23 Съветът на соламнийските рицари

Златна Луна беше изморена от дългото си пътешествие, тъй изморена, сякаш отново беше възвърнала старото си, немощно тяло, което по право й принадлежеше — не това странно, младо и силно ново тяло. Постепенно беше навикнала да го използва като дървената си тояга, просто за да се добере по-бързо до мястото (където и да бе то), към което я призоваваше съдбата. Всеки ден младото й тяло без умора я носеше напред. Хранеше се. Беше красиво. Хората бяха очаровани от нея и с готовност й помагаха. Земеделците й предлагаха постеля в скромните си домове, а на следващата утрин с радост я откарваха с каруците си докъдето пожелаеше. Благородниците я посрещаха като кралица в замъците си и й осигуряваха превоз в елегантните си карети. По този начин, благодарение на новото си тяло, тя бе успяла да пропътува разстоянието до Солантъс далеч по-бързо, отколкото дори се бе надявала.

Златна Луна смяташе, че хората са очаровани от красотата и младостта й, но грешеше. Земеделците и благородниците наистина съзираха първо нейната хубост, ала след това поглеждаха в очите й и виждаха в тях скръбта и търсещия поглед, които на секундата ги трогваха. Обикновеният селянин споделяше с нея единствения си комат хляб и получаваше благодарността и сведената й глава. Благородната дама я целуваше и молеше за благословията й. В тъгата на Златна Луна всички те виждаха собствените си страхове и тревоги, виждаха желанието й да открие отговорите на въпросите и търсенията си за нещо повече, нещо по-добро, в което да повярват.

Забелязвайки бледността и несигурните стъпки на лечителката, лейди Одила я отведе направо в градската палата, където заседаваше Съветът на рицарите и я настани в уютна стая, в която гореше топъл огън. Жената-рицар веднага нареди на прислугата да донесе вода, за да може Златна Луна да се измие от дългия път, а така също храна и напитки. След като се увери, че не може да стори нищо повече за гостенката, лейди Одила излезе от стаята и се разпореди да изпратят вестоносец до Храма на Мистиците, който да ги уведоми за пристигането на учителката, докато самата тя се зае с двамата си нови затворници — Тасълхоф и Гатанко.

Златна Луна се нахрани и пи, без дори да усети вкуса на яденето, без даже да осъзнава какво прави. Тялото й настояваше да получи своето и тя бе принудена да отстъпи. Трябваше да продължи напред, да последва реката на мъртвите, които непрестанно я подканяха да побърза и се плискаха край нея като вълните на бурен, помитащ всичко пред себе си поток. Понякога се взираше в тях, търсейки поне едно познато лице: Речен Вятър, Тика, Карамон, собствената й възлюблена дъщеря… всички онези, които бяха напуснали този свят много преди нея. Не успяваше да разпознае никого, но това не беше изненадващо. Мъртвите бяха като капки в река — неизброими като звездите.

Тялото й бе здраво и силно, но тя чувстваше умора, невероятна умора. Струваше й се, че прилича на запалена свещ, която догаря, затворена във вътрешността на богато орнаментиран фенер. Пламъчето потрепваше, восъкът се беше стопил, а от фитила не оставаше много. Онова обаче, което не можеше да види, бе, че пламъкът гаснеше, ала светлината й грееше по-силно отвсякога.

Единият Бог. Златна Луна не си спомняше да е казвала нещо за него. Не беше произнасяла гласно името му, но го сънуваше толкова често, че сънят й се струваше не по-малко уморителен от безкрайните дни, прекарани в ходене.

В този сън тя отново беше в Храма на Боговете в Ксак Тсарот. Държеше в ръце синия кристален жезъл, а пред нея се възправяше статуята на Мишакал, богинята на лечителите. Ръката на статуята бе свита, сякаш държеше жезъл, но жезълът не беше на мястото си. И също както преди толкова много години, Златна Луна даваше жезъла на статуята. Някога Мишакал го бе приела, а Златна Луна най-сетне беше получила познанието за любовта, която боговете изпитват към всички свои чеда. В съня й обаче, кристалният жезъл се разбиваше на парчета, порязвайки ръцете й до кръв, а радостта й се превръщаше в ужас.

Тя се събуди, разтреперана и объркана.

Често мислеше за този сън и се питаше какво ли предвещава той. Понякога й се струваше, че го разбира, ала друг път не намираше никакъв смисъл в него. Сега отново потъна в размисъл, додето образите не се завъртяха замайващо в съзнанието й, подобно на змия, която изяжда собствената си опашка. Тя затвори очи и притисна длани към тях в опит да прогони кошмарното видение.

— Дъще на Златна Луна? — разнесе се нечий загрижен глас.

