Драконите на изгубената звезда

29 Размяна на ролите

— Бързо, преди да са ни видели! — каза рицарят. — Обърни коня, все още можем да се скрием в пещерата…

— Да се крием!? — повтори стреснато Одила и му хвърли шокиран поглед. Сетне се ухили. — Харесваш ми, Цареви… — Тя замълча и се усмихна кисело. — Сър Джерард. Всеки друг рицар би настоял веднага да се хвърлим към тях. — Изправи се в седлото, сложи ръка на дръжката на меча си и издекламира: — Ще остана и ще се бия, ако ще шансовете ми да са сто към едно. Моята чест е моят живот.

Тя обърна главата на коня и го смушка. Тръгнаха обратно към пещерата.

Сега беше ред на Джерард да я погледне шокирано.

— Не вярваш ли в това?

— Каква полза има от честта ти, ако междувременно изгубиш главата си? Каква полза и за кого? Ще ти кажа какво ще се случи, сър Джерард — продължи тя. — Ще съчинят песен за теб. А после ще пеят проклетата глупава песен из таверните и всичките му там продавачи и лентяи ще се просълзяват и ще се лигавят над халбата си с пиво заради храбрия рицар, който се изправил съвсем сам срещу шестстотин души. Знаеш ли обаче кой няма да пее? Рицарите в Солантъс. Нашите другари по оръжие и приятелите ни. Рицарите, които няма да имат шанса да се обезсмъртят в славна битка. Същите, които се борят за живота си, за да могат да останат живи и да защитят хората, които са им поверили съдбата си… Вярно, два меча повече или по-малко едва ли са от решаващо значение. Само че какво ще се случи, ако всички рицари в Солантъс решат да препуснат с размахани мечове, за да се изправят пред многократно превъзхождащ ги враг? Какво ще стане със селяните, потърсили закрила зад градските стени? Дали ще намерят славна смърт, или ще свършат на върха на вражеско копие? Какво ще се случи с дебелите продавачи? Ще намерят ли и те славна смърт или ще бъдат принудени да гледат как войници изнасилват техните жени и дъщери и изгарят до основи магазините им? По начина, по който виждам нещата аз, сър Джерард, положената клетва ни задължава да защитим тези хора. Никой не иска от нас да умрем славно и себично в някакво предварително изгубено, безнадеждно състезание… Главната цел на врага е да те убие. Оставайки жив през всеки един ден, ти осуетяваш неговата главна цел. Ти печелиш, той губи — даже печалбата ти да се състои в това, че се спотайваш наоколо или се криеш в някоя пещера, за да можеш след това да се върнеш при другарите си и да се биеш рамо до рамо с тях. Ето кое за мен значи да имаш чест.

Одила замълча, за да си поеме дъх. Тялото й трепереше от силата на напиращите чувства.

— Никога не съм мислил за това по този начин — призна Джерард, като я изгледа с възхищение. — Явно все пак има нещо, което взимаш на сериозно. За жалост, май всичко ще се окаже напразно. — Той вдигна ръка и посочи през рамо. — Изпратили са съгледвачи по фланговете си. Забелязаха ни.

Група конници, придържали се към линията на дърветата на около половин миля от тях, тъкмо се бяха появили от укритието си и веднага ги бяха забелязали. Самотният кон и двамата му ездачи се различаваха лесно на фона на степната трева. Съгледвачите обърнаха като един и препуснаха към тях.

— Имам идея. Разкопчай колана на меча си и ми го дай — каза Джерард.

— Какво… — Одила го изгледа намръщено. Рицарят нахлузваше кожения шлем на главата си. — О! — разбра най-сетне и понечи да свали колана си. — Знаеш ли, сър Джерард, малката ти хитрина може и да свърши работа, ако не носиш кожената си туника наопаки. Бързо, облечи я както трябва, преди да са ни доближили!

Джерард изруга, измъкна ръце от ръкавите на туниката и я завъртя така, че емблемата на Рицарите на Нерака да дойде на гърдите му.

— Не, не се обръщай! — нареди й той. — Просто го направи. Не се бави. Все още са далеч, но приближават бързо.

Одила най-после разкопча колана си и го плъзна в ръцете му. Той напъха оръжието и всичко останало в собствения си колан и придърпа шлема по-плътно над очите си. Не толкова се тревожеше, че могат да го разпознаят, колкото разчиташе шлемът да прикрие изражението на лицето си.

— Подай ми юздите и сложи ръце зад гърба си.

Одила изпълни заповедта му.

— Нямаш представа колко се забавлявам в момента, сър Джерард — измърмори, дишайки тежко.

— О, я млъквай — отговори под нос той, докато се бореше с възела. — Поне този път остани сериозна.

