Енергията на живота

Благодаря

Когато се роди малката Анастасия, и след като остана още като съвсем мъничко, не умеещо още да ходи дете без родители, редом с нея започна да се появява огнено кълбо.

Моят баща, както и другите жреци познаваше много природни явления, такива, които се струват на вашите учени загадъчни и необясними. Но могъществото на това огнено кълбо и за него беше необяснимо.

Непонятната енергия можеше в един миг да се разтвори в пространството на малки искрици и също толкова бързо да се събере в едно цяло.

Излизащият от огненото кълбо тъничък лъч можеше мигновено да раздроби огромен камък или скала.

Същият такъв лъч можеше да се докосне до крачето на буболечка, пълзяща по листенцето на цвете, без да й причини никаква вреда.

Но най-главното и непостижимо нещо се състоеше в това, че тази сгъстена огромна енергия реагираше на чувствата и желанията на малката Анастасия. А това означаваше, че и самият той притежава и чувства и мисли.

Мисълта в цялата си пълнота е присъща само на човека. Но огненото кълбо не беше човек. Тогава кой е Той? Защо притежава присъщи на човека чувства? Откъде има у Него такава велика мощ и могъщество?

Разказвах ти и ти го написа в книгата си, как той локално променяше гравитацията на земята, когато малката Анастасия се учеше да ходи. Изстрелваше хиляди лъчи, разресваше златистите коси на главичката на малкото момиченце.

Баща ми предполагаше, проявление на какви сили би могло да бъде това огнено, могъщо и мислещо кълбо, но никога не говореше за това на глас. Предположението изисква потвърждение.

Когато Анастасия поотрасна, ние чухме веднъж как тя разговаря с кълбото. По-точно говореше тя. Кълбото никога не произнасяше нито дума, но реагираше на думите на детето със своите действия.

Баща ми запита Анастасия за кълбото, а тя кратко отговори: «Това е добро». Отговорът й беше недостатъчен за баща ми, но той повече не говори с нея за кълбото нито тогава нито след години.

От този първоначален отговор беше ясно: Анастасия нямаше желание да дава определение на самото огнено кълбо или на действията му, по-скоро тя го възприемаше със чувствата си. Но за бащата ми поради някаква причина беше важно да разбере това явление свързано с Анастасия.

От момента на първата поява на кълбото той престана да участва в деянията на жреците и концентрира усилията си за разгадаването му.

Жреците познават способи как да потвърдят или опровергаят собствените си предположения. Нужно е да се обнародва явлението с най-достоверното му описание и да се чака реакцията, отсъждането на хората. При това не бива на хората да се задача или да се разпитват за да дадат мнението си. Определенията трябва да се породят свободно, на ниво чувства, а не само с разума, тогава те са най-точни.

После, по молба на баща ми аз ти разказах за детството на Анастасия, като включих разказа за общуването й със загадъчното явление. Ти написа в книгата за това, без да изопачиш чутото, и което е много важно не изказа никакво мнение от себе си.

Ние с вълнение чакахме реакцията на хората, четящи книгата. Тя последва незабавно и се изрази не само с обичайните изказвания, но и емоционални изблици на чувства. Хората говореха и пишеха това, което от много години предполагаше баща ми, това, за което не говореше на глас и криеше от другите жреци.

Ти публикува стиховете на читателите, в които не по нечия поръчка, а по волята на сърцето се пишеше… Ще ти напомня началото на един от тези стихове.

В деня на раждането

Бог се яви

При своята любима Настенка…

Баща ми потвърди своето предположение, Огненото кълбо, общуващо от време на време с Анастасия е не нещо друго, а една от ипостасите на Бог.

Бог има множество ипостаси, всяка тревичка е проявление на неговата мисъл. Но кълбото представляваше ако не главната, той най-голямата, концентрирана от множество съставляващи, включително и енергиите на разума и чувствата.

И ето че веднъж… Това се случи след като ти беше вече написал пет книги. Когато бяха публикувани думите й, или по-точно нейният емоционален изблик пронизал като огнен меч тъмното пространство и заключен в думите: «Готви се злобо, от земята си върви, хвърли се срещу мен…»

В устата на Анастасия думите придобиват не просто смисъл на думи. Ти, а и не само ти, не веднъж си се убеждавал в това. И злобното с невидима енергия започна да атакува Анастасия.

