Жълтата кутия

9

Мъжът, който наричаше себе си Невестулката, огледа двете посоки на малката тъмна уличка. Луната огряваше каменните стени на къщите, вятърът леко полюшваше клоните на дърветата, прозорците бяха тъмни. Градът изглеждаше потънал в дълбок сън.

Въпреки това Невестулката бе на щрек. Имаше от какво да се страхува.

Първо бяха започнали да го следят. Едни и същи мъже седяха на съседните маси в пивниците, срещаше все същите просяци, дори проститутките с изрисуваните си лица и бухнали дрехи му изглеждаха подозрително. Невестулката сам беше изпълнявал подобни задачи и бързо разбра – нещо не беше наред.

Бяха спрели да го приемат радушно в кръчмите, където преди се бе крил и пил вино на вересия. Прекупвачите на стоки, с които се знаеше от години, внезапно изчезнаха от обичайните си места, а ако все пак успееше да ги намери, не искаха да купуват нищо от него.

Дори най-близките му другари, тези, с които се събираше, обменяше информация и обсъждаше възможни изгодни удари, започнаха да странят от него. Беше се превърнал в прокажен и останалите се страхуваха да не им прехвърли заразата си.

Макар да не искаше да го признае пред себе си, Невестулката много добре знаеше какво означава това. Бе ядосал Батой с действията си и бе получил присъда. Въпрос на време бе да му видят сметката. А останалите не искаха да имат нищо общо с него, за да не последват съдбата му.

Невестулката реши да не чака, докато му забият нож между ребрата и реши да избяга. Да се скрие, да се спотаи, докато опасността премине. Обмисли дори възможността да отиде някъде по-далеч. Във Филипополис, Сердика или Дръстър. Трябваше му голям град, за да може да разгърне таланта си. Но подобно начинание криеше много рискове. Без да знае кого да потърси, във Филипополис, Сердика и дори Дръстър щеше да изпадне в още по-лоша ситуация. Никой не обичаше гастрольорите, които се бъркат в чуждите дела.

Невестулката изтри носа си с ръка и се огледа отново. Бе настинал, чувстваше се гладен и недоспал. От десетина дни се криеше в горите около Плиска, но запасите му бяха свършили и имаше нужда от храна и нещо за пиене. Затова се промъкваше по улиците на смълчания град, надявайки се да успее да отмъкне нещо под прикритието на мрака.

Крадецът не съжаляваше, че е говорил с писаря. Бе на ясно, че това е причината за неприятностите, които му се струпаха на главата. Някой го бе видял и подшушнал където трябва. Което значеше край на подвизите на смелия джебчия.

Крадецът се ухили и изтри отново носа си. Явно здравата бе разтревожил Батой. Но и не можеше да стои и да гледа, как разни самозванци го ограбват и съсипват работата и репутацията му. Освен това Крисп му беше приятел. Може и да не беше най-добрият човек на света, но като за мошеник се държеше честно и почтено с останалите.

Невестулката се огледа отново и реши да действа. Дългият му нос подушваше сладката миризма на наденица. Устата му се напълни със слюнка, ноздрите му се разшириха. Почти можеше да усети вкуса на месото. Имаше стара очукана тенджера, в която щеше да изпържи наденицата с лук и моркови. И да си хапне, както не бе ял от седмица. Крадецът преглътна и бързо състави план за действие. Щеше да се прехвърли през оградата незабележим като сянка, да се качи на тавана, където най-вероятно бяха оставени да се сушат суджуците, да ги грабне и да си плюе на петите. Фасулска работа!

Джебчията безшумно се измъкна от скривалището си и се понесе по улицата. Почти достигна набелязаната цел, когато от мрака се появиха няколко сенки, които го наобиколиха.

Невестулката панически се опита да намери път за бягство, но се оказа обграден от едри мъже, облечени в тежки кожени брони с метални пластини. На лицата им имаше вързани черни кърпи, над които проблясваха само очите им. В ръцете си държаха мечове и ками. Бяха поне седмина.

– Кои сте вие? Какво искате? – изграчи Невестулката и усети как камъните на стената зад него се впиват в гърба му. Дали ако натиснеше по-силно нямаше да успее да мине през нея?

Пробва, но не успя. Само съдра кожения си елек, но той и без това беше стар. Пък и съвсем скоро най-вероятно нямаше да има нужда нито от елек, нито от каквото и да било друго.

– Нещо се загуби напоследък, Невестулке! – единият от маскираните тръгна бавно напред и вдигна ръка. Луната освети меча му, който проблесна за миг в мрака. – Батой те търси. Иска да си поговорите. Тръгваш с нас!

– Иска да си поговорим? Значи няма да ме убиете, а ще ме заведете при него, така ли? – Невестулката не можеше да повярва на късмета си.

– Да те убиваме ли? Че защо? Ти си по-полезен като източник на доходи, отколкото като одрана кожа – нападателят гърлено се разсмя, като едновременно с това вдигна меча си и го стовари върху главата на крадеца.

За негова изненада, оръжието му издрънча в каменната стена. Бърз като невестулка, джебчията падна на земята, претърколи се между краката на врага си и възползвайки се от изненадата на останалите хукна с всичка сила по улицата.

– Ще отложим срещата за друг път! – изкрещя през рамо Невестулката. – Кажете на Батой, че няма да го забравя!

Покрай главата му изжужа стрела, но крадецът се метна в страни и се стопи в мрака.

Климент се събуди с усещането, че нещо не е наред. След срещата с презвитер Дориян и Симеон, той се прибра вкъщи. Скоро пристигна войник, изпратен от чигата, който докладва, че вдовицата на Гостун, Евдокия, е арестувана и затворена в крепостта.

Климент благодари, даде му медна монета и се прибра в стаята си. Имаше нужда от почивка. Колкото до Евдокия, малко време в килията можеше да я направи по-сговорчива. И да премисли дали следващия път трябва да лъже пратениците на княза!

Писарят седна в леглото и се огледа, разтърквайки скования си врат. Свещта бе изгаснала, пънът в камината едва тлееше, и стаята бе тъмно и студено. Прозорецът, който затвори преди да легне, бе отворен. Тъкмо се канеше да извика Корсис, когато нечий силует застана пред леглото му.

– Не се плашете, господарю! Имам нужда от помощта ви! – непознатият говореше напрегнато, след което направи крачка напред, така че влизащият през прозореца лунен лъч да го освети. Климент ахна от изненада, разпознал издълженото лице на Невестулката.

– Не искам този човек в къщата ни! – Корсис за втори път повтаряше думите си. – Той е мошеник, измамник и джебчия! Не искам да имам нищо общо с него!

Наметнат с вълнено одеяло, Климент отпиваше от претопления кумис. До него, забил поглед в земята, стоеше Невестулката.

– Ако не го подслоним, хората на Батой ще го убият! – помирително каза Климент и усети как джебчията се размърда. – Това ли искаш? Да ти тежи на съвестта? Може и да е мошеник, но и той душа носи.

– Аз ще се поправя, господарю! Повече няма да крада! – с плачлив глас обеща Невестулката и избърса очите си.

