Драконите на изгубената звезда

30 Войната на души започва

Галдар крачеше през дремещия лагер и се прозяваше толкова широко, че отчетливо чуваше как челюстите му пукат. При поредната прозявка острата болка го накара да примижи от болка. Той потърка буза и, решен да сложи край на сънливостта си, продължи нататък. Нощта беше изключително светла. Почти пълната луна беше голяма, увиснала и безизразна. Минотавърът често си мислеше, че намира тази луна за малко глупава. Никога не я беше харесвал особено, но ако планът на Мина протечеше както трябва, поне щеше да им свърши работа. Странният и фантастичен план на Мина. Галдар отново се прозя, като този път положи специални усилия челюстта му да не пука от усилието.

Пазачите пред палатката на водачката го разпознаха — нямаше как да сбъркат огромния силует на единствения минотавър сред тях, — отдадоха чест и го загледаха очаквателно.

В палатката й цареше тъмнина. Не беше изненадващо, като се вземе предвид, че почти се разсъмваше. Не му се искаше да я буди, понеже през отминалия ден беше станала преди изгрев и си бе легнала малко след полунощ. Поколеба се. В крайна сметка, едва ли можеше да направи нещо повече от него. Все пак чувстваше, че се налага да влезе.

Той отметна платнището на входа и пристъпи вътре.

— Какво има, Галдар? — разнесе се гласът й.

Никога не можеше да бъде сигурен дали е била будна, преди той да влезе, или се е събудила, защото е чула стъпките му. Неизменно обаче, Мина го посрещаше без ни най-малката следа от сънливост по лицето.

— Затворничката е избягала. Жената-рицар. Не успяхме да открием и човека, който твърдеше, че я е заловил. Предполагаме, че двамата са действали заедно.

Мина спеше с дрехите — вълнен, плътно прилепнал панталон и туника. Бронята и утринната й звезда лежаха на пода до леглото. Лицето й беше бледо и бяло, студено и още по-ужасно от почти пълната луна навън.

Тя не прояви каквато и да е изненада.

— Знаеше ли за това, Мина? Някой преди мен ли е идвал, за да ти каже? — намръщи се минотавърът. — Дадох изрични заповеди никой да не те безпокои.

— И все пак сега ме безпокоиш ти, Галдар — усмихна се тя.

— Само защото всичките ни усилия да открием соламнийката и онзи предател останаха напразни.

— Вече са се върнали в Солантъс — каза Мина. В мрака очите й изглеждаха безцветни. Минотавърът не успяваше да открие отражението си в кехлибара. — Посрещнали са ги като герои.

— Как можеш да приемаш всичко това с такова спокойствие, Мина? — поиска да узнае той. — Бяха в лагера ни. Преброили са ни. Сигурно са наясно, че сме съвсем малко.

— Могат да го разберат и от стените на града, Галдар.

— Но не с такава сигурност — възрази минотавърът. Още от самото начало се бе възпротивил на този налудничав план. — Направихме всичко възможно да ги заблудим. Издигнахме празни палатки, накарах хората да се разхождат наоколо, за да не могат да ги преброят. Сега всичките ни усилия ще останат напразни.

Мина се надигна на лакът.

— Спомняш ли си, че искаше да отровим водата им, Галдар?

— Да — отвърна намусено той.

— И се наложи да се намеся, защото тогава градът щеше да бъде напълно безполезен за нас.

Минотавърът изсумтя. Поне според него градът така или иначе беше безполезен за тях и щеше да си остане такъв и занапред.

— Липсва ти вяра, Галдар — каза тъжно тя.

Той въздъхна. Неволно посегна към дясната си ръка и я разтри. Напоследък го наболяваше все по-често, сякаш беше пипнал ревматизъм.

— Опитвам се, Мина. Наистина. Смятах, че съм оставил съмненията още в Силваност, но сега… Не ми харесват новите ни съюзници — каза рязко. — И не съм единственият, който изпитва такива чувства.

— Разбирам — изрече тя. — Ето защо досега проявявах търпение към теб и останалите. Сега очите ти са премрежени от страх, но когато дойде времето, ще се прояснят. Твоите очи единствени ще виждат ясно.

Тя се усмихна, сякаш беше останала доволна от собствената си шега.

Галдар не отвърна на усмивката й. Що се отнасяше до него, въпросът не беше от най-смешните.

Тя забеляза това и съвсем леко поклати глава.

— А колкото до соламнийката, изпратих я обратно в града с далеч по-опасна отрова от старото биле, което искаше да изсипеш в кладенеца им.

Той зачака, като с мъка потисна една прозявка. Нямаше представа за какво говори Мина. Мислеше единствено, че усилията им са отишли на вятъра. Часовете безсъние, претърсването на палатките, патрулите в близката околност — всичко на вятъра.

— Изпратих им познанието, че има бог — продължи тя. — И че Единият Бог е на наша страна.

Бягството им се оказа смехотворно лесно. Толкова лесно, че Джерард беше готов да заподозре помощта на Мрачните рицари. Само че нямаше никакъв смисъл. Не можеше да измисли даже една разумна причина, поради която биха им позволили да се измъкнат от лагера с ценни за защитниците на Солантъс сведения за обсадната войска.

Най-напрегнато се оказа пред външните порти на града, където и двамата за момент си бяха задали въпроса дали при приближаването им часовите няма да ги надупчат като игленици със стрели. Джерард мълчаливо благослови острия и подигравателен глас на Одила, който мигом разпознаха, след което им позволиха да влязат вътре.

Чак по-късно дойдоха часовете, прекарани в разпити в присъствието на офицерите от Ордена. Слънцето вече изгряваше, а те все още не бяха стигнали доникъде.

Джерард така и не бе успял да поспи през предната нощ. Напрежението от деня и нощното приключение напълно бяха изстискали силите му. Вече два пъти беше разказал всичко, което знаеше и с мъка се опитваше да разтвори с пръсти клепачите си, когато следващите думи на Одила най-неочаквано взривиха атмосферата в помещението.

— Видях ума на един Бог — каза тя.

Джерард простена и отново се отпусна в стола. Беше се опитал да я придума да премълчи поне това, но както винаги, тя не го бе послушала. От известно време изпитваше непреодолим копнеж по видението за едно най-обикновено легло, дори това в старата му килия, чийто лишен от кендери мрак сега му се струваше по-привлекателен отвсякога. Сега обаче, щяха да прекарат тук и остатъка от деня.