Тя стреснато свали ръце и се вгледа в благото, разтревожено лице на Звездния учител Микелис. Двамата се бяха срещали и по-рано, по време на обучението му в Цитаделата на светлината, където Микелис се бе проявил като любознателен ученик и способен лечител. Звездният учител беше соламниец по рождение, така че след завършването си се бе завърнал в Солантъс, за да оглави местния Храм на Светлината. Двамата често бяха прекарвали дълги часове, увлечени в разговори на различни теми. Златна Луна с въздишка осъзна, че той не я е познал.

— Много съжалявам — каза Микелис. — Не исках да ви плаша, Дъще. Не бих влязъл, без да почукам, но лейди Одила спомена, че не се чувствате добре и може би спите. Радвам се да видя, че сте се нахранили с апетит.

Той погледна объркано към многото чинии и кошницата, която преди това беше препълнена с хляб. Странното й тяло бе погълнало достатъчно, за да се заситят поне двама души, а не беше останала и троха.

— Благодаря ти, Звездни учителю — каза тя. — Не ме изплаши. Пропътувах дълго разстояние и се чувствам малко отпаднала. Просто съм смутена от новините за нападението над Цитаделата. Дори не знаех за него. За пръв път научих от…

— Някои загубиха живота си — кимна Микелис, сядайки до нея. — Тъгуваме за тях и се молим душите им да намерят пътя си до следващото равнище. Дъще — попита внезапно и обезпокоено, — да не сте болна? Има ли нещо, което бих могъл да сторя за вас?

При споменаването на душите на мъртвите, Златна Лу на се бе втренчила разтреперано в него. Тя извърна поглед. Стаята бе изпълнена с призраци. Някои я наблюдаваха, други блуждаеха безцелно, опитваха се да я докоснат или просто не й обръщаха внимание. Но не оставаха задълго. Нещо ги принуждаваше да продължат нататък и да се влеят в непрестанно движещата се на север река от мъртъвци.

— Не — отвърна заекващо тя. — Просто новините са така…

Замълча благоразумно. Микелис беше добър и всеотдаен човек, но никога не би разбрал, че душите на умрелите не могат да отидат никъде, че са уловени в капан и са превърнати в затворници.

— Със съжаление трябва да кажа — допълни той, — че не сме получавали никакви новини за вашата майка. Надяваме се това да е знак, че Златна Луна е успяла да се спаси по време на атаката.

— Успяла е — отвърна остро тя. Най-добре беше още сега да каже истината и с това да сложи край. Не разполагаше с много време. Реката я притегляше, зовеше я да продължи пътуването. — Златна Луна не пострада при нападението, понеже не беше там. Вместо това избяга и остави хората си на милостта на драконите.

Звездният учител Микелис я изгледа разтревожено.

— Дъще, не бива да говориш толкова неуважително за майка си.

— Зная, че е избягала — продължи неумолимо тя. — И не съм нейна дъщеря, както много добре знаеш. Известно ти е, че имам само две дъщери и едната от тях е… мъртва. Аз съм Златна Луна. Дойдох в Солантъс, за да разкажа историята си пред Съвета на рицарите, за да видя дали ще могат да ми помогнат, както и за да отправя предупреждение към тях. Вярвам — добави, — че и ти си чул слуховете за „чудодейната“ ми трансформация.

Звездният учител Микелис очевидно изпитваше силно смущение. Опитваше се да не се взира в нея, но не можеше да откъсне очи от лицето й. Поглеждаше я и отместваше бързо взор, след което нещо неумолимо го караше отново да я погледне в почуда.

— Някои от най-младите ни мистици наскоро се завърнаха от поклонение в Цитаделата на светлината — призна той. — Говореха, че се е случило нещо невероятно, че отново сте придобили младостта си. Отдавах приказките им на наплива от впечатления и чистото преувеличение. — Той млъкна и вече наистина зяпна. — Възможно ли е да сте вие, Първа учителко? Простете ми — прибави в неловкото мълчание, — но имахме сведения, че Мрачните рицари са успели да проникнат сред редовете на Ордена ни…

— Спомняш ли си нощта, в която седяхме под тъмното небе, Звездни учителю, и говорехме за боговете, които си познал в младостта си и как дори като дете си чувствал нуждата да посветиш живота си на Паладин?

— Първа учителко! — извика Микелис. Той взе ръцете й и ги притисна до устните си. — Наистина сте вие и наистина се е случило чудо?

— Не, нищо подобно — отвърна уморено Златна Луна. — Вярно е, аз съм, но едновременно с това и не съм аз. Не чудо, а проклятие ме сполетя. Не очаквам да ме разбереш. И как бих могла, след като и самата аз не го разбирам? Известно ми е, че Рицарите те зачитат и уважават. Искам да те помоля за една услуга. Трябва да говоря пред техния Съвет, но не мога да чакам до следващата седмица, следващия месец или когато там ще се отвори пролука в натоварената им програма. Можеш ли да ми осигуриш достъп още сега, още днес?

