Гордостта на завоевателите

10.

Люкът на „Каватина“ безшумно се отвори и заедно с хладния въздух в кораба нахлуха екзотичните аромати на мрачанския свят. Кавана излезе на рампата и пое дълбоко дъх. От много време не беше посещавал никой от петте мрачански свята и обонянието му беше отвикнало от тези аромати. Но те все още му бяха приятни и събудиха у него спомени, вкус към неизвестното и грижливо култивирания от мрачанците контрапункт.

Контрапункт, който се подчертаваше от гледката, разкриваща се от рампата пред „Каватина“. Над него прелетя група мрачански куриерски кораби. Обтекаемата им конструкция от гладък метал блестеше на слънчевата светлина като бяло злато. В същия ред ги следваха тъмни, подобни на птици въздушни вихрушки. В далечината, зад голямата мраморна сграда на космодрума и покривите на Миг-Ка Сити, към небето се извисяваха покрити със сняг върхове на черни планини. Загадъчна, доведена до съвършенство цивилизация — такъв беше образът на Мрач.

Образ, в който започнаха да се появяват смущаващи връзки със задаващата се заплаха от завоевателите. Куриерските кораби се поклащаха леко от набързо монтираните на тях ракетни инсталации, шумът от двигателите беше забележимо променен от необичайния допълнителен товар. Огромното поле, проектирано за паркиране на сто търговски кораба с размерите на „Каватина“, беше почти празно. Според капитан Тева, откакто бяха влезли в системата, „Каватина“ беше единственият междузвезден кораб, който каца, вместо да излита от наклонената писта.

Общността най-после беше съобщила новината за атаката на завоевателите и по всички мрачански светове, както мрачанците, така и посетителите, отправяха изпълнени със страх погледи към небето. Мнозина от посетителите си отиваха.

— Каква ирония — коментира Колчин, застанал до Кавана. — Навремето мрачанците сами си докараха икроманското нашествие. И ние ги спасихме. Сега отново се оказват във вероятния конус на нахлуване на завоевателите, пак ги заплашва същата опасност и пак ние трябва да ги спасяваме.

— Не бих използувал думата ирония — каза Кавана. — За мен точната дума е трагедия.

— Не, не това имах предвид — отвърна Колчин и поклати глава. — Искам да кажа, че ако тогава не се бяхме намесили, те щяха да си построят отбранителни средства и да се научат как да ги използват. Но ние дойдохме и прогонихме икроманците, така че не се наложи те да правят това. И така и не го направиха.

Кавана кимна, разбрал какво иска да каже Колчин.

— Да, разбирам. И сега са принудени да играят на гоненица.

— Правилно — съгласи се Колчин. Беше заслонил очи с ръка и гледаше към куриерските кораби. — И още нещо ще ви кажа: войната не е подходящо време за обучаване на войници.

Кавана долови някакво движение вляво. Наземната кола на „Каватина“ излизаше от товарния отсек на кораба.

— Ти беше в Миг-Ка Сити преди няколко години, нали? — обърна се той към Колчин, докато вървяха по рампата към приближаващата кола.

— Само две седмици — отвърна Колчин. — Икроманците се оплакваха във връзка с охраняваната зона и мрачанците се обърнаха към Командването да изпрати хора, които да обсъдят градските им отбранителни съоръжения.

— Какво е мнението ти за мрачанците?

— Не зная — отвърна бавно Колчин. — Изглеждат доста свестни… учтиви, приятелски настроени и така нататък. Но… не зная. Понякога приказват страшно много, без всъщност да казват нещо. Когато момчетата в армията се държат така, човек си мисли, че не знаят за какво говорят. Не зная. Понякога си мисля, че си струва човек да жертва живота си за тях. Друг път съм готов да замразя цялата им планета и да туря край на всичко.

Кавана се замисли за собствените си, макар и редки контакти с мрачанците.

— Зная какво искаш да кажеш. Те пораждат цял спектър от емоции. Може би без дори да разбират, че го правят.

Колчин се усмихна.

