Гордостта на завоевателите

4.

През илюминаторите блесна синя светлина и прекъсна неспокойния сън на Фелиан. Светлината изгасна, отново блесна, след това пак изгасна, пак блесна, пак изгасна…

— Добре! — извика той и удари по пода на капсулата. — Стига вече!

Светлината блесна още един път и изгасна окончателно. Фелиан тихо изруга, погледна часовника си и трепна от гранивия вкус в устата си. Имаше чувството, че току-що е затворил очи, а всъщност беше спал цели четири часа. Значи бяха минали двадесет и два часа, откакто совалката на извънземните се беше появила зад неговата капсула и я беше погълнала, както риба поглъща малко червейче. Следователно бяха изминали приблизително шестдесет и шест светлинни години — при условие че звездолетът на извънземните бе построен на същите принципи като тези, използувани от Общността. Беше много далеч от дома.

Синята светлина светна още два пъти. Фелиан инстинктивно се пресегна към копчето на илюминатора, но спря и отново изруга — спомни си, че нито едно от устройствата на капсулата не работи. Престанаха да работят от момента, когато извънземните прекъснаха електрозахранването. Оттогава в капсулата беше тъмно и тихо с изключение на случаите, когато от голямата като залив зала на совалката проникваше слаба светлина или достигаха приглушени звуци.

Без електрозахранване, разбира се, конверторът за преобразуване на въглеродния двуокис в кислород беше безполезен и той прекара два тягостни часа в разсъждения колко време ще мине преди да се наложи да рискува и да разбие люка. Но макар че въздухът в капсулата беше застоял, това не се наложи. Вероятно извънземните бяха вкарали допълнително въздух през клапана, който отвори, когато изпусна резервния кислород.

Няколко часа го тормози мисълта, че може да се зарази от някакви бактерии или вируси, с които имунната му система да е безсилна да се справи, и се чудеше дали неговите похитители са се сетили да филтрират въздуха. После разбра, че от такива размишления няма никаква полза. При дадените обстоятелства опасността от заразяване с някаква извънземна болест беше последната му грижа.

Синята светлина припламна още два пъти и Фелиан изведнъж усети, че тялото му отново е притиснато към седалката. Притеглянето се връщаше и ако извънземните със закъснение не се бяха сетили да приведат кораба във въртеливо движение, това означаваше само едно: независимо закъде пътуваха, вече пристигаха.

Шумът и вибрациите продължиха четиринадесет минути: следователно кацаха на планета. След това движението спря, шумът стихна. Стиснал в ръка пистолета, в очакване на следващия ход на похитителите, Фелиан се поти в мъждивата светлина цели петнадесет минути.

А после всичко стана отведнъж. Люкът на капсулата присветна, нагрятият до висока температура метален капак изхвърча сред облак блестящи искри и глухо издрънча на палубата. През отвора нахлу прохладен ветрец и довея неприятна миризма на обгорен метал. Фелиан стисна зъби, насочи пистолета срещу въздушния поток и зачака.

Никой не се опита да влезе. Не беше нужно. Рано или късно той сам щеше да излезе. Блокчетата концентрирана храна скоро щяха да се свършат. Фелиан пъхна пистолета във вътрешния джоб на якето си, откачи предпазния колан и се запромушва през тясната капсула към потъмнелия отвор. Краищата бяха още топли, но не толкова, че да не могат да се пипат. Той се хвана за дръжките на люка и предпазливо подаде глава навън.

Светлината беше много слаба, но на три-четири метра той различи неясни силуети, обърнати към него. Провря се през люка и излезе в совалката.

— Аз съм командир Фелиан Кавана — представи се той. Надяваше се, че за тях треперенето на гласа му няма да е толкова забележимо, колкото за него. — Капитан на мироопазващия звездолет „Киншаса“ на Общността. Вие кои сте?

Не последва никакъв отговор, но една от неясните фигури тръгна към него. Спря на един метър. Фелиан остана с впечатлението, че дори на слабата светлина за извънземния не е никакъв проблем да го разгледа подробно.

— Брача — каза с нисък глас извънземният и светлината се засили.

Сега Фелиан видя ясно съществата, разрушили неговия кораб.

Имаха приблизително човешки ръст, тънък торс, две ръце и два крака, разположени приблизително като при хората. Главите, им бяха неокосмени, лицата — почти триъгълни. Големите изпъкнали кости над хлътналите очи се събираха като човка на ястреб. Прилепналият по тялото гащеризон беше без отличителни знаци и украшения и завършваше с ботуши от блестящ тъмен материал.

