Гордостта на завоевателите

17.

— Няма време, Кавана — каза Холоуей. — Макфий и корабът му са готови за излитане. Качвайте се.

— Още не може — отговори Мелинда, опитвайки се да не трепне пред погледа му. — „Каватина“ ще влезе в системата само няколко минути преди да се появят звездолетите на завоевателите. Ако не ги предупредя навреме, ще загинат още с влизането.

— Можем да ги предупредим и без вашата помощ — гневно каза Холоуей. — „Каватина“ ще бъде в безопасност. Качвайте се на кораба и заминавайте!

— Няма да ви послуша — поклати глава Мелинда. — Познавам баща си. Той знае, че съм тук, и няма да иска да обсъжда въпроса. Във всеки случай няма да успеете да го убедите достатъчно бързо.

— Вижте, докторе — въздъхна Холоуей, — разбирам загрижеността ви. Но тревогите ви са неоснователни. Да, те наистина са само на две минути един от друг. Вероятността двата кораба да пикират едновременно, за да влезнат в нашето въздушно пространство, практически е нула. Баща ви ще разбере какво става и своевременно ще се измете.

— Можете ли да гарантирате?

— Разбира се, че не мога — тросна се Холоуей. — Не мога да гарантирам дори, че ще влязат в атмосферата достатъчно далеч оттук, за да можете вие с Макфий да се измъкнете. Съжалявам, но нямате избор.

Мелинда пое дълбоко дъх. Логиката, за съжаление, беше неоспорима. Оставяше й само една възможност.

— Макфий да заминава — каза тя. — Аз оставам.

Холоуей присви очи.

— Какво?

— Оставам тук! — повтори Мелинда, опитвайки се да не обръща внимание на болезнените удари на сърцето си. — Има голяма вероятност да имате нужда от всички здравни работници, които можете да намерите. Аз съм лекар и си предлагам услугите.

— Ако случайно сте забравили, трябва да ви напомня, че сте арестувана — каза Холоуей.

— Нали обявихте военно положение. Можете временно да оттеглите обвиненията срещу мен.

Очите му се впериха в нейните като лазерни скалпели.

— Разбирате ли какво ми предлагате?

— Да — тихо отвърна Мелинда. — Което не означава, че съм въодушевена от тази идея.

— Ако бях на ваше място, нямаше да го направя — каза Холоуей и извади видеотелефона си. — Добре, значи се спазарихме… Даген! Кавана остава тук. Макфий да излита. — Той изчака да получи потвърждение и прибра видеотелефона. — Хайде!

Летището приличаше на мравуняк. Войниците товареха, а цивилните се трупаха по рампите. Докато Холоуей маневрираше през хаоса към командния комплекс, Мелинда наблюдаваше лицата на цивилните и се чудеше, че при цялата тази трескава обстановка не вижда никакви признаци на истерия или паника. Напротив, всички, макар и смръщени, изглеждаха готови за онова, което ги очаква.

— Изглеждат добре подготвени — каза тя.

— Имахме няколко седмици — напомни й Холоуей. — Онези, които не искаха да останат, отдавна си заминаха.

— Колко останаха?

— Повече, отколкото бих искал. Около двадесет и пет хиляди от общо четиридесет и седем.

Мелинда вдигна глава към ясното синьо небе. Нямаше никакви облаци, които да ги скрият от очите на врага.

— Тези къде ги откарват?

— На седемдесет километра източно, в един каньон в планината — каза той. — Там има пълноводна река и възможност да ги скрием. За времето, с което разполагахме, се постарахме да подготвим мястото максимално добре.

— А как стои въпросът с храната и медикаментите?

— Опаковахме всичко, което можахме, и го пренесохме. Въпросът по-скоро е колко добре можем да се защитим, ако завоевателите решат да ни избият.

„И дали няма да употребите ядрено оръжие“ — допълни наум Мелинда. Но тези разсъждения бяха прекалено неприятни, за да ги продължи. Във всеки случай Холоуей несъмнено вече беше мислил за това.

При цялата активна дейност навън Мелинда очакваше да намери командния комплекс повече или по-малко в същото състояние — пълен с войници, които да демонтират и пренасят апаратура във въздушните коли. За нейна изненада той вече беше почти празен. Само неколцина бойци пазеха онова, което все още беше останало.

