Жълтата кутия

13

– Наистина се радвам, че си тръгвате! – боритарканът Курт бе почервенял от гняв. – За няколко дни забъркахте повече проблеми отколкото за цяла година!

Климент мрачно гледаше градоначалника. Знаеше защо Курт е недоволен. Сред заловените гости в "Скъсаната струна" се бяха оказали някои доста заможни граждани, които сега трябваше да обясняват какво са правили там.

Този път боритарканът нямаше как да си затвори очите и да се прави, че нищо не се е случило. Щеше да му се наложи и да обяснява защо е допуснал подобни неща да стават под носа му. Извиненията му за специфичното положение на Филипополис едва ли щеше да му помогне.

– Първо пиянстваш и се биеш с патрула, после заедно с помощниците си сеете трупове из целия град. Сега и това! Как можахте да не ми кажете какво мислите да правите! Ами ако нещо се беше объркало? Борис щеше да ме убие! Поставихте ме в ужасно положение! Какво да правя сега?

– Вече е късно да правиш каквото и да било! – писарят се изправи с целия си ръст и изгледа студено събеседника си. – Изпуснал си момента! Съмнявам се, че дълго ще се задържиш на поста си. Лично ще помоля княза да те смени и ще го уведомя как си оставил един толкова важен град като Филипополис да се превърне в бардак, където извратени типове могат да използват деца, за да задоволяват желанията си! Ще му кажа също така, как не си разбрал, че личният ти помощник, който толкова много цениш, е забъркан в кървави убийства и грабеж на държавната хазна!

– Какво? – боритарканът беше втрещен. – Ти заплашваш ли ме, писарю?! Знаеш ли с кого говориш?

– Много добре знам! С подлец и страхливец! – Климент доближи лицето си до това на Курт. – Ще те държа отговорен поне за три убийства. Както вероятно и за това на Агоп! И това нима нищо общо с последните престъпления, които станаха под носа ти!

– Какво убийство? Аз нямам нищо общо със смъртта на свещеника? – лицето на боритаркана пребледня. От доскорошната му самоувереност и надменност не остана нищо.

– Просто е! – щракна с пръсти Климент и му обърна гръб. – Знам, че Агоп се е забъркал в нещо в "Скъсаната струна". Толкова ужасно, че останалите свещеници не искат дори да споменат подозренията си за него. Но аз разбрах за какво точно става дума! В кръчмата са убити поне три момичета. Извършителят е човек, носещ черни дрехи, миришещ на тамян. Очевидно е, че е свещеник. Човекът е изчезнал от града по същото време, по което Агоп се е появил в Плиска. Това говори ли ти нещо? Дори ти би трябвало да можеш да съобразиш за какво става дума.

Курт преглътна.

– Нямах и представа в какво се е забъркал... Мислех, че е просто развратник...

– А е трябвало! Поставен си от княза, за да управляваш този град, да защитаваш онеправданите и раздаваш правосъдие! Вместо това се криеш в палата си и не правиш нищо от страх да не засегнеш някои от влиятелните си приятели.

– Какво да правя? Кажи ми какво да направя? – Курт почти падна на колене пред писаря и вдигна умолително ръце. – Ще сторя всичко, което ми наредиш!

Климент сви рамене.

– Вече ти казах – закъснял си. Но можеш поне малко да изкупиш вината си, като разбереш кои са били убитите момичета. Както и имали ли са близки, приятели или любими. Може пък някои от тях да се окаже убиецът на Агоп. Нищо чудно да са проследили свещеника в Плиска и да са му отмъстили за това, което е направил. Трябва да разпиташ и Симел. Възможно е след като духовникът е избягал и не е можел повече да го изнудва, сам да го е издал на роднините на убитите момичета. Или някое от момичетата да са им подшушнали нещо.

– Какво ще стане с тях? – Курт се опитваше да си върне самообладанието.

– Ще ги заведа в Плиска. Достатъчно са дали на Филипополис. Стига толкова! Знам точното място, където да ги приютя!

Връщането бе бавно и продължително.

