Дукесата

Глава десета

Когато Клер влезе в централната част на къщата, семейството беше вече седнало на масата за вечеря. Тя не се отби най-напред в стаята си, за да се преоблече, а се насочи направо към трапезата както си беше в мръсната рокля, несменяна от три дни. Когато понечи да влезе, един лакей й препречи пътя.

— Нейна светлост не желае семейството да бъде смущавано по време на вечеря — каза той.

Клер го изгледа злобно.

— Когато стана дукеса, ще си спомня какво ми казахте току-що.

Неочаквано лакеят отвори вратата пред нея.

Тя тръгна право към креслото на Хари от късата страна на масата. Присъстващите тъкмо начеваха супата си.

— Трябва да говоря с теб — каза тя.

Клер беше вече достатъчно дълго на острова, за да знае, че никой, при никакви обстоятелства не бива да смущава англичанина по време на вечеря. Това беше толкова желязно правило, че никой дори не се опитваше да разсъждава върху него. То просто се спазваше.

Хари беше толкова шокиран, че само седеше и я гледаше.

— Трябва да говоря с теб. Веднага.

Клер не погледна останалите на масата, но чувстваше стъписаните им погледи. Без съмнение в този миг затвърдяваше убеждението им, че американците са варвари.

Хари остави настрана лъжицата си, отмести креслото си назад и излезе след нея от стаята.

— Какво се е случило? — попита той, убеден, че само смъртен случай можеше да е причината за такова нечувано държание.

— Трябва да говоря с теб.

Сърцето на Хари се разтуптя. Едва ли ставаше дума за майка му. Със сигурност щяха най-напред на него да му съобщят, ако беше получила удар. Втората възможност, която му мина през ума, беше, че Клер иска да разтрогне годежа. Боеше се от това. Ако загубеше своята богата американка, майка му щеше да се ядоса. Нещо повече, щеше направо да побеснее.

Когато стигнаха синия салон, Хари беше подготвен за най-лошото. Ако се беше случило нещо, което да я подтикне да върне годежа, щеше да направи всичко, за да я разубеди.

Затвори вратата след себе си и се облегна на нея.

— Какво има?

За негова изненада Клер се хвърли на гърдите му и се притисна до него. Мина известно време, докато Хари проумя, че страховете са му напразни. Отмести я на лакът разстояние.

— Какво се е случило?

Тя започна да говори, но толкова несвързано, че мина време, преди да разбере какво казваше. Чу името Тревилиън и едва не се засмя от облекчение. Това ли беше всичко, което я смущаваше? Брат му беше в състояние да подлуди и светец. Този щур Тревилиън беше вбесявал мъже на всичките пет континента — трябваше да му се признае, че се касаеше главно за мъже.

— Какви ги е забъркал пак Уили? — попита той и сложи ръце върху раменете й.

— Бях при него. — Тя не плачеше, но той усещаше как трепери с цялото си тяло. От опит знаеше, че Тревилиън често караше хората да треперят.

— Била си при него? — повтори Хари тихо и се замисли над тези думи. — Да не би да си решила да се омъжиш за Уили?

Клер свали ръце от раменете му.

— Да се омъжа за него ли? Да не си се побъркал? — Хари отново изпита облекчение.

— Нека изчакаме да видим какво ще стане. Ако се окаже, че си бременна, ще се оженим по-рано от уреченото. Ще призная детето като мое и…

Тя го погледна ужасена.

— За какво говориш всъщност?

— Ако си била при него, то…

Ненадейно Клер избухна в смях.

— О, Хари, колко си смешен! Нямам пред вид, че съм спала с него, а че през последните три дни не бях в моето легло. Бях при Тревилиън, за да се грижа за него. Той имаше пристъпи от малария.