— Мога! — отговори с усмивка Микелис. — Уважението им към мистиците не е насочено единствено към мен. Сигурен съм, че щом чуят за вашето пристигане, с радост ще пожелаят да ви изслушат. В момента са в почивка, но само за вечеря. В момента провеждат специална сесия, за да обсъдят съдбата на някакъв шпионин, но едва ли ще продължи дълго. Когато приключат с тази мръсна задача, ще им се сторите като лъч благословена слънчева светлина в непрогледен мрак.

— Боя се, че идването ми само ще затвърди тъмнината, но няма как да го избегна — изправи се Златна Луна. Тя взе дървената си тояга. — Заведи ме в заседателната зала.

— Но, Учителко — запротестира Микелис и на свой ред стана, — рицарите сигурно още вечерят. Ще им отнеме време. Освен това съществува въпросът с шпионина. Най-добре останете тук, където ще се чувствате удобно…

— Едва ли вече бих могла да се чувствам удобно, където и да е — отвърна тя. Гласът й бе твърд и натежал от гняв и нетърпение, — тъй че няма никакво значение дали ще остана тук, или ще чакам в някоя проветрива зала. Трябва да говоря пред Съвета още днес. Не е изключено работата с шпионина да се проточи и да ме помолят да изчакам до утре.

— Учителко, уверявам ви, че…

— Не! Нямам намерение да чакам нито до утре, нито до вдругиден. Ако съм им пред очите, няма да им е лесно да откажат да ме изслушат. И гледай да не се изпуснеш пред някой за това така наречено чудо.

— Разбира се, Учителко, щом такова е желанието ви — каза Микелис.

Изглеждаше засегнат и разочарован. Чудото беше пред очите му, а тя не му даваше разрешение да го прослави пред всички.

Синият кристален жезъл се разпадна в ръцете ми.

Тя придружи Звездния учител Микелис до заседателната зала на съвета, където той успя да убеди стражите да я допуснат. Щом се озоваха вътре, Микелис понечи да я попита дали се чувства добре — Златна Луна видя как думите вече се оформяха на върха на устните му — но вместо това заекна и каза, че ще отиде да уведоми председателя за идването й. Тя зае мястото си. Залата беше богато украсена с рози, а въздухът бе наситен с аромата им.

Остана съвсем сама в отекващата тъмнина, тъй като залата бе разположена така, че вътре не проникваха следобедните лъчи на слънцето, а свещите бяха изнесени с излизането на рицарите. Прислужниците й предложиха да запалят няколко, ала Златна Луна отговори, че предпочита да стои в мрак.



По същото време, по което въвеждаха Златна Луна в заседателната зала, Джерард се канеше да напусне под охраната на лейди Одила килията си и също да се отправи натам. Не се отнасяха грубо с него, поне не и по стандартите на Мрачните рицари на Нерака. До този момент никой не го бе приковавал към дибата, нито го бяха провесвали за палците. Всеки ден го водеха при инквизитора и го подлагаха на дъжд от въпроси — отново и отново, и отново. Питаха го едно и също в разбъркана последователност, правеха скокове напред или назад във времето, с надеждата все някога да го уловят в лъжа.

Джерард беше изправен пред избор. Или трябваше да разкаже всичко още от самото начало, започвайки с пътуващия във времето мъртъв кендер и завършвайки с непреднамереното си встъпване в длъжност като адютант на наместник Медан, прословутият представител на Мрачните рицари на Нерака. Или непрестанно да отговаря едно и също: че е соламнийски рицар, натоварен със секретна мисия от лорд Уорън и че има напълно логично, разумно и невинно обяснение защо се е появил на гърба на син дракон, облечен в кожените дрехи на мрачните драконови ездачи, което на драго сърце е готов да изложи пред Съвета.

Без съмнение никоя от двете възможности не беше особено привлекателна, но Джерард все пак гласува доверие на втората.

Накрая, след много часове изтощителен разпит, инквизиторът бе докладвал на по-висшестоящите, че затворникът се придържа към първоначалната версия на историята си и че отказва да издаде повече подробности, освен ако не го изправят пред Съвета на рицарите. Инквизиторът, освен това добави, че по негово мнение затворникът или казва истината, или е един от най-хитрите и лукави шпиони, които тяхната епоха е раждала. И че което и от двете в случая да е вярно, трябва да го изправят за по-нататъшно изслушване пред Съвета.

Докато двамата вървяха, през цялото време чувстваше как лейди Одила оглежда косата му, която най-вероятно стърчеше право нагоре, понеже по принцип не правеше нищо друго.

— Жълта е — каза най-сетне той със смущение. — И се нуждае от подстригване. Обикновено не…

— Царевичния хляб на Тика — каза лейди Одила, без да сваля зелените си очи от него. — Косата ти е с цвета на царевичния хляб на Тика.

— Откъде познаваш Тика? — изуми се Джерард.

— Откъде ти познаваш Тика? — отвърна тя.

— Тя беше съдържателката на странноприемница „Последен дом“ в Утеха, където бях разквартируван, както вече казах. Ако се опитваш да ме изпиташ…

— А — рече лейди Одила. — Тази Тика.

