24 Подготовка за края

Още от мига, в който кралят им бе известил за опасността, елфите не спираха да се готвят, за да се изправят срещу драконесата и приближаващите към столицата войски. В този момент Берил бе съсредоточила цялата си воля и усилия в завладяването на елфическия град, който от толкова дълги години красеше света. Съвсем скоро из земите на елфите щяха да се разхождат човеци, щяха да населяват домовете им, да секат любимите им дървета, за да се топлят с тях и да пасат прасетата си из розовите им градини.

Бежанците вече ги нямаше. Едни се бяха евакуирали през тунелите на джуджетата, а други бяха побегнали направо през гората. След като най-сетне се бяха освободили от тях, останалите да защитават града започнаха още по-сериозната подготовка по отбраната му. Никой не си правеше каквито и да е илюзии. Знаеха, че могат да спечелят битката само благодарение на някое чудо. В най-добрия случай изпълняваха функцията на ариергард. Дори да успееха да забавят напредването на вражеските сили едва с няколко часа, това само щеше да помогне на техните семейства, роднини и приятели да се отдалечат на безопасно разстояние. До тях вече бяха достигнали новините, че щитът е паднал, а братовчедите им в Силванести ще посрещнат бежанците и ще им помогнат, че ще ги приемат и настанят в домовете си. Говореше се даже за заздравелите рани на миналото и бъдещото обединение на двете елфически кралства.

Крал Гилтас можеше единствено да насърчава тези надежди и тази вяра. Наместник Медан се чудеше кога ли младежът намира време за сън. Гилтас като че беше навсякъде. В един миг бе под земята и работеше рамо до рамо с джуджетата и техните червеи, а в друг помагаше да опожарят някой от мостовете над Бялата разпенена река. Следващият път, когато наместникът го видя, кралят отново бе в тунелите, където повечето елфи живееха през тези последни дни. Дълбоко в тези тунели, прокарани от джуджетата, елфите работеха денонощно, ковяха и поправяха оръжия и брони, плетяха въжета, дълги по цели мили, тънки и силни въжета, от които щяха да се нуждаят, за да приведат в действие плана на Гилтас за унищожението на драконесата.

Всяко парче плат, което можеха да си позволят да отделят, вършеше работа — от бебешки дрешки, до сватбени одежди и надгробни плащеници. Елфите взимаха копринените чаршафи от леглата си и вълнените одеяла от детските ясли, сваляха гоблени, висели с векове по стените на Кулата на Слънцето. И ги разкъсваха, без дори да се замислят.

Работата продължаваше ден и нощ. Щом някой се умореше да плете или реже, щом ръцете на друг се вкочаняха от изтощение или се покриеха с мехури, работата подхващаше следващият. След падането на мрака готовите въжета тайно се изнасяха от тунелите и се разпределяха из домовете на елфите, из странноприемници, таверни, магазини и складове. Чародеите на елфите сновяха напред-назад и правеха заклинания над въжетата. Понякога несигурната магия работеше, понякога — не. Ако някой от чародеите се провалеше, малко по-късно идваше негов заместник и опитваше отново.

Над земята пък Мрачните рицари изпълняваха дадената заповед да отърват града от неговите жители. Измъкваха елфи от домовете им, пребиваха ги и ги отвеждаха към затворническите лагери, издигнати в покрайнините на Квалиност. Хвърляха по улиците мебели, палеха къщи и грабеха.

Шпионите на Берил, които летяха над столицата, виждаха всичко това и докладваха на драконесата, че заповедите й се следват стриктно. Онова обаче, което шпионите не подозираха, бе, че същите елфи, които със сведени глави населяваха лагерите денем, нощем биваха освобождавани и разпределяни из други домове, откъдето ги „извличаха“ на следващата сутрин. Освен това, ако бяха по-наблюдателни, шпионите щяха да си дадат сметка, че хвърляната на улиците покъщнина препречва главните улици на града, а пожарите бушуват само там, където биха затруднили безпрепятственото нахлуване на вражеските сили.