Патрулът приближаваше. Рицарят вече различаваше отделни детайли и с известно изумление откри, че ги предвожда минотавър. Надеждите му, че имат някакъв шанс да се измъкнат здрави и читави, започнаха да нарастват. Никога дотогава не беше заставал лице в лице с някое от тези създания, но беше чувал, че са дебелоглави и не особено умни. След минотавъра яздеше отряд, съставен почти изцяло от рицари на Нерака, при това умели ездачи, ако се съдеше по начина, по който направляваха конете си.

Животните им препускаха през сухата трева, вдигайки облаци прах. По даден знак на минотавъра ездачите се пръснаха в широка дъга, за да обградят Одила и младия войн.

Джерард за момент бе обмислил възможността да тръгне към тях и да ги посрещне, но му се стори, че по този начин вероятно само щеше да усили подозренията им. Играеше ролята на Мрачен рицар на Нерака недалеч от вражеско укрепление, който води със себе си затворник, и имаше пълното право да бъде поне толкова предпазлив, колкото и те.

Минотавърът вдигна ръка за поздрав. Джерард на свой ред отдаде чест, отправяйки мълчалива благодарност към света като цяло за обучението, преминато под ръководството на наместник Медан. Седеше спокойно на коня и очакваше минотавъра, като войн с по-висок чин, да го заговори пръв. Бузите на Одила пламтяха. Жената се взираше с каменен поглед в мъжете, без да отронва и дума. Джерард можеше единствено да се надява, че мълчанието й ще продължи по-дълго от обикновено.

Минотавърът го огледа внимателно. В очите му се забелязваше изненадваща интелигентност.

— Име, ранг и командващ офицер? — попита той. Гласът му беше дрезгав и груб, но думите се разбираха лесно.

— Джерард ут Мондар, ординарец на наместник Медан.

Даваше истинското си име, за да не би по някаква злощастна случайност да решат да се свържат с Медан. Така наместникът бързо щеше да съобрази какво да отговори. Добави и номера на частта, която беше разположена в Квалинести, но нищо повече. Като всеки правоверен Рицар на Нерака, трябваше да бъде изпълнен с подозрения даже към собствените си другари. Щеше да отговаря само когато го питат, без да проявява излишен ентусиазъм.

Минотавърът се намръщи.

— Отдалечил си се много на север, драконови ездачо. Какво те води толкова надалеч от гарнизона ти?

— Бях тръгнал към Джелек със синия дракон на наместник Медан. Носех спешно съобщение от наместника за Господаря на Нощта Таргон — отвърна бързо Джерард.

— Това не променя факта, че си далеч от дома — отбеляза минотавърът, присвивайки животинските си очи. — Джелек е малко по на изток оттук.

— Да, сър — съгласи се рицарят. — Навлязохме в буря и се отклонихме. Драконът смяташе, че ще се справи, но точно тогава ни връхлетя силен порив на вятъра и се преобърнахме. Едва не паднах от седлото, а драконът скъса раменен мускул. Продължи да лети още известно време, но упражнението се оказа изключително болезнено за горкото създание. Нямахме никаква идея къде сме. Смятахме, че летим над Нерака, но след това съзряхме кулите на град. Израснал съм по тези места и веднага разпознах Солантъс. По същото време видяхме, че войската ви приближава от запад. Тъй като се бояхме, че проклетите соламнийци могат да ни забележат, драконът се спусна в гората зад нас, за да потърси някоя пещера, където да излекува рамото си… Този соламнийски рицар — Джерард грубо блъсна Одила в гърба — ни е видяла да се приземяваме, след което ни е проследила до пещерата. Сполучих да я обезоръжа и пленя.

Минотавърът загледа жената с интерес.

— От Солантъс ли е?

— Не желае да говори сър, но не се съмнявам, че е оттам и може да осигури на командира ви полезна информация за струпаните войски и укрепленията им. А сега, Водачо на Нокътя — допълни Джерард, — бих искал да науча твоето име и името на твоя водач.

Постъпката му беше дръзка, но чувстваше, че разпитът се е проточил достатъчно дълго и едва ли ще направи добро впечатление, ако продължи да отговаря смирено на всичките им въпроси.

Очите на минотавъра проблеснаха и за миг Джерард допусна, че е преиграл. Сетне създанието отговори:

— Името ми е Галдар. Нашата водачка е Мина. — Беше произнесъл странното име на командира си със смесица от уважение и респект, които се сториха изключително смущаващи на Джерард. — Какво е съобщението, което носиш за Джелек?

— Съобщението е за лорд Таргон — отговори Джерард, като едновременно с това почувства как сърцето се качва в гърлото му.

