се да събера групата…

Аника слуша мълчаливо, а напрегнатото дишане на Томас кара линията лекичко да пулсира.

— Защо й е трябвало да ти го съобщава?

— Заради програмата. Запазили листовките, които сме им пратили във връзка със заплахите към политици, а там моето име е дадено за връзка. Тя смята, че съпругът и е убит.

Краката на Аника тупват връз пода.

— И какво я кара да мисли така?

Томас въздъхва дълбоко.

— Аника, не знам дали мога да…

— Просто ми кажи какво е станало. — Говори му с тона, който използва, когато се мъчи да успокои разбеснелите се деца.

Поредна въздишка.

— Добре. Мъжът й е застрелян в главата, както си седял в креслото, със собствената му карабина от гражданската отбрана. Проблемът е в това, че креслото било нейното — той никога не сядал в него. Ако е искал да се застреля, щял е да го стори в собственото си кресло.

Аника шари по бюрото за химикалка.

— Къде живее?

— Мислиш ли, че може да е убит? Какво ли ще направят с програмата? Дали няма да ни закрият? Ако си помислят, че по някакъв начин сме допринесли…

— Къде живее жената?

Той млъква. Враждебен и изненадан, гласът му я удря в ушите.

— А?

Аника хапе химикалката, поколебава се и чука с нея по зъбите.

— Прозвуча някак тъпо. Умрял е човек, а ти се тревожиш за работата си.

Отговорът долита бърз като мълния.

— А какво правиш ти, щом стане убийство? Почваш да се оплакваш от шефовете и жалките си колеги.

Химикалката застива, после ляга върху бюрото, а в лявото и ухо прозвучава тракване. Дали не й е затворил?

— Край Йостхамар съобщава Томас. — Селце в северната част на Упланд. Фермери. Не знам колко ще закъснея — зависи какво ще решим и, разбира се, какво ще каже полицията.

Не обръща внимание на обидата му.

— Ти говори ли вече с полицията?

— Отначало решили, че е самоубийство, но след казаното от жената започват да дълбаят по-надълбоко.

Аника връща крака върху бюрото.

— Дори да е убит — казва тя, — това не означава непременно, че е станало, понеже е политик, ако схващаш мисълта ми. Може да е имал дългове или незаконни деца, да е наркозависим и какво ли още не.

— Знам — казва Томас рязко. — Не ме чакай.

— Между другото — казва Аника на завесите, — как й е името?

Кратка, жужаща пауза.

— Чие име?

— На жената, естествено. Тази, дето ти се е обадила.

— Не искам да се забъркваш в това.

След кратка, напрегната пауза Аника капитулира.

— Нищо не заплашва работата ти — казва тя. — Ако са го убили, програмата ти става още по-актуална. Ако някой ще го отнесе, това са политиците, понеже е трябвало да се заемат с твоята работа много по-отрано. С малко късмет, може и да предотвратиш подобни инциденти занапред.

— Така ли мислиш?

— Този път не сте вие лошите, повярвай ми. И не забравяй ако аз отразявам случая, само ще спечелиш.

Томас мълчи. Аника долавя дишането му.

— Гунел Сандстрьом — казва той накрая. — Името на съпруга е Курт.

22

Томас затваря с избили капки пот по челото. За малко да се издаде.

Когато Аника попита „как й е името“, на езика му беше това на София Гренборг; видя лъскавата й коса, усмихнатите очи, долови почукването на токчетата, аромата на парфюма й.

За малко, казва си той, без да осъзнава какво точно има предвид. Наясно е само, че нещо е избухнало в пламъци, нещо се е случило, започнал е някакъв процес, който не знае дали ще може да контролира, но и който няма сили да спре.

София Гренборг с нейния апартамент в Йостермалм, в семейната й сграда.

През ума му минава мисълта, че майка му би я харесала. Всъщност тя не се различава кой знае колко от Елеонор. Не по външен вид — Елеонор е висока и суха, докато София е ниска и дребна, но все пак имат нещо общо — излъчване, сериозност, нещо особено привлекателно, което липсва у Аника. Веднъж бе чул жена си да казва, че Елеонор е от типа хора, за които човек не би имал нищо против да са му в къщата. Има нещо вярно. Елеонор и София са като у дома си из офиси и заседателни зали, лъскави салони и барове на международни хотели. Аника е странно непохватна в подобна обстановка, дрехите и висват по нея повече от обикновено, добива вид на човек, който се чувства неудобно в собствената си кожа. Където и да отидат, тя се интересува единствено от местните хора, настоява да се хранят в същите заведения като тях и не проявява никакво влечение към изисканата култура или разговорите около плувния басейн на хотела.

Прокашля се няколко пъти, а сетне вдига телефона, за да набере директния номер на София във Федерацията на областните управи.

— Става — казва той. — С удоволствие ще мина край джазклуба след съвещанието.

Аника взема една от редакционните коли, оборудвани със специални зимни гуми в очакване на заледените тесни пътища в северната част на Упланд. Радиото е настроено на една от развлекателните станции.

За четвърт час успява да пропълзи около седемстотин метра по задръстената магистрала и ядосана от вдигащата адреналина попмузика, превключва на Р2. Новините на сърбохърватски се сменят със същите на арабски, а след това на някакъв език, който май е сомалийски. Вслушва се в ритъма на чуждите езици, опитва да долови познати думи, различава наименования на страни, места и президенти.

Движението се отпушва след пътния възел Йерва, а когато отминава разклона за летище Арланда, колоната видимо изтънява. Държи педала натиснат през целия път до Упсала, а после завива надясно, към Йостхамар.

Селскостопанският ландшафт на Руслаген се разпростира от двете й страни — тъмнокафява почва на замръзнали ивици, застроени островчета, фермерски къщи, боядисани в ръждивочервеникав цвят, и белосани плевни. Непознати селища преминават край нея, места с училища и супер маркети, със здравни центрове в мъглявината, павилиони за бързо хранене с щамповани завеси от IKEA, тук-там по някоя коледна гирлянда. Сивкава светлина заобля острите очертания на околността и тя включва чистачките.

Пътят се стеснява, а завоите зачестяват все повече с напредването й на север. Запушва я някакъв местен автобус, който пълзи най-много с шейсет, и се налага да остане зад него цели десет километра, докато най-сетне и се удава възможност да го задмине. Едва удържа надигащата се вълна стрес. Целта на това пътуване отчасти е да се измъкне от редакцията. Докато се тътри зад автобуса, успява да изрови от чантата упътването, което й е продиктувала по телефона Гунел Сандстрьом.

След кръговото поема на север, към Йевле, и след седем километра съзира селска къща откъм дясната страна, със старо комби отпред и градински гном на верандата. Ясно като бял ден, но въпреки това тя едва не пропуска отбивката и рязко натиснатите спирачки й дават възможност да се убеди, че пътят е наистина заледен. Спира зад комбито, но не гаси двигателя в продължение на няколко секунди, докато разглежда къщата.

Огромната главна постройка е с подновена фасада, но дограмата има нужда от освежаване. Сравнително нова веранда от декоративно дърво, миниатюрна порцеланова лампа и няколко африкански виолетки на кухненския прозорец. Наляво се простират канцелария и силоз, обори и работилници, купчина тор и някакви селскостопански машини, явно неизползвани от известно време.

Образцова стара ферма, казва си тя, добре стопанисвана, но без педантизъм, традиционна, но без сантименталност.

Изключва двигателя и мерва с крайчеца на окото женски силует през кухненския прозорец. Взема чантата и тръгва към къщата.

— Влезте — проговаря Гунел Сандстрьом с тъничък гласец. Очите й са подпухнали. Аника поема малката суха ръка.

Жената е около петдесетте, нисичка и доста закръглена, излъчва лишена от суета самоувереност. Посивяла къса коса, дълга жилетка в бяло и червено с колан.

— Много съжалявам за загубата ви — казва Аника с мисълта, че думите й звучат изкуствено, само че раменете на жената се поотпускат, което е знак, че може би са казани на място.

— Съблечете палтото, моля. Искате ли кафе?

Аника още усеща вкуса на студеното кафе от машината в редакцията, но приема. Закача палтото и сваля обувките си. Жената действа по инстинкт, следва модели на поведение, усвоявани десетилетия наред. В тази къща гостите получават кафе, какъвто и да е поводът за тяхното посещение. Гунел отива до печката и включва котлона, сипва четири мерки вода в чайника, добавя четири лъжички мляно кафе от зелено-розова кутия край подправките и хваща дръжката, готова да вдигне съда от огъня, щом кипне.

Аника присяда край кухненската маса с чанта до себе си и наблюдава крадешком механичните движения на Гунел Сандстрьом, като се мъчи да долови душевното й състояние. Усеща ухание на хляб, кафе, тор и на нещо, което би могло да е плесен. Обхожда помещението с поглед.

— Не чета много често Вечерна поща — обажда се домакинята, когато кафето възвира, и тя започва да го разбърква. — Толкова глупости се пишат напоследък. Нищо общо с реалния живот. Нищо, което да има значение за хора като нас.