По време на цялата тази подготовка Медан не бе успял да се срещне единствено с Лорана. Откакто Кралицата майка беше взела участие в успешния опит да заблудят любимеца-драконид на драконесата, наместникът имаше безброй други задължения по подготовката на отбраната, а и не се съмняваше, че същото важи и за нея. Навярно събираше покъщнината си и тази на краля за заминаването му на юг, макар че според скромното мнение на Медан, едва ли имаше много за опаковане, понеже Лорана бе дала всичките си дрехи — с изключение на тези на гърба й, — включително и сватбената си рокля, за да включат и тях в направата на въжетата.

Според онова, което наместникът чуваше, Кралицата лично беше отнесла роклята си, а когато елфите започнали да протестират и да настояват, ако не друго, да задържи поне тази дреха, Лорана сама взела ножиците и нарязала красивата копринена рокля на дълги ивици, като през цялото време им разправяла истории от венчавката и ги карала да се заливат от смях при разказа за лудориите на кендера Тасълхоф Кракундел, който по някое време се изгубил нанякъде с пръстените и бил открит точно в мига, когато се готвел да ги размени с някакъв уличен хлапак за буркан с попови лъжички, или пък за Карамон Маджере, кумът, който бил така развълнуван, че щом се изправил, с намерението да вдигне тост, неочаквано забравил името на Танис.

Медан поиска лично да види приготвеното от роклята й въже. А когато го взе в ръцете си и се вгледа в копринените му нишки с цвят на хиацинти, си каза, че тъкмо това въже едва ли ще се нуждае, от каквото и да е заклинание, понеже бе изплетено не от обикновени нишки, а от силата на любовта.

Самият той също беше изключително зает. Успяваше да поспи едва по няколко часа на нощ, и то единствено понеже си даваше сметка, че ако не почива от време на време, няма да му остане сила, за да ръководи правилно нещата. Неведнъж му се удаваше възможност да посети Кралицата майка, но съзнателно се въздържаше. Отношенията им на врагове, изпитващи взаимно уважение, отдавна се бяха променили. Когато след последната си среща двамата се бяха разделели, всеки от тях знаеше, че вече нищо няма да бъде същото, както в миналото.

Медан усещаше загубата съвсем ясно. И също не си правеше каквито и да е илюзии. Нямаше право да очаква от нея да го обича. Не се срамуваше от миналото си. Беше войник и бе сторил онова, което се очаква от войника, но това значеше, че ръцете му са опетнени с кръвта на народа й. Докосването до нея само щеше да я омърси с тази кръв. Никога не би й го причинил. И все пак чувстваше, че едва ли двамата могат да останат приятели и да се държат един към друг като такива. Твърде много неща се бяха случили помежду им. Следващата им среща със сигурност щеше да бъде неловка и мъчителна. Медан се канеше да й пожелае сбогом и лек път в бягството й на юг. А когато тя заминеше и той със сигурност проумееше, че никога повече няма да я види, щеше да се подготви да умре по начина, по който винаги бе очаквал — като войник, изпълняващ своя дълг.

Точно по същото време, по което Джерард красноречиво, но напразно се застъпваше за делото на елфите пред Съвета на рицарите в Солантъс, наместник Медан се намираше в двореца и подготвяше последното събиране на командващите офицери. Беше поканил също тана на джуджетата Тарн Гръмогранит, крал Гилтас и съпругата му, Лъвицата, както и още неколцина от командирите на елфите.

Вече бе предупредил Гилтас, че утрешният ден ще бъде и последният, през който кралското семейство би могло да напусне границите на града поне в относителна безопасност. И бездруго се тревожеше, че кралят е останал прекалено дълго, ала увещанията му оставаха напразни. През тази нощ Медан щеше да се сбогува с Лорана. Прощаването им вероятно щеше да мине по-лесно в присъствието на други хора.

— Събранието ще се състои след изгрева на луната — каза той на Планшет, който бе натоварен със задачата да отнесе съобщението до командирите на елфите. — Ще се проведе в моята градина.

Извинението му беше, че елфите едва ли ще се чувстват добре сред душната атмосфера и дебелите стени на щаба, но в действителност искаше за последен път да покаже пред всички градината си и да й се наслади може би за сетен път през живота си.

Той изброи имената на онези, които трябваше да присъстват и между другото прибави:

— … Кралицата майка…

— Не — намеси се Гилтас.