Внезапно си беше спомнил, че в себе си имаше не писмо от наместник Медан, а от самия крал на елфите в Квалинести; писмо, което, ако попаднеше в ръцете на Мрачните рицари, можеше да го провали напълно. Не можеше да повярва на лошия си късмет. В деня, когато писмото би могло да му направи добро, той го бе забравил при дракона. А в деня, в който същото това писмо лесно би го окачило на въжето, го носеше в пояса си. Какво толкова беше сторил, че да разгневи Съдбата?

— Лорд Таргон е мъртъв — отвърна минотавърът. — Сега Господар на Нощта е Мина. Аз съм неин заместник-командир. Можеш да дадеш писмото на мен, а аз ще й го предам.

Джерард не беше изненадан, че Таргон е мъртъв. Повишенията сред редовете на Ордена на Мрачните рицари често се случваха по тъмна доба и след умело промушване с нож между ребрата. Вероятно тази Мина също беше поела командването по подобен начин. Помъчи се да насочи вниманието си от мисълта за проклетото компрометиращо писмо към новата насока в събитията. Лесно можеше да предаде фалшивото си съобщение на минотавъра и с това да се свърши. А след това? Щяха да отведат Одила със себе си и вероятно да я измъчват, за да научат нещо повече за Солантъс, а на него щяха да благодарят и да го изпратят по живо по здраво обратно при дракона.

— Наредено ми е да доставя съобщението лично на Господаря на Нощта — каза упорито той, като с всички сили се опитваше да създаде впечатление за типичния досаден и надут ординарец на служба при командира на гарнизона. — Дори това да не е лорд Таргон, заповедите ми са да го доставя до човека, който заема мястото му.

— Както желаеш. — Минотавърът бързаше. Имаше по-важни неща за вършене от това да си бъбри с ординареца на наместника. Галдар подметна палец по посока на облака прах. — Скоро ще издигнат командната палатка. Мина ще ръководи обсадата оттам. Ще изпратя някой с теб да ти покаже пътя.

— Наистина не е необходимо, сър… — подхвана Джерард, ала минотавърът пренебрегна възраженията му.

— Колкото до твоята пленница — продължи той, — можеш да я предадеш на човека, който се занимава с разпитите. Сигурно ще разположи палатката си някъде близо до тази на ковача.

В съзнанието на рицаря мигом изникнаха неприятните образи на нажежени до червено шишове и разкъсващи плътта щипци. Минотавърът даде нареждания на едного от мрачните рицари да го придружи. Джерард с удоволствие би се лишил от компанията му, но не смееше да спори повече. Той отдаде чест на минотавъра и подкара коня си нататък. За момент изпита страх, че ненавикналото на непознатата ръка животно ще се опъне, но в същия миг Одила леко го смушка в хълбоците и го накара да потегли. Галдар не сваляше подозрителен поглед от него. Младият войн почувства как се облива в студена пот. Сетне минотавърът на свой ред обърна коня си и препусна в галоп. Скоро и той, и останалите рицари от патрула се бяха скрили сред дърветата. Джерард дръпна юздите и се взря по посока на реката.

— Какво има? — попита мъжът с него.

— Тревожа се за дракона — каза Джерард. — Бръснач принадлежи на наместника. Заедно са от години. Ако нещо се случи на звяра, сигурно ще се разделя с главата си. — Той се обърна към мрачния рицар. — Бих искал да отида да видя как е и да го уведомя за промяната в плана.

— Имам заповед да те отведа при Мина — каза рицарят.

— Не е необходимо да идваш — отвърна кратко Джерард. — Виж, очевидно не разбираш. Бръснач сигурно е чул призива на тръбите. Той е от сините. Знаеш ги какви са. Могат да подушат, когато някъде наблизо се готви битка. Сигурно вече смята, че проклетите соламнийци са вдигнали на крак града, за да го погнат. Ако се почувства заплашен, нищо чудно по погрешка да нападне собствената ви армия…

— Имам заповед да те отведа при Мина — повтори рицарят с тъпа упоритост. — Щом й докладваш, ще можеш да се върнеш при дракона. Не се тревожи за звяра. Няма да ни нападне. Мина не би му позволила. Колкото до раните му, Мина ще го излекува и двамата ще можете да се върнете в Квалинести.

Мрачният рицар отново смушка коня си и се насочи натам, където армията беше струпана най-гъсто. Джерард промърмори някакво проклятие по негов адрес изпод кожения си шлем, но нямаше друг избор, освен да го последва.

— Съжалявам — произнесе под прикритието на шума от трополящи конски копита. — Смятах, че ще се хване. Направо му предложих да се отърве и от нас, и от задълженията си на съгледвач, да прави каквото пожелае в продължение на час, а после да се върне при останалите. — Той поклати глава. — Типично за мен. Налетях на единствения благонадежден Мрачен рицар, който някога се е раждал под слънцето.

