Драконите на изгубената звезда

9 Пръстенът на сълзите

Силванести беше окупирана страна, а Силваност — окупиран град. Най-ужасните кошмари на елфите се сбъдваха наяве. Именно срещу подобен род катастрофи бяха дали разрешението си щитът да бъде издигнат над главите им. Ала вместо това, като зловещо въплъщение на собствените им страхове и недоверие към света, щитът съвсем бавно беше започнал да изсмуква силите и живота им. А когато магическата бариера все пак бе свалена, светът, под формата на войници и Мрачни рицари, беше нахлул в Силванести. Изтощени и болни, елфите просто капитулираха и предадоха града си на своя най-зъл враг.

Членовете на кирата предвиждаха най-лошото. Говореха за лагери за роби, плячкосване и пожарища, за мъчения и убийства. Подканяха елфите да се бият, додето смъртта не вземе всеки един от тях. По-добре да умрем свободни, казваха от кирата, отколкото да живеем като роби.

Измина седмица и нито един от жителите на Силванести не бе извлечен от дома си, за да бъде убит или изтезаван. Никой не пронизваше бебета на върха на копието си. Никой не изнасилваше жени и не ги оставяше да умрат в калта. Мрачните рицари дори не навлязоха в Силваност. Вместо това се разположиха на лагер пред стените му, на бойното поле, където преди това се бяха сражавали, а Мина бе паднала в плен. Първата заповед, която войниците й получиха, беше не да опожарят до основи столицата, а да изгорят трупа на дракона Циан Кръволок. Един малък отряд от рицари дори влезе в битка, за да прогони група навлезли в незащитените земи на елфите великани, които, въодушевени от падането на щита бяха направили опит да нахлуят в страната. Мнозина сред по-младите от елфите наричаха Мрачните рицари свои спасители.

Деца биваха излекувани и сега играеха под ярките слънчеви лъчи, на поляни, покрити със зелена трева. Жените се разхождаха из градините си и откриваха радост в цветята, които преди бяха чезнали под пагубното влияние на щита. По улиците крачеха мъже — свободни и неоковани. Кралят Силваношей си оставаше владетел. До Водачите на Дома се допитваха по всички въпроси. Един по-невнимателен страничен наблюдател лесно можеше да заключи, че не елфите, а Мрачните рицари бяха тези, които са капитулирали.

Да се каже, че от кирата бяха разочаровани, би било несправедливо. Неговите членове бяха верни на народа си и се радваха — а повечето даже изпитваха благодарност, — че поне засега кървавата баня, която предвиждаха, не се е състояла. Някои от по-възрастните от граничните патрули твърдяха, че случващото се с елфите е по-лошо. Те не харесваха приказките за новия Един Бог. И нямаха доверие на Мрачните рицари, които според тях не бяха и наполовина толкова миролюбиви, колкото изглеждаха на пръв поглед. До кирата достигаха слухове за техни другари, които са били заловени и мистериозно отвлечени на гърбовете на сини дракони. За изчезналите така и не се чуваше нищо повече.

Алхана Звезден бриз нахлу заедно с частите си през границата на Силванести веднага щом щитът падна и понастоящем се намираше в териториите северно от столицата. Никога не се задържаха на едно и също място задълго и постоянно сменяха разположението на своя лагер, като прикриваха грижливо следите си и се сливаха незабележимо сред дърветата, които много от тях, включително и Алхана, някога така добре бяха познавали и обичали. Тя не се страхуваше, че могат да ги открият. Петте хиляди войници на рицарите и бездруго правеха всичко възможно да задържат Силваност. Командирът им щеше да постъпи глупаво, ако раздели частите си, за да се впусне из непознати територии в преследване на елфи, които са били родени и отгледани из околните гори. Все пак Алхана бе оцеляла толкова дълго, само защото никога не правеше компромиси с безопасността си, така че силите й си оставаха в постоянно движение.