През цялото време кралят обикаляше напред-назад из стаята със сведена глава и сключени зад гърба ръце, дотам замислен, че Медан дори бе забравил за присъствието му. Той стреснато се обърна към него:

— Не ви разбрах, Ваше величество?

Гилтас престана да крачи нервно и се приближи до покритото с карти на град Квалиност и околностите писалище.

— Не искам да известявате майка ми за събирането — каза той.

— Срещата е от жизнено значение, Ваше величество — възрази наместникът. — Ще обсъдим финалните подробности около отбраната на града и вашата евакуация. Майка ви има значителни познания по тези въпроси, а и…

— Да — прекъсна го със сериозен тон Гилтас. — Тя има тези познания. Именно поради тази причина не искам да присъства. Не разбирате ли, Наместник? — прибави, като се наведе над писалището и го погледна право в очите. — Ако я поканим на този военен съвет, ще схване искането ни като подкана да сподели с нас това познание, да вземе участие в…

Той не довърши изречението. Изправи се рязко, прокара ръка през косата си и се загледа невиждащо през прозореца. Лъчите на залязващото слънце проникваха косо през кристалните пана на прозорците и огряваха лицето му. Медан го наблюдаваше в очакване да завърши изречението. Отбеляза колко много се беше състарил младият крал през последните седмици. Отдавна вече не се забелязваха следите от предишния апатичен поет, втренчен отпуснато във върховете на обувките си. Вярно, онази маска служеше за заблуда на противниците му. Но заблудата се бе дължала от части и на факта, че маската беше направена от плът и кръв.

Гилтас беше талантлив поет, мъж на мечтанията, мъж, който се бе научил да прекарва по-голямата част от живота си отдаден на своите мисли, тъй като с времето беше започнал да вярва, че не може да има вяра никому. Лицето, което показваше пред света — лицето на силния, храбър крал, — беше също толкова успешен опит за заблуда. Зад маската се криеше крал, разкъсван от съмнения, несигурност и страх. Прикриваше ги майсторски, ала слънчевите лъчи по лицето му разкриваха сивите петна под очите, напрегнатата усмивка на тънките устни, които всъщност не се усмихваха и очите, гледащи към сенките, вместо към светлината.

„Сигурно страшно прилича на баща си“ — помисли си Медан. Толкова по-зле, че сега баща му не беше с него, за да го посъветва, за да сложи ръка на рамото му и да го увери, че чувствата му не са признак на слабост и че не го позорят в очите на останалите. Нещо повече — точно те щяха да го направят по-добър водач, по-добър крал. Медан също можеше да каже на глас тези думи, но знаеше, че ако излязат от неговата уста, Гилтас тутакси ще ги отхвърли с негодувание. Младежът обърна гръб на прозореца и моментът от мина.

— Разбирам — каза наместникът в настъпилото неловко мълчание, след като стана ясно, че кралят няма намерение да довърши изречението. Изречение, което обаче бе накарало Медан да се замисли върху една изумителна възможност. Досега предполагаше, че Лорана възнамерява да напусне Квалиност. Но предположението му очевидно беше погрешно.

— Много добре. Планшет, няма да споменаваме на Кралицата майка абсолютно нищо за събирането.



Луната изгря и засия бледо и болнаво в нощното небе. Медан така и не бе успял да свикне напълно с тази странна луна. В сравнение със сребристобялата Солинари или огненочервената Лунитари тази луна изглеждаше жалка и смирена. Почти можеше да си представи как се извинява засрамено пред звездите всеки път, щом й се наложи да заеме мястото си сред тях. Независимо от всичко, сега и тя вършеше работа и поне донякъде разпръскваше мрака, така че нямаше да се налага да палят факли или лампи, които биха могли да разкрият присъствието им сред градината на някой от шпионите, които държаха под око столицата от въздуха.

Елфите изразиха възхищението си от градината му. И наистина — много от тях не можеха да повярват, че един човек е способен да създаде толкова красота и учудването им носеше на Медан почти толкова радост, колкото и похвалите им, понеже значеше, че в реакцията им няма престореност. Градината му никога не бе изглеждала толкова призрачно красива, както под бледата лунна светлина през тази нощ. Даже джуджето, което като всички от своята раса, не виждаше в цветята нищо повече, освен храна за добитъка, се оглеждаше недотам отегчено и дори я нарече „красива“, макар че почти веднага кихна отново, а по време на цялата среща постоянно потъркваше сърбящия го нос.

