Драконите на изгубената звезда

26 Наказание за измяна

Драконът Келендрос, известен на по-низшите създания из Крин под обикновеното име Ские, се намираше в настоящето си леговище, разположено близо до билото на един от по-малките върхове на планините Вингаард. За разлика от повелителите дракони Малистрикс и Самур, Ские имаше множество леговища и всичките до едно бяха великолепни, но все пак никое не беше негов дом.

Той беше огромен син дракон, най-големият от своя вид и считан за нещо като отклонение от нормата. Докато обичайният размер за сините дракони беше някъде около четирийсет стъпки дължина, през годините Ские продължаваше да расте, додето най-сетне не достигна впечатляващите триста стъпки, като се започнеше от масивната глава и се свършеше с помитащата опашка. Освен това сините му люспи не бяха със съвсем същия оттенък, както на останалите дракони. Някога цветът им се бе доближавал по-скоро до сапфиреното, ала през последните години наситеното синьо беше преминало в тъмносиньо, сякаш по някакъв начин Ские се бе сдобил с фино покритие от прах. Драконът беше наясно, че очевидната промяна предизвиква приказки сред по-дребните сини на служба при него. Знаеше също и че го считат за нещо като мутант, изрод, и макар да му отстъпваха първенството, дълбоко в себе си се чувстваха по-добри дракони в сравнение с него.

Мнението им не го интересуваше. Не го интересуваше и къде живее и по правило рядко се задържаше дълго на едно и също място. Винаги беше в движение и често се местеше от един огромен, криволичещ тунел, прокопан през чудовищните недра на планината, в друг — без да излага дори пред себе си каквато и да е разумна причина за това.

Обикновеният човек би се лутал цяла година из грамадния лабиринт, без да открие изход за навън. Съкровищата на дракона бяха струпани именно тук. А налозите се стичаха в лапите му като непресъхващ поток, понеже Ские беше признатият властелин на богатия господарски град Палантас.

В действителност съкровищата не го интересуваха. Какво полза можеше да има от някакви си стоманени монети? Дори и всичките богатства на света да започнеха да се стичат към леговището му — стомана, злато, сребро и скъпоценности, пак не биха му стигнали, за да купи онова, което искаше най-много. И даже собствените му магически способности — необяснимо отслабващи, ала все така страховити — не биха могли да му дарят жадуваното.

По-слабите дракони, като например синият Смолт, новият му помощник, биха пирували в удоволствието да водят жалкия си презрян живот сред толкова съкровища, но самият Ские не виждаше полза от парите. Никога не ги поглеждаше и не желаеше да слуша донесенията за тях. Вместо това бродеше из галериите на подземния си дворец, докато не му омръзнеше самата гледка на безкрайните коридори. Сетне отлиташе към следващото си леговище, прекарваше известно време в него и отново сменяше дома си.

От нощта на магическата буря над Ансалон Ские беше сменил леговището си четири пъти. В тази буря драконът бе чул глас — глас, който му се бе сторил познат. И тъй като оттогава гласът не му проговори повече, драконът го търсеше неуморно и гневно. Бяха го изиграли. Бяха го предали. И виновникът беше именно притежателят на този глас. Ские не криеше яростта си и постоянно говореше за нея на своите любимци, знаейки, че рано или късно думите му ще достигнат до подходящите уши и все някой ще се появи, за да се опита да го успокои.

— Ще бъде добре за нея, ако дойде да ме предразположи — тътнеше той пред Смолт. — Ще бъде най-добре, ако ми даде онова, което искам. До този момент сдържах гнева си, както се бяхме разбрали. До този момент й позволявах да води детинската си игра на завоевания. Но още не съм получил своята отплата и чакането започва да ми омръзва. Ако не ми даде онова, което заслужавам, което ми беше обещано, ще сложа край на тази нейна игра, ще преобърна дъската и ще премажа всички фигури, било то пешки или Мрачни рицари.

Ские беше в течение с придвижването на Мина, понеже някои от собствените му сини дракони също бяха участвали в прехвърлянето на войните й до Нощлунд. Ето защо никак не беше изненадан, когато Смолт дойде при него и го осведоми, че Мина иска двамата да се срещнат.

— Как се изказа тя за мен? — попита чудовищният син дракон. — Какви бяха думите й?

