Гордостта на завоевателите

18.

Контролното табло пронизително зазвъня и разбуди Кавана от тревожната дрямка.

— Какво има, Хил? — попита той, надигна се и погледна светлините на индикаторите и дисплеите. Звъненето спря.

— Всичко е наред, сър — отговори Хил и силуетът му, очертан на фона на слабите многоцветни светлини, се наведе. — Просто мрачански стил на сигнализация за пристигане. Приближаваме се до Формби.

Кавана погледна часовника си. Бяха минали почти седем часа от лудешкото измъкване от Миг-Ка Сити.

— Знаем ли къде отиваме?

— Да, сър, в Северните гористи степи. На компютъра има карта и кратко описание на района. С ваше разрешение ще премина на автопилот, понеже сега там е нощ. Ще се опитаме да избегнем онова, което са научили от данните за трафика.

— Чудесно — съгласи се Кавана и потри очи. Чувстваше се много изморен. — Колчин? Буден ли си?

— Да, сър — чу се тихият глас на Колчин. — Но Фиббит не е. Спи като пън. Да я събудя ли?

— Няма нужда — каза Кавана. — Хил, имаш ли някаква представа каква е процедурата по приземяване?

— Никаква, сър — отговори Хил. — Никога не съм бил на икромански свят, но съм сигурен, че на някой от охраняващите кораби ще могат да ни кажат.

— Да се надяваме, че е кратка и бърза — каза Колчин. — Доста неприятно ще е, ако новината как сме напуснали Мра-миг пристигне преди да сме кацнали.

— Е, засега поне сме сигурни, че не ни е преварила. И това е нещо.

— Така е — съгласи се Колчин. — Лорд Кавана, мислех си за случката в хотела. Смятате ли, че онова, на което станахме свидетели, е борба за власт между мрачански фракции?

— Да. И какво следва от това?

— Хрумна ми нещо. Онази червена карта, която показа Бронски… дали не е фалшива?

— Интересна мисъл — Кавана се намръщи. — Никога не съм виждал отблизо червена карта, а и нямах време да я разгледам.

— Може би затова мрачанците не изпратиха свой представител с него — добави Колчин. — И затова Бронски не ни прибра, макар че имаха числено превъзходство.

— С това може да се обясни и инцидентът пред асансьорите — бавно каза Кавана. — Ако фракция „А“ официално издава червени карти, а Бронски фактически работи за фракция „Б“, фракция „А“ може би е изпратила бурталците да го приберат.

— Но защо дипломат на Севкоорд ще работи за мрачанците? — възрази Хил.

— Всъщност ние разполагаме само с думите на Бронски, че е дипломат — напомни му Колчин. — Ако той може да подправи една червена карта, дипломатическият документ не е никакъв проблем.

— Всичко това ни връща към човека от бродерията на Фиббит — каза Кавана. Внезапно през ума му мина една странна и не съвсем приятна мисъл. — Има и нещо друго, Колчин. Каква е възможността цялата бъркотия с бурталците в хотела да е организирана? Мрачанците да са ни подхвърлили внушението за Формби и след това съзнателно да са ни пуснали да избягаме?

За момент единственият звук в кабината беше бръмченето на двигателя.

— Ако са искали да избягаме, защо не пуснаха Бронски? — попита Колчин.

— Всичките пазеха асансьорите — посочи Кавана. — Не видях никого пред стълбището долу в коридора, а нямаше и нито един в аварийните шахти. Може би, ако Бронски се беше върнал и беше тръгнал по стълбите, вместо да спори с тях, щяха да го пуснат.

— Може би — отвърна замислено Колчин. — Но Бронски определено не е от хората, които отстъпват. Добре, да допуснем, че са искали да дойдем на Формби. С каква цел?

— Единственото, което мога да измисля, е, че сме предмет на налудничава изгодна сделка — каза Кавана. — Те знаят кой е човекът от бродерията на Фиббит и не искат да говорим с него. А може и в легендите да има нещо, което не искат да научим.

— Звучи твърде сложно, за да е измислено от мрачанците — каза Колчин. — Казват, че не ги бива много по сложните комбинации.

Кавана вдигна рамене.