— Какво точно искате да кажете, лейди Одила? — попита внимателно лорд Тасгол.

Рицарят беше с около трийсет години по-възрастен от Джерард. Косата му бе стоманеносива и дълга. Освен това носеше традиционните мустаци на Соламнийски рицар.

За разлика от повечето рицари на Розата, които младият войн беше срещал, лорд Тасгол не приличаше на онзи тип войни, които някои пренебрежително и откровено наричаха „надути глупаци“. И макар лицето му да бе с достатъчно сериозен израз — случаят така или иначе не допускаше друго, — бръчките около устата му бяха неоспоримо доказателство, че рицарят се усмихва често и следователно притежаваше известно чувство за хумор. Хората му очевидно го уважаваха и като цяло лордът изглеждаше чувствителен и мъдър водач.

— Момичето, което нарича себе си Мина, докосна ръката ми и тогава видях… вечността. Няма как да го опиша по друг начин. — Одила говореше с нисък глас, често спираше и явно изпитваше объркване. — Видях ум. Ум, който може да обхване нощното небе и да го лиши от безкрайността му. Ум, който е способен да преброи звездите и да ти съобщи точния им брой, който е малък като песъчинка и необятен като океана. Видях го, и в началото изпитах единствено радост, защото не бях сама във вселената, ала сетне изпитах ужасен страх, защото се бунтувах и бях непокорна, а умът бе недоволен от мен. Ако не му се подчинях, щеше да се разгневи още повече. Аз… не можех да го разбера и все още не разбирам.

Тя огледа лорд-рицарите, сякаш очакваше те да й дадат отговорите на търсените въпроси.

— Онова, което сте видели, вероятно е било някакъв трик, обикновена илюзия — отвърна успокоително лорд Улрих. Той беше рицар на Меча и бе само с няколко години по-възрастен от Джерард. Беше закръглен, а холеричното му лице загатваше за любов към джуджешката ракия, може би в доста по-големи количества, отколкото му понасяше. Очите му притежаваха нездрав блясък, носът му беше зачервен и имаше широка усмивка. — Всички сме чували, че Мрачните мистици карат членовете на Ордена на Нерака да преживяват нереални видения. Не е ли така, Звездни учителю Микелис?

Звездният учител кимна в знак на съгласие, но с някак отсъстващ поглед. Изглеждаше изтощен и изпит. Беше прекарал цялата нощ в търсене на Златна Луна. Твърденията на Джерард, че лечителката е отлетяла на гърба на син дракон към Нощлунд в търсене на чародея Даламар, го беше изумило и стъписало.

— Уви — беше казал тъжно той. — Тя е изгубила ума си. Напълно. Чудото на възвърнатата й младост се е оказало прекалено непоносимо за ума й. Предполагам, че това е урок за всички ни: да бъдем доволни от онова, което имаме.

Джерард признаваше пред себе си, че в началото също бе сметнал така, но не можеше да отрече по никакъв начин, че действията й от предишната нощ му се бяха сторили като на човек, който е напълно с ума си и изцяло владее ситуацията. Все пак не спомена гласно онова, което мислеше. Макар че я познаваше от съвсем малко време, по някакъв начин бе започнал да изпитва силно уважение към Златна Луна. Искаше да запази спомена за нея в тайна, да не нарушава светостта му. Той затвори очи.

В следващия момент Одила го сръга с лакът. Джерард стреснато се размърда и се изправи в стола, като премигваше объркано и се чудеше дали някой е забелязал кратката му дрямка.

— Склонен съм да се съглася с лорд Улрих — казваше сър Тасгол. — Онова, което сте видели, лейди Одила, не е чудо, а един от триковете на Мрачните мистици.

Одила клатеше глава, но успя да задържи езика зад зъбите си, за което чудо пък Джерард й беше изключително благодарен.

— Осъзнавам, че можем да продължим този спор с дни и седмици и така и да не стигнем до задоволително становище — прибави лорд Тасгол. — От друга страна обаче ни очакват далеч по-важни решения, които настоятелно изискват вниманието ни. Също така осъзнавам, че двамата сигурно сте много изморени след преживяното изпитание. — Той се усмихна на Джерард, който тутакси пламна и се размърда от неудобство в стола. — Преди всичко трябва да се занимаем с Джерард ут Мондар. Бих искал да прегледам писмото от краля на елфите, сър.

Младият войн извади писмото и му го връчи. Беше малко измачкано, но напълно четливо.

— Подписът на краля на елфите не ми е познат — каза лордът, след като го прочете, — но кралският печат на Квалинести е същият. Уви — произнесе тихо, — боя се, че не можем да им помогнем много в този час на нужда.

Джерард сведе глава. Лесно можеше да се възрази на последното, ала присъствието на вражески войски пред вратите на Солантъс бездруго би обезсмислило всеки негов аргумент.

— Може да разполага с писмо от краля на елфите — намеси се лорд Найджъл, рицар на Короната. — Но все пак е бил задържан, защото е видян в компанията на зъл дракон. Не съм сигурен, че можем да приемем този факт за маловажен.

Лорд Найджъл прехвърляше четиридесетте и беше от онзи тип хора, които не бързат да взимат решения, преди да са ги обмислили внимателно и дълго и са огледали всеки отделен факт поне по три пъти от всички възможни гледни точки.

— Вярвам на онова, което твърди той — обади се Одила по обичайния си прям начин. — Подслушах разговора му с Първата учителка в пещерата. Имаше шанса да избяга, но не се възползва от него. Беше чул тръбите и знаеше, че ни атакуват, но се върна, за да помогне при защитата на града.

— Или за да ни предаде — вметна начумерено лорд Найджъл.

— Самият той ми каза, че ако не му позволим да носи меч, е готов да върши всичко, от гасене на пожари до грижа за ранените — отвърна разпалено тя. — Съобразителността му спаси и двама ни. Следва да получи похвала, а не упреци.

— Съгласен съм — изрече лорд Тасгол. — Предполагам, че поне по този въпрос всички сме на едно и също мнение? — Той погледна другите двама. Лорд Улрих кимна почти веднага, след което се ухили на Джерард и му намигна. Лорд Найджъл остана смръщен, но изпитваше прекалено голямо уважение по отношение на лорд Тасгол, така че даде знак, че ще се съобрази с мнението му.

Лорд Тасгол се усмихна.

— Сър Джерард ут Мондар, всички обвинения срещу вас отпадат официално. Съжалявам, че не разполагаме с достатъчно време, за да го огласим публично, но лично ще се наема да издам указ, който да ви оневини в очите на заинтересованите.

