Червеният павилион

ГЛАВА XVIСъдията Ди посещава жилището на една покойна красавица и разчита последното послание на един мъртвец.

Когато се върна в Червения павилион, помощникът на съдията Ди завари господаря си изправен до парапета на верандата. Магистратът замислено наблюдаваше слугите, които палеха разноцветните фенери, окачени по клоните на дърветата в градината. Ма Жун му разказа за нападението, на което той и приятелите му бяха станали жертва, и отсъди:

— С една дума, разбрах къде е жилището на госпожица Лин, но едва ли има смисъл да се разкарвате. Посетителят й от тази сутрин, изглежда, я е отвел някъде, защото колибата е празна.

— Но тя е много болна — извика съдията Ди. — Нещо не ми харесва това посещение. Между другото, мислех, че освен двамата ти приятели и Сребърна Фея никой и не подозира за съществуването на клетата жена.

Той притеснено подръпна мустаците си.

— Сигурен ли си, че нападението е било срещу Рака и Скаридата, а не срещу теб?

— Напълно, ваше превъзходителство! Как биха могли тия разбойници да знаят, че ще бъда там. Не, те бяха устроили засада на Рака, за да отмъстят за тримата си приятели, убити при въоръжено нападение преди две седмици. Изобщо не подозираха на какво е способен Скаридата.

— Ако беше срещу приятелите ти, нападателите би трябвало да знаят, че те спят през деня, работят през нощта и се прибират едва призори. Ако ти не ги беше помолил да те заведат до жилището на госпожица Лин, нападателите щяха да висят напразно цялата вечер и цялата нощ…

— Може би такъв е бил планът им — сви рамене Ма Жун.

Съдията Ди потъна в размисъл, загледан в парка където веселието започваше отново. След миг се обърна към Ма Жун и с въздишка каза:

— Твърде самонадеяно беше от моя страна да реша, че един-единствен ден ще ми стигне, за да разкрия всичко. Така или иначе, тази вечер няма да имам нужда от теб. Иди да вечеряш и се позабавлявай. Утре сутринта след закуска те искам тук.

Когато Ма Жун излезе, магистратът закрачи с ръце на гърба напред-назад по верандата. Мисълта за самотна вечеря тук, в тази стая, никак не му се нравеше. Той облече по-проста роба от син памучен плат, сложи си малка черна шапчица и напусна „Вечно блаженство“ през главния вход. Почти бе подминал странноприемницата, където бе отседнал Дзя Юбо, когато внезапно се спря. Ако поканеше младия поет на вечеря, би могъл да го поразпита по-подробно за домогванията на Уън до поста главен надзорник. Защо младият Ли така внезапно се е оттеглил от заговора? Дали му се е сторило по-лесно да накара госпожица Фън да се омъжи за него, като по този начин сложи сам ръка върху парите на баща й, без да има нужда да дели с търговеца? Той влезе вътре. Но управителят му съобщи, че младежът е излязъл след закуска и оттогава никой не го е виждал.

— А аз оня ден му дадох на заем една сребърна монета — мрачно заключи той.