– Не вярвам и на една негова дума! – не спираше да фучи Корсис. – Само ще ни забърка в неприятности! Точно сега не ни трябват повече ядове. И без него си имаме достатъчно.

– Вие не знаете какви са Батой и хората му – проплака джебчията. – Ще ме накълцат на парчета! И ще ме измъчват. Ще ми одерат кожата и ще ме поръсят със сол! Вече ме нападнаха, едва се измъкнах. Не съм спал и ял от две седмици. Ако ще ме гоните, по добре направо ми вземете главата! Поне няма да се мъча – по лицето на джебчията се стече сълза, а писарят с мъка прикри усмивката си. Мошеник или не, Невестулката беше превъзходен актьор.

– Тези номера ги пробутвай на търговците на пазара, не на мен! – не му остана длъжен Корсис. – Не можеш да ме излъжеш с трагичната си физиономия и насила пусната сълза!

– Мога да ви бъда и от полза – не се даваше крадецът. – Познавам всички престъпници в града. Знам слухове, сплетни и клюки, за които вие дори не подозирате.

- Знаеш ти! – Корсис махна с ръка. – Нищо не знаеш!

– Знам! – заинати се Невестулката. – Знам например, че малко след като сте се върнали в Плиска, лично сте убил двама от прекупвачите на Батой в страноприемницата "Глиганската глава". Били сте се като лъв, макар да са ви нападнали изневиделица. Справили сте се и с двамата много бързо, което предизвика доста коментари. Най-вече лоши!

– Убил си двама души? Истина ли е това? – писарят се задави с кумиса си.

Корсис объркано го погледна.

– Може и да съм крадец и джебчия, но не прерязвам гърлата на хората, нито им разбивам главите с шишета за вино – продължи да налива масло в огъня Невестулката. – Не знам как живеете спокойно с подобен човек, господарю!

– Ти да мълчиш! – Корсис се опита да удари крадеца, но той бързо се шмугна зад стола на Климент. – Нямаше как да го избегна. Те ме нападнаха първи. Ако не ги бях убил, щяха да ми видят сметката!

– Какво въобще си правил там, Корсис?

– Търсех информация за Батой! Може да не ви интересува, но аз няма да подмина с лека ръка това, че този така наречен разбойнически главатар, се е опитал да ни убие!

– Аз мога да ви разкажа много неща за Батой и хората му – веднага се обади крадецът. – Господарю Корсис, повече няма да ти се налага да ходиш по кръчмите и да се биеш като разбойник. Няма да има нужда да се излагаш на ненужни рискове – Корсис само махна с ръка. – И ще имаш повече време да пазиш господаря Климент. А мен да спасиш от сигурна смърт!

– Хайде Корсис, престани да се сърдиш – намеси се и писарят. – Човекът е прав – наистина може и да ни е от полза. Пък и ще поеме част от задълженията ти – Невестулката закима с глава.

– Няма да спя с този човек в една стая! – Корсис търсеше начин да излезе поне от части победител от битката.

– Аз нямам нужда от легло – веднага обяви крадецът. – Все ще намеря място, където да се свра. Освен това мога да готвя. Правя чудесен омлет с праз, шунка и яйца. А надениците ми с лук и печен лук неведнъж са предизвиквали възторга и на най-големите...

Корсис прекъсна тирадата на джебчията, признавайки поражението си.

– Добре! Добре! Нека остане. Но те предупреждавам, Невестулке! Една погрешна стъпка и лично ще те изритам на улицата!

– Ще се грижиш за дома, ще поддържаш в него ред и ще чистиш – каза Климент. – Заедно с Корсис ще ходиш на пазар за продукти, а когато опасността премине, ще го правиш сам. Ще бъдеш зачислен за мой служител, което може би ще те предпази донякъде от главорезите на Батой. Но ако само веднъж те хвана в кражба или извършиш каквото и да било друго нередно нещо, лично ще те вкарам в затвора! След като изтече един месец, в зависимост от това как си се проявил, ще останеш на служба при мен или ще те изгоня. Съгласен ли си?

– Разбира се, господарю! Разбира се! Благодаря ви, спасявате ми живота – крадецът започна бързо да се кланя. – На вас също, господарю Корсис! Ще видите, че сте постъпили правилно.

Писарят свали краката си на пода, придърпа един от столовете и го посочи на Невестулката.

– А сега ми разкажи всичко, което знаеш за Батой и хората му.

На другия ден Климент спа до късно.

Невестулката се бе оказал истинска мина за всевъзможни истории и клюки. Познаваше или беше чувал за повечето престъпници не само в Плиска, но и в другите големи градове, а и умееше да разказва. Крадецът редеше историите си толкова увлекателно, че дори Корсис, който в началото седеше облегнат на стената, правейки се, че не го чува, накрая се заслуша с интерес.

Невестулката разказа за банди, оглавявани не само от българи и славяни, но и от избягали от служба византийци, печенеги, кумани, франки, германци, готи и дори маври, безчинствали по българските земи. Крадецът с възторг описваше премеждията на неуловимия арапски главатар с прозвището Халифа, върлувал около Анхеало, немския наемник Луп, плячкосвал селата около Филипополис, хитрия венецианец Полибии, който твърдял, че е наследник на Цезар и обичал да души с примка враговете си, но накрая сам завършил земния си път точно като тях, провесен от стените на Дръстър.

Накрая стигнаха и до Батой. Невестулката бе изпълнен с ужас и в същото време с възхищение от него. Описваше го като неуловим крадец, безстрашен разбойник и безпощаден главатар, който не се страхува да прерязва както гърлата на враговете си, така и на собствените си хора, ако не изпълняват безпрекословно заповедите му. Разбойникът бил великан със свръхчовешка сила, можел да надбяга кон, а стрелите му никога не пропускали целта.

– Може да не ми вярвате, но са го виждали на няколко места едновременно. Хем напада керван по пътя за Плиска, хем ограбва търговци в столицата. Този човек е истински магьосник! – с благоговение каза Невестулката.

От разказа на джебчията стана ясно, че Първоначално Батой бил обикновен крадец, устройващ засади на закъснелите пътници. Бандата му била едва от няколко души и нападал само ако е сигурен, че жертвите му няма да се съпротивляват.

След това Батой неочаквано се променил. Станал по-дързък, започнал да напада по-често, шайката му се увеличила значително. Контролирал всички пътища около столицата, дори заможните търговци, които разполагали със собствени войници, предпочитали да се откупят предварително от него. Винаги ходел маскиран, не показвал лицето си дори пред собствените си хора.

Накрая насочил погледа си и към Плиска. Избил жестоко главатарите на столичните банди и ги обединил под свое командване, поставяйки начело на всяка от престъпните гилдии, посочени от него хора. Който му противоречал, изчезвал и след някой и друг ден го намирали с прерязано гърло.

Никой не можел да спре Батой. Опитите на Самуил и Винех винаги се проваляли. Разбойникът влизал и излизал от Плиска както си иска, изплъзвал се под носа на стражите и им се подигравал. С една дума, превърнал се в легенда.

