Червеният павилион

ГЛАВА IXГосподин Дао споделя подозренията си със съдията Ди, който хваща на местопрестъплението една красива подслушвачка.

Павилионът, където отведоха съдията, се намираше в дъното на голяма градина, почти скрит сред олеандрови храсти. Съдията седна в едно кресло до висок параван с красиви мотиви на цъфнали сливови клонки и направи знак на Дао Бандъ да се настани до малката масичка, върху която икономът на дома току-що бе поставил подноса с чая и чинийка със захаросани плодове.

В този отдалечен кът на имението цареше дълбоко спокойствие, едва нарушавано от тихото жужене на лениво прелитащите сред цветовете на олеандъра пчели.

Дао Бандъ почтително изчакваше съдията да започне разговора. След като отпи няколко глътки чай, магистратът любезно заговори:

— Вие имате славата на наистина начетен мъж, господин Дао. Търговията с алкохол и домакинството оставят ли ви свободно време за литературни занимания?

— Имам щастието да работя с много опитни хора, на които се доверявам изцяло, ваше превъзходителство. Оставям на тях всекидневните грижи по поддържането на магазините за алкохол и ресторантите ми. От друга страна, тъй като съм ерген и живея сам, домакинството ми не изисква почти никакви грижи.

— Позволете ми, господин Дао, да премина направо на въпроса. Това, което ще ви кажа, е абсолютно поверително: страхувам се, че Ли Лиен и Царицата на цветята са били убити.

Съдията Ди много внимателно наблюдаваше лицето на събеседника си, докато изричаше тези думи, но изражението на търговеца на алкохол си остана безучастно. С равен и спокоен глас той попита:

— Но как тогава негово превъзходителство обяснява факта, че и в двата случая никой не би могъл да се вмъкне в стаята?

— Не мога да го обясня! Но също така не мога да си обясня и защо Ли Лиен, който е прекарал пет поредни нощи с различни жени, внезапно е бил така завладян от страстта си към Царицата на цветята, че слага край на живота си, когато тя му отказва своята любов! Не разбирам и как дългите и заострени нокти на Есенна Луна не са оставили следи по кожата й, когато, задушавайки се, впива длани в шията си. Тези два случая са много по-сложни, отколкото изглеждат, господин Дао.

Собственикът на заведенията на острова бавно поклати глава и съдията продължи:

— Теорията ми все още е твърде неясна, но ми се струва, че самоубийството на вашия баща, което, както ми казаха, е станало в същата стая и почти при същите обстоятелства като това на Ли Лиен, би могло да ми подскаже някои полезни подробности. Напълно разбирам колко мъчителен е за вас подобен разговор, но… — съдията не довърши фразата си.

Погълнат от спомени, Дао Бандъ не отговори веднага, но след малко като че се реши, вдигна глава и започна с равен глас:

— Баща ми не се самоуби, ваше превъзходителство, той бе убит. Съзнанието за този факт хвърли трагична сянка върху целия ми живот, сянка, която ще изчезне единствено когато открия подлия убиец и го изправя пред съда. Защото казано е, че синът не може да живее под едно и също небе с убиеца на своя баща.

Замълча за миг, после впери поглед пред себе си и поде:

— Бях на десет години, когато стана нещастието, но си спомням всичко, и то с най-малки подробности, тъй като през следващите години безброй пъти ги извиквах в паметта си. Баща ми ме обичаше много. Бях единственият му син и той реши сам да се нагърби с обучението ми. Следобеда на фаталния ден той ми преподаваше урок по история. Беше почнало да се здрачава, когато той получи някакво съобщение и ми каза, че трябва незабавно да отиде в Червения павилион на „Вечно блаженство“. След като тръгна, аз взех книгата му и вътре открих любимото му ветрило. Знаех, че държи винаги да му е подръка, и изтичах след него. Никога преди това не бях ходил в този хотел, но управителят ме познаваше и ми показа пътя за павилиона. Вратата беше полуотворена, влязох и видях Червената стая. Баща ми седеше отпуснат в едно кресло вдясно, пред леглото. С крайчеца на окото си зърнах отляво някаква изправена фигура в дълга червена роба, но не й обърнах никакво внимание, понеже наблюдавах, онемял от ужас, кръвта, заливаща гърдите на баща ми. Изтичах до него и видях, че бе мъртъв. От гърлото му стърчеше нож. Почти обезумял от ужас, се обърнах към фигурата в червено, за да попитам какво се бе случило. Беше изчезнала. Втурнах се навън, за да потърся помощ, залитнах и си ударих главата в стена или в някаква колона. Когато дойдох в съзнание, лежах в собствената си спалня в лятната ни планинска вила. Слугинята ми каза, че съм бил болен и че майка ми заедно с цялата прислуга се е скрила във вилата, тъй като в града вилнеела епидемия от едра шарка. И когато спомена, че баща ми е заминал на дълго пътуване, вече напълно повярвах, че всичко е било просто някакъв кошмар, но ужасяващите подробности на този сън останаха завинаги запечатани в съзнанието ми.

