Гордостта на завоевателите

9.

… Тясната гранпарранска улица беше невероятно оживена и шумна. Стотици пешеходци в груби пъстроцветни дрехи се блъскаха един в друг, влизаха и излизаха от пресечките. Потокът течеше безразборно ту напред, ту назад. Хората се спираха само за да разгледат изложените по витрините стоки или да поздравят срещнат приятел или съсед. Какофонията от викове и водени на висок глас разговори на три различни езика направо му пукаше тъпанчетата, а екзотичните миризми го караха да киха.

— Още колко остава? — попита Арик.

— Не зная — отговори през рамо Куин. При звука на английската реч няколко души се обърнаха и Арик с безпокойство забеляза, че изражението им не е дружелюбно. — Системата за номериране тук не е много ясна.

Прозвуча смразяващ кръвта писък и Арик инстинктивно се наведе. Над живата мрежа пълзящи растения, покриваща целия град, профуча ято големи колкото маймуни громи.

— Какво ще кажеш за мрежата? — попита Арик. Вървеше възможно по-близко до Куин, за да не трябва да вика. — Усеща ли, или не?

— Разбира се, че не усеща — заяви категорично Куин. — Парра е растение, а растенията нямат сетива.

— Не съм много сигурен — каза Арик и погледна неспокойно мрежата. Не си спомняше дали това растение няма слухови рецептори. — На мен ми се струва, че това тук възприема ставащото около него.

— Същото прави и слънчогледът, ако имате предвид външната проява — отвърна Куин. — Има много растения, които, ако бъдат убодени или порязани, реагират с химически промени. Никой обаче не твърди, че имат сетива.

— С тази разлика, че когато растението е поразено от природни сили, например гръмотевица, тази реакция не настъпва — възрази Арик. — Химикалите във външния слой не се променят и громите не пощуряват. Растението реагира по този начин само когато някой се опита да го нарани.

— Възможно е това да е реакция, предизвикана от метала на режещия инструмент — отвърна Куин. — Или да се дължи на шума и движението. Никой досега не изказвал предположение за съществуването дори на нервна система, камо ли на сетива.

Над тях профуча друго ято громи, ноктите им пробиха в мрежата малки дупки, през които нахлу свеж въздух и слънчеви лъчи. Паррата, изглежда, се нуждаеше от тези дупки и от богатата на минерали телесна мазнина, която лапите на громите оставяха върху тях. В замяна громите ядяха големите червени пъпки, растящи сякаш специално за тях.

Само за тях. Всички други същества, който опитваха да хапнат от пълзящото растение, моментално се разбягваха, защото се появяваха разярените громи. Дали това се дължеше на химически промени в червените пъпки, пораждащи у тях панически страх, беше въпрос, все още предизвикващ сред академичните среди толкова бурни дебати, колкото и въпросът за съществуване на възприятия в парра.

За живеещите тук, разбира се, въпросът съвсем не беше академичен.

— Ето я нашата улица — каза Куин и прекъсна размишленията на Арик. — Къщата на Бокамба трябва да е в края.

— Аз съм плътно зад теб — увери го Арик. Това беше най-лесният начин за придвижване сред човешкия поток в тясната уличка.

Подир пет крачки Куин неочаквано спря и Арик едва не се блъсна в него.

— Какво…

Не довърши въпроса си. На десет метра пред тях четирима млади и яки наглед мъже се придвижваха от краищата към средата на улицата с явното намерение да им препречат пътя. Четирима заплашително смръщени мъже.

— Ох-хо — промърмори Арик.

— Преценката ви е съвсем правилна — промърмори Куин. — Хайде да се върнем на главната улица и да се опитаме да минем от другата страна.

Арик се обърна. Зад тях идваха още трима такива мъже.

— Късно е — каза той. — Мисля, че е време да извикаме помощ.

— Ползването на телефона не е най-добрата идея — отбеляза Куин. — Полицията няма да успее да дойде навреме. Ако изобщо дойде.

Арик преглътна тежко. Преди да се приземят Куин го беше предупредил, че народът на Гранпарра не обича нито Севкоорд, нито неговите поданици. Започваше да изглежда, че това е малко меко казано.

