Червения вълк

6

Андерс Шюман навлича сакото си и допива утайката от кафето. Отстъпващият мрак превръща прозоречните стъкла в огледала. Оправя яката си срещу очертанията на руското посолство, като задържа поглед върху дупките, където би следвало да са очите му.

Най-после, мисли си той. Не просто полезен глупак, а движеща сила. Събранието на управителния съвет след четвърт час не само ще го приеме, но ще го направи с уважение. Къде е тогава еуфорията? Радостният гъдел, който бе усетил, докато се любуваше на диаграмите?

Очите не дават отговор.

— Андерс… — Гласът на секретарката звучи напрегнато по интеркома. — Херман Венергрен идва насам.

Той не трепва. Дневната светлина напира, докато очаква председателя на борда на директорите.

— Изключително впечатлен съм — съобщава Венергрен с характерния си дълбок тембър, след като бавно пресича стаята и хваща с две ръце ръката на домакина. — Да не си намерил магическа пръчица?

През всичките тези години почти не се е случвало председателят да коментира журналистическите достойнства на вестника. Но когато отчетът за тримесечието показва четиринайсет на сто по-високи от планираните приходи, тиражите устойчиво растат, а дистанцията между тях и конкуренцията се скъсява, той решава, че всичко е някаква магия.

Андерс Шюман се усмихва, предлага на госта едно от креслата и сам сяда насреща му.

— Преструктурирането е вече налице и дава резултат — отбелязва простичко той, като внимава да не спомене Торщенсон, своя предшественик и близък приятел на Венергрен. — Кафе? Може би нещо за закуска?

Председателят отклонява предложението с махване на ръката.

— Днешното заседание ще бъде кратко, понеже съм зает с друго след това — съобщава той и поглежда часовника си. — Но имам един план, който искам да обсъдя най-напред с теб, и той не търпи отлагане.

Шюман се размърдва, за да се увери, че възглавничката подпира кръста му, след което извиква върху лицето си безучастно изражение.

— До каква степен си ангажиран с делата на Асоциацията на вестникарските издатели? — пита Венергрен, като разглежда ноктите си.

Шюман е изненадан. Всъщност никога не е вършил нещо съществено в тази организация.

— Представителен член на комисията съм, но само толкова.

— Но знаеш с какво се занимават? Душат из кулоарите, изучават дали интересите на отделните групи съвпадат, все неща от тоя род? Венергрен лъска нокти о десния крачол на панталона, докато наблюдава Шюман изпод рунтавите си вежди.

— Нямам никакъв практически опит с тези неща — казва Шюман, усещайки, че стъпва по яйчени черупки. — Впечатлението ми е, че тази организация е малко… сложна.

Херман Венергрен кимва бавно и чопли под ноктите си един по един.

— Преценката ти е правилна — отбелязва той. — А-прес, Бониер груп, Шибстед, по-големите регионални издания като тези на семейство Йорне в Гьотеборг, Нерикес Алеханда, групировката Йоншьопинг и ние, разбира се — цял куп приоритети, които трябва да се съвместяват.

— Но в някои случаи върши работа — отбелязва Шюман. — Да вземем например искането за отмяна на данъка върху рекламите.

— Така е — съгласен с Венергрен. — Това е само един от примерите. В Дома на печата има специална група, която продължава работата си по този въпрос, но човекът, отговорен за прокарване на законопроекта, е председателят на комисията.

Андерс Шюман остава неподвижен, усетил как косъмчетата по врата му бавно настръхват.

— Както сигурно ти е известно, аз оглавявам комисията по изборите в Асоциацията на издателите — казва Венергрен, като поставя най-накрая ръцете си върху страничните облегалки на креслото. — В средата на декември тя трябва да внесе предложения за състава на следващия управителен съвет и аз смятам да предложа теб като негов председател. Какво ще кажеш?

Мислите се стрелкат в главата на главния редактор като разярени оси, блъскат се в слепоочията и мозъка му.

— Този пост не се ли заема обикновено от някои директор?

— Не, непременно. Избирани са били и редактори. Нямам предвид да загърбиш напълно вестника и да останеш само председател на Асоциацията, макар че и това го е имало, но ми се струва, че си подходяща кандидатура за този пост.

Сред жуженето на оси звънва предупредителен сигнал.

— И защо? — пита Шюман. — Мислиш, че съм лесен за водене? Че се поддавам на манипулиране?

Херман Венергрен въздъхва шумно. Привежда се напред с ръце връз коленете, готов да се надигне.

— Виж какво, Шюман — казва той, ако възнамерявах да сложа за председател на Асоциацията някои мухльо, нямаше да започна от теб. — Изправя се видимо ядосан. — Не схващаш ли, че става дума тъкмо за обратното? Ако успея да ти осигуря този пост, което може и да не стане, нашата групировка ще разполага с тежка артилерия на самия връх на вестникарската Асоциация. В такава роля те виждам, Шюман.

Обръща се към вратата.

— Не бива да бавим заседанието — оповестява той вече с гръб към главния редактор.

Аника подминава изхода за летището на Люлео и продължава към Калаксби. Околността е напълно лишена от колорит; боровете са като печални призраци, земята е черно-бяла, небето — оловносиво. Бели воали от сняг пърхат над тъмносивия асфалт, под ритъма на накъсана осова линия. Вграденият в таблото термометър показва единайсет градуса в купето и минус четири навън. Минава покрай торище и около три милиона борови дървета, преди да стигне отклонението към военновъздушната база Норботен.

Правото шосе към нея сякаш няма край, скучно и обрамчено от двете страни от равна и лишена от каквато и да било ниска растителност земя, а борчетата са хилави и оклюмали. След един лек десен завой внезапно изникват портал и бариери, огромната сграда на охраната, а отвъд сградата се виждат постройки и паркинги. Внезапно я обзема чувството, че вижда нещо, което не е за нейните очи, че шпионира с нечисти намерения. Два военни самолета стърчат непосредствено зад портала. Решава, че единият е „Дракен“.

Пътят криволичи покрай оградата и тя се навежда към предното стъкло, за да вижда по-добре. Бавно минава покрай паркинга за военнослужещи и стига до огромно стрелбище. Десетина мъже в камуфлажни униформи и с венци от борови клонки върху каските тичат през стрелбището с автомати в ръце. Пътна табела съобщава, че шосето продължава към Люлнесуден, но стотина метра по-нататък знак за забрана я принуждава да спре и да обърне колата. Маскираните мъже вече не се виждат.

Спира пред сградата на охраната и се поколебава за миг, преди да изключи двигателя и излезе от колата. Тръгва покрай безлична фасада с огледални прозорци, но не вижда врата, човек или поне звънец. Съвсем сама е. Внезапно някъде отгоре и вляво се разнася глас:

— Какво искате?

Изненадана, тя вдига поглед към източника на гласа, но не вижда нищо друго, освен облицовка и хром.

— Дошла съм при, ъ-ъ-ъ, Петерсон — съобщава тя на своето отражение. — Офицерът за връзка с печата.

— Капитан Петерсон, момент, моля — казва младежкият глас. Вероятно е някой войник.

Тя обръща гръб на сградата и поглежда през портала. Дървета има и в загражденията, но помежду им се виждат сиво-зелени хангари, а също редици военни машини. От тук е трудно да се добие представа за огромните размери на базата.

— Минете през портала и влезте в първата врата отдясно — нарежда безплътният глас.

Аника прави каквото й е казано, като един добър гражданин и шпионин. Офицерът, който я посреща, е образец на преуспелия военен, с вдървен гръб, сива коса и в добра форма.

— Казвам се Аника Бенгтзон — съобщава с протегната ръка тя. — Говорихме по телефона миналата седмица. По повод годишнината от атаката…

Мъжът задържа ръката й секунда по-дълго от необходимото. Тя не се поддава на прямия му поглед и дружелюбна усмивка.

— Както ви казах тогава, няма кой знае какво за казване, което вече да не е било съобщено официално. Онова, което сме в състояние да ви предложим, са сведения за обстановката от онова време, заключенията, които вече сме представили, както и обиколка на нашия музей. Густаф, отговорникът за всичко това, е в отпуск по болест, но мисля, че до утре ще е на линия, ако решите да ни посетите пак.