— Повечето хора, които познавам, стават страшно комбинативни, когато се засягат интересите им. Различават се само по способностите си да използват комбинациите.

— Може би точно затова мрачанците ни посочиха Формби вместо някое много по-далечно място — сухо отбеляза Хил. — Тогава щяха да минат дни преди да разберем, че приятелят на Фиббит не е на Надежда.

— Ако желаете, можем да се върнем, сър — каза Колчин. — Имаме достатъчно гориво.

Кавана поклати глава.

— Няма смисъл. Щом сме вече тук, ще трябва да останем достатъчно дълго, за да зададем няколко въпроса.

Откъм контролното табло се чу ново звънене.

— Пристигнахме — съобщи Хил. — Пригответе се…

Някъде зад тях глухо защракаха релета. Тъмнината над стъкления капак на пилотската кабина се превърна в кратка илюзия на тунел, след това звездите се върнаха на местата си около големия синьо-зелен полумесец, увиснал в пространството пред тях.

— Право на целта — одобрително каза Хил. — Добър автопилот за влизане в околопланетно пространство.

— Мрачанска техника — съгласи се Кавана и загледа светлините, които се движеха около планетата. — Кои от тези кораби са на Мироопазващите сили.

Хил се наведе над дисплеите.

— Всъщност… никои.

— Никои? — намръщи се Кавана.

— Никои, сър. Виждам тридесетина търговски кораба, но те са с икроманска конструкция и регистрация. Няма никакви кораби на Общността.

Кавана потри брадясалата си буза. Никакви кораби на Мироопазващите сили… а те летяха на мрачански куриерски кораб в икроманско космическо пространство. Обективно погледнато, ходът не беше много разумен.

— След колко време ще влезем в обсега на лазерите?

— За да потърсим сателит или наземна станция ли? — попита Хил. — След две минути.

Кавана кимна и погледна планетата над главата си. От редките светлини можеше да се заключи, че Формби не е гъсто населен свят.

— Може би преди да кацнем трябва да установим връзка с някой от тези кораби. За да знаят кои сме.

— Не мисля, че е толкова важно — успокои го Колчин. — Те вече нямат нито наземни, нито базирани на орбита оръжия.

— На твое място не бих бил толкова сигурен — подхвърли Хил и гласът му неочаквано прозвуча странно. — Лорд Кавана, по-добре хвърлете едно око!

В тъмнината зад тях се появи едно тъмно тяло със застрашителни размери. Тяло, осеяно със светлини, със странно извити луминесциращи краища. Тяло, описано в древните летописи. Тяло, което отдавна не съществуваше.

Тялото бързо ги настигна.

— Това е икромански боен кораб — каза задъхано Кавана.

— Да — потвърди Хил. — Не съм сигурен… но мисля, че искат да говорят с нас.

След оскъдно мебелирания апартамент в мрачанския хотел икроманската стая, където бяха приети, почти ги смая. Голяма и богато украсена, тя беше така претъпкана с мебели и художествени произведения, че беше чак неудобна. За Кавана тя беше повече музей с кресла, отколкото кабинет или чакалня. Фиббит, изглежда, я възприемаше по същия начин. Очевидно съвсем забравила за двойките икромански стражи на всяка от трите врати, тя ходеше из стаята, разглеждаше и разучаваше картините, скулптурите, текстила, паната.

Стражите обаче не бяха забравили за нея. Кавана виждаше как под блестящите шлемове очите им се местят при всяко преместване на дългите й крайници, както и при всяко трепване на останалите от групата.

Накрая, след почти два часа чакане, дойде един икроманец.

Високопоставена личност, ако се съдеше по сложния церемониален шлем и украсеното наметало.

— Кой е лорд Стюарт Кавана? — попита икроманецът, още преди да седне на украсеното с резба кресло срещу пленниците.

— Аз — отговори Кавана и се изправи. — Мога ли да попитам с кого имам честта да разговарям?

— Аз съм Кливерес си Йатор — каза икроманецът, свали наметалото си и седна. — Дванадесети съветник на Йерархията.

Женско име плюс титла и пост, каквито традиционно се даваха на жени.