Не се виждаха и никакви оръжия. Фелиан оглеждаше извънземния — и останалите също — и се чудеше дали мисълта за ръчни индивидуални оръжия им е чужда. Ако беше така… ако това означаваше, че няма да открият скрития във вътрешния джоб на якето му пистолет…

Вдясно от него нещо се раздвижи. Фелиан обърна глава и видя друг извънземен да идва откъм един коридор.

Носеше дълга хавлия от материя, подобна на техните гащеризони. Той отиде при застаналия пред Фелиан извънземен и му я подаде. Фелиан ги огледа по-добре. Главите им бяха издължени назад и надолу и стигаха чак до гръбначния стълб, който на свой ред свършваше непосредствено над краката със сплескана като на змиорка опашка, усукана като тирбушон.

Говорителят на извънземните се обърна към Фелиан подаде му хавлията и каза със същия нисък глас:

— Тарр’кетарр брача.

Фелиан се взря и видя, че нещото, което беше взел за хавлия, всъщност е един от техните гащеризони.

— Не, благодаря — отказа той, поклати глава и се потупа по гърдите. — Предпочитам да нося собствената си униформа.

Извънземният отвори уста и от нея изскочи дълъг тъмночервен език и посочи гащеризона в ръцете му.

— Тарр’кетарр брача — повтори извънземният.

Фелиан се намръщи. Очевидно извънземните бяха предрешили въпроса. Единствената алтернатива бе да извади пистолета и да започне да стреля. Той съблече униформата и облече подадения му гащеризон.

Беше точно неговия ръст… всъщност учудващо точно, чак до малките неприятни тлъстини около кръста, които през последните две години непрекъснато си обещаваше да стопи. Явно гащеризонът бе изработен по неговата мярка. Това премахваше всякакви потенциални проблеми по отношение на движението и дишането, но не му оставяше никакви свободни кътчета или гънки, където да скрие пистолета.

Въпросът се превърна в абсурд. Фелиан още се чудеше как се, закопчава коланът, когато вторият извънземен пристъпи напред, взе униформата и вещите му, обърна се и изчезна в коридора, от който беше дошъл.

Говорителят направи една крачка настрана и пак каза:

— Брача. — И тънкият език отново се показа и се изви надясно. После се прибра.

Фелиан погледна в указаната посока. Там се виждаха очертанията на люк, може би вратата, през която капсулата бе вкарана в техния кораб. Поканата беше повече от ясна и както в случая с гащеризона, не му оставаше нищо друго, освен да се подчини. Той се отправи към люка. Говорителят тръгна до него. Останалите се наредиха зад тях. Когато приближиха, люкът се отвори и през него нахлу хладен, наситен с аромати и някак лютив въздух.

Небето беше синьо, покрито с разкъсани бели облаци. Фелиан пристъпи напред и видя върховете на високи сиво-зелени предмети — най-вероятно местен еквивалент на земни дървета. После съгледа пред дърветата комплекс ниски сгради. Не можеше да е съвсем сигурен, но сградите като че ли бяха свързани по същата хексагонална схема като корабите.

На плоската рампа, издигната пред люка, ги чакаха още десетина същества от същата раса. Фелиан тръгна към тях като се стараеше незабелязано да огледа всичко. Комплексът, изглежда, свършваше до сиво-зелената гора. Дотам се простираше широка гола площ, а сред нея — космодрум. Тук-там се виждаше по някое растение, но по-голямата част от терена около комплекса беше покрита с червеникава прах. Това показваше, че комплексът е изграден наскоро. Заключението му бе подкрепено от втори комплекс, вдясно от космодрума, който все още се строеше. В края на гората, по средата между двата комплекса, имаше малка постройка със зловещ купол като на ракетен силоз.

Фелиан стигна до рампата и спря.

— Аз съм командир Фелиан Кавана от Севкоорд съюз — отново се представи той. — Капитан на мироопазващия звездолет „Киншаса“.

Трима извънземни пристъпиха напред. Сега, когато бяха по-близо, Фелиан видя, че гащеризоните им са с различна кройка от онези, които носеха ескортиращите го от кораба. Двамата крайни спряха, а средният направи още една крачка към Фелиан.