Не минаваше и ден, без да пожелае да види отново сина си. По цели нощи стоеше будна и кроеше планове за проникване в Силваност, където животът й щеше да бъде изложен на немислими рискове и от страна на Мрачните рицари, и от тази на собствения й народ. Познаваше града и палата добре, понеже там бе родният й дом. Нощем плановете й изглеждаха разумни и тя се заричаше да ги осъществи още на другия ден. Ала щом на сутринта изложеше всичко пред Самар, генералът безпогрешно намираше всеки пропуск и съвсем ясно й посочваше до една опасностите, които я грозят. Винаги печелеше спора, не защото Алхана чувстваше страх за живота си, но понеже се боеше действията й да не навредят на Силваношей. От кирата редовно я уведомяваха какво се случва в столицата. Така тя наблюдаваше, чакаше и агонизираше, и заедно с всички останали елфи се разкъсваше от предположения какво ли са намислили Мрачните рицари.

На всички тях — на кирата, на Алхана и на Самар — им се струваше възможно народът на Силванести още веднъж да е попаднал под зловредното влияние на сън, подобен на прекарания по време на Войната на Копието. С тази разлика, че сега сънят се случваше наяве и единственият начин да се пребориш с него бе да се изправиш срещу онези, които го сънуваха. Не им оставаше нищо друго, освен да се подготвят за деня, когато сънят ще свърши, а сънуващият ще се събуди в кошмарната реалност.

Генерал Дога и неговите войници лагеруваха извън Силваност. Мина и рицарите й се бяха преместили в Кулата на звездите, присвоявайки си едно от крилата на голямата сграда, някога принадлежало на покойния генерал-губернатор Конал. Всички елфи знаеха, че кралят им е влюбен в Мина. Историята за чудодейното възвръщане от смъртта на Силваношей отдавна вече беше превърната в песен, която се пееше от младежите навред из страната.

Никога дотогава елфите не бяха приемали тъй спокойно възможността за брак на някой от техните с жена или мъж от расата на човеците. Самата Алхана Звезден бриз бе обявена за мрачен елф, само защото се бе омъжила за „външен“, за един квалинести. И все пак, онези, които бяха горе-долу на една и съща възраст със Силваношей, по някакъв начин бяха започнали да изпитват обожание към Мина. Водачката не можеше да излезе на улицата, без моментално да бъде наобиколена от желаещи да я видят или докоснат. Палатът беше обкръжен денонощно от младежи, чието единствено желание бе да я зърнат поне за миг. Всички бяха страшно поласкани, че тя обича техния крал и уверено очакваха всеки момент сватбата да бъде обявена.

Силваношей също разчиташе на това. Мечтаеше как Мина влиза в двореца и бива въведена в тронната зала, където той я очаква в цялото си кралско великолепие. В тези мечти тя се хвърляше с радост и обожание в ръцете му. Но от последната им среща бяха минали цели пет дни. До този момент тя дори не бе поискала да се срещне с него. Веднага щом пристигна, Мина се насочи право към покоите си и оттогава не ги беше напускала.

Пет дни, в които нито говори, нито се среща с нея. Измисляше й всевъзможни оправдания: Вероятно тя просто се боеше да дойде при него, страхуваше се, че войниците й няма да я разберат. Може би тъкмо същата нощ се канеше да го посети, да заяви любовта си и да го закълне да пази връзката им в тайна. Силваношей прекарваше нощите си в будуване, но тя отново не идваше, а мечтите му започваха да изсъхват като букета от рози и теменуги, които лично бе набрал от градината за нея.

Пред Кулата на звездите младите елфи скандираха името на Мина. Думата, която само преди няколко дни галеше ушите му, сега го пронизваше отново и отново. Изправен пред прозореца и вслушан в отекващата горчива празнина в сърцето си, Силван най-после взе решение.

— Отивам при нея — каза той.

— Братовчеде… — започна Кайрин.

— Не! — пресече отведнъж укорите, които знаеше, че ще последват. — Достатъчно дълго се вслушвах в теб и тези глупаци, които наричат себе си съветници! „Тя трябва да дойде при вас“, казвахте. „Ще бъде под достойнството ви да отидете лично, Ваше величество.“ „Вие сте този, който й оказва честта.“ „Поставяте се в неизгодна ситуация.“ Е, грешите. Всички до един. Премислих всичко. Мисля, че разбирам къде е проблемът. Мина иска да дойде при мен, но офицерите й не позволяват. Онзи огромен, мускулест минотавър и останалите. Може даже да я държат затворена против волята й.