— Бързо работите — отбеляза тя.

— Както казах, постарахме се да се подготвим — похвали се Холоуей и прекоси празната стая, за да отиде до половин дузина дисплеи, на които се виждаха сложни схеми. — Крейн, какво става с най-новите ни посетители?

— Все още пътуват — каза младият човек с леко разтреперан глас. — Яхтата и завоевателите. Едновременно. А преди две минути приехме и нов сигнал. Изглежда, два от „Корвините“ се връщат.

Холоуей се намръщи.

— Само два?

— Според базовата линия само два — каза Крейн. — Звездолетът майка продължава да се отдалечава. Другите изтребители трябва да са все още на него.

Холоуей погледна Мелинда и попита:

— В корпуса на звездолета има ли вграден таходетектор? — После махна с ръка. — Всъщност няма значение. Те отлетяха преди да се появят следите от килватера на завоевателите. Но това означава, че двата „Корвина“ не знаят на какво ще се натъкнат. Крейн, какво е вероятното време на пристигане?

— Ако влязат в атмосферата нормално — две минути преди пристигането на яхтата и завоевателите.

— Налитат като мухи на мед — коментира Холоуей. — Добре, насочи към техния вектор едно лазерно съобщение! Трябва да ги предупредим.

— Слушам, сър, да насоча към техния вектор лазерно съобщение — отговори Крейн и набра командата на пулта си.

— Остават само минути, докато яхтата навлезе в атмосферата — каза Холоуей на Мелинда. — Решихте ли какво ще им кажете?

Мелинда кимна. Съжаляваше, че не може да разчете сложните схеми на дисплеите. Чувстваше се като в непрогледна тъмнина, в която ръмжи непознат звяр, а тя не знае кога и как ще я нападне.

Нещо на пулта изсвистя и Мелинда подскочи.

— „Корвините“ влязоха, сър — докладва Крейн. — Установихме лазерна връзка.

— Говори подполковник Холоуей — каза Холоуей в микрофона. — Тук сме в състояние на повишена бойна готовност. Пристигат пет или повече неопознати летящи обекти. Какво е състоянието ви?

Последва кратка тишина, чу се нещо като приглушена псувня, а после глас:

— Тук лейтенант Бетман. Минаваме под ваше командване. Какви са нарежданията?

— Приземете се колкото се може по-бързо. Имате ли координатна мрежа на колонията?

— Да, сър, взехме я.

— Евакуираме се в един каньон в планината на седемдесет и два километра източно от селището — каза Холоуей. — Влезте от север. Ще ви насочваме.

— Прието — отговори Бетман. — Кацаме.

Холоуей изключи апаратурата и въздъхна:

— Е, вече има с какво да запушим дупката в източната стена. Кога се очаква да пристигне яхтата, Крейн?

— След четиридесет и пет секунди, сър — отговори Крейн.

— Добре. Готова ли сте, докторе?

— Готова съм — отговори Мелинда и почувства ударите на сърцето си. — За колко време след като влязат във въздушното пространство ще се приземят завоевателите?

Холоуей вдигна рамене.

— Зависи. За по-голяма сигурност обикновено си оставяме осемдесет хиляди километра, но няма никакви причини това разстояние да не се намали. Ако аз командвах атакуваща ескадрила, щях да се приближа максимално, без да предизвикам сериозни проблеми с проводимостта на магнитното поле. Предполагам, че ще влезнат на няколко хиляди километра извън полето. А може и само на хиляда. Във всеки случай съвсем скоро ще научим.

— Разбирам — промърмори Мелинда.

— Не се тревожете, ще имаме достатъчно време да отидем в каньона преди да дойдат. — Той я погледна изпитателно. — Съжалявате ли, че останахте?

Мелинда погледна загадъчните схеми на дисплеите и каза:

— Ни най-малко.

Пултът отново иззвъня.

— Влиза яхтата — съобщи Крейн. — Говорете, докторе.

— „Каватина“, тук е Мелинда Кавана — обади се тя. — Татко, трябва веднага да излезете. Зад вас идват кораби на завоевателите.