Качиха спасените деца от "Скъсаната струна" на покрита каруца и потеглиха обратно. Пролетта настъпваше и в планината, а лекото майско слънце меко препичаше между белите облаци. Минаха през обраслите в зеленина проходи, сърни и елени пресичаха пътя им, в небето с весели крясъци се гонеха завърналите се птички.

Първоначално Тиона и другите момичета стояха под платнището, но това бързо им омръзна и скоро те се закачаха с Климент, Корсис, Невестулката и войниците. Децата се радваха на пътуването, смееха се, пееха неприлични песни и беряха букети теменужки, с които бяха осеяни склоновете на планината. Писарят бе решил да ги заведе при дякон Дориян. Беше сигурен, че свещеникът с радост ще приюти момичетата, на които малко строгост и работа на открито, щеше да се отрази добре.

Освен да се грижи за новите си питомки, Климент често мислеше за това, което беше открил във Филипополис. Убийството на Агоп бе свързано с извратения му вкус. Някой от близките на трите убити момичета го бе последвал в Плиска и си бе отмъстил. Но как тук се вписваше смъртта на Александър?

След около седмица превалиха билото на планината. Каруцата ги бавеше, на няколко пъти се налага да спират, за да сменят счупени оси на колелата ѝ. Северните склонове ги посрещнаха със студ и вятър. Скалите бяха влажни и хлъзгави, дори слънцето потъна в пелена от сиви облаци. Няколко пъти спаха на открито, запасите им привършваха, но поне краят на пътуването се виждаше.

Най-накрая се отскубнаха от прегръдките на планината, а пред тях се простря зелена равнина. Пътят стана широк и удобен, колелата ритмично потропваха по твърдата земя. Вече не им се налагаше да нощуват под небето, ядяха топла храна в страноприемниците, вечер имаше къде да измият прашните си лица след дългия път.

Нападнаха ги само на ден път от Плиска. Колоната се бе разпокъсала, в началото яздеха двама войници, следвани от каруцата с момичетата, Корсис и Невестулката. Климент и останали войници бяха изостанали назад, радвайки се на слънцето, което се бе показало отново.

Началото на групата навлезе сред група дървета, когато срещу тях се изсипаха рояк стрели. Двамата войници паднаха на земята, дебелата ризница на Корсис му спаси живота, а Невестулката се строполи в тревата с простреляна ръка. Покривалото на каруцата заприлича на игленик със забитите в него стрели. Уплашени от нападението, момичетата започнаха да пищят.

Корсис изтегли меча си, скочи от коня и издърпа ранения джебчия зад каруцата, викайки на уплашените деца да млъкнат и да не се подават навън.

– Ще умра, нали? – очите на Невестулката се бяха разширили от ужас, той стискаше рамото си, по което се стичаше кръв.

– Няма да умреш! – увери го Корсис. – Най-много да не можеш повече да мамиш на зарове.

– Още по-лошо! – отрони се от устата на бившия крадец, главата му се залюля и той припадна.

Корсис нямаше време да се занимава с ранения си другар. Между дърветата с викове се появи група разбойници, които размахвайки мечове, ножове и брадви се втурнаха към него. Корсис изчака да се приближат, изскочи от прикритието си и на свой ред, крещейки с пълно гърло, се хвърли срещу тях. Метна ножа си по най-близкия от нападателите, острието потъна в гърдите на мъжа, който разпери ръце и се свлече на земята. Това стресна за миг другарите му, които спряха, неочаквали да срещнат такава съпротива. Преди да се хвърлят отново срещу него, Корсис преброи дванайсет души.

Той не остави враговете да се опомнят, а ги атакува с вик, размахвайки меча си като светкавица. Посече първия от тях, рани друг в ръката, но останалите, виждайки, че срещу тях е само един човек, го нападнаха с гневни крясъци. Корсис отчаяно се защитаваше, вдигна счупен клон, използвайки го като щит и започна да отстъпва към каруцата, за да не го обградят. Успя да отбие няколко удара, прониза един от противниците си в крака, но силите му започнаха да се изчерпват.

Вдигнал високо тежката си ръждясала брадва, срещу него се втурна огромен мъж. Черната му мръсна и сплъстена коса се вееше около осеяното му със струпей и рани лице. Великанът яростно замахна към Корсис, който отскочи назад, за да избегне удара, но се препъна и падна. Зловещо ухилен, разбойникът скочи напред, за да нанесе решаващия удар, но бе прегазен от препускащ в галоп кон. Климент и войниците му най-после бяха пристигнали.