— И какво ще правим?

Куин едва забележимо вдигна рамене.

— Нека по-напред да разберем какво искат.

И тръгна към четиримата, които вече бяха препречили улицата пред тях.

— Здравейте — кимна Куин. — Прекрасен ден, нали?

Двамата в средата се спогледаха, но не последва никаква друга реакция. Куин продължи да върви напред, насочвайки се към пролуката между тях. Другите двама обаче я запушиха. Куин спря и каза:

— Дали двамата с приятеля ми бихме могли да минем? Имаме уговорена среща.

— Севкоорд! — каза на английски един от мъжете. — Вярно е, нали? Вие сте от Севкоорд.

— Защо питаш? — отговори Куин на въпроса с въпрос.

Един от мъжете се изплю.

— От Севкоорд сте. Не отричай.

— Не отричам — отвърна Куин. — Само искам да зная вас какво ви засяга.

Един от мъжете изръмжа нещо на някакъв напевен език. Арик се премести малко встрани — не искаше да се отдалечава много от Куин, но не искаше и да му пречи, ако се стигнеше до бой. Погледна назад към тримата, които им препречваха пътя за отстъпление. Единствената му надежда беше, че в Академията отделят достатъчно време да подготвят елитните летци „копърхед“ за ръкопашен бой.

Четиримата пристъпиха напред със стиснати юмруци. Куин зае защитна стойка и леко се извъртя, за да е обърнат към нападателите с дясната си страна. Арик бе виждал Колчин да застава в същата стъпка при спаринг тренировки…

— Савва! — изрева един нов глас.

Арик погледна зад младежите. В края на улицата, със скръстени на гърдите ръце, стоеше мъж на средна възраст.

— Какво правите тук? — попита той.

Един от младежите изръмжа нещо през рамо. Мъжът му отвърна гневно, подсилвайки забележката си с размахване на пръст. За минута-две размяната на предупреждения продължи, гласовете звучаха все по-силно, но по жестовете и погледите Арик разбра, че по-възрастният мъж печели. Накрая младежът избълва една последна ругатня и с нежелание се оттегли от пътя им. Пулсът на Арик се нормализира. Двамата с Куин минаха между намръщените младежи и спряха до мъжа на средна възраст.

— Значи дойдохте — каза той и погледна Куин с изражение, съчетаващо смесица от любопитство, гостоприемство и отвращение. — Не бях много сигурен.

— Толкова малко ли значи думата ми днес? — попита Куин.

Мъжът се усмихна кисело и отвращението му сякаш изчезна.

— Такова е мнението на Андерс за твоята дума. Моите извинения. — Той погледна Арик. — А този, доколкото разбирам, е другият, за когото спомена Андерс.

— Да — потвърди Куин. — Това е Арик Кавана, син на моя работодател. Господин Кавана, запознайте се с командира на резервна ескадрила Инко Бокамба, мой бивш командир в „Копърхед“.

— Какво ще кажете за прочутото гостоприемство на Гранпарра? — попита Бокамба, докато слагаше мед в чая на Арик. — Малко разочароващо, нали?

Арик погледна Куин, но той беше забил замислен поглед в собствената си чаша.

— Виждал съм и по-топли посрещания — призна Арик. — Останах с впечатление, че причината за това не е, че не сме местни жители.

За момент Бокамба втренчи очи в него, после каза:

— Вие сте от Севкоорд. Гранпарранците изпитват стара и дълбока неприязън към народите на Севкоорд.

— И Севкоорд, и Гранпарра са равноправни членове на Общността — каза Арик.

— Само че гранпарранците не са разположили платформи с оръжия над Земята, нито над страните от Севкоорд — криво се усмихна Бокамба.

Арик се намръщи.

— Платформата „Мирмидон“ е предназначена да ги защитава.

— Така ли? — попита Бокамба. — Или беше поставена за предупреждение, когато Гранпарра беше разгромена?

Куин се размърда.

— Не сме дошли да говорим за политика, Инко.

