Енергията на живота

Зоната на бъдещето

Николай Иванович, началник на изправителната колония със специален режим, казано на обикновен език — затвор, вече пета вечер не напускаше кабинета си навреме. Когато завършваше работния ден, той изключваше телефона и ходеше из кабинета назад-напред потънал в размисъл. Понякога сядаше на бюрото си, вземаше в ръце зелената папка и за кой ли път препрочиташе съдържанието й.

От името на група осъдени граждани, затворници от двадесет и шеста килия, излежаващият наказание по член 93/1 от Наказателния кодекс на Руската федерация, се обръщаше към него с немислимо на пръв поглед предложение.

Осъденият с фамилия Ходаков предлагаше да се вземат за колонията сто хектара изоставена или неизползваема орна земя. Тази земя, да бъде оградена с бодлива тел, да се поставят наблюдателни кули по ъглите, или най-общо, да се направи всичко предвидено за предотвратяване на бягство. На тези сто оградени хектара да работят, занимавайки се със селско стопанство деветдесет затворници. Заявленията на желаещите се намираха в същата папка.

Тези затворници със своите заявления се задължаваха да хранят цялата колония със зеленчуци, като предават за нуждите на колонията половината на отгледаната от тях реколта. Втората половина те молеха да се предава на семействата им. До тук нямаше нищо невъзможно. В различни колонии затворниците работят в производство. В едно те майсторят нещо не много сложно в дървообработващи работилници, в други са организирани шивашки производства и затворниците шият прости неща — грейки и гащета и получават за труда си малка заплата. Заплащането е малко и затова, че трудът им е ниско ефективен.

Тук в папката лежеше предложение: затворниците искаха да се заемат със селско стопанство. Е какво пък, това е възможно. Отплащане с половината реколта е възможно, няма да се налага да се продава, да се реализира продукцията, а после с месеци да се чака превеждане на пари. Но другото…

Затворникът Ходаков от името на другите затворници молеше, стоте хектара да се разделят на участъци по един хектар и всеки хектар да се зачисли на конкретен затворник.

По нататък се предлагаше да се даде възможност на всеки затворник да построи на отделения му участък единична килия.

По-нататък молеха, след изтичането на присъдата, този който иска да остане на своя участък, да получи такава възможност. Не да се взема, а да се купува от него излишъка от реколтата и да се даде възможност да излежалия присъдата си да разшири килията си.

Зелената папка с това предложение или молба беше предадена на Николай Иванович още преди половин година. Освен деветдесетте заявления и текста на предложението в папката лежеше план на бъдещите участъци, красиво направен с цветни моливи. На рисунките бяха изобразени и стражевите кули, и бодливата тел, и контролно-пропускателния пункт.

След първото прочитане Николай Иванович сложи папката в долното чекмедже на бюрото, от време на време в мислите се връщаше съм съдържанието й, но не даваше отговор на затворниците.

Но сега имаше обстоятелство, която караше началника на колонията ежедневно вече пет последователни вечери, интензивно да размишлява върху предложението на затворниците.

Обстоятелството беше следното. От управлението пристигна заповед от следващата година да се пристъпи към разширяване на колонията, да се построят допълнителни килии и да има готовност до края на следващата година да се приемат още сто и петдесет осъдени граждани. Заедно със заповедта пристигна и проект за пристройките към съществуващите здания, съобщаваше се и срока на финансиране. Предлагаше за строителството да се използва труда на затворниците.

Николай Иванович разсъждаваше така: «Финансирането както винаги ще се бави, евтините материали са проблем. Разчетите се правят върху едни цени на материалите, а като се пристъпи към строителство — те вече са други. Трудът на затворниците е слабо производителен. Заповедта е видимо неизпълнима. Но няма как и да не се изпълни. До края на службата ми остават пет години. Стигнах до звание полковник. Двадесет години съм началник на колония и нито едно наказание досега. И ето ти на сега заповед.»

Но не тези обстоятелства бяха главните в разсъжденията на полковника. Зелената папка! Затворникът Ходаков в записката си твърдеше, че при издържането на затворниците по неговия проект ще се изпълни главната задача на подобните заведения — превъзпитаването на престъпниците.

Това, че в съвременните изправителни учреждения престъпниците не се превъзпитават, а по-скоро обратното — стават по-опитни, беше добре известно на Николай Иванович. Иначе нямаше да получават присъди за втори или трети път. Именно това обстоятелство силно гнетеше Николай Иванович, който беше отдал на службата си много сили и време.

Животът си минава, службата свършва, а какво е направил? Излиза, че е отглеждал престъпници.

Зелената папка! Ама че болест. Поне да се беше убедил твърдо, че в нея е изложено неприемливо предложение, но не, нещо вътре в него не му даваше да го отхвърли. Но и да го приеме не му беше по силите. Необикновено предложение, нестандартно.

Сутринта на другия ден, полковникът първо заповяда да доведат при него затворникът от двадесет и шеста килия Ходаков:

— Можете да седнете, гражданино Ходаков, — посочил Николай Иванович стол на влезлия затворник съпроводен от конвой.

Прегледах съдържанието на вашата папчица. Имам към вас конкретен въпрос.

— Слушам ви, гражданино началник, — бързо изговорил затворникът ставайки от стола.

— Седни! — изкомандвал конвоят.

— Седи, какво скачаш като на съд, — спокойно произнесъл началникът на колонията и продължил обръщайки се към конвоя:

— Ти засега почакай навън.

— Значи вие, Ходаков Сергей Юриевич, внасяте такова странно предложение?

— То само на пръв поглед изглежда странно. Всъщност предложението е доста рационално.

— тогава кажете си направо, каква хитрост сте замислили? Условия за масово бягство, ли искате да създадете? Между вашите деветдесет заявления сроковете на излежаване на всеки са между пет и девет години. Значи, свободата искате да приближите?

— Дори и да има хитрост в това предложение, тя не е свързана с бягство, гражданино началник, — затворникът отново станал и за развълнувал, — не сте ме разбрали добре…

— Седни си спокойно. И хайде без «гражданино началник». Казвам се Николай Иванович. Тебе те познавам от делото — Сергей Юриевич. Психолог си бил. Дисертация си защитил, после си почнал бизнес. Присъда си получил за злоупотреба в особено големи размери. Така ли е ?

