Червения вълк

36

Томас влиза в апартамента като чужд човек, с усещането, че го е нямало дълго време. Мансардното жилище на Грев Тюрегатан в Йостермалм е на светлинни години разстояние, но сега си е у дома, усеща го с цялото тяло. Огромно облекчение за него.

Домът, в който живее.

Шумовете в апартамента са обичайните — тихичък ропот на заспали хора в застоял въздух. Студено е заради неуплътнените прозорци и мирише на готвено, както обикновено. Окачва палтото, отпуска ракетата за тенис и сака върху пода на антрето, събува се. Свидетелите на неговата измяна са пред погледа му: неизползван спортен екип, сух пешкир.

Преглъща и отърсва вината от себе си. Пристъпва по чорапи на пръсти към децата, надвесва се над тях, над широко отворените им усти, пижамите и плюшените играчки.

Това е действителността. Мансардата в Йостермалм е студена и калкулирана, мебелировката — внимателно подбрана и предразполагаща. Жилището на София Гренборг е цялото синьо и оголено; неговият дом е топъл и жълт, със заспали деца и разлюлени улични лампи отвън.

Отправя се към спалнята с бавни стъпки върху натежали нозе. Застава на прага и поглежда жена си.

Заспала е напреки на леглото по бельо, е чорапогащи и блуза, отворила уста като децата. Миглите й хвърлят издължени сенки върху бузите. Дишането е дълбоко и равномерно.

Погледът му шари по тялото й, ъгловато, мускулесто и силно.

София Гренборг е толкова мъничка и мека. През цялото време скимти, докато се любят.

Внезапно го залива вълна от непреодолим, неописуем срам. Чак му се повдига. Излиза заднешком, оставил я така, легнала напреки, незавита.

Знае, казва си той. Някой й е казал.

Сяда край кухненската маса, отпуснал лакти върху коленете, прокарва пръсти през косите си.

Няма начин. Не би спала толкова дълбоко, ако знаеше.

Въздъхва тежко. Няма накъде.

Знае, че ще легне до нея, но сън няма да го хване, заслушан в дишането й, жадуващ ябълковото ухание на коси, примесено с лек аромат на ментолови цигари.

Изправя се в тъмното объркан, блъсва хълбок в мивката. Нали не иска да си тръгне оттук?

Нали?

Лепкава ръчичка потупва Аника по бузата.

— Мами, бай-бай, мами.

Примигва срещу светлината, без да разбира в първия момент къде е. След миг си дава сметка, че е заспала полуоблечена. Вдига поглед и съзира Елен с щръкнали накриво опашки и следи от фъстъчено масло около устата.

Грейва вътрешно в широка усмивка.

— Здравей, миличка.

— Днес ще си остана у дома.

Аника глади дъщеричката по бузата, прокашля се и пуска усмивка.

— Не ми се вярва. Ще те взема след обяда — обещава тя, като се повдига със силата на коремните мускули, целува детето по устните и облизва фъстъченото масло от тях.

— Преди обяда.

— Днес е петък, така че ще има сладолед.

Момиченцето обмисля положението.

— Добре, след — заключава то и побягва от стаята.

Томас надниква през вратата с обичайното си, познато изражение, с утринна умора в погледа и щръкнали коси.

— Как се чувстваш?

Тя му отправя усмивка, затваря очи и се протяга като котка.

— Добре, струва ми се.

— Ние тръгваме вече.

Когато поглежда, той е изчезнал.

Днес не дочаква тишината. Преди пътната врата да хлопне зад тях, тя е вече под душа. Измива коси, подрязва нацъфтелите връхчета и си прави маска на лицето. Втрива крем в кожата на краката. Слага аркансил на миглите и заобля гладко ноктите с пиличка. Изважда чист сутиен. Прави си кафе и сандвич, за който отсега й е ясно, че трудно ще изяде.

Настанява се край кухненската маса и усеща тревога да нахлува откъм ъглите на помещението подобно на тъмни талази отровен газ и пушек. Побягва навън, зарязала кафе и сандвич, както и неотворена кофичка кисело мляко.

