Драконите на изгубената звезда

18 Пратеник на Берил

Наместник Медан се намираше зад писалището в кабинета си в масивната, грозна сграда на Рицарите на Нерака в Квалинести. Наместникът, също като елфите, които отвръщаха поглед всеки път, когато им се наложеше да минат наблизо, смяташе сградата за не по-малко противна. Поради тази причина рядко посещаваше щаба си там. Ненавиждаше празните, голи стаи. Поради влажния въздух каменните стени неизменно се покриваха с тънък слой изпарения и изглеждаха така, сякаш се потят. Винаги щом му се наложеше да остане между тях за по-дълъг период от време, имаше чувството, че започва да се задушава и беше сигурен, че не си въобразява. От чисто предпазна мярка, стените не разполагаха и с прозорци, така че във въздуха неизменно се носеше тежката миризма на плесен, която след време проникваше до мозъка на костите.

Днес бе дори по-зле. Миризмата изпълваше носа му и го караше да изпитва туптяща болка зад очите. Болката и напрежението го правеха отпуснат и невнимателен.

— Тази няма да я бъде — каза си той и вече се канеше да излезе на чист въздух, когато неговият заместник, рицар на име Дюмат, почука на дървената врата.

Наместникът раздразнено се върна обратно зад писалището и изсумтя силно в опит да прочисти носа си.

Приемайки изсумтяването за разрешение да влезе, Дюмат пристъпи вътре и внимателно затвори вратата след себе си.

— Тук е — каза той и подметна палец през рамо.

— Кой, Дюмат? — попита Медан. — Още някой драко?

— Да, милорд. Бозак. Капитан. С него има двама баази. Според мен са личната му охрана.

Медан изсумтя още веднъж и потърка очи.

— Можем да се справим с трима дракониди, милорд — каза безучастно заместникът му.

Дюмат беше странен човек. Наместникът отдавна се беше отказал от опитите си да го разбере напълно. Нисък, добре сложен, с тъмна коса, Дюмат трябва да беше около трийсетгодишен, или поне така предполагаше Медан. Знаеше съвсем малко за него. Заместникът бе тих, резервиран, усмихваше се рядко и почти не общуваше с другите. Нямаше какво да каже за миналото си и никога не се присъединяваше към останалите войници, когато те се хвалеха с подвизите си, независимо дали на бойното поле или между чаршафите. Беше се присъединил към Ордена едва преди няколко години, давайки на командира си само толкова информация за своя минал живот, колкото бе необходима за архива. Медан подозираше, че сведенията така или иначе са пълна лъжа. Наместникът така и не беше успял да отгатне защо Дюмат се е присъединил към Рицарите на Нерака.

Заместникът не беше войник. Не обичаше сраженията. Не му харесваха и дребните свади. Не беше със садистичен нрав. Нито особено умел в боравенето с оръжие, макар да бе доказал по време на едно сбиване в казармите, че може да се грижи за себе си. Нравът му беше спокоен, въпреки че човек лесно забелязваше проблясващите въгленчета в тъмните му очи, което подсказваше, че някъде вътре в него го ри опасен огън. Но Медан се изуми най-много, когато почти преди година Дюмат беше дошъл при него с признанието, че е влюбен в една елфида и иска да се ожени за нея.

Наместникът правеше всичко по силите си, за да обезкуражава смесените бракове между човеци и елфи. И бездруго се намираше в ужасната ситуация да запазва контрола си над популация, която мразеше човеците и в червата, считайки ги за свои поробители. Освен това трябваше да поддържа дисциплината поне донякъде, така че бе въвел строги правила срещу изнасилването, които, в ранните дни на окупацията, бе приложил безжалостно и бързо.

Но все пак наместникът беше достатъчно опитен и познаваше добре пътищата на човешкото сърце, за да знае, че понякога пленникът се влюбва в тъмничаря си, както и че не всички елфиди намират мъжете на човеците за отвратителни.

