Червеният павилион

ГЛАВА IVМа Жун се запознава с двама любители на тиквите и научава интересни подробности от живота на първенците на острова.

След като остави съдията Ди, пред вратата на павилиона „Сивият жерав“, Ма Жун тръгна, подсвирвайки си весело, и не след дълго намери главната улица на острова.

Под издигнатите на равни разстояния една от друга пъстро боядисани арки, с които бе украсена улицата, се разхождаха хора от всички социални съсловия. Пред високите врати на игралните домове се блъскаха тълпи и всеки се натискаше да влезе преди другите, продавачите на юфка и сладкиши крещяха с пълно гърло, за да надвикат уличната глъч. Когато врявата за миг поутихваше, се разнасяше звънът на медни монети в големите дървени паници, които яки мъжаги по цяла нощ поклащаха пред вратите на игралните домове; смяташе се, че звукът на монетите носи късмет и привлича комарджиите.

Ма Жун спря до висока дървена платформа, издигната пред един от най-големите игрални домове. Тя бе отрупана с купички с всевъзможни захаросани плодове и бонбони. Над нея се издигаше бамбуково скеле, върху което плътно една до друга се извисяваха изработени от хартия къщи, каруци, лодки и мебели, както и камари дрехи, също от хартия. Това бе един от многобройните олтари, които започват да се градят още в началото на Седмата луна в памет на починалите, чиито души свободно се смесват с тълпата от живи по време на Празника на мъртвите. Така духовете могат да вкусят от предложената им храна и да изберат сред хартиените предмети онова, от което се нуждаят в своя отвъден свят. Когато празникът свърши, на трийсетия ден на Седмата луна, бонбоните и плодовете се раздават на бедните, а олтарите и книжните предмети се изгарят, за да може димът да отнесе даровете към отвъд земното им назначение. Този празник припомня на живите, че смъртта не означава окончателна раздяла и че един път годишно мъртвите се връщат за няколко седмици, за да участват в живота на онези, които са им били скъпи.

Когато Ма Жун се нагледа на живописната подредба, весела усмивка заигра на устните му и той промърмори:

— Душата на чичо Уън едва ли се е завъртяла насам, защото той не си падаше по сладкото. Но обичаше да предизвиква съдбата и, изглежда, напоследък късметът е бил с него, както личи по двата златни свитъка, които ми завеща! Обзалагам се, че духът му витае над някоя игрална маса. Няма да е зле да вляза тук, може пък той да подскаже на племенника си някой добър удар!

Той влезе в залата, плати десет гроша и заоглежда тълпата, която се блъскаше около голямата кръгла маса в средата. Играта — най-простата и най-популярната — се състоеше в това да се отгатне точният брой на монетите, които надзорникът на масата захлупваше с купичка за ориз. Ма Жун погледа известно време и си запробива път към стълбището в дъното, като разблъскваше безцеремонно тълпата с лакти.

На първия етаж играчите бяха разпределени на групички по шест души, насядали около десетина малки масички. Играеха на карти и зарове. Всички посетители бяха добре облечени, Ма Жун дори забеляза папките на няколко императорски чиновници. На стената в дъното висеше червена табела, върху която с големи черни йероглифи пишеше: „След всяка партия залозите се уреждат в брой.“

Докато помощникът на съдията Ди се чудеше към коя маса да пристъпи, за него се лепна един ситен гърбушко. Дребосъкът носеше много чист син халат, но голямата му глава, покрита с четинеста сива коса, беше гола. Той повдигна очи с пронизващ поглед и попита с писклив глас:

— Ако желаете да се включите в играта, първо трябва да ми покажете колко пари имате.

— Това не е твоя работа! — готов да избухне, отвърна Ма Жун.

— И още как! — разнесе се зад гърба му гробовен глас.

Ма Жун се обърна чевръсто и се озова очи в очи с мъж, висок колкото него, но с торс, напомнящ голямо буре. Главата му стърчеше направо от раменете, а гърдите му се издуваха напред като черупката на гигантски рак. Кръглите му, леко изпъкнали очи оглеждаха помощника на съдията Ди, без да мигнат.

— Кой, по дяволите, пък сте вие? — смаян попита Ма Жун.

— Аз съм Рака — обясни отегчено колосът. — Името на колегата е Скаридата. На вашите услуги.

— А да има случайно и трети — Солта? — позаинтересува се Ма Жун.

— Не, защо?

— За да си направя каша от тримата. Чудна манджа ще стане — предизвикателно отвърна Ма Жун.

Рака се обърна към гърбавия.