Снегът навън е спрял, но небето си е все така безкомпромисно сиво. Вятърът разнася островърхи ледени частици над тротоари и улици, забива ги в лицето и косите й. Не може да различи никакви цветове — целият свят е станал черно-бял, а в гърдите й се върти острият камък.

София Гренборг. Грев Тюрегатан.

Знае къде се намира. Някога там живееше Кристина Фурхаге. Без да мисли повече, Аника тръгва напред.

Фасадата е меденожълта, натежала от гипсови орнаменти, ъглите са окичени с ледени висулки, стъклата на еркерните прозорци блещукат неравномерно, а тъмнокафявата входна врата е цяла в резба.

Краката и ушите й са премръзнали. Тъпче на място и оправя шала си.

Заможна средна класа, казва си тя, докато приближава вратата.

Звънците са от новите модели. Не може да се разбере кой къде живее в сградата. Отстъпва назад и вдига поглед към фасадата, сякаш това ще й помогне да установи кой е апартаментът на София Гренборг. Снегът се набива в очите й и те се насълзяват.

Прекосява улицата и застава в отсрещния вход, изважда мобифона и набира справки, за да поиска номера на София Гренборг на Грев Тюрегатан. Свързват я направо, така че ако телефонът на София Гренборг има дисплей за външния номер, върху него ще излезе този на службата за справки.

Звъни се. Аника наблюдава сградата. Някъде вътре в нея звъни ли, звъни един телефон, вероятно край легло, в което е бил снощи нейният съпруг.

След петия сигнал се включва телефонен секретар. Аника слуша със затаен дъх този ведър, щастлив женски глас.

— Здравейте, свързали сте се с телефона на София Гренборг. В момента отсъствам, но…

Аника затваря, а ведрият глас продължава да звъни в ухото й. Камъкът в гърдите се нажежава до бяло и я пронизва като шиш.

Връща се при онази врата и започва да натиска бутоните наред, докато се обажда глас на възрастна жена:

— Идвам за тока — казва Аника. — Трябва да отчетем електромера ви в мазето. Бихте ли отворили?

Ключалката изжужава и тя блъсва вратата, която се завърта върху добре смазани панти.

Цялото стълбище е в злато и черен мрамор. Полирана ламперия от масивен дъб отразява светлините на бронзови лампи. Дебел тъмносин килим поглъща всеки шум.

Аника прокарва пръст по фината шарка на декоративния цокъл, докато отива към списъка на живеещите, окачен край асансьора.

Името на София Гренборг се мъдри във величествена самота на шестия етаж.

Леко замаяна, Аника започва безшумно да се изкачва по стълбите към мансардата.

Вратата на София Гренборг е по-модерна от тези на останалите обитатели в сградата — бяла и изчистена от детайли.

Аника разглежда излъсканата до блясък бронзова табелка с името, занитена здраво в мрамора. Гърдите й се надигат и отпускат, камъкът отвътре я къса и дърпа. Отново изважда мобилния и пак се свързва със справки, само че този път иска номера на Федерацията на областните управи.

— София Гренборг, моля.

Гласът, който се обажда, е точно толкова ведър, колкото и от телефонния секретар.

— Казвам се Сара. Звъня ви от списание Светът на областните управи — започва Аника, все така вторачена в табелката с името. — В дните преди Коледа звъним на случайно избрани хора, за да зададем един кратък въпрос.

София Гренборг се засмива със звънък, непринуден смях.

— Ами какво да ви кажа, сигурно…

— Какво си пожелахте за Коледа? — пита Аника, като прокарва длан по вратата на София.

Жената отсреща се засмива отново.

— Целувка от моя любим — казва тя, — макар че малко соли за вана също вършат работа.

На Аника й притъмнява пред очите. Черна пелена се спуска над съзнанието й.

— Любим? — повтаря с равен глас. — Съпруга си ли имате предвид?

Нов смях.

— Понастоящем е тайна. Светът на областните управи ли казахте? Много прилично издание. Вие наистина отразявате както трябва важните за нас неща. В кой брой ще излезе?