– Нищо не може да му се опре! Досега не е имало такъв като него – Невестулката протегна ръце и се прозя.

Отдавна бе минало полунощ, но писарят продължи да разпитва крадеца. Не научи нищо конкретно. Невестулката не знаеше къде се крие Батой и бандата му, нито как влиза и излиза в града. Той и хората му били много предпазливи и винаги ходели маскирани.

- Но нали по някакъв начин си прибират печалбите – попита писарят, но джебчията объркано вдигна рамена.

Накрая Климент благодари на крадеца за получените сведения, показа му къде е храната, даде му едно старо одеяло и се качи в стаята си.

Този път никой не наруши съня му.

На другия ден спа до късно. Слънцето отдавна се бе издигнало в небето, когато писарят най-после отвори очи. Не съжаляваше за пропиляното време. Най-после се чувстваше напълно възстановен и готов за работа.

Завари Невестулката, запретнал ръкави и препасан с кой знае от къде изровена стара престилка, да се суети около печката. До масата се бе разположил Корсис, който ядеше от вдигаща пара чиния.

– Наистина може да готви – обяви помощникът му с пълна уста.

– Искаш ли още? – веднага попита Невестулката, но Корсис поклати глава и потупа корема си.

– Не мога повече, ще се пръсна!

Климент седна пред масата и веднага получи чиния, пълна с яйца, шунка и лук. Омлетът на крадеца наистина бе много вкусен и Невестулката разцъфтя в усмивка, от похвалите на писаря.

– Това не е нищо! – зарече се той. – Трябва да опитате моето свинско със сос от ябълки и задушения заек с моркови и розмарин, които...

– Друг път ще ни разкажеш и демонстрираш за кулинарните си възможности – махна с ръка Климент. – Сега имаме друга работа за вършене. Еспор е прав – трябва да се заемем по-сериозно с убийствата на свещениците. И затова струва ми се, че е най-добре да посетим Филипополис.

Корсис кимна с глава.

– Заради бягството на Агоп ли? – попита той.

– Не само. По някакъв начин Филипополис има връзка с цялата история, чувствам го – отговори писарят. – Но ти си прав. Ще е добре да научим защо Агоп е избягал от града. Това може да ни даде ключа за разрешаване на убийството му. Но има и друго. Искам да разбера повече за смъртта на първата жена на Гостун. Това ми се струва важно. Но преди да тръгнем, трябва да свърша още някои неща.

– Чудесно! – зарадва се и Невестулката. – Тъкмо ще бъда по-далеч от Батой и хората му. А и съм чувал, че Филипополис е богат град, а жителите му не пазят много кесиите си.

Корсис поклати глава, писарят размаха заканително пръст. Джебчията им се ухили и им сипа по още една порция омлет.

Килията бе малка и мръсна. По ъглите висяха паяжини, в ъглите се трупаха боклуци, камъните бяха влажни и студени. През тесния решетъчен прозорец влизаше съвсем малко светлина, толкова колкото да напомни на затворниците, че някъде навън слънцето грее, но на тях не им е писано да го видят.

Легнала на ниското легло, застлано със слама, господарката Евдокия бе вперила празен поглед в тавана. Една муха се мяташе в паяжината над главата ѝ, но вместо да се освободи се оплиташе все повече и повече, докато накрая не се превърна в сив, потръпващ пашкул.

"Точно като мен!" – помисли си вдовицата на Гостун и приглади назад сплъстената си коса. Вече бе от седмица в килията, от как онова изчадие, княжеският писар я бе хвърлил в нея. Отначало Евдокия бе плакала и пищяла, бе се молила и заплашвала, бе чупила ноктите си в каменната стена. Храната бе ужасна, леглото пълно с дървеници, сламата стара и вмирисана, нямаше дори одеало, с което да се завие, а гърнето за ходене по нужда бе ръждясало и омазано с нечистотии.

Никой не ѝ обърна внимание, само тъмничарят – едър, грозен мъж с мазна черна коса и широк белег през лицето, удряше по вратата, заповядвайки ѝ да мълчи. След няколко дни вдовицата се успокои, прие съдбата си и започна да се оправя в новото си положение.

Като начало поиска да извикат прислужницата ѝ Мария, на която нареди да ѝ донесе пари. Това реши много от проблемите. Оказа се съвсем просто. Срещу няколко монети страховитият надзирател се превърна в неин слуга, изпълняващ всичките ѝ прищевки. Леглото бе опушено с борина, сламата се сменяше всеки ден, носеха ѝ храна от близката гостилница, разрешиха на Мария да ѝ донесе дрехи и завивки от къщи.

Въпреки това всяка сутрин Евдокия се будеше с надеждата, че всичко е само сън и когато отвори очи, ще се окаже отново в разкошната си къща, а Мария ще изтрополи по стълбите, за да ѝ съобщи, че закуската е сервирана. След това лежеше дълго загледана в тавана, а сълзите ѝ се стичаха по лицето ѝ. Докога щеше да продължи всичко това?

По коридора се чуха стъпки и гласове и вдовицата се заслуша. Дали идваха при нея?

Ръждясалото резе на килията ѝ изскърца, чу се превъртането на ключа в ключалката и вратата се отвори. На прага освен тъмничарят седеше още един човек – мъчителят ѝ Климент.

Евдокия често си бе мислила, какво ще каже и направи, когато писарят се появи отново. Представяше си как въпреки окаяното си положение се изправя пред него с величествена осанка и казва пренебрежително: "Какво още искате от мен? Не ви ли стига това, което ми причинихте?! Или сте дошли да ме подложите на нови мъчения?"

След което ще му обърне гръб, ще отиде в края на килията и ще се загледа в небето през малкия прозорец. А засраменият ѝ мъчител ще осъзнае каква ужасна грешка е допуснал и ще нареди веднага да я освободят.

Евдокия не направи нищо такова. В мига, в който разпозна Климент, тя се хвърли в краката му, вкопчи се във везания му елек и се разплака.

– Моля ви! Моля ви! – повтаряше вдовицата. – Изведете ме от тук!

Писарят се смути, даде знак на тъмничаря, който донесе два стола, кана с вода и чаши и вдигна хлипащата жена. Климент настани Евдокия срещу себе си, наля ѝ и изчака докато се успокои.

– Защо ме държите тук? Какво съм направила, че да заслужавам подобна участ? – Евдокия продължаваше да бърше сълзите си. – Как може да сте толкова жесток към една беззащитна вдовица!?

– Откакто се заех с този случай, ме лъжат, подвеждат и манипулират – отговори ѝ писарят. – Дори се опитаха да ме убият. Замотал съм се като муха в паяжина и не знам на къде да продължа. Това ми омръзна! Или ще ми кажете истината за случилото се в нощта, когато мъжът ви е бил убит, или ще останете още дълго тук. Не разбирам защо ме лъжете – писарят тропна е крак по каменния под. – Нима сте си мислила, че никой няма да ви види докато Гостун се е борил с Чака? Нима вярвате, че истината може да бъде скрита толкова лесно? Е, видели са ви! Така че чакам истината! Или да си тръгвам?