Някои от разбойниците станаха жертви на връхлитащите ги ездачи. Други се втурнаха обратно към гората, надявайки се да намерят спасения между дърветата, но станаха лесна плячка на преследващите ги войници.

Никой не успя да се спаси. Само след миг пътеката бе осеяна с трупове, към небето се понесоха стонове и вопли, които бързо заглъхнаха. Оцеляха само двама. Единият бе раненият в началото на битката от Корсис, другият – великанът с топора, който някак си бе оцелял под копитата на конете.

Скоро те бяха завързани и изправени пред писаря.

– Кои сте вие? – попита ги той, докато триеше челото си. – Защо ни нападнахте?

Грамадният разбойник се изплю на земята и не каза нищо.

– Извадихте късмет, че другарите ни ги няма – каза другият и изгледа с презрение Климент. – Иначе досега всички щяхте да сте мъртви!

– Вие сте от хората на Батой, нали? – тихо попита писарят. – Той ли ви изпраща?

– Да, негови хора сме! – гордо обяви мъжът и се огледа. – Той ще отмъсти за нас! Можеш да си сигурен! – разбойникът се опита да се отскубне, но войниците го стискаха здраво. – И какво ще правите сега? Ще трябва да ни заведете в Плиска! А нищо не се знае какво ви чака по пътя до там, нали?

– Всъщност не! – твърдо каза Климент. – Убили сте двама от хората ми! Ранили сте помощника ми! Искахте да избиете всички ни и да ни ограбите! Затова с правомощията, дадени ми от княза, ви осъждам на смърт! Обесете ги!

Писарят се обърна, за да не гледа повече разбойниците, които го засипаха с викове и ругатни.

– Господарю! – един от войниците се приближи до писаря и го хвана за лакета. – Господарю, струва ми се, че по-ниският е Николай, слугата на убития свещеник Агоп. Разпознах по описанието, което ни бяха дали докато го търсехме.

Климент трепна и се обърна. Разбойникът не спираше да се мята в ръцете на войниците, които го водеха към дърво, през един от клоните на което бе преметнато въже с клуп на края. На съседния вече се полюшваше тялото на обесения великан.

– Чакайте! – извика писарят и доближи до осъдения. Ти си Николай, слугата на Агоп, нали?

Разбойникът облиза устни.

– И какво ако съм аз?

– Ти ли уби свещеника?

– Какво значение има? – присмя му се мъжът. – Така или иначе ще увисна на въжето!

– Кажи ми истината и може да размисля! Ти ли уби Агоп?

Спазъм премина през тялото на Николай, в очите му проблесна надежда.

– Да, аз съм Николай. Но не съм го убивал! Макар че, честен кръст, много пъти са ме сърбели ръцете да го направя. След като разбрах, че е мъртъв задигнах някои от финтифлюшките му, но кой би могъл да ме укори за това? Искаш истината – ето ти я: Сред мъртвите ми другари имаше много по-почтени хора от тази свиня! Извратеняк, мръсник и крадец! И този човек твърдеше, че се грижи за душите на хората?! Заслужаваше да умре! Който го е убил, е направил добра услуга на света. Но не бях аз. Но те всички.... не, не, всички вие – задъхан от възбуда крещеше Николай – всички вие с нищо не сте по-добри от мен и Батой. Князът избива собствените си поданици. Поповете му насилват деца. Боилите му крадат! Всички са един дол дренки! Знаеш ли, че прехваленият ви Александър, оня дето строеше църквата в Плиска, навремето е причаквал като мен хора по пътищата? – разбойникът се изсмя на слисаната физиономия на писаря. – О-о-о, да! Вие сте същите като нас, само че се криете зад гръмките си титли и скъпите си дрехи. Но всички до един сте убийци и крадци!

– Александър е бил разбойник? – невярващо попита писарят. – Вярно ли е това?

– Разбира се, че е вярно! Било е отдавна, но има хора, които още помнят! – неочаквано Николай се дръпна от ръцете на войниците, които го държаха и побягна към гората.