— Изказа се с голям респект, о, Буря над Ансалон — отвърна Смолт. — Каза, че оставя на вас да определите часа и мястото на срещата и че ще се постарае да дойде, когато ви е удобно, макар това да значи, че трябва да остави армията си в критичен за нея момент. Въпреки това счита срещата с вас за особено важна. Цени ви и със съжаление е научила, че сте раздразнен и недоволен от настоящото положение на нещата. Сигурна е, че неразбирателството помежду ви ще бъде изгладено, ако само получи възможност да поговори с вас.

Ские изръмжа. Звукът разтърси огромното му тяло. Беше много пъти по-голям от малкия син дракон с искрящи сапфирени люспи, който смирено пълзеше пред него с ниско спуснати криле и покорно подвита опашка.

— С други думи и ти, както другите, си се поддал на обаянието й, Смолт. Не си прави труда да го отричаш.

— Не го отричам, о, Буря над Ансалон — отвърна синият дракон, а в очите му се забелязваше необичайно предизвикателен блясък. — Тя е покорила Силваност. Елфите са паднали под ударите й. Лорд Таргон е направил опит да я погуби, но вместо това сам е бил посечен от ръката й. Сега тя е водачът на Мрачните рицари на Нерака. Войниците й са в Нощлунд и обсъждат плановете си за обсада над Солантъс.

— Солантъс? — изръмжа още веднъж Ские.

Опашката на Смолт помръдна изнервено. Рядко е добре да ти бъде известно нещо, което господарят ти не знае.

— Без съмнение планира да го обсъдите — заекна той, — което вероятно е още една причина, поради която иска среща с вас, о, Буря над…

— Престани с дрънканиците, Смолт — отсече Ские. — Вън.

— Относно срещата? — поиска да узнае малкият дракон.

— Кажи й да дойде при източния вход на това леговище — отвърна начумерено Ские. — Може да го стори, когато намери за добре. — А сега ме остави на мира.

Смолт се подчини с радост.

Ские не даваше и пет пари за Солантъс. Дори се наложи да помисли сериозно, преди да си спомни къде се намира проклетата дупка, а щом го стори, се запита дали пък войските му не бяха покорили града още преди време. Може пък да беше някой друг от градовете на човеците. Не знаеше и не го беше грижа, или поне не го бе интересувало до този момент. Атаката срещу Солантъс би била поредният пример за пренебрежението на Мина към него, за липсата й на уважение. Действията й приличаха на преднамерено предизвикателство. Сякаш искаше да му покаже, че е заменим, че е безполезен.

Сега вече Ские почувства гняв и въпреки отчаяните си опити да го потуши — страх. Познаваше я отдавна, познаваше отмъстителността й и не се съмняваше в силата на яростта й. Никога дотогава не я беше насочвала срещу него, досега той бе неин любимец. Но сетне бе допуснал грешка, а сега щеше да си плати.

Страхът усилваше гнева му. Нарочно беше избрал входа на леговището си като място за срещата, понеже по този начин щеше да държи всичко под око. Нямаше никакво намерение да бъде уловен в капан дълбоко под земята. Щом Смолт се скри, Ские отново започна да крачи наоколо и да чака.

Слепият просяк беше достигнал целта си. Той опипа мястото край себе си с тоягата, докато не откри един голям камък, след което се настани на него, за да си почине и обмисли какво да прави. Тъй като не можеше да вижда, не би могъл да каже със сигурност и къде точно се намираше. От разговорите си с хората по пътя, знаеше, че е някъде в Соламния, в полите на планините Вингаард. Все пак не му беше необходимо да знае с абсолютна точност къде е, понеже не следваше път или карта. Вместо това вървеше натам, накъдето го водеше вътрешното чувство и благодарение на него се беше озовал тук. Фактът, че знаеше названието на местността, просто затвърждаваше подозрението, че инстинктът не го лъже.

От нощта на магическата буря — същата буря, която го провали жестоко наранен от небето над Нерака, запращайки го към острите скали долу — сребърният дракон Огледало беше изминал огромно разстояние, приел формата на човек. Дълго бе лежал сред скалите, замаян, заслепен и окървавен, додето един безсмъртен глас не запя Песента на смъртта, изпълвайки го със страх и ужас.