— Доктор Кавана, говори капитан Тева — чу Мелинда познатия глас на командира на „Каватина“. — Потвърждаваме следа от килватер. Сигурно ли е, че са завоевателите?

— Съвсем сигурно — отговори Мелинда, без да откъсва очи от дисплеите. Яд я беше, че не разбира какво показват. — Баща ми там ли е?

Настъпи кратка пауза.

— Не е с нас — отговори Тева. — Но заръча да предам на брат ви, че изследването на вектора е неуспешно.

Значи не бе научил нищо за завоевателите от мрачанските легенди. Точно както очакваха Арик и Куин.

— Разбирам — каза Мелинда. — Сега изчезвайте.

— Докторе, ако идват сили на завоевателите…

— Нищо не можете да направите — прекъсна го Мелинда. — Няма да успеете да ме вземете, само ще налетите на тях. Не се безпокойте за мен… тук съм с Мироопазващите сили. Просто се изнесете и обявете тревога.

— Но аз съм отговорен за вас.

— Отговорен си за кораба и семейството ми! — сряза го Мелинда. — И си длъжен да изпълняваш всички заповеди на семейството! Ясно ли е!

Представи си киселата физиономия на Тева. Но кодираната фраза беше точна и недвусмислена… а Тева наистина си знаеше задълженията.

— Разбрано, доктор Кавана — въздъхна той. — Късмет!

— На теб също!

Крейн изключи предавателя и Холоуей се размърда.

— Наистина ли мислите така?

— Да — каза Мелинда. Това беше положението. Тя оставаше на Доркас, и то за дълго. — Не е ли време да се махаме оттук?

— Тръгвайте — каза Холоуей, отново съсредоточил вниманието си върху дисплеите. — Аз ще остана малко, за да разбера срещу какви сили ще трябва да се бием. Намерете си място и се качете на някоя от заминаващите въздушни коли.

— Добре. — Мелинда се обърна и тръгна към вратата. Почти беше стигнала до нея, когато пултът иззвъня за трети път…

— Сър! — извика Крейн.

Мелинда бързо се обърна.

— Какво има?

— Точно над нас са — изскърца със зъби Холоуей и после излая по командната линия: — Говори Холоуей! Пълна готовност… Неопознати летящи обекти в атмосферата… височина петстотин километра. Целият персонал и техника незабавно да напуснат селището!

Силен удар разтърси сградата, разнесе се грохот и Мелинда залитна.

После видя до себе си Холоуей, който я държеше за рамото.

— Какво стана? — изкрещя тя.

— Удариха главния предавател — отговори той и отново обърна глава към вратата. — Лазерен взрив. Да тръгваме!

Изтичаха навън, плътно следвани от Крейн. Мелинда вдигна глава и ахна. Над тях летяха самолети…

— Това са наши — извика той, сграбчи я за рамото и я задърпа. — Бързо!

Изтребителите са издигнаха вертикално нагоре и се насочиха на изток. Холоуей я поведе към последната въздушна кола, която още чакаше на летището. Секунда по-късно ярка светлина заля хълмовете на запад.

— Друг изстрел — извика Холоуей.

Този път трясъкът изглеждаше по-тих, но за нейна изненада земята силно се наклони под краката й, а звукът сякаш я оглуши. Мелинда се опита да запази равновесие, почувства втора ръка на другото си рамо…

И внезапно усети, че я мъкнат по къса рампа, а после в метална кабина с нисък таван.

— Сядай! — заповяда й Холоуей, бутна я в една от двете празни седалки точно зад пилотската кабина и седна на другата. — Бремер… тръгвай!

Въздушната кола се наклони напред и зави. Главата на Мелинда още туптеше. Несвикнала с коланите на военните самолети, тя успя да се закопчее едва когато пилотът отвори дроселната клапа и машината с рев се насочи на изток.

— Как си? — попита Холоуей.

— Чудесно — отговори Мелинда, примигна два пъти и разтегна устни в подобие на усмивка. Не беше съвсем добре, но вече беше взела решение. — Какво ми стана? Звуков шок?