Съдията го остави с терзанията му и продължи пътя си. Влезе в първата гостилница и си поръча скромна напитка. След като привърши, излезе на балкона на първия етаж, за да изпие чая си на въздух. Седна до парапета и разсеяно се загледа в тълпата долу. На близкия ъгъл се издигаше олтар за мъртвите и няколко младежи поставяха нови съдове с прясна храна. Съдията преброи на пръсти: утре щеше да е трийсетият ден от Седмата луна, последен ден от Празника на мъртвите. Тогава щяха да изгорят предметите от хартия и другите приношения, но тази нощ вратите на отвъдното все още бяха отворени. Той се отпусна в креслото си и ядно прехапа устни. И друг път му се бе случвало да се занимава със заплетени случаи, но поне бе разполагал с достатъчно данни, за да си изгради някаква теория и да установи кръга на възможните извършители. Този път историята го объркваше напълно. Без съмнение един-единствен престъпник бе виновен за смъртта на Дао Куан преди трийсет години и за тази, по-скорошната, на Есенна Луна. Дали този човек не е премахнал и госпожица Лин? Тревожна бръчка проряза челото на съдията. Той не можеше да се освободи от чувството, че между изчезването на бившата куртизанка и нападението срещу Ма Жун и приятелите му съществува някаква връзка. А разполагаше с една единствена улика: незнайният убиец по всяка вероятност е около петдесетгодишен и живее на Райския остров или поне го познава много добре. Дори смъртта на Ли не му се струваше напълно изяснена. Нефритов Пръстен бе описала доста правдоподобно начина, по който го бе убедила, но отношенията между академика и Есенна а оставаха твърде неясни. Наистина бе странно, че никой не е научил къде са ставали любовните срещи. Между тях като че ли е имало нещо повече просто физическо привличане. Разбира се, той е възнамерявал да я откупи от господаря й, но подчертаният му интерес към Нефритов Пръстен доказващ, че съвсем не страстта, а някаква друга, тайна подбуди го е карала да желае освобождаването на куртизанка та. Дали пък тя не го е шантажирала? Съдията Ди тъжно поклати глава. И Ли, и Есенна Луна бяха напуснали този свят и той нямаше как да разкрие тайната.

Изведнъж той изруга яростно. Ругаеше сам себе си без да пести цветистите изрази. Бе допуснал страхотна грешка. Посетителите от близките маси учудено се обърнаха, за да разгледат внушителния брадат господин, който сякаш много се бе разсърдил на самия себе си. Съдията Ди не им обърна никакво внимание. Той се изправи рязко, плати и излезе. Задмина хотела на Дзя Юбо, тръгна край бамбуковата ограда от лявата страна на постройката и спря пред полуоткрехната вратичка. Над нея висеше надпис: „Вход за външни лица забранен“.

Той побутна крилото и се озова на добре поддържана алея, лъкатушеща сред високи дървета. Гъстият листак заглушаваше уличната гълчава и когато се озова на брега на прелестно езерце, съдията бе поразен от пълната тишина наоколо. Изящно дървено мостче, лакирано в червено, водеше до отсрещния бряг. Когато съдията стъпи върху него, уплашени от скърцането жаби наскачаха в черната вода.

На другия бряг стръмни стъпала водеха нагоре към елегантен едноетажен павилион. Основата му, качена на дървени колони, стърчеше поне пет стъпки над земята, медните плочки на заострения покрив бяха зеленясали от времето. Съдията се изкачи на терасата, опасваща цялата тройка. Хвърли един поглед на масивната входна и обиколи целия павилион, които имаше осмоъгълна форма. Когато стигна до противоположната стена се надвеси през парапета. Под него се просваше градината около хотела на Дзя, която по-нататък се сливаше с тази на хотела „Вечно блаженство“, едва осветен от фенерите в парка. От другата страна съзря пътечката към верандата на Червения павилион. Той се обърна, за да разгледа черния вход. Върху ивицата бяла хартия, залепена напряко през бакърената брава, бе положен печатът на Фън. Реши, че тази врата едва ли е толкова солидна. Един удар с рамо наистина се оказа достатъчен, за да избие ключалката.

Влезе вътре. Пипнешком намери в тъмното една свещ върху малка масичка и я запали с огнивото, поставено до нея. Светлината озари пищно преддверие и малък салон от дясната страна. Вляво се виждаше по-семпла стая, само с едно бамбуково легло и паянтова масичка в нея. По-навътре имаше тоалетна и мъничка кухня. Явно това бе кътче за прислужничката.