— За мен е чест да се запозная с теб, си Йатор — каза Кавана и се поклони. Напрежението, което беше стиснало гърлото му, малко намаля. В ситуацията нямаше нищо добро, но поне можеше да се надява, че няма опасност да предизвика гнева на някой лесно избухлив мъж икроманец. — Бих искал да се извиня за проблемите, които може да е причинило нашето неочаквано пристигане на Формби — продължи той. — Надявам се бързо да разрешим всички недоразумения, ако има такива.

— Трима от вас са с паспорти на Северния координационен съюз — каза Кливерес и огледа тримата мъже един по един. После се обърна към Фиббит, която все още унесено разглеждаше произведенията на изкуството, и добави: — Дуулианката изобщо няма паспорт. И пристигнахте на борда на мрачански кораб стелт. Как ще обясните всичко това?

— Ситуацията наистина е необичайна — призна Кавана. — Както вече казах на капитана на кораба, бяхме принудени от обстоятелствата да вземем един мрачански кораб и да напуснем Мра-миг.

— Защо хора, които бягат от Мрач, не търсят други хора? — запита Кливерес. — Защо дойдохте на Формби, а не отидохте на някой населен с хора свят или в посолството на хората в Камис? Обяснете.

— Търсим една личност — отговори Кавана. — Един човек, за когото ни казаха, че се намира в района на Северните гористи степи на Формби.

Кливерес го погледна подозрително.

— Кой ви каза това?

— Един мрачанец. Посети ни в хотела няколко минути преди да се наложи да напуснем.

— Име? Пост? Титла?

— Съжалявам. — Кавана поклати глава. — Не зная нищо за него.

— И сте му повярвали?

Кавана се намръщи. При така поставен въпрос изпадаха в много смешно положение.

— Нямахме никакви други следи — отговори той. — Решихме, че си заслужава да опитаме.

— Кой е човекът когото търсите?

— Страхувам се, че и това не зная.

Икроманката вирна крокодилската си глава.

— И въпреки това го преследвате? Няма ли нещо по-добро, с което да запълвате времето си?

Положението ставаше деликатно. Кливерес очевидно ги подозираше, че са мрачански агенти. И наистина имаше сериозни основания да бъде враждебно настроена срещу евентуални шпиони.

— Отидохме на Мра-миг, за да търсим информация за предполагаем контакт на мрачанците със завоевателите — каза той.

Кливерес тихо изсъска през дългата си зурла.

— Не предполагаем. Този контакт е реален.

— Сигурна ли сте? — попита Кавана и се намръщи.

— Напълно. Продължавайте.

— Няма много за разказване — отвърна Кавана и вдигна рамене, чудейки се как, за Бога, икроманката може да знае нещо за мрачански легенди отпреди двеста години. Били ли са икроманците по това време в Космоса? — Там видяхме Фиббит… дуулианката… да бродира на улицата и няколко мрачанци, които я следяха. Това ни заинтересува, така че отидохме при нея и поговорихме. Покрай другото тя ни разказа за един човек, който минал покрай нея на два пъти и предложи да ни покаже избродирания му образ. Малко след това мрачанците се опитаха да я отведат и да я екстрадират от планетата. Това ни заинтригува още повече и когато мрачанецът, за когато споменах, дойде в нашия апартамент и каза, че човекът е на Формби, решихме да дойдем тук и да се опитаме да го намерим.

— И ако не го намерите?

— Тогава просто ще трябва да отидем в Ейвън, да оставим куриерския кораб в мрачанското посолство там и щом пристигне „Каватина“, да закараме Фиббит на Улу — каза Кавана.

Кливерес отново изсъска: дълъг, изпълнен с размисъл звук. После каза:

— Прочетох досието ви, лорд Кавана. По време на службата ви в Севкоорд вие не сте били съюзник на Икрома. Но не сте били съюзник и на Мрач.

— Задачата ми беше да съм съюзник единствено на справедливостта и истината.

— Благородна амбиция — отбеляза Кливерес. — Един човек, който разбира и уважава Икрома. Но когато истината е скрита, тези намерения бързо могат да се изродят в несправедливост. Смятам, че в дадения случай е станало точно така.

Кавана се намръщи.