— Вероятно. — Холоуей хвана лицето й с ръце, обърна я към себе си и се взря в очите й. — Зениците ти са добре — каза той и я пусна. — Изглежда е нещо с вътрешното ухо.

— Сигурно — съгласи се тя и се огледа изненадана. От големината на въздушната кола беше очаквала, че е пътническа машина за четиридесет или петдесет души. Но освен пилота и помощника му в кабината имаше само още шест места. На едното седеше Крейн. На останалите три седяха трима цивилни със строги лица.

— Това е товарна машина — обясни й Холоуей и се надигна, за да погледне над рамото на пилота към бягащите под тях предпланини. — Бремер, продължаваме ли да се издигаме?

— Не, сър — отговори пилотът. — Това е максималната височина. Да се обадя ли на нашите войски в каньона?

— Няма да можеш да се свържеш — отговори Холоуей.

— Вторият взрив отнесе резервния предавател. Така че просто давай по-бързо.

Времето течеше мъчително бавно. Мелинда се наведе до Холоуей и се опита да гледа навън през стъкления капак на пилотската кабина — единственото стъкло във въздушната кола. Ниските хълмове отстъпиха на по-високи — някои покрити с тумбести дървета, други скалисти и голи. Въздушната кола се спусна ниско, само на няколко метра над върховете на дърветата, следваше терена. В далечината се виждаха покрити със сняг върхове и Мелинда се зачуди колко ли високо е каньонът и дали ще трябва да се справя с измръзвания и преохлаждания…

— Засичаме нещо, полковник — неочаквано се чу гласът на втория пилот. — Идва зад нас. В обхвата на локатора е…

Думите му бяха прекъснати от ярък блясък вдясно и колата рязко се наклони на една страна. Мелинда се люшна и се блъсна в рамото на Холоуей. После около нея се обви защитната аварийна мрежа и я прикова към седалката.

— Лошо ли сме ударени? — изкрещя Холоуей, за да надвика пронизителния рев на двигателя.

— Лошо — извика пилотът. — Конзолата на десния борд е отнесена… крилата са неуправляеми. Спускаме се.

Покритите с гори хълмове се приближаваха към тях с обезпокоителна бързина. Пред въздушната кола внезапно се появи едно високо дърво, но в последния момент пилотът успя да го заобиколи. Миг по-късно колата се замята между дърветата като обезумяла. Чуваше се стържене на клони по метала, скърцане и пукот.

Последва страхотен трясък и колата спря.

— Как си? — попита я Холоуей.

Мелинда примигна и отвори очи. Въздушната кола беше паднала, воят на двигателите беше спрял и като се изключеше неприятното изтръпване на кожата, където я беше притиснала предпазната мрежа, тя, изглежда, нямаше никакви наранявания.

— Да — отвърна Мелинда. — Колко време бях в безсъзнание?

— Около минута — отговори Холоуей, освободи се от защитната си мрежа, промуши ръка през нейната и натисна ключалката. — Под седалката ти има камуфлажни дрехи. Извади ги и ги облечи.

Мелинда се наведе, измъкна тежкия пакет и го разтвори. В него имаше мексиканско вълнено наметало с качулка и дебел колан, свързан с тънка тръба. Тя се плъзна напред в седалката, взе колана и сложи наметалото на гърба си. Платът беше тежък и плътен, с необичайна структура.

— Стреляла ли си с пушка „Оберон“?

— С пушка съм стреляла — каза Мелинда, изправи се на разтрепераните си крака и се огледа. Последният от пътниците, също с камуфлажно наметало, стиснал тежкокалибрена пушка в ръка, излизаше от разкъсания и деформиран метал, който допреди секунди бе представлявал врата. Крейн извади от разбитото товарно отделение още две пушки. — Но не и с такива.

— Е, сега не е време да се учиш — каза Холоуей, взе едната пушка от Крейн и поведе Мелинда към изхода. — Санитарната чанта е под пилотската седалка… вземи я! Трябва да се скрием преди да долети следващият кораб.

Въздушната кола беше направила в заобикалящата ги гора изненадващо широка просека. Тримата цивилни тъкмо се промъкваха през повалените дървета, за да се вмъкнат в храсталака. Наметалата им се развяваха от вятъра. Пилотът и помощникът му вървяха малко след тях. Помощникът накуцваше.