— Няма ли някаква възможност да хвърля един поглед на мястото на експлозията?

Усмивката му става още по-лъчезарна.

— Мисля, че уточнихме това още по телефона — никога не сме показвали мястото на цивилни лица.

Тя отговаря колебливо на усмивката му.

— Четохте ли статията на Бени Екланд в Норландски новини миналата седмица?

Офицерът я кани да седне край обикновена гола маса. Тя съблича горната си дреха и вади бележник от чантата.

— Имам копие от нея тук, ако решите да…

— Знам статията, за която говорите — отвръща офицерът и вдига поглед към войника, който е влязъл с планшет в ръка. — Бихте ли се подписали в регистъра?

Аника се подписва в дневника за посетители с нечетлива заврънкулка.

— Има ли нещо вярно в нея? — пита тя, като отказва с ръка предложеното кафе.

Офицерът си налива голяма чаша с лика на Брус Спрингстийн.

— Не е много — отговаря той и сърцето на Аника се свива.

— Вътре има доста нови подробности — посочва тя. — Поне за мен. Не можем ли да прегледаме текста, ред по ред, за да разбера кое от всичко е вярно и кое не?

Изважда копието на статията.

Капитан Петерсон духа кафето си и отпива предпазливо.

— Самолетите „Лансен“ са заменени постепенно с J35 „Дракен“ в края на шейсетте — съобщава той. — Дотук е вярно. Разузнавателният модел пристига през шейсет и седма, изтребителят — лятото на шейсет и девета.

Аника чете внимателно статията.

— А вярно ли е, че е имало опити за саботаж на машините посредством пъхане на кибритени клечки в някакви тръби?

— Левичарите доста са се навъртали наоколо в ония години — казва офицерът по печата. — Оградата е съоръжение с по-скоро символичен характер. Ако някой наистина иска да проникне зад нея, няма да срещне особени затруднения. Кибритчиите навярно са смятали, че могат да повредят самолетите, като пъхат клечки в тръбите на Пито, но не разполагам с доказателства за евентуална тяхна връзка с инцидента от шейсет и девета.

Аника си записва.

— Ами остатъчното гориво? Наистина ли са го източвали в кофи?

— Ами да — отвръща Петерсон, — мисля, че да, само че авиационно гориво не се подпалва току-така с кибритена клечка. Неговото октаново число е твърде ниско. За да се запали, трябва добре да се подгрее преди това, така че тук има неточност. Или най-малкото няма как да се получи в Люлео през ноември.

Пуска небрежна усмивка.

— Онази нощ е имало голямо учение, нали? И всички самолети са били изкарани навън?

— Било е вторник вечер — обяснява офицерът. — Всеки вторник имаме полети; във всички бази на страната е така, и то от десетилетия. Три излитания. Последният се приземява в двайсет и два нула нула. После машините остават за около час на пистата, преди да бъдат извлечени до хангарите. Нападението е проведено в един и трийсет и пет, а по това време всичките са били вече прибрани.

Аника преглъща и отпуска статията в скута си.

— Надявах се най-накрая да стигнем до дъното на тази история — казва тя и прави опит да му се усмихне.

Той отговаря на усмивката, поглежда я с наситено сините си очи и Аника се накланя леко напред.

— Минали са почти трийсет години. Не можете ли поне да ми кажете какво е причинило експлозията?

Настава мълчание, но тя няма нищо против: натискът е върху него, не върху нея. За жалост, капитан Петерсон, изглежда, въобще не се вълнува от факта, че е прелетяла хиляда километра за едното нищо. Явно ще трябва да смени темата.

— Какво ви наведе на мисълта, че зад това стоят руснаците?

— По метода на изключването — отвръща мъжът, като се обляга в стола и почуква по чашата с химикалка. — Местните групировки са отписани на бърза ръка, а от тукашната полиция са сигурни, че по това време не е имало гастролиращи активисти — нито леви, нито десни.

— Кое ви прави толкова сигурен?

За първи път офицерът е съвършено сериозен. Химикалката му замлъква.

— Веднага след взрива местните групировки са били подложени на колосален натиск. Събрано е огромно количество информация: знаем например кой точно се е заигравал с кибритените клечки, но за взрива — нито дума. Стигнахме до извода, че просто никой нищо не знае. Ако са били те, непременно щяхме да разберем.

— Вашите хора ли провеждаха разпитите, или полицията?

Той пак се усмихва леко.

— Да кажем, че си помагахме взаимно.

Аника прекарва фактите през съзнанието си, загледана в записките си, без наистина да ги вижда.

— Да, но — започва тя — степента на мълчание при всяка групировка зависи от това доколко фундаменталистка е тя, нали така? Кое ви кара да сте толкова сигурни в липсата на стоманено ядро от изпечени терористи, за които нямате представа, просто защото те не са пожелали да излязат на светло?

Мълчанието на мъжа продължава малко по-дълго от очакваното, а след това избухва смях.

— Къде? — пита той и става. — Тук, в Люлео? По средата на нищото? Руснаците са. Няма кой друг да е.

— Но защо ще се задоволят само с един „Дракен“? — пита Аника, докато си събира нещата. — Защо не са гръмнали цялата база?

Капитан Петерсон поклаща глава с въздишка.

— Навярно за да ни покажат какво могат; да ни извадят от равновесие. На всички ни се ще да четем мислите, да проумеем логиката им. Защо изпращат полски търговци с предмети на изкуството по домовете на всичките ни офицери? За какъв дявол им бе да заклещват оная подводница, U 137, в скалите край Карлскруна? Съжалявам, но имам насрочена среща след броени минути.

Аника дръпва ципа на чантата и също става. Навлича палтото.

— Е, благодаря ви — казва тя. — Благодаря и за предложението да разгледам музея, но не знам дали ще имам време за това утре. Остават още някои неща за довършване, а следобед летя обратно.

— Опитайте да намерите време — съветва я офицерът за връзка, докато се ръкуват. — Густаф го поддържа в отлична форма.

Тя забива поглед в земята и промърморва нещо.

Абсолютно безполезно, мама му стара, мисли си Аника, докато кара към главното шосе. Не мога да се прибера в редакцията и да кажа, че цялото пътуване е било загуба на време.

Горчиво разочарована, тя натиска газта и колата поднася. Аника отпуска педала уплашена.

В същия миг дрънва мобилният: скрит номер. Знае, че е Спике още преди да чуе гласа му.

— Пипна ли вече атентаторите? — пита мазно той.

Аника натиска предпазливо спирачката, дава десен мигач и наглася по-удобно телефона до ухото си.

— Журналистът, с когото имах среща, е мъртъв. Прегазили го ден преди пристигането ми. Блъснат и зарязан на пътя.

— Глей ти! — реагира Спике. — Имаше нещо подобно от една агенция тази сутрин. Цитират някакъв регионален парцал. За него ли става дума?

Аника изчаква да отмине един камион с трупи, който кара фордчето й да се разтресе. Дланите и стисват волана.

— Може и за него да е. В редакцията му са научили вчера, така че би било малко странно да не го съобщят в собствения си вестник.

Внимателно излиза на главния път.

— Открили ли са шофьора?

— Поне аз не знам такова нещо — отвръща тя, а после чува гласа си да казва: — Днес мислех да се поразровя малко около смъртта му.

— Че защо? Сигурно е бил някои пиян шофьор.

— Може би, но колегата тъкмо е работил върху голям материал, а в петък е пуснал друг, които повдига доста сериозни въпроси. И за който вече знам, че е гола вода, довършва тя наум и прехапва устни.

Спике въздъхва шумно.

— В такъв случай гледай поне да си струва. Това е — приключва той и затваря.

Аника паркира пред входа на хотела, качва се в стаята и се просва в леглото. Камериерката го е оправила, ликвидирайки свидетелствата за една ужасно прекарана нощ. Спала е лошо, будейки се с главоболие и цяла в студена пот. Ангелите пеят в хор с високи и ниски тонове почти през цялото време: когато е далеч от дома стават особено настойчиви.

Оправя възглавницата под главата си, пресяга се към телефона върху нощното шкафче и го подпира върху стомаха си, а после набира прекия номер на съпруга си в Съюза на общините.