— Братовчеде — повтори внимателно Кайрин, — Мина се разхожда по улиците на града, влиза и излиза от двореца, когато пожелае. Говори свободно с офицерите си и от онова, което чувам, дори тези с най-висок чин й отстъпват във всичко. Признай го най-сетне. Ако иска да се видите, ще дойде сама.

Силваношей вече се обличаше в най-хубавите си дрехи и или се преструваше, или наистина не го слушаше. Кайрин усети как сърцето му се свива от мъка. С все по-голямо безпокойство следеше как това странно момиче обсебва Силван. Още от самото начало беше предположил, че Мина използва краля, за да постигне собствените си цели, макар че нямаше никаква представа какви могат да бъдат те. Една от причините, поради които искаше да отведе Силваношей в гората при силите на съпротивата, бе, че се надяваше по този начин да го отдалечи от нея, да разкъса смъртната й хватка. Планът му се беше провалил. Кайрин вече не знаеше как да постъпи.

Силван бе изгубил апетита си напълно. Беше отслабнал. Нощем не спеше, но скачаше при всеки шум с надеждата, че това е тя и дългоочакваната им среща ще се състои. Дългата му коса бе изгубила блясъка си и висеше на кичури. Младежът гризеше ноктите си почти до живеца. Мина лекуваше елфите и ги възвръщаше към пълноценен живот, ала едновременно с това убиваше техния крал.

Облечен в кралската си мантия, позлатен от главата до петите, Силваношей вече беше готов да напусне покоите си.

Независимо, че постъпката му вероятно би била счетена за непоправима дързост, и с риск да бъде порицан, Кайрин все пак направи един последен опит да го възпре:

— Братовчеде — произнесе меко и с привързаността, която изпитваше от дъното на душата си, — не го прави. Не се унижавай. Опитай се да я забравиш.

— Да я забравя — изсмя се глухо кралят. — Все едно да ми предложиш да забравя да дишам!

Той отблъсна ръката на братовчед си и излетя през вратата. Позлатената мантия се вееше около слабото му тяло.

Кайрин го последва с нарастващо безпокойство. Придворните се покланяха, когато младият крал ги подминаваше, като не един и двама от тях направиха опит да привлекат вниманието му. Силван не ги забелязваше. Той прекоси почти целия дворец и навлезе в крилото, където се бяха настанили Мина и нейните рицари. В пълна противоположност с оживените части от Кулата, които обитаваше той, крилото на Мина беше смълчано и празно. Пред една затворена врата стояха на пост двама рицари. Щом го забелязаха, те почтително отдадоха чест, но не се отдръпнаха от пътя му.

Силваношей им хвърли заплашителен поглед.

— Отворете вратата — нареди той.

Рицарите не помръднаха.

— Дадох ви заповед — произнесе Силван, като се изчерви така, все едно някой беше облял бледото му лице в кръв.

— Съжалявам, Ваше величество — отвърна единият, — но имаме заповед да не допускаме никой.

— Аз не съм никой! — потрепери гласът на младежа. — Аз съм крал. Това е моят дворец. Всички врати са отворени за мен. Изпълнявайте!

— Братовчеде — приближи се притеснено Кайрин, — моля те, ела.

Внезапно вратата се отвори. В очертанията й застана минотавърът. Рогатата му глава се издигаше почти до позлатената рамка. Наложи му се да се наведе, за да премине.

— Каква е тази врява? — поиска да узнае гръмовно. — Пречите на командира.

— Негово величество умолява да получи аудиенция при Мина, Галдар — обясни един от рицарите.

— Не, не моля! — каза разгневено Силваношей. Той се втренчи унищожително в изпречилия се на пътя му минотавър. — Отдръпни се. Ще говоря с нея. Не можете да я държите заключена и далеч от мен!

