13 Отмъщение за мъртвите

Морам Таргон не виждаше никаква полза от чудесата. В живота си беше виждал не едно от тях — с всичките им пушеци и огледала. Както всяко нещо на този свят, и чудесата можеха да се купуват и продават, както се купуваше и продаваше риба на пазара. Или по-скоро вчерашна риба, понеже повечето от така наречените чудеса намирисваха до небето. Трябваше да признае, че представлението, на което го бяха направили свидетел, си струваше парите. Не можеше да го обясни напълно, но беше сигурен, че обяснението е някъде там. Просто трябваше да го открие. Например в ума на момичето.

Умът му се плъзна бързо и лекокрило като заострения стоманен връх на стрела и се насочи към съзнанието й. Щом откриеше истината, щеше публично да я разобличи пред нейните празноглави последователи. Щеше да им разкрие колко опасна е тя всъщност. Дори щяха да му бъдат благодарни.

Ала в ума й видя вечност, каквато на никой смъртен не му е съдено да съзира.

Ничий смъртен ум не може да осъзнае напълно нищожното пространство, което съдържа в себе си безкрая.

Ничии смъртни очи не биха могли да забележат ослепителното зарево, което е просветляващ мрак.

Плътта се отдръпва, опарена от допира с горещия лед.

Ушите не чуват непоносимия тътен на тишината.

Духът не осъзнава живота, който започва със смъртта и смъртта, която живее в живота.

И всичко това определено не беше по силите на смъртния ум на Таргон. Ум, който разделяше честта на амбицията и умножаваше полученото по алчността. Цифрите, обрисуващи живота му, се редуцираха наполовина, а сетне отново и отново, додето в края на краищата от него не остана нищо.

Великите чувстват смирение, ако им бъде позволено дори да зърнат вечността. Посредствените треперят от страх. Таргон беше ужасен. Той беше плъх, уловен в безкрайността, хванато натясно животно, което не може да открие ъгъл, в който да се скрие.

И все пак, дори уловеният натясно плъх действа коварно. Коварството бе всичко, с което разполагаше в този миг Таргон. Той се озърна и видя, че край себе си няма приятели и съюзници. Разполагаше единствено със слуги, служещи му от страх, амбиция или нужда, и всички те бяха просто прахта, която безсмъртната ръка отупва от дланта си. Вината му беше ясна като бял ден. А той можеше да я отрече или признае.

Таргон коленичи неумело, без да обръща внимание на лигавника на неудобния си нагръдник, който се блъскаше в краката му, и смирено сведе глава пред Мина.

— Да, вярно е — забърбори, като дори пророни няколко сълзи. — Исках да те убия. Нямах избор. Беше ми заповядано. — Таргон хвърли крадлив поглед към нея, за да получи представа как се възприемат думите му. — Малистрикс ми заповяда да те убия. Тя се бои от теб и има защо!

Сега, помисли си той, беше време да вдигне глава, така че се погрижи лицето му да изразява чувства, съответстващи на думите му:

— Сбърках. Признавам. Страхувах се от Малистрикс. Сега разбирам, че страховете ми са били неоснователни. Този твой бог, този Един Бог — най-чудния и великолепен, и могъщ бог. — Той сплете пръсти. — Прости ми. Нека ти служа, Мина. Позволи ми да служа на твоя бог!

Вгледа се в кехлибарените очи и видя себе си — мъничко насекомо, което подскачаше обезумяло наоколо, додето кехлибарът не го улови и накара да замръзне неподвижно.

— Предсказах, че някой ден ще паднеш на колене пред мен — каза Мина. В гласа й нямаше самодоволство, единствено благост. — Прощавам ти. Но по-важното е, че Единият Бог ти прощава и приема желанието ти да му служиш.

Като се подсмихваше вътрешно, Таргон понечи да се изправи.

— Галдар — произнесе тя. — Мечът ти.

Галдар измъкна огромния си, закривен меч и го издигна. Задържа го така достатъчно дълго, за да позволи на мерзавеца напълно да осъзнае какво ще последва. Таргон изпищя като умиращ плъх, ала викът му бе пресечен от замахналия меч, който отдели главата от раменете му. Кръвта плисна по Мина. Главата на Господаря на Нощта се изтърколи в краката й и остана в отвратителната локва там, с лице надолу, в калта и пепелта.

— Да живее Мина! Господарката на Нощта! — извика генерал Дога.

— Да живее Мина! Господарката на Нощта! — подеха вика му войниците и гласовете им се издигнаха към небесата.

Елфите изумено наблюдаваха случилото се, потресени от бруталното убийство, въпреки че много добре знаеха, че е било заслужено. Хвалебственият им химн започна да заглъхва нестройно. Взираха се в нея и виждаха, че Мина дори не си прави труда да избърше кръвта, полепнала по нея.