— Оман — беше всичко, което Хари каза в отговор. Не искаше да се издаде пред Клер, че не знаеше абсолютно нищо за нейното заболяване. Беше се върнал само преди няколко часа от пътуването си и първата му мисъл беше за вечерята. Действително беше забелязал с периферното си зрение, че я нямаше на трапезата, но това не беше необичайно за Клер. Не разбираше американците и нямаше желание тепърва да ги разбере. Ако Клер желаеше да се откаже от вечерята си, той нямаше право да й го забранява.

— Той е капитан Бейкър — каза тя разгневено.

— Да.

— Искам да науча всичко за него. Искам да знам какво прави тук и защо се крие.

Хари никога не беше я виждал толкова възбудена. Лицето й беше зачервено, очите й пламтяха като въглени.

— Да не си се влюбила в него, Клер?

— Не — отвърна тя, а той видя по очите й, че това е самата истина. — Не съм се влюбила в него.

Хари въздъхна облекчено, но после се намръщи. Когато една жена казваше, че иска да разговаря с него, това означаваше, че няма да млъкне с часове. Отвори вратата, заповяда на лакея да сервира вечерята в синия салон и нареди никой да не ги смущава.

— А сега, скъпа, разкажи ми с какво Уили те е ядосал толкова много! — Искаше да научи какво беше разказал брат му на Клер за роднинството им.

Тя го заля с истински порой от думи. Хари винаги я беше смятал за тихо, не много разговорливо създание — едно от най-ценните й качества според него — но сега тя го засипа с изрази, които му разкриха съществени празноти в неговия речник. Разказа му, че прекарала няколко дни при Тревилиън. Съобщи му за посещението им при стария Мактарвит. Описа му разходките им, ястията и книгите на Уили, разговорите.

Прекъсна разказа си само когато сервираха вечерята върху голямата маса в салона. След като лакеят се оттегли, Хари започна да яде, докато Клер сновеше из помещението и продължаваше да говори.

— Но ти не знаеш какво значение имаше в живота ми капитан Бейкър. Изучавах съчиненията му ред по ред. Събирах факти за живота му. Знам толкова неща за него.

Макар че го заля с поток от информация, за Хари оставаше загадка какво, за Бога, беше сторил Тревилиън, че да я извади така от равновесие. От лъжата му ли беше толкова възмутена? Или защото все още искаше да пази в тайна истинската си самоличност?

Едва когато му разказа за ужасните карикатури, които й направил Тревилиън — а за тях Уили се ползваше с лоша слава — Хари разбра най-сетне. Когато видя за пръв път шаржовете, които му бе нахвърлял Тревилиън, той се обиди както никога през живота си. Тревилиън го беше изобразил като малко бебе със завити къдрици, което се вкопчва като удавник за майка си. Понякога Уили му слагаше лицето на майка му вместо неговото, а на нея неговия образ.

Хари искаше да обясни на Клер, че Тревилиън правеше карикатури на всички, включително и на себе си, като автошаржовете бяха не по-малко язвителни. Обичаше да се изобразява като глупак — прекалено доверчивия наивник, когото винаги предават.

Но нещо накара Хари да замълчи пред Клер. Не очакваше, че тя прекарва толкова време с брат му. Досега мислеше, че през деня тя се залисва с обичайните женски занимания. Все повече го шокираше откритието, че беше прекарвала дни и нощи с брат му и дори е разгледала тайните тунели на къщата с него.

— Тревилиън може да бъде много груб — каза Хари с пълна уста. — Но жените винаги го харесват.

— Аз също го харесвах. Гледах на него като на приятел, но той само ме е използвал. Изследвал ме е. Водел си и записки за мен, сякаш съм от онези диваци, чиито странни обичаи наблюдава и записва.

— Искаш ли да опиташ говеждата пържола? Великолепна е.

Клер седна на масата и Хари сложи парче говеждо в чинията й, но тя не го докосна.

— Можеш ли да ми кажеш какво го е направило толкова студен, толкова безчувствен?

Въпросът й го озадачи. Тревилиън безчувствен? Боже милостиви, та той не познаваше по-избухлив, по-подчертано чувствителен човек от него!