Аника затваря очи и докосва челото си с длан, а стълбищната клетка започва да се люлее, увличащата вълна се блъска от стена в стена.

— Не ви чух добре…

— Въпросите ви! Ще излязат ли преди Коледа?

Принудена е да приклекне с опрян о вратата гръб.

— Още не знам с какво място ще разполагам. Зависи от рекламите. — Дали излизат въобще реклами в това списание? Няма никаква представа.

Линията замълчава. Аника чува дишането на София Гренборг, заслушва се в неговия ритъм.

— Ами — проговаря отново София Гренборг, — ако нямате друго…

— И моята фамилия е Гренборг — съобщава Аника. — Дали няма да излезем роднини?

Този път смехът не е така сърдечен.

— А как ви беше малкото име?

— Сара — отвръща Аника. — Сара Гренборг.

— От кой клон на фамилията?

Въобразява ли си, или наистина София започва да говори с по-изискано произношение.

— От Сьодерманланд — отвръща Аника.

— Ние сме от Йостерботен, имението Весе. Вие от Карл-Юхан ли произлизате?

— Не — заявява Аника. — От София-Катарина.

Внезапно й се отщява да слуша гласа на София Тра-ла-ла, шибаната Гренборг. Затваря насред изречението.

Седи смълчана и чака пулсът й да се успокои. Положила длан върху входната врата на София Гренборг, тя постепенно всмуква тази жена в кръвообращението си.

Затваря очи и се съсредоточава върху студеното стълбище, чува нейния глас, съзира я, удобно настанена, да се занимава с уютната си работа в уютната Федерация, така влюбена в статиите на Светът на областните управи. Една толкова хладнокръвна и обиграна жена — добре че точно такава е избрал съпругът й за целувка пред универсалния магазин, — жена, която е всичко онова, което тя самата не ще бъде никога.

Тръгва си от сградата, без да погледне назад.

37

Събужда го крайчецът на розовата пухена завивка, който го гъделичка по носа. Изпръхтява и простенва, когато болката в стомаха стига до мозъка му. Дървените панели от тавана се люлеят бавно насам-натам и той отмества поглед към облицованите с дъски стени, ужасен от противния си дъх. Миризмата го обсебва изцяло.

La mort est dans cette ville13, казва си той, докато се бори за въздух.

Не съзира лицето на доктора над себе си, както в деня на пробуждане от упойката, няма ги стиснатите челюсти и неуловимия поглед на приятеля. Предупредили са го за последиците и алтернативите, така че разбира начаса.

Не подлежи на операция, нито на лечение. Три до шест месеца след деня на диагнозата. Оставащото му време ще бъде изпълнено от силни болки, гадене и проблеми с храносмилането, загуба на тегло и мъчителни пристъпи на повръщане, резки понижения на кръвното, силна умора. Срещу всичко това: лекарства против гадене, болкоуспокояващи и хранителни добавки.

Ясно му е, че ще повехне постепенно, почти ще изгние. Миризмата ще става все по-натрапчива, а неговият приятел, докторът, му казва да не прави опити за туширането й с козметични средства — няма да помогнат.

Оглежда стаята, кухненския бокс в единия ъгъл, облицованите в дърво стени, многоцветните черги върху балатума, опитва се да открие нещо, което не е в движение. Спира поглед върху прозореца. През процепа между дебелите завеси съзира синевата на деня. Студена и свежа. Постепенно светът престава да се люлее, а той започва да диша по-леко, плъзва се в подобната на сън своя действителност, в която всякакви ограничения постепенно се размиват.

„Аз съм от Ветроходния клуб Бойен. Бих желал да запазя зала за седем вечерта във вторник“, чува той собствения си глас, ведно с някакво особено ехо. Застанал е пред библиотекарката на Намнльосагатан, разтворил огромни томове върху бюрото пред себе си. Ясно е, че вече не му вярва, понеже е невъзможно той да бъде едновременно ветроходец и състезател по спортен риболов, колекционер на пеперуди и генеалог.