— Томас е на обяд — съобщава секретарката намусено.

Свива се под завивките и затваря очи.

Слънчеви лилии захарни цветя меланхолични диаманти, ах, о, скъпи мой…

Оставя се на потока от думи. Не мога да се боря повече, казва си тя.

7

Пробужда се рязко, без да знае къде се намира. Докосва брадичка и установява, че е влажна, както и шията отстрани; разбира с погнуса, че е от собствената й слюнка. Дрехите лепнат неприятно по тялото, а лявото й ухо пищи пронизително. Изправя се неуверено и тръгва към банята.

Когато се връща в стаята, вече е почти тъмно. Хвърля уплашен поглед към часовника, но той показва едва три и четвърт. Бърше врата си с пешкир, проверява дали в чантата има всичко необходимо и излиза.

Взема от рецепцията карта на Люлео само за да открие, че Свартьостаден изобщо не е включен в нея, но администраторката с готовност й чертае пътя, по който да стигне дотам.

— Значи, пишете нов материал — отбелязва тя ентусиазирано.

Аника вече е на път към изхода, но спира и се обръща назад изненадана.

— Ами видях, че сметката ви е на името на Вечерна поща — обяснява изчервено момичето.

Аника прави няколко крачки заднишком, като удря петите си във вратата. Миг по-късно вече е навън, изложена на пронизващия вятър. Няма глоба за неправилно паркиране. Вмъква се в изстиналата кола и поема по Сьодра Варвследен. Воланът е леденостуден и докато рови в чантата си за ръкавиците, без малко да блъсне една дебелана с детска количка. Надува шумния вентилатор на парното докрай и се отправя с разтуптяло сърце към Малмуден.

Докато изчаква червената светлина на семафора при един влаков прелез, отново поглежда картата: вече е стигнала долния й десен ъгъл. Няколко минути по-късно влиза в кръговото движение и оттук нататък ще трябва да разчита единствено на пътните табели. Поглежда нагоре: Скюрхолмен е наляво, Хертшьон направо, Свартьостаден — надясно. Мярва й се още един надпис — „Хамбургерите на Фрасе“ — и усеща как нивото на кръвната й захар рязко спада. Светва зелено и тя свърва от пътя, паркира край бензиностанцията и влиза вътре. Купува си чийзбургер с лук и го захапва с настървение, докато оглежда наоколо: миризма на пържено, боядисани стени от фибростъкло, изкуствено растение в ъгъла, игрална машина Междузвездни воини, охлузена мебелировка от дърво и хромиран метал.

Това е тя, истинската Швеция, казва си Аника. Центърът на Стокхолм е малък природен резерват. Представа си нямаме какво става из дивотията.

Потегля с леко разбунтуван от топенето сирене и лука стомах. В светлината на фаровете трепкат сухи снежинки, които влошават видимостта, макар да е сама на пътя. Кара още няколко километра, докато изведнъж, точно над нея, през снега щръкват очертанията на стоманолеярния завод. Осветени гарвановочерни скелети от метал, които изпускат пара и изглеждат досущ като живи. Издава лек вик на изненада. Прекрасни са! Толкова неестествено… живи.

Виадукт я превежда през обширни складови площи, кръстосани надлъж и шир от железопътни релси.

Последната гара на Малмбанан, „рудната железница“, разбира се. Вътрешността на изкорубените планини се докарва на това място край брега с помощта на онези безкрайни влакови композиции, които е виждала по телевизията.

Тя продължава смаяна напред, докато стига до осветена табела над огромно съоръжение, което се оказва Западният портал, и паркира до него.

Гигантското чудовище над нея е Втора доменна пещ — ревящ и трополящ великан, които превръща рудата в стомана. По-нататък са разположени валцови мелници, леярни, коксови пещи, електроцентрала. Целият комплекс тъне в бумтене и грохот, шумът ту се надига, ту утихва, бучи и пее.

Ама че местенце, мисли си Аника и потръпва от студ. Ангелите са замлъкнали. Вече е съвсем тъмно.

Ане Снапхане напуска пресконференцията със запотени длани и разтреперани колене. Иска й се да заплаче, да закрещи. Тътнеща болка в главата само разпалва гнева срещу шефа й, които си вдигна чукалата за Щатите, а нея бе оставил да се справя с всичко. Не са я наели да поема отговорността за цялата телевизия Скандинавия — тя е само програмен директор.

Довлича се до кабинета си, набира номера на Аника и се оглежда отчаяно за чаша вино.

— Застанала съм точно пред стоманените заводи в Свартьостаден — крещи отсреща Аника. — Същинско чудовище, направо е невероятно. Как мина пресконференцията?

— Пълна свинщина — отвръща Ане с глух глас, а ръцете й потръпват. — Разкъсаха ме на парченца, а твоите момчета бяха най-гадни от всички.

— Задръж така — каза Аника. — Трябва да преместя колата, че преча на някакъв камион… Добре, бе, добре! Махам се!

Чува се звук от двигател на лека кола; Ане рови в чекмеджето на бюрото за болкоуспокояващи, но кутийката се оказва празна.

— Готово. Кажи сега какво стана — пита Аника, отново на линия.

Ане заповядва на ръцете си да мируват, сетне докосва чело с длан.

— Очакват от мен да въплъщавам всички свръхкапиталистически, войнолюбиви, американски, мултинационални и кръвопийски корпорации — при това наведнъж.

— Първо правило на драматургията — отзовава се Аника. — На злодея трябва да се даде лице. Така се случи, че ти си най-подходящата за момента. Макар да не разбирам защо са толкова сърдити.

Ане затваря внимателно чекмеджето и оставя телефона на пода, след което ляга до него.

— Не е съвсем така — продължава тя в слушалката, вторачена в светлините на тавана. Диша тежко и има чувството, че стаята се люлее. Конкурираме се с вече утвърдилите се телевизии за едничката ниша от рекламния пазар, която още не са завладели напълно — търговията със световни марки. Но това не е всичко. Не само им вземаме парите, но и ще им отмъкнем зрителите с тия напълно комерсиализирани, лайнени програми, дето ги купуваме за жълти стотинки.

— А собствениците на Вечерна поща ще го отнесат най-яко, така ли? — интересува се Аника.

— Да, понеже ще използваме цифровата ефирна мрежа.

— Как ти е главата?

Ане затваря очи и неоновите тръби от тавана се превръщат в синкави ивици върху клепачите й.

— Няма промяна — отвръща тя. — Освен това започвам и да залитам.

— Наистина ли си убедена, че е само от стреса? Няма ли как да го даваш малко по-леко? — Гласът на Аника изразява истинска загриженост.

— Опитвам се — промърморва Ане и въздъхва дълбоко.

— Миранда идва ли този уикенд?

Ане клати глава, закрила очи с ръка.

— С Мехмет е.

— Това добре ли е, или зле?

— Нямам представа — шепне Ане. — Не съм убедена, че ще мога да продължавам така.

— Разбира се, че ще можеш — заявява Аника. — Ела утре у нас. Томас е на тенис. Ще изпека малко сладки.

Ане Снапхане се изсмива и бърше очи.

След като приключват разговора, Аника продължава нататък със свит от страх стомах. За пръв път й минава през ума, че може Ане наистина да не е добре със здравето. От години хипохондричната й приятелката тича при доктор Олсон, оплаквайки се от всеки симптом, описван някога в медицинската литература, и до този момент само два пъти й се е налагало да пие антибиотици. Веднъж й предписали някакъв сироп за кашлица, а тя, след като прочита, че в него има морфин, звъни паникьосана на Аника да пита дали няма да стане наркоманка. Не успява да сдържи усмивка при този спомен.

Излиза бавно от шосето, за да поеме през жилищната част на Свартьостаден. Тук е направо друга държава или поне съвършено различен град. Нищо общо с Люлео, а и със самата Швеция. Аника почти се оставя колата сама да я води из западналото градче, изненадана от неговата атмосфера.

Естонски пейзаж, казва си тя. Полски покрайнини.

