Енергията на живота

Дайте на децата родина

В Украйна има град Харков. В този град има детски дом. Хубав детски дом: уютни помещения, красив аквариум, голям басейн. Местните власти са се постарали, помогнали и предприемачите. Завеждащият на градския отдел за народно образование показваше помещенията и разказваше, че децата от този детски дом ходят в обикновено училище. Аз гледах през прозореца. Децата се връщаха на групички от училище. Само едно малко момиченце вървеше встрани от другите.

— Това е Соня. Тя е в първи клас, — разказваше ми директорът. Тя винаги върви сама. Смята, че скоро ще я осинови еврейско семейство.

— Защо еврейско, тя не прилича на еврейско дете, косите й са руси, по скоро е украинка.

— Някой в училище й казал, че Соня е еврейско име, значи и тя е еврейка. Соня се съгласила с тази националност и веднага решила, че ще я осинови непременно еврейско семейство. А ходи през цялото време сама, защото смята, че ако върви с групата, то бъдещите й родители може да не я забележат.

Хубав е детският дом в Харков. И в други градове в Украйна има детски домове. И в тях живеят деца. И независимо от това, колко са уютни помещенията в тези домове, децата мечтаят да имат родители, семейства.

И вървеше с делова походка по асфалтирания двор, със сиви пантофки и отделно от групата връстници, мъничката, слабичка първокласничка Соня. И мечтаеше Соня от детския дом…

Минавал ден, втори, после и месеци… Соня още не знаела, че детски приюти съществуват отдавна и в различни страни, и че не всички деца ги осиновяват. Че повечето то тях са обречени да живеят без родители. Не осиновили и Соня.

Все пак животът й се развил нестандартно. По това време група жители от Храков решили недалече от града да построят селище. Успели да получат сто и петдесет хектара земя, и 120 семейства, всяко взело по хектар, решили да започнат да изграждат свои родови имения.

Един парцел накрая оставал безстопанствен и решили да го дадат на някого от детски дом. Така се случило, че изборът паднал върху малката Соня. Закарали момичето с кола заедно с възпитателката на неговия участък. Възпитателката започнала да обяснявана детето:

— Виждаш ли Соня, забити са колчета и е прокарана връвчица между тях. Зад тази връвчица се намира твоята земя, цял хектар. Подариха ти я хората, които тук редом също са взели за себе си по хектар земя и ще засаждат градини и къщи ще строят. Ти, когато пораснеш, също може да си построиш къща и да засееш градина. Земята ти ще те чака.

Момичето се приближило до връвчицата, докоснало я и попитало възпитателката:

— Значи, зад тази връвчица земята е моя и мога да правя всичко, което сама реша?

— Да, Сонечка, това е твоя земя, и само ти можеш да се разпореждаш с всичко, което порасне на нея.

— А какво ще порасне?

— Ами засега, както виждаш, различни тревички растат. Но на съседните участъци, виж, хората вече са посадили ябълки, круши и много други плодни дървета, скоро и градините им ще зацъфтят. И ти когато пораснеш ще решиш къде и какво да посадиш на своята земя, за да бъде красиво както при другите.

Соня се навела и се минала под връвчицата на своя хектар земя, направила няколко крачки покрай връвчицата, внимателно разглеждайки тревата, и всичко, което сновяло в нея и свирукало. Тя стигнала до растящата на нейния участък малка брезичка, докоснала още тъничкия й ствол. Обърнала се към възпитателка и малко развълнувано попитала:

— А дръвчето? Брезичката? И тя ли е само моя?

— Да, Сонечка, и брезичката сега е само твоя, щом расте на твоята земя. Когато пораснеш, ще можеш и друго дървета тук да посадиш, а сега ни е време да тръгваме, скоро е обед и трябва да бъда в групата.

Момичето се обърнало с лице към своя участък и започнала мълчаливо да го гледа.

Онези, които имат деца знаят, че когато играят децата често си строят от разни вещи импровизирани стаи или на село си строят колибки и играят в тях. Не знам защо всяко дете има потребност да се огради от големия свят в свой мъничък, да сътвори свое пространство. В децата от домовете пространството е общо, това пространство дори да е добре благоустроено, им действа угнетяващо.