— Е, и ние ще им създадем малко емоции. Навремето в ескадрилата имахме две момчета от Модендиа. Обичаха да си говорят на италиански. Имаше и трима от Едо, които щом чуеха италианците, започваха да бърборят на японски. Имаше и един Рей, Рей Лудия. Можеше да псува на двадесет езика и знаеше съответните жестове. Мрачанците не знаят какво да правят с такива момчета и това ще ги подлуди.

До колата ги чакаше Хил.

— Капитан Тева вече представи разрешението, сър — каза той на Кавана. — Можем да тръгваме.

— Без митническа проверка? — попита Колчин и се намръщи.

— Очевидно на пристигащите кораби митническа проверка не се прави — отговори Хил и вдигна рамене. — Тева е останал с впечатлението, че мрачанците са доволни от присъствието на още няколко човешки същества в града.

— Вероятно искат да сме тук, та ако икроманците ги нападнат, Мироопазващите сили да пристигнат по-бързо — промърмори Колчин.

— Може би — съгласи се Хил. — Според Тева се носели слухове за пренасочване на подразделения от охраняваната зона към границата и планетарните отбранителни позиции на други части на секторите Лира и Пегас. — Той погледна Кавана. — Накъде да карам, сър?

— Към информационната агенция — каза Кавана. — Там ще е най-добре.

— Да, сър. — Хил набра на клавиатурата указаното направление, погледна на картата местонахождението на агенцията и зави към една улица, разрешена за движение на превозни средства. — Между другото, от летището ни направиха резервация в хотел „Мрапиратта“ — съобщи през рамо той. — Най-близкият до летището.

Кавана се намръщи.

— Казах на Тева, че не искаме хотел.

— Да, сър. Въпреки това мрачанците настояли да ни резервират апартамент.

Кавана поклати гневно глава. Една от най-досадните характеристики на мрачанците беше, че винаги настояваха да третират гостите си като дошли на официално посещение и да им резервират апартаменти в различни хотели на космодрума и в централната градска зона. Повечето посетители от Земята предпочитаха да минат без тази част от тяхното гостоприемство, особено след като откриеха, че най-често са настанени в луксозни хотели само срещу част от сумата, която биха заплатили за същия този лукс в света на Общността.

Кавана не знаеше какво мислят другите раси по въпроса. Винаги когато бе идвал на мрачанските светове, в неговия хотел нямаше много нехуманоиди. И винаги се бе питал къде ли настаняват посетителите от извънземни раси.

— Хил, имаме ли бинокъл? — неочаквано попита Колчин и погледна през задното стъкло.

— Под дясната седалка — каза Хил. — Защо?

— Нещо каца — отговори Колчин, измъкна бинокъла и го вдигна до очите си. Хил спря колата. Колчин се извъртя, подпря левия си лакът на облегалката и фокусира бинокъла.

Кавана заоглежда небето и накрая откри една неясна точка, която се насочваше към космодрума.

— Някаква опасност ли? — попита той.

— Не зная — отвърна Колчин, без да сваля бинокъла от очите си. — Човешка конструкция… прилича на куриерски кораб. При това луксозен модел. От онези, които обичат да използуват депутатите и големите клечки от Мироопазващите сили.

— Посещение с цел уточняване на фактите? — предположи Хил.

— В потенциална военна зона? — изръмжа Колчин. — Изключено. Ако е пристигнал депутат, сигурно е нещо много важно. — Той свали бинокъла и погледна Кавана. — Може би да информира мрачанците, че забраната за пътуване до Икрома е вдигната.

За момент настъпи тишина. Всички се замислиха за възможната реакция от присъствието им на мрачанска територия в момент, когато ограниченията за пътуване към и от икроманските светове са вдигнати.

— Хайде да не се мъчим да правим догадки — каза най-после Кавана. — Някои депутати може да не искат да посетят дадена военна зона, но мнозина други нямат нищо против да хвърлят по едно око. Във всеки случай много е вероятно Общността да предаде директно новините на Мрач тъкмо по този начин и да остави мрачанското правителство да ги съобщи на другите светове.