Фаровете осветяват очукани дървени фасади на външни клозети и бараки, наклонени покриви и разнебитени дъсчени огради. Сградите са малки и безформени, все едно са строени от щайги за портокали. Боята на повечето се лющи, неравно излятото стъкло на прозорците блещука. Отминава магазин с дрехи втора ръка, събирани от дарения, чийто приходи подпомагат борбата за свобода, само че за чия свобода точно, не става ясно.

Спира зад площадка за рециклиране на отпадъци и слиза от колата. Шумът от стоманолеярните се чува едва-едва в далечината. Прави няколко бавни крачки, като наднича над оградите в чуждите дворове.

— Търсите ли някого?

Някакъв мъж с вълнена шапка и работни ботуши я приближава откъм безвкусно натруфена къща, вторачен в прическата й.

Аника се усмихва.

— Просто минавам оттук и реших да спра. Удивително място.

Мъжът спира, изправя гръб.

— Така е, малко е необичайно. Стар работнически квартал от края на миналия век. Силно чувство за единение. Тук цари истински общностен дух. Рядко се случва някой да напусне района.

Аника кимва възпитано.

— Разбирам защо хората в края на краищата остават.

Мъжът измъква цигара от вътрешен джоб, пали, а после, захапал въдицата й, подхваща разговор.

— Сега си имаме и детска градина — съобщава той. — На три класа: Вилекула, Долината на тролчетата и Шумотевица. Дълги години се борихме с общината, докато отстъпят. Децата остават в училището до тринайсетгодишна възраст, но имаме и младежки клуб с високоскоростен интернет. Сега ще трябва да се борим, за да запазим къщата на бившия директор на завода. Няма отърване от тази мания да се събаря всичко.

Издишва плътен облак дим и я поглежда изпод козирката на шапката си.

— Та, за какво сте дошли тука?

— Имах среща с Бени Екланд, но когато пристигнах, разбрах, че е блъснат от кола.

Мъжът поклаща глава и пристъпя на място.

— Много гадна история — отбелязва той. — Тръгнал си човекът за къщи и така да го премажат. Всички сме поразени.

— Тук май всички се познават? — опитва почвата тя с надежда да не прозвучи прекалено настойчиво.

— За добро или лошо — отвръща непознатият. — Но най-вече за добро. Чувстваме се отговорни един за друг, а това вече рядко се среща на тоя свят…

— Знаете ли къде е станало?

— Надолу по Шепаргатан, към главния път — сочи с ръка събеседникът на Аника. — Близо до Блекис, голямата сграда край гората. Децата занесоха там цветя преди малко. Да, вече трябва да вървя… — Мъжът се отправя към водата.

Аника остава на място и гледа как се отдалечава.

Ще ми се и аз така да живея, казва си тя. Да принадлежа към нещо.

8

Мястото, където е бил блъснат Бени Екланд, е само на неколкостотин метра от Западния портал, но не може да се види оттам. Всъщност не може да се види отникъде, ако не броим един порутен жилищен блок и отдалечена на стотина метра работилница за табели. Рехава редица улични лампи, някои от които счупени, хвърля мъждива светлина върху полицейската лента, калта и снега. Отляво се вижда див шубрак, а отдясно — насип с ограда най-отгоре.

Малмвален, казва си тя. Прочутото футболно игрище.

Изключва двигателя и остава заслушана в мрака.

Бени Екланд току-що е приключил с поредица статии за тероризма. Последната публикация е за нападението над F 21. След това е прегазен тук, в най-затънтената част на Люлео.

Тя не обича съвпаденията.

Не след дълго някакъв юноша излиза от един от блоковете и бавно приближава трепкащата полиетиленова лента около мястото на инцидента с ръце в джобове. Косата му е втвърдена от твърде много гел и това развеселява Аника. Синът и, Кале, съвсем наскоро е открил удоволствията от ползването на гел за коса.

Младежът спира само на няколко метра от колата, вперил безизразни очи в малка купчина цветя и свещи отвъд загражденията.

Усмивката й избледнява при мисълта как тукашните хора приемат гибелта на Бени Екланд. Всички жалят за него. Дали някой от собствените й съседи би се затъжил така за нея?

Надали.

Пали колата с намерение да отиде до Малмхамнен. В мига, когато завърта ключа, момчето се сепва като ударено и това я кара да подскочи. С вик, които прониква чак в колата, то се втурва обратно към блока. Изчаква го да изчезне зад оградата и поема към пристанището, където е била открита откраднатата кола.

Пътят е абсолютно черен и лъжовен: отвежда я до задънена улица, преградена с голяма порта. Решава да се върне към местопрестъплението и потегля натам със скоростта на костенурка. Когато стига до табелата „Свартьостаден“, поглежда към блока и съзира силуета от щръкналите коси на момчето в най-долния прозорец отляво.

— Не исках да те стресна — казва си тя. — Какво чак толкова те уплаши?

Спира край полицейския кордон и слиза от колата с чанта в ръка. Хвърля поглед към Втора доменна, все още поразена от гледката, после се обръща на другата посока, накъдето духа вятърът. Този път води към жилищния квартал.

Аника изважда от чантата фенерче и насочва лъча му над полицейската лента. Натрупаният през последните дни сняг е покрил всяка следа, която би могла да е останала от мъртвеца. Върху ледената покривка на асфалта няма признаци някой да е набил спирачки, но и да е имало, вече са заличени.

Осветява оградата на десетина метра от мястото. Там са го намерили. Инспектор Сууп има право; с последното си движение Бени Екланд е полетял във въздуха.

Стои така, с фенерче в ръка, заслушана в далечния шум на стоманолеярните. Обръща се и отново съзира главата на онова момче този път в десния прозорец.

Може да отиде и да почука, след като и бездруго вече я бяха видели да се навърта наоколо.

Дворът е тъмен и се налага да търси пътя си с помощта на фенерчето. Прилича на бунище, а къщата е същинска съборетина. Ламарината на покрива е ръждива, боята се лющи. Загася фенерчето, прибира го в чантата и приближава обикновената входна врата. Тя води към черно като катран антре.

— Какво правите тук?

Тя се дръпва назад и отново рови в чантата за фенерчето. Гласът е дошъл отдясно мутиращ момчешки глас.

— Ей? — обажда се тя.

Чува се щракване и в антрето светва. Тя примигва, объркана за миг. Заобиколена е от тъмнокафяви стени, които сякаш ще се стоварят отгоре й. Има чувството, че таванът я притиска. Покрива главата си с ръце и извиква.

— Какво има, за Бога? Успокойте се.

Момчето е длъгнесто и слабо, обуто в дебели чорапи. Облегнало се е на врата с надпис Густафсон, очите му са тъмни и бдителни.

— Исусе — проговаря Аника, — изплаши ме.

— Не съм Сина Божи — отвръща момчето.

— Какво? — И ангелите внезапно запяват. Лято зима копнеж неутешим. — Я да млъквате! — крясва тя.

— Ти да не си малко луда? — пита момчето.

Тя се окопитва и среща погледа му. Той е изпитателен, леко уплашен. Гласовете млъкват, таванът се вдига нагоре, стените вече не се клатят.

— Понякога — обяснява Аника съм леко замаяна.

— Защо слухтиш наоколо?

Тя вади смачкана книжна салфетка от чантата и бърше носа си.

— Казвам се Аника Бенгтзон и съм журналист — представя се гостенката. — Дойдох да видя мястото, където е загинал мой колега.

Протяга ръка, момчето се поколебава, но накрая и подава своята с неохота.

— Познаваше ли Бени? — пита то, като издърпва пръстите си.

Аника поклаща глава.

— Двамата пишехме за едни и същи неща — обяснява тя. — Трябваше да се видим вчера.

Осветлението в антрето угасва.

— Значи не си от полицията? — пита момчето.

— Би ли светнал отново, моля? — казва Аника, усещайки нотка на паника в гласа си.

— Май наистина си малко лудичка — отвръща момчето, сега по-уверено. — Освен ако нямаш страх от тъмното.

— Лудичка съм. Запали лампата.

Момчето натиска ключа и лампата пак светва, за още една минута.

— Слушай — поглежда го Аника, — мога ли да ползвам тоалетната?

Момчето се колебае.