Оставя чайника върху подложка на масата, сяда и сякаш се срутва на стола си.

— Томас, мъжът ми — започва Аника, — казва, че и двамата с Курт се занимавате активно с местна политика.

Гунел Сандстрьом гледа през прозореца. Аника проследява погледа и съзира хранилка за птици, пърхащи криле и пръснати по нея зрънца.

— Курт бе в съвета — отвръща жената. — Аз съм председателка на женската организация и кооптиран член.

— От коя партия? — пита Аника.

— На Центристката, разбира се. Нас ни е грижа за региона. Курт винаги се е интересувал от политика, още от когато се запознахме.

Аника кимва с усмивка и става.

— Да взема ли чаши? — пита тя вече на път към сушилката.

Гунел Сандстрьом скача като ужилена.

— О, много съжалявам, колко съм глупава. Седнете, моля.

Жената се засуетява с чаши и чинийки, лъжички и захар, мляко и няколко оваляни в натрошени бадеми сухи сладки.

— А как се запознахте? В младежката организация на партията ли? — пита Аника, след като Гунел Сандстрьом е отново на мястото си и налива кафе.

— А, не. На младини Курт бе радикал, като мнозина от нашето поколение в онези години. Също и участник в движението за връщане към земята. Влезе в кооператив в началото на седемдесетте. Запознахме се при едно събрание на асоциацията на пътните собственици. Курт настояваше за по-честна система на заплащане. Вдигна се голям шум по тия места.

Аника взема химикалката и бележника от чантата. Записва.

— Значи не е тукашен?

— От Нюланд е. Следваше биология в Упсала, а като завърши, дойде тук с неколцина приятели, за да се заеме с биологично земеделие. Тогава още не му викаха така…

Жената пак поглежда навън, към птиците, към невъзвратимото минало. Аника я изчаква.

— Не му потръгна особено — продължава жената след малко. — Изпокара се с другите, защото искаше да инвестират в построяване на силоз и покупка на трактор, а те настояваха да се купят коне и да усвоят производството на сено. Вече се бяхме сближили и Курт дойде тук да работи във фермата.

— Трябва да сте били доста млада — отбелязва Аника.

Жената я поглежда.

— Тук съм родена. Двамата с Курт поехме нещата, когато се оженихме през есента на седемдесет и пета. Майка ми е още жива. Седемдесет и пет годишна е и живее в Йостхамар.

Аника кимва, дала си внезапно сметка за монотонното тракане на кухненския часовник. Казва си, че същият часовник е тракал по същия начин между същите стени в продължение на поколения, и сякаш успява в рамките на един шеметен момент да проследи безкрайната върволица секунди назад във времето.

— Принадлежност — промълвя тя. — Като си помисля само, да бъде човек до такава степен свързан е дадено място.

— Мястото на Курт бе тук — отвръща Гунел Сандстрьом. — Той харесваше живота си. Мисълта за самоубийство не би минала през главата му дори за миг, мога да се закълна в това.

Вдига към Аника блесналите си очи. Гостенката долавя дълбоката убеденост в гласа й и мигом осъзнава, че жената е права.

— Къде умря той?

— В дневната — отвръща жената, като се изправя и отива към двойната врата встрани от камината.

Аника се озовава в просторно помещение. Тук е по-студено в сравнение с кухнята, цари влажна атмосфера на потиснатост, подът е покрит с мокет и шарени черги отгоре. В единия ъгъл се вижда стара кахлена печка, а срещу нея има телевизор. В другия край на стаята са разположени една срещу друга две софи, въртящо се кресло, тапицирано с кафява кожа, под семпла лампа и масичка до него.

Гунел Сандстрьом сочи с треперещ показалец.

— Това е на Курт. Само негово. Моето кресло обикновено стои от другата страна на масичката. След вечеря винаги сядаме тук, за да четем общински документи, местния вестник, списания, делови книжа всичко правим седнали в креслата си.

— Вашето къде е? — пита Аника, макар да й е напълно ясно какъв е отговорът.

Жената обръща към нея насълзени очи.

— Взеха го — казва тя тихичко. — Полицията. Да го изследват. Умрял е в него с пушката в дясната ръка.

— Вие ли го открихте?

Жената се вторачва в пространството, където е било нейното кресло, а главата й е пълна с образи така живи, че Аника почти ги вижда. След това кимва.

— Бях отишла на скаутската есенна разпродажба този съботен следобед — отвръща жената, все още загледана в празното място върху мокета. — Дъщеря ни отговаря за клуба им, така че поостанах да й помогна с почистването. Когато се върнах… той седеше тук… в моето кресло.

Извръща се назад с рукнали сълзи и тръгва превита на две към кухненската маса. Аника я следва, потискайки порива си да я прегърне през раменете.

— Къде е бил прострелян? — пита тя тихо, когато сядат отново край масата.

— В окото — шепне Гунел Сандстрьом, а гласът й отеква едва-едва между стените като неуловим порив на вятър. Часовникът тиктака, солени сълзи се стичат по бузите на жената, но без ридания, без намек за движение. Изведнъж нещо става с температурата в кухнята и Аника усеща мъртвеца в съседното помещение също като студено дихание, тих отглас от ангелския хор в главата й.

Жената седи съвсем неподвижна, но вдига поглед към Аника.

— Ако ще се застрелва — промълвя тя, — защо ще се цели в окото? За какво му е да наднича в дулото, преди да натисне спусъка? Какво има там за гледане?

Затваря очи.

— Няма начин. — Гласът и сега е по-силен. — Никога не би го направил и със сигурност не в моето кресло. Никога не е сядал в него, нито веднъж. Това е знак за мен: да знам, че е бил принуден. Има нещо общо с онова обаждане.

Отваря очи и Аника вижда внезапно разширените зеници, които начаса се свиват отново.

— Някой се обади в петък вечерта — казва домакинята. — Късно, след девет и половина. Тъкмо бяхме гледали новините и се готвехме да лягаме, понеже трябва да ставаме рано заради кравите, но Курт излезе. Не каза кой е, просто се облече и излезе, и го нямаше дълго време. Лежах будна и го чаках, а той не се прибра чак до единайсет. Питах го, разбира се, с кого се е видял, но отвърна, че ще ми обясни по-късно, защото бил уморен. Само че след кравите възникна друга работа и не можахме да говорим, аз отидох при скаутите, а когато се върнах, той бе…

Тя се сгъва на две, скрила лице в шепи. Този път Аника не се двоуми, а прегръща жената през раменете.

— Казахте ли на полицията?

Тя се овладява мигом, протяга ръка за салфетка и бърше нос, сетне кимва. Аника отпуска ръка.

— Не знам доколко проявиха интерес, но си го записаха. В събота бях до такава степен объркана, че нищо не успях да им кажа, но вчера се обадих и те дойдоха, взеха креслото и търсиха отпечатъци от пръсти по вратите и мебелите.

— А пушката?

— Взеха я още в събота — било стандартна процедура.

— Курт води ли се в Гражданската отбрана?

Гунел Сандстрьом кимва.

— Открай време. Завърши школата за запасни офицери във Военното училище на Гражданската отбрана.

— Къде държи пушката?

— В специален шкаф. Много настояваше да бъде винаги заключена. Дори аз не знам къде пази ключа.

— Значи трябва да я е извадил сам?

Ново кимване.

— Да са ви заплашвали някога?

Тя клати глава и се свива още повече.

— Никакви странни обаждания преди петък вечерта, никакви шантави писма след това?

Жената застива с леко наведена глава.

— Днес пристигна едно много особено писмо — съобщава тя. — Пълна глупост хвърлих го в кошчето.

— Писмо? От кого?

— Нямам представа, не пише.

— Изхвърлихте ли боклука?

Гунел Сандстрьом се замисля за миг.

— Май не — отвръща тя, става и се отправя към шкафчето под мивката. Изважда кофата и рови сред картофени обелки и корички хляб.

Поглежда Аника.

— Няма го. Трябва да съм го изхвърлила все пак.

— Да не е другаде?

Жената връща кофата в шкафчето.

— Защо мислите, че е важно?

— Нямам представа дали е важно. Какво пишеше в него?

— Нещо за селското движение, не помня точно. Мисля, че бе свързано с Федерацията на шведските фермери.

— Листовка или по-дебело?

— Не, съвсем не такова. Писано на ръка.

— Помислете хубаво. Да не сте го сложили другаде?

— Сигурно в камината — отвръща жената и сочи с ръка натам.

Аника я стига с две крачки. Вътре има няколко смачкани на топка хартии. Поне две от тях са цветни реклами от околни магазини. Тя измъква парче дърво от коша и ги разравя.

Жената приближава и протяга ръка към хартиите.

— Може и тук да е — понякога хвърлям хартия в печката, за да се разпали по-лесно.

— Почакайте — спира я Аника. — Имате ли ръкавици?

Гунел Сандстрьом се сепва и я поглежда изненадано, а после изчезва към антрето. Аника се навежда напред, за да разгледа по-добре хартиите. Три са лъскави реклами, четвъртата е зелена с черен текст. Петата топка представлява стандартен разчертан лист с формат А4.