— Може би — каза Колчин и прибра бинокъла. — Желаете ли капитан Тева да поддържа кораба в готовност за излитане? Просто в случай че трябва спешно да напуснем?

Кавана погледна бързо приближаващия към космодрума кораб — единственият кораб освен техния, който кацаше, откакто „Каватина“ беше влязъл в системата.

— Да — каза той. — Мисля, че е разумно.

Мишето лице на мрачанеца изглеждаше някак си сплескано, многоцветната му равно подрязана козина, покриваща врата и раменете, беше понаежена.

— Сигурно се шегувате, лорд Кавана — пропя той с мелодичния си тенорен глас, странно контрастиращ с извънземния му вид. — Фолклор? Стари космически истории? — Козината му се наежи още повече. — Слуховете и историите едва ли са достатъчни за вземане на окончателни решения.

— Интересна гледна точка — каза Кавана. — Особено като се вземе предвид, че тя очевидно почива на същите онези легенди, от които парламентът на Севкоорд е дал името „завоеватели“ на нашия нов враг.

Козината на мрачанеца лекичко се слегна.

— Тези легенди от мрачанци ли са разказвани? — попита той с глас, в който се долавяше огорчение. Мрачанците вярват ли им? Икроманците нарочно разпространяват такива нелепости, за да ни злепоставят.

— Разбирам — кимна Кавана. — Но не разбирам какво значение има откъде е тръгнал слухът. Факт е, че вие сте се натъкнали на неизвестна раса извънземни и…

— Така казват икроманците — прекъсна го мрачанецът. — Те разказват много неверни неща. Икроманците открай време се мъчат да отслабят решимостта на човешката Общност да ни защитава от тях.

— Общността няма никакво намерение да изостави мрачанците — увери го Кавана. — Но…

— Няма никакво намерение ли? — прекъсна го мрачанецът. — Вече се носят слухове, че бойните сили на Общността скоро ще се изтеглят от позициите си около икроманските светове.

— Слуховете не са база за вземане на окончателни решения, нали така? — цитира Колчин.

— Но икроманската заплаха бледнее пред лицето на новата опасност, която застрашава домовете ни — продължи мрачанецът, без да обръща внимание на ироничната му забележка. — Мрачанците се довериха на силата на оръжието и ума на човешката Общност. Взехте ли решение да защитавате от тази заплаха и нашите светове?

— Както казах, вярвам, че Общността ще се погрижи за вас — каза Кавана и гласът му прозвуча малко по-строго. — Но силата и решимостта на Общността ще зависят от онова, което знаем за заплахата, пред която сме изправени. Всичко, което скривате от нас, дори слуховете и историите, ще се отрази на тази сила и решимост.

Мрачанецът сякаш се сви в кожата си.

— Заплашвате ли ни? — изхленчи той. — Ние сме поверили животите си на Общността.

— Не ви заплашвам — отвърна Кавана и въздъхна, почувствал едновременно и раздразнение, и вина. Колчин беше прав. Човек можеше да харесва мрачанците и независимо от това да изпитва желание да им извие вратовете. — Само се опитвам да ви кажа, че сега не е време да се държим като сърдити деца. И хората, и мрачанците се пекат на един и същи огън, затова всичко, което можете да ни съобщите, би могло да се окаже важно. Независимо колко банално изглежда.

— Ще наредя да се проучат тези слухове — каза мрачанецът, вдигна ръка и я пусна с театрален жест на умора и примирение. — Ако има такива, ще ви ги съобщим. В Мра-миг ли сте настанени?

— Смятаме да останем на кораба — отговори Кавана. — „Каватина“ е на товарния кей…

— На частен кораб?

— Да — каза Кавана — „Каватина“, регистриран в Ейвън. Намира се на товарния кей…

— Няма да стане! — прекъсна го чиновникът. — Данните не могат да се предадат на немрачански кораб. Трябва да се настаните в хотел.

— Какво значи това? — намръщи се Кавана. — Винаги съм получавал данни на кораба си.