— Не бива да пускам луди жени вкъщи — казва то. — Разбираш ме, нали?

Аника не се сдържа, избухва в смях.

— Добре тогава — казва тя. — Значи ще пишкам в антрето.

Той вдига вежди и отваря вратата с ръката, която почива върху дръжката.

— Но няма да казваш на мама.

— Обещавам.

Банята е облицована с винилов тапет от седемдесетте години, украсен със стилизирани слънчогледи. Тя наплисква лице, измива ръце и прекарва пръсти през косите си.

— Ти познаваше ли Бени? — пита го, след като излиза.

Момчето кимва.

— А как се казваш впрочем?

Забива поглед в пода.

— Линус. — Гласът му успява да направи няколко салта дори и при изговарянето само на тези пет букви.

— Линус — повтаря Аника. — Имаш ли представа дали някои от сградата е видял какво се е случило с Бени?

Очите на момчето се разширяват. Прави две стъпки назад.

— Значи си полицай?

— Глух ли си? — възмущава се Аника. — Репортер съм. Също като Бени. Пишехме за едно и също. Полицията казва, че някой го е блъснал и после е офейкал. Не знам дали е истина. Имаш ли представа дали някои е чул нещо оная нощ?

— Полицаите вече идваха и питаха същото.

— И ти какво им каза, Линус?

Гласът му се извива във фалцет, когато й отговаря:

— Че нищо не съм видял, разбира се. Прибрах се у дома навреме. Нищо не знам. Трябва да си вървиш.

Пристъпва към нея с вдигнати ръце, сякаш възнамерява да я изблъска насила през вратата. Аника не помръдва.

— Има разлика между това да говориш с полицай и с журналист — казва тя бавно.

— Знам — отвръща Линус. — Който говори с пресата, може да види снимката си на първа страница.

— Всеки, който ни съобщи нещо, може да остане анонимен, ако предпочита така. Никоя власт не може да ни пита от кого черпим информация законът го забранява. Нарича се свобода на словото. Бени никога ли не ти го е казвал?

Момчето мълчи, очите му са широко отворени, пълни с недоверие.

— Ако знаеш нещо, Линус, или пък познаваш някого, които знае, можеш да ми кажеш и никой няма да разбере откъде съм научила.

— А ще му повярваш ли?

— Това не знам. Зависи от това какво ще каже, разбира се.

— Но ще го напишеш във вестника?

— Само информацията. Не и кой ми я е дал, щом той не иска да се знае.

Поглежда момчето убедена, че интуицията не я лъже.

— Не си се прибрал у дома когато е трябвало, нали Линус?

Момчето прехвърля тежестта на тялото от единия си кокалест крак върху другия, преглъща и адамовата му ябълка подскача нагоре-надолу.

— Кога трябваше да се прибереш?

— С последния автобус, единицата, пристига в двайсет и един и трийсет и шест.

— А ти какво направи?

— Има и нощна линия. Петдесет и едно отива до Мефос. За момчетата, дето работят трета смяна в стоманолеярната… Понякога вземам него, ако закъснея.

— И тогава се налага да вървиш пеша?

— Не е далеч. Пресичам линиите по пешеходния мост, а сетне по Шепаргатан…

Оглежда се и тръгва през хола към стаята си. Аника тръгва подире му. Заварва го седнал върху идеално оправено легло с кувертюра и декоративни възглавнички. Върху бюрото лежат отворени няколко учебника, има и допотопен компютър, но всичко останало в помещението е подредено по лавиците или прибрано в кашони.

— Къде беше ходил?

Той прибира крака под себе си и сяда по турски, вторачил поглед в ръцете си.

— Алекс има бърз интернет. Играхме Теслатрон.

— Къде са родителите ти?

— Мама. — Поглежда я гневно. — Само двамата с мама сме. — Отново свежда поглед. Тя е нощна смяна. Обещах й да не закъснявам. Съседите ме наглеждат и трябва да внимавам, когато се прибирам късно.

Аника гледа голямото малко момче на леглото и за миг я обхваща непреодолим копнеж по собствените й деца. Очите й се навлажняват и тя поема няколко пъти дълбоко дъх, за да прогони сълзите.

И Кале ще бъде същият след някоя и друга година. Чувствителен, умен, готин, като пале.

— Значи си взел другия автобус, нощния? — Гласът й трепва едва забележимо.

— В дванайсет и половина е на спирката. И Бени беше в него. Той познава мама. В Свартьостаден всички се познават, затова се криех най-отзад.

— Той не те ли видя?

Момчето я поглежда, сякаш е ненормална.

— Беше се налял до козирката, нали така? Иначе щеше да е с колата, нали така?

Разбира се, признава тя и го изчаква мълчаливо да продължи.

— Заспа в автобуса. Наложи се шофьорът да го събуди на Мефос. Аз се изнизах през задната врата, докато двамата се разправяха.

— Къде живее Бени?

— Отсреща, на Лаксгатан.

Прави неопределен жест с ръка, но Аника пак не успява да установи посоката.

— И го видя как тръгва към къщи от спирката?

— Да, но той не ме видя. Гледах да вървя на разстояние зад него, а и валеше здраво.

Млъква. На Аника й става горещо с ватираното яке. Без да продума, го оставя да се свлече от раменете й, после го вдига и оставя върху стола пред бюрото на момчето.

— Какво видя, Линус?

Момчето свежда още по-ниско глава и кърши пръсти.

— Имаше една кола — промълвя то.

Аника чака.

— Кола?

Той кима отчаяно.

— Волво V70, само че тогава не го знаех.

— А кога разбра?

Подсмърча.

— Беше влязъл на заден във футболното игрище, затова се виждаше само предницата. Беше се прикрил зад едно дърво.

— Но ти го видя?

Още мълчание и кършене на пръсти.

— Как?

Момчето вдига поглед, а брадичката му потръпва.

— В колата седеше някой. На ъгъла има жълта улична лампа и тя го осветяваше малко. Виждаше се ръка върху волана. Държеше го ей така.

Момчето протяга ръка пред себе си и я отпуска върху въображаем волан, а очите му са все така широко отворени.

— И какво направи?

— Чаках. Де да знам кой е, нали така?

— Но си видял, че е волво V70?

Клати бързо глава.

— Не тогава. Чак когато се показа цялата. Тогава видях задните светлини.

— Какво за тях?

— Отиват чак до покрива. Харесвам такива светлини. Сигурен съм, че беше V70, златисто…

— И мъжът запали колата и потегли?

Линус кимва и разтърсва глава, за да събере мислите си.

— Запали колата и бавно излезе, след това даде рязко газ.

Аника чака.

— Бени беше пиян, но въпреки това чу колата и опита да се отдръпне, само че тя го последва и Бени скочи на другата страна, а тя пак след него и той се оказа по средата на пътя и тогава колата…

Поема дълбоко дъх.

— Какво колата?

— Два удара и Бени литна във въздуха.

— Чуха се два удара и Бени политна във въздуха? Пада близо до оградата на футболното игрище?

Момчето мълчи няколко секунди, сетне свежда глава. Аника потиска порив да го прегърне.

— Не падна ли в края на игрището?

Линус поклаща глава и обърсва нос с опакото на ръката.

— По средата на пътя — повтаря той едва чуто. — Колата спря и аварийните отзад светнаха. Тогава видях какъв модел е. Даде бавно на заден, а Бени лежеше там, но онзи го прегази отново, а после сякаш се прицели в главата му… и мина през лицето…

Стомахът на Аника се преобръща, отваря широко уста за глътка въздух.

— Сигурен ли си? — шепне тя.

Момчето кимва. Тя гледа бялата кожа на главата му, прозираща между кичурите, намазани с гел.

— После оня излезе и повлече Бени за краката в посока Малмвален… май го поизтупа… после се върна в колата и обърна, тръгна надолу по Шьофартшгатан към пристанището…

Аника разглежда момчето с други очи. Със смесица от недоверие, отвращение и симпатия. Дали е вярно? Отвратително! Горкото момче.

— Какво направи след това?

Линус започва да се тресе. Най-напред ръцете, а после и краката.

— Отидох… при Бени. Лежеше там, до оградата… мъртъв.