— Миррас крирреа сор зхирт хар’проов — каза той. Дългият му език се изви под долната човка почти до шията му. — Свв-селик: Тоо’рр — рече извънземният. После езикът му се изви надясно към неговия сънародник. — Нзз-ооназ: Флии’рр. — Накрая изви езика си наляво: — Трр-гилаг: Кеера’рр.

— Кавана — повтори Фелиан, изплези език и се опита да посочи себе си. Не се изненада, че не го направи много добре. — Земя — добави той с надежда, че е разбрал видяното правилно.

— Кавв-ана — повтори извънземният. — Урр’т.

— Почти — отговори Фелиан. — Сега ще се опитам аз: — Сив-селек: Тоо’рр…

— Свв-селик: Тоо’рр — поправи го строго извънземният.

— Правилно — съгласи се Фелиан. Сив-Селик…

— Свв-селик: Тоо’рр — настоя извънземният.

— Добре, разбрах — сопна се Фелиан. Чувстваше разликата, но просто не можеше да произнесе звуците. — Съжалявам, но по-добре от Сив-селик не мога да го кажа. Пък и ти с твоето „Кавв-ана“ не си много по-точен.

За момент Свв-селик го погледна съсредоточено, сякаш се опитваше да отгатне какво е казал. Фелиан също го разглеждаше. Забеляза, че всяко око е с три отделни зеници: по две прилични на котешки, разположени вертикално в края, и между тях една значително по-широка. Тази странна и доста разточителна зрителна система го порази.

Същото беше и при ръцете, които завършваха с три пръста и срещу тях два палеца. Дали вторият беше резервен? Или пък при тях движението за хващане изискваше допълнителен палец? А може би този придатък бе нещо съвсем различно?

Преди много години, като студент във втори курс на Академията на мироопазващите сили, Кавана беше изучавал физиогномия1. Сега съжали, че не се беше отнесъл с по-голямо внимание към тази дисциплина.

Извънземният се раздвижи и прекъсна мислите му с поредното:

— Брача.

От групата се отделиха двама души и се приближиха към него. Държаха по една малка зеленикавожълта топка. Единият спря до стоящия отляво на Свв-селик Трр-гилаг, ако тези съчетания от съгласни, от които можеше да си изкълчи езика, бяха имена, и му подаде топката. Трр-гилаг пристъпи напред и на свой ред я подаде на Свв-селик. По същия начин другият извънземен подаде своята топка на Нзз-ооназ, който отиде до Фелиан и му я поднесе.

— Благодаря — каза Фелиан и се намръщи. Топката беше твърда, не много тежка, грапава и със странен, но не неприятен аромат. Плод? Фелиан погледна към Свв-селик и се зачуди дали очакват да го изяде. Свв-селик вдигна топката…

И изведнъж езикът му изскочи, удари топката и я проби.

Фелиан трепна от изненада. Езикът на извънземния се прибра, после отново изскочи и направи втора дълбока дупка от другата страна. По пръстите на Свв-селик потече гъста прозрачна течност и закапа на земята.

— Брра’авв ррв нее — каза извънземният.

Фелиан преглътна тежко. Този нагледен урок беше повече от ясен. Той обясняваше защо извънземните не носеха ръчни оръжия.

— Много впечатляващо — с мъка успя да произнесе Фелиан. — Какво се иска от мен?

— Брача — каза Свв-селик. Езикът му отново изскочи — гъвкав, изобщо не приличащ на нож, и посочи плода в ръката на Фелиан.

Фелиан поклати глава.

— Съжалявам, но не мога да го направя — отвърна той и показа езика си, за да се уверят. — Езикът ми не става за тази работа.

Свв-селик мълчаливо го загледа. После подаде разкъсания плод на Трр-гилаг. Нзз-ооназ пристъпи напред и взе плода от ръката на Фелиан.

— Брра сев кел’т мррт — каза Свв-селик, обърна се и тръгна към жилищния комплекс. Останалите го последваха. Един от ескорта от звездолета застана до Фелиан и с език му даде знак да тръгне след тях.

Заведоха го до масивната врата на един от по-малките хексагони в близкия край на комплекса, Свв-селик я отвори и пак с език му посочи да влезе.

— Добре — съгласи се Фелиан.

Озова се в голяма зала, заемаща по-голямата част от хексагона. На три от шестте стени на височина половин човешки бой имаше конзоли. На някои бяха поставени дисплеи, показващи движещи се призраци от неясни луминесцентни светлини или конструкции в бяло и сиво. Край две от останалите три стени бяха сложени безразборно дузина извънземни мебели. На шестата стена се намираше вратата, през която влязоха. От двете й страни също имаше по една конзола.