— Поне опита — каза Одила. Тя изви ръце и успя да го потупа успокоително по коляното. — Даде най-доброто от себе си.

Водачът им яздеше бързо, сякаш нямаше търпение да изпълни дълга си. Раздразнен от мудния им ход, мъжът на няколко пъти спира, за да им даде знак да се размърдат. Джерард не му обръщаше внимание. Вместо това мислеше за казаното от минотавъра — че мрачните рицари се канят да обсадят Солантъс. Ако случаят наистина беше такъв, като нищо се бяха отправили към армия, наброяваща най-малко десет хиляди души.

— Какво имаше предвид, когато спомена, че съм мразела мъжете? — попита Одила.

Джерард се изтръгна от мислите си. Нямаше никаква представа за какво говори тя и й го каза.

— Спомена, че презираш жените, а аз мразя мъжете. Какво имаше предвид?

— Кога съм го споменал?

— Когато обсъждахме как да те наричам. Каза, че двамата с теб се боим от живота повече, отколкото от смъртта.

Младият войн усети как кожата му пламва и отправи още една мълчалива благодарност, че шлемът скрива лицето му.

— Не си спомням. Понякога говоря, без да мисля…

— Имам усещането, че беше мислил за това от доста дълго време — прекъсна го тя.

— Да… е… може би е така. — Джерард почувства неудобство. Не беше възнамерявал да се открива чак толкова и със сигурност не смяташе да води разговор с нея за чувствата си. — Нямаш ли си други тревоги? — попита раздразнено.

— Като например това, че скоро под ноктите ми ще се забият нажежени до червено игли? — попита студено тя. — Че ставите ми ще изскочат на дибата? Да, имам си доста тревоги. Но предпочитам първо да поговорим за думите ти.

Джерард замълча. Сетне със запъване каза:

— Не съм сигурен какво имах предвид. Може би фактът, че изглежда не виждаш голям смисъл в мъжете. Не става дума само за мен. В моя случай е разбираемо. Но видях как реагираш спрямо останалите по време на Съвета на рицарите и по отношение на надзирателя…

— Как реагирам? — поиска да узнае тя, като се извърна в седлото и го погледна. — Какво не ти харесва в начина, по който реагирам?

— Не се обръщай! — отсече Джерард. — Ти си мой пленник, помниш ли? Предполага се, че не бива да водим задушевен разговор.

Тя сбърчи нос.

— За твое сведение, обожавам мъжете. Просто смятам, че са прелюбодейци, мошеници и лъжци. Част от вродения им чар.

Джерард тъкмо отвори уста, за да отговори, когато ескортиращият ги рицар препусна в галоп към тях.

— Проклятие! — измърмори младият войн. — Какво иска този идиот пък сега?

— Мотаете се — каза обвинително мрачният рицар. — Побързайте. Трябва да се връщам към задълженията си.

— Вече изгубих един дракон — отговори младият войн. — Нямам намерение да губя и кон.

Нямаше какво повече да стори, обаче. Очевидно рицарят възнамеряваше да остане плътно до тях. Джерард накара коня да ускори ход.

По времето, когато навлязоха в покрайнините на новоизградения лагер, армията на Рицарите на Нерака вече беше започнала да се окопава за предстоящата обсада. Бяха избрали доста отдалечено от градските стени място. Неколцина от стрелците по бойниците си опитаха късмета, ала стрелите им падаха далеч, преди да достигнат лагера и постепенно опитите им престанаха, вероятно не без острите команди на офицерите, казващи им да престанат с глупостите и да пестят стрелите си за по-късно.

Никой във вражеския лагер не обръщаше внимание на безполезната стрелба. Войниците само от време на време хвърляха по някой поглед към настръхналите от защитници укрепления, но бързо отместваха очи и се споглеждаха с най-близко стоящите до тях, след което вдигаха вежди или поклащаха глава и се връщаха към работата си, преди някой офицер да ги е забелязал. Явно обаче, страховитата гледка на бойниците не ги плашеше, а по-скоро чувстваха смущение.

Джерард се огледа любопитно. Надяваше се да отдадат интереса му на факта, че не беше част от тази войска.

Той се обърна към техния водач:

— Кога пристигат останалите войници?

Гласът на рицаря остана спокоен, ала младият войн видя как очите му проблясват изпод шлема.

— Подкрепленията вече са на път.

— Много на брой, предполагам? — каза Джерард.

— Много по много — отговори рицарят. — Повече, отколкото можеш да си представиш.

— Някъде наблизо ли са?

Мъжът го изгледа преценяващо.

— Защо питаш? Какво те интересува?

Войнът сви рамене.

— Помислих си, че мечът ми също може да ви е от полза, това е всичко.