Преди писарят да успее да извика, няколко стрели полетяха във въздуха и се забиха в гърба на беглеца. Той залитна смешно, направи още няколко крачки и се строполи между храстите.

Дориян c радост прие момичетата. Климент дръпна призвитера на страна и набързо му разказа какво се е случило във Филипополис. Свещеникът го изслуша сериозно и кимна с глава.

– Ще се грижа добре за тях. Преживели са ужасни неща, да се надяваме, че бързо ще ги забравят. При мен ще се чувстват добре, а и аз имам нужда от малко женска помощ. Работата в градината скоро ще ги накара да не си спомнят преживяванията си. След две седмици ще метат двора, пеейки, все едно нищо не им се е случило.

– Вярвам ти! Затова ги доведох при теб. Благодаря, че си готов да помогнеш.

– Аз самият имах тежко детство – въздъхна свещеникът и поведе писаря из двора. – Знам какво е да си малък, сам, наранен и да няма кой да ти подаде ръка. Затова съм готов да направя всичко за децата си – очите на призвитера заблестяха.

Климент благодари още веднъж и се сбогува с Тиона и останалите. Близо до изхода, седнала върху купчина дърва, сърдито го наблюдаваше момичето, което бе срещнал при едно от предишните си идвания в приюта.

– Ти беше Лема, нали? – писарят спря за миг и се усмихна. – Довел съм ти нови приятелки. Бъди любезна с тях, защото са сами и уплашени.

– Аз винаги съм мила и любезна! – сопна му се момичето. – Няма нужда някой като теб да ми го казва!

– Сърдита ли си, Лема? Може би трябва да отидеш при приятелите си. Хрис и Бан. Не се ли казваха така?

Лема махна с ръка.

– Не ми говори за тези негодници! Избягаха! Представяш ли си? Без да ме вземат с тях! Дори не ми казаха какво смятат да правят! А мислех, че сме приятели! Какво ще правя сега без тях? – очите ѝ се напълниха със сълзи.

– Сигурно ще се върнат. Може просто нещо да ги е забавило в града – Климент не знаеше как да утеши малката си приятелка.

– Няма да се върнат! В началото и аз мислех така, защото бяха оставили нещата си тук, но после и те изчезнаха. Както и да е, все ще се оправя някак си! – момичето скочи от купчината дърва, на които седеше и тръгна през двора.

Климент искаше да каже нещо на Лема, да я утеши, но не знаеше какво. Погледна към сиропиталището, на прага на което бе застанал Дориян. Писарят вдигна ръка, махна на свещеника, който му отговори и си тръгна.

– Клименте! Клименте! Радвам се, че се върна! – варнехът Самуил хвана писаря под ръка и го поведе по един от коридорите на замъка. – Трябва да поговорим. Докато те нямаше се случиха някой неща и не искам вината за тях да падне върху мен. Направих всичко по силите си, за да не се случи нищо на момичето, но се страхувам, че ми е нужна твоята помощ.

– Кое момиче? – не съобрази в първия момент писарят. Мислите му още бяха при децата, настанени при Дориян и той не схвана каква е връзката им с останалия в Плиска Самуил.

– Как кое момиче? – учудено махна с ръка варнехът, стисна Климент за лакета и го поведе по коридора. – Аврора, разбира се! Тази, която донесе жълтата кутия с отрязаната глава.

– И какво за нея? – Климент дръпна ръката си от тази на варнеха. Само това оставаше, Самуил да почне да го води напред-назад като маймуна. – да не се е случило нещо с нея?!

– Не, не! – побърза да отговори военният и се огледа в двете посоки на коридора, сякаш се страхуваше, че някой може да ги подслушва. Освен застаналите на пост войници, които с интерес ги наблюдаваха, не се виждаше никой друг. Това не попречи на варнеха да снижи гласа си до шепот. – Засега всичко е наред.

– Засега! Какво значи "засега" – попита писарят, спря и се взря в събеседника си. – И защо трябва да шептим?

– Предателство! – отново едва доловимо отговори военният и пак го задърпа за ръката, но този път Климент не се възпротиви. – Както ти казах, трябва да поговорим. Но нека намерим по-подходящо място за това.

