Дукесата

Глава осма

Странно е как двама души могат да гледат едно и също нещо, но да го възприемат по съвършено различен начин. Когато Клер видя пред себе си Ангъс Мактарвит, висок около метър и шестдесет и с биче телосложение, тя разбра, че пред нея най-сетне стоеше истински шотландец — човек, който не носи килт, за да хвърля прах в очите на хората, а защото това беше дрехата, която винаги е носил, както и неговите прадеди от незапомнени времена. Мактарвитови вероятно не бяха свалили килта и по времето, когато Англия, в поредния си напън да подчини шотландците, им беше забранила да носят националната си дреха.

Тревилиън, напротив, виждаше злия дребосък, който не знаеше какво е да делиш своето с други хора, или, не дай си Боже, да подариш нещо — човек, който с еднакъв успех би могъл да бъде на тридесет и пет и на сто и пет години. Беше невъзможно да се определи възрастта му и защото беше опушен в кафяво от торфа, който използваше за дестилирането на своето уиски. Торфена беше и водата, с която правеше уискито. Той не я пиеше и съвсем определено никога не беше се къпал в нея.

Тревилиън понечи да се извини на Клер за външния вид на това ужасно човече, но видя пред себе си двама души, които се бяха влюбили от пръв поглед един в друг. Лицето на Клер сияеше и тя пристъпи с протегната ръка към мъжа:

— Лорд Мактарвит!

— Лорд Мактарвит — изръмжа Тревилиън презрително. От години никой не беше наричал стареца другояче, освен чисто и просто „Мактарвит“. А той беше главатар на клан.

Тревилиън забеляза как лицето на стареца се смекчи и подобните на щавена кожа бръчки се разляха в усмивка, от което той заприлича на добродушно джудже.

— Ах, момиче — заумилква се като котка старецът, взе ръката на Клер и я погали. — Заповядай в скромния ми дом. Искаш ли да пийнеш глътка?

— От вашето уиски? — попита Клер така, сякаш бе опитвала всички видове уиски на света и смята неговото за най-доброто.

Тревилиън направи гримаса и последва двамата към една схлупена, покрита с папур къщичка, Мактарвит обаче му препречи пътя.

Когато погледна Тревилиън, добродушното му джуджешко лице се изкриви в обичайната за него свирепа физиономия.

— Вие пък какво искате от мен?

— Ако си въобразявате, че ще оставя момичето само с човек като вас, значи сте по-изкуфял, отколкото предполагах.

Тази забележка, изглежда се хареса на стареца и той отстъпи встрани, за да мине Тревилиън, но пред прага на дома си му препречи пътя за втори път.

— Мислех, че сте умрял.

Тревилиън му хвърли свиреп поглед.

— Продължавайте да го мислите.

Мактарвит свъси чело и за миг се спря, мъчейки се да проумее казаното, после кимна и влезе в колибата си. Тревилиън го последва.

От момента, в който престъпи през прага на Мактарвит, Тревилиън трябваше да се задоволи с ролята на наблюдател. През целия си живот бе слушал роднините си да проклинат майсторите на уиски. Баща му безконечно се оплакваше от крадливия им нрав и на нежеланието им да продават и купуват, както правеха всички останали. Тревилиън отрасна с убеждението, че светът щеше да изглежда по-добре без Мактарвитови.

Сега обаче седеше на трикрако столче до стената, наблюдаваше романтичната млада американка и стареца и видя Мактарвит в съвсем друга светлина. Ангъс Мактарвит беше отломка от друго време — тогава клановете са били още силни са воювали помежду си. Тогава мъжете се оценявали според воинските им умения, а не заради тлъстата им банкова сметка. Неговото семейство с векове беше служило на клана Макарън и сега той отчаяно се стремеше да се вкопчи в старите си житейски привички.

— Защо сте ме зяпнали така? — попита го Мактарвит с враждебен тон.

— Не му обръщайте внимание — каза Клер. — Той всички гледа по този начин. Така се чувства по-умен от другите.

Тревилиън изсумтя и отговори:

— Във всеки случай повече от вас двамата.

— А сега ми кажи, момиче, какво правиш тук?

— Ще се омъжвам за дука — отвърна Клер развеселена. Мактарвит погледна към Тревилиън.

— Ще се омъжва за Хари — обясни Тревилиън тихо.

При тези думи Ангъс отново се намръщи, и за Тревилиън беше ясно, че създалото се положение му е съвсем непонятно. Старецът веднага го беше разпознал. Следователно знаеше, че той е най-големият жив син на стария дук, и, следователно, наследник на титлата. Тревилиън се усмихна, като забеляза колко объркан беше старецът, но въобще не мислеше да отговаря на немия му въпрос.

— Какво правиш тогава с този? — попита Ангъс момичето и посочи с чашата си към Тревилиън.