Одила възнагради Джерард с широка усмивка и го изрита под масата, за да му напомни, че й е длъжник. След като разрешиха този въпрос, рицарите най-после можеха да се заемат с проблема за враговете пред портите им.

Въпреки получените сведения, че войската, обсаждаща града им в действителност е смешно малка, соламнийците не възприемаха положението лековерно. Не и след онова, което Джерард им беше казал за очакваните подкрепления.

— Вероятно е имала предвид вражеска армия, тръгнала от Палантас, милорд — предположи почтително Джерард.

— Не — поклати глава лорд Тасгол. — Разполагаме с шпиони там. Отдавна щяхме да получим информация, ако се готвеше голямо придвижване на войска, но до този момент нещата бяха спокойни. Съгледвачите ни наблюдават всички пътища към Солантъс, но и те не са забелязали каквото и да е.

— Моля за извинение, милорд — възрази Джерард, — но не забелязахте навреме дори армията, която е вече пред вратите ви.

— Намесено е чародейство — обади се сурово лорд Найджъл. — Целият град, заедно с околностите му, беше обхванат от магически сън. Патрулите ни извън града също докладват, че и те, и животните им също са били засегнати от него. Известно време смятахме, че магията е дело на Първата учителка Златна Луна, но Звездният учител Микелис ни увери, че тя едва ли е способна на толкова могъщо заклинание. — Той изгледа смутено Одила. Думите й за ума на Бога го бяха навели на една обезпокоителна идея. — Звездният учител каза, че никой смъртен не е способен на подобен подвиг. И все пак, всички ние бяхме заспали.

„Аз не заспах — помисли си Джерард — Нито пък кендерът или гномът. А Златна Луна накара железните пречки на решетката да се разтекат като восък.“ Какво беше казала тя? Не зная как съм се сдобила със силата да върша подобни неща. Зная само, че получавам онова, което искам.

Но кой й даваше всичко това? Той изгледа разтревожено Одила. Никой не отронваше и дума. Споделяха едни и същи нежелани мисли, ала никой не смееше да ги облече в думи. Беше все едно да ходиш право към пропаст със завързани очи.

— Сър Джерард, лейди Одила, благодарим ви за проявеното търпение — изправи се на крака лорд Тасгол. — Вече разполагаме с достатъчно сведения, за да можем да действаме. Ако възникне по-нататъшна нужда от вас, ще ви извикаме.

Можеха да си тръгват. Джерард също се изправи, отдаде чест и благодари лично на всеки от тримата рицари. Одила го изчака и двамата излязоха заедно. Преди да се затвори вратата зад гърба му, младият войн хвърли поглед през рамо и видя, че лордовете вече са потънали в дълбока дискусия.

— Нямат голям избор — поклати глава Одила. — Не можем просто да си стоим и да чакаме пристигането на подкрепленията на Мрачните рицари.

— Ужасно странен начин за провеждане на обсада — отвърна замислено Джерард. — Разбираемо е, понеже водачката им изглежда така, сякаш току-що е излязла от пелените, но онзи капитан ми се стори схватлив офицер. Защо изобщо са тръгнали след нея?

— Може да е докоснала и техните умове — измърмори тя.

— Какво? — попита той. Беше изрекла последното толкова тихо, че почти не я чу.

Одила навъсено и без да спира, разтърси глава.

— Няма значение. И без това беше глупаво.

— Сигурно скоро ще влезем в сражение — предположи Джерард, като се надяваше да я ободри поне донякъде.

— Нямам търпение. Иска ми се следващия път, когато срещна онази червенокоса лисица, да имам меч в ръката си. Какво ще кажеш за по едно питие? — попита внезапно тя. — Или по две, или шест, или трийсет.

Странният тон в гласа й накара младият войн да погледне остро към нея.

— Защо? — защити се тя. — Просто искам да удавя този проклет Бог в мислите си, това е. Хайде. Аз черпя.

— Без мен — каза той. — Отивам право към леглото. Трябва да поспя. Ти също.

— Как очакваш от мен да заспя, когато все още виждам тези очи пред себе си? Лягай си, щом си толкова уморен.

Джерард понечи да попита „Какви очи?“, ала Одила вече се отдалечаваше по посока на една таверна, върху чиято табела беше изрисувано ловджийско куче, уловило в устата си отпусната патица.

Твърде изтощен, за да го е грижа, Джерард реши най-после да се отдаде на заслужена почивка.

Проспа целия ден и малка част от настъпилата нощ. Събуди се от шума на нечии удари по вратата.

— Приготвяй се! Приготвяй се! — повика тихо някой. — Строяване във вътрешния двор след час. Никакви светлини. И гледай да не вдигаш шум.

Джерард седна в леглото. В стаята беше светло, но това бе зловещата светлина на луната, а не на слънцето. Отвън долитаха приглушените шумове от приготовляващите се рицари, техните пажове, оръженосци и слуги. Значи щеше да бъде нощна, изненадваща атака.

Не се чуваше звук. Нямаше светлини. Барабаните не призоваваха войниците да се строяват. Нищо не подсказваше, че армията на Солантъс се кани да излезе от града и да направи опит да разкъса обсадата. Джерард кимна одобрително. Идеята беше отлична. Щяха да уловят врага неподготвен, докато спи. С малко късмет дори щяха да ги хванат след поредната гуляйджийска нощ.

Беше легнал направо с дрехите, така че нямаше нужда да се облича. Просто нахлузи ботушите, излезе навън и заслиза по стълбите, претъпкани със слуги и оръженосци, тичащи по задачите на господарите си, след което започна да си проправя път, като само от време на време спираше, за да го упътят към оръжейната.

Улиците бяха неестествено тихи, понеже по-голямата част от града бе потънала в сън. Джерард най-сетне се добра до оръжейника и помощниците му. Все още бяха по долни дрехи, очевидно измъкнати направо от леглата си, без предварително предизвестие. Оръжейникът объркано започна да се суети, понеже не успяваше да намери подходящ размер соламнийска броня за младия войн. Нямаха време да правят нова.

— Дайте ми някоя тренировъчна — каза Джерард.