Дао Бандъ взе чашата си с трепереща ръка и като отпи няколко глътки, продължи:

— По-късно, когато вече станах мъж, ми обясниха, че баща ми се е самоубил, след като се заключил в Червената стая. Аз веднага разбрах, че е бил убит и че съм зърнал убиеца, който току-що е извършил пъкленото си дело. Изглежда, се е възползвал от това, че изпаднах в безсъзнание, и е избягал, като е заключил вратата отвън и после е хвърлил ключа през решетките на прозореца. Защото по-късно ми казаха, че ключът бил намерен вътре в стаята, на пода.

Дао Бандъ въздъхна дълбоко, поглади челото си и продължи уморено:

— Тогава започнах свое тайно разследване. Уви, всичките ми усилия да открия истината се оказаха напразни. Първо, досието по делото беше унищожено. Магистратът по онова време беше много мъдър и енергичен чиновник, който разбрал, че публичните домове са главният развъдник, от който се разпространява шарката, и наредил да евакуират жените и да запалят целия квартал. За нещастие канцеларията била засегната от пламъците и досиетата в нея — напълно унищожени. Все пак успях да открия, че по това време баща ми бил силно влюбен в една куртизанка, наречена Зелен Нефрит, току-що избрана за Царица на цветята. Според разказите красотата на тази жена била наистина забележителна, но малко след смъртта на баща ми тя се заразила от болестта и умряла за няколко дена. Според официалната версия баща ми се самоубил, защото тя му отказала любовта си. Хора, които са присъствали на съдебното разследване, когато магистратът разпитвал Зелен Нефрит, преди тя да се разболее, ми предадоха показанията й. Вечерта преди смъртта на баща ми тя му била съобщила, че не може да приеме предложението му за откуп, тъй като обичала друг мъж. За нещастие магистратът не се позаинтересувал за името на този човек. Той само попитал защо баща ми се е самоубил именно в Червената стая. Зелен Нефрит отвърнала, че вероятно поради това, че често се срещали именно там. Струваше ми се, че ако открия мотива на престъплението, ще се добера до личността на убиеца, и така успях да науча, че по това време още двама обитатели на острова са се домогвали до благоразположението на Зелен Нефрит. Първият бил Фън Дай, двайсет и четири годишен по онова време, а вторият — Уън Юан, трийсет и пет годишен. Господин Уън бил женен от осем години, но нямал деца. Говорело се, че бил импотентен, а куртизанките си шушукали за телесните страдания, които им причинявал като заместители на нормалното удоволствие, отказано му от природата. Ако е ухажвал Зелен Нефрит, то е било само за да поддържа името си на изискан мъж, поклонник на слабия пол. Оставаше Фън Дай, фин и изискан младеж, ерген, дълбоко влюбен в Зелен Нефрит, която искал, както разказват, да направи своя първа съпруга.