— Откъде… Кой ти е казал…

Тя продължаваше да го гледа замислено. После поклати глава и отказа да отговаря на въпросите му. Ръката й го стискаше като в менгеме — имаше необичайно големи и силни ръце — и отсъстващо го теглеше след себе си с бързи крачки, без да се притеснява от факта, че е овързан в окови и вериги и че едва смогва да я следва с цената на болезнено накуцване.

И бездруго не виждаше никакъв смисъл да насочва вниманието й върху положението, в което се намира. Нямаше никакво намерение да казва нищо повече на тази озадачаваща жена, която неизменно превръщаше думите му в шега или подигравателна скоропоговорка. Сега вече имаше възможността да се изправи пред Съвета на рицарите, пред войни, които щяха да го изслушат без предразсъдъци. Вече беше решил към коя част от историята да се придържа и коя да запази за себе си (като например пътуващия през времето мъртъв кендер). Така разказът му, макар и странен, щеше да бъде по-правдоподобен.

Скоро пристигнаха в Палатата на Рицарите, най-старата постройка в Солантъс, датираща още от основаването на града от времето, както се твърдеше в легендата, на самия родоначалник на Ордена — Винус Соламнус. Беше построена от гранит и облицована с мрамор и според първоначалния замисъл трябваше да наподобява съвсем обикновена, правоъгълна сграда. Към нея през вековете бяха добавяни допълнителни пристройки, крила, кули и шпилове, така че крайният резултат приличаше по-скоро на комплекс от сгради, скупчени около главен вътрешен двор. Освен това бяха основали школа, където младите рицари да се обучават не само на военно дело, но и на тънкостите в тълкуванието на Кода на честта, понеже се смяташе, че битките едва ли ще заемат изцяло времето им по време на тяхната активна служба. Рицарите бяха благородниците, чиято задача бе да водят отделните общности, да защитават закона и да въздават правосъдие. И въпреки че комплексът вече едва ли отговаряше съвсем точно на наименованието „палата“, рицарите продължаваха да го наричат по този начин от уважение към миналото.

Някога към същия този комплекс бяха принадлежали и храмовете на Паладин и Кири-Джолит, особено тачения от рицарите бог. След заминаването на боговете обаче, независимо, че на свещенослужителите възможно най-учтиво бе дадено разрешение да останат, последните се бяха почувствали безполезни и недобре приети, след като от могъществото на молитвите им не бе останала и следа. След заминаването им храмовете тънеха в скръбни спомени, но оставаха отворени, като постепенно се бяха превърнали в любимо за рицарите място, където да учат в усамотение или да прекарват вечерите си в дълги философски разговори. Храмовете съдържаха в себе си покой, който благоприятстваше плодотворните размишления, или поне така се твърдеше. Мнозина от младите студенти ги считаха за любопитна рядкост.

Джерард никога дотогава не бе посещавал Солантъс, но често беше слушал разказите на баща си, така че въз основа на тях сега се опитваше да определи коя сграда каква функция изпълнява. Разбира се, веднага можеше да се познае коя е постройката на Голямата зала — личеше си по заострения покрив, висящите контрафорси и богатите каменни орнаментации.

Одила го въведе именно в нея. За миг дори успя да зърне вътрешността на огромната зала, където се провеждаха градските събрания. Жената-рицар го поведе първо по някакви каменни стъпала, а след това и по широк, отекващ коридор, осветен от каменни пиедестали, оформени като девици, държащи над главите си маслени лампи. Скулптурите бяха изключителни — всяка девица имаше свой собствен облик, като за модел бяха използвани жени от реалния живот, — ала Джерард беше погълнат от собствените си мисли и почти не им обърна внимание.

Съветът се състоеше от трима рицари, водачи на трите направления в Ордена — Рицарите на Меча, Рицарите на Розата и Рицарите на Короната — и тъкмо се събираше. По правило тримата седяха в единия край на залата и далеч от останалите благородници, дами и неколцина обикновени зяпачи, които бяха дошли да погледат заседанието и понастоящем кротко изчакваха началото му. Процедурата на самото заседание се спазваше стриктно. Малцина си позволяваха да говорят, но дори и да го правеха, се стараеха да не повишават глас. Лейди Одила остави Джерард в ръцете на стражата и отиде да уведоми вестителя, че затворникът е налице.

Щом най-сетне всички утихнаха, влязоха и тримата лорд-рицари, водени от оръженосците си, носещи символа на Соламнийския орден, съставен от меча, розата и синьото рибарче. Следваха флагът на град Солантъс и тези на лорд-рицарите, участващи в Съвета.

Докато очакваше рицарите да заемат местата си, Джерард плъзна поглед през тълпата с надеждата да открие някой, който познава него или баща му. За съжаление, не видя никой, който дори далечно да му навява някакви спомени и усети как сърцето му се свива от тревога.

Има един, който твърди, че те е виждал — заяви лейди Одила при завръщането си. Очевидно беше забелязала неспокойния му поглед и веднага бе отгатнала какво го мъчи.