— Той трябва да го чуе, Адам — каза Бокамба. — Той е син на привилегирован баща и вярва в идеи, създадени от синове на привилегировани родители.

— Не съм син на привилегировани родители — възрази Арик. — Баща ми получи лордска титла преди шест години, когато напусна парламента.

— Не говоря за титли и рангове — каза Бокамба. — Имам предвид твоето поданство. Севкоорд. Оттам произтичат твоите привилегии.

— Народът на Севкоорд е постигнал всичко с упорит труд, командир Бокамба — отвърна Арик. — А от неговите успехи се ползват всички народи на Общността.

— Бъди така добър да не ми изнасяш лекции по очевидни истини — сряза го студено Бокамба. — Въпреки технологическите ограничения, наложени ни от парра, ние не сме високомерни диваци. Разбира се, народите на страните от Севкоорд са работили упорито и са постигнали големи успехи. Но тяхното време отмина.

— Не зная как можеш да говориш така — отвърна Арик. — Защо Севкоорд да няма също толкова право да оцелее, колкото да речем Сентори?

— Не говоря за оцеляване — възрази Бокамба. — Говоря за неестествено разпростиране на господство. Всички империи имат определена продължителност на живот, Кавана, след което тяхната роля в историята свършва. Римската империя е стигнала до разцвет и после е западнала. Същото е станало и с господството на монголците, англичаните, Съветите и американците. Японската Хегемония и панарабският Халифат — и те са минали по този път. Остана само империята на Севкоорд. И тя трябва да си отиде.

— Само че Севкоорд не е империя — настоя Арик. — Господството на Севкоорд не е по-голямо от това на която и да е друга страна членка на Общността.

Бокамба поклати глава.

— Ти гледаш на въпроса като гражданин на тази страна, Кавана. Никоя империя не изглежда деспотична за собствените си поданици. На книга може би всички страни членки на Общността са равноправни, но в действителност Севкоорд доминира във всичко, което казва и върши. Севкоорд командва Мироопазващите сили, парламентът на Севкоорд кове закони и ги налага, администрацията на канцлера на Севкоорд диктува разпоредбите за търговия и бизнес в Общността и дори в нехуманоидните светове. — Той махна с ръка. — Видя как живеят гранпарранците. Кажи ми защо сме тук?

Арик отпи от чашата си и се опита да си спомни какво беше учил в колежа за този малък свят. След като няколко страни се бяха запознали с Гранпарра и бяха решили, че не си струва труда да се усвоява, Мексико беше изявила желание да изгради колония. Бяха избрали остров Порто Симоне — мястото, където пълзящото растение парра беше задушило по-голяма част от смъртоносната растителност на планетата. Колонията се беше борила за съществуване няколко години преди окончателно да се откаже. През следващите двадесет години мястото беше запустяло, докато съгласно програмата за осигуряване със собствен имот на безимотните от Земята не бе пристигнало сегашното население.

— Тук сте, защото искахте да имате собствен свят — каза той. — И защото искахте да не можете да бъдете покорени.

Бокамба тъжно се усмихна.

— Да, това е причината, поради която дойдоха мнозина. Но не и причината, поради която бяхме изпратени тук.

— Не разбирам.

— Не разбираш какво се е случило преди двадесет и пет години? — учуди се Бокамба. — Тук, само на тридесет светлинни години от Земята?

Арик се намръщи. Досещаше се накъде бие Бокамба.

— Натъкнали сме се на икроманците.

— Точно така — кимна Бокамба. — И Севкоорд видя в тях най-голямата заплаха за човечеството след паволианците. И затова… — той махна с ръка, — затова ни докараха тук. Да си създадат извинение за разполагане на мироопазващи сили в нашия свят. И да създадат мишена за икроманците.

Арик погледна към Куин. Той вдигна рамене. Очевидно двамата с Бокамба бяха разисквали този въпрос и преди.

— Според мен добре стана, че икроманците не обърнаха внимание на това — каза той. — Но ми се струва, че ти виждаш в съществуващото положение малко повече злонамереност, отколкото е в действителност.