Кайрин внимателно наблюдаваше рогатото създание и забеляза как за момент устните му се поколебаха, сякаш се канеше да се усмихне презрително, ала в последния момент минотавърът успя да се овладее и изражението му отново стана тържествено и сериозно. Той се поклони и отстъпи.

— Мина — изрече, като се обърна. — Негово величество кралят на Силванести е дошъл да се срещне с теб.

Силваношей нахлу в стаята.

— Мина! — извика, а чувствата му извираха от гласа, устните, протегнатите ръце, от очите му. — Мина, защо не идваше при мен?

Момичето седеше зад писалище, покрито със свитъци и карти, една от които понастоящем лежеше развита пред нея. Подвитите й краища бяха застъпени с кама и боен чук. За последен път Кайрин я бе зърнал в деня на битката с Циан Кръволок. Тогава тя носеше грубите дрехи на затворница и крачеше към собствената си екзекуция.

Но се беше променила. Преди пет дни главата й бе обръсната, покрита с едва набола, мека като пух коса. Сега косата беше пораснала малко, бе гъста и леко накъдрена, опалена в червеникаво в лъчите, струящи през кристалните стъкла на прозорците зад гърба й. Върху плетената ризница на Рицарите на Нерака девойката носеше черна туника. Очите с цвят на кехлибар, които се взираха в Силван, изглеждаха студени и отдалечени и все още съдържаха в себе си бележките по картата, пътища и градове, хълмове и планини, реки и долини. Сега в тези очи нямаше място за младия крал.

— Силваношей — произнесе след един безкраен миг, докато пътищата и градовете в златистите й очи съвсем бавно се замениха с неговия образ. — Простете ми, че не дойдох по-рано, за да отдам почитта си, Ваше величество, но бях изключително заета.

Уловен в кехлибарените очи, кралят усети леко замайване.

— Мина! Почитта си? Как изобщо можеш да говориш така пред мен? Обичам те, Мина. Мислех, че… Мислех, че и ти ме обичаш.

— Обичам те, Силваношей — отвърна тя с такъв тон, все едно говореше на капризно дете. — Единият Бог те обича.

Очите й не го изпускаха. Кехлибарът го поглъщаше, втвърдяваше се, не му позволяваше да помръдне.

— Мина! — извика агонизиращо той и се хвърли към нея.

Само за част от секундата минотавърът се озова пред него и измъкна меча си.

— Силван! — изкрещя предупредително Кайрин, като го улови за рамото.

Младежът най-сетне изгуби сили. Сътресението от преживяното бе твърде силно. Уловен за ръката на братовчед си, той рухна на пода, като едва не го повлече след себе си.

— Негово величество не се чувства добре. Отведете го обратно в стаята му — каза Мина и добави състрадателно и поомекнало: — Предайте му, че ще се моля за него.

С помощта на прислугата Кайрин успя да отнесе Силван в покоите му, минавайки през поредица от тайни галерии и стълбища, за да не види никой от придворните в какво жалко състояние се намира кралят им. Веднага щом стигнаха, младият крал се хвърли в леглото и повече не пожела да проговори никому. Кайрин остана дълго край него, поболян от тревога. И чака, додето с облекчение установи, че изтощението е надвило над скръбта и Силван е заспал.

Мислейки, че сънят му вероятно ще продължи с часове, той реши също да си почине. Разпореди се никой да не безпокои Негово величество. Слугите спуснаха завесите и притъмниха спалнята. После излязоха на пръсти и затвориха вратата след себе си. Във всекидневната засвириха музиканти. Нежната мелодия щеше да успокои съня на владетеля на елфите.

Силваношей спа тежко и като упоен в продължение на няколко часа, а когато се събуди, се почувства още по-уморен и разнебитен. Остана вгледан в сенките. Продължаваше да чува гласа й: Бях заета, твърде заета, за да дойда… Ще се моля за теб. Думите й бяха като добре наточена стомана и се врязваха в него всеки път щом си ги припомнеше. Повтаряше си ги отново и отново, а острието им се забиваше в сърцето и гордостта му. Знаеше, че го е обичала, но сега едва ли някой щеше да му повярва. Всички смятаха, че просто го е използвала и сега го съжаляваха така, както го съжаляваше и тя.