— Извадете тази — посочва Аника, когато жената се връща, нахлузила чифт кожени ръкавици.

Гунел Сандстрьом се навежда и успява да я хване с тих стон. Изправя се и я заглажда с ръка.

— Да — казва тя, — това е.

Аника застава редом, докато жената чете бавно анонимния текст.

Настоящото надигане на селското движение е колосално явление, гласът й е изпълнен със съмнение. В централните, южни и северни провинции на Китай ще се надигнат като неудържима буря няколко милиона селяни. Ще се надигнат като ураган, сила толкова могъща и напориста, че нищо не ще може да я удържи.

Отпуска ръка с писмото.

— Какво значи това?

Аника поклаща глава.

— Нямам представа. Пазите ли плика?

Откриват го зад рекламите. Обикновен малък плик с шведския герб и хокеист върху пощенската марка. Адресиран до семейство Сандстрьом и пуснат от Упсала предния ден.

— Бихте ли го оставили върху масата, за да го препиша?

Тъмна сянка на страх се появява в очите на жената.

— Смятате ли, че е нещо сериозно?

Аника поглежда сивата й коса, плетената жилетка, меките бузи и превития гръб и в сърцето й нахлува горещо съчувствие, от което й спира дъхът.

— Не — отвръща тя с опит за усмивка. — Не смятам. Но си мисля, че трябва да съобщите за това писмо в полицията.

Аника преписва писмото върху кухненската маса. Почеркът е равен, мек и заоблен, написаното е разположено симетрично върху листа, всеки втори ред е оставен празен за по-лесно четене. Забелязва липсващо ъгълче, което подсказва, че листът е откъснат от тефтер, понечва да опита с пръсти качеството на хартията в единия край, но се отказва.

— Ще напишете ли нещо за Курт във вестника? — пита Гунел Сандстрьом, след като Аника става и прибутва стола си под масата.

— Не знам — отвръща тя. — Може би. Ако пиша, ще ви се обадя преди това.

Поема ръката на жената.

— Има ли кой да се погрижи за вас?

Гунел кимва.

— Имаме син и две дъщери. Пристигат днес със семействата си.

Отново обхожда стаята с очи. Има нещо на това място, някакво чувство на принадлежност, което се предава през поколенията, една любов, която живее тук от векове.

Може би хората не бива да изоставят корените си. Може би устремът ни към прогрес съсипва естествените сили, които ни правят годни да обичаме.

— Ще се оправите — казва тя, изненадана от увереността в тона си.

Гунел Сандстрьом я поглежда с очи, в които личи липсата на нещо жизненоважно.

— И ще получа правосъдие — заявява жената.

Сетне се обръща неочаквано и тръгва през антрето по скърцащи стълби към горния етаж.

Аника навлича бързо палтото и се поколебава в основата на стълбището.

— Много ви благодаря — провиква се тя.

Няма отговор.

23

Берит Хамрин среща Аника при будката на портиера до асансьорите.

— Идваш ли да хапнем по нещо? — пита тя.

Аника оставя ключовете от колата върху перваза на прозорчето и поглежда часовника.

— Не днес — отвръща тя. — Имам много работа, а трябва да взема и децата. Можеш ли да хвърлиш един поглед на едно нещо, или ще припаднеш от глад?

Берит обмисля предложението с театрална задълбоченост.

— Ще припадна — заявява тя. — За какво става дума?

— Ела с мен — отвръща Аника и се понася към стаята си. Захвърля горната дреха в обичайния ъгъл и обръща съдържанието на чантата върху бюрото, за да намери бележника. Прелиства го до последната страница, а сетне заобикаля бързешком бюрото, за да измъкне друг бележник от второто чекмедже.

— Прочети това — обръща се към Берит, като и подава бележника, стиснала две листчета с пръсти.

Колежката й ги взема и чете първото на висок глас.

— Настоящото надигане на селското движение е колосално явление. — Оставя бележника. — Но това е класически текст.

— В какъв смисъл? — подскача Аника, като навита с пружина.

Без да отлепя поглед от нея, Берит рецитира наизуст:

— В централните, южни и северни провинции на Китай ще се надигнат като неудържима буря няколко милиона селяни. Ще се надигнат като ураган, сила толкова могъща и напориста, че нищо не ще може да я удържи.

Аника усеща, че зяпва; гледа колежката си, загубила дар слово.

— Това е доклад върху селското движение в Хунан от четирийсет и девета година, ако си спомням точно. Един от най-известните трудове на Мао Дзедун. Всички го знаехме наизуст.

Аника рови в някаква кутия и вади още два бележника. Разлиства ги, докато открие каквото и трябва.

— Ами това?

Подава на Берит записките си от Люлео.

— Няма нищо конструктивно в отсъствие на деструктивен елемент, — чете Берит. — Деструктивно ще рече критика и отричане, ще рече революция. А тя предполага осмисляне на нещата, което е конструктивно. Ако съсредоточим вниманието си първо върху деструктивното, ще получим конструктивно като част от процеса.

— Е?

— Друг цитат от Мао. Защо си ги записала?

Аника трябва да седне.

— Това са писма — отвръща тя. — Анонимни писма до убити жертви. Това за деструкцията е изпратено до Бени Екланд в редакцията два дни след първото убийство, а другото, за селското движение на общински съветник от Йостхамар, ден след неговото предполагаемо самоубийство.

Берит присяда върху бюрото на Аника пребледняла.

— Какво, по дяволите…

Аника клати глава и я хваща с две ръце.

— Трябва да говоря с майката на Линус Густафсон — казва тя.

Телефонът звъни в замръзналото, екливо пространство хиляда километра на север. Ръката й се изпотява, докато притиска слушалката към ухото си.

— Да изляза ли? — пита Берит беззвучно и сочи първо себе си, а после плъзгащата врата.

Аника поклаща глава и затваря очи.

По средата на поредния свободен сигнал от другата страна вдигат слушалката. Отговаря й сънен и объркан глас.

— Обажда се Аника Бенгтзон от редакцията на Вечерна поща в Стокхолм — казва Аника бавно и отчетливо, както се е научила да го прави през годините като нощен редактор — по това време повечето хора са потънали в здрав сън.

— Кой? — пита жената от слушалката.

— Писах за Линус във вестника — отвръща Аника и усеща как очите й се навлажняват. — Исках да ви кажа колко много съжалявам.

Образът на момчето изниква внезапно пред нея, с наблюдателните очи и щръкнала коса, с недоверчивите жестове и несигурен глас. Не успява да сдържи едно ридание.

— Извинете, аз… — започва тя и закрива уста с длан, за да заглуши хлиповете си, засрамена от Берит, която се е разположила върху един от столовете и я вижда в подобно състояние.

— Не сте виновна за нищо — обажда се жената все така сънена.

— Вие ли сте майката?

— Аз съм Вивека. — Звучи странно.

— Чувствам се ужасно виновна — казва Аника с ясното съзнание, че разговорът не протича както си е представяла. — Не биваше да пиша за Линус.

— Това надали ще научим някога — отвръща без колебание жената. — Но си мисля, че е добре, дето измъкнахте от него тайната. Така и не можех да разбера какво му е. Стана съвършено друг след случилото се и не искаше да сподели с мен.

— Да, но…

Жената я прекъсва рязко:

— Вярвате ли в Бога, Аника Бенгтзон?

Аника се поколебава, сълзите и секват.

— Не особено — смотолевя тя.

— А аз вярвам — казва жената бавно и с усилие. — Това ми е помагало при много изпитания в живота. Господ призова Линус при себе си. Не ми е ясно защо, но го приемам.

Скръбта лъхва от телефонната линия откъм Люлео като леденостудена вълна и Аника потръпва. Разрушителната сила на безвъзвратна загуба, когато само Божията любов може да даде онова мъждиво пламъче, прогонващо всепоглъщащия мраз.

— Баба ми почина — обажда се Аника — преди седем години. Всеки ден си мисля за нея. Не мога дори да си представя бремето на вашата загуба.

— Трябва да изживея остатъка от дните си на този свят без Линус — отвръща майката, — макар че в момента не ми е много ясно как ще стане това. Но аз съм твърда в своята вяра, че Бог Отец прави онова, което е най-добро за мен, и че ръката му почива върху моето рамо.

Жената млъква и Аника дочува хлиповете й. Остава така и не може да реши дали да затвори, или не.

— Може би с времето ще разбера защо — обажда се жената отново с неочаквано ясен, звънък глас. И ще се съберем с Линус отново, разбира се, в Дома на нашия Бог. Знам, че е така. И това ми дава сили да продължа да живея.

— Ще ми се и аз да имах вашата вяра в Него казва Аника.

— Той е тук и за вас отвръща жената. Стига да Го искате при себе си.

Последвалата тишина би следвало да е непоносима, но на Аника и изглежда топла и червена.

— Исках да ви питам нещо друго. Да сте получавали нещо необичайно по пощата след смъртта на Линус?