Обгръща тялото си с кльощавите си ръце. Полюлява се лекичко.

— Част от лицето и главата му сякаш ги нямаше, отдолу бе влажно, целят гръб извит на обратно, така че… вече бях сигурен… и се прибрах у дома, но не можах да заспя.

— И не си казал нищо на полицията?

Поклаща глава и обърсва сълзите с разтреперана длан.

— Бях казал на мама, че ще съм си у дома преди десет без четвърт.

Аника се навежда и неловко докосва коляното му.

— Линус — казва тя, — това, което чух, е направо ужасно. Сигурно си бил ужасен. Мисля, че трябва да го разкажеш и на друг възрастен, защото не е добре за самия теб да живееш с подобна тайна.

Той се дърпа от ръката й и обляга гръб на стената.

— Нали обеща! Каза, че оставам анонимен.

Аника вдига безпомощно ръце.

— Нищо няма да кажа. Просто се притеснявам за теб. Това е сред най-страшните неща, които съм чувала.

Отпуска ръце и се изправя.

— Наистина е много важно полицията да научи онова, което ми каза. Но ти го знаеш и сам. Умно момче си. Смъртта на Бени не е резултат от нещастен случай, а ти си очевидец. Смяташ ли, че на убиеца трябва да му се размине?

Момчето отново забива упорито очи надолу. Аника е осенена от неочаквана мисъл.

— А ти… ти разпозна мъжа в колата, нали?

Момчето се колебае, кърши отново пръсти.

— Може би — казва то тихичко, после внезапно вдига поглед и пита: — Колко е часът?

— Шест без пет — отвръща Аника.

— По дяволите! — Той скача прав.

— Какво има? — пита Аника, докато момчето лети към кухнята. — Да не искаш да кажеш, че може би си разпознал…

— Мой ред е да готвя, а още не съм започнал.

Появява се пак на вратата.

— Мама ще се върне всеки миг — казва той уплашен. — Трябва да си тръгваш. Веднага!

Аника навлича якето си и пристъпва към момчето.

— Помисли върху онова, което ти казах.

Усмихва му се.

Обзета от чувство на пълна безпомощност, тя напуска дома на момчето.

9

Томас усеща как гневът го завладява все повече и повече, докато опитва да налучка кода на вратата на детската градина. Същото му се случи и вчера, когато не можа да влезе и остана да стърчи отвън като някакъв идиот.

— Ти знаеш ли кода? — пита сина си.

Момчето поклаща глава.

— Винаги мама го набира.

Миг след това вратата се отваря отвътре. Жена на около четирийсет и двама сополиви хлапаци излизат на тротоара. Той измърморва някаква благодарност, придържа вратата отворена за Кале и влиза в антрето.

— Много е забавно да се ходи на детска градина — отбелязва момчето.

Томас кимва отнесено, мъчи се да събере мислите си. Всеки път, когато идва тук, се чувства като извънземен. Непромокаемият му шлифер, чантата и вратовръзката сякаш влизат в конфликт с леките обувки и удобни пуловери на персонала. Сред детските ботушки и миниатюрната мебелировка се чувства като тромав великан, потен и чужд на това място. Но най-вече го притеснява общуването; така и не съумява да изгради с децата взаимоотношения подобни на онези, които ги свързват с персонала. Няма търпение да седи и говори десет минути за една и съща рисунка — още след първите секунди вените му се издуват и започват да пулсират… да, много е сладко, Елен, това котка ли е? И мисълта му е вече другаде, устремена към следващата цел, към следващата задача.

Когато пристигат, тя се занимава с изрязване на фигурки от хартия. Показва му с гордост няколкото рибки и растения, които е приготвила за малкото си море.

— Да ти помогна ли с грейката? — предлага той.

Отвръща му с поглед, пълен с изненада.

— Това го мога сама. — Момиченцето оставя ножиците и хартията и се отправя към съблекалнята; непреклонна мъничка фигурка с тънки крачета и размахани ръце.

Вземат автобуса от Флеминггатан, но Томас осъзнава грешката си още преди да се качат.

— Искам да тренирам хокей — заявява Кале, докато Томас се опитва да попречи на някакъв пенсионер с проходилка за възрастни да смаже Елен. Самата мисъл да води няколко пъти седмично момчето с автобус през центъра го кара да потръпне.

— Не ти ли е малко раничко? — прави опит да отложи събитието той.

— Уилям вече ходи на Юргорден. Казали му даже, че още малко и щял да бъде твърде голям.

Бог да ми е на помощ.

— Нали така Елен — казва Томас, — скачай от седалката, почти стигнахме.

— Пуфтя се — обявява момиченцето.

— Казва се „потя се“ — поправя я с презрение момчето. — Много си тъпа.

— Престанете вече — намесва се Томас.

Петстотинте метра до дома им на Хантверкаргатан отнемат цели петнайсет минути. Кале пада на два пъти, когато шофьорът рязко набива спирачки заради задръстените кръстовища по Шеелегатан.

Докато усеща как потта се стича по гърба му, а въздухът да намалява за сметка на въглеродния окис и изкашляните вируси, Томас се зарича да се откаже от политическите партии и занапред да гласува само за онези, които обещаят да намерят решение за уличния трафик в Стокхолм.

— Мами вкъщи ли е? — пита Елен, след като най-сетне успяват да се доберат до втория етаж на автобус номер трийсет и две.

— Тя е в Норланд — намесва се Кале. — Каза го още вчера.

— Мами вкъщи ли е? — повтаря въпроса със същата надежда в гласа тя, този път конкретно към Томас.

Вижда очите й, толкова доверчиви, пухкавите бузки, раничката на гърба. За миг светът се завърта около него: какво направихме? Що за чувство за отговорност е нашето? Как ще се оправим, за Бога! Как ще оцелеят децата ни в този отвратителен свят?

Преглъща с мъка, навежда се над детето и смъква влажната мъхеста шапка.

— Не, миличка, мама не си е вкъщи. На работа е. Ще се върне утре. Подръж шапката, докато отключа.

— Какво има за ядене? — пита синът.

— Кюфтенца от лос с чесън и зеленчуци.

— М-м-м — облизва се Елен.

— Супер — одобрява Кале.

Въздухът в апартамента е спарен и мирише неприятно. Уличните лампи отдолу хвърлят треперливи синкави отблясъци върху гипсовите орнаменти по тавана.

— Кале, ще светнеш ли?

Децата започват да събличат горните дрехи, а той влиза в кухнята и включва лампите и електрическата печка. Аника им е приготвила храна във фризера. Остава само да я размразят в микровълновата, но той предпочита традиционния начин.

— Може ли да си играем на компютъра, тате?

— Ако можете сами да го включите.

— Ура! — провиква се Кале и хуква към библиотеката.

Настанява се със страниците на сутрешния вестник, които още не е успял да прочете — нови терористични нападения в Близкия изток; акциите падат; предупреждение за очакван спад на печалбите във фармацевтиката. Внезапно усеща, че неприятната миризма е станала по-силна.

Оставя вестника, изправя се и оглежда кухнята. Когато отваря шкафа под мивката, смрадта го задушава.

Остатъци от риба.

Мигом си спомня, че Аника му е напомнила да изхвърли боклука, преди да замине вчера сутринта. Превива се на две, готов да повърне, и в този миг откъм антрето се разнася звънът на мобилния. Тръшва бързо вратичката на шкафа, натиска я силно за по-сигурно и хуква към телефона.

Колежка от Асоциацията на областните управи.

— Брошурите са отпечатани — съобщава София Гренборг. — Знам, че вече си се прибрал, но реших, че ще искаш да ги видиш час по-скоро.

Сякаш тапи от шампанско загърмяват в главата му.

— Господи, така се радвам, задето се обади — отзовава се Томас. — Умирам да ги видя. Можеш ли да пратиш няколко по куриер у дома, на Хантверкаргатан?

Връща се в кухнята и отваря прозореца, за да проветри от гадната воня на развалена риба.

— М-да — чува се разсеяният глас на София. Изглежда записва. — В Кунгсхолмен, нали?

Съобщава й кода на входната врата за улеснение на куриера.