— Я ме погъделичкай — заяви той със зловещ глас — Нали в договора ми е писано да се смея на шегичките на клиентите.

Скаридата, изглежда, не разбра майтапа и като повдигна острия си нос към Ма Жун, каза:

— Вие нали сте грамотен? Тук е написано, че, който загуби, си плаща веднага. За да няма после разправии, на влизане всеки показва какво може да заложи.

— Разумно — неохотно призна Ма Жун. — Вие двамата от персонала ли сте?

— Ние със Скаридата сме наблюдатели — без да повишава глас, каза Рака. — Работим за господин Фън Дай, главния надзорник на острова.

Ма Жун замислено огледа чудатата двойка, после се наведе, извади от ботуша си официалната карта и я подаде на Рака:

— Аз работя за съдията Ди от Пуян, който сега е заместник съдия на тукашния окръг. Иска ми се да си поговорим.

Двамата разгледаха внимателно картата. Рака я върна и с въздишка обяви:

— Само като гледам това, и ми пресъхва гърлото. Хайде да седнем на балкона, господин Ма, и да пийнем нещо, пък и да хапнем. За сметка на заведението, разбира се.

Тримата се настаниха в един ъгъл, като Рака седна така, че да държи под око клиентелата. След миг келнерът поставяше пред тях голяма чиния с пържен ориз и три канички вино. Докато се разменяха обичайните вежливи въпроси, стана ясно, че Рака и Скаридата са прекарали целия си живот на острова. Рака се оказа боксьор осми ранг и скоро двамата с Ма Жун оживено заобсъждаха различните системи. Дребният гърбушко не се интересуваше от тези технически подробности и бе съсредоточил цялото си внимание върху ориза, който изчезна с чудотворна бързина. Ма Жун отпи последна глътка вино, отпусна се назад и се потупа доволно по корема:

— Сега, след началните вежливости, усещам в себе си достатъчно сили, за да пристъпя към сериозната част на въпроса. Какво знаете, приятели, за младия учен Ли?

Рака се спогледа със Скаридата, който каза:

— Аха, значи с това се занимава господарят ви? Ами, с две думи, посещението на Ли започна зле и свърши зле, но между тези два неприятни момента той си поживя разкошно.

От залата долетя шум от препирня. Рака стана и потъна в тълпата с невероятна за телосложението му бързина. Скаридата пресуши чашата си и продължи:

— Ето как стоят нещата. На осемнайсетия ден на настоящата луна Ли с още петима свои приятели пристигна с голяма джонка от столицата. Пътуването им траяло два дни и през тези два дни те пили и се веселили от сутрин до вечер. Пресушили всичко, каквото намерили, и цялата тайфа беше абсолютно пияна. Точно тогава имаше гъста мъгла, с нож да я режеш, и тяхната джонка целунала джонката на господин Фън, нашия шеф. В нея била дъщеря му, която се връщала след посещение при роднини в някакво село нагоре по течението. Повредите не били малки, пътниците успели да слязат на брега едва на разсъмване и ученият Ли трябваше да обещае, че ще снесе немалко заради нанесените щети. Затова ви казвам, че престоят му тук започна зле, нали разбирате? После той и приятелите му отседнаха в хотел „Вечно блаженство“, а Ли нае Червения павилион.

— Но там е настанен и господарят ми! — извика Ма Жун. — Слава Богу, че не го е страх от призраци! Предполагам, че Ли се е самоубил в стаята си в павилиона…

Гърбавият свъси вежди.

— Не съм споменавал думата самоубийство — каза той. — Нито пък призрак.

Рака, който току-що се появи, дочу последната фраза.

— Ние не обичаме да говорим за призраци — обясни той. — И Ли не се е самоубил.

— Как така? — измърмори учудено Ма Жун.

— Моята работа е да наблюдавам — отговори Скаридата — и мога да ви кажа, че пред игралната маса Ли винаги запазваше пълно самообладание независимо дали печелеше, или губеше. Не беше от хората, дето ще тръгнат да се самоубиват, мога да ви уверя.

— Вече две години наблюдаваме хората тук — намеси се Рака. — Ясни са ни всички възможни типове, каквито се срещат на този свят. Да вземем например този млад поет, Дзя Юбо. В една единствена игра загуби всичките си пари. До грош. Той е от припадничавите, дето току-виж се самоубили, докато си извърнеш главата. Но не и младият Ли, мой човек, той е друга работа.