Той внимателно разпита жената, за да е сигурен, че не я принуждават или заплашват да се омъжи против волята й и откри, че елфидата не е някаква замаяна от любов девица, а зряла жена и шивачка по професия. Обичаше Дюмат и искаше да бъде негова съпруга. Медан я уведоми, че постъпката й означава отхвърляне от обществото на елфите, загуба на приятели и роднини. Отговорът й бе, че няма роднини и че ако приятелите й не харесват избора й на съпруг, то тогава не са истински приятели. Срещу последното наместникът нямаше как да спори, така че двамата се ожениха по обичая на човеците, понеже тъй или иначе елфите никога не биха признали официално провеждането на подобна ужасна церемония.

Двамата живееха щастливо, тихо и погълнати един от друг. Дюмат продължаваше да изпълнява задълженията си както винаги, подчинявайки се на всяка заповед без възражения и дисциплинирано. Ето защо, когато Медан се изправи пред избора кому измежду рицарите и войниците да се довери, бе избрал именно него. Дюмат щеше да остане с последните защитници за финалното сражение за Квалиност. Онези, които не му трябваха, бе изпратил на юг, за да се присъединят към Сивите мантии и продължаващите им безплодни и нелепи опити да открият магическата Кула в Уейрит. Преди това Медан сериозно беше разяснил на Дюмат какво го очаква, понеже не желаеше помежду им да има неясноти и недомлъвки и му бе дал право на избор. Можеше да остане или да отведе жена си в безопасност. Дюмат се съгласи да остане. Жена му — също.

— Милорд — обади се заместникът. — Наред ли е всичко?

Медан стреснато осъзна къде се намира. През цялото време беше витал в облаците, зяпайки разсеяно Дюмат, който вероятно вече се питаше дали не му се е появило нещо на носа.

— Трима дракониди, казваш. — Медан с усилие се върна към темата. Опасността беше огромна и не можеше да си позволи повече подобни моменти на слабост.

— Да, милорд. Можем да се справим с тях. — Дюмат не се хвалеше. Просто изтъкваше факлите.

Наместникът поклати глава и моментално съжали, че го е сторил. Болката зад очите веднага се увеличи. Изсумтя още веднъж. Без резултат.

— Не, не можем да продължаваме с убийствата на любимците на Берил. Може да заподозре нещо. Пък и този пратеник ми трябва, за да известим великата зелена кучка, че всичко върви по план.

— Да, милорд.

Медан се изправи. Той изгледа Дюмат.

— Ако нещо се обърка, бъди готов да действаш по моя заповед. Не по-рано.

Заместникът кимна отсечено и отстъпи, за да позволи на наместника да тръгне преди него.

— Капитан Нога, милорд — каза драконидът и отдаде чест.

— Капитане — каза Медан и се приближи, за да го посрещне.

Бозакът беше просто огромен, извисяваше се над наместника с цяла гущерова глава, рамене и върховете на крилете си. Баазите, неговите телохранители — по-ниски, но не по-малко мускулести — оглеждаха всичко внимателно, бяха нащрек и въоръжени до зъби, от които също имаха в излишък.

— Изпраща ме Нейно величество Берил — обяви капитан Нога. — Трябва да ви запозная с текущата военна ситуация, да отговоря на въпросите ви, стига да имате такива, и да разуча положението в Квалиност. След това от мен се очаква да й докладвам.

Медан кимна.

— Сигурно пътуването ви не е било от леките, капитане. Придвижвате се из територията на елфите със слаба охрана. Цяло чудо е, че не са ви атакували.

— Да, вече научих, че изпитвате затруднения да опазвате реда в това кралство, Наместник — отвърна Нога. — Това е и една от причините, поради които Берил изпраща своите армии. Колкото до това, как дойдохме дотук, яздихме дракони. Не че изпитвам страх от остроухите — добави пренебрежително, — но ми се искаше да огледам нещата отгоре.