— Получих присъда… Николай Иванович, в началото на перестройката беше така… Още не си успял да свикнеш с един закон, а вече друг излиза…

— Добре, добре, не за това е приказката сега. Поясни ми замисъла си за тази селскостопанска зона зад бодлива тел, или как да я нарека по друг начин?

— Ще се опитам да обясня, Николай Иванович. Само че ще ми е трудно да го направя поради едно обстоятелство.

— Какво?

Разбирате ли, ние четохме една книжка, «Анастасия» се казва. После и друга книжка, продължение. В книгите се говори за предназначението на човека. За това, че ако всеки живеещ на земята човек вземе по хектар земя и сътвори на него райски кът, то цялата земя ще се превърне в рай. Просто и убедително всичко е казано в книгата.

— Не може и да бъде по-просто. Ако всеки вземе и сътвори, то разбира се, че цялата земя ще се превърне… Само, че вие какво отношение имате?

— Нали казвам: убедително е всичко в книжките. Някой ако ги е прочел набързо, може и да не е разбрал всичко. Но ние имаме време: ние четохме, обсъждахме и разбрахме.

— Е и какво?

— Много хора след прочитането на тези книги ще поискат да вземат земя и да създадат на своята родова земя райски оазис. Те са на свобода, за тях това е достъпно. Ето затова ние решихме; макар и зад бодлива тел, но също да вземе по хектар земя, да работим на него, да го благоустроим… Като наказание — половината, а може и по-голямата част от продукцията да даваме за нуждите на колонията или обществото. Но имаме молба да не се отнема участъка след като се излежат сроковете на присъдите, на онези, които биха искали да останат там.

— И как ще бъде, все така зад бодливата тел, под дулата на охраната, така ли ще доживеете живота си?

— Когато всички излежат присъдите си можете да снемете загражденията от бодлива тел и заедно с вишките да ги пренесете на друго място. На ново място, нови затворници измежду желаещите да изградят свое имение, може да заселите. А ние ще си останем в нашите.

— Аха. А после и на другите като им свършат присъдите, телта с вишките пак на ново място, а те ще си останат в свободните имения. Така ли е?

— Да, така.

— Фантасмагория някаква. Аз ли, началникът на колонията, ще създавам за затворниците райски оазиси? Вярвате ли че това може да стане?

— Абсолютно съм убеден в успеха. Като психолог съм убеден. И със сърцето си го чувствам. Сам преценете Николай Иванович. Ще излежи своите девет години човека, ще излезе на свобода. Приятели няма. Приятелите му са в килии. На семейството си не е нужен. На обществото — също. Кой ще вземе на добра работа бивш затворник? С безработни и без това е пълно, че и с различни професии, на опашка стоят по борсите, а имат и прилични биографии… Никаква работа не е предвидена в обществото за бившия затворник. Пътят е един: да се захване със старото. И се захващат, и пак при вас попадат.

— Да, познавам тази ситуация… какво ми говориш за очевидни неща. Кажи като психолог: защото затворниците, които са прочели тези книжки изведнъж са се променили и са решили да се заемат със земя, пък дори и зад бодлива тел да е?

— Така се открива пред всеки перспектива за вечност. Изглежда че се смята, че макар и килия, но човекът живее. Всъщност него го няма. Той е умрял. Защото пред него няма житейска перспектива.

— Каква е тази перспектива за вечността?

— Нали ви казвам, трудно ми е наведнъж всичко да разкажа, това, което в книжките…

— Добре де, ще ги прочета тези книжки, ще си изясня какво ви е тласнало към такава лирика. После ще поговорим. Конвой, отведи го.

Затворникът Ходаков станал, сложил ръце зад гърба си и попитал:

— Ще ми разрешите ли да ви задам още един въпрос?

— Говори, — съгласил се полковникът.

— Когато разработвахме проекта за тази зона, отчетохме всички инструкции за затворниците. Никакви нарушения на инструкциите в проекта няма.

— Хайде бе, отчели сте… Инструкции… Няма нарушения… Ще проверя.

Отведете го, — заповядал Николай Иванович.

После извикал юриста, предал му папката с думите:

— Вземи. Запознай се и кажи, къде има нарушение на инструкциите в съдържанието, ще ми доложиш след два дни.

След два дни юристът седял в кабинета на началника на колонията. Започнал доклада си с необичайни за юрист уклончиви формулировки:

— Работата е там, Николай Иванович, че от гледна точка на закона и инструкциите регламентиращи издръжката на гражданите в така наречените места за лишаване от свобода, дадения проект не бива да се тълкува еднозначно.

— Ти какво го извърташ пред мен, Василий, като адвокат пред съда? Ние се познаваме от петнадесет години, — Николай Иванович станал от бюрото си. Вълнувал се неясно защо. Разходил се из кабинета, пак седнал:

— Конкретно ми говори, с какво се нарушава закона и инструкцията.

— Конкретно… Ами ако искаш конкретно, трябва да говоря подред.

— Карай по ред.

— Ние строим зоната. В проекта се предвижда изолиране на територията от външния свят. Два реда бодлива тел отгражда стоте хектара земя на зоната. Също, в проекта се предвиждат стражеви кули. Изобщо, охраната на територията съответства напълно на инструкциите. По нататък в проекта се предлага зоната да се разбие на отделни участъци с размер по един хектар и да се прикрепи към всеки участък по един затворник. Какво може да се каже за това? Съгласно инструкциите, ние сме длъжни да учим несъзнателните граждани на труд, да създаваме цехове за прости производства, а също и да изграждаме помощни стопанства и частично да преминаваме към самофинансиране. По закон се разрешава да се създават учреждения, подобни на нашето, със специални условия на стопанска дейност и многоцелево използване на горския фонд. В нашия случай проектът предвижда помощно стопанство, което ще осигурява на нашите подопечни зеленчуци, а е възможно да остане и за продажба. Дотук сме в рамките на закона.

— Не протакай, давай по-нататък. Къде излизаме извън рамките?

— По-нататък се предвиждана всеки участък да се построи отделна килия, в която да живее затворникът, за когото е прикрепено неговото работно място — хектара земя.

— Ето това е, всеки да има отделна килия на своя хектар. Средствата не стигат за нормални легла. А те отделни килии със всички удобства и мебелировка искат. Утопия.

— Може би не си се запознал внимателно с проекта, Николай.

— Какво значи «невнимателно»? Че аз наизуст го помня.