Евдокия сведе глава, раменете ѝ се разтресоха.

– Не е толкова лесно колкото си мислите – каза тя, опитвайки се да овладее гласа си. – Но добре! Ще ви кажа какво стана тогава! Ще ви кажа защо се скараха мъжът ми и Чака и какво точно се случи след това. Но искам да ми обещаете, че всичко ще остане само между нас двамата. И че ще ме пуснете да си тръгна от това кошмарно място.

- Нищо не мога да обещая! – Климент гневно изгледа жената пред себе си. Какво си мислеше тя, че няколко сълзи и признания ще заличат лъжите ѝ? Лъжи, които можеха да костват живота му– Зависи какво ще ми кажете. Ако сте искрена и не скриете нищо, ще се приберете в дома си. И ще се опитам доколкото ми е възможно разговорът ни да си остане само между нас. Това е.

Вдовицата въздъхна, стана и закрачи из тясната килия. Няколко пъти понечи да заговори, но думите засядаха на гърлото ѝ.

– Аз – едва чуто каза накрая Евдокия и една сълза се търкулна по лицето ѝ, но тя бързо я изтри с ръка. – Аз съм причината Гостун и Чака да се скарат. Както и за станалото по-късно. Аз съм причината мъжът ми да бъде убит, а Чака да се обеси. Аз! Аз! Аз! – вдовицата извика последните думи вече без да крие сълзите си и стисна силно юмруци. – От тогава нямам покой. Не мога да спя. Не мога да мисля за нищо друго освен, че станах причина за смъртта на хората, които обичах най-много – Евдокия седна на стола и сведе глава. – За всичко съм виновна само аз!

Климент се пресегна напред и хвана ръката ѝ.

– Какво точно стана? – тихо попита той.

Все така свела глава, Евдокия заговори бързо, сякаш се страхуваше, че ако се забави, няма да има сили да продължи.

– Аз и Чака бяхме любовници. Първоначално той се навърташе около Мария, но след това... Беше красив, остроумен, силен и млад. Не знам как стана, влюбих се в него. От начало той само си играеше с мен. Подаряваше ми цветя, носеше ми захаросани плодове в красиви кутии, усмихваше се и ме държеше за ръката. Непрекъснато намираше поводи да идва вкъщи когато мъжа ми го няма. А аз, аз... не направих нищо, за да го отблъсна. Харесваше ми да ме ухажва, този известен женкар и красавец, ласкаеше ме, че ме намира за привлекателна. Мъжът ми непрекъснато бе зает да управлява града, да разрешава споровете между гилдиите или заедно с Винех обсъждаше как по-добре да укрепи крепостта. Винаги имаше нещо и него го нямаше. А Чака бе наблизо. Красив и усмихнат, готов да задоволи всяка моя прищявка – Евдокия замълча само колкото да си поеме дъх. – Преди месец Гостун замина да инспектира именията около Плиска. Трябваше да състави нови поземлени списъци и да провери как върви събирането на данъците. Нещо такова. Вечерта Чака дойде, носеше стомна с вино. Беше весел и щастлив, каза, че е спечелил много пари на комар и иска да празнува. Настани се в покоите ми, започна да разказва как е излъгал съперниците си и да пие. Аз също пих. Може би повече отколкото трябва – вдовицата въздъхна. – Ще ми се да можех да кажа, че съм го отблъснала, че съм настоявала да си върви, а той въпреки това е останал. Но не беше така. Вечерта бе чудесна, виното замая главата ми, той бе млад и красив, а мъжа ми го нямаше. Когато седна до мен и сложи ръка на рамото ми сама се обърнах към него. Така започна всичко...

Евдокия замълча за миг сякаш, за да събере сили за това, което предстои.

– Станахме любовници! Виждахме се тайно, което не бе толкова трудно при непрекъснатите отсъствия на мъжа ми. Той идваше вкъщи или аз ходех при него. Слугите може и да подозираха нещо, но ние бяхме много внимателни. Той винаги намираше поводи да дойде и никога никой не ни видя.

– Какво се обърка? Какво стана на вечерята?

– Вече ви разказах. Всичко бе точно така. И гостите, и танците, и момичето, и отрязаната глава – Евдокия потръпна. – Вечерята се провали, гостите си тръгнаха, залата се изпразваше. Останахме само аз, Гостун и Чака. Мъжът ми беше бесен, че празненството му се е провалило. Чака беше пиян и му се подигра, че няма да може да се подмаже на големците в града. Мъжът ми побесня! Отговори му, че е пале, което няма и представа какво е истинска власт и му нареди да си държи езика зад зъбите. След което започна да го обижда. Наричаше го с различни грозни имена, наистина не беше на себе си от ярост. Чака ставаше все по-блед и по-блед. Накрая скочи и се изсмя. Каза на мъжа ми, че е глупак, който не може да опази собствената си жена, камо ли града, който му е поверен. Каза му, че сме любовници. Че сме го лъгали под носа му, а той нищо не е разбрал! След това двамата се сбиха, останалите се втурнаха обратно да видят какво става. Бях ужасена! Избягах в настаналата суматоха, надявайки се, че никой няма да ме забележи.

– И това е истината?

Вдовицата кимна.

– Прибрах се в къщи, заключих се в стаята си. Не знаех какво да правя. Гостун се върна, почна да тропа по вратата ми, но не му отворих. Той вика и крещя, но накрая се отказа и излезе. Наистина не знаех къде отива. После... – Евдокия замлъкна – После всички бяха мъртви!

– И тя е знаела през цялото време защо двамата са се скарали?! И ни е лъгала?! – Корсис въртеше малък остър нож.

– Очевидно – писарят уморено разтърка слепоочията си. Посещението при вдовицата на Гостун го беше уморило. Бе предполагал, че ще чуе нещо подобно, но въпреки това бе потресен от разказа на Евдокия. – Като се замислиш, не можеш да я виниш. Реакцията ѝ е съвсем нормална – да се защити. Ако ти беше причината боритарканът на Плиска и заместникът му да се избият един друг, едва ли щеше да искаш да се разчуе. Да не говорим, че сега всички ще я сочат като любовница на Чака. Евдокия ще бъде заклеймена като прелюбодейка и лека жена.

– Много важно! – Невестулката изкриви лицето си в гримаса. – Нали наследи парите на Гостун! Боритарканът е червив със злато и имоти. Няма и деца. Сега всичко ще отиде при вдовицата му. Помнете ми думата! Много скоро всички ще са забравили какво е направила Евдокия и ще се избиват за ръката ѝ. Красива и богата, какво повече?! Мъже умират заради нея! Каквито и клюки да тръгнат, ще ѝ е все едно.

– Може и да си прав – писарят стана и наплиска лицето си с вода. Чувстваше се уморен. – Но ще мислим за това, след като се върнем от Филипополис.