Дао замълча, загледан в разцъфналите храсти с невиждащ поглед. Съдията усети някакво тихо шумолене зад себе си и небрежно погледна към паравана, но колкото и да се вслушваше, не долови нищо повече. Може би бяха капещите сухи листа? Дао вдигна към него тъжните си вторачени очи и продължи:

— Ако се вярва на неясни, смътни слухове, би трябвало Фън да е убиецът, когото търся. Предпочетеният любим на Зелен Нефрит може би се е срещнал с баща ми в Червената стая, последвала е свада и той го е убил. Уън Юан непрекъснато ми загатваше, че нещата са се развили именно така, но когато настоях да ми представи някакви доказателства, той само ми каза, че Зелен Нефрит също знаела истината и поддържала версията за самоубийство единствено за да предпази Фън. Самият той, Уън Юан, бил видял Фън в парка зад Червения павилион точно когато баща ми бил убит. Тоест всички известни факти сочеха, че Фън Дай е престъпникът. Думите, ваше превъзходителство, са безсилни да предадат душевния ми смут. Фън Дай бе най-добрият приятел на баща ми и след смъртта му — най-довереният съветник на майка ми. Когато и тя си отиде, а аз тъкмо бях достигнал пълнолетие, той ми помогна да поема делата на баща ми и се отнасяше с мен като с истински син. Дали той е убиецът, който, разяждан от угризения, се посвещава на семейството на жертвата, или умело подхвърляните от врага му Уън Юан слухове са били ужасяващи клевети? Както и да е било, през всичките тези години аз непрекъснато бях разкъсван от съмнения. Задълженията ми ме принуждават да се срещам с него всеки ден и, разбира се, аз с нищо не съм му разкрил своите жестоки подозрения, но и не мога да не го дебна непрекъснато, да очаквам някаква дума, издайнически жест. Наистина не мога повече…

Гласът на Дао Бандъ се прекърши и той скри лице в дланите си. Съдията Ди мълчеше. Дали не дочу пак някакъв слаб шум зад паравана? Този път му напомни за търкане на копринен плат. Той се ослуша внимателно, но отново всичко бе спокойно. Обърна се към Дао и каза замислено:

— Много съм ви признателен, че ми разказахте всичко това, господин Дао. Известни моменти от разказа ви твърде много напомнят за така нареченото самоубийство на Ли Лиен. Ще видя какво би могло да се извлече като заключение от тези сходства, но засега ще се огранича само до проверката на някои детайли. Първо, защо магистратът, който се е занимавал с делото, е решил, че става дума за самоубийство? Вие ми казахте, че той е бил мъдър и способен чиновник. Едва ли е пропуснал да се досети, както по-късно и вие самият, че е възможно стаята да е била заключена отвън, а ключът да е бил подхвърлен през прозореца или подпъхнат под вратата…

Дао повдигна глава и отвърна уморено:

— По това време, ваше превъзходителство, магистратът е бил прекалено погълнат от епидемията, опустошаваща града. Хората гинели като мухи и покрай пътищата се издигали камари от трупове. Чувствата на баща ми към Зелен Нефрит били добре известни и е нормално да се предположи, че след като е изслушал показанията на куртизанката, магистратът с облекчение е посрещнал едно толкова просто и задоволително обяснение.

— Когато ми разказвахте за ужасния миг, преживян от вас като малко момче в Червената стая, вие споменахте, че на влизане в стаята сте забелязали леглото вдясно. Сега то е от лявата страна, до стената. Съвсем сигурен ли сте, че тогава сте го видели отдясно?

— Напълно, ваше превъзходителство. Сцената се е запечатала отчетливо в съзнанието ми, завинаги. Може би управата на хотела е разместила по-късно мебелите.

— Ще разпитам по този въпрос. И последно: вие ми казахте, че само сте зърнали фигурата в червени одежди, но, предполагам, сте забелязали дали това е било мъж, или жена?

Дао безпомощно поклати глава.

— Не, ваше превъзходителство. Спомням си само някакъв висок силует в червено. Опитах се да разбера дали човек с такива дрехи е бил забелязан до мястото на престъплението този ден, но напразно.

— Мъжете рядко се обличат в червено — забеляза съдията Ди, — а почтените момичета обличат червена рокля един-единствен път в живота си, в деня на сватбата. Тоест можем да заключим, че е била някоя куртизанка.

— Тъкмо така реших и аз, ваше превъзходителство! Постарах се да разбера дали госпожица Зелен Нефрит е носела дреха в този цвят, но никой никога не я бил виждал в подобна одежда. Предпочитала зеленото заради името си.