— Какво? — издигна глас рицарят.

Джерард повиши тон, за да надвика кънтежа на чуковете, виковете на офицерите и обичайната глъчка, съпътстваща полагането на основите на всеки полеви лагер:

— Солантъс е най-добре укрепеният град на континента. И най-могъщите обсадни машини по лицето на Крин не могат дори да нащърбят стените му. Сигурно във вътрешността му има поне пет хиляди войници, готови да дадат живота си, но готови да го защитят. А какво имате вие? Няколкостотин? Разбира се, че очаквате подкрепления. Не е необходимо да бъдеш гений, за да се сетиш за нещо такова.

Рицарят поклати глава. Той се изправи в стремената и посочи:

— Командната палатка на Мина е там. Оттук се вижда знамето й. Оставям ви да се оправяте сами.

— Чакай малко! — извика Джерард след него. — Трябва да отведа непокътната пленницата до човека, който се занимава с разпитите. Сигурно ще има някаква награда. Не искам да я измъкнат от ръцете ми и да я линчуват!

Рицарят му хвърли пренебрежителен поглед.

— Не се намирате в Нерака, сър — каза презрително и се отдалечи.

Джерард слезе от седлото и поведе животното през организирания безпорядък, който цареше наоколо. Войниците работеха бързо и с желание. Офицерите ги наставляваха с бързи и кратки заповеди. Нямаше крясъци и заплахи, а във въздуха не се извиваха бичове, за да накарат мъжете да се разбързат. Моралът очевидно беше висок. Войниците се смееха и подхвърляха шеги помежду си, а някои даже пееха песни, за да улеснят труда си. И все пак всичко, което трябваше да направят, бе да вдигнат поглед към градските стени и да видят там десет пъти превъзхождащия ги противник.

— Това е някаква шега — обади се приглушено Одила. Намираха се сред врагове и някой можеше да ги чуе, независимо от оглушителния кънтеж на чуковете. — Не разполагат с никакви подкрепления. Патрулите ни правят всекидневни обходи. Отдавна щяхме да сме забелязали такова огромно струпване на войска.

— Явно не сте толкова бдителни, колкото си мислиш — възрази Джерард. — А сега Солантъс е уловен със смъкнати гащи.

Не сваляше ръка от дръжката на меча, готов да се бие с всеки, който решеше да се позабавлява със соламнийската пленница. Докато подминаваха отделните работещи групи, войниците ги гледаха с интерес. Само неколцина спряха, за да подхвърлят по някоя подигравателна забележка, но офицерите им бързо ги вкараха обратно в правия път.

Не се намирате в Нерака, бе казал рицарят. Джерард беше впечатлен, а също и смутен. Пред себе си не виждаше армия от наемници, които се сражават заради плячката и печалбата, а опитна, дисциплинирана войска, отдадена на своята кауза, каквато и да беше тя.

Знамето, което се вееше, привързано към върха на забитото в земята копие пред командната палатка, всъщност дори не приличаше на такова. Беше по-скоро обикновен, доста мръсен шал, който изглеждаше така, сякаш го бяха натопили в кръв.

Пред палатката — първата издигната в лагера — стояха на пост двама рицари. Виждаше се и офицер, зает в разговор с още един от Рицарите на Нерака. Ако се съдеше по облеклото и огромния лък през рамото му, офицерът беше стрелец. Колкото до рицаря, в този момент беше обърнат с гръб към Джерард, така че не можеше да огледа добре лицето му, но по слабото му телосложение можеше да се заключи, че едва ли е на повече от осемнайсет. Зачуди се дали пък не е синът на някой от другите рицари, който се е облякъл в бронята на баща си, за да се позабавлява.

Стрелецът пръв забеляза него и Одила. Очите му се присвиха проницателно и преценяващо. Той каза нещо на рицаря, а рицарят се обърна. Джерард стреснато отбеляза, че младежът не е никакъв младеж, както беше предполагал, а момиче. По гладко обръснатата й глава беше поникнала червеникава коса, фина като пух. Очите на момичето уловиха жената и младия войн в кехлибарения си взор. Никога дотогава не беше виждал такива изключителни очи. Почувства известно неудобство, докато го оглеждаха, сякаш пак се бе превърнал в дете и го бяха уловили, че отново дразни малката си сестра или че за пореден път е откраднал ябълки от нечия градина. Погледът на момичето казваше, че му прощава, защото вината не е негова. Защото е просто дете. Вероятно щяха да го накажат, ала наказанието имаше за цел да го накара да разбере, че повече не бива да постъпва така.

Джерард благослови кожения шлем, защото му позволяваше да отмести поглед, без тя да забележи. Но колкото и да опитваше, не успяваше да отклони очи от нейните. Взираше се в момичето като омагьосан.