— Има ли? — попита облекчено войнът. — Кой? Може би лорд Джефри от Линчбург или пък лорд Грантъс?

Лейди Одила поклати глава, а устните й потрепнаха насмешливо.

— Не, не, никой от тях. Всъщност даже не е рицар. Ще бъде призован, за да свидетелства в твоя защита. Моля, приеми искрените ми съчувствия.

— Какво… — започна разгневено Джерард, но тя го накара да замълчи.

— О, и в случай, че се безпокоиш за синия си дракон, бъди спокоен. Въпреки всичките ни опити да го открием и обезвредим, успява все някак си да ни се изплъзне. Открихме пещерата празна, но сме сигурни, че все още е в околността. Получихме сведения за многократни изчезвания на добитък.

Джерард много добре съзнаваше, че трябва да бъде на страната на жената-рицар поне в това отношение, но откри, че от сърце желае всичко добро на Бръснач, който бе доказал себе си като верен и смел спътник. Освен това беше едва ли не трогнат от факта, че синият дракон е рискувал да остане в района, макар че сигурно вече бе наясно, че с ездача му се е случило нещо непредвидено.

— Въведете затворника — изкрещя приставът.

Лейди Одила улови Джерард и се приготви да го въведе в залата.

— Съжалявам, че трябва да останеш окован — каза му тихо, — но такъв е законът.

Той я изгледа изумено. Дори и да си заложеше главата, пак не би успял да я разбере напълно. Кимна неохотно, но се освободи от ръката й и мина край нея. Вярно, че се налагаше да влезе в залата под акомпанимента на подрънкващите си вериги, но щеше да го направи с гордо вдигната глава.

Когато се появи с леко накуцване, в галерията се разнесе шепот и мърморене. Лорд-рицарите седяха зад дълга дървена маса, разположена в началото на помещението. Джерард беше запознат с обичая. И друг път бе присъствал на заседания на рицарски съвет, така че без колебание тръгна към средата на помещението, за да поднесе почитанията си на тримата мъже, които щяха да решат съдбата му. Лорд-рицарите го наблюдаваха със сериозни изражения, но по одобрителните им погледи и леките кимвания, войнът заключи, че им е направил добро впечатление. Той се изправи и вече се канеше да тръгне към подсъдимата скамейка, когато отнякъде прозвуча един глас, който разби на пух и прах всичките му очаквания и окончателно го накара да реши, че нищо не му пречи още сега да помоли да извикат палача, за да си спестят допълнителните неприятности.

— Джерард! — извика гласът. — Тук, Джерард! Това съм аз! Тасълхоф! Тасълхоф Кракундел!



Зрителите стояха в далечния край на голямото правоъгълно помещение. Отпред бяха тримата рицари. Скамейката за подсъдимите и техните пазачи се намираше вляво. Вдясно, плътно до стената, имаше столове за онези, които бяха дошли да разрешат по-маловажни проблеми, искаха да подадат петиция или бяха тук, за да дадат показания.

Златна Луна седеше в един от тези столове от близо два часа. Беше успяла да поспи за кратко, ала сънят й, както винаги, бе нарушен от въртящото се многоцветно колело на виденията. Щом залата започна да се изпълва с хора, отново се събуди. Някои я гледаха втрещено, други пък с болезнено усилие се опитваха да не го правят. Когато влязоха лорд-рицарите, тримата й се поклониха, а един дори коленичи пред нея и помоли за благословията й.

Всичко това бързо й подсказа, че Звездният учител Микелис все пак е разпространил мълвата за чудотворното й подмладяване.

В началото Златна Луна бе изпитала раздразнение и дори гняв, задето Микелис беше разтръбил тайната й, макар специално да му бе подчертала, че не желае да го прави. След като обаче си даде време да помисли малко, осъзна, че поведението й е неприемливо. В крайна сметка трябваше да получат все някакво обяснение за случилото се с нея. Така просто й бе спестил нуждата да обяснява отново и отново промяната в себе си и да преживява за пореден път онази ужасна нощ. Така че прие почитанията и поклоните на рицарите с подобаващо търпение. Мъртвите все така прелитаха и се тълпяха край нея.

Звездният учител Микелис се настани в непосредствена близост, за да може да й помогне в случай на нужда, гледайки я със смесица от страхопочитание, съжаление и объркване. Явно продължаваше да не разбира защо, вместо да страни от хората, Златна Луна не тича из улиците, за да покаже на всички чудния дар, който е получила. Никой от тях не можеше да я разбере. Взимаха търпението й за смирение и го приемаха, но и донякъде изпитваха негодувание. Първата учителка бе получила дар, какъвто всеки един от тях би приел на драго сърце. Най-малкото можеше да му се зарадва.