— Насам! — извика Холоуей и посочи втория пилот. — Крейн, ти върви с Бремер. Намерете прикритие и кротувайте. Изключете радиостанцията — завоевателите сигурно се ориентират по тях. Ако искаш да съобщиш нещо, ще свирнеш.

— Разбрано.

Холоуей и Мелинда забързаха и настигнаха втория пилот.

— Тук май е добре — каза Холоуей и посочи една ниска скала. — Как ти е глезенът, Уей?

— Не е много зле, сър — отвърна вторият пилот, но в гласа му звучеше болка. — Според мен не е счупен.

— Ей сега ще разберем — увери го Холоуей, хвана го под мишница и му помогна да се подслони под скалата. — Изпрати ли сигнал за бедствие?

— Да, сър — отговори Уей и седна на земята. — Но не получих отговор. На осем километра сме… навярно не са приели сигнала.

— Някоя от другите коли обаче може да го е приела — каза Холоуей и свали пушката от рамото си. — Виж му глезена, докторе. Не, чакай първо да свършим по-важната работа.

И посегна под наметалото й и завъртя един ключ отпред на колана. От качулката се чу тихо съскане.

— Какво е това? — попита Мелинда.

— Течен азот от резервоара в колана — обясни той и мушна ръка под собственото си наметало. — Създава отражателен слой, който екранира инфрачервеното излъчване от тялото. А ето и другата половина от миража… — Холоуей извади изпод наметалото си един дебел диск, натисна един бутон на него и го запокити към въздушната кола. — Ако това нещо работи… ще прилича повече на човешко същество от нас.

— Разбира се, ако завоевателите не разполагат с инфрачервени детектори, всичко това е губене на време — допълни Уей. — Или ако не знаят как изглежда инфрачервената емисия на човешкото тяло.

— Длъжни сме да вземем тези мерки — каза Холоуей. — Сега, докторе, можеш да се заемеш с глезена.

Мелинда внимателно свали ботуша на Уей и въпреки охлаждащия ефект от наметалото почувства по гърба си капчици пот. Тя беше лекар и беше минала всички видове упражнения. Но теорията и клиничните упражнения бяха нещо съвсем различно от живите пациенти. Истинската й хирургическа практика беше преди много години и тя съвсем не беше сигурна колко добре ще може да възстанови някогашните си умения.

За момента обаче нямаше никакви проблеми.

— Само е навехнат — увери тя Уей, отвори санитарната чанта и извади бинт. — Ще се оправи за някол…

— Тихо — прекъсна я Холоуей. — Нещо идва.

Мелинда млъкна и се ослуша. В далечината се чуваше тихо бръмчене.

— Някой от нашите ли? — прошепна тя.

— Едва ли — мрачно отвърна Холоуей и натисна два бутона на пушката си. — Уей, дай сигнал на Бремер и на Крейн да се приготвят.

— Да, сър — отговори Уей, измъкна една тънка тръба от джоба на куртката си и я наду. Чуха се три кратки странни звука, последвани от един по-дълъг. Отговорът пристигна незабавно: един дълъг и един къс сигнал.

— Мисля, че ги виждам — каза Холоуей, взрян над дърветата. — Кавана, свий се под наметалото и не мърдай.

Мелинда се сви до края на скалата, прибра краката си под наметалото и придърпа качулката пред лицето си. Бръмченето ставаше по-силно. Тя вдигна глава към короните на дърветата и видя нещо бяло да трепти във въздуха. Стисна зъби и се стегна…

И внезапно то дойде, връхлетя през просеката, направена от падналата въздушна кола. Млечнобял, приличен на водно конче хеликоптер, покрит с кръгова мараня от въртящите се ротори. Прелетя ниско над смачкания нос на колата, после зави и отиде зад нея. За момент увисна във въздуха, вдигайки облак прах от прясно разораната земя; въртеше нос на всички страни, сякаш дебнеше, дори сякаш канеше някой да го нападне. Мелинда настръхна, но Холоуей и пилотът не откриха огън. Минута по-късно хеликоптерът кацна и от двете му страни се отвориха врати.