В центъра, в един стигащ до тавана стъклен цилиндър, имаше легло, стол, сгъваема маса и санитарен възел с тоалетна, душ и вана.

Неговата килия.

— Приятно и удобно — коментира кисело той. Всъщност килията не беше толкова лоша, колкото бе очаквал. Малка и добре обзаведена, но без достатъчно уединение… и някак си странно позната. Фелиан пристъпи към нея и заразглежда наредбата…

И внезапно спря, защото пред него изскочи един език и посочи наляво.

Фелиан погледна. Петима извънземни се бяха събрали до една от конзолите на стената, чийто преден панел беше удължен в плосък, подобен на маса плот.

Фелиан пое дълбоко дъх. Извънземна или не, но това си беше лекарска кушетка за медицински преглед.

— Добре — каза той, събра всичкия си кураж и тръгна. — Да свършваме с това.

Прегледът продължи три часа — три дълги и много неприятни часа. Все пак, когато стъклената врата на килията се затвори зад него, той призна пред себе си, че можеше да бъде и по-лошо.

Може би по-лошото щеше да дойде, след като понаучеха малко английски и започнеше разпитът — нали така обикновено се постъпва с военнопленници. Фелиан се чудеше дали тяхната култура допуска като средство за изтръгване на признания да се използуват изтезания.

Пое дълбоко дъх, огледа стаята и се опита да се абстрахира от неприятното изтръпване от използуваните медицински инструменти. През трите часа на прегледа бе разбрал защо килията му изглежда толкова позната. С изключение на липсващите стенни дисплеи и картини тя беше точно копие на каютата на комодор Даями на борда на „Джутланд“.

Отиде до леглото, седна и го опипа. Беше значително по-меко от стандартната койка на звездолета, но одеялото, изглежда, беше от синтетична, а не от естествена материя. Все пак в основни линии беше точно.

Извънземните все още бяха във външната част на залата. Някои го наблюдаваха. Фелиан легна и загледа плоския таван. Зачуди се дали неговите похитители си дават сметка за информацията, която получава от подредбата на килията си.

В битката извънземните бяха участвали с четири кораба: големи, прекалено големи кораби, за да могат да развиват скоростта на скутерите. Бяха го пленили и го бяха докарали тук, вероятно директно — по шума на двигателите щеше да познае, ако бяха спирали по пътя. Вярно, че на някой кораб може да беше имало скутер, който да се е върнал по-рано, но пък много време сигурно бе загубено в маневриране между останките от корабите на Мироопазващите сили. И все пак фактът, че тук го чакаше приготвено за него копие от каютата на комодор Даями, беше много важен.

Изводът беше повече от категоричен: извънземните имаха средства за мигновена комуникация.

Това бе онзи пробив в тахионната физика, който учените от Общността се мъчеха да постигнат от сто години. Не предаване на необработена еднобитова информация за преминаване на кораб на разстояние от няколко светлинни години или за взривена статична тахионна бомба, а информация, която някой от мястото на сражението бе предал на някой друг тук с точни указания каква да е наредбата на килията на пленника, който е вече на път. Тази комуникация бе коренно различна от всичко познато на научните институти в Общността, макар че и те знаеха немалко за тахионната физика. Извънземните бяха овладели тайните на тази наука.

Последиците от това знание можеха да бъдат катастрофални. Подробна информация, предавана от опитни разузнавачи от далечни бази, от решаващи сражения и пристигаща моментално до командването на извънземните можеше да се окаже свръхмодерно оръжие, използвано в междузвезден мащаб.

И той единствен в Общността знаеше за това оръжие.

Фелиан стисна клепачи, та похитителите му да не видят сълзите в очите му, макар че сигурно нямаше да разберат тяхното значение. Беше останал жив… най-вероятно единственият жив от сто четиридесет и петимата на „Киншаса“. Познаваше всички до един, беше отговорен за тях…

И не ги беше опазил.

Преглътна тежко, гърлото му се стегна от горчивина и чувство за вина. Стотици пъти мислено беше възпроизвеждал битката, търсейки нещо… каквото и да е… което бе могъл да направи по друг начин. Нещо, което би трябвало да направи, за да се избегне тази ужасна катастрофа.