Съветът на рицарите се събираше с обичайните формалности, които соламнийците тачеха с такава голяма любов. Протоколът бележеше всяка страна от живота на тези хора — от раждането до смъртта — и никое събитие не се считаше за състояло се, ако не е украсено с неизброими церемониални обръщения, тълкувания и цитати от Кодекса на честта.

Златна Луна се облегна назад, затвори очи и отново потъна в сън. Започваше делото на някакъв рицар, но тя не му обръщаше внимание, поне не съзнателно. Бръмченето на гласовете протичаше неуловимо под сънищата й, а в съня си Златна Луна отново беше в Тарсис. Градът бе подложен на атака от страна на огромно ято дракони, а самата тя се свиваше от ужас пред разперените многоцветни криле, затулящи светлината на деня. Тасълхоф произнасяше името й. Казваше й нещо, нещо важно…

— Тас! — извика тя и се изправи в стола. — Тас, бързо, доведи Танис! Трябва да говоря с него…

Златна Луна премигна и се огледа объркано.

— Първа учителко — говореше Микелис, докато успокоително галеше ръцете й. — Сънувахте кошмар.

— Да — отговори тя. — Сънувах…

Опита да си припомни съня, понеже бе направила важно откритие и тъкмо се канеше да го каже на Танис. Но разбира се, Танис го нямаше. Никой от тях не беше тук. Беше съвсем сама и не можеше да си спомни какво е сънувала.

Всички в залата се взираха в нея. Викът й бе прекъснал процедурата. Звездният учител Микелис даде знак, че всичко е наред. Лорд-рицарите отново насочиха вниманието си към текущия случай и призоваха обвиняемия рицар да пристъпи напред.

Златна Луна зарея безцелно очи из помещението, наблюдавайки как неспокойните мъртви блуждаят сред живите. Гласовете на лорд-рицарите бяха далечен шум и тя почти не им обръщаше внимание до момента, когато извикаха Тасълхоф, за да даде показания. Кендерът се изправи на подсъдимата скамейка — окъсана, дребничка фигура в сравнение с пищно облечените, едри стражи край него.

Верен на правилото никога да не се впечатлява особено, от чиято и да е тържественост или външна проява на сила, Тас пространно обясни на лорд-рицарите как е пристигнал в Утеха и какво му се е случило след това.

Златна Луна вече беше чувала историята му в Цитаделата на светлината. Припомни си, че кендерът бе споменал за някакъв соламниец, който го е придружил до Квалинести в търсенето на Палин. Постепенно си даде сметка, че точно в този момент съвсем същият рицар, който бе открил Тас в Гробницата на Последните герои, който беше присъствал при смъртта на Карамон и се бе изправил срещу мрачните рицари, за да осигури бягството на Палин от Квалинести, сега е подсъден за шпионаж. И именно той беше изковал първата брънка от веригата на последвалите събития.

Тя го загледа с интерес. В началото бе влязъл в залата с израз на наранено честолюбие, но след като Тасълхоф се изправи, за да го защити, рицарят изглеждаше по-скоро примирен със съдбата си. Ръцете му бяха отпуснати, а главата сведена и като цяло приличаше на човек, който просто очаква да го отведат към дръвника. Тасълхоф от своя страна и напълно в реда на нещата, се забавляваше повече от чудесно.

— Значи твърдиш, че и преди си присъствал на събиране на рицарски съвет? — каза лорд Улрих, Рицар на Меча, като с поведението си се опитваше да внуши на Тас сериозността на ситуацията.

— О, да — отговори кендерът. — На Стурм Блестящото острие.

— Не те разбрах? — каза смаяно лорд Улрих.

— Стурм Блестящото острие — рече Тас, повишавайки тон. — Чували сте за Стурм, нали? Единият от Героите на Копието. Като мен — сложи скромно ръка на гърдите си той. Забелязал празните погледи на рицарите, Тас реши, че е време да обясни по-подробно. — И макар да не присъствах лично в Кулата на Върховния свещенослужител, когато сър Дерек се опита да изхвърли Стурм от Ордена заради малодушие, по-късно моят приятел Флинт Огнената наковалня ми разказа всичко, но това беше по времето след като счупих драконовата сфера пред Съвета на Бели камък. Тогава елфите и Рицарите спореха кой да вземе сферата и…

Лорд Тасгол, Рицар на Розата и председател на Съвета, го прекъсна:

— Историята ни е известна, кендере. Невъзможно е да си бил там, така че можем да минем и без лъжите ти. А сега, обясни ни още веднъж как се оказа в гробницата…

— О, но той беше там, господа — изправи се на крака Златна Луна. — Ако наистина познавате историята толкова добре, колкото твърдите, сигурно ще си спомните, че Тасълхоф Кракундел наистина е присъствал на Съвета на Бели камък и че наистина е счупил драконовата сфера.

— Известно ми е, че героят кендер Тасълхоф Кракундел е взел участие в тези събития, Учителко — отвърна почтително лорд Тасгол. — Може би объркването ви се дължи на факта, че свидетелят носи името му.