— Надявам се, че видяното ви е задоволило, капитане — каза Медан, без да се опитва да скрие гнева си. Току-що го бяха обидили и драконидът щеше да се учуди, ако не види поне някаква съответстваща реакция.

— Наистина, бях приятно изненадан. Очаквах да намеря град на ръба на бунта и скитащи улични банди. Вместо това столицата изглежда притихнала. Налага се да ви попитам, Наместник, къде са всички елфи? Да не са избягали? Нейно величество ще бъде ужасно разочарована да го научи.

— Летели сте над пътищата — отговори късо Медан. — Забелязахте ли тълпи от бежанци южно оттук?

— Не — призна Нога. — Все пак…

— Тогава може би са се насочили на изток?

— Не, Наместник, не видях абсолютно никого. Ето защо…

— А видяхте ли голямо петно разчистена земя в покрайнините на Квалиност?

— Да, видях — отвърна нетърпеливо капитанът. — Какво за него?

— Там ще откриете своите елфи — обясни Медан.

— Не разбирам — каза капитан Нога.

— Трябваше да направим нещо с телата — продължи безцеремонно рицарят. — Не можехме да ги оставим да гният по улиците. Старите, болните и децата, както и всички, които оказаха съпротива, бяха ликвидирани. Останалите задържахме за тържищата на роби в Нерака.

Драконидът се намръщи и оголи зъби.

— Берил не е издавала никакви заповеди относно отвеждането на роби в Нерака, Наместник.

— Почтително ви напомням, на вас и на Нейно величество, че получавам заповедите си не от нея, а от Господаря на Нощта Таргон. Ако Берил желае да обсъди въпроса с лорд Таргон, е свободна да го направи. Дотогава ще следвам заповедите, които съм получил.

Медан изправи рамене. Движението приближи ръката му до дръжката на меча. Дюмат също държеше дланта си отпусната върху оръжието и на пръв поглед равнодушно се приближи към двамата баази. Нога дори не подозираше, че следващите му думи могат да бъдат и последни. Ако поискаше да види масовия гроб или кошарите за роби, единственото, което щяха да му покажат, бе стърчащият от собствената му люспеста шия меч на наместника.

Драконидът обаче повдигна рамене.

— Аз също изпълнявам заповеди, Наместник. Двамата с вас сме стари войници. Никой от нас не се интересува от игрите на политиците. Ще докладвам на моята господарка и — както съвсем уместно предложихте, ще я подканя да обсъди въпроса с вашия лорд Таргон.

Медан внимателно се взря в него, но разбира се, нямаше как да прочете каквото и да било по лишеното от изражение гущероподобно лице. Той кимна, свали ръка от дръжката на меча, подмина драконида и отиде при вратата, за да вдъхне с пълни гърди от наситения със сладки аромати въздух.

— Имам едно оплакване, капитане. — Той погледна през рамо към Нога. — Оплакване срещу драконид. Казва се Граул.

— Граул? — Капитанът беше принуден да се помести до мястото, където стоеше Медан. Очите му се присвиха. — Аз също исках да ви задам няколко въпроса относно Граул. Беше изпратен тук почти преди две седмици, но оттогава не сме чували нищо за него.

— Нито ще чуете — отсече рязко наместникът. Той жадно си пое още една глътка свеж въздух. — Граул е мъртъв.

— Мъртъв! — попита с мрачен глас Нога. — Как е умрял? И какво оплакване може да имате?

— Не само беше достатъчно глупав, че да се остави да умре — заяви Медан, — но и уби един от най-добрите ми агенти, шпионинът, който имах в дома на Кралицата майка. — Той изгледа унищожително Нога. — За в бъдеще, ако изпращате още вестоносци дракониди, погрижете се преди това да изтрезнеят.

Сега беше ред на капитана да настръхне.

— Какво се е случило?