Самуил почти набута писаря в една от празните стаи. Преди да затвори вратата той отново огледа коридора в двете посоки.

– Ако някой се появи, веднага трябва да ме известиш – заповяда той на патрулиращия войник, след което промени намерението си. Я по-добре застани пред вратата и не пускай никой да влиза. Не бива да ни прекъсват по никакъв повод. Разбра ли?

Стражът почтително кимна, след което застана като изтукан на мястото, показано от варнеха.

Стаята бе малка, пълна със сандъци, ракли и кутии, потънали и прах. Миришеше на застояло.

– За какво е цялата тази тайнственост? – попита писарят, но Самуил не му отговори. Вместо това военният го сграбчи отново за ръката и го поведе към най-отдалечения край. Отвори капаците на прозорците, през които веднага нахлу гълчавата от града и застана съвсем близо до стената.

– Никой не идва тук, откак Борис замина, а Гостун беше убит – каза варнехът и се огледа отново, сякаш очакваше да намери някой да се крие между сандъците. Очите му се въртяха трескаво, ръцете му махаха в страни. – Страх ги е! Всъщност не – поправи се веднага Самуил. – Виждал съм тук някои от поповете, онези константинополските. Архиепископ Йоан само обикаля коридорите и си вре носа където не му е работа.

– От него ли те е страх? Какво става, Самуиле? Защо ме довлече в тази прашна стая?

– Предател! – викна варнехът, след което отново сниши глас. – Сред нас има предател!

– Предател ли? Какъв предател? – объркано попита писарят.

– Не знам! Но някой се опитва да убие момичето. Аврора! – поясни за всеки случай той.

– Да я убие ли? – повтори Климент, облегна се на стената и притвори за миг очи. – Как така да я убие? Нали я пазим в замъка?

– Пазим я! Затова е жива. – Самуил прекара пръсти през посивялата си коса. – Но както ти нареди, я оставяме да излиза. Съпровождат я Мария и един войник. Аврора купува разни неща, едни взима, други и пращат в замъка. Дадох ѝ малко пари, тя някак си се разбира с продавачите какво иска да купи. След това Мария се пазари вместо нея. Огън е това момиче! Огън! – очите на варнеха за миг проблеснаха. – Прислужницата имам предвид. Не знам как щяхме да се оправяме без нея. Само тя успява да общува с Аврора. Не знам как го прави, но двете се разбираха чудесно.

– Разбираха?

– Чакай – махна с ръка Самуил. – Всяко нещо по реда си. И без друго съм объркан. Та както казах, Аврора ходеше на пазара или просто излизаше да се поразтъпче. Няколко дни след като тръгнахте за Филипополис двете с Мария отново излезли. Помотали се между сергиите, купили това онова. Наредили да им донесат покупките в двореца, както и станало. Сред тях имало и делвичка с вино. Всъщност никой не знае какво точно пазарува момичето, така че никой и за миг не се е усъмнил, че може да има нещо нередно. За щастие, войникът, който носил виното, се спънал. Делвата паднала на земята и се разбила. От начало се уплашил от това, което направил, но след това се оказало, че всичко се наредило по възможно най-добрия начин. Две кучета и една котка дошли да ближат виното. Знаеш какви са животните в двореца – разглезени, без страх и мярка. И след малко паднали мъртви. Един от лечителите изследва питието. В него имаше отрова! – варнехът сграбчи Климент за дрехата и го дръпна към себе си. – Разбираш ли? Някой е сложил настойка от беладона във виното, след което го е пратил в двореца, за да отрови момичето!

– И то е било за Аврора? – Климент се измъкна от хватката на Симеон и приглади измачканите си дрехи.

– Нали това ти казвам! Момичето вече се държи доста по цивилизовано. Още не му се разбира какво приказва, но е мило и любезно. Важното е, че започна да пие и разредено вино, както е модерно напоследък. Така че делвичката със сигурност е била за нея.

– Но кой ще иска да я отрови? И защо?