— Не знам, не знам… Тук е приложен чертеж и описание на, така да се каже, вътрешния интериор на тази отделна килия. Всичко е строго по инструкцията. Легло, клозет, стол, маса, лавица за книги, възглавница. Метална врата с «шпионка» и външна брава, решетки на прозореца. Що се отнася до финансирането, тук ясно е казано: всеки затворник сам финансира строежа на своята единична килия.

— Нямаше такова нещо в проекта, когато го разглеждах.

— Не знам… не знам… Виж, има го. И рисунка, и работни чертежи за строителите, и описание.

— Какво значи «има»? Когато ти давах папката да се запознаеш в нея нямаше такова нещо. Ясно си спомням, че нямаше. Тази папка поне десет пъти от корица до корица съм я гледал. А ти… за два дни…

— Аз, Коля. Аз. Само че не за два дни. Те ми дадоха същата папка още преди три месеца. Скоро нанесох някои поправки допълнения и те се съгласиха с тях.

— Защо нищо не ми казал за това?

Но ти само преди два дни ме помоли да си кажа мнението.

— Добре, говори, какво мислиш за цялата тази работа?

— Ами ето това мисля, Николай. Ако този проект бъде осъществен, затворите и лагерите в страната ще намалеят, а престъпността ще спадне. И ти, Николай Иванович, ще влезеш в световната история как най-гениалния реформатор.

— Зарежи историята. Карай по същество. За законността. — Николай Иванович отново станал и закрачил из кабинета.

Юристът се обърнал към замислено крачещия началник на колонията и казал:

— А ти от какво толкова се вълнуваш, Николай?

— Аз ли се вълнувам? Че от какво да се вълнувам? Впрочем… Прав си, Василий. Вълнувам се. Вълнувам се затова, че не знам, как в един кратък рапорт до генерала да доложа за този проект.

— Ето какво било. Значи все пак си решил да го придвижиш? Щом се стягаш за генерала.

— Стягам се. Мислех, че ти ще разкритикуваш проекта и ще ме убедиш да не ходя при генерала. И от плещите ми камък ще падне. А ти, изглежда го поддържаш?

— Поддържам го.

— Значи, се налага да ходя, — някак радостно заключил Николай Иванович, сякаш се страхувал да не би приятелят му да разкритикува съдържанието на зелената папка. Отишъл началникът на колонията до шкафа, извадил бутилка коняк, лимон, две чашки:

— Да пийнем, Василий, за успеха. А ти кога усети съпричастие към тази зелена папка?

— Не веднага.

— И аз не веднага.

— Дъщеря ми учи в юридическия факултет в института. Сега пише дипломна работа. Темата на дипломата й е: «Влияние на престоя на гражданите в местата за лишаване от свобода за изкореняването на престъпните деяния». Даде ми да я прочета. Прочетох, а там написано: «Деветдесет процента от гражданите излежали присъдите си в местата за лишаване от свобода, извършват престъпни деяния повторно. Основните причини за тази обезсърчаваща статистика са следните:

— възпитанието на човека, довело го извършване на правонарушението;

— трудността за адаптиране в обществото след пребиваване на човек в място за лишаване от свобода;

— формиране на престъпен мироглед по време на пребиваването на човека в престъпна среда!»

Представяш ли какво е написала тя, Николай? Излиза,че ние с теб, честно служейки, формираме престъпен мироглед?

— Ние нищо не формираме. Ние действаме по устава, по закона и по инструкциите. Макар че знаеш ли, в мен има някакво неудовлетворение. Все го гонех от себе си. Мислех, че не е за моя ум. А когато се появи тази папка… Половин година мислих. Сега реших — ще отида при генерала. Само дето няколко пъти вече сядам да напиша по-смислен рапорт и все не се получава.

— Нека опитаме заедно. Аз мисля, че главното е да не уплашим началството с оригиналността и необичайността на проекта. Някак по-просто трябва да е.

— Съгласен съм, трябва да е по-просто. А как? След като те искат да бъде оставена за пожизнено ползване земята на всеки един затворник, който е отработил присъдения му срок на поверения му хектар земя.

— Да. Тази точка засега е неизпълнима. Нямаме засега в държавата закон за отдаване на земя за пожизнено ползване. Мислих за този пункт. Трябва честно да им се каже. След излежаването на присъдата ще бъде разгледан въпроса за отдаването на участъка на освободения в рамките на съществуващото към момента на освобождаването земеделско законодателство. Мисля, че те ще разберат. На всички е ясно: не можеш да прескочиш закона. Не ние съчиняваме законите. Но за тенденциите също трябва да им кажем. Всичко показва че ще има закон позволяващ да имат земя.

— Дай Боже, — Николай Иванович отново напълнил чашките с коняк. — Хайде по още едно малко за успеха.

Чукнали се, и внезапно Николай Иванович оставил своята чашка на масата и пак закрачил из кабинета.

— Какво пак се завълнува? — попитал го юристът.

— Разбираш ли, Василий, — тревожно и без да спира говорел Николай Иванович, — ние с тебе тук се размечтахме, като хлапета за високи материи… Размечтахме, а забравихме, че имаме работа с престъпници. Има разбира се, сред тях и такива, които просто са сбъркали. Те може и да поискат да уредят живота си в рамките на закона. Но основния контингент са отпадъци. Те за други неща си мислят, дали няма тук някаква хитрост?

— И аз си мислих за това Николай. Нека ги проверим първо, а после ти ще решиш, да ходиш или не при генерала с рапорт.

— Как ще ги проверим?

— Ето как. Кога ти дадоха на теб тази папка?

— Преди около половин година.

— Значи те преди повече от половин година са обсъждали този проект, рисували са, правили са чертежи. После са оформили всичко красиво в папка и са приложили деветдесет заявления. Я дай да ги съберем ние тези, които са написали заявленията в актовата зала. Ще поканим специалисти, агрономи, зеленчукопроизводители, и нека те да ги поизпитат. Въпроси как, какво и кога трябва да се сади да им зададат, а ние ще наблюдаваме колцина от тях ще пожелаят да отговорят. Разбираш ли ако това за тях е сериозно, не е клопка, а имат такава мечта, то те няма да са седели просто да чакат половин година отговор на предложението си. Задължително трябва да са изучавали агротехнология.

— Добре го даваш, Василий. Отпадъците половин година да са учили как цветенца и краставички се садят… Не ми се вярва. Може, някой от селата и да отговори. Но тези…

— Нали това ти казвам, нека ги проверим, преди да решиш да ходиш при генерала или не.