Оръжейникът беше ужасен. Дори не можеше да си представи да изпрати някой рицар в битка, облечен в толкова нащърбена, зле скроена и издраскана броня. Войнът щеше да прилича досущ на плашило. Джерард не се интересуваше от външния си вид. Предстоеше му да се хвърли в първото си сражение. Нямаше нищо против облеклото си, дори и да му се наложеше да излезе чисто гол на бойното поле. Имаше меч — същия, който му бе дал наместник Медан — и това единствено беше от значение. Оръжейникът се опита да го убеди в противното, но рицарят остана твърд и в крайна сметка мъжът се принуди да отстъпи и донесе онова, което искаха от него. Помощниците му — две тринайсетгодишни момчета с пъпчиви лица — бяха подивели от вълнение и на висок глас се оплакваха от факта, че не могат да се присъединят към останалите войни. Джерард им предложи да бъдат негови оръженосци.

От оръжейната отидоха направо в конюшнята, където конярите оседлаваха като обезумели животните и се опитваха да ги накарат да вдигат възможно най-малко шум сред необичайното раздвижване. Главният коняр изгледа със съмнение облечения в странна броня рицар, но Джерард се постара да затвърди впечатлението му, че ако не получи кон, ще намери начин да се снабди с такъв, даже и с цената на кражба. Независимо от всичко, главният коняр продължи упорито да му отказва и само благодарение на лорд Улрих, който тъкмо в този момент се появи отнякъде (въпреки гръмогласния му смях при вида на жалката премяна на Джерард), все пак нещата се оправиха. Младият войн получи каквото искаше заедно с личното застъпничество на лорда, който изиска от коняря да се отнесе към него, както би се отнесъл с всеки друг рицар.

Разбира се, отношението към Джерард не се промени особено много, но поне си беше осигурил кон. Животното изглеждаше по-подходящо за теглене на каруца. Младият войн можеше само да се надява, че когато му дойде времето, конят ще препусне към сражението, а няма да наведе глава и да тръгне по обичайния си маршрут за разнасяне на сутрешните доставки с мляко.

Безкрайните спорове и опити да убеди този или онзи, вече започваха да го отчайват. Джерард направо се разкъсваше от нетърпение и вече се боеше, че може да не стигне навреме за битката. Както се оказа обаче, дори беше изпреварил повечето рицари. По времето, когато се добра до вътрешния двор, пехотата тъкмо се строяваше. Мъжете бяха добре обучени и се подчиняваха на тихите заповеди на офицерите дисциплинирано и с желание. Бяха приглушили дрънкането на плетените си ризници с парчета плат, но все пак имаше и някои невнимателни — като например копиеносецът, допуснал оръжието му да изтрака на калдъръма, — които отнасяха сподавените проклятия на другарите си и ругатни, придружени с ужасяващи заплахи за тежки наказания от околните офицери.

Рицарите също започваха да се строяват. Те също бяха увили отделните части от броните си, за да намалят дрънченето до минимум. До всеки кон стояха оръженосци, готови да подадат на господаря си оръжие, щит или шлем. Знаменосците заемаха местата си. Командващите офицери заставаха начело на частите си. С изключение на обичайните обиколки на Нощната стража, откъм града не долиташе нито звук. Никой не крещеше и не настояваше да разбере какво става. Нямаше любопитни тълпи. Джерард неволно изпита възхищение от резултатните действия на Ордена и лоялността на градските жители. Навярно мълвата вече беше плъзнала от домакинство на домакинство и всеки беше предупредил съседа си да пази тишина и да изгаси всички светлини. Най-чудно му се струваше как е възможно всички да са се подчинили като един.

Рицарите и войниците — около петхилядна войска — бяха готови за тръгване. Тук-там мълчанието се нарушаваше от пръхтенето на някой развълнуван жребец, едва доловимото покашляне на пехотинец или тракането на нахлузван рицарски шлем.

Джерард потърси с очи Одила. Рицар на Короната, тя яздеше в една от първите редици. Носеше същата броня като тези на околните рицари, но почти веднага я разпозна по двете дълги, черни плитки, подаващи се изпод блестящия сребърен шлем, както и по звънкия й кикот, който обаче мигом заглъхна почти веднага, щом се беше надигнал.

— Благословена да си, жено, сигурно ще се правиш на клоун и на собственото си погребение — изрече усмихнато под носа си. Секунда по-късно си даде сметка за злата прокоба в думите си. Замълча, като му се искаше въобще да не си беше отварял устата.

Лорд Тасгол, рицар на Розата, стоеше на коня си в челото на строя, заобиколен от своя антураж. В ръката му имаше бял шал. В този момент той издигна шала високо, за да могат всички да го видят, след което го остави да падне. Офицерите дадоха нареждания на мъжете да потеглят напред. Рицарите смушкаха конете. Джерард се присъедини към тези в последните редици — сред младежите и току-що положилите клетва за вярност. Това не го тревожеше. Нямаше нищо против, даже и да му се наложеше да крачи редом с обикновените пехотинци. Войската на Солантъс се изви с влачещ, дращещ звук, подобно на огромен, безкрил, огрян от искрящите лъчи на луната дракон, плъзнал тялото си ниско над земята. Вътрешните порти, чиито панти бяха предварително смазани, се отвориха съвсем тихо от мъже, които не издаваха нито звук.

Поредицата от спуснати мостове им осигуряваше успешно преминаване над водния ров. След като по тях премина и последният пехотинец, мостовете бяха вдигнати отново. Сетне затвориха и залостиха портите, а на всеки тесен процеп по стените се появиха стрелци.

Войската се насочи към външните порти, откъдето щяха да излязат зад последните укрепления на града. Пантите им също бяха смазани. Докато минаваха под тях, Джерард съзря ниско приведени зад бойниците стрелци. Надяваше се, че те поне няма да имат много работа през тази нощ. Армията на Соламнийските рицари трябваше да се справи с лагера на враговете още преди да са разбрали какво ги е ударило. Независимо от всичко обаче, лорд-рицарите не желаеха да поемат излишни рискове.

Веднага щом пехотата и рицарите се озоваха извън последната порта, а портата беше затворена, залостена и осигурена със стрелци, лорд Тасгол спря и погледна назад, за да се увери, че всичко зад гърба му е наред. Той издигна друг бял шал и остави и него да падне.

Рицарите най-сетне нарушиха тишината. Мъжете и жените издигнаха гласове, запяха песен, по-стара и от самия Хума и пришпориха конете си в тътнещ галоп. Джерард усети как песента кара кръвта му да кипне във вените. Осъзна, че и той е подхванал думите й с жар, като крещеше каквото му дойде наум, когато паметта му изневеряваше и не си спомняше точно за какво става дума в текста. Кавалерията беше получила заповед да се раздели на две части. Едната половина щеше да препусне на изток, а другата — на запад. По този начин планираха да обградят заспалия лагер и да притиснат враговете си в средата, където пък щеше да ги атакува налитащата фронтално пехота.