— Не можем да ви ги предадем на кораба — отговори чиновникът. — Готвим се да защитаваме домовете си и имаме недостиг на работна ръка. Данни могат да се изпращат само на мрачански кораби или сгради.

Може би беше основателно, помисли си Кавана. Предаването на сведения по куриер изискваше повече усилия, отколкото използуването на мрежа за пренасяне на данни. Но можеше и да потвърждава предположението на капитан Тева, че мрачанците искат между тях и икроманците да има колкото се може повече човешки същества.

За съжаление и в двата случая той не можеше да направи нищо. Не и ако искаше да разгледа древните летописи.

— Добре — каза Кавана. — Можете да ни изпратите информацията в хотел „Мрапиратта“. Но имай предвид, че не разполагаме с много време.

— Ще наредя веднага да се проверят слуховете — повтори мрачанецът. — Повече от това не мога да обещая. Както вече казах, не ни стига работна ръка. Но ще направим каквото е възможно.

— Ценя усилията ти — отвърна Кавана. — Искам да подчертая, че информацията, която ще съберем за завоевателите, ще помогне на всички ни.

Мрачанецът го изгледа, после, без да каже нищо, се обърна и поднови работата си на компютърния терминал.

Очевидно срещата беше приключила. Кавана се обърна към Колчин и кимна към вратата.

— Какво ще кажеш? — попита Кавана, когато излязоха на улицата.

— Мисля, че не се зарадва много на посещението ни — отговори Колчин. — Останах с впечатление, че според него напразно му губим времето.

— За съжаление има голяма вероятност да е прав — призна Кавана. Беше очаквал едва ли не всеки мрачанец поне да е чувал за тази легенда, макар и да не вярва в нея. Сега се питаше дали наистина просто не си губят времето. И не само го губят, но и да ги мислят за глупаци.

Помъчи се да отхвърли тази мисъл и дори се ядоса, че я е допуснал. Рискът да го вземат за глупак никога не го беше спирал от изпълнението на набелязания план. Но сега ставаше дума за живота на Фелиан и нямаше място за сантименталности.

И не само за живота на Фелиан, но и на Арик.

— Ще им дадем една нощ — реши той, погледна по улицата и вдигна ръка. Колата им излезе от паркинга и се насочи към тях. — Ако не се обадят до утре сутринта, ще приемем, че не са открили нищо.

— Значи ли това, че ще се настаним в хотела? — попита Колчин. Хил спря пред тях и отвори вратата на колата.

— Налага се — отвърна Кавана и се качи. — Но ако не научим нищо до вечерта, може би ще трябва да сменим курса. Например да отидем на някой космодрум и да се опитаме да намерим някой стар мрачански космонавт, от когато да изкопчим нещо.

— Не съм много сигурен, че е разумно, сър — предпазливо каза Колчин. — По тези места се мотаят много немрачанци. Ще си навлечем неприятности.

— Надявам се, че двамата с Хил без затруднение ще обработите някой стар паволиански пияница — успокои го Кавана. — Промяна на плановете, Хил. Отиваме в хотел „Мрапиратта“.

— Да, сър — каза Хил, без да откъсва очи от огледалото за обратно гледане. — Но се питам дали преди да тръгнем да не хвърлите едно око вляво. От другата страна на улицата, под онзи триъгълен навес, малко зад него.

Кавана се обърна. С гръб към сградата, без да обръща внимание на мрачанските пешеходци, седеше космат сандуулиец. От ръста и телосложението му личеше, че е жена. На краката си беше подпряла малка трапецовидна дървена рамка с опънат върху нея плат.

— Изглежда бродира — каза Кавана.

— Да, сър, и аз така си помислих — съгласи се Хил. — А сега погледнете към алеята през две сгради назад.

Кавана изви врат. Трима млади мрачанци, облечени в топли дрехи, стояха и гледаха сандуулийката.

— И какво?

— Стоят там, откакто паркирах — каза Хил. — Не съм съвсем сигурен, но мисля, че я следят.

Кавана се намръщи.

— Защо ще го правят?

— Не зная — отвърна Хил. — Но не виждам друга причина, поради която да стоят точно там.