И Соня, както и другите деца от домовете не е имала никога свое, дори мъничко кътче.

И ето я, стои зад връвчицата, където всичко е само нейно. И тревата, и живите щурчета в тревата, и малката брезичка. Слабичкото момиченце се обърнало към възпитателката. То заговорило. В гласа му се слели интонации на молба и решителност:

— Моля ви, много-много, моля ви, разрешете ми да остана. Вие заминавайте, аз ще си дойда сама.

— Как ще се прибереш от тридесет километра?

— Ще си дойда, — твърдо отговорила Соня, — Ще вървя и ще си дойда. Може и с автобус да пътувам. Моля ви разрешете ми да постоя на земята си сама.

Шофьорът на «Жигули»-то, вече собственик на съседния до Соня участък земя, чул разговора и предложил:

— Нека момичето остане тук до вечерта. Аз ще ви откарам, а вечерта ще доведа и нея.

Помислила възпитателката и се съгласила. Не могла да не се съгласи, защото видяла лицето на стоящото зад връвчицата момиче, което чакало нейното решение:

— Добре Соня, остани тук до вечерта, обеда ще ти изпратя по шофьора.

— Защо да й изпращате. Ние със съседката ще споделим обяда си, — сериозно казал шофьорът на «Жигули»-то, произнасяйки думата «съседка» с уважение.

— Чувал ли Клава, — викнал той на жена си, която се занимавала с обеда на верандата на строящата се къща, — готви обед за четирима, днес съседката ще бъде с нас.

— Добре, — отговорила жената, — за всички ще има. И добавила: — Ти Соня ме викни ако нещо ти трябва.

— Благодаря, — отговорила съвършено щастливата Соня.

Когато колата заминала, Соня тръгнала покрай опънатата между колчетата връвчица. Вървяла бавно, понякога се спирала, присядала в тревата, нещо докосвала с ръчички, пак вървяла. Така обиколила по периметъра целия си участък земя.

После застанала в средата на хектара о огледала всички страни. И внезапно разперила ръчички, се затичала, подскачайки и въртейки се.

След обеда Клава, като видяла колко е уморено момичето от тичането из участъка си, й предложила да поспи на походното легло. Но изморената Соня отговорила:

— Ако е възможно, дайте ми да си постеля някаква стара дреха. Аз ще поспя на моята земя, до брезичката.

Николай поставил сгъваемото легло с матрака и одеялото до брезичката на участъка на Соня. Момичето легнало и тутакси заспало здрав сън. Това бил първият й сън на своята родова земя.

В детския дом възникнал, както отначало на всички се сторил, неразрешим проблем. Соня всеки ден молела възпитателите да й разрешат да отиде на своя хектар земя. Обясненията, че тя е малка, за да пътува сама с автобус, а да я карат възпитателите не могат, тъй като не могат да оставят другите деца, не помагали.

Соня започнала да говори с директора на детския дом. Тя обяснявала на директора, че тя обезателно трябва да ходи при своята земя. Обезателно защото на другите участъци хората вече садят дървета, и скоро при тях и градини ще зацъфтят. А нейната земя като изоставена. На нея няма да цъфне нищо.

В края на краищата директорът на детския дом намерил приемливо решение и казал:

— Сега, Соня, е невъзможно да те караме на твоя участък, тъй като освен всичко друго имаш още половин месец да се учиш. След половин месец започва ваканцията, аз ще говоря със съседите на твоя участък и ако те се съгласят да те наглеждат, то по време на ваканцията ще те изпратим за известно време там. За седмица, а може и повече. Впрочем, този половин месец би могла да прекараш с полза за твоята земя. Ето вземи две брошурки, почети. В едната се говори как да се правят лехи, а в другата какви лекарствени растения има. Ако се държиш добре, ще ти подготвя за ваканцията и различни семена.

Соня се държала добре. Старателно си подготвяла уроците, а през абсолютно цялото си свободно време четяла двете подарени от директора брошури. Когато лягала да спи мечтаела, представяла си, как на участъка й ще цъфтят различни красиви растения. Нощната леличка веднъж забелязала, когато другите деца спели, как Соня рисувала на лунната светлина, проникваща през прозореца, дървета и цветя.