— Защо е тук? Защо си го приел при себе си?

— Какво ти разказа за роднинството си с нас? — Хари затаи дъх и зачака отговора й. Тревилиън му беше казал, че не желае херцогството, но беше достатъчно само да промени решението си и той, Хари, щеше да остане на сухо. Наистина щеше да получи малко пари от майка си, но абсолютно нищо друго. Тоест, оставаше с празни ръце, ако изпуснеше своята американка — нещо, което не смяташе да допусне.

— Каза, че бил братовчед, но не уточни точно какъв.

— Да, той ми е роднина, както и всички тези хора, които живеят в къщата.

— И ти се грижиш за тях? — каза Клер.

— Правя каквото ми е по силите — отвърна Хари скромно.

Тя стана от масата и отново закрачи из салона.

— Защо е променил името си?

Хари се забави с отговора си.

— Изгониха го от Брамли, когато беше на девет години.

— Пратили са го в интернат?

— Не. Доколкото знам, Тревилиън никога не е ходил нито в държавно, нито в частно училище.

— Защо тогава са го изпъдили от къщата?

Хари сви едва забележимо рамене.

— Това се е случило една-две години след като съм се родил и затова не знам всички подробности. Разказваха ми, че бил трудно дете, постоянно се карали с по-големия си брат и винаги Тревилиън започвал пръв. — Хари се усмихна. — Когато двете хлапета веднъж били с баща си във Франция и в града избухнала епидемия, нощем идвали мъже с каруци, които събирали и отнасяли труповете. Тревилиън и по-големият му брат подкупили един от тези колари, за да ги вземе при нощните му обиколки. Разказваха, че в рова, където хвърляли труповете, горял син пламък.

— Да, това му подхожда. И заради такива ли детски лудории баща му го изпъдил от къщи?

— Майка му го изпъдила от Брамли. Пратила го при своя баща. — Хари преглътна. — Наричаха стария човек Адмирала. Трябва да е бил твърде строг възпитател, защото се надяваха да внуши малко дисциплина на Тревилиън.

— Но и той не е успял, нали?

— Да. Тревилиън не искаше да се подчинява на никого. Несъмнено е имало страшно много кавги между него и Адмирала. Със сигурност знам, че в края на краищата двамата се намразиха. Когато Уили беше на шестнадесет години, той избяга от дядо си и постъпи в армията.

— Като Франк Бейкър?

— Да. Адмиралът искал Тревилиън да кандидатства във флота, но той не понасял нито кораби, нито морето. Накрая сам си купил офицерския чин в армията. И за да не може да го намери дядо му, сменил името си. Мисля, че играта му на криеница отначало била просто поредната детска щуротия, по-късно обаче стана много важна за Уили. Той искаше да докаже на дядо си какво може, защото именно старецът предричаше, че от Уили никога нищо няма да излезе, че е негоден за сериозна работа и без семейството ще е кръгла нула. Струва ми се, че Уили искаше да опровергае дядо си.

— И е успял напълно. Капитан Бейкър е доказал, че е велик човек.

— За някои, може би. — Хари се нацупи. Тази жена принадлежеше на него, не на брат му. Обърна се и мило й се усмихна. Хари умееше да използва красотата си.

Клер се приближи до масата и седна до него.

— А сега ми кажи защо си прекарвала толкова време с моя… братовчед. Нима няма достатъчно занимания за теб тук, в къщата?

— Струва ми се, че ми беше малко скучно. — Тя погледна надолу към ръцете си. Не искаше да изглежда в очите му като жена, която се оплаква. Не искаше Хари да си помисли нищо лошо за нея. — Беше ми само малко скучно. — Тя вдигна очи с надежда. — О, Хари, кога ще се запозная с майка ти?

— Когато поискаш — отговори той самоуверено. Но в себе си не беше толкова сигурен. Що се отнася до вироглавството, Тревилиън не представляваше нищо в сравнение с майка му.