— Какво искате да кажете? Каква истина е била скрита?

— Много истини са били скрити — отговори Кливерес и се изправи. — Може би по-късно ще имам време да изложа мрачанските измами подробно. Сега трябва да ви оставя.

Кавана погледна стражите при вратите.

— А ние какво ще правим?

— Нали искахте да видите Северните гористи степи — каза Кливерес и се загърна в наметалото си. — Ще ги видите. През следващите няколко дни ще бъдете наши гости.

— Ваши гости? Или пленници? — многозначително попита Кавана.

— Не искаме да ви държим като пленници, лорд Кавана — спокойно отвърна Кливерес. — Почти съм сигурна, че вие не сте мрачански шпиони, но няколко дни няма да ви разрешаваме да говорите за онова, което сте видели. Корабите на Мироопазващите сили си отидоха и пътят е открит. Икрома трябва да действа сега, преди да е станало късно.

— И какво точно смятате да правите?

Кливерес махна с ръка и шестимата стражи при вратите напуснаха постовете си и пристъпиха напред. Един от тях хвана Фиббит за ръката.

— Ще поправим стореното зло — каза Кливерес.

Стражите спряха в полукръг около тях.

— В тези корекции влиза ли и Общността? — попита тихо Кавана.

Тя го погледна недоумяващо, после каза:

— Вие не разбирате, лорд Кавана. Някой ден може би ще разберете. Хайде. Транспортът ви очаква.

Северните гористи степи представляваха поредици от равнини в северната част на втория по големина континент на Формби. Въпреки сухия климат степите бяха покрити с огромни дървета с ветрилообразна форма — горите очевидно съществуваха отпреди столетия, когато при промяната на климата бяха загинали всички растения с по-малка и по-плитка коренова система. В старите легенди ветрилообразните дървета се споменаваха като стълбове, които подпират небето.

А в момента във всички посоки, почти докъдето се виждаше от техния прозорец на третия етаж, земята между дънерите беше покрита с космически кораби, кабели и спомагателна техника и навсякъде трескаво сновяха икроманци.

След двадесет и пет години принудителен мир икроманците отново се готвеха за война.

— Това е лудост — промърмори Кавана. — Не ни ли стигат неприятностите със завоевателите, които всеки момент могат да ни нападнат?

— Може би точно заради това тук така трескаво се готвят за отбрана — обади се Хил. Откакто бяха пристигнали, той непрестанно обикаляше из апартамента. — Може би смятат, че Мироопазващите сили ще са твърде ангажирани и няма да имат време да се занимават с тях.

— Ако мислят така, значи са глупаци — отсече Кавана.

— Общността няма да стои със скръстени ръце и да гледа как се прави опит за геноцид.

— Какво? — попита Фиббит разтревожено. — Геноцид? Какъв геноцид?

Кавана я погледна изпод вежди. Нима Фиббит изобщо нямаше представа какво става тук?

Все пак потисна раздразнението си. Тя вероятно наистина нямаше представа. В политиката сандуулийците бяха наивни като четиригодишни деца.

— Няма нищо — успокои я Кавана. При дадените обстоятелства Фиббит може би се чувстваше по-безпомощна от всички. — Няма нищо. Не се безпокой, ще се справим.

— Да — каза Фиббит, но не изглеждаше много убедена. — Вярвам, че ще се справите.

Кавана въздъхна. Чудесно. Към цялото чувство на вина поради кашата, в която ги бе забъркал, се прибавяше и бремето за недостатъчно доверие. Защо, по дяволите, не беше отишъл на Ейвън, вместо да довлече всички тук?

— Виж, Фиббит, защо не се заемеш с бродиране или нещо подобно? — предложи й той. — Няма смисъл да стоиш със скръстени ръце и да се тревожиш.

Фиббит се огледа безпомощно.

— Нямам материал за бродерия. Нито рамка.

— Хил ще ти помогне — отвърна Кавана и погледна към него. — Хил?

— Да, сър — отговори Хил без никаква изненада. — Хайде, Фиббит, ела да видим какво можем да намерим.

Фиббит се разгъна от стола и отиде с Хил в една от другите стаи на апартамента. Кавана въздъхна още веднъж и се обърна към прозореца.