Съседите се съгласили да наглеждат момичето и когато започнала лятната ваканция, самият директор помогнал да натоварят в багажника на «Жигули»-то суха храна за две седмици, лопатка, гребло, пакет със семена…

Николай не искал да взема сухата храна от детския дом, но директорът му казал, че Соня е момиче независимо, никога няма да поиска да бъде в тежест някому и е по-добре, ако тя си има и свои продукти.

Освен това й дали и нов спален чувал. Независимо, че семейството на съседа Николай приготвило за момичето от дома малка стаичка на вече построения първи етаж на своята къща, както и постеля.

Когато Соня се качвала в колата, излезли да я изпратят не само сътрудниците на детския дом, които били този ден на работа, но и много хора, специално дошли да погледат сияещото от щастие лице на момичето.

Първите три нощи Соня спала с отделената й стая в съседската къща, а по цял ден прекарвала на своя роден хектар земя.

На третият ден Николай имал рожден ден, и му дошли много гости. Една млада двойка дошла със своя палатка. На следващия ден гостите се разотишли, но палатката останала.

— За тебе е подарък, — казали младите на Николай.

И Соня помолила Николай да спи в палатката. Николай разрешил:

— Разбира се, спи, щом така искаш. Да не би в стаята да ти е задушно?

— В стаята е хубаво, — отговорило момичето, — но всички хора спят на своята земя, а моята през нощта остава самотна. На много участъци светят огънчета, а на моят е тъмно.

— Искаш да преместя палатката на твоя участък ли?

— Много искам чичо Николай, да бъде до брезичката. Ако имате време и не ви затруднява…

Всички следващи нощи Соня спала в палатката, поставена до брезичката на нейния хектар.

Събуждайки се рано сутрин, тя веднага отивала при ведрото с водата, стоящо до палатката, загребвала с чашка вода, напълвала си устата и пускала тъничка струйка вода в поставената си шепичка за да се измие.

После вземала албума, в който с нейната ръка били направени рисунки на планировката на участъка и ги разглеждала. С после отивала да прави цветни и зеленчукови лехи.

Макар че малката сапьорска лопатка, подарена от директора на дома да била остра, Соня не успявала да я забие в земята докрай, можела само до половината. Но въпреки това лехите й се получавали.

Съседът Николай предложил да изкопае местата, които тя му каже върху своя хектар с мотокултиватор, но Соня категорично отказала. Изобщо тя се отнасяла ревностно към всяко една намеса на територията на нейния хектар. Хората чувствали това и се стараели без знанието на момичето да не престъпват границата, определена от колчетата и опънатата между тях връвчица. Дори съседът Николай, след събуждане сутрин, отивал само до връвчицата за да повика Соня на закуска.

Някакъв необясним стремеж на малкото момиче към самостоятелност или страха да не бъде някому в тежест, не й позволявали да иска от никого нищо и дори когато някой от жителите на селището се опитвал да й предложи дреха, бонбони или някакъв инвентар тя благодарила вежливо, но категорично отказвала да взема.

За двете седмици престой на своята земя Соня изкопала и засадила три зеленчукови лехи и направила по средата голяма цветна леха.

Сутринта на последния ден от двуседмичното пребиваване на Соня върху нейната земя, Николай както обикновено отишъл до границата с нейния участък, за да я повика за закуска.

Момичето стояло до цветната си леха, на която още нищо не било поникнало, гледала и без да се обръща, отговорила на Николай:

— Чичо Николай, не ме викай днес да ям, днес не ми се иска.

Николай разказал, че почувствал в гласа на момичето измъченост и едва сдържани ридания. Той не започнал да изяснява какво се е случило. Върнал се у дома и започнал да наблюдава Соня с бинокъл.

Момичето вървяло из участъка, докосвало с ръка растенията, нещо поправяло по лехите. После се доближило до своята брезичка, прегърнала я с ръчички, а раменцата й потрепервали.