Клер погледна за миг Тревилиън.

— Ние сме приятели — каза тя и се усмихна. — Или поне сме на път да станем.

Тревилиън удостои Ангъс със самодоволна усмивка. Старецът изсумтя и отново се обърна към Клер.

— Значи са ви пратили да ме изгоните от земята им, така ли?

— Никой не ме е пратил. Помолих да ме доведат при вас. — Тя си пое дълбоко дъх. — Дойдох да ви кажа, че когато стана дукеса, ще може да живеете през целия си живот тук и да крадете колкото си искате добитъка ми. В отплата аз ще крада вашето уиски, дори онова, което сте оставили да отлежава. Защото съм убедена, че в моите изби ще отлежи по-добре, отколкото там, където сте го скрили сега.

Тревилиън погледна Клер с недоумение. Очакваше, че ще обяви на стареца, че смята кражбите за вредни и ще му предложи примирие.

По лицето на Ангъс първоначално се изписа слисване. После от гърдите му се изтръгна дълбок, клокочещ звук, който вероятно представляваше смях, той взе ръката на Клер в своята и за миг Тревилиън се побоя, че ще целуне пръстите й.

— Искаш ли да хапнеш нещо, момичето ми?

Тревилиън едва не се задави с уискито си. Дори в една страна, печално известна като родина на скъперници, Мактарвитови бяха прочути със своята стиснатост.

— Е, може да не ти хареса, момиче — каза Ангъс. — Възможностите ми са скромни.

— Тя яде всичко и по всяко време — намеси се Тревилиън, облегна се на стената и загледа как старецът приготвя ядене за своята гостенка. С какво ли щеше да гощава Ангъс американката?

Мактарвит отиде до огнището, в което гореше слаб огън, започна да рови по полицата и извади парче сирене. То цялото беше почерняло от сажди, но когато Ангъс обели горния му стой, отвътре се оказа снежнобяло. Домакинът отряза няколко парчета, сложи ги в един тиган на огъня, за да се стопят. След това излезе навън и след малко се върна с три парчета месо, които без съмнение бяха от откраднатите телета.

— Предполагам, че и вие ще хапнете — с половин уста каза той на Тревилиън, като ясно се виждаше какво усилие му струва тази фраза.

— С удоволствие — отвърна Тревилиън, вместо учтиво да отклони поканата.

Под любопитния му поглед Ангъс взе друг тиган и сложи трите пържоли на огъня. Когато сиренето се разтопи, той му прибави малко гъст сос, като бъркаше непрекъснато. Щом сместа завря, наля от едно шише порядъчна доза уиски. От тигана излезе облак дим.

После старецът свали от полицата над огнището една очукана и нащърбена чиния. И тъй като беше също позацапана със сажди, Ангъс я избърса с ръкава на вехтия си, омазнен кожен жакет, сложи вътре пържола и я заля със соса от сирене и уиски. Накрая извади нож и вилица от метална кана, която също стоеше върху полицата над огнището, изтри ги двете в ръкава си и подаде приборите на Клер.

Тревилиън я наблюдаваше и се питаше какво ли щеше да прави сега богатата американка. Тя се усмихна, сякаш Ангъс беше Уелският принц, отряза парче от пържолата си и щом го опита, възкликна:

— Боже, колко е вкусно!

Ангъс се усмихна малко глуповато и взе втора чиния от полицата над огнището. Дори не си направи труда да избърше саждите, а сложи пържолата в нея, заля я със сос, седна на трикракото столче срещу Клер и започна да яде.

Тревилиън разбра, че сам ще трябва да си сервира своята порция. Взе една почерняла чиния и докато я триеше, улови погледа на Клер, който го съветваше да се откаже от това занимание. Явно смяташе, че е нарушение на етикета, ако си избърше чинията. Той изкриви лице и се наведе над тиганите. Пържолата, която Ангъс му беше оставил, беше най-малката. Тревилиън обра последния остатък на соса, взе мръсен нож и покрита със сажди вилица от металната кана, върна се на трикракото си столче до стената и започна да яде. След първата хапка обаче погледна Ангъс с нов респект. Пържолата действително беше превъзходна.

— Нямаше да е и на половина толкова вкусна, ако не беше крадена — заяви Клер. — И мога ли сега да ви попитам нещо, милорд? Умеете ли и да пеете, да свирите на някакъв инструмент или да декламирате стихотворения?

Тревилиън се разсмя. Дъртото магаре и песен!?! Щеше да звучи като бичи рев.

Ангъс пренебрегна реакцията на Тревилиън и отговори:

— Знам наизуст това-онова от Боби Бърнс.

— Това е любимият ми поет!