Всички пристигнали за събранието имат кодови наименования, обичайни имена от рода на Трегер, Торстен или Матс. Неговият избор, Рагнвалд, предизвиква неодобрителни гримаси. Няма защо да се надува, но той е по-добър от всички тях и те прекрасно го знаят.

Засмива се тихичко в своя междинен свят, връща се назад, в старата фабрика през оная трескава гореща нощ от ранното лято на 1969-а, когато светът е застанал на ръба на великата революция, а те са готови. Подготвили са се за въоръжена борба, патрули обхождат лагера ден и нощ. Край лагерния огън членовете на групата дялкат дървени тояги с ножчета, обсъждат проблемите на партизанската война и се упражняват в самоотбрана.

В Норвегия враждата между левичарите и всички останали бе много по-силна в сравнение с Швеция. Там взривиха една книжарница на радикали. Но те бяха убедени, че е дошъл техният ред, и няма да се оставят да бъдат заведени на заколение като овце. Фактът, че се подготвяха в Мелдерщейн, бе особено забавен, понеже управата на старата фабрика беше силно религиозна. Но след като нае мястото в качеството си на църковен секретар от Люлео, никой не прояви любопитство относно целите му и те провеждат гръмовити маоистки събрания в малката църква на фабриката.

Изпълва го онова усещане за пълна хармония, изпитано през няколкото дни в лагера, спомня си как способността му да наизустява всички необходими цитати му отрежда централно място в ръководството, макар да са се събрали делегати от цялата страна. Тренират бойни изкуства, овладяват способи за оцеляване при сурови условия. Именно там се запознава с Червения вълк.

Усмихва се към тавана, понесен от вълните на спомена за меките черти на онова лице и слабичкото тяло. Тя е толкова млада, с толкова широко отворени очи, гледа на него като на Учител. Никой не разполага с неговия революционен опит, нито с позициите му в Студентския съюз. Мястото му на трона е без конкуренция и макар малката Червен вълк да е пристигнала в лагера само за да прави компания на приятелката си, без да има ясна представа за какво иде реч, тя се увлича много бързо. Превръща се в слуга на Революцията много по-лесно, отколкото той се е надявал, и го прави само заради него.

Заради него.

Карина, която го целува зад църквата на Мелдерщейн. Още усеща вкуса на нейната дъвка.

Обръща се в леглото.

Във Ветроходния клуб Бойен създават звената, решават кой къде ще живее и работи: апартамент в Йорннесет и нощна смяна в стоманолеярните; къщичка в Свартьостаден и работа в местната община. Провеждат стачки, внедряват се в организации на наематели и профсъюзи, както учи Мао с политическата си теория за народния фронт, това е всенародно движение, само че всичко напредва страшно бавно. Прекалено много време губят в дискусии. Клубът по спортен риболов е пълен с въздухари, с мними авторитети, влюбени в собствения си глас. Нарастващата популярност на движението привлича куп фалшиви революционери, довлекли се тук само заради момичетата и бирата. След Мелдерщейн атмосферата се нажежава. Двама другари оспорват лидерството му, подкрепят ги други, което го принуждава да вземе семейството си и да напусне. Оставя буржоазния комунизъм от селски тип да отмре бавно от собствена, естествена смърт, създава своя група, с която ще се добере до истинска власт.

Острието във вътрешностите се завърта отново. Рак на стомаха, привидно рядък в условията на съвременна Европа, удря без предупреждение. Възможностите за лечение или тяхната липса се установяват по оперативен път. Симптомите са сходни с тези на стомашна язва, а гастроскопията установява гадна открита рана и съмнение за тумор, доказан впоследствие посредством микроскопски анализ. И пациентът е отворен, околните органи се оказват целите в метастази и го зашиват отново. Разсейки в белите дробове, костите и мозъка — бавна смърт, причинена от обща органна недостатъчност под прекомерния натиск на туморите.

Три до шест месеца.

Внезапно край леглото изниква задъхан баща му, отскача от стена към стена. Обвинявам те. Държа те отговорен за грехопадението на Адам и Ева.

Бичът се издига и врязва в диафрагмата, предизвиква рязка конвулсия, което го кара да повърне храната на прах върху възглавницата. Гласът на баща му става по-силен, изпълва стаята като някаква симфония на дисонанса.