Към обед за Соня дошъл старият автобус на дома. Шофьорът спрял до входа към вилата на Николай и свирнал. Николай разказвал:

— Когато погледнах с бинокъла как си събира скромните вещи, лопатката и греблото, и омърлушено тръгна към нас, когато видях през бинокъла лицето й не издържах и грабнах мобилния телефон. Добре, че веднага успях да се свържа с директора на детския дом. Казах му, че ще подпиша всякакви документи, ще поема отговорност за детето, ще взема отпуск, ще бъда непрекъснато на участъка, само и само момичето да може да е на своя хектар до края на ваканцията.

Директорът започнал да обяснява, че всички деца от дома трябва да заминат на лечение и почивка на летен морски лагер. Че отдавна са търсели такава възможност и ето че най-после отиват, благодарение на спонсори. Аз нещо му казах по мъжки, но той не се обиди, отговори ми също рязко. И веднага добави: «Дайте телефона на шофьора, а утре аз самият ще дойда.»

Аз хукнах, дадох телефона на шофьора и му казвам:

— Хайде, приятелю, заминавай си бързичко.

Шофьорът си замина. А приближилата се Соня пита:

— Чичо Коля, за мен ли идва нашия автобус? Но защо си замина?

Аз не знам защо много се бях развълнувал от преговорите с директора, запалих цигара и й казвам:

— Ами, как ще е за тебе. Идва си просто така, да попита дали не са ти нужни продукти или нещо друго, а пък аз му казах, че ще се оправим.

Тя внимателно ме погледна, сякаш беше разбрала нещо, и тихо ми каза:

— Благодаря ти, чичо Коля, — и отначало тръгна, а после бързо се затича към своята земя.

Директорът на детския дом пристигна сутринта, но аз вече го чаках. Само че той не при мен, а направо към палатката се насочи. Не успях да му кажа, да не влиза без покана през връвчицата. Но той, юнакът, сам се досети, и още веднъж браво, че явно за да не травмира детето, веднага каза, щом момичето излезе да го посрещне.

— Добър ден Соня, аз наминах да те попитам само, ние заминаваме на море, а ти какво, тук ли ще останеш или ще дойдеш с нас на морето?

— Тук, — не каза, а извика Соня.

— Така си и мислех, — отговори директорът, — затова ти и донесох суха храна…

— Не е нужно да се безпокоите, и да си губите времето. На мен нищо не ми трябва.

— Не ти трябва ли? И аз какво да правя според теб? Държавата отпуска пари за всеки възпитаник. А ти тук сама ще се възпитаваш, сама ще се храниш. Как да се отчитам аз в такава ситуация за държавните пари? Не, бъди добра, приеми ги. Хайде Алексеич, разтоварвай. Разреши ни да влезем Соня. Може би ще ни покажеш стопанството си?

Соня известно време гледала мълчаливо директора, осмисляйки цялото положение. После видяла как шофьорът на микробуса разтоварва някакви тежки чанти, и окончателно разбирайки, че остава на своята земя до края на ваканцията, радостно възкликнала:

— Ох, и аз съм една… Влезте, ето я вратичката, тук няма връвчица. Заповядайте на гости, Ще ви покажа стопанството си. И вие чичо Коля влезте.

Тя ни поведе към своята палатка и веднага ни предложи да пийнем вода от ведрото до палатката:

— Ето ви вода,вземам я от извора, вкусна е, по-добра отколкото от крана. Пийнете си, моля ви.

— Няма да откажа, — отговорил директорът, и като гребнал с канчето, с удоволствие отпил, — хубава е.

И аз отпих, и шофьора, и ние похвалихме водата на Соня за нейното голямо удоволствие. Навярно за пръв път в живота си Соня имаше нещо свое. Дори и да беше само вода, но своя и това свое тя можеше за пръв път да го даде на възрастните. Соня започваше да чувства своята съпричастност към света. После час и половина ние слушахме увлечения разказ на Соня какво вече е посадила и какво смята да посади. И показваше рисунки на бъдещото си родово имение. Само къщичка нямаше в нейните планове-рисунки.

— Време ни е да тръгваме, — каза директорът на Соня, — ти сама си разопаковай нещата. Докарах ти и фенер с акумулатор. Той може да осветява и надалече, а ако се превключи на лампата с дневна светлина може и да се чете. И сега ще имаш какво да четеш. Донесъл съм ти и списания по дизайн на участъка, и книги за отглеждането на всичко, и по народна медицина.