— Може би чакат някого — предположи Колчин.

— Ако е така, защо не чакат в някоя сграда? — възрази Хил.

— Може да е някой, който живее тук — не отстъпваше Колчин. — А може и да използват алеята като място за среща.

— Може — каза Хил и кимна наляво. — Същото прави и онази група отсреща.

Кавана погледна. Във входа на една сграда от другата страна на сандуулийката стояха двама млади мрачанци. Личеше си, че стоят там от доста време и че нямат намерение скоро да се махнат.

И наистина гледаха към сандуулийката.

— Обзалагам се, че не чакат транспортно средство — добави Хил. — Проверих разписанието. До един час няма да дойде.

— Интересно — промърмори Кавана и замислено потри буза. — Особено след оплакването за недостиг на работна ръка в Миг-Ка Сити. Какво ли са намислили?

— Ако искате, ние с Хил ще отидем да ги попитаме — предложи Колчин.

Кавана погледна двете групи мрачанци и каза:

— Да, няма да е зле. Но ще отидем двамата с теб, Колчин. При групата в алеята. Хил, има ли път, по който да закараш колата зад тях?

— Има една улица, която води зад алеята — каза Хил.

— Сигурен ли сте, че не искате да дойда и аз?

— Срещу петима мрачанци? — засмя се Кавана. — По-добре им попречи да се измъкнат. Ще изчакаме няколко минути, докато отидеш зад алеята.

Кавана и Колчин слязоха от колата и Хил потегли.

— Трябва да ви призная, сър, че по принцип не намирам идеята ви за добра — каза Колчин. — Предпочитам в бъдеще при такива ситуации да оставате в заключената кола, а ние с Хил да се оправяме. Човек никога не знае как ще реагират нехуманоидите.

— Прав си — съгласи се Кавана. — Но тук говорим за мрачанци и сандуулийка. Трудно може да се намери по-конфликтна комбинация.

— Може би — каза Колчин. — Решили сте да говорите със сандуулийката?

— Това е добър начин да осигурим на Хил малко време — отвърна Кавана. — Освен това винаги съм искал да видя как бродират сандуулийките.

Пресякоха улицата, минаха покрай двамата мрачанци във входа на сградата, без да ги поглеждат, и се насочиха към сандуулийката. Единствената й защита срещу студения въздух беше едно тъничко наметало, загърнато плътно около гърдите. Когато се приближиха, Кавана забеляза, че ръцете й треперят от студ.

Колчин също го забеляза.

— Изглежда, не е свикнала с тукашния климат — сподели той.

— В Улу става по-студено — каза Кавана. — Но там са по-добре облечени от нея.

Стигнаха до сандуулийката и спряха.

— Добър ден — поздрави Кавана.

Сандуулийката прекъсна работата си и вдигна глава.

— Добър ден, любезни господа — отвърна на поздрава тя. Думите й бяха съпроводени със странен шум, характерен за устната кухина на сандуулийците. — Искате да видите бродерията ли?

— Да — отговори Кавана. — Мога ли да я взема в ръка?

— За мен е чест — отговори сандуулийката и свали ръце от гергефа. От слюнчените й жлези се проточи копринена нишка.

Кавана внимателно хвана гергефа. Беше картина на Информационната агенция. Далечните планини, които се извисяваха над нея, бяха изобразени така, сякаш са съвсем наблизо. Между два планински върха, на фона на осеяно с бели кълбести облаци синьо небе, се подаваше слънцето.

— Наклони го. Ей така — каза сандуулийката и наведе главата си малко настрана.

Кавана го наклони. Неочаквано картината се промени. Всичко си беше там, но се промени настроението. Вместо ведрия изгрев се появи мрачен залез, оптимистичното обещание за свежа нова утрин се беше превърнало в печален край на отминаващ ден. Той възстанови първоначалното положение и изпълненият с бодро настроение изгрев се върна.

— Изключително — призна Кавана и върна бродерията на сандуулийката. — Никога не съм виждал такова нещо.