Дао замълча за миг, после, подръпвайки късите си мустачки, продължи:

— Щях отдавна да съм напуснал този остров, ако не бях убеден, че никъде не ще намеря мир и покой, докато тази загадка не бъде изяснена. Мисля си и че, продължавайки делото на баща си и поддържайки създадената от него търговска мрежа, отчасти изпълнявам своя синовен дълг. Но не ми е лесно да живея тук, ваше превъзходителство. Фън проявява толкова внимание към мен, а и неговата…

Той внезапно млъкна и като стрелна съдията с очи, забързано продължи:

— Сега разбирате, ваше превъзходителство, защо не се гордея особено с литературните си занимания. За мен те са само начин да се откъсна от действителността… тази действителност, която ме смущава, често дори ме ужасява.

Той извърна очи, като се мъчеше да се овладее. За да смени темата, съдията Ди запита:

— Според вас кой би могъл до такава степен да мрази Есенна Луна, че да посегне на живота й?

— Не участвам в нощния живот и не се ползвам от удоволствията, които предлага островът — отвърна Дао. — Срещал съм Царицата на цветята само няколко пъти, когато служебните задължения са ме принуждавали. Тя ми направи впечатление на твърде повърхностно и непостоянно същество, но нима повечето куртизанки не са такива или не стават такива поради нерадостната си професия? Тя беше много известна и почти всяка вечер присъстваше на някаква веселба. Чувах, че преди да бъде избрана за Царица на цветята, доста лесно приемала всякакви предложения. Но след избора скланяла да преспи само с клиенти с високо социално положение и изисквала да бъде дълго ухажвана, преди да отстъпи. Никоя от кратките й авантюри не прерасна в трайна връзка, доколкото ми е известно, и никога не съм чувал някой да й е предложил да я откупи. Предполагам, че острият й език е карал поклонниците й да се откажат! Изглежда, академикът Ли Лиен е бил първият, който й е направил подобно предложение. Но ако някой е изпитвал силна омраза към нея, причината по всяка вероятност трябва да се търси в миналото. Във всички случаи преди идването й на острова.

— Благодаря ви, господин Дао. Не смея повече да отнемам от времето ви. Аз ще поостана, за да допия чая си, и после се връщам в кабинета на господин Фън. Ще ви помоля междувременно да го уведомите.

Щом Дао се отдалечи, съдията се изправи бързешком и скочи към паравана. Крехката девойка, която се криеше отзад, сподави вика си и понечи да хукне по стъпалата към гъстите храсти. Преди да успее, съдията я улови за ръката. Издърпа я назад и попита строго:

— Коя сте вие? И защо подслушвате?

Момичето прехапа устни и го изгледа ядно. Лицето й с правилни черти излъчваше интелигентност. Имаше големи изразителни очи, над които елегантно се извиваха тънки вежди. Черната й копринена рокля бе съвсем семпла, но чудесно прилягаше на нежното й тяло. Единствените накити по нея бяха зелените нефритови обици. Дълъг червен шал покриваше раменете й. Тя се отскубна от ръката на съдията и извика:

— Какъв долен човек… какъв презрян тип е този Дао. Как се осмелява да клевети баща ми! Мразя го!

— Успокойте се, госпожице Фън — сухо каза съдията Ди. — Седнете и изпийте чаша чай.

— Не! Искам само веднъж завинаги да заявя, че баща ми няма нищо общо със смъртта на Дао Куан! Абсолютно нищо! Независимо от подмятанията на отвратителния търговец на антики. И можете да съобщите на Дао, че не искам да го видя, че обичам Дзя Юбо и ще се омъжа за него възможно най-скоро, без да ми е необходимо посредничество. Това е всичко!

— Така ли? — леко усмихнат, попита съдията. — Убеден съм, че здравата сте нахокали академика.

Тя тъкмо тръгваше, когато думите на съдията я приковаха на място.

— Какво искате да кажете?

— Сблъскването на двете джонки е станало по вина на моряците на Ли и този инцидент е забавил с цяла нощ завръщането ви у дома, нали? — с успокоителен глас изрече съдията. — И тъй като разбирам, че не сте надарена с прекомерна свенливост, предполагам, че сте обяснили на Ли доста неща.

Тя поклати презрително глава и отвърна:

— Лъжете се. Господин Ли ми поднесе извиненията си като истински възпитан мъж и аз ги приех.

Тя бързо изтича по стъпалата и изчезна между храстите на олеандъра.