Разгневен, неутешим, той отхвърли копринените чаршафи и бродираната пухена завивка и напусна леглото. Хиляди планове се бореха за надмощие в пламналия му ум. Планове да я спечели отново, планове да я унижи, благородни планове, в които вършеше нечувани подвизи, само за да не мисли за нея, а сетне и такива, в които се хвърляше в краката й и я молеше да го обикне отново. Откри, че никой от кроежите му не успокоява нанесените рани, че нито един не потушава ужасната болка.

Крачеше напред-назад из стаята си, потънал в мисли. Пътят му минаваше покрай писалището, но беше толкова погълнат, че дори не забелязваше странния цилиндричен калъф върху него. Най-сетне — при двайсетото или двайсет и първото обръщане — един прашен слънчев лъч проряза цепнатината между завесите и освети достатъчно ярко калъфа, приковавайки вниманието му.

Младежът спря озадачено. Същата утрин калъфът не беше там. Поне това можеше да твърди със сигурност. Не му принадлежеше, не носеше кралския герб, нито беше богато декориран, каквито бяха обикновено онези, които пренасяха писмата му. Всъщност дори изглеждаше малко износен, като от продължителна употреба.

Веднага му хрумна необузданата мисъл, че навярно е на Мина. Идеята бе изцяло лишена от здрав разум, но когато някой е влюбен, всичко е възможно. Той посегна към него, ала за момент се поколеба.

Силваношей може и да беше младеж, чезнещ от любов, но не се беше побъркал дотам, че да забрави уроците, научени по време на живота, изпълнен с непрестанно бягство от убийци, искащи да му го отнемат. Беше чувал за писма, които съдържат в себе си смъртоносни змии или изхвърлят отровен газ. Трябваше да повика някой от пазачите и да го накара да го отвори.

— Но какво значение има? — запита се с горчивина. — Ако умра, значи ще умра. Тогава поне най-сетне ще се освободя от тези ужасни мъки. Но… може и да е от нея!

Посегна и вдигна калъфа. Побави се само колкото да прегледа восъчния печат, но беше твърде зацапан и не успя да го разпознае. Счупи го в пристъп на безразсъдство и се забори с капака с разтреперани пръсти. Най-сетне го отвори с такава сила, че от калъфа излетя някакъв предмет, падна на килима и остана проблясващ на мястото си в светлината, бликаща между завесите.

Наведе се и се втренчи изумено в него. Сетне го вдигна. Между палеца и показалеца си държеше пръстен — халка, инкрустирана с рубини във формата на сълзи. Вероятно дори кървави капки, ако човек си дадеше труда да даде най-точното определение. Личеше си, че изработката на пръстена е майсторска. Само занаятчиите на елфите притежаваха подобни умения.

Сърцето му заби още по-бързо. Пръстенът идваше от Мина. Беше сигурен в това! Надникна в цилиндричния калъф и видя, че вътре има навито писмо. Остави пръстена на писалището и извади писмото. Още при първите прочетени думи усети как и малкото ручейче надежда, избликнало в сърцето му, отново пресъхва. Ала ето, че на надеждите му отново бе съдено да изригнат като всепоглъщащи пламъци. И колкото повече се вдълбочаваше в писмото, толкова по-силно се разгаряха те.

Писмото бе подписано с името на майка му, макар подписът да не беше неин. Навярно го беше продиктувала на някоя от елфидите — някога нейни придворни, а сега просто приятелки. Не разпознаваше почерка, ала в това нямаше нищо чудно. За момент бе почувствал тревога от болестта на майка си, ала бързо се успокои, когато научи, че вече е по-добре. Радостта му обаче — щом прочете и препрочете указанията за свойствата на магическия пръстен — беше просто неописуема. Радост, която надхвърляше всичко, включително разума и логиката.

Той вдигна безценната скъпоценност до устните си и я целуна. Сетне се впусна в планове за предстоящо празненство. Планове, с които да покаже на целия свят, че Мина обича него и само него.