— Ох, как забравих пак, — плесна в ръце Соня. — Аз ей сега.

Тя надигна платнището на палатката и ние видяхме китки от различни билки, висящи на опъната в палатката връвчица. Тя свали няколко китки и ги подаде на директора:

— Това е чистотел (сем. макови). Това е билка. Това е за Катя от нашата група, тя трябва да си го вари и да пие. Тя често боледува. Прочетох го в брошурата, която ми дадохте… Изсуших малко.

— Благодаря.

Изобщо добър човек е този директор и обича децата. После аз разговарях с него, той ме разпитва за поведението на Соня, посъветва ме за разни неща.

А Соня така и проживя цялото лято в палатката на хектара своя земя. Разцъфна в центъра с прекрасни цветя нейната цветна градинка. Поникнаха в зеленчуковите лехи лук, репички и други неща.

През вечерите, когато дните станах по къси, често можеше да се види как блещука в палатката под брезата светлината на фенера. Всяка вечер Соня четеше книжки по народна медицина и все рисуваше в своя албум бъдещето на земята си.

Когато в края на лятото дойде да я вземе старичкия автобус на детския дом, аз помагах на Соня да натовари своите припаси. А имаше какво да се товари. Само билките, които беше изсушила бяха повече от двеста букета. Чувал картофи, три тикви… изобщо напълнихме автобуса. Попитах Соня:

— Е как ще бъде следващата година? Да ти запазя ли палатката?

— Обезателно ще дойда през следващата ваканция. Още от първия ден ще дойда на моята земя. Вие сте добър съсед чичо Коля. Благодаря ви за доброто съседство!

И ми подаде ръка като възрастна, и тази ръка беше укрепнала. А и самата Соня за това лято не само почерня, но и укрепна, стана по-уверена в себе си.

Тя дойде на следващата година с фиданки на плодни дръвчета, с някакъв разсад и веднага се залови за работа.

Хората от нашето селище на събрание решиха да построят на Соня малка къщичка.

А Зина, жената на предприемача, който беше построил най-голямата вила, настояваше да не е малка.

— Срамно е да се гледат хората в очите. Всички в селището строят къщи като дворци, а единственото дете живее в палатка. Гости идват и си мислят за нас кой знае какво.

Тъй като познавах нрава на момичето и болезненото й отношение към всякакъв вид подаяния, преговорите по повод строителството бяха поверени на мен.

Отидох при нея и й казвам: Соня хората в селището решиха на събрание да ти построят малка къщичка, ти само мястото покажи, където да я разположим.

А тя някак подозрително ме пита:

— Чичо Коля, а колко ще струва тази малка къщичка?

Без да подозирам нищо, аз й отговорих:

— Двеста хиляди, по две хиляди от всяко семейство.

— По две хиляди? Ами че това са много пари. Значи хората ще купят по-малко неща за своите деца. За мен ще се охарчат. Чичо Коля, много ви моля: кажете на хората, че засега не ми е нужна къщичка. Аз и мястото й още не съм измислила. Моля ви чичо Коля, обяснете моля ви на хората…

Тя се вълнуваше и аз разбрах защо. Получавайки своя хектар Соня за пръв път в живота си се беше почувствала независима. Той й замени родителите, той се нуждаеше от нея, и тя от него. С някакво вътрешно чувство момичето усещаше или си представяше, че нейната земя не иска някой чужд да се докосва до нея.

И не дай Боже, някой дори мълчаливо да упрекнеше Соня за нещо, след построяването на къщичката. Собствената й независимост беше по-скъпа за нея от собствената къща.

Започнах да убеждавам другите да не се правят насила никакви подаръци на момичето. А скоро се случи нещо неочаквано. Тичат от езерото покрай Сониния участък дечурлига, а пред всички на бърз велосипед — синът на предприемача Едик. Той през цялото време се присмиваше на Соня, наричаше я дребосък, макар да беше само с една година по-голям от нея.

— Ей, дребосък, — вика Едик на Соня, — все с ландшафтен дизайн се занимаваш, не ти ли омръзна? Ела по-добре с нас да гледаме едно зрелище.