— Току-що звъняха от министерството. Крамне пита дали не можем да проведем съвещанието по-рано. Утре сутринта, например.

Томас застава на едно място, загледан към задния двор. Ще си пропусне тениса.

— Ами — започва той, — жена ми я няма. Връща се утре следобед. По-добре ще е да го оставим за понеделник.

— Беше много настоятелен. Каза, че понеделник не го устройва. Искаш ли да го проведем без теб?

Отначало мисълта да го прескочат го оставя безмълвен, а след това се засяга.

— Не! — бързо казва Томас. — Не, няма проблем. Аника се връща малко след пет, така че в седем вечерта става…

— Добре. Ще предам. До утре вечер…

Присяда все още с телефона в ръка. Жуженето на вентилатора в задния двор се промъква, едва доловимо, през открехнатия прозорец.

Пак това министерство. Този нов проект си е чист късмет. След проучването върху проблемите на местното самоуправление, което бе оценено като голям успех, пред него се откриват широки възможности за избор сред новите длъжности в Асоциацията. Аника е тази, която предлага да се насочи към заплахите срещу политици. Има и други, по-престижни сфери, които би могъл да поеме, но тя вижда нещата в перспектива.

— Нали искаш да напреднеш — отбелязва жена му с обичайната си безцеремонност. — Защо да си губиш времето с някой престижен проект в Асоциацията, след като ще имаш възможност да си създадеш един куп връзки сред големите на деня?

Така че той се спира на обществения достъп до политическите лица и свързаните с това заплахи.

Усеща студено течение около краката си. Става и затваря прозореца.

Основна причина за разработването на тази програма дават резултатите от проучване, според които един от всеки четирима областни управители и един сред петима кметове са ставали обект на насилие или заплахи по време на мандата си. Заплахите се отправят най-вече от отделни лица, но не са редки случаите, когато го правят расистки или ксенофобски настроени групировки. Същите изводи довеждат до създаването на звено с широки правомощия, чиято задача е да проучи заплахите и насилието над политиците.

Отпуска се тежко върху стола с мисълта да вземе отново вестника, но се отказва.

Асоциацията не смята програмата за особено значима и мнозина повдигат вежди, когато научават за избора му. Задача на работната група е да съдейства за развитие на едно открито и демократично общество, както и да излезе с конкретни предложения относно поведението на изборни лица в екстремни ситуации. Освен това трябва да се разработи методика за обучение, както и да се провеждат регионални конференции в сътрудничество със Службата по интеграция и Комитета за исторически проучвания.

Той и София, като представители на общините и областните управи, са организатори и макар програмата да е в ход едва от два-три месеца, той вече знае, че е направил верния избор. Подкрепата, която им оказва до момента Министерството на правосъдието, е направо фантастична. Мечтата му да постъпи на държавна служба, преди да навърши четирийсет, вече не прилича на сън.

Телефонът отново вибрира в ръката. Включва го, преди да е звъннал.

— Жалко, че не си тук — чува се гласът на Аника. — Тъкмо минавам покрай Западния портал на стоманолеярните в Свартьостаден край Люлео. Не можеш да си представиш колко е красиво. Ще отворя прозореца, чуваш ли шума?

Томас се обляга назад и затваря очи, без да чува нищо друго, освен паразитни звуци от лошата връзка, сътворена от шведско-американските капиталисти.

— Стоманолеярните? — повтаря той. — Мислех, че отиваш във военновъздушната база.

— Ходих вече, но после срещнах едно младо момче, което…

— Ще успееш, нали?

— С кое?

Няма отговор за този въпрос. Сега наистина долавя, през бездната помежду им, някакъв шум, нещо като приглушен тропот. Разстоянието ляга като огромна тежест върху му.

— Липсваш ми — промълвя той тихичко.

— Какво казваш? — крещи тя през шума.

Томас поема мълком малка глътка въздух.

— Как си, Аника?

— Много добре — отвръща тя твърде бързо и прекалено уверено. — Ядохте ли?

— Във фурната е.

— Защо не използваш микровълновата? Бях приготвила…

— Знам — прекъсва я той. — Да ти се обадя ли по-късно? Тъкмо сега имам куп неща…

И ето че отново седи сам, стиснал мобилния в ръка, обзет от безпричинно раздразнение, което заплашва да прерасне в гняв.

Просто не обича, когато Аника я няма — това е. Тя изобщо не се справя. Но щом той повдигне въпроса, жена му става хладна и затворена. А Томас я иска тук, до него, за да е сигурен, че всичко е наред, че тя е в безопасност, че е щастлива.

След онази чудовищна Коледа, след като най-страховитата вълна от обществен интерес поотмина, уж всичко бе наред. Аника е мълчалива и бледна, но иначе изглежда добре. Занимава се непрекъснато с децата, пее и играе с тях, изрязва и лепи. Отделя много време на асоциацията на новодомците, както и на ремонта на кухнята, който вече могат да си позволят, след като най-после изплащат жилището. Мисълта за изгодната сделка — купуват апартамента на по-малко от половината пазарна цена — я кара да се радва като дете, но пък тя винаги е била притеснена материално. Томас се опитва да гледа на покупката по-трезво; известно му е, че парите идват и си отиват. Аника така и не му прощава, че загуби последните си спестявания с акциите на „Ериксон“.

Поглежда към фурната с мисълта, че храната трябва да е вече готова, но не понечва да я извади.

След като тръгва отново на работа, Аника започва да става все по-далечна и отчуждена. Понякога млъква насред изречението със зяпнала уста, с широко отворени, пълни с ужас очи. Ако я попита какво става, тя го поглежда така, сякаш го вижда за пръв път в живота си. Кожата му направо настръхва.

— Тате, не мога да пусна компютъра.

— Опитай още веднъж, после ще погледна.

Внезапно е обзет от чувство на безсилие. Хвърля прощален поглед към вестника с мисълта, че за пореден ден трудът на журналистите заминава на бунището. С натежали като олово крайници слага масата, запраща мръсните якета на децата в пералнята, приготвя салата, показва на Кале как да рестартира компютъра.

Тъкмо сядат на масата, когато пристига куриерът с брошурите, които трябва да обсъдят утре вечер.

Докато децата бърборят и превръщат масата в кочина, той прочита инструкциите за поведение на застрашени политици. Отначало докрай и после пак.

След това се сеща за София.

10

Аника изключва двигателя пред тъмния вход на Норландски новини. Жълтата улична лампа хвърля мъждиво петно върху таблото на колата.

Дългият период, който прекарва у дома, предоставя на Томас допълнително време, което той скоро обсебва и превръща в лично негово. В рамките на тези три месеца той привиква към пълно обслужване, а децата започва да възприема като битови аксесоари; вечерите са на разположение за тенис или късни заседания, уикендите — за лов и хокей. След като се връща на работа, тя продължава да върти по-голямата част от домакинството. Томас я упреква за многото й професионални задължения под претекст, че имала нужда от почивка.

Всъщност, казва си Аника, просто иска да се отърве от необходимостта да претопля манджите, които им готвя. Изненадва я гневът, който събужда у нея тази мисъл.

Отваря шофьорската врата, грабва чантата и лаптопа, излиза на заснежената улица.

— Пеккари — казва Аника на интеркома, — Бенгтзон съм. Искам да ти кажа нещо.

Пускат я да влезе и тя тръгва опипом през тъмното преддверие. Нощният редактор я посреща на горната площадка.

— Какво има?

Тя се дръпва леко заради вълната от дъх на престоял алкохол, но застава колкото е възможно по-близо до него, преди да каже:

— Бени май е попаднал на нещо, което не е трябвало да разбира.

Мъжът отваря широко очи, спуканите им капиляри изразяват неподправена печал.

— F 21?

Тя свива рамене.

— Още не съм сигурна… Трябва да говоря със Сууп.

— Той си тръгва винаги точно в пет.

— Но не е като да е умрял, нали? — пита Аника.

Води я в „Писма на читатели“, където тя избутва с длан акуратно подредените върху бюрото купчинки писма, изпъстрени с гневен почерк, и вади лаптопа си. Включва го, а междувременно набира полицейския участък — инспектор Сууп наистина си е тръгнал точно в пет.