Джерард не изпускаше лагера от очи. Очакваше, че при първия звук от копитата на конете, палатките ще оживеят и враговете им ще се вдигнат под тревога. Очакваше, че ще лумнат факли, ще закрещят стражи и офицери, а войниците ще се разтичат за снаряжението си.

Ето защо му се стори странно, когато лагерът остана напълно спокоен. Не се чуха предупредителни викове, а и сега, докато се приближаваха все повече, Джерард осъзна, че не забелязва дори постова линия. Лагерът си оставаше мъртвешки спокоен. Вече започваше да се пита дали пък Мрачните рицари не го бяха напуснали. Но какъв смисъл имаше войска, наброяваща няколкостотин души, просто да си тръгне, оставяйки след себе си палатките и припасите си?

Дали пък момичето не беше осъзнало, че Солантъс е прекалено голям залък за нея? Дали не бе взела решение да се измъкне под прикритието на нощта, за да могат тя и хората й да отърват кожите? Той отново си припомни изключителната й вяра в онзи Един Бог и почувства как го жегва съмнението.

Соламнийците продължаваха атаката. Двата им фланга вече обгръщаха в огромна дъга лагера на Мрачните рицари. Все още пееха, но песента беше изгубила очарованието си и вече не успяваше да разпръсне безпокойството от сърцата им. Цареше необяснима тишина, която не се харесваше никому. Миришеше на капан.

В този момент лорд Тасгол беше изправен пред няколко трудни въпроса. Трябваше ли да продължат според първоначалния план? Как да реагират пред лицето на новата и неочаквана ситуация? Като ветеран от не една и две военни кампании, лордът много добре разбираше, че дори най-сигурната стратегия никога не оцелява пред лицето на врага. В този час и минута обаче, проблемът очевидно се състоеше в това, че врагът не се виждаше никъде. Вероятно момичето най-сетне беше поумняло и бе дало нареждане за заминаване. Тогава Соламнийските рицари не губеха нищо, освен няколко часа сън. Другата, по-вероятна възможност, предполагаше капан. Но всякога беше по-добре да грешиш от предпазливост, отколкото от невнимание. Промяната в тактиката само щеше да внесе допълнително объркване. Лордът реши да продължат по предварителния план, но все пак издигна ръка в знак, че кавалерията трябва да намали ход, за да не налети презглава на онова, което и бездруго я очакваше.

Със същия успех би могъл да не прави каквото и да било. Рицарите не бяха и не можеха да бъдат подготвени за онова, което последва.

Във въздуха се извиси друга песен — песен, която в сравнение с тяхната изглеждаше незначителна, но все пак звучеше като нейна пълна противоположност. Пееше само един глас, и Джерард разпозна в него този на Мина.

Войниците по десния фланг нададоха викове и започнаха да сочат към нещо. Джерард се обърна, за да разбере какво става.

От запад към тях се търкаляше гъста мъгла. Напредваше с необичайна бързина и поглъщаше всичко по пътя си, закриваше самите звезди, скриваше дори луната. Онова, което попадаше в лапите й, сякаш изчезваше безвъзвратно и колкото и да се опитваше, погледът не успяваше да проникне отвъд нея. Мъглата достигна западните стени на града и ги прехвърли. Кулите в западната част на Солантъс изчезнаха внезапно и като прерязани с нож, все едно никога не бяха съществували. От вътрешността на града са раздадоха слаби викове, които обаче бързо заглъхнаха, без никой да успее да разбере какво се случва там.

Забелязал напредването на странната, неестествена мъгла, лорд Тасгол дръпна юздите и даде знак на офицерите да се съберат около него. Лорд Улрих и лорд Найджъл също се отделиха от строя и препуснаха напред. Джерард успя да се приближи достатъчно, за да даде ухо на онова, което казваха:

— Обзалагам се, че тук е намесена магия. — Гласът на лорд Тасгол беше мрачен. — Измамиха ни. Подлъгаха ни да излезем от града. Предлагам да издадем заповед за отстъпление.

— Милорд — изкиска се лорд Улрих, — това е най-обикновена мъгла. Най-много да са се поизмокрили, това е всичко.

— Обикновена мъгла!? — повтори лорд Тасгол и изсумтя отвратено. — Тръбач, свири отстъпление!

Тръбачът се подчини. Рицарите реагираха дисциплинирано и без да се поддават на паниката. Обърнаха конете и тръгнаха в колона към града. Пехотинците направиха същото. В същото време рицарите ускориха ход, за да покрият отстъплението им. Вече се виждаха стрелците по стените. Лъковете им бяха запънати.

И все пак Джерард виждаше — както виждаха и всички останали, — че независимо колко бързо се движеха, мъглата щеше да ги обгърне далеч преди да са се прибрали в безопасност зад стените. Плъзгаше се над земята почти толкова бързо, колкото и кавалерия, препуснала в пълен галоп. Докато приближаваха, младият войн се загледа към нея. Премигна и потърка очи. Сигурно му се привиждаха разни неща.

Не беше някаква си „обикновена мъгла“, а подкрепленията на Мина.

Армия от души.

Души, призовани да служат, приковани към света, неспособни да го напуснат. Всяка душа беше напуснала тялото, приковаващо я към този свят, за да познае мигновеното въодушевление и екзалтация от новопридобитата свобода. Усещане, което биваше премазвано почти веднага. Нечие Безсмъртно Съществувание завладяваше душите на мъртвите и ги надаряваше с чудовищен глад — глад за магия.

— Донесете ми магия и ще бъдете свободни — беше обещанието, което получаваха, но никога не виждаха изпълнено. Гладът им никога не пресъхваше, но нарастваше до размери, които изискваха още и още. Душите търсеха свободата си, бореха се за нея, ала откриваха, че няма къде да отидат.

Додето не бяха чули как един глас ги призовава.

Човешки глас, смъртен глас, гласът на Мина.

— Сражавайте се за Единия Бог и ще бъдете възнаградени. Служете На Единия Бог и ще бъдете свободни.