И от вратите излязоха двама извънземни.

Забравила страха си, неочаквано обзета от чисто научен интерес към непознатите същества, Мелинда впери очи в тях. Извънземните бяха приблизително с човешки ръст, със слаби тела, двуноги, с тънки, тесни, издължени напред глави. Голяма черепна вместимост с достатъчно голям мозък за развити умствени способности плюс силен контрол на действията. Бяха твърде далеч, за да разгледа добре ръцете им, но от начина, по който държаха сивите тояги, които носеха, очевидно имаха палци, може би дори по два. Имаха и опашки под късите, плоски гръбни гребени точно над мястото, където се съединяваха краката. Приличаха на тирбушон и й напомняха на някакво водно същество, на кое?… Дали бяха топлинен компенсатор или някакъв орган за вземане на проби като змийските зъби? Един от извънземните се обърна към нея и тя ясно видя триъгълното му лице, дълбоко разположените под изпъкналите вежди очи и заострената, прилична на птича човка уста. Ходеха леко приведени напред, краката им, изглежда, имаха скосена конструкция, подобно на краката на чайките, но явно без ципа между пръстите.

— Холоуей? — прошепна разтревожено Мелинда.

— Спокойно — промърмори той. — Може би само ще огледат колата и ще си тръгнат.

Мелинда преглътна, осъзнала смъртоносната реалност на положението. Това не бяха нов вид извънземни, овладели космическите полети и дошли при нея да ги изучава. Бяха завоевателите. Дошли да убиват!

След първите двама слязоха още четирима. Застанаха край кораба, докато първите отидоха при въздушната кола, погледнаха вътре и през вятъра от роторите Мелинда ги чу да казват нещо. След това се чу силен глас — от високоговорител?

— Разбраха, че сме излезли — промърмори Холоуей. — Сега ще видим колко сериозно ще се заемат да ни търсят.

Отговорът дойде бързо и категорично. Само след секунди хеликоптерът на завоевателите излетя, издигна се плавно на десет метра и спря. Останалите на земята шестима извънземни се разпръснаха в линия и тръгнаха към мястото, където Холоуей беше хвърлил лъжливата цел.

— Не трябва ли да открием огън? — напрегнато попита Уей.

— Всичко с времето си — отговори му Холоуей и погледна увисналия във въздуха хеликоптер. — Двамата с теб ще се опитаме да го свалим. Зареди с бронебоен, после дай сигнал на Крейн и Бремер. Щом открием огън, да стрелят по наземните цели!

— Разбрано, сър. Щом открием огън, да стрелят по наземните цели — отговори Уей, вдигна свирката и предаде няколко кратки сигнала.

Завоевателите спряха, приклекнаха и замятаха глави напред-назад — явно търсеха източника на звука. Мелинда настръхна, но извънземните, изглежда, не можаха да открият откъде идва необичайно високият тон. Уей свърши съобщението. За момент завоевателите останаха на местата си и Мелинда отново си помисли, че те сякаш нарочно приканват да ги атакуват. Холоуей изчакваше. В следващия момент извънземните се изправиха и продължиха предпазливо да се провират между дърветата.

— Сър? — нервно прошепна Уей.

— Готов! — изкомандва Холоуей и погледна към Мелинда. Тя се порази от изписаното на лицето му спокойствие. — Дръж се, докторе — каза подполковникът. — Доста ще е шумно. Уей, на нула. Три, две, едно, нула!

Двете пушки изгърмяха едновременно и гората се разтресе. В следващия миг звукът се повтори — пилотът, Крейн и цивилните също бяха открили огън.

Мелинда се притисна до скалата, затвори очи, сви се. Ушите й кънтяха. През кънтенето чу слаби викове. През затворените си очи видя блясъци от ярка светлина…

Последва грохот, който я вдигна от земята и после я пусна.

А след това настъпи тишина.

Мелинда полека отвори очи и вдигна глава. Пред нея лежаха натръшкани най-близките завоеватели, комбинезоните им бяха подгизнали в червена, подобна на човешката кръв. Зад тях, на тридесетина метра от повредената въздушна кола, беше паднал хеликоптерът. Гореше. Крейн, Бремер и тримата цивилни тичаха към него.