— Какво зрелище? — пита Соня.

— Татко ми сега ще подпали строителната битовка. Гледай. У нас и пожарна кола вече пристигна за всеки случай.

— Защо ще я гори?

— Защото разваля изгледа.

— Но след като тя изгори, на земята дълго няма нищо да расте.

— Защо да не расте?

— Защото всички полезни червейчета и всички буболечки ще изгорят. Аз бях запалила огън до палатката и гледай — на това място сега нищо не порасна.

— Я, какви си наблюдателна, дребосъче. Ами тогава спаси нашите червейчета. Вземи стария фургон, а то баща ми не знае къде да го дене.

— Как да го взема, той е тежък?

— Как? С кран разбира се. Вдругиден ще пристигне един кран. Вятърен двигател ще поставя. Изобщо, вземай го иначе след малко ще има грандиозен огън.

— Добре Едик, съгласна съм да взема вашия фургон.

— Да вървим тогава.

Възрастни съседи много дечурлига се бяха събрали до вилата на родителите на Едик. Пожарната беше в готовност. И тогава Едик се приближи до баща си, който отиваше към строителната битовка с бидон бензин,и му каза за неудоволствие на дечурлигата и за радостно изумление на възрастните:

— Тате, не бива да изгаряш фургона.

— Какво значи не бива? Защо?

— Защото го подарих.

— На кого?

— На дребосъка.

— Какъв дребосък?

— Ами на Соня от крайния участък.

— И какво? Тя съгласи ли се? Съгласи се да го приеме от теб?

— Тате, ако не ми вярваш, питай нея самата.

Едик хвана стоящата насред тълпата дечурлига Соня за ръката и я заведе при баща си.

— Кажи му, че си съгласна да вземеш тази барака. Кажи.

— Съгласна съм, — тихо отговори Соня.

Ох, как не можеше предприемачът да скрие напираща гордост от сина си. Ама че работа, от никого нищо не взема и само от неговия Едик се реши да приеме подарък своенравната Соня.

Когато дечурлигата се разотидоха, предприемача извика цялата бригада, работеща по довършването на вилата му и каза на бригадира:

— И така мъже. Вземете всички материали, работете денонощия, ще платя двойно, но след два дни в тази фургон трябва да има европейски апартамент.Отвън нека си остане такъв олющен. Но вътре…

След два дни на Сониния участък редом с брезичката, на мястото където стоеше нейната палатка, беше поставен на тухлена основа олющения строителен фургон-съблекалня. Олющен, но подготвен от строителите за боядисване, а финландската боя и четките се намираха вътре.

После Соня сама го боядиса — своя първи дом на родната й земя. Този дом на следващата година се превърна в приказна къщичка. Увит в бръшлян и дива лоза и обкръжен от цветни градинки.

Минали десет години. Соня завършила училище и вече от година живеела в своето имение. В селището потънало в зеленина и цъфтящи градини, се издигали вили. Но най-хубавата, най-красивата била на Соня. Когато връстниците й напускали детския дом отправяйки се към неизвестността и опитвайки се да постъпят в кое да е училище само да има общежитие; да намерят някаква работа, която да им даде препитание — Соня вече била състоятелен човек.

Жителите от селището предавали излишъка си от плодове и зеленчуци. Отгледаното в именията се изкупувало на доста висока цена. Изнасяло се в страните от Евросъюза, в специални магазини, продаващи екологично чиста продукция. Предавала отгледаното в нейното имение и Соня. Макар че по-голямата част от продукцията й изкупували направо при нея, идващи от града хора, дочули за необикновеното момиче и неговото чудесно имение.

Освен това Соня събирала лековити треви и помагала на много хора да се избавят от болести.

Веднъж, на гости при родителите с, които сега живеели постоянно в имението, дошъл Едик. Той вече от три години учел в престижен американски университет. Предстояла му сложна медицинска операция. Може би от чуждестранната вода и храна получил увреждане на черния дроб и бъбреците. Преди операцията Едик решил да погостува на родителите си за седмица. Зинаида, майката на Едик, му предложила:

— Сине, нека отидем при нашата местна лечителка. Може да помогне.