— Ако останем дълго тук, всички ще полудеем — сподели той с Колчин. — По-добре потърси начин да се измъкнем.

Колчин вдигна пръст.

— Една минутка, сър.

Кавана се намръщи и погледна през прозореца. Колчин методично проучваше сцената навън, устните му мълчаливо се движеха.

— Е? — подкани го Кавана.

— Не съм сигурен — бавно започна Колчин. — Струва ми се, че закрепват на корабите външни капсули с оръдия. Повечето са най-нови търговски модели, вероятно проектирани с възможност за бързо преустройство във военни.

— Излиза, че са започнали съвсем отскоро?

— Преди не повече от седмица — каза Колчин. — Може би дори по-малко… корабите от охраняваната зона са се изтеглили само преди няколко дни.

— И Йерархията е решила, че това е очакваният шанс да продължат войната оттам, откъдето са я прекъснали, така ли? — изръмжа Кавана.

— Точно така, сър — съгласи се Колчин. — Съвсем отскоро са започнали. И от начина, по който говореше Кливерес, излиза, че нямат намерение да продължат много дълго. Съмнявам се, че ще поемат риска да предприемат операция от такъв мащаб на някой от другите си светове — те са много по-населени, много са близко до основни търговски пътища и има много повече пристигащи и заминаващи неикромански кораби. Най-вероятно е точно така.

— Това не е ли достатъчно?

— Не, сър. — Колчин поклати глава. — Това е само гледна точка. Но тя не изчерпва въпроса.

Кавана се намръщи. Колчин говореше съвсем сериозно.

— Какво искаш да кажеш?

— Погледнете ги. — Колчин посочи с ръка. — Там има много техника, но по-голямата част от нея всъщност е поддържаща и спомагателна. Корабите, които се виждат, не са повече от тридесет или четиридесет. Дори целият регион на степта да е претъпкан, корабите ще са най-много хиляда. И то преоборудвани товарни кораби, не военни.

Кавана стисна устни. Спомни си какво бе казал Куин за товарните кораби, преоборудвани в бойни.

— Може би това е само поддържащ флот — предположи той. — Истинската бойна сила може би е съставена от кораби като онзи, който ни прихвана.

— Не мисля така — възрази Колчин. — След примирието унищожихме целия им военен флот. Те не са могли да скрият от инспекторите повече от няколко кораба с тези размери. А не е възможно оттогава да са построили друга корабостроителница. Не и с охраняваната зона и ограниченията за онова, което влиза и излиза от техните светове.

Кавана кимна. По този въпрос Колчин беше прав. Той беше инспектирал охраняваната зона, когато беше в парламента.

— Тогава какво излиза?

Колчин вдигна рамене.

— Излиза, че с хиляда кораба с прикрепени отвън оръжия трябва да се завладеят или разрушат три големи и две малки планети. Това е невъзможно и икроманците много добре го знаят. Във всеки случай не и с един-единствен удар преди да пристигнат Мироопазващите сили.

Кавана погледна към корабите долу и неочаквано почувства, че гърдите му се стягат.

— Освен ако не планират да прибегнат до използване на ракети или лъчеви оръжия — каза той.

— Не говорите сериозно, нали?

— Не говоря сериозно ли? — възрази Кавана. — Докажи ми, че е невъзможно. Особено сега, когато Севкоорд измъква компонентите от онова, което е било скрито през всичките тези години, и ги подготвя за сглобяване.

— Нямах предвид това — промърмори Колчин. — Боже Господи! Ако икроманците се доберат до него, застрашава ни сериозна опасност.

Кавана пое дълбоко дъх, опитвайки се освободи от пристягането в гърдите. КИОРО в ръцете на отмъстителните икроманци…

— Е, нека не избързваме със заключенията — каза той. — Може би са измислили някаква тактическа схема, при която хиляда кораба са напълно достатъчни.

Колчин поклати глава.

— Ще ми се Куин да беше тук. Нас, командосите, не ни обучаваха много за бойни действия с кораби. — Той се обърна с гръб към прозореца. — Между впрочем… независимо какво ще ни струва това… то показва, че бяхте прав като казахте, че мрачанците нарочно ни пуснаха да избягаме. Залагам десет срещу едно, че са знаели всичко за това място и са искали да дойдем тук и да направим видяното обществено достояние.