В актовата зала седяха не деветдесет затворници, а двеста. Докато началникът на колонията покани специалисти от областта на агротехнологиите — двама преподаватели от селскостопанския институт и един от техникума, — количеството на желаещите да се заселят в новата зона нараснало на двеста човека.

Затворниците сядали в залата, без да предполагат, че сега ще им бъде устроен изпит. Те виждали, че зад стоящата на сцената маса седят трима човека, но не знаели кои са те. Началникът излязъл на сцената и съобщил:

— Във връзка с това, че имаме намерение да организираме помощно стопанство, бяха ни необходими хора, които да познават селското стопанство. Представям ви преподаватели от профилни учебни заведения, те ще ви зададат въпроси, след което ще решим, на кого да поверим участък земя…

Николай Иванович по ред представил преподавателите им предложил да поставят въпроси на събралите се. Първи задал своя въпрос седящия отдясно възрастен преподавател от техникума по селско стопанство:

— Кой от вас уважаеми, може да каже следното: Кога трябва да се садят семената на доматите за отглеждане на разсад? Кога трябва да се разсаждат в пръстта? И ако ви я известен изразът пикиране, то кажете моля, какви признаци говорят, че това е необходимо?

«Здраво ги подхвана, — помислил си Николай Иванович, — в един въпрос няколко наведнъж, и то такива, на които и моята жена, която е заклет градинарка, по памет няма да може да отговори. Тя все поглежда в някакви книжки, преди да посади нещо. Ето че и залата мълчи, не помръдва.»

Мълчанието в залата разстроило Николай Иванович. Тайничко му се искало да бъде осъществен проектът, представен от затворниците в зелената папка. Той се отнасял така придирчиво към него не защото го отхвърлял, а защото му се искало предварително да отстрани всички пропуски и недостатъци. Мълчанието в залата говорело за несериозното отношение към проекта от самите главни участници, а това означавало невъзможност за осъществяване на изложеното в зелената папка.

«Как може да мълчат, няма ли поне един селски мужик? Макар че на село не мъжете, а жените главно се занимават с лехите.»

За да прекъсне дълго продължилата пауза, Николай Иванович станал и строго казал:

— Вие какво, не разбрахте ли въпроса?

— Разбрахме го, — отговорил му седящият на първия ред млад затворник,

— Е щом сте разбрали тогава отговорете.

Кой да отговори? Вие не сте извикали никого пред дъската.

— Как «кой»? Каква «дъска»? Който знае как да отговори нека вдигне ръка.

За миг високо се вдигнали ръцете на всичките двеста затворника, седящи в залата.

Замрели говорещите помежду си преподаватели-изпитващи. Смесени чувства нахлули в Николай Иванович. Гордост за своите подопечни, и възвърната надежда за осъществяването на проекта и тревога, дали ще може някой от вдигналите ръка достатъчно правилно да отговори на въпроса.

— Хайде ти отговаряй, — показал той с ръка приказливия млад затворник от първия ред.

Младият човек станал. Прокарал избодената си с татуировки ръка по плешивата си глава и започнал да говори бързо без да се запъва:

— Времето за посаждане на семената на доматите за отглеждане на разсад не може да бъде ежегодно едно и също. То зависи от това кога ще настъпи устойчиво време, без застудяване. А то, времето, всяка година се различава.

Като се отчита необходимостта, разсада да се посади в почвата преди цъфтежа на растението и познавайки вегетативния му период, ние можем да изчислим времето на посаждане на семенцето в оранжерийни условия или на перваза на прозореца.

— Достатъчно млади човече, — прекъснал изказването на затворника преподавателят от техникума. — Вдигнете ръка, кой може да продължи?

Отново двеста ръце вдигнали седящите в залата. Преподавателят посочил възрастен затворник с вид на закоравял престъпник със златна коронка в устата. Възрастният затворник бързо станал и с достойнство заговорил:

— Почвата трябва да е нормална, а не някаква глина. Трябва да се вземе хумус, преработен от червеите, или торфена смес. Но в торфена смес не бива да се садят семената. Те ще свикнат бързо с торфа, а после като се посадят в градината ще се объркат, чужда ще е там земята. Затова е нужно торфа да се смеси с малко пясък и не по-малко от половината да бъде градинска пръст. И трябва да се затопли земното им гнезденце до около двадесетина градуса преди да се сложи семенцето в почвата…

— Достатъчно, — прекъснал преподавателят изказващият се, — по принцип всичко което казахте е вярно. А сега нека продължи друг, — и посочил интелигентен на вид затворник с очила на третия ред. — И така, предишния ви колега се спаря на това, че преди да се посеят семената на домата с подготвената за него почва е нужно… Какво трябва да се направи?

Затворникът станал от мястото си, пооправил очилата си и продължил:

— Преди да се посеят семената в подготвената за тях почва, трябва да се сложат в устата и да се държат в слюнката под езика не по-малко от девет минути.

Изпитващите и началникът на колонията замрели от учудване, и се втренчили в очилатия затворник. Преподавателят от института след кратка пауза попитал отново:

— Искахте да кажете, че преди засаждането в почвата семената трябва да се накиснат във вода?

— В никакъв случай не във вода, особено в хлорирана или вряща, която ще убие всички живи бактерии. Трябва да се намокри със собствена слюнка, за да се изпълни с информация за себе си. В устата на човека, в неговата слюнка при тридесет и шест градуса, които са нормални за човешкото тяло, семето ще се събуди след девет минути от съня си и веднага ще разбере какво трябва да прави. За кого да отглежда плода си. Ако човекът има някакви болести и отклонения, семенцето ще се постарае да отгледа плод, който да отстрани отклоненията от нормата.

Седящите зад масата преподаватели оживено се разговорили, после всичките трима се обърнали към Николай Иванович, и преподавателят от техникума попитал:

— Кой е водил занятия с вашите подопечни, от кое учреждение сте канили специалисти?

Началникът на колонията и след дни не можал да разбере защо изпляскал това в отговор на въпроса:

— Не помня откъде, не съм се занимавал аз с това, но знам, че беше от столицата. Именит професор идва.

Седящите в залата затворници веднага оценили лъжата на началника на колонията. Те разбрали, че той ги защитава. Не разрешава да се присмиват над изказващите се и с мълчалива благодарност го поддържали. А младият затворник от първия ред, който пръв отговаря; на въпросите, добавил:

— А ние си мислихме, че не е професор, а академик. Той и за сибирската тайга знае много и за живота.