— Нима? — възкликна Бокамба. — Нима е съвпадение, че реколонизацията на Гранпарра започна, когато отношенията на Общността с икроманската Йерархия бяха най-обтегнати? Или докарването на платформата „Мирмидон“, което беше представено като защита от евентуални нападения на икроманците? Съвпадение ли е, че след като разоръжаването свърши и бяха създадени охранявани зони, на нито един гражданин на Севкоорд не се разрешаваше да пътува до Гранпарра?

— Не забравяй, че на „Мирмидон“ работеха мнозина граждани на Севкоорд — напомни тихо Куин. — И взеха участие в умиротворяването на Икрома.

— Хората на Севкоорд си мислят, че са вълци — изръмжа Бокамба. — И нямат никакво намерение да играят ролята на примамка.

— Много скоро вероятно ще бъдат и едното, и другото — каза Арик.

Бокамба го погледна и чертите на лицето му се смекчиха.

— Прав си — промълви той. — Завоевателите! Изглежда, за първи път смъртта няма да пощади никого.

Той промълви нещо под нос, отпи от чашата си и за момент сякаш се пренесе в миналото. После пое дълбоко дъх и се върна към действителността.

— В съобщението на Андерс се казва, че се нуждаете от помощта ми, Адам. С какво мога да ви помогна?

— Според Андерс ти все още имаш един годен изтребител „Каунтърпънч“ — каза Куин. — Бих желал да го наема.

— Да го наемеш? Сега? И кой ще лети с него?

Един мускул на лицето на Куин нервно трепна.

— Аз.

Бокамба вдигна вежди.

— Ти? Е, значи правилно прогоних Савва и неговите побойници. — Той погледна Арик. — И каква точно е тази мисия, заради която Адам Куин отново ще влезе в пилотската кабина?

Арик пое дълбоко дъх. По пътя от Земята си беше подготвил речта, използувайки всички известни му тънкости на езика и методи за убеждаване. Сега погледна Бокамба и разбра, че напразно си е губил времето.

— Брат ми беше капитан на „Киншаса“ — каза Арик. — Предполагаме, че е пленен от завоевателите. Искаме да го намерим и да го върнем.

Бокамба погледна Куин, после пак се взря в Арик.

— Имате ли някакви доказателства?

— Само косвени — призна Арик. — Нищо достатъчно сигурно, за да се изпратят редовни сили.

Бокамба наведе глава над чашата си, после попита Куин:

— Сам ли смяташ да отидеш?

— Възнамерявам да ангажирам половин ескадрила изтребители „Аксхед“ — отвърна Куин. — Бащата на господин Кавана ще осигури звездолет майка за дълбокия Космос.

— И как ще наемеш тези изтребители?

— Ще подправя някоя и друга заповед — каза спокойно Куин. — Надявам се ти да ми съобщиш номерата на някои военновъздушни поделения — за предпочитане такива, които засега не са мобилизирани. Ако мога да хвърля едно око на техните заповеди, все ще мога да скалъпя повече или по-малко приемлив код за назначение.

— Номера мога да ти дам — каза Бокамба. — Но това няма да ти помогне. Дори и в кризисна ситуация като сегашната всички пристигащи заповеди се проверяват. Ти не си действащ летец… не си дори и резервен. Ще те открият още при първата проверка.

Куин погледна към Арик.

— Тогава сами ще се оправяме. При условие че ми заемеш твоя изтребител.

Бокамба стисна зъби и загледа чашата си. Арик слушаше приглушените звуци от града и безуспешно се опитваше да разчете лицето на домакина. Дори самото им присъствие тук и разговорът криеха неприятности за Бокамба и той сигурно го знаеше.

— Хайде да направим една сделка, Адам — каза най-после Бокамба. — Ще ти дам моя „Каунтърпънч“… при условие че ще вземеш летци „копърхед“.

Арик хвърли към Куин недоумяващ поглед и в отговор получи също такъв.

— Оценяваме високо предложението ти… — започна Арик.

— Съгласен ли си, Адам? — попита Бокамба.