– Не знам! – варнехът се хвана за главата. – Но това далече не е всичко. След случката с виното, наредих всяко нещо, което купува Аврора, да бъде проверявано. Назначих ѝ по-голяма стража, както и специален човек, който да следи покупките и домакинството ѝ. Въпреки това, преди няколко дни, докато се разхождала покрай стената на Вътрешния град, някой се опитал да я прониже със стрела. За щастие не я уцелил, а веднага след нападението войниците я довели обратно в двореца. От тогава не я пускам повече да излиза. Не искам да рискувам да ѝ се случи нещо лошо.

– Отново неумел стрелец? – Климент изглеждаше съвсем объркан. – Мислех, че той има сметки за разчистване само със свещениците.

– И за да стане кашата съвсем пълна – не спираше Самуил преди два дни Мария изчезна. Вечерта си тръгнала както обикновено от двореца, за да отиде при господарката си, вдовицата на Гостун, но така и не се прибрала при нея.

– Не може да бъде! – Климент бе истински ядосан. – Какво става тук, Самуиле? Не може във Вътрешния град, най-пазеното място в държавата, някой да избива свещеници и чигати, да праща отровно вино, да стреля по когото си иска и млади момичета да изчезват безследно! Какво е това зло, което действа тук?

– Ти ми кажи! – варнехът, неумело се прекръсти. – Ти си княжеският писар, ти си човекът, който намира отговорите!

Климент реши да проведе собствено разследване. Нямаше как да разбере кой е пратил отровното вино или стрела на Аврора, но можеше да опита да намери прислужницата. Може би тя просто беше избягала.

Писарят разпита войниците, били на пост в деня, в който бе изчезнала прислужницата. От разказите има научи, че Мария си тръгнала малко преди да се стъмни. Подхвърлила си няколко закачки с постовите, след което поела по улиците на Вътрешния град. И със сигурност не бе излизала през никоя от портите.

– Такава като нея няма как да мине незабелязано – цинично обясни един от войниците, а другарите му се захилиха зад гърба му.

Климент им нареди да го чакат пред задната порта на двореца и се запъти към дома на Гостун. Може би там щеше да разбере нещо повече.

Господарката Евдокия не можа да му бъде от помощ. Във въпросната вечер чакала Мария до късно, а когато тя не се появила, решила че е останала да спи в двореца както правела и друг път.

– Много се беше разхайтило напоследък това момиче – тъжно констатира Евдокия – Правеше си каквото иска. Особено след като мъжът ми... – вдовицата скри лицето си в шепи.

Тя не знаеше дали Мария е имала приятел, с който да избяга, макар покрай нея непрекъснато да се въртели различни мъже. Климент благодари на Евдокия и си тръгна.

Имаше намерение да претърси Вътрешния град. След като момичето не го беше напуснало, трябваше да е някъде там. Или се криеше, или... Писарят предпочиташе да не мисли за другите възможности.

Раздели войниците на четири отряда и ги накара да претърсят всички къщи около двореца, макар да не хранеше големи надежди. Къща след къща, двор след двор, писарят и хората му проверяваха мазета, тавани и градини, разпитваха слугите и господарите им, отнесоха куп ругатни и закани, но не намериха нищо.

Накрая потен, ядосан и уморен, той седна до близкия покри i кладенец и поиска вода. Един от войниците вдигна капака, друг бутна кофата в тъмния отвор, която с дрънчене се понесе надолу преди да падне с плисък във водата.

Климент отпи с благодарност от поднесения му черпак, макар водата да му се видя застояла и миризлива.

"Кой знае какви неща плуват в нея. Въпреки капаците" – ядно си помисли писарят и върна черпака на войника.

Къде се бе дянала проклетата прислужница? Не беше излизала от Вътрешния град, не бе в никоя от къщите, беше си тръгнала от замъка. Дали не се търкаляше в някоя пристройка с поредния си любовник? Но защо ще се крие? Нямаше смисъл в това. Най-вероятно Мария беше убита. Но къде тогава бе трупът ѝ?

Писарят стана и припряно заобикаля около кладенеца. Представи си, че е на мястото на убиеца. Привечер е, между къщите тегне полумрак, войниците започват да палят факлите по ъглите, гражданите бързат да се приберат по домовете си. Непознатият причаква Мария, убива я и бърза да се освободи от трупа. Дори и да е примамил прислужницата в дома си, пак трябва да постъпи по същия начин. Но как би могъл да се отърве от тялото?