— Как му е малкото име? — пита Аника.

Диспечерът, изглежда, е изненадан от собствения си отговор.

— Всъщност нямам представа.

Чува го да се провиква:

— Ей, как се каза Сууп, освен Сууп? — Приглушен говор, шум от разместени столове.

— Записан е като Л. Г.

Набира номера на справки, даден в указателя само за да установи, че няма достъп до него. Също както в Катринехолмска поща — абонаментът за информационни услуги им идва твърде скъп. Измъква кабела на телефонната линия, за да включи към нея лаптопа, променя настройките, за да влезе в интернет, и се свързва със сървъра на Вечерна поща.

От уебстраницата на телекомуникационната компания научава, че абонат на име Сууп с инициали Л. Г. в районите на Люлео, Питео, Буден, Калакс и Елвсбюн няма. Надали е в състояние всеки ден да пътува в двете посоки на по-голямо разстояние, казва си тя. Насочва вниманието си към резултатите от националното преброяване, които, слава богу, вече са качени онлайн. Там открива Сууп, Ларс-Гунар, роден през 1941 година, с постоянен адрес Крунвеген в Люлео. Хайде обратно в телекома, ето ти я Крунвеген и voila! Има регистриран Айно Сууп с две телефонни линии на номер 19. Излиза от програмата, изключва лаптопа, връща линията в телефона.

Едва сварва да свърши всичко това и мобилният и звънва. Плясва се по челото.

— Изкуквам вече, да знаеш — съобщава тя на Ане Снапхане. — Защо, по дяволите, не му звъннах от собствения си телефон?

— Какво? — недоумява Ане.

Шумът около нея подсказва за алкохол и непринудена атмосфера.

— Къде си? — пита Аника.

Линията съска и пука.

— Какво? — вика Ане. — Ало? Да не си попаднала на нещо?

Аника заговаря бавно и отчетливо:

— Разкрих, че един репортер е бил убит. Обади ми се към полунощ, ако още си будна.

Затваря и набира първия от номерата на Айно Сууп, но попада на факс. Втория път отсреща се разнася музикалното лого на вечерните новини.

— Значи сте от онези хора, които безпокоят другите по домовете — констатира инспектор Сууп, без да звучи особено ядосан.

Също като Бени Екланд, казва си Аника и затваря очи, преди да попита:

— Онова волво, което сте намерили в Малмхамнен, V 70 ли беше? Златисто?

Убедителният глас от телевизора продължава да говори още няколко секунди, след което рязко го прекъсват.

— Добре, признавам, че събудихте любопитството ми проговаря инспекторът и я изчаква да продължи.

— Не става дума за изтичане на информация — успокоява го Аника. — Разговарях с потенциален свидетел. Точна ли е информацията ми?

— Не мога да коментирам въпроса.

— Извън протокола?

— Нека ви звънна на другия телефон.

И затваря. Аника чака цяла вечност, докато накрая той се обажда, този път без акомпанимента на телевизора.

— Възможно е да сте получили сведения за колите, откраднати в Бергнесет в събота вечер.

— Значи е точна?

Мълчанието му й стига.

— Сега бих искал вие да ми кажете нещо — продължава полицаят.

Тя се поколебава, но колкото да не е без хич. Без съдействието на инспектора няма да има новина.

— Говорих с хора, които твърдят, че са видели Бени Екланд прегазван от кола на улица Шепаргатан в Свартьостаден, между пресечките с Мефос и Сандгатан. Златисто волво V 70 било паркирано във входната алея към стадиона, с предница обърната към улицата и с някакъв мъж зад волана. Когато Бени Екланд го подминал, онзи запалил двигателя и колата с пълна газ се устремила към Екланд. Свидетелят ми казва, че жертвата е направила опит да избегне удара, като е бягала на зигзаг по улицата, но колата го последвала. Сблъсъкът бил на самото платно.

— Мама му стара — промълвя инспекторът.

— Има и по-лошо — казва Аника. — Колата го блъснала два пъти, Екланд литнал във въздуха и паднал върху уличното платно. Колата спряла, дала на заден и го прегазила отново, а после минал и през главата му. След това шофьорът спрял — определено е бил мъж, — излязъл навън и помъкнал тялото нагоре по склона, към игрището. Там, изглежда, поизчистил трупа, а после се насочил — към как се казваше? — Шьофартшгатан, надолу към рудното пристанище. Къде е ударена колата?

— Отпред и в предното стъкло — отвръща инспектор Сууп, без да се колебае.

— Сигурно сте стигнали до заключението, че не става дума за обикновен инцидент? Черепът е премазан, гръбнакът пречупен, всички вътрешности трябва да са помлени.

— Точно така, резултатите от аутопсията излязоха този следобед. Значи някой е видял всичко?

— Да, но държи да остане анонимен.

— И няма начин да го накарате да се свърже с нас?

— Вече направих каквото можах, но с готовност ще опитам пак. Какво мислите?

— Ако казаното от свидетеля е точно, в което май нямам основание да се съмнявам, значи си имаме работа с предумишлено убийство.

Аника записва чутото дума по дума в лаптопа.

— Сещате ли се за нещо писано от Бени Екланд, което да мотивира нечие желание да го убие?

— Екланд не се плашеше от неприятности и противоречия, така че е напълно възможно. Само че не бих си вършил добре работата, ако започна да правя такива догадки. Ако казаното от свидетеля е вярно, подчертавам ако, то ясно е, че тогава ще бъдем готови да разгледаме всеки възможен мотив.

— Вие ли водите разследването?

— Не, вече отговарям само за връзките с обществеността, но пък съм точно човекът, с когото следва да разговаряте. Предварителното разследване е възложено на Андершон от прокуратурата, ако не се лъжа, но тя бе цял ден в съда, така че не вярвам да е разбрала каквото и да било до момента.

След като приключват, Аника намира дежурната стая. Тясното помещение е пълно с дълги маси и статично електричество. Вътре сварва група изпаднали в летаргия редактори, всичките с бледи лица и неуловими погледи.

— Трябва да поговорим — обръща се тя към началника на нощната смяна.

Дебелакът се изправя с учудваща лекота и я повежда през помещението, после през спортния отдел, за да отвори врата към мъничка стая, която служи за пушене.

Аника спира на прага; вонята е непоносима, независимо от наличието на ръмжаща вентилация в единия ъгъл. Мъжът пали цигара и се задавя в неудържим пристъп на кашлица.

— Оставих ги преди девет години — съобщава той, — но вчера сутринта пак запалих.

Аника пристъпва в стаята и поглежда тавана, като оставя вратата открехната. Стените започват да я притискат. Дишането и се затруднява.

— За какво става дума? — пита Пеккари, като изпуска тъжно облаче дим към вентилатора.

— Бени е бил убит — съобщава Аника с разтуптяно сърце. — Имам свидетел, който е видял всичко. От полицията потвърдиха, че казаното от него се връзва с онова, което те знаят до момента. Трябва ли да бъдем точно на това място?

Редакторът я гледа така, сякаш току-що е видял призрак; ръката му е застинала с цигарата във въздуха на път към устните.

— Много ви моля — добавя Аника, неспособна да търпи повече. Блъсва вратата и се измъква навън.

Прекосява почти празната стая на спортните редактори чак до другия й край; самотен репортер отлепя любопитен поглед от огромен дисплей.

— Здрасти — поздравява го Аника.

— Здрасти — отговаря мъжът и пак забива поглед в екрана.

— Убит значи? — шепне Пеккари в ухото й. Майтапиш ли се?

— Изобщо. Ще напиша статия за онова, което се е случило, и вие можете да я използвате както намерите за добре, но без да я давате на агенциите трябва да се възползваме от случая.

— И защо ни пускате такава аванта?

— Да го наречем солидарност — отвръща Аника, като напряга воля да усмири пулса си. — Освен това читателската ни публика не е една и съща. Не сме конкуренти можем да си сътрудничим.

— Ще запозная нашия криминален с нещата.

— Дума да не става заявява Аника. — Ще излезе с моето име. Случаят е мой, но може вие да публикувате материала.

Гледа я изненадан.

— Задължен съм ви.

— Така е — отвръща Аника и се връща при лаптопа.