Не съм се объркала ни най-малко — заяви остро тя. — Така нареченото чудо, което преобрази тялото ми, не е засегнало ума ми. Познавах кендера, за когото говорим. Познавах го тогава, познавам го и сега. Нима не чухте историята, която ви разказа? — настоя нетърпеливо.

Рицарите просто се взираха в нея. Джерард вдигна глава. По лицето му се бе разляла червенината на подновената надежда.

— Нима казвате, че потвърждавате разказа му, Първа учителко? — попита намръщено лорд Найджъл, Рицар на Короната.

— Да — отговори Златна Луна. — Палин Маджере и Тасълхоф Кракундел дойдоха в Цитаделата на светлината, за да говорят с мен. Веднага разпознах Тасълхоф, понеже е трудно човек да го забрави. Палин ме уведоми, че кендерът разполага с магически артефакт, който позволява на притежателя си да пътува през времето. Тасълхоф се е появил в Гробницата на Последните герои в нощта на ужасната буря. Нощта на чудесата — прибави с лека нотка на горчива ирония.

— Този кендер — погледна несигурно към него лорд Тас гол — твърди, че подсъдимият рицар го е ескортирал до Квалинести, където са се срещнали с Палин Маджере и са посетили дома на Лорана, съпругата на покойния лорд Танис Полуелф.

— Тасълхоф ми разказа съвсем същата история, господа. Нямам причина да се съмнявам в него. Ако въпреки всичко не му вярвате, или не вярвате на мен, предлагам най-лесния начин да докажете твърденията му. Свържете се с лорд Уорън в Утеха и го попитайте.

— Естествено, ние не поставяме под съмнение думите ви, Първа учителко — каза засрамено лорд-рицарят.

— А би следвало, господа — намеси се лейди Одила. Тя се изправи и погледна Златна Луна право в очите. — Откъде да бъдем сигурни, че сте онази, за която се представяте? Разполагаме само с вашето твърдение. Защо да ви вярваме?

— Правилно, не бива да ми вярвате — съгласи се лечителката. — Винаги трябва да се съмняваме, дъще. Винаги. Само когато задаваме въпроси, получаваме отговорите им.

— Господа — надигна се шокирано Звездният учител Микелис. — Първата учителка и аз сме стари приятели. Мога да свидетелствам под клетва, че тя наистина е Златна Луна, Първата учителка в Цитаделата на светлината.

— Нека чуем какво мислиш, дъще — каза Златна Луна, като пренебрегна Звездния учител. Взираше се в лейди Одила, сякаш в залата бяха само те двете. — Говори от сърцето си. Задай въпроса, който те измъчва.

— Много добре, така и ще направя. — Жената-рицар се обърна към тримата представители на Съвета. — Господа, Първата учителка е на повече от деветдесет години! А жената пред вас е млада, красива и силна. Как е възможно да се случи подобно чудо в отсъствието на боговете?

— Да, това е правилният въпрос — кимна Златна Луна и отново се отпусна в стола си.

— А можете ли да отговорите на него, Първа учителко? — попита лорд Тасгол.

Тя го погледна твърдо.

— Не, милорд, не мога. Мога само да кажа, че в отсъствието на боговете случилото се с мен е невъзможно.

Зрителите започнаха да шепнат помежду си. Рицарите се спогледаха със съмнение. Звездният учител Микелис се взираше към нея безпомощно и объркано. Рицарят Джерард скри лице в шепите си.

Тасълхоф скочи на крака:

— Аз мога да отговоря — предложи той, но притичалият пристав бързо заглуши думите му и отново го накара да седне на мястото си.

Аз също имам какво да кажа — обади се носово Гатанко. Той се плъзна от стола, като подръпваше нервно брадата си.

Лорд Тасгол благосклонно му даде думата. Соламнийците винаги са изпитвали слабост към гномите.

— Искам само да заявя, че никога през живота си не бях виждал тези хора, или поне допреди няколко седмици, когато тук присъстващият кендер се появи, за да саботира провежданото от мен картографиране на Лабиринта от жив плет, а малко по-късно тук присъстващата жена открадна потопяемата ми лодка. Поради тази причина съм започнал набиране на средства, за да повдигна обвинение. Ако някой желае да направи дарение…?

Гатанко се огледа обнадеждено. Никой не изрази желание да направи дарение, така че отново си седна на мястото. Лорд Тасгол изглеждаше малко разочарован, но въпреки всичко кимна в знак, че приема показанията на гномчето и дава разрешението си да бъдат вписани в протокола.

— Рицарят Джерард ут Мондар вече говори в своя защита — обяви той. — Изслушахме показанията на кендера, който твърди, че се казва Тасълхоф Кракундел, както и тези на лейди Одила Уиндлес и… м-мм… Първата учителка. Съветът ще се оттегли, за да обсъди материалите по делото.

Всички се изправиха. Рицарите се оттеглиха. След тяхното оттегляне, някои от зрителите отново заеха местата си, но други побързаха да излязат в коридора, за да обсъдят оживено чутото в залата. Развълнуваните им гласове отекваха чак вътре.