— Хари, искам да прекарвам повече време с теб. Искам между нас да бъде така, както беше в Лондон. Искам да правим нещо заедно, да ходим на излети, да разговаряме. Искам да се показваме пред хората като влюбена двойка, каквато сме в действителност.

— Да, разбира се. — Трябва да поговоря с Тревилиън, помисли си Хари. В края на краищата беше ухажвал Клер достатъчно в Лондон и смяташе, че сега може да води отново собствения си живот. Беше си опекъл работата. Замина за Лондон, защото до ушите му стигна, че там може да покори сърцето на хубава богата американка, запозна се с нея и я спечели за себе си. А сега беше принуден да продължава да я ухажва, защото брат му се намеси.

— Искам също да мога да се виждам със сестра ти.

Лицето на Хари засия при тези три думи.

— С Лотрис ли? Ама, разбира се, можеш да прекарваш с нея колкото искаш време. Тя харесва същите неща като теб.

Клер приближи до него, за да погледне в лицето му.

— А какви неща според теб харесвам аз?

— Книги. История. И най-вече шотландци.

Клер се усмихна, а Хари въздъхна облекчено. Тези жени и проклетите изпитания, на които подлагат човек! В това отношение всичките му любовници си приличаха като две капки вода: не им стигаше, че беше при тях — не, те искаха още и доказателства за любов!

— Знам, че Лотрис обича да чете. И какво друго обича?

Хари посегна към чашата си с вино. Твърде рядко се беше хранил, без зад стола му да стои някой, който да го обслужва, а сега беше принуден и сам да си налива виното.

— Имаш пред вид, освен Джеймс Кинкейд?

Клер седна в скута му.

— Кой е този Джеймс Кинкейд?

Хари вече съжаляваше, че се изпусна.

— Никой. Просто шега. Никой, повярвай ми. По всяка вероятност вече е умрял. Не знам, наистина.

— И кой е бил все пак?

Хари пресуши чашата си и посегна към бутилката в сребърната кофичка. Не можеше да я стигне, без да обърне гръб на Клер, и се отказа. Жените в лабилно душевно състояние понякога имаха най-чудновати идеи. Ако загърбеше Клер, за да вземе бутилката, току-виж си помислила, че обича виното повече от нея.

— Лий се влюби в него до уши още като малко момиче. А може и винаги да е била влюбена в него, не знам точно. Бях още дете, когато… — Не можеше да си спомни какво се случи, когато сестра му за пръв и последен път се опълчи срещу майка му, но знаеше много добре какво стана след това. Нямаше да се учуди, ако и до днес в най-затънтените стаи на старата къща още ехтяха виковете на Лотрис.

— Какво се случи после?

— Изборът й беше крайно неподходящ. Лий е дъщеря на дук, както знаеш. Кинкейд беше… — спря се, защото забеляза у Клер онова унесено изражение, което всички жени придобиват щом надушат любовна история.

— Кинкейд е — или по-точно беше — най-ужасният човек, който можеш да си представиш. Абсолютно откачен. Скиташе из околностите и си говореше сам. Джобовете му бяха натъпкани с листчета, които ръсеше по земята. Селските хлапетии тичаха след него и пееха подигравателни песнички по негов адрес. Мама беше права, като забрани на дъщеря си да се омъжи за този човек.

— Но Лотрис не се е омъжила и за никой друг, нали?

Хари кимна. Не желаеше да разказва на Клер нищо за войната, която се разрази тогава между майка и дъщеря. Лий беше заявила, че ако не й позволят да се омъжи за своя избраник, няма да вземе никого другиго, на което майка му отвърна, че ако Лий не се подчини, ще превърне живота й в ад. Лий беше отвърнала:

— По-добре това, отколкото като теб да се омъжа за човек, когото мразя, и да водя твоя живот.