Първа докладва Лъвицата. Очевидно не се интересуваше особено много от градината на наместника. Вместо това се държеше спокойно, говореше по същество, сякаш смяташе да приключи с представлението възможно най-бързо. Тя показа къде са разположени вражеските сили, като за целта си послужи с картата, разстлана върху масата недалеч от езерцето с риба.

— Частите ни правят всичко възможно да забавят придвижването им, но за този мастодонт сме просто досадни му хи: дразним ги, не ги оставяме на мира и смучем от кръвта им. Препъваме ги, но не можем да ги спрем. Даже да успеем да избием стотина от тях, няма да им се отрази твърде сериозно. Ето защо наредих на хората си да се изтеглят и в момента подпомагаме с каквото можем бежанците.

Медан изрази одобрението си.

— Ще осигурите ескорта на кралското семейство. Към което всъщност вече и спадате — допълни с любезна усмивка.

Лъвицата не отвърна на усмивката му. Беше прекарала твърде много години в борба срещу него. Нямаше му доверие и той не я винеше. Медан също не хранеше голямо доверие към тази жена. Имаше натрапчивото усещане, че ножът й не стърчи от ребрата му единствено заради застъпничеството на Гилтас.

Самият крал изглеждаше мрачен, както обикновено се случваше, когато някой споменеше за скорошното му от пътуване. Наместникът му съчувстваше и го разбираше. Повечето елфи осъзнаваха необходимостта от това заминаване. Но имаше и такива, които не успяваха да схванат напълно ситуацията и шепнеха помежду си, че Гилтас, техният крал, напуска Квалиност в час на нужда и ги оставя да умрат, за да си спаси кожата. Не му завиждаше за дългия живот, който го очакваше: животът на бежанец, животът на изгнаник.

— Лично ще придружа Негово величество през тунелите — заяви Гръмогранит. — Онези от хората ми, които изразиха доброволно желание, остават под града, в готовност да се присъединят с каквото могат към битката. Когато армията на мрака нахлуе в Квалиност — ухили се широко джуджето, — ще открие, че от дупките из града не изскачат само къртици.

Като че за да подчертае думите му, в същия момент земята под краката им се разтресе — знак, че гигантските каменояди отново са се захванали за работа.

— Вие и онези, които ще дойдат с вас, трябва да бъдете на мястото на уречената среща още утре сутринта, Ваше величество — прибави танът. — Не бива да протакаме повече.

— Ще бъдем там — отвърна Гилтас, след което въздъхна и се вгледа в здраво стиснатите си под масата ръце.

Медан се покашля и продължи:

— Относно отбраната на Квалиност: шпионите, изпратени да проникнат в армията на Берил, твърдят, че не се очакват промени в плановете им за атаката. В началото драконесата ще нареди на по-нисшите дракони да разгледат наоколо и да всеят ужас сред оцелелите жители с помощта на драконовия страх. — Наместникът си позволи една зловеща усмивка. — А когато Берил получи уверението им, че градът е запустял и вече няма опасност за безценната й кожа, ще влезе в столицата начело на войските си. — Той посочи картата. — Квалиност е защитен от естествен воден ров — двете разклонения на Бялата разпенена река, които обгръщат града. Получихме сведения, че войните на драконесата вече се тълпят по бреговете им. Разрушихме мостовете, но по това време на годината дълбочината на реката не е голяма и ще успеят да я прекосят тук, тук и тук. — Пръстът му отбеляза трите брода. — Преминаването ще ги забави, защото течението е силно, а водата на места стига до кръста. Войниците ни ще ги очакват тук, тук и тук — пръстът му отново посочи — със заповедта да позволят на възможно най-много от враговете да преминат, след което да ги атакуват.

Той огледа офицерите.

— На войниците трябва да бъде обяснено много внимателно, че нападението ще започне по даден сигнал. Целта ни е да разделим вражеските сили така, че реката да ги отреже. Искаме да създадем паника и объркване, така че онези, които тъкмо пресичат, да открият, че пътят им е преграден от онези, които се бият за живота си на брега. Стрелците на елфите, разположени тук и тук, ще им създават допълнителни трудности и ще нанесат значителни щети. Войската на джуджетата, под водачеството на братовчеда на тана — Медан се поклони към Гръмогранит, — ще ги ударят тук и ще ги натикат обратно във водата. Войните на елфите от своя страна ще се разположат тук, за да тормозят враговете ни по фланга. Ясен ли е планът? Доволни ли са всички?