Отчаяни от безкрайните мъки, душите се подчиниха. Вървяха без строй, понеже нямаха брой. Душата на гоблина, пресъздадена в противните си форми благодарение на спомена за неговото смъртно тяло, беше оголила зъби от мъгла и стискаше меч от фини есенни паяжини. Редом с нея крачеше духът на Соламнийски рицар — отдавна изгубил представа за морал и достойнство. Двамата вървяха един до друг, без да знаят кого нападат или за какво се борят. Единствената им мисъл се състоеше в това да угодят на Гласа, за да могат да избягат от оковите на света.

Наистина, в началото мъртвите изглеждаха като мъгла в очите на смъртните, ала Мина призова Единия Бог да отвори очите им, за да видят онова, което до този миг оставаше скрито за тях. Така живите най-сетне видяха мъртвите.

Мъглата също имаше очи, ала имаше и усти. От нея се протягаха ръце и шепнеха гласове. Не беше мъгла, а безброй души, всяка една пазеща спомена за онова, което е била някога — спомен, прехвърлен през етера посредством магията на фосфоресциращата лунна светлина и огъня на тленното. Лицето на всяка от тях носеше ужаса на съществуването си. Нямаше покой за тези пленници, а само нуждата да търсят в пълна и безнадеждна самота, да търсят безкрай, без никога да намират.

Душите носеха оръжия, ала оръжията им бяха изтъкани от лунни отблясъци и не можеха нито да убиват, нито да нараняват. Единственото, с което всяваха страх във враговете си, беше отчаянието.

При вида на армията от мъртъвци, пехотинците изпуснаха оръжията си, без да обръщат внимание на виковете на побеснелите офицери. Рицарите по фланга им погледнаха към душите и потрепериха от ужас. Първата им мисъл бе да сторят същото като пехотинците, да се отдадат всецяло на страха и паниката. Дисциплината и гордостта за миг удържаха тези войни, ала сетне всеки погледна рицаря до себе си и видя отразен в очите му собствения си ужас.

Призрачната армия навлезе във вражеския лагер. Душите започнаха да прелитат покрай палатки и каруци. Джерард дочу цвилене на коне и — най-сетне — острите заповеди на командири и дрънчене на стомана. После всички звуци като че бяха погълнати от мъртвите, сякаш от завист, задето устите им не можеха да изрекат и дума. Лагерът изчезна от поглед. Армията от души потече към Солантъс.

Хиляди усти крещяха в мълчалива агония. Виковете им бяха шепот и смразяващ вятър, вледеняващ кръвта на живите. Хиляди и хиляди ръце се протягаха, за да уловят онова, което никога не можеха да задържат. Хиляди по хиляди мъртви крака маршируваха по земята, без да смачкат и едно стръкче трева.

Офицерите вече бяха на път да се поддадат на същия ужас, какъвто бе обзел и хората им. Виковете им почти не се чуваха. Пехотинците нарушиха строя и се хвърлиха панически към стените, като по-бързите изблъскваха от пътя си по-бавните.

Стените не можеха да им предложат закрила. Водният ров не е препятствие за онези, които вече са мъртви, защото не се страхуват, че могат да се удавят, както стрелите не могат да възпрат безплътните, понеже нямат плът, която да пронижат. Призрачните легиони се провираха под заострените върхове на железните решетки, изкачваха затворените порти, провираха се през процепите и амбразурите, пазени от стрелците.

Зад армията на мъртвите се задаваше армията на живите. Войниците на Мина търпеливо бяха изчакали в палатките си, за да могат душите да изплашат нападателите и да ги накарат да хукнат панически. След което, под прикритието на тази страховита войска, излязоха от палатките и се хвърлиха в битката. Заповедите им бяха да атакуват соламнийците, докато са още на открито, изолирани и в ноктите на ужаса.

Джерард се опитваше да възпре бягащите войници край себе си, които се тъпчеха един друг в желанието да избягат от призрачната армия. Препускаше след мъжете и им крещеше да се обърнат срещу врага, но никой не му обръщаше внимание. Внезапно всичко край него изчезна. Душите на мъртвите бяха навсякъде. Нереалните им тела сияеха със своя собствена, нажежена до бяло светлина, която очертаваше длани и ръце, крака и пръсти, дрехи и брони, оръжия и всякакви други предмети, която бяха усещали като свои по време на смъртния си живот. Сега бяха плътно около него. Конят му започна да цвили от ужас. Животното се надигна на задни крака, отърси го от гърба си и изчезна сред мъглата от хищно протегнати ръце и опитващи да го сграбчат пръсти.

Джерард с мъка се изправи на крака. Инстинктивно изтегли меча си, въпреки че какво или кого можеше да прониже с него всъщност? Чувстваше докосването на мъртвите като лека омара. Бяха неизброими. Един, стотина, повече от хиляда? Преплитаха се един в друг. Нямаше как да разбере къде свършваше един и започваше друг. Прелитаха пред очите му толкова бързо и в толкова различни посоки, че след няколко секунди вече се чувстваше замаян и объркан, само като ги гледаше.

Не го заплашваха или атакуваха, даже онези от тях, които биха го сторили приживе. Чудовищен хобгоблин протегна косматите си ръце към него, които се превърнаха в ръцете на млада елфида; тя пък се преобрази в рибар, който неочаквано се смали до изплашено, хленчещо дете от расата на джуджетата. Лицата им изпълваха Джерард с неизказан ужас, защото в тях виждаше нещастието и безнадеждността на затворник, който лежи забравен в килията на собствения си гроб.

Гледката бе така разтърсваща, че младият войн се боеше да не изгуби разсъдъка си. Направи усилие да си припомни в каква посока се намираше Солантъс, където най-малкото можеше да долови докосването на нечии топли ръце, а не нежните милувки на мъртвите, ала падането от коня го бе дезориентирало. Вслуша се, с надеждата да чуе някакви звуци, които да го насочат. Всичко в ушите му беше изкривено като в мъгла. Чуваше дрънчене на стомана и предсмъртни викове, което значеше, че някъде живите се биеха помежду си. Но така и не успяваше да определи дали звукът от битката долиташе отпред или отзад — нямаше и най-малка представа.

Сетне се разнесе глас, който говореше студено и безстрастно:

— Ето още един.

Двама войници — живи, — носещи символите на Нерака, се хвърлиха към него, прорязвайки плътния воал на душите като със сатър. Войниците го нападнаха без каквато и да е подготовка, като неумело нанасяха разсичащи удари с мечовете си, явно в надеждата си да го надвият със сила, докато все още е замаян и ужасен от досега с мъртвите. Не бяха предвидили обаче факта, че Джерард изпита огромно облекчение само при мисълта, че нападат противници от истинска плът, които можеше да удари, изрита и прониже, тоест бяха изправени срещу враг, решен да им окаже решителен отпор.