Погледът на писаря падна върху зеещия черен отвор на кладенеца. Почувства как почва да му се гади, а току-що изпитата вода да се надига в стомаха му.

Откриха тялото на Мария в третия кладенец. Трупът се беше подул от водата, лицето беше неузнаваемо, с удебелени черти и безжизнени очи. Ребрата, краката и ръцете бяха в синини, там където се бяха удряли в каменната стена, падайки към дъното. Дрехите на прислужницата бяха мръсни и мокри, но здрави, едната ѝ обувка липсваше.

Опитвайки се да овладее гаденето, писарят внимателно огледа трупа. Задната част на главата бе хлътнала. Ако косата не се бе слегнала от водата, раната можеше да остане и незабелязана. Някой бе ударил Мария по тила, след което я бе бутнал в кладенеца. Това бе всичко.

Климент нареди да отнесат тялото на брат Дориян. Мария бе християнка. Той щеше да я опее, да я помаже и да се моли за нея. Както и да ѝ осигури ковчег и скромно, но прилично погребение.

Накрая писарят остана сам до отворения кладенец.

Свечеряваше се. Слънцето лениво потъваше зад стените на града, лъчите му багреха в червено и розово коремите на облаците. Писарят излезе от Вътрешния град през източната порта и тръгна по главната улица, свързваща двореца с мястото, където щеше да се издига базиликата на Борис. Застлано с тежки каменни плочи, плътно прилепнали една до друга, с високи колони от двете страни и малки зелени кипариси между тях, мястото успокояваше Климент и избистряше мислите му.

Не само той се бе възползвал от хубавото време, за да се поразходи. Разминаваше се с боили, пристегнати с копринени пояси над фините вълнени дрехи и високи кожени калпаци, търговци с къси везани елеци и сетрета, жени с дебели плитки и деца с меки ботуши и сополиви носове. Над него се носеше глъчка и врява, смях, закачки и песни, но писарят се движеше бавно и премисляше това, което знаеше.

Разходката не му помогна. Мислите му летяха на всички страни, объркани и без връзка помежду си, нито умът, нито душата му можеха да намерят така желания покой. А имаше и още толкова други въпрос. На първо място непознатото момиче. Кое е то? Чия е главата в кутията? Кой се опитва да убие Аврора?

Ами обирите на златарите? Как престъпниците се бяха промъкнали в трезорите без да отключват вратите? Къде беше отмъкнатото злато? Обирите бяха ли свързани с Батой? Това на свой ред водеше до още неизвестни. Кой беше разбойникът? Как влизаше и излизаше от града без да го заловят? Защо винаги успяваше да се изплъзне на Самуил и Варнех?

Климент усети как му се завива свят.

А свещениците? Кой ги убиваше? И защо стрелите му летяха толкова несигурно? Имаха ли престъпленията нещо общо с византийците и желанието им да командват Българската църква? Бе забравил съвсем за тях. Беше ли замесен архиепископ Йоан в убийствата? Гъркът имаше голяма изгода от отстраняването на Александър, който всячески му пречеше да приведе желанията на император Михаил в действие. Затова ли бе убит свещеникът? Или заради разбойническото си минало? Някое от поруганите във Филипополис момичета ли бе простреляло Агоп?

Седна на една от каменните пейки между колоните, откъсна стрък трева и го завъртя между пръстите си. От къде трябваше да тръгне? Борис се интересуваше от убийствата на свещениците. Князът се опасяваше от заговор и макар в началото писарят да преписа това на страха му, предизвикан от последния бунт, сега си даде сметка, че в подозренията на владетеля може да има и голяма доза истина.

Климент стана и хвърли тревата на камъните. Защо князът не му бе казал, че Александър е бил престъпник? Може би миналото на свещеника го бе застигнало в най-неподходящия момент. Там трябваше да се разрови. А Невестулката щеше да е неговият водач в света на крадците. Джебчията се възстанови неочавано бързо след нападението в гората, а раната му се оказала повърхностна и лека. Бе дошло времето да докаже, че наистина има полза от него.