— Както каза господин Кавана, ние оценяваме предложението ти — почна бавно Куин. — Но не можем да го приемем.

— Нямате избор — каза Бокамба. — Нямате никакъв шанс да пуснете свои заповеди. Аз имам. Аз съм резервен летец „копърхед“ и ако се опитам да осигуря други летци, ще задействам всички алармени системи оттук до Земята и обратно. Значи или копърхед, или нищо.

— Не мога да приема — повтори Куин и поклати глава. — Това ще тури главата ти на дръвника. Не сме дошли при теб, за да ти сторим такова зло.

На лицето на Бокамба се появи пресилена усмивка.

— Главата ми е вече на дръвника. Ако излезете оттук и не донеса за вас — а аз няма да го направя, — ще имам същите неприятности, както и ако ви заловят. От друга страна, ако успеете и намерите командир Кавана, няма да смеят да пипнат никого от нас. Ще бъдем герои. Следователно в интерес на всички ни е да се въоръжите добре.

Куин го гледаше замислено. После тихо попита:

— Няма ли и нещо друго?

Усмивката на Бокамба изчезна.

— Очаква ни война, Адам. Разбери го. Не някакви малки полицейски акции като умиротворяването на Икрома или вълненията в Бхуртала, или в Джадар. Истинска война срещу силен и опасен враг. Ти беше един от най-добрите летци „копърхед“. Може би дори най-добрият. Срещу враг като завоевателите имаме нужда от най-добрите си летци.

Куин погледна настрана.

— Ти наистина не разбираш защо напуснах.

— Мисля, че разбирам — възрази Бокамба. — И независимо как се отрази на военновъздушните ни сили твоето напускане, аз не те обвинявам. Но някогашните проблеми са отстранени. Според мен, ако имаш възможност да видиш новите копърхед в действие, сигурно ще се върнеш в пилотската кабина.

Настъпи продължителна тишина.

— Не мога да ти обещая нищо — каза най-после Куин.

— Не искам да ми обещаваш — увери го Бокамба. — Единственото, което искам от теб, е да ни дадеш още една възможност.

Куин погледна към Арик и каза:

— Ако ни хванат, опитът да привлечем копърхед вместо обикновени летци ще ни създаде огромни неприятности.

— Готов съм да рискувам — заяви Арик и тихо изпусна дълго задържания си дъх. Най-малко от всичко се безпокоеше от официалните неприятности. Шансът да имат няколко от най-добрите летци на Общността не беше за изпускане.

— Добре, Инко — каза Куин. — Приемам условието ти. И ти благодаря.

— Няма нужда да ми благодариш — мрачно се усмихна Бокамба, стана и му стисна ръка. — Каквото и да решиш за копърхед, командир Кавана е от Мироопазващите сили. Правилно е да се опитаме да го върнем. Хайде, ела да те заведа при моя „Каунтърпънч“.

Вратата тихо се отвори.

— Депутат Вандайвър — каза колебливо младият сътрудник.

Джейси Вандайвър раздразнено вдигна глава. Този глупак не виждаше ли, че е зает?

— Какво има, Питърс?

— Пристигна съобщение от Торин Лий от Ейвън — каза сътрудникът и му подаде една карта. — Нали наредихте да ви държа в течение.

Вандайвър се намръщи. Какво правеше Лий в Ейвън… А, да. След като Рудзински отстъпи и съобщи събраната от Мироопазващите сили информация на Кавана и неговото семейство, той му беше наредил да ги следи.

— Докладвай! — заповяда Вандайвър.

Питърс пристъпи напред с картата в ръка…

— Не ми давай картата! Докладвай! И кратко!

— Да, сър — запелтечи Питърс и плахо се сви под погледа на Вандайвър. Точно така трябваше да бъде. Вярно, че беше млад и нов, но трябваше да знае, че един депутат от Севкоорд няма време да чете всичко, което получава. Четенето е задължение на сътрудниците.

— Ето, сър — каза Питърс, щом намери търсеното място. — Наскоро след като господин Лий е започнал наблюдението, лорд Стюарт Кавана е напуснал Едо на път за Ейвън. Арик Кавана… това е най-големият син на лорд Кавана…

— Зная кой е Арик — прекъсна го хладно Вандайвър. — Продължавай.