Цял час Тревилиън наблюдаваше и слушаше как Мактарвит декламира романтичните стихове на популярния в Шотландия Робърт Бърнс. Тревилиън, разбира се, ги беше чел. Те никога не бяха го трогвали особено, но сега, когато чу как ги декламира Агнъс, промени мнението си. За броени минути в очите на Клер се появиха сълзи.

— Сигурна ли си, че си американка, дете? — попита Агнъс.

— Аз съм толкова шотландка, колкото и вие, Агнъс Мактарвит — отвърна тя със същия тежък акцент. — Само че семейството ми беше на кратко посещение в Америка през последните сто-двеста години.

Старецът се засмя с нея.

— Какво да направя още за теб, момиче?

Тревилиън се изправи.

— Трябва да тръгваме. Имам работа и… — Със същия успех можеше да говори на прозореца, толкова малко внимание му обърнаха двамата.

— Искам някой да ми посвири на гайда — каза Клер. — Откакто съм в Шотландия, още не съм чула гайда.

И двамата размениха поглед, в който се четеше, че това е най-голямото нещастие, което може да сполети човек през живота му. Тревилиън направо се ококори.

— Ей сега ще се погрижа за това — обеща старецът и изскочи от съборетината си.

— Трябва да се връщаме в Брамли. Чака ме работа и…

— Ами тогава си тръгвайте — прекъсна го Клер. — Сигурна съм, че лорд Мактарвит ще ме отведе в къщи. Или може да кажете довечера на Хари, щом се прибере, къде се намирам. Той ще ми изпрати кола.

Имаше смисъл в това, което казваше, и Тревилиън знаеше, че сигурността й не е застрашена от изражението на стареца беше ясно, че е готов да я брани с цената на живота си, което обаче не означаваше, че Тревилиън трябва да я остави сама из шотландските планини. Доколкото познаваше Клер, тя беше способна да падне в торфено езеро, да яде до пръсване, или да се напие до несвяст. Във всяко друго отношение бе в безопасност.

— Ще остана — отсече той.

Тя му се усмихна и пъхна ръка в неговата.

— Ще ви се отрази добре, ако малко си подадете носа от вашата кула — каза тя, отстъпи крачка назад и го погледна. — Всъщност знаете ли, че сега изглеждате много по-добре, отколкото онази сутрин, когато се запознахме? Кожата ви вече няма зеленикав оттенък. — Тя улови брадичката му и огледа лицето му отляво и после отдясно.

Докосна го и веднага осъзна, че не бива да го прави. Беше се стоплила от яденето, от уискито и от гостоприемството на Мактарвит и чувстваше Тревилиън само като близък човек. Докосването й беше като сестрински жест, с който искаше да го ободри, задето с всеки изминат ден изглежда все по-добре — но когато допря кожата му, той я изгледа толкова настойчиво със странните си очи, че тя се отдръпна.

— Аз… хайде да видим какво ни готви лорд Мактарвит.

Тревилиън се усмихна. Добре разбираше чувствата й в този миг. И какво чудно имаше? Беше млада и здрава, а той, макар и няколко пъти да го нарече „старец“, бе в разцвета на силите си. Усмихнат я последва навън. Изведнъж му се зави свят и се улови за рамката на вратата. За миг се поколеба, защото му костваше усилие да загърби уюта, топлината в къщата, и да се изложи на студа, който го пронизваше до мозъка на костите. Маларията беше напаст, от която нямаше спасение.

Напуснаха колибата в ранния следобед, а се върнаха късно вечерта. Тези часове Тревилиън прекара седнал върху влажната земя в напразни опити да се запази с дрехата на баща си от хапещия студ. На поляната около Клер прииждаха все повече шотландски мъже и жени. Агнъс беше намерил отнякъде гайдар, после дойдоха още двама. Някой кръстоса два ръждиви стари меча на земята и младо момиче затанцува върху тях. Клер попита девойката дали може да я научи на танца с мечовете.

Тревилиън се облегна на стената и загледа как Клер подскача чевръсто над мечовете. Бързо усвояваше сложните стъпки и фигури и два часа по-късно вече танцуваше доста прилично. Тримата гайдари — чаровници като почти всички шотландци — ускориха ритъма, докато Клер заподскача толкова бързо, че полите хвърчаха около бедрата й.

Тревилиън влезе в обичайната си роля на наблюдател. При многобройните си пътешествия беше присъствал на безброй празненства и беше видял какво ли не. Както каза и Клер, беше ставал свидетел на безброй жестокости. Веднъж диваците, за да отпразнуват пристигането му в тяхното африканско село, разпънаха на кръст един човек. Беше видял стотици кервани с роби. „Цивилизованият“ свят се ужасяваше от варварството на робовладелството, но Тревилиън би могъл да възрази, че робството е нищо в сравнение с онова, което всеки ден се разиграваше в селищата на примитивните племена.