Безцелното му скиталчество след онази нощ го бе отвело при Мина. От разговора си с нея Огледало беше научил, че тогава е чул именно нейния глас.

Гласът й му бе разкрил истина, която сребърният дракон и досега отказваше да приеме. Това бе и причината Властелинът на бурята да стовари гнева си върху му. В този момент, лишен от зрение, Огледало ясно си даваше сметка, че макар и ограбен от способността да вижда, може би единствен от всички живи на този свят съзира действителността най-ясно. Беше разпознал гласа, но все още не разбираше причината за появата му. Ето защо бе поел на път. За да я открие. Необходимостта да се придвижва по-лесно го бе принудила да приеме формата на човек. Защото слепият дракон не смее да лети, но слепият човек все пак би могъл да ходи.

Уловен в капана на това крехко тяло, Огледало се чувстваше безпомощен и отчаяно осъзнаваше, че отговорите непрестанно му се изплъзват, понеже всичко, което гласът правеше, бе да му шепне безспир, да му се подиграва, да подхранва страховете му, пеейки за ужасните събития, случващи се по света: падането на Силванести, гибелната опасност за Квалиност, унищожението на Цитаделата на светлината, стичането на мъртвите към Нощлунд. Това беше неговото наказание. И въпреки че не виждаше, го караха да съзира съвсем ясно как всички обичани от него умират. Как протягат ръце и търсят закрила, а той не може да стори нищо, за да им се притече на помощ.

Гласът се опитваше да го потопи в отчаяние и почти бе успял. Огледало крачеше, препъваше се, почукваше с тояжката си, а когато стигнеше до място, където тя не докосваше нищо пред нозете му, често се питаше дали няма да бъде по-добре, ако направи онази последна стъпка, за да го обгърне вечната тишина, за да го остави гласът на мира. В такива мигове вечният мрак на смъртта му се струваше за предпочитане пред онзи, в който бе принуден да живее.

Търсенето му на някой, който също е чул гласа и е разбрал значението на древните му думи, оставаха напразни. Така и не бе успял да открие други сребърни дракони. Бяха избягали, изчезнали. Това му подсказваше, че не е бил единственият, разпознал гласа, но и не беше от голяма полза, когато си съвсем сам на света — сляп дракон в човешка форма — и не можеш да сториш абсолютно нищо. В този час на отчаяние, в Огледало се зароди мрачна решителност. Само един друг дракон със сигурност знаеше истината и вероятно би се съгласил да я сподели. Ала драконът не беше приятел, а отдавнашен негов враг.

Само Ские, чудовищният син дракон, не се бе появил над Крин като новодошъл, подобно на Малис и останалите й себеподобни, и се подвизаваше из света от години насам. Вярно, че след Войната с Хаос се бе променил много. Беше израснал повече, отколкото за който и да е от сините се предполагаше, че някога трябва да израсте. Палантас бе паднал под ноктите му и в момента Мрачните рицари го управляваха от негово име. А великите драконеси — червената Малистрикс и зелената Берил — неохотно му бяха отдали заслужено уважение. От всичко, което се говореше за Ские, Огледало не бе повярвал единствено на слуховете, че подобно на драконесите, синият дракон се е обърнал срещу собствения си вид.

Огледало беше готов да заложи живота си, че това е чиста измислица.

Така че сребърният дракон напусна Утеха в търсене на Ские, неговия враг, а за очи използваше вътрешния си взор, който неотклонно го водеше по правилния път. В крайна сметка бе достигнал до подножието на едно от леговищата на синия дракон. Не можеше да види входа на пещерата, но чуваше как грамадният й обитател снове из нея. Усещаше как земята се поклаща при всяка стъпка на Ские, а планината стене под удара на помитащата му опашка. Долавяше електричеството във въздуха и парещия дъх на дракона.

Почина си в продължение на няколко часа, след което, щом почувства, че силите му са се възвърнали, започна да се изкачва. От собствен опит знаеше, че Ские навярно е направил достатъчно входове и изходи, водещи към вътрешността на леговището. Просто трябваше да открие някой от тях.