Потеглиха на следващия ден, на чело на малък отряд войници. Бързо прекосиха платото и полето, и само след ден започнаха да се изкачват по стръмния път през планината, който щеше да ги отведе във Филипополис. Макар градът да бе официално предаден от Византия на хан Маламир през 836 година, статутът му все още бе малко спорен. Филипополис бе важен икономически и стратегически център и макар че се управляваше от българи, в него имаше и голяма византийска колония, която прокарваше интересите на империята.

Пътуването бе дълго и бавно. Трябваше да внимават да не контузят някой от конете по стръмните планински пътеки, които се виеха като змии през планината, често им се налагаше да нощуват под открито небе или на твърдите легла в някой от гарнизоните. Ситен дъжд се сипеше от небето почти през цялото време, но въпреки това, раззеленяващата се гора, гласовете на птичките, стрелкащи се между дърветата и красивите гледки, които се откриваха към долината зад тях, караха писаря и спътниците му да забравят несгодите на пътуването. Невестулката забавляваше всички с историите си и научи Корсис на някои не особено почтени номера при игра на карти и зарове. Двамата скоро станаха неразделни, а първоначалното подозрително отношение на младежа към джебчията, скоро бе забравено.

След като превалиха билото на планината, пътят стана по-лек. Пред тях се ширна широко, зелено поле, някъде в далечината се виждаха водите на Хебър, а зад тях стените на Филипополис. Дъждът спря и пролетното слънце бързо изсуши хлъзгавите скали и разкаляни пътеки. Най-накрая се изтръгнаха от прегръдките на планината. До Филипополис им остана само ден път.

Градът впечатляваше със своята архитектура и стил. Филипополис бе кръстен в чест на бащата на Александър Велики, Филип, който го бе завладял 342 години преди Христа, но историята му се простираше далеч назад във времето. Според някои бе по-стар от Рим и съвременник на Троя.

"Сега разбирам защо византийците държат толкова много на него." – мислеше си Климент, докато със спътниците му яздеха по древния военен път Виа Милитарис[16], прокаран още от римляните.

Отдалеч се виждаха трите възвишения, на които бе възникнал Филипополис и заради които император Клавдий[17], който го превзел през 46 година, го бе нарекъл Тримонциум – построен върху три хълма. Всъщност, точно както Рим, и Филипополис се издигаше не върху три, а седем възвишения.

Най-внушителна бе стената на града. Издигната от друг римски император – Марк Аврелий[18], тя опасваше селището от всички страни, а високите ѝ бойници, кули с тесни амбразури и огромни железни порти ѝ придаваха непревземаем вид.

Малкият отряд преминаваше покрай мраморни арки, високи колони и сводести виадукти и колкото повече приближаваха към центъра, толкова по-гъста и разностранна ставаше тълпата.

Облечени с дълги роби византийци, важно се разхождаха, хванали се един друг под ръка, увлечени в разговори. Славяни с високи кожени калпаци и бели като гъши пух ризи, водеха воловете, запрегнати в тежки каруци. Мустакати печенеги, оглеждаха алчно с малките си тъмни очи шарените премени на пристигналите от изток араби и арменци, предлагащи подправки, килими, пойни птици и оръжия.

Конни патрули се провираха с лекота сред множеството, в което фокусници, дервиши, свещеници и акробати се опитваха да привлекат вниманието на тълпата. На единия от ъглите, стъпил на високи дървени кокили и с огромна човка, закрепено незнайно как на носа му, мъж разказваше с прегракнал глас легендата за краля чапла, без да буди особен интерес.

След като подминаха амфитеатъра и стадиона, на Климент и спътниците му се наложи да слязат от конете. Тълпата бе толкова гъста, че язденето ставаше невъзможно.

– Ех, защо не знаех за това място по-рано? Това е раят за всеки крадец! – въздъхна Невестулката и се огледа замечтано.

Климент изпрати войниците в един от местните гарнизони, след което следван от Корсис и оглеждащия се на всички страни бивш крадец, тръгна да се представи и поднесе почитанията си на управителя на града – боритаркана Курт.

Резиденцията на боила се оказа близо до центъра. Писарят лесно стигна до голямата облицована в мрамор къща, с два каменни лъва пред вратата.

Намериха Курт в личните му покои. Боритарканът бе висок мъж с плавни движения, подвижни очи и радушно поведение. Той приветства сърдечно новодошлите, здрависа се с писаря, който познаваше от визитите си в Плиска и обяви, че за него е удоволствие да се запознае с Корсис и Невестулката.

Насядаха около масата, а боритарканът сам донесе кана с вино и поднос захаросани плодове. Курт наля в чашите на гостите си и вдигна тост в тяхна чест.

Разговорът се завъртя около последното сражение близо до града, в което Борис бе убил предателя Варда и разбил армията му.

– Искаше ми се и аз да се включа в боя! – със съжаление каза боилът. – Но князът ми нареди да остана в града и да го браня, ако бунтовниците доближат стените му. За щастие всичко се размина без неприятности. Никой не посмя да ни нападне. Не че имаше някаква опасност и да се бяха появили. Сами сте видели стените на града. Те са непревземаеми! – Курт завъртя чашата си е вино. – За това ли сте тук? Да търсите оцелели водачи на бунта? Гарантирам, че в града няма нито един! Още преди битката удвоих постовете. Всеки, който влиза и излиза от Филипополис, е внимателно проверяван. Тук няма да намерите нито един предател!

– Сигурен съм в това – отговори писарят. – Но идваме по друга причина. Интересува ни миналото на един свещеник – Агоп. Беше убит в Плиска, а както знаеш, Борис е особено чувствителен към подобни престъпления. Агоп е дошъл в столицата от Филипополис. Казват, че е бягал от нещо, което се е случило тук. Искам да знам какво. Както и да разбера повече за смъртта на първата жена на Гостун – Косара.

Боритарканът изгледа новодошлите един по един.

– Странни неща стават в Плиска – каза той. – Чух какво се е случило с Гостун и Чака. Чух и за момичето с жълтата кутия. Както и за това, че Агоп не е единственият убит свещеник. Липсата на Борис определено се чувства.

– Наистина е така. Затова ще бъдем благодарни на всяка помощ – малко по-рязко от колкото му се искаше отговори Климент.

Боритарканът не бързаше да отговори.

– Свещеници! – каза накрая той. – Гледам да не им се бъркам много, много. Напоследък носят само неприятности! Не ме разбирайте погрешно. Приех християнството още преди Борис и спазвам стриктно ритуалите. Ходя на служба, казвам си молитвите, в неделя паля свещ. Но какво правят свещениците извън църквите си? Гледам да не се замесвам в това. Премного мирише на предателства, кръв в власт.

- Значи няма да ни помогнеш? – Климент беше разочарован. – Надявах се на нещо повече.

Тарканът стана и бавно закрачи из стаята.

– Разбира се, че ще ви помогна. Още повече, че навремето лично участвах в разследването смъртта на господарката Косара. Колко време мина от тогава – Курт се залюля на пръсти. – Трябва да има повече от дванайсет години. Гостун беше смазан. Много обичаше жена си и дъщеря си. А му ги отнеха само за миг. Дълго не можа да го преодолее. Добре, че беше прислужницата на Косара...