Разоръжи първия, като накара меча му да излети с дрънчене встрани, след което нанесе удар с юмрук по челюстта на другия. Двамата войници не се побавиха много, за да довършат битката. Открили, че Джерард очевидно няма да им падне лесно в ръцете, те побягнаха, оставяйки го на душите на мъртвите, неговите ужасни тъмничари.

Ръката на младия войн конвулсивно стисна дръжката на меча. Боеше се от нова засада, така че постоянно се оглеждаше през рамо, като същевременно се и боеше да остане на едно място, и не смееше да помръдне. Душите го наблюдаваха от всички посоки.

Въздухът се разцепи от тръбен зов. Идваше от вътрешността на града, а сигналът даваше команда за отстъпление. Прозвуча обезумяло и за кратко, малко преди да замлъкне отсечено, но поне даде на Джерард някаква представа накъде да тръгне. С огромно усилие на волята си наложи да превъзмогне вътрешния глас, който твърдеше, че за последно е видял стените на Солантъс зад гърба си. Тръбата бе прозвучала пред него. Тръгна напред бавно и без желание, понеже трябваше да се докосне до душите, но така или иначе, въпреки че някои протягаха жалостиво ръце към него и сякаш молеха за нещо, а други го гледаха с нескрито заплашителни намерения, бяха неспособни да му навредят по какъвто и да е начин. Освен може би с чудовищния ужас, който се лееше от тях, което също не беше за пренебрегване.

Когато най-после почувства, че повече не може да издържа гледката, младият войн несъзнателно стисна очи, като се надяваше, че това ще му даде поне секунда покой, ала усещането се оказа дори още по-мъчително, понеже сега чувстваше докосването на призрачните им пръсти и чуваше в ушите си умолителния им шепот.

По това време пехотинците вече се бяха добрали до огромната желязна порта, пронизваща гръдта на външните укрепления. Паникьосаните мъже заудряха с юмруци по вратите и закрещяха да ги пуснат да влязат. Портата оставаше затворена и залостена. Войниците нададоха ужасени и гневни викове към другарите си във вътрешността. Започнаха да блъскат вратите и да ги разтърсват с проклятия на уста.

Засия бяла светлина. Земята се разтърси и част от стената в близост до портата експлодира. Върху струпаните пред вратите войници заваляха огромни скални късове. Стотици намериха смъртта си почти мигновено, затрупани под отломките. Оцелелите оставаха под рухналата стена, без да могат да помръднат, викайки за помощ, която нямаше да дойде. Градските порти си оставаха заключени отвътре. Нападателите започнаха да се изсипват през отворената пролука.

Чул взрива, Джерард се помъчи да види по-добре какво става. Душите продължаваха да прелитат край него, така че съзираше единствено бели лица и протегнати ръце. Хвърли се отчаяно през тях, като сечеше наляво и надясно с меча. Със същия успех можеше да се опита да прониже живак — мъртвите се разделяха и отскачаха встрани, само за да се скупчат още по-плътно.

Постепенно Джерард осъзна безсмислието на действията си и спря, като полагаше усилия да се овладее. Потеше се и трепереше. Мисълта за моментната му лудост го ужаси. Имаше чувството, че се задушава. Свали шлема си и няколко пъти си пое дълбоко дъх. Когато се успокои малко, успя да долови нечии гласове — живи гласове — и трясъка на стомана в стомана. Постоя още малко, за да се ориентира, след което отново сложи шлема си, оставяйки наличника вдигнат, за да вижда и чува по-добре. Докато тичаше по посока на гласовете, мъртвите протягаха ледени ръце и се опитваха да го задържат. Усещаше кожата си така, сякаш си проправяше път през огромни паяжини.

Най-сетне достигна до шестима вражески войници, които се сражаваха срещу сам рицар на кон. Не можеше да види лицето му заради шлема, ала тутакси съзря, че около раменете на рицаря се подмятат две дълги черни плитки. Войниците най-после сполучиха да заобиколят напълно Одила и се опитаха да я свалят от коня. Тя побесняло започна да ги налага с меча, да ги рита и да отблъсква ударите им с щита си, като през цялото време държеше животното под контрол.

Джерард атакува враговете в гръб и напълно изненадващо. Втъкна меча си в едного и докато вадеше оръжието си от трупа му, стовари лакът в ребрата на друг, карайки го да се превие на две. Чак тогава премаза носа му с коляно.

В същия миг Одила засили меча си към главата на трети. Острието се заби с такава сила, че разчупи шлема му на две и се втъкна в черепа, опръсквайки Джерард с кръв, мозък и парченца кост. Младият войн избърса полепналата кръв от очите си и се обърна към мъжа, който държеше оглавника на коня и се опитваше да събори животното на земята. Мечът на Джерард преряза ръцете на войника, точно когато Одила блъскаше с щита си друг, за да втъкне след това острието си в гърлото му. Внезапно изпод корема на коня се стрелна още един войник и излезе зад гърба на рицаря. Преди Джерард да успее да се обърне към него, войникът му нанесе дивашки страничен удар по главата.

Спаси го единствено шлемът. Острото оръжие се плъзна по метала и отвори широка рана на бузата му. Не чувстваше болка, но знаеше, че са го засегнали, защото в устата му нахлу топла кръв. Мъжът улови като в менгеме ръката, с която Джерард държеше меча и се помъчи да счупи пръстите му, за да пусне оръжието. Младият войн го блъсна в носа. Мъжът не го пускаше. Джерард го отхвърли назад, като му помогна с един ритник в стомаха, запращайки го по лице на земята. Пристъпи към него, за да го довърши, ала войникът някак успя да скочи на крака и да побегне. Рицарят реши, че е твърде изтощен да го последва.

Дишаше тежко. Вече чувстваше болка в главата — болка, която се усилваше и ставаше непоносима. Даже старанието да държи меча в ръка му костваше огромни усилия, така че го премести в лявата, макар че нямаше представа как би могъл да се бие с нея, понеже никога дотогава не се бе обучавал в бой и с двете. Предполагаше, че поне ще успее да използва меча като боздуган.

Бронята на Одила беше очукана и покрита с кръв. Не можеше да си поеме дъх, иначе щеше да я попита дали е добре. Жената просто стоеше на коня, държеше меча си ниско и очакваше следващото нападение.