Вече на няколко пъти го бяха обсъждали в детайли, така че всички кимнаха.

— И накрая. По време на последната ни среща обсъждахме възможността да изпратим вест до Сивите мантии, които се намират по западните граници на Квалинести, и да ги помолим за помощ. В крайна сметка решихме да не разчитаме на тях, тъй като съществува опасението, че на чародеите от техния Орден не може да се има вяра, опасение, което от сърце подкрепих. Както се оказа, сторихме добре, понеже явно са изчезнали. Не само те, но и цялата Гора на Уейрит е изчезнала без всякаква следа. Получих доклад, че един ударен отряд от дракониди, изпратени от Берил в южна посока, за да пресекат пътя на евентуалните бежанци, са навлезли в гората и повече никой не ги е виждал. Струва ми се, че така или иначе повече няма да чуем за тях… И предлагам да вдигнем чаши в чест на Господаря на Кулата в Уейрит.

Медан вдигна чашата си с вино — една от последните му бутилки. Проклет да беше, ако оставеше дори една на лакомите гоблини. Останалите се присъединиха към тоста му, успокоени, че поне за разнообразие една могъща сила се е оказала на тяхна страна, колкото и мистериозна и своенравна да беше тя.

— Чувам смехове. Явно идвам в подходящо време — каза Лорана.

Медан беше разположил стражи на входа на градината, но им бе наредил, ако Кралицата майка се появи, да я допуснат. Той се изправи почтително. Другите последваха примера му. Лъвицата целуна снаха си. Гилтас също целуна Лорана, но преди това хвърли изпълнен с укор поглед към Медан.

— Позволих си да поканя уважаемата ви майка — каза наместникът и му се поклони. — Зная, че с това престъпих изричното ви желание, но като се вземе предвид сериозността на ситуацията, счетох за нужно да упражня пълномощията си на военачалник. Както сам признахте, Ваше величество, Кралицата майка има определени познания по обсъжданите от нас въпроси.

— Моля ви, седнете — каза Лорана, като зае мястото си до наместника в стола, който Медан нарочно се бе погрижил да остане празен. — Съжалявам, че закъснях, но ми хрумна една идея и ми трябваше малко време за размисъл, преди да я спомена открито. Пропуснах ли нещо?

Медан повтори в общи линии детайлите от срещата, без наистина да осъзнава какво казва — просто говореше механично. Също като градината му, Лорана бе невероятна красива тази нощ. Луната отнемаше всички цветове, така че косата й бе сребриста, кожата — бяла, очите — сияйни, а роклята — сива. Помисли си, че прилича на призрак, призракът на градината му, понеже около нея се носеше омайващ аромат на жасмин. Постара се да запечата този образ в съзнанието си, за да го отнесе в страната на мъртвите, където — или поне така се надяваше — щеше да му служи като светлик, с който да разпръсне безкрайната тъмнина.

Срещата продължи. Наместникът поиска да изслуша докладите на командирите на елфите. Те отговориха, че почти всичко е готово. Трябваха им още въжета, но въжетата така или иначе скоро щяха да дойдат, понеже онези, които ги плетяха, не бяха спирали работа и смятаха да работят до последния възможен момент. Барикадите бяха издигнати, ямите — изкопани, капаните — заложени. Вече бяха разяснили на стрелците необичайната задача и макар в началото тя да им се бе сторила странна и мъчна, бързо се бяха нагодили към изискванията и в момента очакваха единствено сигнал за действие.

— Наложително е… наложително е — повтори твърдо Медан — драконесата да не вижда по улиците разхождащи се елфи. Берил трябва да остане с впечатлението, че градът е прочистен и че жителите му или са избягали, или са заловени. Рицарите ще патрулират открито, придружени от преоблечени като тях елфи, които да попълнят празнините в редиците ни. Утре вечер, веднага щом се уверя, че кралското семейство е напуснало благополучно столицата — при последните думи той погледна Гилтас и получи неохотното му кимване, — ще проводя пратеник при Берил, за да й известя, че Квалиност се е предал пред мощта й и че сме изпълнили всичките й искания. Ще заема позиция на върха на Кулата на Слънцето и тогава…

— Простете за прекъсването, Наместник — обади се Лорана, — но не сте изпълнили всички искания на драконесата.