Вивека Густафсон замълчава за малко, преди да отговори.

— Имате предвид онова за младежта ли?

Аника хвърля поглед към Берит.

— Каква младеж?

— Пристигна анонимно писмо, без подпис, без нищо. Помислих го за съболезнования от някой съсед, който не е искал да ме тревожи с чукане на вратата.

— Пазите ли го?

Жената изпуска тежка въздишка, родена сякаш от безнадеждността на всяко свързано с живота действие. Нещата, които са осветявали нейното всекидневие, за да й създават усещане за връзка с останалия свят, сега са изгубили смисъл.

— Май го хвърлих при старите вестници. Изчакайте така…

Остър звук реже слуха на Аника, когато отсреща, някъде в Свартьостаден, слушалката удря дървения плот на масата. Чува се шумолене, стъпки насам-натам из далечната стая.

— Съжалявам, че ви забавих — чува се отново умореният глас на жената. — Намерих го. Пише следното: Как да преценим дали един младеж е революционер? Как да го установим? Съществува само един критерий: ако той е готов да застане и наистина застава на страната на великите работническо-селски маси. Той е революционер тогава, когато иска да постъпи така и го прави; в противен случаи той или не е революционер, или е контрареволюционер.

Аника гледа Берит с широко отворени очи и грабва химикалката.

— Бихте ли повторили по-бавно, ако обичате. Искам да запиша. „Как да преценим дали един младеж е революционер?“

— Как да го установим? Съществува само един критерий: ако той е готов да застане и наистина застава на страната на великите работническо-селски маси. Той е революционер тогава, когато иска да постъпи така и го прави; в противен случай той или не е революционер, или е контрареволюционер.

— „Как да го установим? Съществува само един критерий…“

Берит кимва и казва само с устни:

— Мао.

— Казахте ли за това на полицията?

— Не — отвръща жената и за първи път в гласа й се чува живец, една изненада, която някой ден ще прерасне в любопитство и най-накрая в радост от факта, че е жива. — Трябваше ли?

— Как изглежда писмото?

— Ами какво да ви кажа… Прилича на най-обикновен лист, откъснат от бележник.

— Формат А4? С редове?

— Сини редове. Това важно ли е?

— Пазите ли плика?

— Да, тук е.

— Как изглежда?

— Как да изглежда? Обикновен малък плик, като сгънат на четири лист хартия. Адресиран до нас, семейство Густафсон. Обикновена марка, пощенско клеймо… какво пише? Люлео… но датата не личи.

— Каква е марката?

Няколко секунди мълчание.

— Някакъв хокеист.

Аника стиска силно клепачи, мъчи се да укроти пулса си.

— Мисля, че трябва да се обадите в полицията и да съобщите за това писмо, а аз може да спомена за него във вестника. Имате ли нещо против?

Изненадата на жената прераства в объркване.

— Но защо ви е да го правите?

Аника се поколебава; няма как да остане напълно откровена с Вивека Густафсон.

— Още не знам дали това означава нещо, или не — казва тя. — Няма да е честно от моя страна да говоря за неща, които още не са ми ясни.

Жената обмисля казаното, а Аника има усещането, че я вижда да кимва.

— Когато човек не знае нещо, не бива да приказва — заключава тя. — Ще позвъня на инспектора.

— Обадете ми се, ако мога да направя нещо за вас — завършва разговора Аника, знаейки, че думите й звучат като обикновена учтивост.

24

— Много особен разговор — отбелязва Берит. — В един момент имах чувството, че момчето е при нас, в стаята.

Аника притиска длани до бузите и усеща, че ръцете и треперят.

— Убиецът е един и същ — промълвя тя. — Няма как да е иначе.

— Кой полицейски участък?

— Два от случаите са в Люлео и един в Упсала.

— Би трябвало да се обадим незабавно в Националната комисия по убийствата. Ако още не са се заели с това, ще го сторят начаса.

— Сигурна ли си, че и трите цитата са на Мао?

Берит се изправя, бърше очи и тръгва към вратата.

— Обиждаш старата революционерка — казва тя. — Отивам да хапна нещо най-накрая. Иначе ще стана една мъртва революционерка.

Затваря вратата зад гърба си.

Аника остава на място, заслушана в биенето на сърцето си.

Дали има и друго обяснение? Възможно ли е различни лица, които не се познават, да изпращат цитати от Мао до близки на току-що загинали от насилствена смърт, и то върху еднаква хартия, в еднакви пликове и с еднакви пощенски марки?

Изправя се и приближава стъклената стена, която разделя нейния свят от този на новините, гледа над главите на насядалите там хора, опитва се да съзре истинския свят през прозореца оттатък спортната секция. От височината на четвъртия етаж вижда единствено мъглив, сивкав хоризонт и самотни снежинки, които се спускат бавно над високи брезови върхари.

Живеем в безнадеждна страна, казва си тя. Какво ли е накарало хората да се заселят из тия места? И за какъв дявол още стоим тук? Какво ни кара да се примиряваме?

Затваря очи, стиска силно клепачи и чува отговора. Живеем там, където живеят близките ни; живеем заради онези, които обичаме, заради нашите деца. Но ето че пристига някой и ги убива, отнема смисъла на живота ни.

Непростимо е.

Връща се бързо при бюрото и набира номера на Q.

Металният глас на телефонния секретар обяснява, че е в заседание до края на работния ден и не може да остави съобщение; опитайте пак утре.

Избира прекия му номер в криминалния отдел и след серия щракащи звуци, които показват прехвърляния на разговора, попада на секретарката му.

— В заседание е — заявява тя. — И веднага след него има друго.

— Знам това — отвръща Аника, като разтърсва ръка, за да види часовника си. Три и трийсет и две. Имаме уговорка да се видим за малко между двете заседания. Точно в четири.

Гласът на секретарката е пълен с подозрение.

— Не ми е споменавал подобно нещо.

— Защото е съвсем за кратко.

— Но в четири той няма да е тук. Колата го взема четвърт час преди това и отива в Министерство на правосъдието.

Аника си записва „Русенбалд 4“. Правосъдието заема четвъртия и петия етаж от главната правителствена сграда, точно под канцеларията на министър-председателя.

— Да, разбира се — казва Аника, — за онази комисия, нали…?

Чува се шум от прехвърляни документи.

— JU 2002:13 — новият законопроект за изпълнение на наказанията — казва тя.

Аника задрасква „Русенбалд 4“ и записва „Регерингсгатан“.

— Не съм го разбрала правилно — заявява тя. — Ще се опитам да се свържа с него утре.

Натъпква бележките в чантата, грабва шапката, ръкавиците и шала, рови за мобилния в бъркотията върху бюрото си, но не го открива и решавайки, че вероятно е някъде из чантата, отваря рязко вратата и тръгва през помещението на новините.

Янсон току-що е пристигнал. Седи рошав, с мътен поглед и чете местния печат.

— Нещо й има на тая машина — оплаква се той на Аника и сочи пластмасовата чашка.

— Не е ли време за цигара? — пита тя и Янсон мигом измъква пакетчето.

Аника влиза в празната стаичка за пушене.

— Май попаднах на сериен убиец — уведомява тя Янсон, докато той пали двайсетата цигара за деня.

Пуска облаче дим и се вторачва във вентилатора.

— Май?

— Нямам представа дали полицията знае и доколко е наясно — отвръща тя. — Надявам се да пипна Q на път към комисията след четвърт час.

— С какво разполагаш?

— Три смъртни случая. Един прегазен журналист, а шофьорът е избягал, момче заклано в Люлео и убит общински съветник в Йостхамар. Роднините и на тримата са получили анонимни писма в деня след смъртта им. Цитати на Мао, написани на ръка върху лист А4, пратени в пликове с герба на Швеция и пощенска марка с изображение на хокеист.

Янсон фиксира стъкления си поглед върху нея, изтощен от осемнайсет години нощна смяна, четвърта жена и пето бебе.

— Значи, всичко ти е ясно. Остава само полицията да го потвърди.

— При малко късмет може и да разполагат с още информация.

Редакторът поглежда часовника си.

— Слизай веднага долу — казва той, — докато гаси наполовина изпушената цигара в хромирания пепелник. — Ще поръчам кола.

Пред главния вход чака такси.

— Име? — пита шофьорът.

— Торщенсон — отвръща Аника и се настанява отзад.

Стар номер от времето на предишния главен редактор. Аника, Янсон и неколцина от останалите винаги поръчват такси от името на предишния шеф, защото често пъти се оказва по-бързо да вземеш случайно преминаващо такси, вместо да чакаш поръчаното. Понякога, ядосани от напразно чакане на „Торщенсон“, шофьорите влизат, крещейки името в претъпканата дежурна стая, и това неизменно предизвиква кикот сред колегите. И макар Торщенсон да е отдавна изместен от Шюман, старата традиция не умира.

По предното стъкло бие суграшица, която кара Аника да примига и потръпне. Движението е натоварено. Светофарът дава зелена светлина, но колоната автомобили не помръдва.