— Да, — добавил съседа на затворника, — такъв един умен мъж, много учен.

От различни краища на залата се чули одобрителни възгласи по адрес на столичния професор, на когото и очите не бяха виждали.

Преподавателят от института, който седял зад масата на сцената и мълчал през цялото това време, изведнъж заговорил с умен вид:

— Да, колеги, аз съм се запознавал бегло с тази теория, наистина не помня къде. Науката сега работи в тази посока. Аз мисля, че в това има нещо интересно: тридесет и шест градуса… живата човешка слюнка, наситена с разнообразни живи бактерии… има нещо в това…

— Да, да. Спомням си, — замислено и също с умен вид произнесъл преподавателят от техникума, като си давал вид, че също е чувал нещо, — това е едно от новите направления в заленчукопроизводството. Разбира се науката го обосновава теоретично, но на практика ще трябва да се види…

Седящите в залата затворници отговорили без да се запънат на много въпроси по агротехника. Не винаги били стандартни техните отговори. Но поканените изпитващи вече не бързали да ги отхвърлят, а напротив, слушали ги с интерес.

Когато заместник началника на колонията тръгнал да изпрати преподавателите Николай Иванович останал сам да зад масата пред притихналата зала. Той прелиствал съдържанието на зелената папка, а в залата царяла гробна тишина. После началникът на колонията вдигнал глава, огледал залата и заговорил:

— Ето какво ще ви кажа мъже. Не мие ясен докрай вашият замисъл… Да. Не съвсем… И затова реших… Не знам какво ще се получи. Но ще се опитам да го придвижа пред началството.

Притихналата зала като по команда станала изведнъж и избухнали аплодисменти. Не очаквал такава реакция Николай Иванович също станал. Смутил се неясно защо, но му било приятно и радостно на душата. Но, като се стараел да не излиза от образа на строгия и даже суров началник, той произнесъл:

— Какъв е този шум? Сядайте на местата си, — но сам почувствал че излишната строгост е неуместна и добавил: — а професора от столицата все пак ще трябва да поканите.

Началникът на Управлението на изправителни учреждения генерал Посошков приел Николай Иванович и веднага заговорил по работа:

— Не само на тебе, но и на другите ще им се наложи да разширят своите заведения; някои с пет-десет, други с по сто и петдесет единици. И след година се гответе за приемането на нов контингент. Всички казват, че това е трудно и нереално, затворите вече са препълнени. А аз какво да правя според теб? Имам заповед от министъра: да осигуря приема на шест хиляди затворници допълнително. Но ти ме зарадва Николай Иванович. Значи смяташ че ще си готов в срок за това.

— Да, готов съм. Само че проектът трябва да се промени, аз съм доложил в рапорта си.

Четох, четох. Само че не всичко ми е ясно в твоя рапорт. Искаш да се заемеш със селско стопанство. Похвално. Към всеки затворник да прикрепиш по един участък земя: че какво ти пречи, за какво ти е моето разрешение? Но това, че искаш на всеки участък да строиш отделни килии, изглежда някак странно, нерационално. Построй обща барака, или две. Сутрин под конвой — на работа. И разходите ще са по-малко. Няма да имаш допълнително финансиране за отделни килии.

— Но аз и не искам допълнително финансиране.

— А какво искаш?

— Да се утвърди проекта за единичните килии, общата планировка също.

— А откъде ще вземеш парите за строителство на тези килии?

— Спонсори ще помогнат.

— Странни спонсори имаш. Добре де, нямам време да задълбавам. На проекта ти пиша «Да се доизясни и доработи»… но самият аз ще им се обадя да им кажа да изяснят всичко както трябва и да доработят… без протакане. Това ли е всичко?

— Още един проблем има.

— Какъв?

— Нямам земя, на която да се занимаваме с помощното стопанство.

— Върви при губернатора и искай.

— Ходих при заместника. Разглеждат, но засега само толкова.

Добре, ще помогна. Ще се обадя… Това ли е?

— Тъй вярно.

— Ами действай. Бъди здрав.

Учреждението на Николай Иванович получило земя, двеста хектара, през есента. На отдалечения от населените места парцел, още преди да се разкалят пътищата, успели да положат бодливата тел и петметровите стълбове за оградата. Николай Иванович разбирал, че ако това не се направи през есента, няма да могат да започнат пролетните работи на участъците. А как да се направи това щом два километра преди отделения участък завършва дори междуселския черен път. Не може нито техника за издълбаване на ями за стълбовете да се закара, нито да се закара работна сила до участъка.

Затворниците узнали за проблема. И се обърнали към началника на колонията с предложение: Да копаят на ръка ямите за стълбовете, а двата километра без път да минават пеша в колона под конвой.

Дори под студения есенен дъжд, наметнати със самоделни дъждобрани слепени от найлон, всеки ден се устремявали в колона петдесет затворници към участъка земя. Желаещите били повече, но заради недостига на охрана на работа изкарвали само по петдесет човека. Работели бъдещите стопани на участъците с пълно самоотдаване. До настъпването на студовете били поставени всички стълбове и построени стражевите кули, била опъната и бодливата тел. Бил изграден и КПП пункт към зоната.

През есента била дадена поръчка за изработване на къщичките — единични килии, в които да живеят затворниците. Стойността на всяка една била 30 хиляди. Нямало повече пари за тях. И затворниците сами, кой както можел, издирвали средства за тяхното построяване. Някои разбира се имали спестявания, на други родните им помогнали, но имало и такива, които нямало откъде да вземат такава сума. Те се обърнали към началника на колонията със заявление, че са готови на живеят в палатки. Но това противоречало на инструкцията и им било отказано.

Сто и осемдесет къщички били докарани на новата земя през зимните пътища и били поставени на подготвени през есента стълбове. Сто и осемдесет затворници още през ранната пролет се заселили в тези примитивни къщички с решетки на прозорците.

В един слънчев пролетен ден началникът на колонията наблюдавал необичайна картина от стражевата кула. На опасаната с бодлива тел територия от двеста хектара били обозначени сто и осемдесет участъка. Те били отделени един от друг с колчета, клончета, а някъде границата на участъка очертавала опъната връвчица.

— Тези на заможните, — решил началникът на колонията, — на тях родните не само пари за килията са дали, но и за ограда.