Ские наблюдаваше девойката от расата на човеците пред себе си с едва прикрито презрение. Тайната му надежда, че в нейно лице ще открие жена, на която отново да служи, почти веднага се беше изпарила. Никой не можеше да замени неговата Китиара. Не долавяше нито нейната гореща кръв, нито несдържаната й страст, нито любовта й към сраженията заради чистото предизвикателство или желанието да надхитриш смъртта. Момичето пред него се различаваше от Китиара така, както ледената планина не може да се сравнява с пенливите вълни на океана, които бурята разбива в крайбрежни скали.

За момент Ские дори се изкуши да каже на девойчето да се маха и да изпрати някой възрастен, който да води преговорите от нейно име, ала от докладите на шпионите си знаеше, че именно тя е успяла да обърка плановете на Соламнийците при Санкшън, свалила е щита над Силванести и е пряко отговорна за смъртта на благополучно забравения лорд Таргон.

Мина стоеше пред него, без да проявява признаци на страх, без дори да показва, че е впечатлена, въпреки че можеше с лекота да прекърши крехкото й тяло, само като сключеше челюстите си около него. Дори зъбите му бяха по-големи от нея.

— Значи ти си Лечителката, Вестителката на Смъртта, Покорителката на елфите — изръмжа той.

— Не — отвърна тя. — Аз съм Мина.

Докато говореше, момичето вдигна поглед и срещна неговия. Драконът се втренчи в очите с цвят на кехлибар и съзря собственото си отражение в тях. Отражението му беше умалено, незначително, не на дракон, а на обикновен гущер. Почувства смущение. Нещо в гърлото му заклокочи. Ские издигна шия и разтърси чудовищното си тяло така, че планината под тях потрепери, сякаш за да го увери в собствената му сила и мощ. Независимо от всичко обаче, образът му в кехлибарените очи си оставаше смешно малък.

— Единият, Който Лекува, Единият, Който Носи Смърт и Който Покорява, това е Единият Бог — продължи Мина. — Единият Бог, комуто служа. Комуто и двамата служим.

— Наистина му служих — каза Ские със зъл поглед. — Служих му добре и вярно. И очаквах наградата си.

— Получи я. Беше ти дадено разрешение да навлезеш в Сивотата, за да я потърсиш. Но ако търсенето ти е останало напразно, вината не е в Единия Бог — сви рамене Мина с лека усмивка. — Отказваш се прекалено лесно, Ские. Сивотата е огромно измерение. Едва ли си успял да надникнеш навсякъде. А и в края на краищата почувства присъствието на духа й…

— Така ли е наистина? — Драконът сведе глава, за да се втренчи директно в кехлибарените й очи. Надяваше се, че по този начин отражението му ще нарасне, ала за негова изненада това не се случи. Чувстваше едновременно раздразнение и гняв. — Или беше просто номер, за да ме премахнете от пътя си, да ограбите от мен спечеленото с толкова труд?

Той се приближи още по-близо до нея и издиша облак сяра.

— Преди два века ме взеха от родния ми свят и тайно ме доведоха в Крин. В замяна на услугите ми получих уверението, че един ден ще владея над този свят. Подчинявах се на заповедите, които ми даваха. Пътувах през Порталите. Изпълнявах ролята на съгледвач. И се готвех да получа отплатата си. Време е да се изпълни уреченото. Преди трийсет и осем години можех да се възцаря, но тогава ми казаха, че моментът не е назрял… Сетне дойде великата Малис и братовчедите ми, а аз отново предявих правата си. Тогава можех и да успея да ги спра. Можех да ги сплаша и да ги накарам да ми се поклонят. Но отново ми казахте, че не му е времето. Ето че Берил и Малистрикс придобиха могъществото си, като се хранеха с онези като мен…

— Не като теб — поправи го внимателно Мина.

— Като мен! — протътна гласът на Ские. Гневът му се превръщаше в необуздана ярост. Отражението му си оставаше все така малко и незначително. — В продължение на двеста години живях сред сините дракони, сражавах се рамо до рамо с тях. Чувствам ги по-близки от онези големи, разплути червеи, които разделиха помежду си най-хубавите парчета и стават все по-силни. Проклет да съм, задето се съгласих на онзи пакт и… и се излъгах да навляза в Сивото като някакъв глупак… Твърдя, че бях измамен! — изръмжа той. — Твърдя, че с мен се подиграха! Китиара не е в Сивото. Никога не е била там. Отпратиха ме, за да може друг да управлява вместо мен. Кой е този друг? Ти ли, момиче? Може би Малис? Да не би да е сключено друго тайно съглашение? Това е причината, поради която се върнах — очевидно далеч преди очакваното. Но първото, което чувам, е, че се каниш да тръгнеш на поход срещу Солантъс.