– Евдокия.

– Точно така – Евдокия – боритарканът щракна с пръсти. – Тя помогна на Гостун да се върне към живота. След нападението направихме хайка. Но не намерихме нищо. Разбойникът, който ги беше нападнал – Лун мисля, че му беше името, изчезна. Сякаш потъна в дън земя. Предполагам се е уплашил, след като е разбрал, какво е направил.

– Но не е бил само той, нали? – попита писарят. – Имал е помощник – тук в града. Подозирам, че някой го е наел да нападне Гостун. Разбойникът едва ли е имало как да знае, че боритарканът ще излезе точно в този ден, с малък ескорт да оглежда стените. Някой му е подшушнал за това.

– Така е – съгласи се Курт. – Още тогава подозирахме, че Луп е имал помагач. Но кой? – боилът вдигна рамена. – Така и не успяхме да разберем.

– Искам да ми предоставите списък с всички замесени в случая – каза Климент. – И да говоря с родителите на убитата Косара.

– Баща ѝ почина, а майка ѝ рядко приема посетители. Но мисля, че мога да го уредя – боритарканът отвори вратата и нареди на появилия се войник. – Намери ми Маламир! Кажи му веднага да дойде тук!

– Ами Агоп?

Курт се намръщи отново.

– Филипополис не е обикновен град. Както вероятно сами сте видели – византийската общност е доста голяма. И силна. Имат си свои църкви, свои свещеници. От как Борис се покръсти, тук е като в кошер. От Константинопол пристигнаха техни висши духовници – един митрополит – Инокентий и двама йеродякони – Гаврил и Методий. Държат връзка с епископ Йоан в Плиска и с патриарх Фотий в Константинопол. Преди месец дойдоха и пратеници на папата – епископ Ги Демел и още няколко каноници. Настаних ги в стария дворец до стадиона. Първото, което направиха, е да се скарат с византийците. Крещят по площадите като каруцари. Българските свещеници също не остават по-назад. Скараха се и с гърците, и с римляните – боритарканът въздъхна. – Затова казвам, че не искам да се бъркам. Тук трябва да се взимат решения, които не са за моята уста лъжица.

– Това има ли нещо общо с Агоп?

– Той, както и много от другите арменци бързо намериха общ език с византийците. Това не се хареса на някои от противниците на гърците. Най-яростният им враг е Кирил – него трябва да питате за отношенията му с Агоп. Той пък често се среща с папските легати – Курт вдигна рамене. – Работата е по-заплетена, отколкото изглежда. Затова искам заповеди в писмен вид, спазвам ги стриктно и гледам да не се бъркам в неща, които не разбирам.

В този момент на вратата се потропа. Прошарен мъж с увиснали мустаци, посивяла коса и тесни очи се вмъкна в стаята.

– Това е един от съветниците ми, Маламир – представи новодошлия Курт. – Искам да изготвиш списък на всички, замесени в убийството на господарката Косара. Сещаш се за какво ти говоря, нали?

Очите на новодошлия се разшириха, но той бързо кимна с глава и без да отговаря напусна стаята.

– Не е от най-разговорливите, но върши отлична работа – оправда помощника си Курт. – Има феноменална памет и познава много хора. Ще свърши работата бързо и добре.

– Казват, че Агоп е бил любимец на големците – подхвана отново темата Климент. – Наистина ли не си го срещал?

– Като него има много – бързо отговори Курт, но не погледна писаря в очите. – Търгуват вярата си срещу злато, възползвайки се от страха и невежеството на хората. Докато има такива, които да им плащат, ще има и такива като Агоп. Повече от това не мога да ви кажа.

– И сега какво да правим? – Невестулката се обаждаше за първи път. – Ще ни оставите сами да се лутаме в тази ваша бъркотия?

Боритарканът недоволно го изгледа.

– Имаш бързи очи и шавливи пръсти – каза той. – Нямаш име, но имаш прякор! Ако не беше дошъл с княжеския пратеник, щях да накарам стражата да те претърси внимателно на влизане! Тогава сигурно нямаше да се държиш по този начин!

– И на излизане! Най-вече трябва да го претърсят на излизане! – разсмя се писарят, докато помощникът му се сви на стола под гневния глас на боритаркана. – Вярно е, Невестулката е бивш крадец и джебчия, но вече е мой служител и тепърва ще трябва да се учи на обноски. Моля те да му простиш – Курт кимна с глава. – Но той все пак е прав. Какво да правим сега?

– Срещнете се с Кирил. Той ще ви разкаже всичко, което ви интересува. Посетете и митрополит Инокентий. Той също може да ви е от помощ. Близо до амфитеатъра има една кръчма, казва се "Христов меч". В нея се събират свещеници, собственикът е бивш монах. Там също можете да получите някаква информация.

– И това е всичко? – попита писарят.

– Това е всичко! – отговори му боритарканът и издържа без да премигне дългия му поглед.

Настаниха ги в малка пристройка до резиденцията на Курт.

Невестулката нямаше търпение да разгледа града и лесно убеди Корсис да излезе заедно с него. Преди да тръгнат Климент накара джебчията да се закълне, че няма да се опитва да задигне нищо. Което значително намали ентусиазма на бившия крадец.

След като се изми и подреди багажа си, Климент се облегна на прозореца. Точно срещу него се издигаше единият от двата виадукта, пресичащи града, които римляните бяха изградили преди седем века. Дълго седя загледан в красивите червени тухли и шеметни извивки, които захранваха Филипополис с чиста вода, докарвана чак от намиращите се на юг планини. Дали подобно нещо можеше да бъде отново построено?

Климент въздъхна, облече кожения си жакет, препаса колана с меча. Трябваше да излезе с Невестулката и Корсис. Нямаше смисъл да стои в къщата. Главата му гъмжеше от мисли, които така или иначе нямаше да го оставят да заспи. По-добре бе да се разходи, да натрупа впечатления, а може би и да последва някои от съветите, които му бе дал боритарканът Курт. Колкото по-бързо разбереше какво е принудило Агоп да избяга, толкова по-добре.

Филипополис му се видя очарователен. Освен със старинни постройки, градът бе изпъстрен с магазинчета и занаятчийници, пред които усмихнати калфи с пъстри престилки продаваха гевреци, фурми, медни кани, мечове, кинжали, кожи и пойни птички. Тесни, павирани с широки кръгли камъни улички, криволичеха между къщите, внезапно излизайки на билото на някои от седемте хълма, от където се откриваха зашеметяващи гледки.

Градът изглеждаше красив и богат, повечето къщи имаха на прозорците рогови пластини или споени с олово стъкла, дворовете бяха пълни със зеленина, улиците преметени и подредени.

Филипополис по нищо не приличаше на Плиска, която сравнение с него се видя на писаря малка, мръсна и зле уредена. Единственото, с което можеше да се похвали столицата, бяха защитните стени на крепостите и гарнизоните с войници, разположени зад тях.