Нито хубава, нито красива бяха подходящи думи за описанието й. Лицето й беше белязано с някакво особено хладнокръвие и чистота на мисълта. Челото й не се замрежваше и от най-дребната черта на съмнението, а очите й виждаха далеч повече, отколкото той или някой друг щеше да види някога. Пред него стоеше личност, която щеше да промени света за добро или зло. В спокойното й поведение Джерард веднага разпозна Мина, водачката на войниците наоколо, чието име вече неведнъж беше чул да произнасят с уважение и респект.

Той отдаде чест.

— Не си от моите рицари — произнесе тя. — Обичам да виждам лицето на човека, с когото разговарям. Свали шлема си.

Джерард се запита откъде ли е разбрала, че не е от рицарите й. Никакъв отличителен белег не издаваше, че идва от Квалинести, Санкшън или която и да е друга част на Ансалон. Свали шлема с неохота, не защото се боеше, че могат да го разпознаят, но понеже до този момент му се струваше, че минималната му защита поне отчасти го прикрива от внимателния й взор.

Произнесе името си и набързо разказа историята, чието единствено предимство беше, че поне отчасти е вярна. Говореше уверено, ала при все това местата, където се налагаше да изкривява или разкрасява истината, си оставаха най-трудни. Имаше странното усещане, че момичето знае далеч повече за него, отколкото той самият.

— Какво е съобщението на наместник Медан? — попита Мина.

— Вие ли сте новата Господарка на Нощта, лейди? — отвърна на въпроса с въпрос той. Струваше му се нормално да се поинтересува, но все пак почувства известно неудобство. — Простете, но ми беше наредено да предам съобщението единствено на Господаря на Нощта.

— Титлата вече не съдържа никакво значение за Единия Бог — отговори тя. — Аз съм Мина, служителка на Единия. Можеш да ми предадеш съобщението или да не го сториш, изборът е твой.

Джерард се втренчи объркано и несигурно в нея. Не смееше да погледне Одила, макар да му се искаше да узнае какво мисли по въпроса, каква е реакцията й. Нямаше представа как да постъпи и осъзна, че каквото и да направи, има опасност да се покаже като глупак. А поради някаква неизвестна причина не му се искаше да изглежда глупаво в тези кехлибарени очи.

— Ще предам съобщението на теб, Мина — каза най-сетне и изненадано долови онази нотка на респект в гласа си. — Съобщението е следното: зелената драконеса Берил напада Квалинести. Заповядала е на наместник Медан да изравни столицата Квалиност със земята и заплашва, че ако той не се подчини на нарежданията й, ще го направи сама. Освен това му е заповядала да избие елфите до крак.

Мина не каза нищо, просто кимна съвсем леко, за да покаже, че го слуша.

Джерард си пое дъх и продължи:

— С цялото си уважение наместник Медан напомня на Господаря на Нощта, че с атаката над Квалинести Берил нарушава пакта между драконите. Наместникът се бои, че ако Малис разбере за случилото се, между драконите ще избухне война, която вероятно ще унищожи голяма част от континента. Наместник Медан не счита себе си обвързан със заповедите на Берил. Той е лоялен рицар на Ордена на Нерака, следователно иска по-нататъшни разпореждания от Господаря на Нощта, както и по-подробни указания за начина, по който да постъпи. Наместникът също така почтително напомня на Ваша светлост, че един град в руини не струва почти нищо и че мъртвите елфи не плащат данъци.

Мина се усмихна едва-едва. Усмивката й сякаш затопли кехлибара в очите й и го накара да обгърне Джерард като мед.

— Лорд Таргон сигурно щеше да бъде трогнат от последното. Покойният лорд Таргон.

— Със съжаление научих за смъртта му. — Джерард хвърли безпомощен поглед към стрелеца до момичето, който се усмихваше широко, като че искаше да каже, че много добре знае как се чувства и какво мисли младият войн в момента.

— Сега Таргон е при Единия Бог — отвърна сериозно и тържествено Мина. — Вярно, че в миналото е допуснал много грешки, но вече ги е осъзнал и се разкайва за тях.

Това окончателно сащиса Джерард. Нямаше никаква идея какво повече да каже. И кой всъщност беше този Един Бог? Не смееше да попита, смятайки, че като Мрачен рицар би следвало да му е известно.

— Чувала съм за Единия Бог — обади се със злокобен тон Одила. Тя пренебрегна Джерард, който я ощипа по прасеца, за да й припомни да си затваря устата. — Чух за него съвсем наскоро от един от онези лъжливи мистици от Цитаделата на светлината. Богохулство! Казвам ви, боговете са си отишли, всички го знаят.

Мина вдигна кехлибарените си очи и ги спря върху Одила.