Това беше последната бунтарска проява на Лий. Хари знаеше, че майка му отдавна беше сломила всяка съпротива у сестра му, тъй като според него не съществуваше по-силен човек от нея.

Клер стана от коленете му и Хари тутакси се пресегна към бутилката с вино.

— Хари — каза Клер. — Трябва да правя нещо. В Америка винаги бях заета.

Според Хари всички американци бяха винаги заети. Те явно не можеха да си представят, че човек ще стои със скръстени ръце и няма да прави нищо. Те винаги или вършеха нещо, или крояха планове за утрешни задачи. Чувал беше за една ужасна американска домакиня, която се хвалела, че кара гостите си да вечерят точно за петдесет минути.

— Разбирам те, скъпа. Та всички ние се нуждаем от задълженията си. Животът на мъжа не струва нищо, ако не изпълни предназначението си на тази земя. — Беше прочел това някъде и сега се зарадва, че успя да го цитира. — За какво си мислиш?

Клер погледна през прозореца. Навън беше тъмно, но завесите не бяха още спуснати. В стъклото виждаше собствения си образ и хубавото лице на Хари, който се поклащаше на стола и пиеше вино. Тя се обърна към него.

— Искам да посетя всичките ти имоти. Представи ми своите управители. Искам да ми покажеш как функционира огромното предприятие, което ръководиш.

Хари се поусмихна. Той самият нямаше да познае иконома на Брамли, ако го срещнеше по коридорите. Налагаше му се да помоли Чарлз да му съдейства в този случай.

— Разбира се. За мен ще бъде удоволствие да ти покажа всичко. Нещо друго?

Сега сигурно щеше да поиска да й сваля луната от небето, помисли си Хари. Само някой в бъдеще да му намекнеше, че не е заслужил милионите на жена си, щеше да застреля кучия син на място.

Очите й се разшириха.

— Хари, ти управляваш все пак това имение и херцогските имоти, нали?

Ох, тези американци с техния отвратителен трудов морал, помисли си Хари. Всички без изключение бяха убедени, че мъжът трябва да работи — възглед, към който не желаеше да прояви никакво разбиране.

— Разбира се, че аз управлявам имотите си. Нима не правя това по цял ден? Казал ли ти е някой нещо, та се съмняваш?

— Тревилиън твърдеше, че ти ги управляваш точно колкото… — Тя му се усмихна. — Няма значение какво казва Тревилиън. Край с това. Отсега нататък започва новият ми живот на дукеса. Трябва да науча много неща и отсега се радвам на всичко. Може ли да излезем с конете утре на разсъмване? Искам да започна с обиколка на земите ти. За да получа обща представа, нали разбираш?

— Да, разбира се, че може да разгледаш имението ми. Ще тръгнем на разсъмване. Или предпочиташ да поспим до по-късно и после да потеглим? — попита той с надежда.

— Не, не ми трябва много сън. Освен това с удоволствие ще се запозная с майка ти. И искам да те помоля да разпиташ дали този Джеймс Кинкейд е още жив и ако е жив, къде живее сега.

Хари отпи голяма глътка вино, за да не изпъшка гласно.

— Сигурен съм, че този човек е умрял. Май го прегази файтон. Той не гледаше къде върви. Не мислиш ли, че е време да си лягаш, любов моя?

— Да, ще тръгвам. Хари, имам чувството, че сега всичко е наред. Вече се чудя защо загубих толкова време с онзи човек, след като мога да го прекарвам с теб. Утре започвам нов живот. — Тя обви ръце около врата му и го целуна по челото, докато той потупваше ръката й. После Клер си тръгна.

Хари остана неподвижен на мястото си, докато влезе прислужникът да разтреби масата.

— Извикайте Чарлз при мен.

— Струва ми се, че господин Сорънсън вече си е легнал, сър.

— Тогава го измъкнете от леглото! — сопна се Хари. — Той трябва да ми каже кой управлява това имение! И как се управлява. — Хари пи още вино и продължи да се пита дали и прадедите му са се бъхтили така убийствено за парите на жените си.