Не можеше по никакъв начин да върне живота на загиналите. Единственото, което можеше да направи сега, бе да се погрижи животът им да не е отишъл напразно.

Фелиан отново отвори очи. Извънземните се занимаваха със своите си работи: разговаряха скупчени на малки групи или работеха надвесени над примигващите дисплеи. Опашките им бавно се въртяха.

— Ще оцелея — тихо промълви той. — Какво и да правите с мен, ще оцелея. И както вие ще научите какво представлявам аз, така и аз ще науча какво представлявате вие. А когато му дойде времето, ще избягам и ще предам събраната информация в Общността.

— Тъй вярно, полковник, приехме зелен сигнал за влизане — докладва лейтенант Алекс Уилямс и включи двигателите на кораба, събиращ останките от сражението. — Къде искате да отидете?

— Не съм сигурен дали има някакво значение — призна Холоуей и погледна през люка блестящите осветени останки, които се носеха в безвъздушното пространство пред тях. — Мислех, че тук, до Доркас, ще можем да разберем на кого сме налетели. Но сега ми се струва, че можех да си спестя това пътуване.

— Наистина няма много за гледане — съгласи се Уилямс. — Повечето останки са събрани и изпратени в аналитичния център на Едо. Сега сме заети главно със събиране на трупове.

Холоуей кимна. Стомахът му се сви от гняв. Документалните видеозаписи на стражевия кораб бяха наситени с изключително болезнени подробности. Две хиляди и осемстотин мъже и жени, избити без никаква причина.

— Ще си платят за това!

— Не възразявам — съгласи се мрачно Уилямс. — Моите хора залагат пет срещу едно, че накрая ще прибегнем до КИОРО.

— Да се надяваме, че когато започнат отново да го комплектуват, ще са много внимателни — отвърна Холоуей, взрян в носещите се в космоса останки. — Не бива да допуснем тези главорези да се доберат до КИОРО.

— Тези или някои други — каза Уилямс. — Паволианците още не могат да ни простят, че го използувахме срещу тях. Бас държа, че и икроманците биха желали да се доберат до него.

— Има си хас! — Холоуей погледна през илюминатора към неясното слънце на системата, което беше толкова далеч, че едва се различаваше от звездите около него. — Все пак ми е чудно какво са търсили тук?

— Вероятно са кръстосвали из планетарния ореол да търсят минерални залежи — сподели Уилямс. — Губят си времето. Нашите специалисти изследваха това място преди повече от пет години. Не намериха нищо, което си заслужава труда да се извлича. Вижте, полковник, чака ни още много работа. Ако желаете, мога да ви оставя… една минутка. — Той вдигна глава и съсредоточено заслуша. — Уилямс слуша. Сигурни ли сте? Окей, останете там… Веднага тръгвам!

Той включи двигателите и корабът послушно потегли към едно от осветените места.

— Какво има? — попита Холоуей.

— Може би ударихме голямата печалба — отвърна Уилямс. — Някой видял извън района на сражението нещо, приличащо на парче от извънземен кораб.

Когато пристигнаха, двата други бързоходни кораба вече бяха там и дистанционните им анализатори лазеха по повърхността на детайла.

— На какво попаднахте, Скотс? — попита Уилямс, натисна един бутон и свали слушалките от главата си.

— Прилича на плоча от корпус, лейтенант — чу се от високоговорителя. — На долната страна има части от електронна апаратура или нещо подобно.

— Как смяташ, дали е откъртена от шрапнел?

— Според мен по-скоро от огромно топлинно разширение — каза Скотс. — Може би топлинен удар от избухване на бойна глава вътре в корпуса на кораба и скъсване на шевовете. Има и някаква странна прах… вероятно от същия материал. Ще съберем и от нея.

Холоуей впери очи в млечнобялата плоча. По краищата беше надраскана.

— Една плоча и малко прах — резюмира той. — Не е много. Материалът, от който е направен корпусът, сигурно е много здрав.

— Освен че е здрав, има и нещо друго — допълни Скотс. — Когато го приберем, ще искам да ми направят копие от изпитанията за якост на натоварване.

Към двата дистанционни анализатора върху повърхността на плочата се присъедини още един.

— Какво остава да се направи? — попита Уилямс.

— Бакст проучва структурата на ръба. Аз се опитвам да разгадая електрониката — отвърна Скотс. — Още не сме направили анализ на химическия състав.