Съдията влезе в обширната спалня насреща. До стената в дъното бе долепено огромно легло с изваяни абаносови колони и тежки копринени завеси. Пред него имаше кръгла масичка от червено дърво, инкрустирана със седеф, върху която вероятно поставяха подноса с чая или изисканите лакомства, подходящи за любовните нощи. Натрапчив аромат все още изпълваше въздуха. Съдията пристъпи към широката тоалетка в единия ъгъл и без да се застоява пред грамадното огледало от полирано сребро и безбройните порцеланови бурканчета с всевъзможни помади и пудри, внимателно и огледа ключалките на трите чекмеджета. Сигурно точно тук бившата Царица на цветята е държала писмата си. Най-горното не беше заключено. Съдията откри в него само смачкани носни кърпички и омазнени фиби за коса. Затвори го набързо и мина към следващото което също се отвори веднага. Вътре бяха натъпкани дамски принадлежности от интимния тоалет на куртизанките. Съдията го захлопна с още по-голяма бързина. Третото се оказа заключено. Той дръпна рязко и крехките дъсчици около ключалката се разлетяха. Онова, което откри, го накара доволно да поклати глава. Чекмеджето бе пълно с писма и визитни картички, с пликове, неупотребени или използвани, с листа за писма — някои смачкани, други изцапани с мазни отпечатъци от пръсти и червило. Редът и чистотата явно не са били сред добродетелите на куртизанката. Съдията измъкна изцяло чекмеджето и изсипа съдържанието му върху масата. Придърпа един стол и запрехвърля книжата. Блестящото му осенение можеше и да се окаже лъжливо, но той държеше да си изясни нещата докрай. По време на вечерята в „Сивият жерав“ Царицата на цветята бе споменала за подарък, поднесен й от Ли: шишенце парфюм в плик. Тя го попитала какъв е парфюмът, а той казал само: „Постарайте се да стигне до предназначението си.“ Тъй като умът й е бил в парфюма, възможно е да не е обърнала внимание на думите, изречени от младия мъж, приемайки ги за галантна закачка. Но това последно изречение по-скоро приличаше на указание, отколкото на фриволно подмятане. Указание, свързано с някакъв друг предмет, също поставен в плика. Някакво съобщение може би, което Ли я е молел да предаде някому? Без да обръща повече внимание на писмата и визитните картички, съдията Ди ги избута на земята. Това, което търсеше, бе неразпечатан плик. Накрая го набери и го приближи до пламъка на свещта. Беше тежък, без адрес и само на обратната страна с поривист и овладян калиграфски стил бе изписан следният куплет:

Съдията извади една игла от косата си и внимателно отвори плика. Разтърси го и отвътре изпадна шишенце от зелен нефрит със запушалка от слонова кост, след него втори, по-малък плик, който съдията веднага сграбчи. Пликът беше запечатан от младия Ли и носеше следния надпис:

Магистратът отвори плика. Писмото се състоеше от един-единствен лист, като текстът се отличаваше с най-висок литературен стил.

Бръчка на недоумение проряза челото на съдията Ди. Писмото бе толкова лаконично, че не бе никак лесно да се схване мисълта на автора.

Първият параграф подсказваше, че императорският цензор в оставка Ли Уейдзин, синът му Ли, член на Императорската академия, и Уън Юан са се свързали в някакъв заговор, но в последния момент младият Ли разбира, че не му достигат смелост и воля, че няма да може да изпълни бащината си заръка, и затова решава, че единственият му изход е да се самоубие. Но в такъв случай ставаше дума за нещо съвсем различно от това един главен надзорник да бъде изместен от поста му с обвинение в скалъпено престъпление! Само небето знаеше какви могъщи интереси бяха намесени тук. Може би бе застрашен човешки живот… може би дори институциите на империята? Трябва отново да разпита този негодник антикваря с цялата позволена от закона суровост! После трябва да посети бащата на младия Ли. После…

Съдията Ди избърса потта, избила по челото му. Задухата в стаята бе почти непоносима, пушекът от свещта още повече я сгъстяваше. Магистратът съсредоточи мисълта си. Не биваше да действа прибързано. Много важно бе да си представи точно как са се явили събитията. След като взема решение да се самоубие, Ли Лиен предава плика на Есенна Луна, но не се самоубива, защото го убива Нефритов Пръстен, която се опитва да обезчести. Съдията стовари юмрук върху масата. Нещата никак не се връзваха. Човек, който е решил да сложи край на живота си, не прави опит да изнасили младо момиче. Не, това беше невероятно!