Медан очакваше настъпването на този момент. А по скованото поведение и внезапната бледност по лицето на Гилтас можеше да отгатне, че кралят също е бил наясно, че това ще се случи.

— Моля за извинение, мадам — каза учтиво наместникът, — но не се сещам за нищо, което да съм пропуснал.

— Драконесата изиска от вас да й предадете членовете на кралското семейство. Вярвам, че името ми фигурираше сред онези, които бе упоменала изрично.

— За голямо мое съжаление — отвърна с кисела усмивка Медан, — членовете на кралското семейство успяха да избягат. В момента ги преследваме и съм сигурен, че съвсем скоро ще бъдат заловени…

Лорана клатеше глава.

— Това едва ли ще свърши работа, Наместник. Берил не е глупава. Ще заподозре нещо. А внимателно подготвеният ни план ще се окаже напразен.

— Аз ще остана — намеси се твърдо Гилтас. — И бездруго искам да го направя. Ако ме види на върха на кулата до наместника, Берил ще ме вземе за негов пленник и няма да заподозре нищо. Ще прояви нетърпение и ще побърза да ме залови. Вие, Майко, ще поведете народа ни в изгнание. Вие ще се справите със силванестите, защото освен всичко друго сте и дипломат. Хората ви имат доверие.

— Хората имат доверие на своя крал — каза тихо Лорана.

— Майко — започна отново Гилтас. В гласа му се долавяха агония и молба. — Майко, не можете да постъпите така!

— Сине, ти си кралят на Квалинести. Вече не принадлежиш нито на мен, нито на себе си, а на тях.

Тя се протегна през масата и улови ръката му.

— Зная колко трудно е да поемеш отговорността за живота на хиляди. Зная пред какво си изправен. Ще ти се наложи да казваш на онези, които идват при теб в търсене на отговори, че можеш да им предложиш единствено въпроси. Ще трябва да уверяваш отчаяните, че има надежда, даже когато сам чувстваш липсата й в сърцето си. Ще подканяш ужасените да намерят в себе си храброст в моменти, в които вътрешно ще трепериш от страх. Изисква се голям кураж да се изправиш лице в лице с дракона, сине мой, и аз ти се възхищавам заради него, но дори този кураж е нещо незначително в сравнение със силата, която ще се иска от теб, за да поведеш хората си към бъдеще, изтъкано от несигурност и опасности.

— Ами ако не съм способен на това, Майко? — младият крал беше забравил за присъствието на останалите и сега двамата като че бяха останали съвсем сами. — Ами ако се проваля и проваля тях заедно със себе си?

— Ще се проваляш, синко. Ще се проваляш отново и отново, както се провалях и аз, когато поставях собствените си желания над нуждите на онези, които водех. Баща ти също провали приятелите си, когато ги изостави, за да последва любовта си към Драконовата повелителка Китиара. — Лорана се усмихна плахо. Очите й блестяха от напиращите сълзи. — Ти си дете на несъвършени родители, сине. Така че ще се препъваш и ще падаш с изранени колене в прахта, както падахме и ние. Но ще се провалиш наистина, единствено ако останеш да лежиш на земята. Ако въпреки всичко се изправиш и продължиш, ще превърнеш провала си в успех.

Гилтас остана смълчан за дълги мигове, без да изпуска ръката на майка си. Лорана също не го пускаше, знаейки, че когато го направи, то раздялата им ще бъде подпечатана завинаги.

— Няма да те разочаровам, Майко — каза тихо той. Вдигна ръката й към устните си и я целуна почтително. — Няма да предам паметта на баща си. — Младежът я пусна и се изправи. — Ще си видим утре сутринта. Преди да замина — произнесе твърдо.

— Да, Гилтас — отговори тя. — Ще те чакам.

Той кимна. Тези думи щяха да пребъдат във вечността. Бяха благословия и едновременно с това разкъсваха сърцето и не бяха предназначени за ничии други уши.