От адреналина пръстите започват да я сърбят.

— Ужасно бързам — проговаря тя. — Има ли някакъв начин да стигнем по-бързо?

Шофьорът й хвърля укорителен поглед през рамо.

— Поръчали сте такси, не танк.

Поглежда часовника с надежда трафикът да изиграе същия номер и на Q.

— След този светофар има автобусна лента — окуражава я шофьорът.

В четири без три минути таксито спира на Хамнгатан и пресечката с Регерингсгатан. Аника драсва един подпис върху фактурата и скача от таксито с увиснала от едното рамо чанта и разтуптени от притеснение гърди.

Уличното движение реве край нея, плиска вода и кал върху крачолите на панталона й. Всички банки и магазини вече са сложили коледна украса, в очите й блестят светлини. Взира се през суграшицата.

Много ли е закъсняла? Дали не е влязъл вече?

Тъмносиньо волво с тонирани стъкла спира пред Регерингсгатан 30–32. Забелязва го именно защото изобщо не се набива на очи. Знае, че той е вътре още преди умът й да го осмисли. Втурва се и заема позиция край входната врата, за да мине той покрай нея.

— Секретарката ми каза, че си се обаждала и си я преметнала — казва мъжът, като тръшва вратата на волвото. Колата потъва бързо и безшумно в колоната, погълната от валежа, абсолютно безразлична.

— Исках да разбера дали знаеш за серийния убиец — отговаря Аника, а по слепоочията й се стича ледена вода.

— За кой по-точно?

— Много смешно. — Усеща суграшицата да се топи по врата й. — Оня, дето изпраща цитати от Мао на жертвите си.

Q я гледа няколко секунди. Вижда как снегът се сипе по косата му и бавно се стича към веждите. Раменете на огненочервения му шлифер бързо потъмняват от влага. Голите му ръце несъзнателно стисват по-силно дръжката на куфарчето.

— Не те разбирам — заявява той и Аника усеща мраз, който я лъхва отвътре навън, вместо да стане обратното.

— Журналистът в Люлео. Момчето, което стана свидетел на неговата смърт. Общинският съветник от Центристката партия в Йостхамар. Нещо трябва да ги свързва.

Той прави няколко стъпки към нея, погледът на тъмните му очи е остър и внимателен, опитва да я заобиколи.

— Не мога да говоря сега — прошепва със свити устни.

Тя скача бързо надясно и му препречва пътя.

— Рагнвалд е, нали? — пита с тих глас, когато лицето му застава срещу нейното. — Върнал се е, нали?

Комисар Q я наблюдава няколко дълги секунди, а дъхът на двамата се смесва, преди да го отнесе вятърът.

— Един прекрасен ден ще си изпатиш от тая твоя прозорливост — отбелязва той.

— Цял живот си патя.

— Ще ти се обадя довечера. — Тя го пуска да мине край нея, чува го да говори в интеркома, чува щракването на автоматичната брава.

Накъдето и да се обърне, Ане Снапхане се оказва с лице срещу вятъра. В каквато и посока да тръгне, суграшицата я бие в лицето. Проклина по навик собствената си сговорчивост: приела е предложението на Мехмет Миранда да посещава детската градина в неговия квартал, вместо някоя по-близо до нея. Той си е постоянно у дома, докато тя не е, така че навремето изглеждаше логично.

Но не и сега, четири години по-късно, след като е прекарала осемнайсет хиляди часа в път насам-натам.

Самата детска градина е разположена в идилична околност — вътрешен двор на една от най-тихите и угледни улички в Йостермалм. Всичките приятелчета на Миранда носят шикозни аристократични фамилии.

Е, има и близначки с простосмъртното име Андершон, но пък те са дъщери на най-прочутата шведска актриса.

Взема последния ъгъл и там я пресреща вихрушка ледени иглици, които й секват дъха и почти я карат да се признае за победена. Спира да си поеме въздух, присвива очи и едва различава входа малко по-надолу по улицата, докато се подпира на стената до себе си.

Знае добре, че не вятърът и суграшицата я плашат. Нито пък някоя незнайна болест, дето ще нарекат на нейно име след смъртта й.

Заради работата е, и по-точно заради онова врящо гърне боричкания за власт, подклаждано от собствениците след основаването на Телевизия Скандинавия. Днес семейството, което притежава най-голямата компания за разпространение на филми в скандинавските страни и което по една случайност е собственик и на жалкия канал на Аника, буквално саботира всички преговори, провеждани от тях както с шведски, така и с чуждестранни филмови компании. Основополагащи за Телевизия Скандинавия споразумения са погазени едно по едно след осем и половина тази сутрин. Цял уикенд собствениците се занимават с това да заплашват съществуването, да не говорим за печалбите, на всяка независима филмова компания северно от Екватора.

Питам се какво ли има да става, мисли си Ане, притворила очи срещу тъмнината. Дали телевизията е стъпила върху солидна основа, или върху подвижни пясъци?

Адски й се ще да си е у дома; адски й се пийва една гигантска чаша водка с лед и лимон, памук за ума, възможност за тялото да си отдъхне.

Само не пред Миранда, казва си тя. Вижда физиономията на Аника в мига, когато й казва за пиянството на своя баща, до какво свинство се докарва, крещящ и залитащ, докато го намират най-накрая умрял в снега на неколкостотин метра от заводите в Хелефоршнес.

Не бива да го допускам, убеждава се Ане, привела рамене срещу вятъра, и поема отново към градината.

Силна миризма на малки деца и мокри дрехи я удря в носа, щом отваря вратата. Преддверието представлява истинско море от кафява кал, украсено с виснал над рафтовете за обувки цветен надпис „Здравей! Събувай се веднага!“

Ане изтрива подметки с неохота: видът на изтривалката показва, че това й действие няма да има голям ефект. След това пристъпя на пръсти в съседното помещение, в което всяко дете си има собствена ниша, претъпкана с дрехи, плюшени играчки, рисунки и снимки от ваканции, рождени дни и Коледи.

Поема дълбоко дъх и понечва да извика детето, когато съзира застаналата край вратата на кухнята жена.

Висока, слаба, с дълги, ягодово руси коси, спуснати на меки къдри над раменете. Палестински шал.

Ане примигва.

Колко средновековно. Да носи палестински шал.

Жената застива, забелязала Ане. В очите й се мярва страх.

— Аз… — започва тя, докато се съвзема. — Казвам се Силвия, аз съм Силвия.

Прави няколко стъпки към нея и протяга ръка.

Ане се вторачва в жената, гадене преобръща стомаха й като торнадо, няма сили да подаде ръка в отговор.

— Какво правите тук? — Чупливият и глас отеква в собствените уши.

Новата жена на Мехмет, неговата годеница, неговата бъдеща съпруга, жената с новото му дете в утробата, стои изправена пред нея, видимо объркана и доста уплашена.

— Ами аз щях да вземам Миранда, но тя каза, че вие…

— Сега е моята седмица — заявява Ане, неспособна да проумее защо гласът й идва от толкова далеч. — Защо сте тук?

Силвия, Бременната годеница, прокарва език по устните си и Ане забелязва, че са чувствени. Красива е. Много по-красива от нея. Ревност и завист пронизват очите й като кинжали, изкривяват възприятията. Извън себе си е от злоба и унижение. В този момент разбира окончателно, че е загубила, и ако покаже с нещо, че е съсипана, наистина ще бъде. Трябва да си изгради известно себеуважение.

— Аз сигурно съм се объркала — обажда се Силвия. — Аз мислех, че аз трябва да я взема днес. Аз мислех, че е мой ден.

— Всяко изречение ли започвате с аз? — пита Ане, върнала си внезапно способността да се движи и минава покрай Силвия, Красивата бременна годеница, на път към кухнята, за да бъде посрещната с писък:

— Мами!

Миранда се хвърля в обятията й с огризана ябълка в ръка и заравя лепкава уста в косите й.

— Миличка! — прошепва Ане Снапхане. — Басирам се, че си била страхотна днес.

Момиченцето се обляга назад и поглежда в тавана.

— Трябваше да ме завържат — казва то. — А след това полетях също като хвърчило чак до Лидингьо.

Ане се разсмива, а момиченцето се измъква от прегръдката й, за да изтича покрай Силвия Красивата, без да обърне никакво внимание на новата си мащеха. Виква през рамо към майка си:

— Може ли палачинки за закуска? Може ли аз да счупя яйцата?

Ане отива към Силвия, която стои на пътя й, край вратата.

— Сега да не би да съжаляваш? — пита тя глухо.

— Толкова зле се чувствам — отвръща жената с насълзени очи. — Главата не ми побира как съм могла до такава степен да се объркам. Извинете ме… Толкова ми е зле непрекъснато. През цялото време ми е лошо.

— Тогава най-добре абортирай — съветва я Ане.

Красавицата Силвия потръпва, сякаш са я шамаросали, а лицето й почервенява.

— Какво?

Ане прави стъпка напред, почти завира нос в лицето на другата.