Сандуулийката отвори широко уста, разкривайки остри като бръснач зъби. Тъкмо тази мимика бе изнервила първите хора, пристигнали на Улу.

— Ти харесваш моето изкуство — каза тя и скри ужасните си зъби. — Фиббит у Бибрит у Табли ак Приб-Улу ти благодари.

— Кавана от Хамилтън на Таунсенд от Грампианс-Ейвън те уверява, че той трябва да благодари — каза Кавана с надеждата, че е изпълнил правилно благодарствения ритуал. — Виждал съм сандуулски бродерии, но никога толкова хубава. Мога ли да попитам защо работиш тук, а не в Улу?

Фиббит сложи гергефа в скута си и вдигна приличното си на паяк лице към него.

— Мрачанците също високо ценят моето изкуство — отговори тя. — Те ме поканиха да посетя Мра-миг. Даже ми дадоха пари и ми обещаха да ме запознаят с работите на мрачанските майстори.

Кавана погледна тънкото й наметало, което се развяваше от хладния вятър.

— А после какво стана?

— Не зная — отговори Фиббит и от устната й кухина се чу тихо изсвирване, еквивалентно на човешка въздишка. — Когато пристигнах, ми казаха, че била станала грешка. Взеха ми парите. Нямах достатъчно средства да се върна на Улу. И останах тук.

— Няма ли кой да ти помогне? — попита Кавана. — Посолството ви например?

— Исках да изпратя съобщение до Улу, но таксата е много висока.

Кавана се намръщи. Сандуулийката беше толкова бедна, че нямаше пари да изпрати дори едно обикновено писмо.

— Откога си тук?

— От половин година. — Тя прекара ръка по наметалото. — Застудя.

— Наистина — съгласи се Кавана. — Как оцеля?

Фиббит поглади нежно бродерията си.

— С бродиране. Понякога ме наемат мрачанци. Както сега. Друг път правя портрети на мрачанци или на други и ги продавам.

— На други?

— В Миг-Ка Сити освен мрачанци има и от други раси. И хора също. — Тя се усмихна и отново показа острите си като бръснач зъби. — Обичам да бродирам портрети на хора. Във вашите лица има дълбочина. Но тук живеят малко хора.

— Изненадан съм, че въобще има хора — каза Кавана. Опитваше се да разбере тази все по-безсмислена ситуация. Доколкото можеше да прецени, Фиббит беше съвсем безобиден представител на също толкова безобидната сандуулска раса. Тогава защо мрачанците я следяха? Особено след като можеха да се отърват от нея като просто й купят билет до Улу?

— Само няколко души — увери го Фиббит. — Един от тях напоследък идва на два пъти. В неговото лице има най-голяма дълбочина.

Кавана се намръщи. Последното му се видя особено подозрително.

— Искаш да кажеш, че е идвал в Информационната агенция?

— Да — каза Фиббит. — Преди четири и преди шест дни.

Кавана погледна Колчин и получи в отговор едва забележимо вдигане на рамене.

— Всеки немрачанец, който търси нещо, ще дойде тук — каза телохранителят.

— Вярно — съгласи се Кавана. А ако човекът беше някоя важна или опасна личност, това можеше да обясни оцеляването на Фиббит. — Ти говори ли с него, Фиббит?

— Не — рече тя. — Мина покрай мен, но нищо не каза. Лицето му имаше невероятна дълбочина.

— Спомняш ли си го добре? — попита Кавана. — Толкова добре, че да го избродираш?

— Не е необходимо — отвърна Фиббит. — Вече съм го избродирала.

— Наистина ли! — каза Кавана и погледна бродерията. Това, разбира се, не беше негова работа и нямаше никаква връзка с идването им на Мра-миг, но той вече беше започнал да събира информация за завоевателите и казаното от Фиббит ставаше все по-интригуващо. — Ще ми позволиш да видя тази бродерия?

— За мен ще бъде чест — отвърна Фиббит. — Тя е в дома ми, съвсем близко до…

— Имаме си компания — обади се Колчин.

Кавана се обърна. Трима мрачанци пресичаха улицата откъм Информационната агенция. Очевидно идваха към тях.