— Какво говориш мамо, в кой век живеем? Там, на Запад медицината отдавна е на най-високо ниво. Нещо ще изрежат, ще подменят. Не се притеснявай. Няма да ходя при разни баби знахарки. Това е отминал век.

— Ами аз не ти предлагам да ходим при баби. Нека отиде, при онова момиче, помниш ли го, от детския дом, което в края на нашето селище, за учудване на всички съвсем сама се оправи с подарения й хектар земя?

— А, онова дребосъче ли? Спомням си я малко.

— Сега тя не е дребосък, сине, а много уважаван човек. За това, което с ръцете си отглежда, търговците са готови двойна цена да плащат. А за билките, които събира идват и от далечни места. Макар че никаква реклама не прави.

— Че откъде такива знания у дребосъка?

— Ами че тя от първо клас още всяко лято прекарваше на своя участък, а всяка зима ежедневно четяла всякакви книжки по градинарство и народна медицина. Детският ум е остър, всичко добре възприема. Разбира се от книгите тя е почерпила много. Само че, както хората казват, много неща е разбрала сама. Казват още,че растенията я разбират. Тя разговаря с тях.

— Ама че дребосък! И колко пари взема за лечението?

— Понякога взема, но и безплатно лекува. Предишната есен я бях срещнала край езерото. А тя ме погледна в очите и каза: «Лельо Зина, бялото в очите ви не е наред, вземете тази билка, направете си отвара и пийте, ще ви мине.» И ми мина. А наистина имах проблеми защото черния дроб ме болеше. Сега не ме боли. Да отидем, сине, да отидем, може и на твоя черен дроб да помогне.

— Но при мен, мамо, не е само черния дроб. Вече ми е поставена диагноза — бъбрека ми ще махат. И никакви отвари не могат да помогнат. Впрочем нека отидем, интересно ми е да видя имението на дребосъка. Казват, че приличало на рай.

— Да! Чудесно се наредила, — без да сдържа възхищението си, казал Едик, когато с майка си наближили имението на Соня. Докато хората в селището са влагали всичките си сили в строителството на вили и огради, тя наистина е създавала рай. Гледай мамо, каква ограда от зеленина е отгледала!

— Да видиш градината й само, тогава как ще се възхитиш. Само че малцина допуска тя в своята градина, — отбелязала Зинаида.

Открехнала портичката и извикала силно:

— Соня, ако си в къщи, излез. Соня в къщи ли си?

Врата на къщата — бившата строителна барака — се разтворила, и на стълбите излязла девойка. С плавен жест прехвърлила зад рамо тежката си руса плитка. Видяла Зинаида съпроводена от сина си и бузите й пламнали. Тя закопчала горното копче на блузата, опъната по гъвкавата гръд, и с мека, лека и в същото време грациозна походка слязла по стълбите младата красавица и се насочила по пътечката към портата, където стояли Зинаида и Едик.

— Здравейте лельо Зина. Добре дошъл и на вас Едуард. Ако желаете влезте в моята къща и градина.

— С удоволствие ще влезем, благодаря за поканата, — отговорила Зинаида.

А Едик не казал нищо, дори не поздравил.

— Знаеш ли Соня, — продължавала да говори Зинаида по пътя към градината, — моят син има проблем, операция му предстои. Макар че ще го оперират в Америка, все пак не ми е спокойно някак, нали съм майка.

Соня се спряла, обърнала се и попитала Едик:

— Какво ви боли Едуард?

— Сърцето, — сподавено отвърнал Едик.

— Как така сърцето? — възкликнала Зинаида. — Нали казваше черния дроб, бъбреците. Лъгал си ме значи, да ме успокоиш?

— Не съм те лъгал. Но сега сърцето ми, мамо бие, пипни как силно бие, — и като взел ръката на майка си, я притиснал към гърдите си, — чуваш ли, сега ще се изтръгне и ще се пръсне, ако ти не убедиш тази красавица-девица да се ожени веднага за мен.

— Ама че шегаджия, — засмяла се Зинаида. — майка си едва до смърт не изплаши.

— А аз не се шегувам, мамо — сериозно отговорил Едик.