Когато Клер се събуди на следващата сутрин, обзе я треската на радостното очакване. Дори мисълта, че ще прекара деня с Хари, беше достатъчна да я ощастливи. Спусна се долу, но там й казаха, че той още не е станал, защото снощи му се наложило да работи до късно. Лакеят увери Клер, че иначе Хари става преди първи петли. Докато изричаше това, той не успя да скрие усмивката си.

Клер престъпяше от крак на крак в покрития вход долу, докато Хари слезе, превъзходно облечен и готов за нейната обиколка. Представи й мистър Сорънсън, секретарят по управлението, който щеше да ги придружава. Клер беше малко ядосана, че нямаше да бъдат сами, но преглътна разочарованието си и тръгна с Хари към конюшните.

За пръв път ги виждаше на дневна светлина. С Тревилиън винаги вървяха пеша. Побърза да пропъди този мъж от съзнанието си. Напрягаше сили да изхвърли всяка мисъл за Тревилиън — капитан Бейкър.

С изненада видя колко разкошни и великолепно поддържани са конюшните и подскочи, когато установи, че за разлика от къщата, тук имаше течаща вода. Когато забеляза с каква любов конете посрещнаха Хари, тя се досети за причината.

Трогна се, когато Хари й подари най-прекрасната кобилка, която беше виждала през живота си. Животното имаше грациозни крака и ласкаво потърка муцуна в рамото на Клер.

— Много е хубава, Хари, чудесна е!

Той се усмихна доволен, че тя беше във възторг от подаръка му. Слава Богу, че снощи ловко беше избягнал развалянето на годежа, тъй като този кон и още четири други бяха взети на кредит, който щеше да оправя след сватбата си — след като вземеше зестрата й. Отделно от това беше продал няколко много ценни картини, порцелан и един наистина великолепен античен сребърен сервиз за хранене, собственост на семейството от петнадесети век.

Помогна й да се качи на коня и започнаха обиколката. В началото Клер разпитваше Хари за всичко, което искаше да научи, но годеникът й така съвестно повтаряше всеки неин въпрос на господин Сорънсън, че й стана неприятно. Нима Хари бе дотам скромен, че държеше да подчертае равенството си със своя служител?

Яздиха с часове и обиколиха обширни земи, като оставиха доста мили черен път зад гърба си. Клер се запозна с пазачи на дивеч, арендатори и събирачи на аренда. Яздеха през гори, градини и ниви. Където и да минеха, хората излизаха от къщите си, за да ги видят, да им предложат нещо за хапване и да поднесат на Клер букети от билки и цветя. Клер ядеше и пиеше от всичко, което й предлагаха, и привързваше всички китки към седлото си. Децата излизаха от дворовете и се смееха с Клер при вида на отрупаната с цветя кобилка, а после се втурваха да накъсат още пурпурночервен пирен и да украсят с него конската шия.

Клер се радваше от цялата си душа на тези срещи, но имаше и моменти, когато й беше трудно да запази усмивката си. Хари не беше в добро настроение. Не желаеше нито да яде, нито да пие от онова, което му предлагаха селяните. По едно време каза:

— Предпочитам да ми се сервира в чиния.

Когато дечурлигата понечиха да го окичат с цветя, той ги прати по дяволите. Клер се опита да го успокои. Баща й също възприемаше децата като напаст божия и сега установи, че Хари не падаше по-долу. Не видя нищо лошо в това.

Даваше вид, че не забелязва някои неща. Конюшните на Хари бяха великолепни постройки с мрамор и махагон, имената на жребците бяха гравирани върху месингови табелки. А къщите на селяните, които също принадлежаха на дука, изглеждаха така, както са изглеждали по времето на нормандското нашествие.