— Какви са заповедите ти? — попита генералът и отдаде чест.

— Ти и хората ти ще останете тук, за да управлявате Силванести в името на Мрачните рицари на Нерака — отвърна тя. — Ще изпратите богати дарове на Повелителката Малистрикс заедно с почитанията ми. Това трябва да я успокои и поне временно да затвори очите й.

Дога подръпна брадата си.

— И откъде да намерим тези богати дарове, Мина?

Тя даде знак на капитан Самювал да освободи Тленен огън. Конят затанцува и се притисна в нея. Тя погали врата му с привързаност и започна да разкопчава дисагите зад седлото.

— Къде, мислиш, Дога? — попита. — В Кралската съкровищница на Кулата на звездите. В домовете на членовете на Дома на Краля, в складовете на търговците на елфите. Даже най-бедните сред тях — продължи и хвърли дисагите на земята — имат по някое семейно бижу, което пазят като очите си.

Генералът се изкиска.

— А какво да правим с елфите?

Мина хвърли поглед към обезглавения труп, проснат съвсем безцеремонно в основата на погребалната клада.

— Всички те обещаха да служат на Единия Бог, а сега Единият Бог има нужда от тях — отговори Мина. — Нека онези, които са се врекли в неговото име, да работят заедно с нас, за да наложим властта си над страната им.

— Едва ли ще го сторят — предупреди я мрачно минотавърът. — Не вярвам, че ще стигнат чак дотам в лоялността си.

— Ще се изненадаш, Галдар — каза тя. — Както и всички ние, елфите също търсеха нещо отвъд себе си, нещо, в което отново да повярват. Единият Бог им го даде, а сега мнозина ще му служат. Вярващите ще издигнат на Единия Бог храм в сърцето на Силваност. А елфическите жреци на Бога ще получат способността да лекуват в негово име, както и да извършват още много други чудеса… Все пак, Дога, Единият Бог ще изиска от тях да докажат верността си. Първи те ще трябва да ни предадат богатствата си и пак те ще събират богатствата на непокорните. От верните на Единия Бог ще очакваме да ни разкриват всички врагове на Бога, дори тези врагове да са техните собствени съпрузи, любовници, родители или деца. Ще поискаш всичко това от тях, а истински вярващите ще направят саможертвата си. Ако не пожелаят да го сторят, могат да служат на Единия Бог както живи, така и мъртви.

— Разбирам — каза Дога.

Мина коленичи, за да разкопчае коланите на седлото, които минаваха през корема на Тленен огън. Рицарите й веднага биха скочили, за да го направят вместо нея, но всеки път, щом го приближаха, конят оголваше зъби и им хвърляше зорък и изпълнен с подозрение поглед.

— Оставям теб начело, Дога. Още днес ще отпътувам с хората под мое командване за Соламния. Трябва да бъдем там до два дни.

— Два дни! — запротестира Галдар. — Мина, Соламния е на другия край на континента! На хиляда мили през Новото море. Никой не е способен да…

Водачката се изправи и го погледна право в очите. Минотавърът преглътна шумно.

— Ако някой е способен на подобен подвиг — каза разкаяно, — то това си ти.

— Единият Бог, Галдар — поправи го тя. — Единият Бог.

Тя свали седлото от Тленен огън и го остави на земята. Махна и оглавника и го захвърли до седлото.

— Опаковайте ги с останалата част от нещата ми — нареди тя.

Обгърна с ръце врата на коня и започна да му говори тихо. Тленен огън слушаше напрегнато с наведена глава и наострени уши, за да не изпусне и най-тихо прошепнатата дума. Най-сетне животното кимна. Мина го целуна и погали с любов.

— Сега си в ръцете на Единия Бог — каза тя. — Нека Единият Бог те пази, докато не настъпи време отново да се срещнем.

Тленен огън вдигна глава и разтърси гордо грива, после се обърна и препусна в галоп към гората. Онези, които се оказваха на пътя му, бързаха да отскочат встрани, понеже не се интересуваше от никой друг и имаше опасност да стъпче някого.

Мина проследи отдалечаването на коня, след което, сякаш случайно, забеляза Силваношей.

Елфът бе станал свидетел на случилото се със замаяния поглед на сомнамбул. Огнените пламъци, обгърнали кладата, почти го бяха довели до лудост. А триумфалното завръщане на девойката го бе изпълнило с неверие, преминало в необуздана радост. Толкова убеден бе Силваношей в собствената си вина, че когато чу Мина да обвинява своя убиец, той зачака да умре. Дори и в този момент все още не успяваше да осъзнае напълно случващото се. Знаеше само, че любовта му е жива. Взираше се в нея с почуда и отчаяние, с надежда и отпадналост, виждайки всичко и без да разбира нищо.