Кавана беше забравил за този разговор.

— Сигурно изглежда така — съгласи се той. — Как го нарече Кливерес? Куриерски кораб стелт?

— Точно така — потвърди Колчин. — Това означава, че когато този кораб навлезе във въздушното пространство, е трудно да се засече. Както нашите стражеви кораби — в тяхната тахионна емисия има някакво объркване на полето.

— Това наистина дава основание на икроманците да предполагат, че мрачанският кораб е шпионски.

— Не мога да ги обвинявам за това — съгласи се Колчин. — Онова, което не мога да разбера, е защо мрачанците си направиха труда да ни изпращат тук. Защо не се обадиха направо на Мироопазващите сили?

— Не зная — призна Кавана. — Може би не искат да отговарят на неудобния въпрос откъде знаят за тази подготовка. А може би преследват двояка цел: ние да разгласим за подготовката на икроманците и заедно с това да ни накарат да спрем да търсим човека от бродерията на Фиббит. Или пък да разгласим и да забравим за мрачанските легенди за завоевателите. Избери си една от двете версии.

Колчин поклати глава.

— Звучи ми прекалено сложно за мрачанците.

Кавана изсумтя.

— Аз пък започвам да си мисля, че мрачанците не са нито толкова прости, нито толкова искрени, колкото се представят. — Зад тях нещо прошумоля и той се обърна. Влезе Хил. — Намери ли нещо за Фиббит?

— Да — кимна Хил. Изглеждаше леко възмутен. — Импровизирах рамка за бродерия от пластмасова кутия, която намерих в един гардеробни една кърпа от умивалнята. Не й хареса текстурата, но й предложих да я приеме като предизвикателство. Каза, че ще се опита отново да избродира мъжа от Миг-Ка Сити.

— Как изглежда стаята? — попита го Колчин.

Хил вдигна рамене.

— Няма следи от нови инсталации. Вярно, че могат да използуват отражателни устройства от прозорците, но с този шум и вибрация няма да научат много нещо.

— Имаш ли някаква идея какво представлява това място? — попита Кавана. — Прилича на хотел.

— Наистина е хотел — съгласи се Хил. — Построен преди двадесет години от швейцарско-икромански консорциум.

— Странно място за хотел — коментира Колчин.

— И гостите в него са странни — допълни го Хил. — Повечето са отегчени катерачи.

— Шегуваш се.

— Не се шегувам — отвърна Хил. — Обединеният междузвезден клуб на катерачите обявил дърветата тук за седми или осми клас, или нещо от този род. Тук е гъмжало от катерачи допреди шест месеца, когато икроманското правителство е решило, че му е омръзнало да погребва жертвите и е обявило мястото за закрито.

Кавана се намръщи.

— Преди шест месеца?

— Така е записано в дневника на скутера — допълни Хил. — Защо, има ли значение кога е станало?

— Вероятно не — бавно отговори Кавана. — Дойде ми наум, че това е било точно по времето, когато пълномощникът по търговията неочаквано ограничи достъпа на нехуманоиди до военните технологии на Общността.

— Мислите ли, че има някаква връзка? — попита Колчин.

Кавана гледаше през прозореца.

— Може би е просто съвпадение.

Няколко минути никой не проговори. Пръв наруши тишината Колчин.

— Предполагам, че следващата стъпка е да намерим начин да се измъкнем оттук.

— Според мен най-напред трябва да се наспим — каза Кавана и потърка очи. — Не зная за вас двамата, но аз едвам се държа на крака.

— Разбирам, сър — каза Колчин. — Вие с Хил отивайте да поспите.

— Ами ти?

— Не ми се спи — увери го Колчин. — Поспах на скутера. — Той погледна през прозореца. — Освен това има нещо, което бих искал да проверя.

— Добре — каза Кавана. Беше твърде уморен, за да спори. — Каквото и да правиш, гледай да не вдигаш шум.

— Не се безпокойте, сър — успокои го Колчин. — Няма да ви събудя.