Между участъците имало проходи-улички, а в центъра на зоната — обща площадка за събирания. Тук там по ниските части снегът по земята още стоял. Но на височинките вече зеленеели първите тревички. Почти на всеки участък се чернеели самотни човешки фигури.

В топлите затворнически ватенки, платнени шапки-ушанки и груби ботуши те изглеждали еднакви и безлични.

Какво могат да направят тези фигурки на пустата земя? Защо не им се седи в килиите? Началникът на колонията вдигнал бинокъла пред очите си и заразглеждал една от тези безлични фигури. Затворникът Ходаков забивал лопатата в още неизсъхналата земя, копаел дупка. Николай Иванович през бинокъла преброил деветнадесет дупки по периметъра на участъка, вече изкопани в измръзналата земя.

На другите участъци фигурките с тъмни ватенки правели същото — копаели ями по периметъра на своите участъци.

— За какво копаят толкова дупки? — на глас попитал Николай Иванович.

— Ами за фиданки и храсти, — обяснил часовоят.

— Ясно. Но можеха и да почакат една две седмици, земята щеше да попие съвсем и да е по-лесно да се копае.

— И аз им казах същото, но те не искат да чакат. Страхуват се, че няма да успеят. Четиристотин метра жива ограда да посади всеки не е шега работа. А когато земята се размрази съвсем, тогава пък с лехите ще трябва да се занимават.

Началникът на колонията още дълго наблюдавал с какво желание и дори страст работят неговите подопечни и размишлявал:

«Явно съществува някаква космическа връзка между душата на човека и душата на земята. Ако има такава връзка — човек е в хармония с планетата. Ако я няма — няма и хармония. Започват извращения, расте престъпността.

Тази книжка „Анастасия“ трябва да е необикновена. Прочели я затворниците и нещо необяснимо е пламнало в душите им. Ами и сам също: прочетох я и започнах да виждам живота по новому. Разбира се, книжката си изигра ролята, сега я четат във всички зони. Но силата се състои именно в това, че посочва връзката на човека със земята. Значи главното е в тази връзка, тя не бива да се разкъсва. И всички тези разговори за висок морал и духовност са само празни приказки без тази тайнствена, още не съвсем позната връзка!»

През есента всички участъци в новата зона, както я нарекли самите затворници, били заобиколени от все още мънички фиданки ябълки, круши, калина, брезички и всевъзможни други насаждения, които създавали приятна за очите картина със своите разнообразни есенни цветове. По около 1500 2000 квадратни метра били засадени с горски дървета. Още към първата есен впечатлението при наблюдение от стражевата кула върху двестата хектара рязко се отличавало, и то към по-добро, в сравнение с пролетната картина на пустата черна земя. Виждало се ясно, че зад редовете бодлива тел възниква необикновен зелен оазис.

А през цялото лято от зоната били доставяни за затворническия стол свежа зеленина, а после и краставици, домати, цвекло.

През есента всеки затворник предал по пет чувала с картофи, по няколко десетки буркана солени краставици и домати. За цялата зима бил подсигурен хранителния блок на затвора с цвекло, моркови, ряпа…

Необичайна картина можело да се види край КПП на новата зона. За разлика от всички затворнически учреждения в света, където на контролните пунктове се осъществявало приемането и предаването на затворените граждани, в новата зона се извършвало предаването на произведеното.

Войниците предавали да роднините на затворниците бурканите с консервирани зеленчуци. Мнозина идвали с коли и си отивали с богат урожай.

Онези затворници, които нямали роднини наблизо, давали своята част от урожая на прекупвачи чрез войниците, и получавали не лош доход.

А при затворника Ходаков не ходел никой, той нямал роднини. Той бил от дом за сираци и своята част от урожая помолил да бъде дадена на най-близкия детски дом.

Николай Иванович получил благодарност от управлението за успешно изпълнение на заповедта. Той бил единственият който успял да осъществи допълнителен прием на сто и осемдесет затворници без да влошава условията на пребиваване на останалите.

Изминалата година била за Николай Иванович най-запълнена с грижи в сравнение с всичките му двадесет години служба. Покрай обичайните грижи, му се налагало да «изкрънква» ту плодни фиданки за новата зона, ту семена. Всеки път той се радвал, когато идвал старият затворнически ЗИЛ натоварен догоре с малки фиданки.

Минали още пет години. През един слънчев юлски ден във въздуха над новата зона се появил и закръжил вертолет Николай Иванович стоял край КПП-то и гледал как въртолета кръжи над зоната. Той знаел, че на борда му се намира генерал Посошков и членовете на комисия от Министерството на правосъдието. Или някой беше написал жалба срещу началника на колонията, или просто са плъзнали слухове за необичайното положение на престъпниците.

Комисията от високопоставени чиновници излязла от вертолета, приземен на площадката до КПП-то. И Николай Иванович стоял и мислел само за загражденията на зоната:

«Ще ми припишат явно нарушение. Защо ли разреших да се посадят като ограда тези виещи многогодишни цветя? На три метра височина са обвили цялата бодлива тел, зелена ограда образуваха и то така, че зад различните цветя дори не се вижда бодливата тел.

Телта им била създавала неестетичен изглед, представете си. И стражевите кули увиха с цветята си. До самата будка на часовоя на се вият цветя. Не прилича на зона, а на някакъв райски оазис сред полята обрасли с бурени.»

— Веднага се вижда първото нарушение, — казал генерала от Министерството. — Що за ограда на зона е това? Че такава ограда, увита с лиани, всеки, който поиска може да я прескочи, — казал генерала на началника на Управлението Посошков, — всеки един войник ще ви го каже. Прав ли съм? — обърнал се представителят на Министерството към стоящия до КПП-то дежурен лейтенант.

— Разрешете да отговоря, другарю генерал. — застанал в стойка «мирно» дежурният лейтенант.

— Отговаряйте като ви питат. Има ли тук нарушение на инструкцията?

— Не, другарю генерал. В дадения случай вие наблюдавате тактически усъвършенствано ограждение на зона, с която се пазят престъпници.

— Какво-какво? — учудил се члена на комисията на министерството, — какво е това тактическо усъвършенстване? Какви ги дрънкате?

Всички членове на комисията се спрели до лейтенанта все още стоящ в стойка «мирно».

«Ама че шегаджия, — ядосан помислил Николай Иванович, — вечно този лейтенант Прохоров със своите шегички. Поне пред комисията да не беше се майтапил. Сега вече със сигурност няма да ми простят издевателството. А той си стои „мирно“ и дори не се изчервява от собствената си наглост.»