Мина мълчеше и като че внимателно обмисляше нещо.

Ские се помести и люшна опашката си така, че тя се стовари в стената на леговището, запращайки дълбоки тръпки през недрата на планината. Въпреки че земята се разтресе под краката й, Мина оставаше безучастна. Сега тя се втренчи немигащо право в очите му.

— Единият Бог не ти дължи нищо.

Ские ядно си пое дъх. Между зъбите му изпращя мълния, а във въздуха се разнесе острият мирис на озон. Атмосферата се нажежаваше. Нископодстриганата червена коса на Мина се наежи като козината на готова за скок пантера. Тя пренебрегна очевидния му гняв и спокойно продължи:

— В мига, в който пренебрегна задълженията си, ти пристъпи дадената клетва за вярност пред Единия Бог, на когото дължиш всичко. Отдаде любовта и лоялността си на една смъртна жена и изгуби правото си да властваш над Крин. Да владееш света? — Тя го изгледа студено и насмешливо. — Не си достоен да управляваш и купчина оборски тор! Услугите ти повече не са необходими. Онези, които служиха на теб, вече ще служат на мен. А колкото до безценната ти Китиара, никога няма да я откриеш. Отдавна вече не можеш да я достигнеш. Така или иначе винаги си го знаел, нали, Ские?

Очите й продължаваха да го гледат немигащо. Драконът откри, че са го уловили в себе си. Опита да помръдне, да се освободи, ала очите не го пускаха, а кехлибарът им започваше да се втвърдява наоколо му.

— Отказваше да го признаеш — подхвана отново Мина. Гласът й дълбаеше безмилостно в плътта под люспите му. — Защо не се върнеш в Сивотата, Ские? Защо отново не отидеш да търсиш своята Китиара? Можеш да го направиш по всяко време, знаеш го, нали? Сивотата е в ума ти. Наистина беше измамен, но не от Единия Бог, а от самия себе си.

Ские на драго сърце щеше да изпрати своя отговор на Единия Бог — под формата на овъглен труп. От устата му изригна смъртоносен ураган, придружен от огнено бяла мълния. Мълнията порази Мина право в черния нагръдник и малко над сърцето. Крехкото й тяло рухна на пода в пещерата, а деликатните й крайници се свиха изкривено като на умрял паяк. Момичето остана неподвижно.

Ские я наблюдаваше внимателно, предпазливо. Нямаше доверие нито на нея, нито на онзи, комуто тя служеше. Изглеждаше твърде лесно.

Мина вдигна глава. От кехлибарените очи избликна ярка мълния и порази дракона в средата на челото.

Светкавицата обгори люспите му и го проряза до самата опашка. Сърцето се изду болезнено в гръдния му кош, нарушило стабилния си ритъм в поредица от подивели удари. Не можеше да диша. Пред погледа му се спусна сива мъгла. Драконът отпусна глава на каменния под. Очите му се затвориха, изгубени в сивата мъгла, която познаваше така добре. Сивата мъгла, откъдето се разнасяше гласът на търсещата го Китиара. Където имаше единствено празнота…

Мина се изправи. По тялото й нямаше нито драскотина, а бронята й изглеждаше непокътната. Остана в пещерата още няколко минути, загледана към дракона, заключвайки образа му зад дългите си мигли. Сетне се обърна и излезе от леговището.

Слепият просяк остана приклекнал в скривалището си, като през цялото време се опитваше да проумее какво се случва. Беше пристигнал в леговището на Ские едновременно с Мина, само дето бе влязъл през един от задните проходи. А когато разпозна гласа й, изумлението му бе пълно. За последно двамата се бяха срещнали на пътя за Силваност. И макар да не можеше да я види с очите си, я съзираше посредством гласа й. През целия път до планините беше слушал истории за нея и не преставаше да се учудва как мистериозно изчезналото сираче от Цитаделата на светлината се е появило отново, при далеч по-загадъчни обстоятелства. Спомняше си, че при първата им среща Мина го разпозна като сребърния дракон, който някога бе охранявал Цитаделата.