Внезапно Джерард осъзна, че на фона на звездите вижда силуетите на дървета. Виждаше и други рицари — някои на коне, други седнали на земята, трети коленичили или паднали. Виждаше звездите, виждаше и стените на Солантъс, побелели до непоносимост под лъчите на луната… виждаше всичко това, с едно-единствено ужасно изключение. Огромна част от стените близо до главната порта липсваше. Пред вратите имаше голяма купчина разтрошени камъни.

— Какво стана? — каза задъхано тя, като смъкна шлема от главата си. — Кой го е направил? Защо не са отворили портите? Кой ги е залостил? — Тя се загледа към стените. Бяха безмълвни и празни. — Къде са стрелците ни? Защо са напуснали позициите си?

Сякаш в отговор на въпросите й или по някаква зловеща случайност, в същия момент на външните бойници, точно над портата, която така и си бе останала затворена за бягащите соламнийци, се появи нечия самотна фигура.

Телата на мъртвите войни лежаха скупчени пред вратите, като въздаяние пред чудовищно голям олтар. Въздаяние за Мина, чиито черни доспехи лъщяха под лунните лъчи.

— Рицари на Соламния, жители на Солантъс — прозвънтя гласът й, така че на никой из окървавеното бойно поле да не му се налага да се напряга, за да я чуе. — Чрез мощта на Единия Бог градът падна в ръцете ни. В този момент заявявам властта си над Солантъс от името на Единия Бог.

Откъм бойното поле се разнесоха дрезгави гневни и невярващи викове. Лорд Тасгол пришпори коня си напред. Бронята му беше оплискана в тъмна кръв, дясната му ръка висеше отпусната и безполезна.

— Не ти вярвам! — изкрещя той. — Може да си превзела външните стени, но не можеш да ме убедиш, че си превзела целия град!

По стените се появиха стрелци със символите на Нерака. Около лорда заваляха стрели. Някои се забиха потрепващо досами краката му.

— Погледни към небето — каза Мина.

Рицарят неохотно вдигна очи и огледа небето над главата си. Не му се наложи да търси дълго, за да осъзнае пълното им поражение.

Черните криле се плъзгаха под звездите и ги закриваха от поглед. Черните криле преминаваха през лицето на луната. Над град Солантъс, в широки, победоносни кръгове, се виеха дракони.

Драконовият страх, ужасяващ и докарващ до пълна отмала, се спусна и разтърси соламнийците, карайки не един и двама от тях да се сгърчат или да посегнат към оръжията си с ръце, които трепереха и се потяха.

Никой не стреля по драконите откъм Солантъс. Катапултите не забълваха горящо масло. Само една тръба бе прозвучала тревожно в началото на битката, ала смъртта я бе застигнала бързо.

Мина говореше истината. Сражението беше приключило. Докато соламнийците се бяха мъчили да избягат от капана на мъртвите и се сражаваха с живите, останалите войници на водачката бяха полетели на гърба на драконите към останалия без защитници град и необезпокоявано го бяха превзели.

— Рицари на Соламния — продължи Мина, — свидетелствайте за могъществото на Единия Бог, който властва над живите и мъртвите. Вървете си и разнасяйте славата му, защото Единият Бог се върна във вашия свят. Дадох заповед на драконите да не ви нападат. Свободни сте да си тръгнете и да отидете, където пожелаете — махна великодушно с ръка тя. — Даже в Санкшън. Понеже погледът на Единия Бог е устремен и натам. Разкажете на защитниците на Санкшън за чудесата, които видяхте през тази нощ. И им кажете да се боят от Единия Бог.

Лорд-рицарят стоеше неподвижно в седлото си. Неочакваният обрат на събитията го беше стъписал и разтърсил до дъното на душата. И други рицари, с накуцване или на коне, се присъединиха към него и започнаха да говорят един през друг. Ако се съдеше по високите им гласове, повечето настояваха да тръгнат обратно към града.

Джерард изсумтя. „Нека — помисли си той. — Нека драконите се спуснат и да ви откъснат глупавите глави. Идиоти като вас не заслужават нито да живеят, нито да оставят потомство.“ Достатъчно беше само да погледнеш към небето, за да разбереш, че Соламнийците нямаха повече място в Солантъс.

Мина заговори още веднъж:

— Нощта чезне. Приближава зора. Разполагате с час. Всеки, който остане близо до стените на града след изгрев-слънце, ще бъде погубен. — Гласът й стана по-мек. — Не се тревожете за мъртъвците си. Ще бъдат почетени, защото сега служат на Единия Бог.

Яростта и шумните заплахи на победените рицари скоро отшумяха. Онези от пехотинците, които бяха оцелели, се пръснаха през полето, като мнозина поглеждаха през рамо, сякаш не можеха да повярват в случилото се и им се налагаше постоянно да се уверяват сами, взирайки се в ужасната картина на премазаните до смърт войници в основата на стените на някога могъщия град.

Рицарите някак успяха да дойдат на себе си и да съберат последните остатъци от достойнството си, след което също се пръснаха из полето, но за да съберат падналите. Не възнамеряваха да оставят мъртвите си тук, независимо от уверенията на Мина и нейния Един Бог. Лорд Тасгол остана седнал на коня. Беше махнал шлема, за да избърше потта си. Лицето му изглеждаше мрачно и окаменяло, по-бяло от образите и на самите духове.

Джерард нямаше сили да гледа това лице, не можеше да понесе просто да наблюдава страданието на лорда. Той се извърна.

Одила не се бе присъединила към останалите рицари. Държеше се така, като че дори не осъзнаваше какво се е случило. Тя също не помръдваше от коня и се взираше към мястото на стената, където бе стояла Мина.

Джерард възнамеряваше да отиде заедно с другите рицари и да се погрижи за ранените и мъртвите, но нещо в изражението й не му се понрави. Той я улови за ботуша и разтърси крака й, за да я накара да му обърне внимание.

Тя погледна надолу към него. Сякаш не го позна.

— Единият Бог — каза Одила. — Момичето казва истината. Един от боговете се е върнал на този свят. Какво можем да сторим ние, смъртните, срещу мощта му?

Джерард вдигна очи към драконите, които продължаваха да кръжат победно в небесата сред странните разкъсани облаци — душите на мъртвите, реещи се без цел и посока.

— Ще направим така, както ни каза тя — произнесе безизразно той, като хвърли един поглед към стените на сломения град. Видя, че минотавърът стои сред бойниците и наблюдава отстъплението на Соламнийските рицари. — Отиваме в Санкшън. Трябва да ги предупредим какво ги очаква.