Лейтенантът заговорил отсичайки думите:

— Разрешете да отговоря на въпроса за усъвършенстването.

— Отговорете ако можете, — заповядал генералът от Министерството. — Тактическо усъвършенстване са значи вашите цветенца?

— Тъй вярно другарю генерал. Престъпникът, който реши да избяга и да прескочи това заграждение от бодлива тел увита с цветя, може и да успее да прескочи, но няма да стигне далече.

— Как така, защо? — учудил се генералът.

— Докато преодолява заграждението увито с ухаещи цветя, той целият така ще се пропие от този мирис, че дори необучено куче с лекота ще намери следата и ще го доведе обратно.

— Ще се пропие значи… — разсмял се генералът, с него и всички членове на комисията, — а кучето значи, по цветния аромат… Е браво лейтенанте, находчив сте. И колко бегълци са върнали по такъв начин вашите кучета? — през смях запитал генералът.

— Нито един, — отговорил лейтенантът и много сериозно продължил: — Престъпниците разбират цялата безперспективност на преодоляването на оградата и за пет години не са направили нито един опит за бягство.

Още повече се развеселили членовете на комисията от сериозния вид и заявление на лейтенанта.

— Значи от тази зона за пет години не е имало нито един опит за бягство? — председателят на комисията попитал началника на управлението.

— Да, нито един, — отговорил Посошков

Членовете на комисията явно харесали остроумните отговори на лейтенанта и му задали следният въпрос:

— Кажете лейтенант, ако престъпниците дори не се опитват да бягат от тази зона, то тогава за какво са тези стражеви кули с въоръжени войници?

— За охрана на зоната от външния свят, — отговорил лейтенантът.

— Какво значи за охрана от външния свят? Да не би някой да се опитва да проникне в зоната?

— Тъй вярно, — съобщил лейтенантът. Жените на много от затворниците проявяват желание да живеят с мъжете си в килиите. Някои молят да прекарат в килията лятото заедно с децата си. Но строгото съблюдаване на инструкциите по охраната на затворниците от нашия строг началник на колонията, не допуска подобно безобразие. Тогава отделни несъзнателни жени се опитват с децата си да се промъкнат през зелената ограда или да направят тунел. Но доблестната охрана на зоната не допуска подобни дръзки опити.

Тъй като не разбирал дали сериозно или на шега говори лейтенанта за опитите за проникване в зоната от жени и деца на затворници, председателят на комисията запитал Николай Иванович:

— Наистина ли има такива случаи?

— Да, — отговорил Николай Иванович, — бяха осуетени два опита. При мен постъпиха деветдесет и шест заявления от жени на затворници с молба да прекарат лятото заедно с децата на територията на участъците на техните мъже. Но освен разрешените от инструкцията свиждания не можем да разрешим нищо друго.

— Че какво толкова ги тегли към зоната, че и с децата заедно? — попитал председателят на комисията и добавил: — впрочем, нека господа се поразходим из територията и да погледаме.

— Отворете вратите, — изкомандвал Николай Иванович лейтенанта.

Дървените врати, украсени с резба били бързо отворени и членовете на комисията влезли в територията на зоната и само след няколко крачки, внезапно без да се наговарят спрели.

От прозореца на вертолета зоната приличала на красив зелен оазис. Но тук имало не само красиви пътечки от окосена трева, и не само зелените и разноцветни живи огради поразили членовете на комисията. Нежен аромат на летни цветя и растения обгърнал със своята благодат хората, свикнали на мириса на своите кабинети и столичните улици. Тишината се нарушавала само от птичи песни и жуженето на насекоми. Тези звуци не дразнели, а носели наслада за слуха на хората.

— Трябва да влезем в територията на участъка, — неясно защо тихо, сякаш се боля да не обезпокои някого произнесъл началникът на комисията.

Високопоставените чиновници вървели по пътечката към първата къщичка — килия. Малката дървена къщичка се намирала в метална решетка. Но това се забелязвало само от съвсем близо. Отдалече тя приличала на малък зелен хълм. Увита в разни растения и обкръжена от цветни лехи, тя хармонично се вписвала в околното пространство.

До входа на къщичката, с гръб към приближаващите се стоял човек с бяла фланелка. Затворникът смазвал металната ключалка и енергично я щракал назад-напред. Ключалката поддавала трудно, и увлечен от работата човекът не веднага забелязал идващите хора.

— Здравей Харламич, — викнал му Николай Иванович, — гости посрещай, представи се.

Човекът бързо се обърнал и като видял приближилите малко се объркал, но бързо събрал мислите си и се представил:

— Затворник Харламич, осъден по член 120 от Наказателния кодекс на Руската Федерация на дванадесет години, шест години излежал присъда в килия. В новата зона съм от пет години.

— И какво правехте сега с вратата? — попитал го председателят на комисията.

— Смазвах външната ключалка гражданино началник. Съвсем се е затегнала, скапан метал взеха да произвеждат, бързо ръждясва.

Председтелят на комисията се доближил до вратата към килията, притворил я и се опитал да дръпне ключалката. Но не успял от първи опит. Тогава се обърнал и многозначително поглеждайки началника на управлението генерал Посошков, произнесъл:

— Значи вие твърдите, че всички инструкции за затворниците се спазват? Значи, всички след работа ги заключват в килиите?

Началникът на управлението мълчал. На всички било ясно че металната заключалка е ръждясала и се затваряла трудно защото просто отдавна не била използвана.

Затворникът Харламич разбрал че е подвел началството. И в главата му се понесли мисли:

«Трябваше отдавна да я оправя тази проклета ключалка. Как да им обясня на тези хора, че тя изобщо не е нужна? Никой дори не помисля да напуска зоната, да си остави участъка. Защо да го правя? Къде да отида? Тук му е на Харламич родното място, тук му е Родината. Тук всяка сутрин го посрещат птичи гласове и клоните на посадените от него дървета му махат приветствено всяка сутрин. И козичка завъди — Никита, и десетина кокошки-носачки, и два кошера. И другите си имат нещо свое, малко по-различно но свое, родно стопанство, територия. И ето че подведох началника с тази проклета ключалка.»