— Добре, аз ще се заема с анализа — каза Уилямс и избра необходимата програма. — Корабите на „Джутланд“ са се опитали да го направят преди да започне стрелбата — допълни той и се наведе, за да разгледа дисплея на дистанционния анализатор. — За съжаление не са успели. Но те са били на осем километра и са се опитвали да разчетат данните през спектър от излъчена топлина. Надявам се сега да успеем… Ето! Това е!

— Какво? — попита Холоуей.

— Изобщо не е метална сплав — отвърна Уилямс и се изправи. — Керамика е!

— Керамика? — повтори като ехо Холоуей. — Не съм чувал да има толкова твърда керамика.

— И аз — призна Уилямс. — Излиза, че и двамата за първи път чуваме за такава керамика.

— Наистина е така — съгласи се Холоуей. — Това обяснява защо изстреляните от нашите кораби ракети с радарно насочване не са намерили целта. Не е имало достатъчно големи маси метал, по които да се насочат.

— Според мен не е имало дори и малки — чу се гласът на Скотс от високоговорителя. — В електронните джаджи от долната страна на плочата няма никакъв метал.

— Дори и по захранващите шини ли?

— Дори и по тях, ако изобщо има такива шини — отвърна Скотс. — Всички входни и изходни кабели са от оптически влакна. Нямам представа какво е захранването.

— Възможно ли е да са използували джадански тунелен ефект? — попита Холоуей.

— Не, освен ако не са намерили начин да го направят по-ефективен — отвърна Уилямс. — Какво ще кажеш, Скотс?

— И аз съм на същото мнение — бавно каза Скотс. — Сканирането все още продължава, но засега не откривам и полупроводници.

— Нито метали, нито полупроводници? — Уилямс се намръщи. — Добре, предавам се. Но какво има тогава?

— Единственото, което откривам, са оптически влакна плюс някакви сложни геометрични тела с неизвестен състав.

— Кристални?

— Или аморфни — допълни Скотс. — Анализаторът не може да определи. Ще се опитаме да направим интерференчен анализ.

— Едва ли си струва труда — усъмни се Уилямс. — Във всеки случай от нас се иска само да намерим нещо… а гениите на Едо ще се оправят с проблема какво, по дяволите, е то. Прибери си дистанционните анализатори, а аз ще взема плочата. Ти и Бакст започнете да претърсвате района. Може да намерите и други парчета. Ще изпратя още два кораба да ви помагат.

— Разбрано, сър. Започваме претърсване на района.

Уилямс изключи бордовия високоговорител и пак сложи слушалките.

— Къде отиваме? — попита Холоуей.

— Връщаме се на Ганимед да оставим това нещо — отговори Уилямс, докато наблюдаваше дисплея и насочваше грайферите към плочата от кораба на извънземните. — Ако няма друго, което искате да видите, полковник, ще оставя и вас там. Тук ни чака още много работа. Пък и няма никакви гаранции, че извънземните няма да се върнат.

— Разбирам — каза Холоуей и кимна. — Все пак най-добре да се върна на Доркас.

— Не мога да кажа, че ви завиждам за заеманата длъжност — призна откровено Уилямс. — Да служа за примамка прикован към такава скала като Доркас не отговаря на представата ми за висок пост.

— Има и по-добри места — съгласи се Холоуей. — Например някъде в сектора на Орион. Вярваш ли, че ще намериш всички трупове?

— Вероятно — отговори Уилямс, без да отклонява вниманието си от изпълняваната операция. — Сражението е било доста локализирано… пък и е свършило бързо, така че няма вероятност труповете да са се разлетели надалеч. Защо питате?

Холоуей погледна останките, които се носеха вдясно от тях.

— Просто се питах дали всички са загинали.

Уилямс поклати глава.

— Стражевите кораби са останали до замлъкване и на последния локаторен радиофар. А те не се саморазрушават.

— Знам — каза Холоуей. — Просто си мислех, че ако аз се бях натъкнал на неизвестна раса, щях да се постарая да хвана поне един жив пленник, за да го изследваме.

Уилямс вдигна рамене.

— Не бива да очаквате извънземните да разсъждават като нас.

— Все пак няма да навреди, ако споменеш това в доклада си.

— Честно казано, полковник, точно сега имам по-важни работи, отколкото да добавям нови предположения към записките си — отвърна Уилямс. — Ако искате, прибавете го вие.

— Може би ще го направя — отвърна Холоуей. — Да. Мисля, че наистина ще го направя.