— Е, щом не се шегуваш, — весело продължила Зинаида, — тогава знай, че при Соня вече половината селище е изпращало сватове за своите синове. Но без резултат: не иска тя да се омъжва. Попитай я защо не иска, не карай майка си.

Едик се доближил до Соня и тихо я попитал:

— Соня, защо не сте се омъжили за никого?

— Защото, — отговорила Соня, — защото чаках теб Едик.

— Ама че шегаджии, да не би на майката да се присмивате?

— Благослови ни мамо незабавно, аз не се шегувам, — твърдо казал Едик о хванал Соня за ръката.

— И аз не се шегувам лельо Зина, — сериозно казала Соня.

— Не се шегувате… Значи и ти Соня… Не се шегуваш?… Щом не се шегуваш, защо лельо ми викаш, а не мамо?

— Добре. Ще ви наричам мамо, — с треперещ глас отговорила Соня и пристъпвайки към Зинаида спряла нерешително.

Не било по силите на Зинаида да осъзнае какво се е случило — разиграват ли я, шегуват ли се? Тя сериозно местила поглед по лицето на Соня и сина си и пак… В един момент тя разбрала сериозността на намеренията на младите и разбирайки това, се хвърлила към Соня и заплакала:

— Соня, Сонечка, дъще, разбрах, вие сериозно.

Потрепвали и раменете на Соня, притиснала се към Зинаида и тя повтаряла:

— Да, мамо, сериозно е. Да, много е сериозно.

После младите, хванати за ръце, бавно и без да забелязват никого наоколо, тръгнали по улицата на селището към имението на семейството на Едик. А отпред вървяла Зинаида. Смеела се и плачела едновременно и непрестанно говорела, притичвайки към всеки срещнат

— Ние отидохме… А те: раз — и се влюбиха един в друг… А аз: раз — и ги благослових… Първо мислех, че се шегуват. А те: раз — и се влюбиха. А аз им казвам… А те на мене — сватбата мамо е днес. Добри хора, как може така? Трябва да се подготвим, трябва официално. Така не е възможно.

Когато приблизително същия кратък разказ чул от нея мъжът й, който излязъл да ги посрещне, предприемачът, бащата на Едик, той погледнал младите и казал:

— Зина, както винаги много говориш. Какво значи това, че е невъзможно днес да се направи сватбата? Ти само ги погледни тези младите. Не днес трябва да направим сватбата, а веднага, сега.

Едик се приближил до баща си и го прегърнал:

— Благодаря ти татко.

— За какво… Благодаря. Какво ме прегръщаш. Трябва да викаме горчиво!

— Горчиво! Горчиво! — завикали събралите се наоколо хора.

Едик и Соня, пред очите на жителите на селището за пръв път се целунали. На сватбата се събрали всички, които били в този момент в селището. Импровизираната трапеза на открито също всички заедно подреждали. Не «бучала» както често се случва на руските запои, а пеела сватбата до дълбока нощ.

Независимо от настояването на родителите, младоженците се заселили не във вилата, подобна на дворец, а в малката къщичка на Соня.

— Разбери, татко, — казвал Едик, — построили сме дворец с различни пристройки на половината хектар. А нямаме такава красота като в имението на Соня и такъв въздух. Половината трябва да се събори.

Предприемачът след това пил цяла седмица. Но за учудване на всички започнал да събаря пристройките. Мърморел си:

— Настроили сме тука глупости, внуците ми няма да поискат да живеят в такива катакомби.

Щастлив бил животът на Соня и Едик…

Стоп! Тук започнах вече да говоря за бъдещето. А то задължително ще е прекрасно. А в настоящето? В настоящето в град Харков има един добър детски дом. Има и момиче Соня в него. Соня вече се учи в трети клас, но няма свой хектар земя, както нямат и Таня, Серьожа, Катя… и стотици хиляди други деца от домовете за сираци. Украинската Рада дори не е поставила въпроса в дневния си ред: дали да дават за пожизнено ползване на жителите на страната си, включително и на децата — сираци, по хектар земя за устройване на родово имение върху него. И Белоруската Дума не го е поставила, И Руската… Ще им простят ли децата?… Ще могат ли сами да си простят днешните депутати?