— Не сме сигурни — сви рамене наместникът. — Когато ги открихме — Граул и шпионина — и двамата бяха мъртви. Или поне заключихме, че купчината прах до трупа на елфа някога е била Граул. Онова, което знаем със сигурност, е, че Граул се появи тук и ми достави съобщението на Берил. Вече беше погълнал порядъчно количество джуджешка ракия. Миризмата, лъхаща от него, го издаваше безпогрешно. Предполагаме, че след това се е натъкнал на нашия агент, елф на име Калиндас. Елфът отдавна се оплакваше от заплащането, което получаваше за своите донесения. Мога само да гадая, но смятам, че Калиндас е настоял пред Граул за още пари. Граул е отказал. Двамата са се сбили и умъртвили взаимно. А сега на мен ми липсва един шпионин, а на вас — един драконид войн.

Дългият гущеров език на Нога се подаде и скри между зъбите му. Той си поигра с дръжката на меча.

— Странно — произнесе накрая, втренчил червените си очи в наместника, — че са се умъртвили взаимно.

— Нищо чак толкова необичайно — отвърна сухо Медан. — Като се има предвид, че единият беше пиян до козирката, а другият по-лепкав от тинята.

Зъбите на Нога изщракаха. Опашката му помръдна и остърга пода. Той измърмори нещо, което Медан реши, че не е чул.

— Ако това е всичко, капитане — каза той, като още веднъж обърна гръб на драконида и тръгна към своя кабинет, — имам доста друга работа за вършене…

— Един момент! — изтътна гласът на Нога. — Заповедите, които носеше Граул, гласяха, че Кралицата майка трябва да бъде екзекутирана, а главата й предадена на Берил. Допускам, че тези нареждания са изпълнени, Наместник. Ще отнеса главата на елфидата още сега. Или и Кралицата майка е била сполетяна от някакви други странни обстоятелства?

Медан спря и се завъртя на пети.

— Разбира се, драконесата не е говорила сериозно, издавайки подобни нареждания?

— Не е говорила сериозно? — Нога се навъси.

— Чувството за хумор на Берил е добре известно — каза наместникът. — Смятах, че Нейно величество просто си прави шега с мен?

— Не е била никаква шега, уверявам, ви, милорд. Къде е Кралицата майка? — поиска да узнае Нога през стиснати зъби.

— В затвора — отговори хладно Медан. — Жива. В очакване да бъде предадена на драконесата като дар по случай триумфалното й влизане в Квалиност. По заповед на лорд Таргон.

Капитанът тъкмо бе отворил уста, готвейки се да обвини наместника в предателство. Сега отново я затвори.

Медан много добре знаеше какво си мисли Нога. Берил може би се смяташе за владетелка на Квалинести. Вероятно дори си мислеше, че Орденът действа в кралството под нейно покровителство и в някои отношения наистина беше така. Но лорд Таргон запазваше водачеството си над Мрачните рицари. И по-важното — знаеше се, че е в отлични отношения с братовчедката на Берил, великата червена драконеса Малистрикс. Медан отдавна се чудеше как ли е реагирала Малис при новините за придвижването на войските на Берил към Квалинести. И в захлопналите се челюсти на Нога бе намерил търсения отговор. Очевидно Берил нямаше никакво намерение да се опълчва открито срещу Таргон, понеже беше сигурна, че Господарят на Нощта моментално ще отиде да се оплаче пред Малис, че с него не се държат както подобава.

— Искам да видя елфидата-кучка — каза сърдито капитанът. — За да съм сигурен, че няма някакъв номер.

Наместникът посочи към стълбите, водещи към занданите под основната сграда на щаба.

— Коридорът е тесен — обясни той, когато баазите се наканиха да последват командира си. — Само ще си пречим.

— Изчакайте тук — излая Нога на драконидите.

— Прави им компания — нареди Медан на Дюмат, който кимна и почти, но не напълно, се усмихна в отговор.