Климент обикаля дълго. Огледа амфитеатъра, стадиона, павираните римски пътища, надвесения над тях виадукт. Не се страхуваше, че може да се загуби. Водопроводът се виждаше от всякъде и писарят бе сигурен, че ако му се наложи, трябва само да го следва, за намери обратния път.

В края на деня, уморен, но доволен, Климент свърна в първата изпречила му се страноприемница, настани се на една от масите, огледа със задоволство чистите стени и изметения под и си поръча от специалитета на вечерта – угоен петел с подправки и каничка вино.

Постепенно кръчмата започна да се пълни. Работници, търговци и войници насядаха по околните маси и помещението се огласи от песни и смях. Скоро бяха запалени дебели восъчни свещи, чието ухание на восък и мед изпълни въздуха.

Петелът бе вкусен, виното превъзходно и Климент махна с ръка на кръчмаря да му донесе още една каничка. А след нея още една. Гъстото и ароматно вино му се услади неочаквано много. Какво ли правеха Корсис и Невестулката? Днес щяха да си починат, а от утре да подхванат работата както трябва. Първо щяха да се срещнат със свещениците, за които им бе казал Курт. Как се казваше византийският митрополит? Игнатий? Или Методий?

Всъщност, нямаше значение.

Писарят вдигна празната си кана към кръчмаря, който веднага дотича да я напълни отново. Колко хубаво бе във Филипополис! Много по-хубаво от Плиска с всичките ѝ убийства, интриги и сплетни.

Главата на Климент се люшна, стаята се завъртя пред очите му. Бе станало късно. Трябваше да си тръгва. Но първо щеше да пийне само още малко от това чудесно вино.

С натежала ръка писарят вдигна пълната чаша, без да обръща внимание, че разлива по-голямата част от питието си. Виното се стече по брадата му и намокри ризата на гърдите му. Ушите му забръмчаха, клепачите му натежаха. Той се опита да задържи главата си, но тя натежа и се свлече върху гърдите му му.

"Ще си почина малко, за да имам сили за обратния път" – помисли си писарят, само миг преди да захърка, все така стиснал полупълната си чаша в ръка.

Присъни му се странен сън. Беше около стените на Плиска и тичаше към изгряващото слънце. Колкото повече го наближаваше, толкова по-топло ставаше, но малко преди да го достигне, слънцето се превърна в квадратна жълта кожена кутия, която започна бавно да се отваря. Ужасен от това, което се крие в нея, Климент хукна обратно, но пътят му бе препречен от гъста гора. Клоните на дърветата го удряха по лицето, корените им се заплитаха в краката му, но накрая той излезе на малка, потънала в сумрак поляна. В средата ѝ, седнало върху куп жълтици, стоеше джудже с лилава качулка, което пееше. Появата на писаря го стресна и то отскочи с писък назад, а главата му започна да нараства и нараства, докато се превърна в главата на Гостун, която се затъркаля по поляната, отскачайки от дърветата като топка. Ужасен, Климент отново побягна, а след него със смях и викове се понесе тълпа жени, предвождани от господарката Евдокия. Те го викаха по име и го блъскаха в гърба, който почваше все повече да го боли.

Писарят внезапно се събуди, надигна глава и се огледа. Кръчмата бе празна. На полицата гореше една единствена свещ някой продължаваше да го бута по гърба.

– Ставай! Затварям! – кръчмарят, надвесил се над писаря, продължи да го разтърсва. – Тук не търпим пияници! Ако искаш да спиш, наеми си стая! Ако не, плащай и се махай!Климент махна с ръка, изправи се с клатушкане и остави няколко сребърни монети на масата.

Отвън го лъхна хлад, който поотрезви главата му. Подпирайки се по стените, писарят бавно се повлече по улицата. В мрака до ушите му достигнаха нечии стъпки и той извади меча си, стисна го с две ръце и се облегна на зида зад себе си.

– Кой е там? – изграчи той, а гласът му се стопи в тъмнината. Никой не му отговори.

Градът вече не му изглеждаше толкова привлекателен. Препъваше се в камъните на криволичещите улички, издигащите се хълмове му пречеха да се ориентира, виадуктът бе скрит от нощта и той загуби напълно представа къде се намира.

Не срещна никой, който да го упъти, освен няколко просяци, които бързаха да се отдалечат, виждайки извадения му меч. Накрая чу шума на реката и се запъти към нея. Може би там щеше да успее да се ориентира. С мъка слезе на брега и нагази в студената вода, потопи шепи и наплиска няколко пъти лицето си.

Това го поотрезви и писарят седна на каменния бряг, огрян от луната, проклинайки себе си, виното, което бе изпил и глупавото положение, в което бе изпаднал. Трябваше да намери някой, който да го упъти към виадукта. След това щеше да се оправи сам.

Да ушите му достигна приглушен звук. Малко по-надолу, точно там, където реката правеше завой, видя няколко сенки, които танцуваха между камъните, вдигайки високо ръцете си към небето около малък огън.

Кои бяха те? Какво правеха тук посред нощ? Тръпки полазиха по гърба на писаря и той усети как главата му внезапно се прояснява. Трябваше да разбере какво става.

– Хей! – извика той и вдигна оставения на камъните меч – Кои сте вие? Имам нужда от помощ!

Танцуващите спряха за миг, някой хвърли парче плат върху пламъците и всичко потъна в тъмнина.

– Стойте! Заповядвам ви в името на княза! – извика писарят, затича се по речния бряг, но се препъна и падна на земята. Докато се надигаше до слуха му достигна звукът от бягащи крака.

– Да те задържат като последен крадец и пияница! – боритарканът Курт не спираше да хвърля гневни погледи на писаря. Климент бе свел глава, опитвайки се да се концентрира и да се държи достойно. Нещо, с което не се справяше много добре.

Докато бе тичал по бреговете на Хеброс в опита си да настигне среднощните танцьори, налетя на патрул. Четирима войници, понесли фенери и копия, изплуваха в тъмнината точно след един от завоите на реката. Те се изсмяха на думите му, че е хански писар и заоглеждаха със съмнение пръстена на Борис, който им показа. След кратко съвещание вързаха ръцете му зад гърба, взеха му пръстена и меча и го подкараха към близкия гарнизон.

Писарят се раздели и с малкото си останало достойнство в двора на казармата, където бе натикан в тясна килия, заедно с няколко просяци, проститутки и крадци, които го наобиколиха, оглеждайки какво да му отмъкнат.

За негов късмет, чигатът Борил, командващ гарнизона, се оказа, че го познава. И двамата бяха участвали в последния поход на Борис, а военният бе виждал писаря в обкръжението на княза. След като преследването на бунтовниците бе завършило, а Борис се бе запътил към Сердика, чигатът се бе върнал заедно с частта си във Филипополис.

Борил нареди Климент да бъде освободен, върна му пръстена и меча и го отведе в караулното, където му предложи хляб и вино.

Писарят отказа почерпката. Бе пил достатъчно.

Борил настоя да уведомят Курт за случилото се и не след дълго Климент, съпроводен от военен патрул, се оказа в покоите на боритаркана, който търкаше сънените си очи и се опитваше да схване какво всъщност се е случило, че го будят преди изгрев слънце. След което се ядоса.