Разбира се, срещнаха и няколко солидни къщи и Клер се зарадва на сградите, които бяха покрити с керемиди вместо със слама и се отопляваха с хубави печки за дърва и въглища, а не с открити торфени огнища без комини. Но когато разговаряше със собствениците на тези къщи, объркването й нарасна. Разпитваше ги за земята, която бяха взели под аренда от Хари. Дядото на Клер притежаваше доста ферми и ги беше превърнал в твърде печеливши предприятия. Но тук срещаше плодородна земя, която не се обработваше, и плугове, които ръждясваха под навесите. И не видя човек, който да работи на полето.

Попита Хари защо е така и получи смущаващия отговор, че хората тук предпочитали животните. Не проумяваше с какво това пречи да се обработва земята.

Горите също бяха съвсем запуснати. За нея дървото беше един възстановяващ се продукт. Дърветата се секат и се насаждат нови: горите бяха като житните култури, само дето носеха по-бавно печалба. Тези гори тук изглеждаха така, сякаш най-малко двадесетина години никой не се беше грижил за тях. Младите дървета растяха безразборно и всичко беше обраснало в къпинак.

Попита Хари защо са оставили дърветата на самотек и как добиват дървесина. Господин Сорънсън й обясни, че младите гори са прекрасно убежище за лисици и яребици. Нима имаха ферма за дивеч?

Хари я погледна така, сякаш е полудяла.

— Те ни трябват за лов. Не ги продаваме.

Клер разбра, че отново разсъждава като американка. Вече беше присъствала на лов за лисици и знаеше, че англичаните обожават да стрелят по животни.

Когато се върнаха в къщата, беше почти обяд. Навъсеният Хари потърси нещо за ядене, а Клер отиде в стаята си да се преоблече. Не обърна внимание на ужасната госпожица Роджърс, която не спираше да мърмори. Престарялата женица беше убедена, че трябва да подрежда живота на Клер по часове и негодуваше, че отново целият й график е отишъл по дяволите.

— Оставете ме на мира — й каза Клер, но когато старицата не се помръдна, я изгледа така свирепо, че тя подви опашка и изчезна от стаята.

Клер седна по бельо пред тоалетната масичка и се взря в огледалото. Очевидно не знаеше абсолютно нищо за живота на бъдещия си съпруг. Не разбираше нито хората, които живееха тук, нито страната им.

Беше видяла гладни селяни, но и изоставени ниви, годни за добив на пшеница или други култури. Дори къпините, които можеха да се берат и продават, гниеха по земята. Беше видяла коне, настанени по-добре от хората.

Видяното през деня я наведе на размисъл. Не беше човек, който иска всичко наготово. Беше дете на дядо си. Вярваше в упорития труд и в това, че онези, които работят най-много и имат най-добрите идеи, ще спечелят и най-много пари.

Но с парите растеше и отговорността. Дядо й винаги казваше, че най-голямото богатство е живият човешки труд и постоянно се грижеше за своите работници. Затова никога не беше имал главоболия със стачки и саботажи.

Клер се опита да си внуши, че в Шотландия всичко е различно, но веднага пред очите й застанаха одрипавелите деца, които браха цветя за нея. Думата „клан“ означаваше „деца“. Според господстващата тук традиция тези хора бяха деца на Хари, но той не се държеше като техен баща.

Помъчи се да не вижда Хари в неприятна светлина. Трябваше да мисли само хубави неща за него. Важно бе да го обича какъвто е в действителност — а не какъвто би искала да бъде.

Тя отиде до гардероба да извади друга рокля. Може би Тревилиън беше прав — такива бяха възможностите на Хари, така беше възпитан. Това отношение към земята и хората беше единственото, което познаваше.

След обяда щеше да поговори с него. Може би щеше да й разреши да промени нещата, щом като се оженят. Не виждаше защо Брамли да не стане печелившо предприятие. Сигурно това желаеше и Хари — само че не знаеше как да го постигне. Да, това беше причината. Беше сигурна, че е така.

Извади роклята от гардероба и се усмихна. Да, това трябваше да е причината.