Драконидът заслиза тежко по спираловидното стълбище. Стъпалата бяха груби и неравни, изрязани направо в скалните основи. Занданът се намираше дълбоко в подземията и двамата съвсем скоро изгубиха слънчевите лъчи от поглед. Медан се извини, че е забравил да вземе факла с тях и предложи да се върнат обратно.

Нога изсумтя презрително. Драконидите имаха отлично нощно зрение, така че не изпитваше никакви трудности. Наместникът отново тръгна след него, спазвайки дистанция от няколко крачки, като намираше пътя си с опипване. След малко, съвсем случайно, настъпи опашката на драконида. Нога изръмжа раздразнено. Медан учтиво се извини. Спускаха се все по-надолу, докато най-сетне стигнаха до основата на стълбището.

Тук вече имаше запалени факли по стените, но поради някаква щастлива случайност почти не даваха светлина и димяха силно. Щом стъпи в коридора, драконидът измърмори недоволно, потърка очи и се опита да се ориентира в душната атмосфера. Медан извика на тъмничаря и изчака мъжът да ги посрещне. Тъмничарят носеше черна качулка, подобно на някой екзекутор, а силуетът му се възправяше призрачно сред опушения коридор.

— Кралицата майка — каза наместникът.

Тъмничарят кимна и ги отведе при килия, която беше просто желязна клетка, вградена в каменната стена. Посочи мълчаливо.

На пода в килията беше легнала жена от расата на елфите. Дългата й златиста коса беше провиснала и мръсна. Беше облечена във великолепни дрехи, които обаче бяха разкъсани, измачкани и оцапани с тъмни петна, които приличаха на кръв. Чула гласа на наместника, тя се изправи да ги посрещне и загледа предизвикателно към тях. Макар в зандана да имаше шест килии, останалите пет бяха празни. Тя беше единственият затворник.

Драконидът се приближи до килията.

— Значи това е знаменитият Златен генерал. Виждал съм тази елфида при Нерака, по времето на падението.

Тя погледна нагоре към него, а той погледна надолу към нея, втренчи се в нея продължително, оскърбително.

Лорана се възправяше непоколебимо, спокойна и изпълнена с достойнство. Гледаше драконида, без да отмества очи или да мига. Ръката на наместника несъзнателно пропълзя към меча.

„Гущерът ми върши работа жив“ — напомни си той.

— От нея ще излезе красива слугиня — подигра се капитанът. — Помня, че си помислих същото и тогава. Върши работа и за леглото, стига да понасяш вонята на елфите.

— Слугиня, която се оказа пълна катастрофа за вас и вашия вид — не се сдържа Медан, макар още в момента, в който изричаше думите, да осъзна, че е допуснал груба грешка.

В очите на Нога проблесна гняв. Той оголи зъби и езикът му се плъзна между тях. Втренчи се в Лорана и прибра езика си рязко.

— В името на изгубените богове, жено, когато приключа с теб, вече няма да гледаш толкова самодоволно.

Драконидът улови с лапите си железните пречки на вратата. Мускулите на гигантските му ръце изпъкнаха. Той разтърси и дръпна вратата толкова силно, че я изтръгна и я запрати на една страна, като едва не премаза тъмничаря, принуждавайки го да отскочи чевръсто, за да я избегне. Нога се хвърли във вътрешността на килията.

Напълно изненадан от внезапния яростен изблик на драконида и като се ругаеше вътрешно за проявената глупост, Медан скочи след него. Тъмничарят, Планшет, беше по-близо до драконида, но пътят му бе преграден от желязната врата, която в този момент се клатеше под неестествен ъгъл, подпряна на съседната клетка.

— Какво правите, капитане? — извика Медан. — Да не сте се побъркали? Оставете я! Берил ще иска затворничката жива и здрава.

— Ха! Просто ще се позабавлявам малко — изръмжа Нога и протегна ръка.