— Ако това е всичко, Наместник — каза младият крал, без да го поглежда, — през тази нощ ме очаква още много работа.

— Разбирам, Ваше величество — отговори Медан. — Оста на да изясним само незначителните подробности. Благодаря ви, че дойдохте.

— Незначителните подробности — измърмори Гилтас. Той отново погледна майка си. Много добре знаеше какво ще обсъждат всъщност. Той си пое дъх. — В такъв случай, Наместник, ви пожелавам лека нощ. А също късмет на вас и всички останали.

Медан се изправи на крака. Взе чашата си с елфическо вино и я вдигна.

— За Негово величество, кралят.

Елфите издигнаха гласове като един. Гласът на Гръмогранит прогърмя сърдечно и накара наместникът да се присвие и да погледне разтревожено към небето, с надеждата никой от шпионите на Берил да не ги е чул.

Лорана също вдигна чаша за здравето на сина си. В тона й се долавяха тиха любов и гордост.

Неспособен да проговори от вълнение, Гилтас кимна от сечено. В този момент не би могъл да изрече и дума. Жена му обви ръка около него. Планшет го следваше плътно. Кралят не разполагаше с друга охрана. Беше направил едва няколко крачки, когато нещо го накара да погледне през рамо. Очите му подириха тези на наместника.

Медан прочете неизказаното послание в тях, извини се и последва Гилтас през тъмната къща. През целия път до вратата младежът не отрони нито дума. Когато стигнаха до нея, той се обърна с лице към Медан.

— Знаете какво е намислила майка ми, Наместник.

— Мисля, че да, Ваше величество.

— И сте съгласен, че подобна саможертва от нейна страна е необходима? — поиска да узнае едва ли не гневно Гил тас. — Ще й разрешите да премине през всичко това?

— Ваше величество — отвърна сериозно наместникът, — познавате добре майка си. Смятате ли, че има някакъв начин да я спрете?

Младежът се втренчи в него, след което избухна в смях. А щом смехът едва ли не стигна до сълзи, замълча, додето отново възвърне самообладанието си.

Той си пое дълбоко въздух и погледна към Медан:

— Има шанс да победим Берил, може би дори да я унищожим. Имаме възможността да спрем войските й и да ги принудим да се изтеглят. И това не са празни приказки, нали, Наместник?

Рицарят се поколеба. Не искаше да предлага надежда там, където по негово мнение такава нямаше. И все пак, кой от тях можеше да твърди със сигурност, че знае какво ги очаква в бъдещето?

— Има една стара соламнийска поговорка, Ваше величество. Тя гласи, че шансът това да се случи, е горе-долу равен на този луните да паднат от небето. — Той се усмихна. — Както добре знаете, луните паднаха от небето, така че мога само да прибавя — да, имаме шанс. Винаги има шанс.

— Вярвате или не, Наместник, но ме ободрихте — призна Гилтас и му протегна ръка. — Съжалявам, задето случаят ни направи врагове.

Медан стисна ръката му и сложи длан върху нея. Подозираше какви страхове се въртяха сега в ума на краля и мълчаливо му поднасяше почитанията си, че не ги изрича гласно. С това само щеше да омаловажи саможертвата на Лорана.

— Бъдете сигурен, Ваше величество, че задачата да опазя Кралицата майка е свещена за мен — произнесе той. — Най-свещената в живота ми. Кълна се пред вас във възхищението и уважението си към нея, че ще бъда верен на това свое обещание до последния си дъх.

— Благодаря ви, Наместник — каза тихо Гилтас. — Благо даря.

Стиснаха си бързо ръцете, след което кралят се отдалечи. За момент Медан остана на вратата, загледан след Гил тас, докато младежът се спускаше по пътеката, огряна в сребристите лъчи на луната. Бъдещето пред Наместника беше мрачно и пусто. Навярно можеше да преброи оставащите си дни живот на пръстите на едната си ръка. Независимо от всичко обаче знаеше, че не би го разменил срещу бъдещето на този младеж.

Да, Гилтас щеше да живее, ала животът никога вече нямаше да му принадлежи напълно. Ако не го беше грижа за собствения му народ, вероятно нещата биха били по-различни. Само че не беше така и това щеше да го убие.

Загрузка...