И започнаха да се появяват бели кръгове, тревата побеляваше. Случваше се дори за мигове Анастасия да губи съзнание. Ние не знаехме как да й помогнем.

Не искаше помощ от нас внучката ни. А щом не ни поиска, значи й беше необходимо непременно да издържи всичко сама.

В последно време виждахме как се увеличават по сила атаките срещу нея. Сякаш в агония последното зло се опитваше на вземе превес.

Но заедно с това растеше и силата на нашата внучка. Напоследък тя само трепваше от поредните удари и отиваше на брега на езерото.

По някакъв начин водата в езерото бързо връщаше силите й. Тя се плискаше във водата, гмуркаше се и излизаше пълна със сили както преди.

И в онзи ден ние видяхме как подложена на поредния удар, Анастасия тръгна към езерото като пристъпваше внимателно.

Когато се спре, прислонена към ствола на кедъра за да си почине, баща ми разтревожено каза: «Днес на внучката ни се наложи да преодолее нещо необичайно. Беше й трудно, погледни в златните и коси се появи бял кичур.»

После видяхме, как Анастасия се отблъсна от ствола, направи крачка, после втора към езерото и олюлявайки се отново спря.

И тогава изникна пред нея от пространството огненото кълбо. Но този път бляскащите в него мълнии променяха цвета си и сякаш вътре в него клокочеха вулкани. Внезапно пронизваха невидимата му обвивка страшни огнени стрели, техните потоци се изтръгваха от кълбото и чезнеха в пространството. Но при това кълбото не намаляваше размера си, а се увеличаваше в диаметър и видимо се уплътняваше и все по-силно клокочеха вътре в него енергиите му. Самото то не висеше в пространството, а пулсираше като сърце — ту се свиваше, ту бързо се разширяваше. Изведнъж замря, сякаш за да вземе решение. И хиляди мълнии-енергии се втурнаха към Анастасия.

В кой момент тя, останала без сили успя да вдигне ръка, ние с баща ми не забелязахме, макар да наблюдавахме ставащото, без дори да мигаме. Известен ни беше смисъла на жеста й, тя спираше мълниите, които се стремяха към нея. Защо? Тогава още не можехме да разберем.

Беше ни ясно, че със своята енергия кълбото може да възстанови всички сили в нея и не само това, а и да и дари нова енергия и тогава никакви външни нападки срещу нашата внучка нямаше да бъдат страшни. Но защо тя реши да постъпи по своему?

Затрептяха хилядите протегнати към нея лъчи, но не докосната стоящата с вдигната ръка Анастасия. Те ту изчезваха в бушуващото с енергиите си кълбо, ту пак се изтръгваха навън и се устремяваха към нея без да я докосват.

И тогата внезапно тя бавно и ласкаво се обърна с думи към кълбото и лъчите:

— Моля те да сдържиш порива на Своите енергии. Не ме докосвай. Аз в Твоето езеро ще мога да се възстановя. Трябва само да стигна до него.

Кълбото мигновено прибра всичките си лъчи, цялото затрепери и запулсира като сърце. Метна се нагоре, просветна, сякаш се взриви и пак се сви.

Безброй лъчи се устремиха към земята и докоснаха всичко, което се намираше на пътека водеща от нозете на Анастасия към езерото.

И се появи ново видение. Пътечката засия с милиони пулсиращи цветове и се образува арка от разноцветни дъги на нея, която водеше от краката на Анастасия към езерото.

Пътя до езерото представляваше невероятна картина.

Под триумфална арка трябваше да мине Анастасия.

Тя направи крачка, но встрани. И не мина по пътя приготвен за нея от огненото кълбо. Тя бавно стигна до езерото и се гмурна в него, като изплува просто полежа във водата разперила ръце, после започна да се плиска — силите се върнаха в нея.

Поведението на Анастасия към огненото кълбо, а фактически и към Бог беше извън разбиранията ни.