— Няма нищо по-противно от скимтенето на разглезена кучка. Да не очакваш да ти съчувствам?

Бременната прекрасна Силвия отстъпва крачка и си блъсва главата в касата на вратата. Зяпа я с широко отворени очи.

Ане Снапхане я отминава, усещайки, че лицето й гори. Отива при дъщеричката си, която се облича и бъбри нещо за различните видове палачинково тесто. Хваща я за ръка и напуска градината, загърбила обиденото мълчание на Силвия.

25

Аника пържи полуготови рибешки крокети и бърка картофено пюре на прах — нещо, което избягва да прави, когато Томас си е у дома. Той е привикнал към добре сготвена питателна храна — неговата майка винаги е държала на качествените продукти, но в ония времена това надали е било чак толкова трудно. А и да не забравяме, че семейството е притежавало бакалия. Не че обичната й свекърва е трябвало да превива гръб в магазина. Просто е слизала долу и си избирала каквото й е нужно, без да плаща, само се е грижела за сметките. Нормално е да е имала време за готвене при това положение.

Самият Томас през живота си не е обелил и един картоф. Полуготовата храна остава пълна загадка за него до момента, в който цъфва Аника с консервена кутия равиоли в ръка. Децата му, от друга страна, изглежда, са напълно доволни от квадратната риба и буламача на прах.

— Това, червеното, и него ли трябва да го ядем? — интересува се Кале.

Подредила е акуратно парченца червена чушка в чиниите им, а сега и двамата ги отстраняват.

Няма търпение да тръгне. Чакат я поне четири часа работа.

— Не. Можете да гледате някой филм. Кой предпочитате?

— Ура! — виква Елен, като вдига ръце във въздуха и събаря чинията на пода.

Аника става и я вдига. Чинията оцелява, храната не.

— Красавицата и Звяра! — възкликва Кале и скача от стола.

— Не! — възразява Аника и чува, че крещи. — Само не този!

Децата я гледат ококорени.

— Ама нали ни е подарък от баба — казва Кале. — Не харесваш ли Красавицата?

— Красавицата и Звяра въобще не е хубав филм — заявява Аника. — Той ни разправя лъжи. Звяра затваря Красавицата и баща й, измъчва и двамата, отвлича ги, отнема им свободата. Това хубаво ли е?

Децата поклащат глави мълчаливо.

— Виждате ли? На всичко отгоре Красавицата трябва да обича Звяра, защото ако го обича достатъчно много, ще го спаси.

— Ама това е хубаво, нали? — обажда се Кале. — Дето го спасява.

— Но защо трябва да го прави? Защо й е да спасява Звяра, след като се е държал така ужасно с нея?

Забелязва объркването на момчето и неразбиращия поглед на Елен, прегръща Кале през раменете.

— Ти си добро момче — шепне в ухото му. — Нямаш представа колко ужасни могат да бъдат понякога хората. Има толкова лоши хора, че никаква любов не може да ги излекува.

Гали го по косите и целува бузата му.

— Защо не гледате Мио, мой Мио?

— Само ако го гледаш с нас — казва Елен. — Толкова е страшен.

— Ами Пипи тогава?

— Добре!

Половин минута след като е пуснала филма, от недрата на чантата й се разнася жужене. Тя се втурва в спалнята, захлопва вратата и обръща съдържанието на чантата върху неоправеното легло. Синджирчето на мобилния се е заплело в пружината на едно от тефтерчетата й.

На телефона е Q.

— Проверих твоите цитати.

Тя взема тефтерче и химикалка.

— И? — подканя го Аника, като се свлича на пода, опряла гръб о леглото.

— Доста странни съвпадения — казват отсреща. — Прекалено странни, за да са плод на случайност.

— Има ли нещо друго, което да свързва трите случая?

Дълбока въздишка.

— Още не знаем, но няма сходство в почерка на убиеца. И трите случая са твърде различни. Открихме текстилни нишки по труповете, но няма отпечатъци от пръсти.

— Само писмата?

— Само писмата.

— И до какви изводи стигнахте?

Нова въздишка.

— Мъжът от Йостхамар е убит. Засега толкова. Застрелян е поне от метър разстояние, а не е никак лесно сам да държиш една АК4 на такова разстояние и при това да натиснеш спусъка. Разбира се, между момчето и журналиста има връзка, но засега не установяваме такава със съветника. Момчето е видяло негодника да бяга, така че сме изправени пред един твърде банален мотив. Може би е щяло да идентифицира убиеца.

— А може и да го е познавало — допълва Аника.

Комисарят замълчава изненадан.

— Кое те кара да мислиш така?

Тя поклаща глава със забит в тапетите поглед.

— Нямам представа. Просто чувство, което ме обзе, докато разговарях с него. Той се уплаши много и ме накара да си вървя.

— Прочетох протокола от разпита му в полицейския участък на Люлео. Там не пише да е бил уплашен.

— Разбира се, че не пише. Внимавал е.

Мълчанието по линията е пропито от недоверие.

— Не вярваш момчето да го е познавало — проговаря Аника, понеже знаеш, че е бил Рагнвалд.

Вратата се отваря широко и в стаята нахлува Елен.

— Мами, той взе дистанционното и казва, че щяло да си седи у него.

— Задръж така — казва Аника, като оставя мобилния, става на крака и отива при телевизора с Елен.

Кале се е свил в ъгъла на дивана и притиска с две ръце дистанционните за телевизора и видеото към гърдите си.

— Кале — казва Аника, — дай едното на Елен.

— Няма — отвръща момчето. — Тя само натиска като побъркана и сменя каналите.

— Добре тогава ще ги прибера и двете.

— Недей! — писва Елен. — Искам си едното!

— Стига! — виква Аника. — Дай ми дистанционните и сядайте кротко да гледате или заминавате право в леглата!

Издърпва устройствата и се връща в спалнята, а писъците на Кале кънтят в ушите й.

Затваря вратата и отново взема телефона.

— Рагнвалд — казва Q.

— Сууп ми намекна нещо такова, за да дам на Рагнвалд да разбере, че сте наясно със завръщането му. Ти имаш ли някакво участие в това?

Сумтене.

— Дотук не съм видял и помен от статия.

— Утре ще я видиш, макар и доста рехава, трябва да призная. Сууп не снесе кой знае какво. Мисля, че знаете много повече.

Комисарят не отговаря.

— Какво знаете? — настоява Аника. — Имате ли идентификация?

— Нека първо изясним някои неща казва Q. — Можеш да използваш анонимните писма, но без да съобщаваш, че съдържат цитати от Мао.

Аника записва.

— А Рагнвалд?

— Сигурни сме, че се е завърнал.

— С каква цел? Да убие тези хора?

— Нямало го е повече от трийсет години, така че трябва да има много сериозна причина за връщането му. Но каква е тя, ние все още не знаем.

— Той ли е маоистът убиец?

— Чудесно заглавие. Жалко, че не можеш да го използваш. Не знам дали е той. Може и да е, но не бих се заклел в това.

— Но той взриви самолета във F 21?

— По някакъв начин е замесен, но не знаем дали е присъствал при самата експлозия.

— Как се казва? Истинското му име?

Комисар Q се поколебава.

— Аз ви дадох сериен убиец — пазари се Аника. — Заслужавам едно име на терорист в замяна.

— Не става за публикуване — казва Q. — Пазим самоличността му в тайна цели трийсет години и така трябва да си остане още известно време. Това, което ще кажа, е само и единствено за личния ти архив. Никакъв компютър, никакви хвърчащи листчета из редакцията.

Аника преглъща с усилие, химикалката е готова, вената на шията и пулсира. Понечва да пита за степента на секретност, когато вратата се отваря и в спалнята влита Кале.

— Мами — оплаква се той, взела ми е Тигърчо. — Нека ми го върне!

Аника дава накъсо. Поема си дъх, за да изреве. Усеща, че поаленява, и вперва в Кале обезумял поглед.

— Вън! — шепне тя. — На секундата!

Момчето я поглежда ужасено, после се обръща и побягва, като оставя врата да зее широко.

— Мами каза да ми върнеш Тигърчо — чува се гласът му. — На секундата!

— Нилсон — съобщава Q. — Казва се Йоран Нилсон. — Син на лестадиански свещеник от Саттаярви в Норботен, роден през октомври четирийсет и осма. Заминава за Упсала да следва теология през есента на шейсет и седма, но се връща в Люлео около година след това, работи в катедралната администрация, но изчезва на осемнайсети ноември шейсет и девета, за да не се появи никога повече под истинското си име.

Аника пише толкова усилено, че я заболява китката. Дано успее да разчете после драсканиците.

— Лестадиански?

— Лестадианството е религиозно течение в Норботен. Някои негови аспекти са невероятно стриктни. Никакви пердета, никаква телевизия, никакъв контрол над раждаемостта.

— Знаеш ли защо му викат Рагнвалд?

— Това е кодовото му име от Люлео през шейсетте години. Запазва го като псевдоним, когато става професионален убиец, но в ЕТА вероятно се подвизава с френска националност. Смята се, че живее в пиренейско селце откъм френската граница, като я прекосява, когато стане нужда.