Тя се приближи до него. Той опита да се изправи, ала тежестта на веригите го спъваше и не му позволяваше да се държи на крака.

— Мина… — положи усилия да каже той, но успя единствено да изфъфли неразбираемо през подутите си устни и болката на счупената челюст.

Тя докосна челото му. Болката изчезна, а челюстта му заздравя. Синините се стопиха, отокът спадна. Той взе ръцете й и страстно ги притисна към устните си.

— Обичам те, Мина!

— Не съм достойна за любовта ти — отвърна тя.

— Напротив, Мина! Достойна си! — избърбори младежът. — Може аз да съм крал, но ти си кралица…

— Не ме разбра, Силваношей — произнесе водачката меко. — Любовта ти не бива да е насочена към мен, а към Единия Бог, който ме води и наставлява.

Тя измъкна ръце от пръстите му.

— Мина! — извика отчаяно той.

— Нека любовта ти към мен те води към Единия Бог, Силван — каза му момичето. — Ръката на Единия Бог ни събра заедно. Сега същата ръка ни принуждава да се разделим, но ако позволиш на Единия Бог да те насочва, отново ще бъдеш с мен. Ти си Избраникът на Единия Бог, Силваношей. Вземи това и го пази с цената на вярата си.

Тя свали от пръста си отровната рубинена халка. Пусна я в разтрепераните му шепи, обърна се и се отдалечи, без да го погледне повече.

— Мина! — извика младежът, ала тя не го чу.

Окованите му ръце се отпуснаха безжизнено. Вече не обръщаше внимание на нищо край себе си. Продължаваше да стои коленичил на кървавата земя, взрян към Мина с цялото си сърце и душа.

— Защо му каза това, Мина? — попита тихо Галдар, докато забързано я следваше. — Явно е, че не даваш и пукната пара за елфите. Защо го подвеждаш? Защо изобщо си правиш труда?

— Защото Силваношей би могъл да стане опасен за нас — отвърна тя. — Зад себе си оставям малобройна част, която ще трябва да се справи с управлението на огромна територия. Ако елфите отново намерят силен водач, ще успеят да се обединят и да ни изтласкат. Дълбоко в себе си кралят им има тази сила.

Минотавърът хвърли един поглед през рамо и видя как елфът пълзи по земята.

— Този подсмърчащ окаяник? Позволи ми да го погубя. — Той сложи ръка на дръжката на меча, по чието острие все още бе полепнала кръвта на Таргон.

— И да го превърнеш в мъченик? — Мина поклати глава. — Не, далеч по-добре ще бъде за нас, ако виждат, че боготвори Единия Бог и че пренебрегва воплите на народа си. Защото воплите им ще се превърнат в проклятия… Не се бой, Галдар — добави, вадейки чифт леки кожени ръкавици за езда. — Единият Бог се е погрижил Силванести повече да не представлява заплаха за нас.

— Искаш да кажеш, че Единият Бог му е причинил това? — попита минотавърът.

Кехлибарените очи проблеснаха.

— Разбира се, Галдар. Единият Бог направлява съдбата на всички ни. На Силваношей. Твоята. Моята.

Тя се вгледа задълго в своя заместник-командир и изрече тихо, почти на себе си:

— Зная как се чувстваш. Самата аз изпитвах трудност да подчиня волята си на волята на Единия Бог. Борих се дълго. Нека ти разкажа една история. Тогава може би ще разбереш:

— Когато бях малко момиченце една птичка влетя в двореца, където живеех. Стените на двореца бяха направени от кристал и птичката можеше да вижда слънцето, синьото небе и свободата навън. Тя започна да се хвърля срещу стените като обезумяла и да се опитва да избяга обратно при светлината. Искахме да я уловим, но птичката не ни позволяваше да се доближим. Накрая, ранена и изтощена, тя падна разтреперана на земята. Златна Луна я вдигна, приглади перцата й с ръка и излекува раните й. После я отнесе обратно под слънчевите лъчи и я пусна.

— Аз бях също като тази птичка, Галдар. Блъсках се в кристалните стени, които сама бях създала и чак когато паднах изнемощяла, Единият Бог ме вдигна, излекува ме и сега ме води и носи, както води и носи всички нас. Разбираш ли, Галдар?

Минотавърът не беше много сигурен. Нито бе сигурен дали му се иска да разбира, но каза:

— Да, Мина, — понеже искаше да й достави удоволствие, да изглади набразденото й чело и да върне обратно светлината в кехлибарените й очи.

Тя го гледа още известно време. После се обърна и рязко нареди:

— Свикай хората. Нека си съберат нещата и да се подготвят за отпътуване към Соламния.

— Да, Мина — каза Галдар.

Тя помълча и отново го погледна. Ъгълчето на устата й помръдна.