Но онова, което се случи по-нататък е сравнимо само в поврат в съзнанието на цялото човечество или с изменението на баланса на вселенските енергии. Това, което се случи после…

Анастасия наметна на още мокрото си тяло рокличката, внимателно разглади всички нейни гънки, оправи косите си, после притисна ръце към гърдите си и заговори обръщайки се към пространството:

— Отче мой навсякъде живеещ, аз Твоя дъщеря съм сред творенията Твои съвършени.

Трябва аз да прекратя на същности вселенски спора, доколко съвършени са творенията Твои и дали няма недостатъци у тях.

Отче мой навсякъде живеещ. Изпълни Ти молбата ми, не ме докосна.

Сега никой от тях да каже не ще може, че раят земен може да се върне едва тогава, когато Бог поправи творенията свои и несъвършени.

Но не е нужно нищо да поправяш. Всичко от Тебе сътворено е съвършено изначално. Аз не съм сама. Отче мой, навсякъде живеещ. Има Твои синове и дъщери в различни земни краища. И техните стремления са силни. Ще върнат на земята прекрасния цъфтеж първосъздаден.

Отче мой, навсякъде живеещ, ние сме Твои дъщери и синове. От Тебе сътворени — ние сме съвършенство.

Сега способностите си на всички ще покажем. И нека радват Те деянията наши.

Когато Анастасия произнесе тези думи и замълча, замрялото във висините огнено кълбо се втурна към земята. На три метра от краката на Анастасия се разсипа на милиони мънички искри и в миг събра се в едно цяло.

Но това цяло вече не беше огнено кълбо.

Пред Анастасия стоеше дете на седем години по земното летоброене. Трудно беше да се каже момче ли е или момиче. На детските рамене беше наметната синя с виолетов оттенък тъкан, направена сякаш от мъгла. Косите на детето се спускаха до раменете. Изражението на детското лице беше осмислено, уверено, благостно…

А още по-точно, изражението на лицето на детето не можеше да се предаде с думи, може само с чувства, а чувствата препълваха душата.

Детето стоеше с боси крачета на тревата, но не мачкаше тревичките.

Анастасия се наведе пред Него, седна на тревата и започна да гледа без да откъсва поглед от Неговия необикновен лик.

Изглеждаше сякаш още миг и Той и тя ще се хвърлят в обятията си. Но това не се случи.

Детето се усмихна на Анастасия и старателно произнасяйки всеки звук произнесе: «Благодаря на синовете и на дъщерите за стремежите».

После Той се разтвори в пространството и във висините отново се появи кълбото, блестящо в невиждана радостна светлина. То бързо направи над езерото няколко кръга и топли капки дъжд напояваха за около пет минути всички растения и езерната повърхност.

Тази влага беше живителна. Няколко капчици паднаха на моята ръка, но не се плъзнаха по нея, а се разтвориха изпълвайки тялото ми с нега.

Моят баща, винаги невъзмутим във всяка ситуация, владеещ своите емоции, беше потресен.

Той, сякаш без да усеща тялото си вървеше из тайгата, а аз го следвах.

Той вървя така няколко часа, после се спря и се обърна към мен. По бузата му се спускаше сълза. На него, един от върховните жреци, не му бяха присъщи подобни емоции. Но аз видях сълзите му. Баща ми каза уверено и спокойно: «Тя успя! Анастасия пренесе хората през отрязъка време на тъмните сили. По цялата земя ще се разпилеят семената на радостните и щастливи стремежи».

После баща ми дълго и възбудено разговаря с мен. Не го бяха учудили действията на кълбото, нито това, че една от ипостасите на Бога, може би най-главната се беше явила пред Анастасия в образа на дете.

Моят баща е жрец, и не обикновен, той можеше да отделя от видимите събития най-важното. И изобщо не интересуваше самото видение.

Главното беше появилата се в пространството мисъл.

Мисълта произведена от Анастасия, не звучеше от времето на сътворението, не беше отразена в нито един трактат. Пределно проста и в същото време възвишено необичайна, тя превръщаше известните трактати в наивни измислици, нямащи нищо общо с Божествената същност. Анастасия въведе в съзнанието на човечеството недостигащото на човека понятие за Бога.

— Какво е то?