Аника чува разправията на децата откъм дневната.

— Значи наистина става професионален убиец? Нещо като Леон?

— Не, подобни типове съществуват единствено във филмите на Люк Бесон, но знаем, че взема участие в няколко поръчкови убийства. Трябва да свършвам, а и ти май имаш неща за оправяне у вас.

— Бият се заради някакъв плюшен тигър — отвръща Аника.

— Господи, насилието явно е твоята орис — отсъжда Q и затваря.

Доглежда Пипи с децата, по едно на всяко коляно, сетне им мие зъбите и прочита две глави от томчето на Астрид Линдгрен. Изпяват заедно три песни от Шведска песнопойка и децата се изчерпват като батерия за фенерче. Когато сяда да пише, главата й се върти от умора. Буквите плават върху дисплея, не е в състояние да се фокусира, в миг на пълно безсилие я обзема усещането, че пропада в някаква бездна.

Търсейки спасение от екрана, отива в банята, пръска лицето си със студена вода, след това отива в кухнята, за да кипне малко от нея, отмерва четири лъжички кафе в кафеварката и ги залива с врящата вода, притиснала здраво металния филтър. Взема кафето и чаша с емблемата на Федерацията на областните управи и сяда отново пред екрана.

Той е пуст. Още нищо не е написала.

Вдига телефона и звъни на Янсон.

— Нищо не мога да сътворя — оплаква се тя. Не става и не става.

— Ще стане. — Гласът на редактора е изпълнен с жизнеността на новинарския поток. — Имам нужда от теб. Можем да си помогнем взаимно. — Къде точно зацикли?

— Малко преди началото.

— Започни отпреди това. Първо. Имаме сериен убиец на свобода. Ето ти въдицата за първа страница. Започваш с обобщение, описваш подробно убийствата в Норланд, цитираш писмата.

— Нямам право — прекъсва го тя и написва „сериен убиец, описание Люлео“.

— Добре тогава, просто изложи балансирано, доколкото е възможно, информацията, с която разполагаш. Второ. Оповестяваш убийството на съветника в Йостхамар, това е новина и е известна само на нас. Версията на полицията, на съпругата. Убийство е, нали?

— И още как.

— Добре. Трето. Сега свързваш Йостхамар с Люлео и разказваш за напрегнатото полицейско издирване на убиеца. Разполагаш с първа страница и после с шеста, седма, осма и девета; също и карето за твоя стар терорист вече сме го подготвили.

Тя не отговаря, седи смълчана, заслушана в шумовете зад мъжкия глас, диктор от телевизора, телефонен звън, почукване на клавиатури истинска симфония от далновидност и цинизъм.

Вижда образа на Гунел Сандстрьом пред себе си, виненочервената й жилетка и меки бузи, и отново я обзема могъщо, безкрайно усещане за безсилие.

— Добре — прошепва тя.

— Нямай грижа за снимковия материал — добавя Янсон. — Тук ще се оправим. Имаше известни възражения по повод заминаването ти за Йостхамар без фотограф, но аз обясних, че си отишла наслуки и не си имала дори най-малка представа, че ще удариш десетката. Осигурихме снимки на фермата, жената не пожела да застане пред обектива, но имаме майката на момчето и главния редактор на Норландски новини вместо най-близък роднина. Репортерът не е имал голямо семейство, нали?

— Така е — отговаря Аника тихичко.

— Някаква възможност да снимаме писмата?

— Тази вечер? Трудна работа. Все ще нагласите нещо, след като сте наясно с всички подробности.

— Пеле! — виква редакторът към фотографите. — Студийни снимки на няколко писма. Веднага!

— Обикновени, с герба на Швеция и марка с хокеист. Листовете са разчертани, формат А4 от бележник с леко оръфани краища там, където са били откъснати, писано е с химикалка през ред, около половин страница текст.

— Друго?

— В никакъв случай не забравяйте да напишете, че писмата от снимките не са оригинали.

— Добре де, ясно. Кога ще имам твоя материал?

Тя поглежда часовника, стъпила отново здраво на крака.

— За кога го искаш?

26

Томас излиза от тъмното като в рог помещение на джазклуба на осветената улица с омекнали от бирата крака и гръмнала от музиката глава. Не си пада по джаз, повече харесва „Бийтълс“, но бендът от тази вечер бе добър, даровит и с подчертан усет към емоцията в своето изпълнение.

Чува зад гърба си звънливия смях на София в отговор на нещо, казано от гардеробиера. Познава всички на това място, истински постоянен клиент, поради което получават най-хубавата маса. Томас пуска двете крила на летящата врата да се затворят зад него, закопчава палтото и обръща гръб на вятъра, докато я изчаква. Шумовете на града са лишени от ритъм, звучат фалшиво след мекия джаз. Вдига поглед към неоновите светлини на рекламите, усетил кожата си да отразява сини, розови и зелени отблясъци, пламъци в косите.

Тази жена е толкова удовлетворена от живота си, така щастлива, смехът й ромоли като сребрист планински ручей по пода на клуба, над тежката огромна маса. Тя е амбициозна и всеотдайна, сговорчива и доволна от онова, което й дава животът. С нея се чувства щастлив и доволен. Уважава го, слуша какво й говори, отнася се сериозно към него. Никога не му се налага да се самодоказва пред нея, тя не мрънка и не се оплаква, проявява жив интерес, когато й разказва за родителите и детството си във Ваксхолм. Освен това се занимава с ветроходство. Родителите й притежават място в марината на остров Мьоя.

Обръща се и я вижда как излиза от мрака и прави няколко предпазливи стъпки по стълбите с тясната си пола и високи токчета.

— Скоро ще се препълни — петък вечер е — отбелязва тя. — Понякога става страхотно. Един път останах до пет и половина на другия ден. Невероятно.

Той се усмихва на топлите й очи, потапя се в чистата им синева. София застава пред него и опъва рамене, събира крака и забива ръце дълбоко в джобовете на палтото, преди да се усмихне в отговор.

— Студено ли ти е? — пита той и усеща, че устата му е напълно пресъхнала.

Тя поклаща глава, като продължава да се усмихва.

— Никак. Много ми е добре даже.

Предава се и я привлича към себе си. Главата й е точно под носа му. По-висока е от Аника. Косите й ухаят на ябълки. Тя го обгръща с ръце, притиска го здраво. Силни тръпки разтърсват цялото му тяло, толкова горещи и неудържими, че му спират дъха, оставят го с отворена уста.

— Томас — прошепва тя срещу гърдите му, — само ако знаеш откога жадувам това.

Той преглъща и затваря очи, притиска я още по-силно, попива миризмата й, на ябълки и парфюм, на вълнен плат от палтото, а сетне се отпуска и вижда лицето й да се вдига към неговото. Томас диша през уста и като се взира в очите й, вижда как се свиват и разпускат зениците, дава си сметка, че тя се задъхва.

Направя ли го, няма връщане. Огъна ли се сега, загубен съм.

И той се навежда напред, за да я целуне, бавно, внимателно и безкрайно. Устните й са студени, ухаят на джин и ментолови цигари. Надолу и нагоре по гръбнака му лазят тръпки. След това тя прави мъничка, почти неуловима стъпка към него и зъбите им се допират, топлината от нейната уста нахлува в неговата и миг по-късно Томас има усещане, че ще експлодира. Мили Боже, трябва да има тази жена още сега.

— Искаш ли да идем у нас? — шепне тя в шията му.

Той успява само да кимне.

Пуска го, махва за такси и както обикновено, успява да спре едно. Двамата се раздалечават, тя нахлузва маската на благоразумен служител във Федерацията на областните управи, оправя коси, като в същото време му изпраща лъчист поглед над покрива на колата. Всеки влиза през своята задна врата, тя дава на шофьора адреса си в Йостермалм. После седят, всеки в своя ъгъл, на задната седалка, стиснали здраво ръце под чантата й, а таксито ги люлее през градския център и нагоре, към Карлаплан.

Той плаща по служебната си сметка, като се подписва с разтреперана ръка.

София живее на последния етаж във великолепна сграда от 1898 година. Мраморното стълбище е дискретно осветено от медни лампи, дебел килим поглъща звуците от стъпките им, докато тя го дърпа бързешком към асансьора. Затварят украсената с орнаменти врата и тя натиска бутона за шестия етаж, а след това съблича палтото му. Томас го оставя да се свлече на пода, без да го е грижа дали ще се изцапа, съблича нейното, а също жакета и блузата й, пълни шепи с гърдите й. Тя стене тихичко край рамото му, масажира с две ръце слабините му. Най-накрая намира ципа, отваря го, измъква възбудения член изпод бельото. Томас не може да направи нищо друго, освен да затвори очи и да се облегне назад, уплашен, че може всеки миг да припадне.

След това кабината спира с разтърсване, а тя го целува и се разсмива в устата му.

— Е, господин програмен ръководител, почти стигнахме.