— Да, сър. Арик Кавана е заминал за Земята на борда на един товарен кораб на корпорацията „Кавтроникс“. Мястото на пристигане е неизвестно.

— Какво значи това „мястото на пристигане е неизвестно“? — сепна се Вандайвър. — Маршрутът не е ли записан в разписанието на полетите?

— Хм… — Сътрудникът плъзна поглед по съобщението. — Господин Лий не казва нищо. Може би не са излетели през официалния космодрум на Едо. Товарните кораби понякога го правят.

— Или пък Кавана играе много умно — изръмжа Вандайвър. Очевидно Кавана замисляше нещо. Каквото и да беше, то щеше да му създаде неприятности. Вандайвър можеше да предскаже това със затворени очи.

— Изпрати на Лий съобщение! — заповяда той. — Предай му да разбере къде е отишъл този транспортен кораб и да възложи на някого да следи дъщерята! Също и сина! Това семейство винаги е било много сплотено… искам да разбера какво са решили да правят. Лий да се заеме с бащата! Трябва да зная къде ходят и какво вършат. Записа ли?

— Да, сър — отговори Питърс, докато припряно дописваше нареждането. — Нещо друго, сър?

Вандайвър се намръщи. Не знаеше какво е намислил Кавана. Но каквото и да беше, щеше да е много амбициозно. Старият го биваше в тези работи.

— Кажи на Лий хората му да арестуват всеки член от семейство Кавана, който се свърже с медии или журналисти.

Питърс спря по средата на изречението.

— Сър?

— Чу ме добре! — сряза го Вандайвър. — Лий да измисли нещо: да използува името ми, да се позове на силите за сигурност на Общността… всичко, каквото е необходимо. Никой от семейство Кавана не трябва да говори пред журналисти!

— Да, сър — каза Питърс и продължи да пише. — Има ли нещо друго, сър?

За момент Вандайвър го погледна изпитателно. Младият мъж беше стиснал силно устни и Вандайвър си помисли, че може би е подочул за историите, свързани с Кавана.

— Имай предвид, че това няма нищо общо с така наречената вражда между Кавана и мен — каза той. — Да, навремето бяхме съперници в политическата борба. Губернаторът на Грампианс три пъти предпочете него пред мен. Но това са минали работи. Сега става дума… — за по-голяма убедителност Вандайвър посочи с пръст към бюрото си — за сигурността на Севкоорд. Семейство Кавана притежава информация за завоевателите, без да има право върху нея. Ако тази информация стане обществено достояние, това може да попречи на правителството и на Мироопазващите сили. Решил съм да не допусна това.

— Да, сър. — Питърс малко се поотпусна. — Ще изпратя съобщението с първия куриерски кораб за Ейвън.

Питърс излезе. Щом вратата се затвори зад гърба му, от устата на Вандайвър изригна една улична псувня, която старателно беше избягвал през последните тридесет години. Командването бързаше да приведе Мироопазващите сили в бойна готовност, из Общността се носеха какви ли не слухове, преди час парламентът най-после пусна официално съобщение за тежките загуби край Доркас, а той, депутатът Джейси Вандайвър, прахосваше времето и вниманието си за Стюарт Кавана. Винаги когато кръстосваше шпага с този човек, ставаше така.

Не, нямаше да допусне това да продължи. Този път с малко късмет и по-добро планиране завинаги щеше да се отърве от Кавана.

Скутерът за Ейвън щеше да тръгне най-рано след половин час. Вандайвър извади папката с официални документи и избра един по-неясно формулиран и по-рядко използуван формуляр. В зависимост от това къде Кавана щеше да изиграе коза си, на Лий можеше да му се наложи бързо да потърси юридическа помощ, за да го принуди да замълчи. С официална карта от парламента на Севкоорд за неограничени пълномощия това нямаше да представлява проблем. Където и да отидеше Кавана.

Вандайвър се усмихна и се зае да попълва формуляра.