— А не се ли е забъркал с някаква жена? — настоя Ма Жун. — Случва се човек заради жена да обезумее напълно. Аз като се сетя какви съм ги вършил заради тях…

— Не се е самоубил — натърти невъзмутимо Рака. — Той беше от студените, пресметливи мръсници. Ако някоя женичка го изостави, по-скоро ще гледа да й извърти свински номер, но и през ум няма да му мине да се самоубива.

— Щом не се е самоубил, излиза, че е бил убит? Въпросът като че ли стресна Рака. Той погледна Скаридата и попита строго:

— Да съм казал думата убийство?

— Не си казал такова нещо — решително потвърди Скаридата.

Ма Жун повдигна рамене и попита:

— С коя от блудниците спеше той?

— Отначало ходеше често при Царицата на цветята — отвърна Скаридата. — Но отскачаше и при Розов Карамфил… и при Нефритов Цвят… и при госпожица Божур — Може би е имал с тях онова, дето вие, представителите на закона, му викате интимни отношения. А може и просто да ги е погъделичквал пътьом, на шега, ако мога така да се изразя. Трябва да попиташ жените, не мен. Не съм им светил.

— Няма да ми е неприятно да задълбая с разследването именно в тази посока — призна Ма Жун, широко усмихнат. — Както и да е било, едва ли са скучали, все едно дали са се гъделичкали, или разни други неща са правили. Но какво стана накрая?

— Преди три дни, на двайсет и петия ден сутринта — подзе Скаридата, — Ли поръчал лодка за петимата си приятели и ги изпратил в столицата. После се върнал в Червения павилион, обядвал сам и прекарал следобеда в стаята си. За пръв път не отишъл да играе. Освен това за пръв път вечерял сам. След това се заключил в стаята си и няколко часа по-късно го намерили там с прерязано гърло.

— Това е… — пошепна Рака.

Скаридата замислено се почеса по носа и продължи:

— Повечето от това, което чухте, е разказано по слухове, така че можете да вярвате, може и да не вярвате. Със собствените си очи сме видели само това: търговецът на сувенири, господин Уън, отиде в този хотел същата вечер, малко след вечеря.

— Посетил е Ли, така ли? — извика Ма Жун.

— Ех, тия хора от съдилището, все ще ти напъхат в устата думи, които не си казал! — тъжно поклати глава Скаридата.

По навик го правят — обясни Рака, свивайки рамене.

— Казах само — търпеливо обясни Скаридата, — че видяхме господин Уън да влиза в хотела. Друго не съм казал!

— Всемогъщи небеса! — възкликна Ма Жун. — Ако освен пришелците следите и по-видните жители на острова, сигурно не можете да вдигнете глава от работа!

— Ние не следим всичките видни граждани — отвърна Рака. — Само Уън Юан.

Скаридата енергично заклати глава.

— Три вида търговия носят много пари тук — продължи Рака, като гледаше Ма Жун с изпъкналите си очи. — Първо: хазартът и жените, което е терен на нашия началник, господин Фън. Второ: манджата и пиячката — далавера на господин Дао. Трето: покупко-продажбата на антики — там действа господин Уън. Както и сам можете да се сетите, трите вървят ръка за ръка. Ако някой направи голям удар в игралната зала, ние пошушваме на хората на Дао или на Уън. Може би късметлията ще организира голямо плюскане, може би ще предпочете да вложи парите си в старинен предмет… или в добре гримиран фалшификат. Обратно, ако някого обръснат до голо в играта, нашите приятели се интересуват дали не би продал ценна старинна вещ, или пък някоя хубавичка прислужница, или наложница. И така нататък. Както сам виждате, възможните комбинации нямат край.

— Дума да няма, добра организация — отбеляза Ма Жун.

— Идеално замислена — съгласи се Скаридата. — Значи имаме Фън, Дао и Уън. Нашият шеф Фън е честен и справедлив човек и затова правителството го назначи за главен надзорник на острова. Това му позволява да се меси навсякъде и го прави най-богатия от тримата. Но, ей Богу, той винаги трябва да е нащрек! Когато главният надзорник е честен, всеки прави добри сделки, а и клиентите са доволни. Само глупаците, които сами си го търсят, са измамени. Когато главният надзорник е печен мошеник, печалбите са двайсеторно по-големи, включително и неговите собствени. Но тогава за много кратко време всичко прогнива напълно. Така че един вид ние с Фън имаме късмет, защото е честен човек. Лошото е обаче, че няма син, а само една дъщеря. Тоест ако умре или му се случи нещо, ще го замести друг. Дао Бандъ е образован човек, литератор и не обича да си пъха носа в чужди работи. Никога няма да приеме поста главен надзорник. Сега вече имате представа за двамата наши първенци, господин Фън и господин Дао. За Уън Юан казах ли? Кажи, Рак, нещо рекох ли за него?