— Може би за теб, Рицаря на Соламния, боговете наистина са си отишли — каза тя, — но не и за мен. Развържи я. Нека слезе от коня. Не се тревожи, няма да се опита да избяга. Пък и къде ли може да отиде?

Джерард изпълни нареждането и помогна на Одила да слезе от коня.

— Опитваш се да окачиш и двама ни на въжето ли? — прошушна, докато развързваше възела на кожения ремък около китките й. — Не му е времето да подхващаме теологични спорове!

— Е, поне си развързах ръцете, нали? — погледна го изпод дългите си мигли тя.

Той я блъсна грубо по посока на Мина, Одила полетя неуверено, но успя да се задържи на крака и да застане на една ръка разстояние от водачката на Мрачните рицари.

— Няма никакви богове — повтори Одила с типичната за Рицарите на Соламния упоритост. — Нито за теб, нито за мен.

Джерард се зачуди какво ли си е наумила. Нямаше начин да разбере. Налагаше се да остане нащрек и в готовност да последва плана й, какъвто и да се окажеше той.

Мина не беше разгневена. Нито дори подразнена. Гледаше Одила спокойно, по-скоро като търпелив родител, който наблюдава поредното внезапно избухване на разглезеното си дете. Тя протегна ръка към нея.

— Вземи ръката ми — каза на Одила.

Жената-рицар я изгледа изумено.

— Вземи я — повтори Мина, сякаш детето пред нея имаше трудности с възприемането.

— Прави, каквото ти казват, соламнийке — нареди Джерард.

Одила му хвърли бегъл поглед. Каквото и да се беше надявала да стане, определено не бе сполучило. Джерард въздъхна и вътрешно поклати глава. Жената отново се взря в Мина и за момент като че се канеше да откаже. Сетне протегна ръка и докосна тази на водачката. Одила погледна дланта си, сякаш изненадана от собствените си действия.

— Що за чародейство е това? — извика разтърсено. — Какво ми направи?

— Нищо — отвърна меко Мина. — Онази част от теб, която търси храна за душата ти, сама протегна ръката ти към мен.

Тя я взе.

Одила възкликна от болка. Опита да се изскубне, но не успя, макар водачката, поне доколкото му се струваше на Джерард, да не упражняваше каквато и да е сила в хватката си. От очите на Одила избликнаха сълзи. Тя прехапа устни. Ръката й трепереше, тялото й се тресеше. Преглътна и се опита да понесе болката, ала в следващия миг падна на колене. Сълзите се стичаха по бузите й. Тя сведе глава.

Мина се приближи до Одила и плъзна пръсти по дългата й черна коса.

— Сега вече виждаш — каза тихо водачката. — Сега вече разбираш.

— Не! — извика задавено жената-рицар. — Не, не го вярвам.

— Вярваш — каза Мина. Тя повдигна брадичката й и я принуди да я погледне в кехлибарените очи. — Не те лъжа. Ти лъжеш себе си. Но когато умреш, ще отидеш при Единия Бог и вече няма да има лъжи.

Одила се взираше подивяло в нея.

Джерард потрепери, разтърсен до дъното на душата си.

Стрелецът се наведе и зашепна нещо в ухото на водачката. Тя го изслуша и кимна.

— Капитан Самювал предполага, че можеш да ни дадеш ценна информация за отбраната на Солантъс. — Мина й се усмихна и сви рамене. — Тези сведения не са ми необходими, но капитанът смята, че биха му свършили работа. Следователно, преди да те екзекутират, ще бъдеш разпитана.

— Няма да ви кажа нищо — отвърна с удебелен глас Одила.

Водачката я изгледа натъжено.

— Да, предполагам, че е така. Страданията ти така или иначе ще бъдат напразни, понеже, уверявам те, едва ли можеш да ми кажеш нещо, което вече не зная. Правя го само, за да угодя на капитан Самювал. — Тя се приведе и я целуна по челото. — Предавам душата ти на Единия Бог — произнесе тя, след което се изправи и обърна към Джерард.

— Благодаря ти, че достави съобщението си. Не те съветвам да се връщаш в Квалиност. Берил няма да ти позволи да влезеш в града. Ще нападне столицата утре призори. Колкото до наместник Медан, той е предател. Отдавна се е влюбил в елфите и техните обичаи, а любовта му е разкрила формата си в лицето на Кралицата майка Лораланталаса. Наместникът не е евакуирал града. Квалиност е пълен с войни на елфите, готови да дадат живота си в негова защита. Крал Гилтас е подготвил капан за Берил и нейните части — хитър капан, трябва да призная.