Златна Луна отпусна глава на стената и затвори очи. В този момент искаше единствено да бъде сама, далеч от шума, врявата и объркването.

Почувства, че някой докосва ръката й и отвори очи. Над нея стоеше лейди Одила.

— Защо поискахте от мен да попитам онова за боговете, Първа учителко? — поинтересува се жената-рицар.

— Защото въпросът трябваше да бъде зададен, дъще — отвърна Златна Луна.

— Нима твърдите, че е останал някой от тях? — намръщи се лейди Одила. — Когато се срещнахме, споменахте за един…

Лечителката взе ръката й и я стисна силно:

— Казвам само, че трябва да отвориш сърцето си, дъще. Да го отвориш към света.

Жената-рицар се усмихна накриво.

— Някога сторих тъкмо това, Първа учителко. Но някой дойде и преобърна мястото нагоре с краката.

— Значи сега се криеш зад остроумието и бързия си език. Джерард ут Мондар казва истината, лейди Одила. Е, да, ще проводят пратеници до Утеха и до родното му място, за да потвърдят разказа му, но и двете знаем, че това може да отнеме седмици. Дотогава ще бъде твърде късно. Но ти му вярваш, нали?

— Царевичен хляб и метличини — произнесе замислено лейди Одила, загледана към Джерард, който търпеливо чакаше на скамейката. Тя отново се взря в Златна Луна. — Може да му вярвам, а може и да не му вярвам. Както вие самата казахте, единствено когато задаваме въпроси, получаваме отговорите им. Ще сторя каквото мога, за да докажа или оборя твърденията му.

Рицарите най-сетне се върнаха. Лечителката чу, че произнасят решението си, но гласовете им бяха отдалечени, сякаш долитаха до нея през широка река:

— Отсъдихме, че не можем да произнесем присъда по толкова важен въпрос, без да сме изслушали показанията на повече свидетели. Ето защо ще изпратим вестоносци до Цитаделата на светлината и лорд Уорън в Утеха. Междувременно ще съберем допълнителни сведения из Солантъс, за да разберем дали някой не познава семейството на обвиняемия, за да установим самоличността му със сигурност.

Златна Луна почти не обръщаше внимание на казаното. Чувстваше, че й остава съвсем малко време на този свят. Младото й тяло вече не успяваше да задържа душата, копнееща да се освободи от товара на плътта и усещанията. Живееше миг за миг, секунда за секунда, от един удар на сърцето до друг. Пулсът й отслабваше, но все още имаше нещо, което й оставаше да направи, трябваше да отиде някъде.

— Докато чака присъдата си — завършваше речта си лорд Тасгол, — затворникът Джерард ут Мондар, кендерът, известен под името Тасълхоф Кракундел и гномът Гатанко ще останат задържани под стража. Съветът се оттегля.

— Господа, оставете ме да говоря! — извика Джерард, като се отърси от пристава, който се опитваше да го спре. — Правете с мен каквото искате. Повярвайте на онова, което казвам, или недейте, това зависи само от вас. — Той повиши глас, за да надвика председателя, който повтаряше отново и отново да го накарат да млъкне. — Умолявам ви! Изпратете подкрепления на елфите в Квалинести. Не позволявайте на драконесата Берил да ги изличи от лицето на земята безнаказано. А ако не ви е грижа за елфите като живи същества, помислете дали, след като Берил приключи с тях, няма да насочи вниманието си към Соламния…

Приставът даде знак на неколцина стражи да помогнат в усмиряването на обвиняемия. Лейди Одила просто наблюдаваше ставащото, без да каже нищо, като от време на време поглеждаше Златна Луна. Първата учителка отново беше задрямала. Брадичката клюмаше на гърдите й, а ръцете й бяха отпуснати в скута. Сега повече от всеки друг път приличаше на възрастна жена, заспала до огъня или под топлите слънчеви лъчи — несъзнаваща нищо и никой, освен мечтите си за онова, което ще бъде.

— Тя е Златна Луна — измърмори жената-рицар.

Когато редът най-после беше възстановен, лорд Тасгол отново заговори:

— Първата учителка ще бъде предадена на грижите на Звездния учител Микелис. Молим я да не напуска пределите на града, преди вестоносците да са се завърнали.

— За мен ще бъде чест, ако гостувате в дома ми, Първа учителко — каза Микелис, като я разтърси леко.

— Благодаря ти — събуди се внезапно Златна Луна. — Ала едва ли ще остана дълго.

Звездният учител премигна.

— Простете ми, но не чухте ли какво нареди Съвета…

В действителност Златна Луна не си спомняше нито дума от казаното. Вече не обръщаше внимание нито на живите, нито на мъртвите, които продължаваха да се тълпят наоколо.

— Уморена съм — каза на всички тях и като се подпираше на тоягата си, тръгна към вратата.

Загрузка...