Блесна стомана. Лорана беше измъкнала кама от гънките на дрехите си.

Драконидът отчаяно се опита да спре, забивайки нокти в каменния под. Втренчи се изумено надолу и видя, че камата е опряла в гърлото му.

— Не мърдай — предупреди го кралицата, говорейки на езика на драконидите.

Нога се изкиска. Вече беше успял да дойде на себе си от първоначалното си удивление. Съпротивата само изостряше апетита му, така че просто замахна с ръка и блъсна оръжието настрани. Острието се плъзна през дланта му и я разряза. Пръсна кръв, но той не обърна внимание на раната. Вместо това грабна Лорана. Кралицата все още стискаше камата и сега го прободе, докато се бореше в здравите му ръце.

— Казах да я пуснеш, гущер такъв!

Медан сключи пестници и ги стовари върху врата на драконида. Ударът с лекота щеше да запрати човек в несвяст, ала Нога дори не го забеляза. Ноктестите му лапи вече късаха дрехите на Лорана.

Планшет най-сетне смогна да изрита встрани вратата на килията. Сетне грабна една от горящите факли и успя да уцели с нея главата на капитана.

— Ще се върна към теб след секунда — обеща освирепяло Нога и захвърли елфидата към стената. Оголи зъби и се обърна, за да посрещне нападателите си.

— Не го убивай! — нареди на елфически наместникът и заби юмрука си в корема на създанието, карайки го да се превие надве.

— Мислите ли, че изобщо имаме шанс? — отвърна задъхано Планшет, докато коляното му отмяташе назад главата на Нога.

Капитанът падна на колене, но продължаваше да се опитва да стане на крака. В същия момент Лорана грабна един стол и го разби на трески в гърба му. Нога се отпусна на пода и падна ничком с разперени крака. Битката най-сетне беше приключила.

Тримата стояха над него, дишаха тежко и го наблюдаваха внимателно.

— Ужасно съжалявам, мадам — каза Медан, като се обърна към Лорана.

Роклята й беше разкъсана. Лицето и ръцете й бяха опръскани с кръвта на драконида. Ноктите му бяха набраздили бялата кожа на гърдите й. От драскотините сълзяха капки кръв и искряха под светлината на факлите. Тя се усмихна въодушевено и триумфиращо.

Медан я наблюдаваше като омагьосан. Никога досега не я беше виждал така красива, толкова силна и неустрашима и едновременно с това — ранима. Преди още да е осъзнал какво прави, той обгърна раменете й с ръце и я придърпа към себе си.

— Трябваше да предвидя, че създанието ще опита нещо подобно — продължи разкаяно той. — Не биваше да ви излагам на такъв риск, Лорана. Простете ми.

Очите й се вдигнаха и срещнаха неговите. Измърмори нещо в смисъл, че всичко е наред, след което, все така внимателно, се изплъзна от ръцете му и стеснително придърпа разкъсаните парчета на роклята над гръдта си.

— Не е необходимо да се извинявате, Наместник — произнесе с блеснали очи. — Откровено казано, преживяването ми се стори ободряващо.

Тя сведе поглед към драконида. Гласът й стана по-твърд, ръцете й се свиха в юмруци:

— Мнозина от моя народ вече дадоха живота си в тази битка. И още много ще умрат при последното сражение за Квалиност. Най-сетне имам чувството, че допринасям с нещо към тяхната жертва, колкото и да е незначителен моят дял.

Когато отново го погледна, дяволитите искри в очите й отново се бяха върнали.

— Но се боя, че повредихме вашия пратеник, Наместник.

Медан изсумтя. Не смееше да я погледне, не смееше да си припомни за нежната топлота, която бе изпитал само допреди миг в ръцете си. През всички тези години бе устоявал на любовта, или поне така смяташе. В действителност още преди години се бе влюбил в Лорана, а любовта му бе преминала в любов към елфите. Горчивата ирония беше, че го осъзнаваше с пълна сила едва сега.