— И дума не си споменал — тържествено отговори Рака.

— Какво означават всички тия приказки? — раздразнено запита Ма Жун.

— Той ви описа положението — отвърна Рака.

— Точно така! — съгласи се Скаридата. — Описах положението такова, каквото съм го наблюдавал. Но тъй като ми се струва, че сте добър човек, господин Ма, ще добавя и нещо, което само съм подочул. Преди трийсет години бащата на Дао Бандъ — той се наричал Дао Куан — се самоубил в Червения павилион. Прозорецът бил с железни решетки, вратата заварили заключена отвътре. И онази вечер, преди трийсет години, видели търговеца на сувенири Уън пред хотела. Да наречем това съвпадение.

— Добре де — весело отвърна Ма Жун, — ще предупредя господаря си, че в стаята му се навъртат не един, а два призрака. А сега, след като свършихме със служебните дела, бих искал да узная мнението ви по един чисто личен въпрос.

— И този иска жена! — отегчено въздъхна Рака. После се обърна към помощника на съдията Ди и извика: — За Бога, човече, влез в която и да е къща на съседната улица. Има всякакви жени, най-различни, а и страшно изкусни. Просто се обслужи.

— Именно защото запасът ви е толкова богат, имам нужда от вас — обясни Ма Жун. — Работата е по-особена. Роден съм във Фулин и ми се иска тази вечер да бъда с някое момиче от моя край.

Рака вдигна очи към небето.

— Дръж ми ръката — помоли той Скаридата. — Ще се разхълцам. Господинът иска момиче от собственото си село!

Малко смутен, Ма Жун заобяснява:

— Така се случи, че от не знам колко време не съм произнасял любовни думи на моя диалект, нали разбирате…

— Той бълнува. Лош навик — реши Рака. Но след малко поомекна и добави: — Добре. Иди в Синята кула, в Южния квартал. Кажи на съдържателката да ти запази Сребърна Фея. Малката е от Фулин, екстра качество и над пъпа, и под него, а и сговорчива по нрав, което не пречи. Знае и да пее, научи я госпожица Лин, една от най-знаменитите куртизанки навремето тук. Но не мисля, че музиката те интересува особено. Значи иди към полунощ в Синята кула. Сега е още рано, малката обслужва някаква официална вечеря не знам къде си. Тогава ще можеш да й покажеш, че умееш да водиш разговор… а при нужда да обясниш и с жестове. Искаш ли някакви съвети?

— Не, благодаря! Но съм ви много благодарен и на двамата за упътването. Май че жените не ви интересуват много, а?

— Не много — призна Скаридата. — Сладкарят яде ли си пастите?

— Може би не на всяко ядене — съгласи се Ма Жун. — Но от време на време, за да се увери, че все още е майстор! Без фустите ще е скучничко на тая земя.

— Имаме си тикви — със сериозен глас се обади Рака.

— Тикви? — повтори Ма Жун.

Рака замислено наведе глава, извади клечка за зъби и съсредоточено зачопли един от кътниците си.

— Садим си в градината — обясни Скаридата. — Имаме малка къщичка на брега на реката с парче земя и там отглеждаме тикви. Връщаме се от работа сутрин и преди да си легнем, ги поливаме. Когато станем, късно следобед, по малко плевим.

— Вкусове най-различни! На мен това ми се струва малко еднообразно.

— Не знаете какво губите — заяви Рака убедено. — Само да ги видите как растат! Няма две еднакви.

— Разкажи му, когато ги поливахме преди десет дена — каза небрежно Скаридата. — Когато намерихме гъсеници в листата…

Рака одобрително кимна и оглеждайки внимателно клечката си за зъби, заразказва:

— Беше сутринта, когато видяхме джонката на младия Ли да пристига на кея. Той е точно срещу градината ни. Господин Уън, търговецът на сувенири, дълго разговаря с Ли. Трябва да кажа, че бащата на господин Ли беше добър клиент на господин Уън, така че няма нищо странно в това, че и синът го познава. Обаче по заговорническия им вид не изглеждаше да си приказват за старинни вещи. Нашата работа е да наблюдаваме хората и ние го правим непрекъснато. Дори когато не сме на служба.

— Ние служим честно на господин Фън — добави Скаридата. — Вече десет години ядем от неговия ориз.

Рака хвърли клечката си за зъби, изправи се и обяви:

— Но да не забравяме, че господин Ма е дошъл тук, за да играе. И така, каква сума можете да заложите, господин Ма?