— Трябва да започнеш живота си отначало, изчадие адово. Творение на злото, радост за Сатаната.

Опитва се да възрази, да помоли за милост, да запее старата песен от детството: Татко, моля ти се, татко, имай милост — но бичът се спуска и разцепва устната. Дъхът му секва от болка.

— Дяволът ще бъде прогонен от сърцето ти, за да се спаси безсмъртната ти душа за Царството Божие. — Бичът се издига отново, а той поглежда към мъжа, който се рее под тавана в дрипава проповедническа одежда, и разбира, че спасението му е близко.

— Татко — шепне той, усетил бълвоч и кръв да изтичат през носа. — Мама така и не роди друго дете. Знаеш ли защо?

Стаята притихва. Баща му замълчава, трескавият пламък в погледа угасва, а бичът увисва надолу.

— Останах сам — шепне на баща си той, — а ти не знаеш защо. Бог видя, че си изпълнил дълга си в опити да населиш земята, само че други деца така и не дойдоха. А ти не разбра защо.

Баща му се полюлява колебливо под тавана с обезкървени устни.

— Абортира ги до едно при лапландката от Витанги — задъхва се той, — моите братя и сестри. Накара вещицата да ги изтръгне от корема й, за да не попаднат в ръцете ти, за да не им избиваш злото от главите и душите.

И бичът се спуска отново, и го удря в главата, и за миг светът опустява.

38

Аника захвърля горната дреха на пода в антрето, бута настрани непипнатата закуска на масата и отваря лаптопа. Влиза в интернет и търси организационната структура на Федерацията на областните управи, като записва отделите върху гърба на сутрешния вестник: Демокрация и здравеопазване, Стопанство и развитие, Международни финанси.

Замисля се дълбоко, покрила уста с длан.

Това трябва да е достатъчно. Три отдела, които надали поддържат интензивни взаимоотношения. С трима стресирани ръководители от едно и също средно равнище.

Прави няколко дълбоки вдишвания и набира централата на Федерацията. Започва с началника на отдел Демокрация и здравеопазване.

— Здравейте — казва Аника и се прокашля. — Казвам се Аника Бенгтзон и се обаждам от Вечерна поща…

Претрупаният с работа шеф я прекъсва:

— Ще трябва да ви насоча към службата ни по печата. Там има лица, които отговарят за връзките с пресата и които могат да отговорят на всичките ви въпроси.

Тя долавя тътена на собственото си сърце и се моли да не го чуят отсреща.

— Знам това — отвръща Аника, — ясно ми е, само че въпросът не е от такова естество, че да бъде отправян към подчинените ви от службата по печата. Съжалявам.

Пълно смайване.

— Моля? — проговаря мъжът най-накрая. — Какво имате предвид?

Аника затваря очи и заявява с твърд глас:

— Трябваше да започна с това, че не възнамерявам да ви цитирам. Всъщност още нищо не съм започнала да пиша. Искам само да получа яснота по въпроси, които възникнаха при опита ни да анализираме някои ваши действия.

Стресът отстъпва място на изненада и подозрение и това проличава в гласа на мъжа отсреща:

— Какво искате да кажете? Какви действия?

— Става дума за надплащане при една от програмите ви.

Сякаш чува как мъжът се отпуска върху стола си.

— Надп-п-плащане…? Нищо не разбирам…

Аника забива поглед в отдушника.

— Както казах, засега изобщо нямам намерение да се позовавам на вас. Искам да проверя някои неща и ще ви бъда благодарна, ако този разговор си остане само между нас. Няма да казвам, че двамата с вас сме разговаряли, и вие можете да направите същото.

Мълчание.

— За какво става дума?

Буквално усеща подръпването по линията, когато онзи захапва стръвта.

— Надплащане по сметката за програмата, свързана със заплахи срещу политически лица — отвръща Аника. — Същата, която провеждате съвместно със Съюза на общините и Министерство на правосъдието.

— Заплахи срещу политици?