— Какво ще правим с него, сър? — попита Планшет. Прислужникът накуцваше и опитваше да раздвижи навехнатото си коляно.

— Проклет да съм, ако се нагърбя с тежкото му туловище нагоре по стълбите — каза дрезгаво наместникът. — Планшет, придружи господарката си до кабинета ми. Залостете вратата и останете там, докато не ви известя, че навън е безопасно. На път за там кажи на Дюмат да слезе заедно с двамата баази.

Прислужникът свали наметалото си и уви с него раменете на Лорана. Тя притисна наметалото с една ръка, а другата постави на рамото на Медан. Погледна го право в очите:

— Сигурен ли сте, че сте добре, Наместник? — попита тихо.

Нямаше предвид, че трябва да го оставят сам с драконида, а че се налага да го оставят насаме с болката.

— Да, мадам — отвърна той и се усмихна на свой ред. — Също като вас, и аз намирам случилото се за изненадващо ободряващо.

Тя въздъхна, сведе поглед и за момент сякаш се канеше да каже още нещо. Медан не искаше да го чуе. Не искаше да чуе от собствената й уста, че сърцето й е погребано заедно с нейния съпруг Танис. Не желаеше да чува, че ревнува от нечий призрак. Достатъчно му бе да знае, че тя го уважава и му поверява живота си. Той улови ръката й. Взе пръстите й и ги притисна до устните си. Тя се усмихна колебливо, но очевидно реши, че всичко е наред и позволи на Планшет да я отведе.

Медан остана съвсем сам в зандана и почти приветства тишината, настъпила в задимения коридор. Потърка болящата го ръка и щом отново възвърна самообладанието си, взе кофата с вода, в която гасяха факлите, и плисна вонящата течност върху лицето на Нога.

Драконидът шумно и задавено си пое дъх. Разтърси оглупяло глава и се надигна от пода.

— Ти! — изръмжа той и вдигна месестия си юмрук. — Ще накарам да те…

Медан извади меча си.

— В този момент бих дал много, за да втъкна това острие в някой от жизненоважните ви органи, капитане. Така че не ме изкушавайте. Ще се върнете при Берил и ще известите на Нейно величество, че съгласно заповедите на лорд Таргон съм длъжен да й предам елфическата столица Квалиност. Също така ще получи от мен и Кралицата майка. Невредима. Разбрахте ли ме, капитане?

Нога се озърна и видя, че Лорана вече я няма. Червените му очи грееха в сумрака. Езикът му се подаде и облиза кръвта и слюнката, стичащите се в ъгълчето на устата му, след което погледна Медан с невероятна омраза.

— Когато се върна — каза той, — двамата ще си разчистим сметките.

— Нямам търпение — отвърна любезно наместникът. — Наистина.

Дюмат се зададе тичешком по стълбите. Баазите бяха точно зад него, с оръжия в ръце.

— Всичко е под контрол — заяви Медан, като върна меча в ножницата си. — Капитан Нога се самозабрави за момент, но паметта му току-що се възвърна.

Нога издаде нечленоразделен рев и се измъкна от килията. Изплю един зъб и избърса кръвта от лицето си. Даде знак на баазите и тримата изчезнаха нагоре по спираловидното стълбище.

— Осигури почетна стража на капитана — нареди Медан на Дюмат. — Искам да го придружат обратно до драконесата, която го изпрати при мен.

Дюмат отдаде чест и също се заизкачва нагоре по стълбите. Медан си позволи да остане още миг в сумрака. На земята лежеше бяло парче от разкъсаната рокля на Лорана.

Той се наведе и го вдигна. Платът беше ефирен като паяжина. Наместникът го приглади внимателно и го пъхна в ръкавела на ризата си. Чак тогава тръгна нагоре по стълбището, за да се увери, че всичко с Кралицата майка е наред.