Долната челюст на Джерард беше увиснала. Помисли си, че вероятно трябва да каже нещо в защита на Медан, но почти веднага си даде сметка, че това може да го направи негов съучастник. А може би вече й беше известно дори кой е Джерард и нито действията, нито пък думите му биха имали някакво значение. Най-сетне успя да попита единственото, което искаше да узнае:

— Берил… предупредена ли е? — Устата му беше пресъхнала. Едва успяваше да произнася думите.

— Драконесата е в ръцете на Единия Бог, както и всички ние — отговори Мина.

Тя му обърна гръб. Изчакващите търпеливо реда си офицери наоколо тутакси я наобиколиха и отрупаха с въпроси. Водачката отиде при тях, за да ги изслуша и да им даде нарежданията си. Джерард беше освободен.

Одила се изправи и почти веднага щеше да падне, ако точно в този момент Джерард, под предлог, че я дърпа за ръката, не бе пристъпил, за да я подкрепи. Запита се кой кого подкрепяше всъщност. Самият той също се нуждаеше от помощ. Потеше се обилно и чувстваше силно изтощение.

— Не мога да ти дам отговор — обади се капитан Самювал, въпреки че младият войн не го беше питал нищо. Стрелецът се доближи, за да поговорят. — Вярно ли е онова, което каза Мина за Медан? Предател ли е станал?

— Аз не… не зная. — Джерард усети, че гласът му изневерява. Беше се уморил да лъже, а и бездруго вече не виждаше смисъл. Битката за Квалиност щеше да се състои призори на следващия ден. Стига да й вярваше, а той й вярваше, макар да не знаеше как или защо се е получило така. Поклати отпаднало глава. — Предполагам, че няма голямо значение. Вече не.

— Ще се радваме, ако се присъединиш към редиците ни — предложи капитанът. — Ела, ще ти покажа къде да отведеш пленницата. Човекът, който се занимава с разпитите, все още се устройва, но от утре ще започне работа. Още един меч ще ни бъде от полза. — Той се загледа към града и почернелите му от войници стени. — С колко ли защитници разполагат, как мислиш?

— Навярно много — подчерта Джерард.

— Да, вероятно си прав — Самювал потърка наболата си брада. — Обзалагам се, че тя знае, а? — подхвърли пръст към Одила, която ходеше замаяно и като че нито забелязваше накъде отива, нито се интересуваше.

— Не съм сигурен какво знае или не знае — отвърна начумерено младият войн. — На мен не каза нищо и се съмнявам, че ще проговори даже пред вашия мъчител. Упорита е, поне това трябва да й се признае. Къде да я отведа? С радост ще се отърва от присъствието й.

Капитанът го отведе до една палатка, в близост до която ковачът и чираците му подреждаха инструментите си. Отбиха се при тях, за да вземат окови за краката и китките й, след което Самювал помогна на Джерард да й ги сложат. Той подаде ключа на младия войн.

— Твоя пленница е — каза.

Джерард му благодари и напъха ключа в ботуша си.

В палатката нямаше легло, но капитанът донесе на Одила храна и вода. Тя отказа да се храни, ала успя да пийне малко вода и дори поблагодари с неохота за вниманието.

После легна на пода и се втренчи в платнището над главата си с широко отворени очи.

Джерард я остави, излезе навън и се запита какво да прави оттук нататък. Реши, че ще стори най-добре, ако сам хапне поне малко. Не беше съзнавал колко е гладен, додето не видя хляба и сушеното месо в ръцете на Самювал.

— Аз ще взема храната — каза той. — След като тя не я иска.

Капитанът му я подаде.

— Все още не са издигнали походната кухня. Но там, от където го взех, има предостатъчно. Аз също се канех да се подкрепя. Ако искаш, ела с мен.

— Не — отвърна Джерард. — Благодаря, но предпочитам да я наглеждам.

— Няма къде да отиде — каза развеселено Самювал.

— И все пак аз отговарям за нея.

— Както желаеш. — Капитанът се отдалечи. Очевидно забеляза свой приятел сред тълпата, защото започна да маха с ръка. Младият войн видя минотавъра от патрула, който ги бе пресрещнал, да маха в отговор.

Джерард приклекна пред входа на затворническата палатка. Яде, без дори да усети вкуса на храната. Малко по-късно осъзна, че е забравил водния мех при Одила и влезе при нея, за да го вземе. Движеше се внимателно, мислейки, че е заспала.

— Будна съм — обади се жената.

— Опитай да си починеш — отвърна той. — Няма какво друго да направим, освен да изчакаме спускането на нощта. Ключът за оковите ти е в мен. Ще се опитам да ти намеря някаква броня или туника…

Тя отмести поглед от него и се втренчи встрани.

Джерард трябваше да попита.

— Какво видя, Одила? Какво видя, когато тя те докосна?

Жената затвори очи и започна да трепери.

— Видях ума на един Бог!