Но учудването му да я види тук беше далеч по-слабо от удивлението, което изпита, вслушвайки се в разговора й със Ские. Вече започваше да разбира, да открива търсените отговори, но ги намираше за смущаващи и трудни за осъзнаване.

Огледало долови как яростта на Синия нараства с всеки изминал миг. Потрепери при мисълта за участта, която очакваше Мина, не толкова заради самата нея, колкото заради спомена за сирачето, което бе познавал някога. Сега отговорността да се върне и да разкаже на Златна Луна каква ужасна съдба е сполетяла нейната любима дъщеря, се падаше нему. Чу как изпращя мълнията и се приведе под ударната вълна на гръмотевицата.

Ала не Мина изкрещя в агония и болка, а Ские. Сега откъм великия син дракон се долавяха единствено редки жалостиви стенания.

Отекнаха човешки стъпки, след което и те заглъхнаха. В леговището се спусна тишина.

Огледало повече усещаше през камъка, отколкото чуваше неравния ритъм на драконовото сърце. Той потрепери. Пулсът на създанието отслабваше. Разнесе се ново стенание, този път изпълнено с гняв и отчаяние.

Нещата започваха да се изясняват. При появата си над Крин, Ские не му се беше сторил чак толкова голяма заплаха. С времето обаче, Синият необяснимо бе наедрял до чудовищни размери. Сега вече знаеше истинската причина за това. Старият му враг не беше родом от този свят.

Сляп или не, сред виещите се коридори на този дом Огледало се чувстваше като у дома си. Той се преобрази в истинската си драконова форма, така че да може да се придвижва без затруднения. Тялото му се плъзгаше по коридора с прибрани криле. Използваше своя вроден усет по начина, по който един обикновен слепец би протягал ръце, за да открие пътя си в мрака. Водеха го миризмата, звукът и познанието за привичките на драконите при изграждането на техните обиталища, както и споменът за онзи последен, изпълнен с агония и болка вик.

Напредваше предпазливо. В околностите на леговището имаше и други сини дракони. Чуваше, макар и слабо, гласовете им, но не разбираше за какво си говорят. Долавяше миризмата им — примесена с дъх на гръмотевици, и се боеше, че някой от тях все пак може да реши да се появи, за да провери какво се е случило с водача им. Ако го откриеха тук, едва ли би могъл да издържи в неравната битка.

Гласовете им постепенно заглъхнаха. Чу плясък на криле. Леговището вонеше на сини дракони, но инстинктът подсказваше на Огледало, че слугите на Ские са си отишли. Бяха го оставили да умре. Сега Мина бе техен господар.

Сребърният дракон не беше изненадан, нито пък можеше да ги вини. Съвсем живо си спомняше собствената си среща с нея. Тогава тя му предложи да го излекува, а той бе почувствал силно изкушение да й позволи да го стори. Само за миг беше пожелал не толкова да възстановят зрението му, колкото да открие отново онова, което всички те бяха изгубили със заминаването на боговете. В онази секунда от фаталната грешка го бе спасил единствено неочакваният вледеняващ страх. Така че й бе забранил да го доближава. Мракът край нея беше далеч по-тъмен от онзи, в който живееше самият той.

Най-сетне Огледало достигна каверната, където Ские лежеше и задавено се опитваше да си поеме дъх. Опашката на Синия потрепваше и се удряше спазматично в околните стени. Тялото му се огъваше, а ноктите му дращеха по каменния под. Крилата се движеха вяло, а зъбите му бяха оголени в агония.

Лесно можеше да излекува тялото на синия дракон, ала това едва ли щеше да бъде от полза, ако не успееше да излекува ума му. Лоялността на Ские към Китиара постепенно се бе превърнала в безнадеждна любов, смрачила се до натраплива идея, подхранвана и опазвана, докато от нея някой или нещо виждаше полза. А когато нуждата беше изчезнала, натрапливата идея се бе превърнала в удобно оръжие.

Милосърдието изискваше от него да позволи на Ские да умре. Ала Огледало не можеше да си позволи да прояви милост. Нуждаеше се от отговори. Искаше да разбере дали онова, от което се боеше най-силно, е вярно.

Той приклекна до тялото на своя умиращ враг, разпери сребърните си криле над него и от устата му започнаха да се леят думи, произнесени на древния език на драконите.