— Не ме попита как ще стигнем дотам, Галдар.

— Не, Мина — отвърна минотавърът. — Ако ми кажеш, че ще летим, вярвам, че ще ми поникнат криле.

Водачката се разсмя радостно. Беше в отлично настроение — пламенна и ентусиазирана. Тя посочи към хоризонта:

— Ето, Галдар — каза му. — Ето как един минотавър може да се научи да лети.

Слънцето, потънало в кръв и огън, се готвеше да отстъпи място на нощта. Пред очите на заместник-командира се разкриваше спектакъл, от чиято красота го побиваха тръпки. Небето бе изпълнено с дракони. Слънчевите лъчи искряха върху сини и червени крила и преминаваха през тях като през цветно стъкло. Люспите на черните дракони блестяха с мрачните цветове на дъгата, а тези на зелените приличаха на смарагди, пръснати сред кобалт.

Червените дракони — могъщи и огромни, сините — дребни и бързи, черните — злобни и жестоки, белите — студени и красиви, зелените — пакостни и смъртоносни. Дракони във всякакви цветове — женски и мъжки, стари и млади — се бяха отзовали на призива на Мина. Мнозина излизаха от леговищата си, където досега ужасено се бяха крили от Малис и Берил, както и от Келендрос, решилият да се обърне срещу тях, за да избегнат съдбата черепите им да украсят някой от тотемите на повелителите дракони.

Но после бе дошла голямата буря. През ужасните ветрове, разкъсващите светкавици и трещящия тътен, драконите бяха чули как един глас им заповядва да се приготвят и да се отзоват, щом бъдат призовани.

Уморени да живеят в страх, копнеещи за отмъщение за смъртта на своите побратими и посестрими, за тази на децата и любимите си, те го бяха послушали и сега се носеха към Силванести, а многоцветните им люспи разпръскваха вледеняваща дъга над древната родина на елфите.

Драконовите люспи искряха тъй силно, все едно всяка една от тях бе инкрустирана с цяла шепа скъпоценни камъни. Сенките им преминаваха смразяващо над хълмовете и фермите, езерата и горите под тях.

Бързите сини бяха най-отпред, летяха крило до крило, удрящи въздуха в такт — гордо и наперено. Масивните червени загребваха по веднъж на всеки четири маха за сините и се държаха в края. Черните и зелените бяха пръснати навсякъде.

Елфите първи почувстваха ужаса от приближаването им. Много рухнаха в несвяст, други побягнаха в полуда. Дога изпрати хората си по петите им, за да се погрижат дори и един елф да не избяга сред горите.

Хората на Мина се впуснаха да събират нещата си и достатъчно провизии, които да вземат със себе си на гърбовете на драконите. Водачката заяви, че не се нуждае от нищо друго, освен от картите си. По времето, когато първият дракон обиколи над тях и се приземи, вече бяха готови. Галдар възседна един от гигантските червени. Капитан Самювал избра за себе си син. Мина щеше да язди странното създание, което наричаше „дракона на смъртта“.

— Ще пътуваме през нощта — каза тя. — Тази вечер не ще има нито луна, нито звезди, така че придвижването ни ще остане в тайна.

— Коя е целта ни? — попита минотавърът.

— Място, където се събират мъртвите — отвърна Мина. — Място, наречено Нощлунд.

Драконът й разпери чудовищните си криле и се издигна във въздуха без всякакво усилие, сякаш тежеше дори по-малко от пепелта, сипеща се от погребалната клада, където гореше тялото на Таргон. Останалите дракони, заедно с армията й, също започнаха да се стрелкат към небето. Откъм запад надвисваха облаци, закриваха слънцето и се скупчваха около множеството летящи създания.

Дога се върна при палатката на командира. Имаше работа за вършене: реквизиция на складовете, където събират плячката, установяване на лагери за робски труд, центрове за разпити на затворниците, откриване на бордеи, за да се поддържа духа на мъжете. При влизането си в Силваност бе забелязал храм, посветен на една от старите богини — Мишакал. Щеше да го заграби за нуждите на Единия Бог. Мястото беше подобаващо.

Докато кроеше планове, до ушите му започваха да достигат писъците на елфите, които вече се разделяха с живота си в името на Единия Бог.

Силваношей продължаваше да стои на открито, сред бойното поле, където го бе оставила Мина. Младежът не беше свалил очи от нея до последно. Отчаяната надежда така и не го бе напуснала и той се вкопчваше в нея с ужаса, с който детето се сгушва под одеялото, за да се спаси от нощните кошмари. Не чуваше виковете на народа си, но в ушите му звучеше само един глас, този на Мина.

Единият Бог. Прегърни Единия Бог и двамата отново ще бъдем заедно.

Загрузка...