И все пак писмото не беше подправено. А и признанията на Дзя Юбо пред Ма Жун доказваха, че Ли наистина се е отказал от намеренията си да разори Фън. Фактът, че Есенна Луна не е предала писмото, както я е помолил Ли Лиен, се обясняваше лесно с характера на жената. Що се отнася до връзките й с Ли, не можеше със сигурност да се разбере истинският им характер, но едно беше сигурно: веднага след като научава за смъртта на младия учен, първата й работа е да му намери заместник, насочвайки се към веселяка магистрат Луо. Без дори да разпечата плика, тя го захвърля в чекмеджето си и се сеща за него едва на онази вечеря, когато измамата на Луо я кара да съжалява за покойния си обожател. Някои парченца от мозайката се подреждаха, други — не. Съдията скръсти ръце в широките си ръкави, сбърчи вежди и се втренчи в разкошното легло, върху което години наред последователните Царици на цветята се бяха любили със своите избраници.

Той още веднъж прехвърли в съзнанието си всичко, свързано с трите смъртни случая в онази друга стая, в Червения павилион. Помъчи се точно да си припомни думите на Фън и на дъщеря му Нефритов Пръстен, както и непълната изповед на Уън Юан и допълнителните сведения, изкопчени от Ма Жун. Изглеждаше съвсем неправдоподобно младият да се втурне да изнасилва момиче малко преди да се самоубие. Но ако това се приемеше, то тогава обстоятелствата около смъртта му намираха доста задоволително обяснение. След като Нефритов Пръстен случайно му нанася смъртоносния удар, бащата на момичето маскира убийството като самоубийство. Драскотините по лицето и ръцете на Ли са от госпожица Фън, докато се е борила с него. Само подутините от двете страни на врата му оставаха необясними. Драскотините по Есенна Луна пък са от ноктите на Сребърна Фея, когато Есенна Луна я наказва с камшика. В тази история загадка оставаха синините по шията на покойната. Съдията Ди имаше чувството, че ако успее да проумее връзката между двата необясними факта, загадката на Червената стая ще бъде разбулена.

Изведнъж в съзнанието му изплува възможно обяснение. Той скочи, закрачи из стаята и се спря пред голямото легло. Да, всичко пасваше точно! Всеки факт намираше своето обяснение, включително и опитът за изнасилване и нападението на въоръжените бандити срещу Ма Жун! Сега той знаеше тайната на Червената стая — тайна, чийто неизразим ужас надхвърляше този на кошмарите му от нощта слей откриването на трупа на куртизанката. Той потръпна при спомена за бялото мъртво тяло на Есенна Луна, проснато върху кървавочервения килим, но бързо се овладя и напусна павилиона на злочестата Царица на цветята… Тръгна решително към „Вечно блаженство“.

Когато пристигна, подаде на управителя една от червените си визитни картички и нареди:

— Отнесете това на главния надзорник и му кажете, че съдията желае да го види незабавно с дъщеря му!

После се качи в стаята си и се наведе над парапета, взирайки се в храстите и гъстата растителност под нозете си. Не откри нищо подозрително, върна се в салона и заключи двойната врата, залости напречния прът и затвори капаците на прозорците. Докато сядаше пред масичката за чай, му мина през ма че много скоро в тази така добре барикадирана стая ще стане доста трудно за дишане. Но какво да се прави, така или иначе, не можеше да си позволи и най-малък риск, защото сега знаеше, че си има работа с подгонен звяр, който няма да се спре пред нищо.