Събират дрехи и чанти, измъкват се от асансьора. Тя рови за ключове в чантата, а Томас прокарва език по врата й, докато отваря вратата.

— Само да изключа алармата — прошепва София.

След няколко писукания двамата са в антрето, а ръцете му милват голата й талия. Плъзват се нагоре и намират гърдите, а тя притиска тяло към неговото, преди да се извърне и да го повлече със себе си на пода.

Очите й блещукат, диша бързо и напрегнато, а докато прониква в нея, София задържа погледа му и той потъва в него, потъва и потъва с мисълта, че му се иска това да не спира чак до смъртта, а после умира и всичко потъва в мрак за един миг, когато свършва.

Изведнъж си дава сметка, че е задъхан. Лежи с коляно, завряно в едната й обувка, и вижда, че даже не са затворили вратата. Студено течение кара запотения му гръб да потръпне.

— Не можем да останем така — казва той, докато се измъква от нея.

— О, Томас — отвръща София, — мисля, че съм влюбена в теб.

Поглежда я, легнала под него с тази руса коса, разпиляна по целия паркет на пода, с размазано по бузите червило и протекла спирала под очите. Затиска го огромна вълна от чувство на неудобство, той отклонява поглед и се изправя. Стените се полюшват лекичко. Май е пил повече, отколкото си мисли. Вижда я с крайчеца на окото да се изправя, все още със сутиен над гърдите, със запретната пола.

— Беше прекрасно, нали, Томас?

Той преглъща и си налага да я погледне, тъничка, с крехък вид сега, останала без дрехи, беззащитна и бездиханна като малко дете. Усмихва й се принудено — толкова е сладка.

— Ти си чудесна — отвръща Томас и бързешком поглажда буза с ръката й.

— Искаш ли кафе? — пита тя, докато затваря входната врата и отваря ципа на полата отзад, за да я пусне на пода заедно със сутиена.

— Да — отвръща той, а София тръгва из апартамента гола. — Благодаря.

Миг по-късно се е върнала, загърната в халат с цвят на слонова кост и с друг, виненочервен, в ръце.

— Дръж — казва му тя. — Душът е вляво, накрая.

Взема халата и обмисля идеята за душа. Даже и Аника да е заспала, когато се прибере, по-добре да не рискува.

София е изчезнала някъде вдясно май се чува съскане на машина за еспресо. Внимателно пристъпва в помещението пред себе си, за да попадне в студио с таван висок осем метра и гигантски прозорци, обърнати към мътното градско небе. Стените са тухлени, а подът със същия лъснат дъбов паркет като в антрето.

Няма как да не бъде силно впечатлен. Ето така трябва да изглежда един истински апартамент.

— Захар? — провиква се София откъм кухнята.

— Да, моля — отвръща той и се устремява към банята.

Мие се бързо и старателно, като използва сапуните с най-неутрален аромат, които успява да открие, търка чатала с гъба. Внимава да не си намокри косата.

Тя седи край маса от опушено стъкло в кухня, аранжирана от професионален дизайнер, когато Томас се появява, загърнат във виненочервен халат. Запалила е от ментоловите цигари.

— Трябва да си тръгваш? — Констатацията прозвучава като въпрос.

Той кимва и присяда, чуди се какво ли чувства в този момент. Най-вече доволство. Усмихва й се, докосва ръката й.

— Веднага ли?

Той остава за миг така, а после кимва. София гаси цигарата, дръпва ръце от масата и ги скръства в скута си.

— Обичаш ли жена си? — пита, вторачила поглед над масата.

Той преглъща. Не знае какво да каже, всъщност не знае дали я обича, или не.

— Да, така мисля.

Оставя подсъзнанието да призове образа на Аника и собствения му отклик на него.

Един път, докато още живее с Елеонор, я сънува, а в съня му косата й гори. Главата е обхваната от пламъци, които пеят и танцуват около лицето, а на нея въобще не й прави впечатление. Огънят е нейната естествена стихия, дипли се като коприна по раменете и гърба й.

След онази нощ си я представя често в същия вид, като живееща сред пламъци.

— Тя е някак си освободена от прегради — казва Томас. — Не познава никое от ограниченията, които нормалните хора спазват, способна е на какво ли не, стига да си го навие на пръста.

— Звучи донякъде притеснително — отбелязва София.

Той кимва бавно и допълва:

— И очарователно също така. Не познавам друга като нея.

София Гренборг го дарява с усмивка, грижовна, дружелюбна.

— Радвам се, че дойде.

Томас се усмихва в отговор.

— И аз.

— Да поръчам ли такси?

Той кимва отново, а сетне поглежда ръцете си, изчаква търпеливо тя да отиде до телефона.

— До пет минути — казва София.

Томас допива кафето си: прекалено силно и твърде сладко. После става и оставя чашката върху сушилката.

Отива в антрето и бързо събира дрехите си, навлича ги с привични, точни движения.

Облякъл е вече палтото си и е взел куфарчето, когато тя се промъква зад гърба му ефирна сянка от парфюм и ябълков аромат. Обгръща го през кръста, допира буза о гърба му.

— Благодаря ти за тази вечер — прошепва София.

Той примигва няколко пъти, обръща се и я целува нежно.

— Аз ти благодаря — прошепва Томас.

София заключва след него, а той усеща погледа й през шпионката, докато се понася надолу с кабината.

Таксито му приближава безшумно през плътната снежна пелена, а той скача вътре, щом го забелязва. Казва адреса си от задната седалка: Хантверкаргатан 32.

Трябва да е задрямал, защото миг по-късно вече са пристигнали. Търси служебната дебитна карта и плаща с нея, събира си нещата с известно затруднение, затваря вратата на колата и спира за момент, за да погледне сградата.

В апартамента още свети. Мярва вътре някакво движение.

Аника е още будна, макар да е винаги толкова уморена вечер, след всичките тези години нощни смени.

Защо не си е легнала? Защо се щура от стая в стая?

Съществуват само две причини. Или още работи, или подозира нещо. А щом тези мисли се оформят един път в главата му, резултатът не закъснява.

Чувство за вина и разкаяние свиват стомаха му на топка, все едно го е ритнал кон, неохотно осъзнава постъпката си и това го парализира целия. Не може да диша; диафрагмата му се гърчи, всеки момент ще припадне.

Боже мили, какво направих?

Ами ако разбере? Ако научи по някакъв начин? Дали пък вече не знае? Ами ако някой ги е видял? Може би са се обадили вече? Може би са уведомили редакцията?

Диша на пресекулки и с известно усилие, опитва се да бъде разумен.

Да уведомят редакцията? Че кой би направил подобно нещо?

На път е да се побърка.

Постепенно се овладява и отново вдига поглед към прозорците. Сега в дневната е тъмно. Тя си ляга.

Може би усеща, че се прибирам. Може би се опитва да ме заблуди, че нищо не знае, макар всичко да й е ясно. Може да се престори на заспала, като вляза, и после да ме убие, докато спя.

И образът й изпъква в съзнанието му, с огън вместо коси, вдигнала с две ръце високо във въздуха стоманен прът, готов за удар.

Приплаква му се. Отваря входната врата и ум не му побира как ще я погледне. Изкачва двата етажа с приглушени стъпки и застава пред вратата, тяхната врата, огромните двойни двери с рисувано стъкло, които Аника намира за толкова красиви. Стои там разтреперан, с ключове в ръка, а стомахът му сякаш вибрира в ритъма на джазбенда, взира се във вратите с безумен поглед, докато дишането му се успокоява, нормализира се и той отново е способен да се движи.

В антрето е тъмно. Промъква се вътре и затваря безшумно тежката врата.

— Томас? — Аника надниква през открехнатата врата на банята, измъква четка за зъби от устата си.

— Как мина?

Той се стоварва върху пейката, усетил колосална празнота.

— Дяволско събрание. Всичко живо е като гръмнато.

Тя потъва отново в банята чува се да тече вода, шум от изплюване. Звуците проникват в антрето, където се усилват до такава степен, че му се налага да запуши уши с длани.

Тя излиза от банята, обута в черни прашки, едрите и гърди се полюляват.

— Може и да е било дяволско — казва тя, като сяда редом с него и отпуска длан зад врата му, — но никак не ми се вярва тази смърт да има нещо общо с политическите възгледи на дявола. Убедена съм, че поне за това можете да бъдете спокойни.

Той я поглежда, усетил допира на гърдата й, напиращите сълзи в очите си.

— Откъде си толкова сигурна?

— Никой нищо не знае засега — отвръща тя, но зад цялата работа определено се крие нещо значително по-голямо от общината на Йостхамар.

Целува го по бузата, поглажда ръкава на палтото му и става.

— Тази вечер съм като някаква попивателна. Изпих към двеста литра кафе.

Той въздъхва дълбоко.

— И аз.

— Миришеш на цигари, а и на алкохол — подмята тя през рамо, докато върви към спалнята.

— Надявам се да е така. Данъкоплатецът да му мисли.

Аника се изсмива късо.

— Лягаш ли си? — подканва го тя.

Мога да го направя. Трябва да мога да го направя.