— Да, става дума за работната група по превантивна дейност във връзка с подобни заплахи. Искам да подчертая, че по наше мнение тази програма е от изключително значение, а доколкото сме в състояние да преценим, работата по нея до момента е повече от задоволителна, но, изглежда, са налице някои проблеми от счетоводен характер.

— Май не ми е много ясно за какво говорите.

Аника изчаква, оставя мълчанието й да си свърши работата; нейното изумление тече по линията, замъглява разума на началника.

— Разбирам — промълвя бавно Аника, — но си мислех, че ще поискате да стигнете до дъното на тази история…

Мъжът започва да се ядосва.

— Какво искате да кажете? Какво дъно? Кой е казал, че изобщо има нещо нередно?

Аника отговаря с по-остър тон:

— Надявам се, че не се опитвате да се доберете до източниците ми. Както съм сигурна, че ви е известно, това е в нарушение на закона. Ще приема, че не сте произнесли последните думи.

Отново тишина, набъбваща, пулсираща.

— За какво става дума все пак? — пита най-накрая шефът от Федерацията. — Ще ми кажете ли?

Аника въздъхва дълбоко и шумно, а сетне заговаря с дълбок, доверителен глас:

— Според моя източник е налице надписване на разходи по сметката, от която се финансира дейността на работната група по заплахите срещу политици. Според сведенията ми, член на групата раздува общите разходи, за да прикрие по този начин свои лични, направени за сметка на бюджета.

— София Гренборг? — произнася смаян мъжът. — Нея ли обвиняват в измама?

— Не мога да ви отговоря — казва Аника със съжаление в тона. — Просто се питах дали не можете да ме държите в течение относно резултатите от вашата проверка. Не искам от вас да публикувате данни за разходите — това не ме интересува, — но, много ви моля, просто ми съобщете когато и ако решите да поискате намеса от страна на полицията.

Шефът се прокашля.

— Е, подобна вероятност остава засега в много далечното бъдеще — заявява той. — Разбира се, трябва да се започне с много щателна вътрешна проверка. Още сега ще се свържем с нашите одитори.

Аника затваря очи и преглъща. Пожелава късмет на началника и затваря. Остава неподвижна с мисълта колко ли е редно да изчака преди следващото обаждане.

Изобщо няма какво да чакам.

Свързва се с началника на Стопански отдел и започва с колебливи въпроси относно политиката на Федерацията по отношение участието на служители във фиктивни компании. Когато човекът започва да се дразни и е на път да затвори, тя пита дали са проверили защо тяхната служителка София Гренборг е обложена за изтеклата календарна година само върху доход от 269 900 крони.

Мъжът е напълно шашнат.

Аника приключва с въпрос:

— Федерацията на областните управи се издържа от данъкоплатците. Смятате ли, че е приемливо нейни служители да избягват справедливото данъчно облагане?

Разбира се, тук не може да се отговори по никакъв друг начин освен с:

— Не, не, естествено.

Обещава му да се поинтересува по-нататък как върви вътрешната проверка.

Изправя се, колкото да установи, че краката й са напълно изтръпнали, а в задната част на бедрото я прорязва болка. Топката в гърдите подскача и дере, металната й острота плъзва по цялото тяло и заплашва да го парализира.

Удря краката си с юмруци, докато започват да й се подчиняват отново, след което претопля чаша кафе в микровълновата, преди да позвъни за трети път — сега в отдела за международни финанси. Пита какво е становището на Федерацията по въпроса за десния екстремизъм в редовете на персонала им. Получила е информация, че неин служител е проявил активност в миналото като член на екстремистка формация, а братовчед на същото лице е осъждан за насаждане на расова омраза, та се пита доколко е уместно точно това лице да се занимава с проблеми, свързани със застрашаване личността на действащи политици, след като част от заплахите идват откъм крайното дясно пространство.

За съжаление, началникът не е в състояние да коментира въпроса в момента, но ако тя му позвъни пак в понеделник или вторник, сигурно ще разполага вече с резултати от проверката.

След всичко това Аника се свлича на стола, а подът отдолу се люлее, главата и крайниците й изтръпват.

Скочила е вече.

Дано се приземи на крака.