– Времената и без това са трудни! Всички са разделени и объркани, питайки се дали пътят, по който ги води князът, е верният. Безотговорното поведение на подчинените му само подкопава доверието в него. Мислех, че знаеш това!

Писарят кимна и главата му бе пронизана от болка.

– Ами тези на брега на реката? – попита той, опитвайки се да не обръща внимание на надигащото се гадене. – Кои са те? Какви ритуали извършват?

Курт само махна с ръка.

- Кой ги знае?! Пропаднали пияници и скитници! Хората не мислят какво правят, като пийнат малко повече вино! – това бяха камъни в градината на писаря, но той не обърна внимание на думите.

- Не смятам, че е така както казваш – Климент продължаваше да говори без да вдига глава. – Хората на брега не бяха случайни. А това, което видях, не беше пиянски танц. Беше някакъв ритуал. Ако може да се съди по камъка, където бяха запалили огъня си преди да избягат, не го правят за първи път. Така че не ми казвай, че не знаеш за какво става дума! Защото ако не знаеш, значи не си за поста си!

Курт въздъхна, придърпа един стол и седна срещу писаря.

– Какво искаш от мен?!

– Истината! – писарят вдигна глава и погледна боритаркана в очите. – Искам да знам какво става в този град! И ще е най-добре да ми помогнеш, а не да си измиваш ръцете, пращайки ме при този или онзи.

Курт въздъхна отново, но когато заговори, тонът му бе значително по-мек.

– Казах ти истината. Не съм те излъгал за нищо.

– Но премълча доста – писарят усещаше как започва да му се повдига. – Пак те питам! Кои бяха хората на реката?

Боритарканът махна ядно с ръка, но не отговори. Курт отиде до прозореца и се загледа през роговата му пластина. Постоя така около минута, обърна се, повъртя се още малко из стаята и накрая отново седна срещу Климент.

– Вече ти казах! Градът е на границата. Тук нещата са по-особени. Различни хора, различни религии, различни интереси. Филипополис е стратегическо място – както военно, така и икономическо. И ако искаме да го запазим, трябва да проявим малко повече търпение към гражданите му.

– Какво се опитваш да ми кажеш? – писарят не можеше да остави въпроса неразрешен. – Че си затваряш очите за някои неща? Кажи ми какво знаеш. Това ще си остане само между теб и мен.

Курт не изглеждаше особено убеден.

– Понякога ми се налага да правя компромиси. Особено във времена като днешните – боилът говореше с явно нежелание. – Нещата са много оплетени. От една страна Борис иска да преследвам и безпощадно да избивам всички противници на новата вяра. От друга страна, градът е свързан със стари култове, които дори и да искам, няма как да премахна. Някой от най-богатите граждани са свързани с тях. Знае ли Борис какво ще стане, ако ги подгоня? Да не говорим, че в тях се включват и свещеници. Трябва ли да ги преследвам? Нима имаме нужда от нов бунт? В Константинопол само чакат да се случи нещо подобно, за да цъфнат пред стените. Няма нужда да се заблуждаваме! Ако това се случи, тези които преследваме, сами ще им отворят вратите и ще ги приветстват!

- Значи във Филипополис действат организирани последователи на Тангра? – Климент усети как му става още по-зле.

– Не са последователи на Тангра – боритарканът махна с ръка. – Става дума за друго. За почитатели на Орфей!

Писарят премигна. Бе очаквал какво ли не, но не и това. Идеше му се да се изсмее.

Орфеисти? Във Филипополис?

Това наистина бе стар култ, за който се знаеше малко. Нима в града продължаваха да го практикуват?

– Дори не разбираш, колко сериозно е положението! – Курт бе видял играещата усмивка по устните на писаря. – Това е много, много стар култ. И според някои от легендите, тръгва точно от тук – от Филипополис.

Климент вдигна неразбиращо рамене.

– Едва ли точно аз съм най-подходящият човек, който да обяснява тези неща. Предполагам, знаеш за какво става дума в общи линии – прераждане, безсмъртие, сливане с Богинята майка и нейните синове. Най-често това означава безпаметно пиянство, свободно поведение, безразборен секс. Мнозина искат, но малцина са допускани до истинските мистерии. Някои търсят силни изживявания и повече емоции. Други наистина вярват, че ще се преродят и могат да достигнат безсмъртие. Както вече казах, в това са замесени влиятелни хора и свещеници. Не знам какво точно търсят и каква е връзката с религията им, но е факт. Следим ги какво правят, но гледаме да не им се бъркаме. Събират се често около реката, водата е важна част от ритуалите им. Предполагам, че си видял някои от тях. Всъщност са безобидни. Събират се, пеят, танцуват, пият вино, изпадат в мистичен транс, каквото и да означава това. По-добре е да знаем кои са, къде ходят и какво правят, отколкото да тънем в неизвестност.

Писарят кимна в знак на съгласие.

- Агоп е бил един от тях?

Курт разпери ръце.

- Наистина не знам. Носеха се различни слухове, за него и други като него. Агоп не правеше нищо подозрително, поне не и нещо, за което да знам. Не виждах причина да го закачам. А и имаше богати покровители.

– Затова ли са го прогонили?

– Не са го прогонили. Нещо се случи, Агоп се почувства нежелан и си тръгна. Дори богатите му приятели не успяха да го задържат. Не ме питай какво, защото наистина не знам.

Истинското изпитание обаче чакаше писаря след като се прибра. Корсис се развика още от вратата, Невестулката изглеждаше пребледнял, тъмни кръгове синееха под очите и на двамата.

– Къде ходите, господарю? Цяла нощ обикаляме из града! Разпитваме по кръчмите, търсим ви като обезумели! Мислехме, че ви се е случило нещо лошо. Не сме спали. Не сме яли! Как можахте да ни притесните така?! Ами ако ви бяха нападнали? Чак сутринта разбрахме, че сте при боритаркана! Можеше да ни оставите бележка или да пратите някой да ни каже, че сте там. Знаете ли колко се уплашихме? – лицето на Корсис бе почервеняло от гняв, но писарят остана трогнат от тази загриженост.

Невестулката само кимаше с глава без да смее да каже нещо.

– Добре, добре – Климент вдигна ръка. – Не викай толкова, че ще ми се пръсне главата! Всъщност не бях само при Курт. Преди това ми се случиха други неща. Влезте вътре да ви разкажа. И няма да откажа малко бъркани яйца, Невестулке.

Скоро всички се събраха около малката масичка в кухнята, хапваха от специалитета на джебчията и внимателно слушаха приключенията на писаря.

– Значи затова Агоп е избягал от Филипополис? Защото се е забъркал в орфически ритуали? Каквото и да значи това – попита накрая Корсис.

– Не знам – Климент стана и се протегна – Ще трябва да разберем. Но преди това мисля да си легна. Всъщност няма да е зле всички да поспим. След това ще потърсим майката на Косара. Трябва да разнищим убийството на първата жена на Гостун.