Притеснил се Храламич не на шега и заговорил бързо и развълнувано:

— Пропаднах с тази ключалка, гражданино началник. Няма прошка за мене, ако тя донесе беди на моите другари. Само разберете, нека кажа една последна дума. Ето… ще кажа. Целият ми живот се промени… Дори не се промени ами започна едва тук отново. Тук ми е свободата. А там, зад вратите — неволята, там е същински ад. Там на кулите стоят войници, те са за нас като ангели. Молим се ангелите да не пускат тук никакви гадости да проникват…

— Прекъсващият се от вълнение глас на затворника Харламич и смисълът на казаното особено въздействали върху стоящите пред него хора. Жената, депутата от Държавната Дума, влизаща в състава на държавната комисия, изведнъж също, леко развълнувано изстреляла:

— Ама какво сте се хванали за тази нещастна ключалка. Не виждате ли че дъжд е валял нощес? Намокрила се е.

Председателят на държавната комисия погледнал металната ключалка, после жената и се разсмял:

— Намокрила се е? Как се не сетих по-рано? Дъжд е повалял, тя се е намокрила и е ръждясала… А на кулите значи, ангели стоят? — попитал затворникът Харламов председателят на комисията.

— Ангели, — отговорил Харламич.

— Кога изтича присъдата ви?

— След единадесет месеца и седем дни.

— Как смятате да живеете по-нататък?

— Написах заявление за ми удължат присъдата…

— Какво? Как да я удължат? Защо?

— Защото няма свобода там, няма ред в онази свобода. Няма свобода без земя.

— А кой ви пречи като излезете на свобода да си вземете земя и да създадете такова стопанство, само че на свобода? Да създадете семейство?

— Ех гражданино началник, точно това не мога и аз да разбера? Кой ни пречи на нас в Русия да се даде на всеки руснак по хектар земя? Не мога да разбера изобщо. На руснаците ли принадлежи руската земя или не?

— Сега според закона, приет от Държавната Дума, всеки човек може да купи земя, — съобщила жената-депутат.

— А ако нямам толкова пари, че да купя един хектар земя, значи няма да имам и Родина? Така ли се получава — няма и няма да има? А ако Русия е моята Родина, то от кого трябва да си купувам? Излиза така, че сякаш някой е завладял цялата ми Родина, цялата до последния хектар и сега иска откуп от всеки руснак. Бандитски работи се получават някакви. Не е нито законно, нито разбираемо. Ето вие гражданино началник, — обърнал се Харламич към председателя на комисията, — сте генерал, както виждам по лампазите. Тогава освободете нашата Родина от онзи, който я е завладял и иска откуп за нея. Или и вие ще плащате откуп за своето късче Родина?

— Прекрати разговора затворник Халамич, — намесил се Николай Иванович.

Той видял как почервенял белега на бузата на действащия в миналото боен генерал, как се свили юмруците му. Пристъпил генерала към затворника, стояли и се гледали в очите един друг. Гледат се и мълчат. После тихо казал генералът:

— Покажи ми стопанството си русино, — и добавил съвсем тихо, сякаш на себе си; — своето късче Родина зад бодливата тел.

Харламич показвал на членовете на комисията младата градина със завързали плодове по клонките, почерпил ги с малини и касис. Лехи с домати имало, повече от двеста квадрата били засети с краставици. Езерцето изкопано с лопата им показал. До езерцето — акуратно подредени бъчвички.

— А това е главното ноу-хау на Харламич — обяснил на членовете на комисията Николай Иванович, показвайки бъчвичките. — Стои и петдесет литрови бъчви с краставици всяка година осолява. Превъзходна саламура с получава при него, ненадмината. И оригинално запазване измисли. Бъчонката пълни с краставици и саламура, запушва я и я слага в езерцето, под водата. Така се съхраняват до пролетта. Като дойдат закупчици от московски ресторанти, Харламич разбива леда и носи бъчонката до КПП-то, продаваме ги по петстотин рубли на бъчонка. Двеста и петдесет се полагат на Харламич, а останалото е за нуждите на затвора.

— И какъв е доходът ви от всяко стопанство? — попитал един от членовете на комисията.

— Средно около сто хиляди на година, — отговорил Николай Иванович, — но половината, както е по договор, е за работещите на участъците.

— Сто хиляди? — учудил се членът на комисията. — Вие имате всичко сто и осемдесет хектара, значи от тях ежегодно получавате чист доход от деветдесет милиона?

— Да, получаваме.

— Значи излиза, че и затворниците получават по петдесет хиляди на година?

— Да, така излиза.

— У нас в страната има повече от милион граждани, които се намират в местата за лишаване от свобода. Да можеше всички да минат на такова заплащане. И страната щеше да има такъв доход, а и престъпниците, съдейки по всичко, значително биха намалели.

— Да минат… всички? — намесил с в разговора и друг член на комисията, — друг е въпросът. Да не се ликвидира зоната. За какво ни изпратиха тук? Да изясним. Получават с ненормално положение — затворниците живеят в по-добри условия от свободните хора. А тези затворници, какво и да говорим, са престъпници. Какво ще правите Николай Иванович когато дойде срока за освобождаване на тези хора?

Началникът на колонията без да се замисли отговорил:

— Ако имах власт щях да оставя на всеки то тях стопанството му след освобождаването. Бих махнал телта и бих я пренесъл на ново място, бих започнал да изграждам нова зона.

В доклада си до Министерството членовете на комисията съобщили, че не са констатирани никакви нарушения на инструкциите по отношение на затворниците.

— А какво ще кажете за съобщенията, че затворниците живеят в по-добри условия от много свободни граждани? — попитал министърът.

— Трябва да се подобрява живота на свободните граждани, — отбелязал председателят на комисията, — на хората трябва да се даде земя. Не на думи, а на дело.

— Е, това не е в нашите компетенции, — махнал с ръка министъра, — карайте по същество.

— А по същество ето какво: необходимо е да се внедри този опит във всички поверени ни учреждения — твърдо заявил председателят на комисията.

— И аз съм съгласна с това, — подкрепила председателя жената-депутат от Държавната Дума и добавила: — освен това аз твърдо съм решила да внеса в Държавната Дума за разглеждане законопроект за отдаване на всяко желаещо руско семейство хектар земя за пожизнено ползване и за изграждане върху него на родово имение.

Думата приела закона. В единен порив милиони руски семейства започнали да засаждат градини и горички върху своята родова земя. И разцъфтяла Русия…

В кой град се е случило това? Какво? Не се е случило още? Защо? Кой пречи? Кой не дава на Русия да разцъфне?