Някой се грижеше чашата му с уиски да бъде винаги пълна. Мъжете тук започваха да пият уиски от сутринта и не спираха до вечерта. Но човек твърде рядко можеше да срещне пиян шотландец, тъй като в суровия планински климат тялото имаше нужда от много повече енергия и алкохолът бързо се разграждаше.

Тревилиън седя с часове така, отпиваше от чашата си с уиски и наблюдаваше как хората се смеят и пеят. Не мина много време и надойде още народ от околните паланки и махали, някои доста отдалечени от къщата на Мактарвит. Изглежда някакви си десетина мили бяха за шотландеца като една крачка.

А Клер — Клер наистина приличаше на шотландка, дори повече, отколкото той, Хари или който и да е друг обитател в Брамли Хол. Колко време беше минало, откакто някой от семейството бе излязъл извън имението? Когато на Хари му потрябваше нов костюм или приключение — той запрашваше за Лондон. Другите се местеха от едно имение в друго, без да променят ни най-малко начина си на живот. Името Маккарън бе шотландско и носителят на титлата беше същевременно и главатар на клана, но отдавна вече този факт нямаше никакво значение за фамилията. Бащата на Тревилиън наистина много говореше за традицията, но само на най-големия си син — на онзи, който някога щеше да стане дук. А с Тревилиън въобще не разговаряше — освен за лошото му държание, когато пак беше изял нещо без разрешение. Най-големият син беше любимецът на бащата, а пък майката обичаше само Хари. За Тревилиън и двамата почти не се грижеха и той, оставен на самотек, можеше да трупа колкото си иска житейски опит.

Но накрая все пак го заловиха на местопрестъплението и го изпъдиха от къщата. Години наред се беше появявал само от дъжд на вятър. От член на семейството се превърнал в гост, когото никой не зачиташе.

— Но вие треперите — каза Клер и се наведе над него. Хубавото й лице беше заруменяло от танците. Никога не му беше изглеждала толкова привлекателна.

Тревилиън не можеше да допусне едно очарователно момиче да го покровителства като майка.

— Глупости! Никога не съм се чувствал толкова добре.

Клер му се усмихна и после обяви пред всички, че е уморена и трябва да се прибира вкъщи, а я чака дълъг път. Гостите бяха изненадани, че една дама ще върви пеш. Но тя им каза през смях:

— Та Брамли е само на една крачка оттук.

Протегна ръка на Тревилиън, за да му помогне да стане, но той се направи, че не я вижда. Мактарвит го погледна втренчено в очите и му предложи каруца.

— За нищо на света — заяви Тревилиън сърдито и се отдалечи през къпиновите храсти.

След като се сбогува със селяните, Клер го настигна запъхтяна.

— Не беше много възпитано от ваша страна. Хората бяха толкова мили с нас.

— Към вас може би да, но не и към мен. — Вече усещаше, че краката му се подгъват. Съжаляваше, че не прие предложената от стареца каруца, но бе невъзможно да се върне обратно и да покаже слабостта си пред всичките тези хора. И — което беше още по-важно — не искаше да изглежда безхарактерен в очите на Клер.

А тя вървеше след Тревилиън и се питаше какво ли става с него. Вървеше с наведена глава и прегърбени рамене, като с усилие се подпираше на желязната си тояжка. Учудиха я думите му, че любезността на селяните се отнасяла само за нея. Поне четири пъти забеляза хората да се взират в лицето му и да кимват одобрително, щом го познаеха. И три от по-възрастните жени непрекъснато се въртяха около него и се грижеха за яденето и пиенето му.

Докато вървяха, Тревилиън се препъна два пъти. Първия път тя понечи да му помогне, но той я отпъди с жест. Вторият път обаче не я отблъсна и тя го прегърна през кръста. Забеляза, че беше вдигнал висока температура.

Клер разтревожено го погледна и откри мрачна решителност в израза му. Въпреки треската беше останал, защото тя още не желаеше да си тръгва, и когато Агнъс им предложи каруцата, той отхвърли предложението. Неговата гордост и вироглавство не му позволяваха да приеме чужда помощ, помисли си Клер.

Сега понечи да се отдръпне, но тя не му позволи.

— Не се преструвайте пред мен — каза тя. — Виждам, че сте болен. Забравете глупавата си гордост и се опрете на рамото ми, за да ви заведа здрав и читав в къщи.

За миг Тревилиън се поколеба, но после се остави да му помага.

— Значи с вас сме приятели? — каза той развеселен.

— Да, мисля, че сме приятели.

— Ами вие с Хари какви сте?

— Ние се обичаме — отговори тихо тя.

— Има ли разлика между приятелство и любов? — попита той, докато пресичаха пенлив поток.

— Има много голяма разлика.

— Кое от двете е по-важно?

Тя се замисли за миг.

— Убедена съм, че човек може да живее без любов, но не и без приятели.