— Познаваш ли тези мрачанци, Фиббит?

— Онзи в средата ми поръча да изработя тази бродерия — каза сандуулийката. — Може би идва да провери докъде съм стигнала. А може да идва и за друго. Мрачанските лица нямат дълбочината на човешките.

Кавана ги погледна и неочаквано осъзна, че лицата им са по-неразгадаеми от лицата на други нехуманоидни раси. Никога преди не му беше правило впечатление.

— Няма нищо — успокои я той. — Нека да видим какво искат.

— Лорд Кавана — каза мрачанецът в средата, когато групата се приближи. — Вашето присъствие тук ме изненадва. Бях останал с впечатление, че сте се върнали в хотела, за да получите информационния пакет.

— Докато ни чакал, шофьорът ми забелязал Фиббит — обясни Кавана и огледа мрачанеца. Не приличаше на чиновника, с когото беше разговарял в Агенцията. Този беше по-висок, по-възрастен, много по-спокоен и по-изискан. — Винаги съм се интересувал от сандуулските бродерии.

При споменаването на сандуулските бродерии мрачанецът като че ли трепна, но поради вятъра и козината по тялото му Кавана не беше сигурен.

— Да, Фиббит е голям художник — съгласи се той. — Мрачанците закупиха няколко от нейните бродерии. Сигурно ще ви е интересно да ги разгледате. В кабинета си имам списък къде се намират понастоящем.

— Може би, но по-късно — отговори Кавана. — Само за това ли дойдохте?

Мрачанецът изглеждаше изненадан.

— Намерението ми беше да говоря с вас — призна той, заобиколи Колчин и се приближи към Фиббит. — Както вече казах, бях изненадан, че ви намирам тук. Исках просто да видя как върви бродерията.

Фиббит мълчаливо му подаде гергефа. Мрачанецът го погледна, после го подаде на другарите си.

— Отлична бродерия — похвали я той. — Точно както я исках. Ела да уредим плащането, Фиббит.

— Сега ли? — попита Фиббит и наклони глава от изненада. — Но бродерията още не е готова.

— За мен е готова — каза мрачанецът рязко. — Ела да ти платим. Хайде.

— Добре. — Фиббит се изправи. Беше изненадващо висока. — Готова съм — каза тя и загърна наметалото плътно около гърдите си.

Мрачанецът погледна Кавана и каза:

— Информацията скоро ще бъде готова, лорд Кавана. Надявам се, че ще ви е полезна.

— Аз също — отговори Кавана.

Нехуманоидите се насочиха към отсрещната страна на улицата. Паякообразното тяло на Фиббит стърчеше над много по-ниските мрачанци.

— Трябва да отидем в хотела — напомни Колчин. — Ако пакетът пристигне преди да сме се регистрирали, ще го върнат.

— Зная — каза Кавана. Наблюдаваше как групата отива към Информационната агенция. Всичко изглеждаше съвършено основателно и ясно… и все пак имаше нещо малко странно. Нещо неясно. — Смятам засега в хотела да отидем двамата с Хил — каза той на Колчин. — Бих искал ти да останеш тук малко по-дълго. Да се увериш, че Фиббит ще излезе оттам жива и здрава.

Колчин се намръщи.

— Фиббит?

— Да — каза Кавана. — Отмъкнаха я насила от нас.

Колчин се замисли и после каза:

— Може би. Но не разбирам нас какво ни засяга.

— И аз не разбирам — призна Кавана. — Може би е някакво предчувствие.

— Да, сър — съгласи се Колчин. — Искате ли, докато чакам, да поприказвам с онези мрачанци в алеята?

— Няма нужда — каза Кавана. — Освен това те си тръгнаха.

— Тогава да тръгваме и ние — каза Колчин. — Ще сляза на следващата пряка и ще се върна.

Докато се отдалечаваха, Кавана погледна през стъклото към Информационната агенция и попита:

— Нали си въоръжен?

— Винаги съм въоръжен, сър — каза тихо Колчин. — Не се безпокойте. Ще се оправя.