— Свърши ли? — попита Мелинда и чак когато го каза, разбра колко е глупаво.

Холоуей — за пръв път! — не беше категоричен.

— Засега — отговори той. — Не ставай, сниши се. Ранена ли си?

— Само… малко… разтърсена — каза тя на пресекулки. Въздухът, наситен с остър пушек от експлозиите и огъня, дразнеше носа и белите й дробове. — Какво стана?

— Мъртви са. Тръгваме към каньона — каза Холоуей. — Може би ги следват подкрепления. Дори да не е имало такива, вече сигурно ще има.

Мелинда погледна превръзката на глезена на Уей и каза:

— Той не може да върви.

— Ще върви — смръщи се Холоуей. — Не се безпокой.

Войниците и цивилните стигнаха до сваления хеликоптер. Пушекът се беше разнесъл и Мелинда видя по млечнобялата му повърхност прилични на тънки паяжини пукнатини. Бремер изстреля един откос в корпуса и после изби вратата.

— Внимателно — каза Холоуей в микрофона. — Бавно и внимателно.

Бремер наведе дулото на пушката си и пъхна глава в люка… и с вик отскочи. От люка излезе един завоевател. Олюляваше се.

Мелинда ахна. Завоевателят се хвана за ръба на люка и спря. Бремер пристъпи напред и опря дулото на пушката в гърдите му. Извънземният отстъпи, а един от цивилните скочи напред и опря оръжието си във врата му. Завоевателят вдигна ръка и хвана дулото, но не можа да го отмести.

— Внимавай! — промърмори Холоуей в микрофона. — Отваряй си очите! Повали го на земята преди да го претърсваш…

Бремер подаде оръжието си на Крейн и пристъпи към извънземния.

Мелинда не разбра точно какво стана. Само видя, че Бремер отскочи и падна на земята. От врата му изригна фонтан кръв.

Холоуей извика и вдигна пушката.

Но беше късно. Завоевателят изви глава, от устата му изскочи нещо като нож и преряза врата на цивилния. Чу се гъргорещ писък и човекът се строполи. Извънземният сграбчи падналата му пушка…

И тогава Крейн стреля и го пръсна на късчета.

Мелинда гледаше онемяла и разтреперана. За първи път след началния курс в медицинското училище почувства, че й се повдига. Беше гледала документални кадри от войните, водени от Мироопазващите сили през последните тридесет и седем години — военни и полицейски действия, омиротворителни акции. Но нито те, нито медицинското й образование я бяха подготвили за видяното. То беше смъртоносно, кърваво, истинско.

И чак сега тя разбра, че всичко това става наистина.

Да, тя беше участник във война. Но беше и лекар с всичките отговорности, произтичащи от професията й. Включително даденото на Холоуей обещание.

— Отивам — каза Мелинда и се изправи. — Може би ще мога да помогна.

— Сигурно! — каза Холоуей с гневен, изпълнен с горчивина глас, в който нямаше никаква надежда. — Уей, остани тук! И ни прикривай!

Когато стигнаха до хеликоптера, видяха че наистина е било излишно.

— Мъртви ли са? — попита Холоуей.

Мелинда кимна и се изправи. Сърцето й продължаваше да тупка, но стомахът й се беше поуспокоил. Номерът беше да гледа на станалото колкото се може повече като на клиничен случай. Да разглежда мъртвите като случаи, а не като убити хора.

— Прерязани сънни артерии — каза тя. — И на двамата. — После погледна Крейн. — Видя ли какво стана?

Той поклати глава.

— Стана много бързо. Някакво оръжие… излезе от устата му…

— Спри за малко — прекъсна го Холоуей. Беше вперил очи пред себе си, без да гледа нищо.

Мелинда се намръщи. А после и тя го чу. Едно вече много познато бръмчене…

— Залегни! — изкрещя Холоуей, хвана я за ръката и я дръпна. Мелинда политна, претърколи се и си удари рамото в сваления хеликоптер. Холоуей се хвърли върху нея и я затисна. Другите залегнаха до тях на опърлената земя.

Над тях като ураган преминаха още три хеликоптера на завоевателите.

Откъм дърветата изтрещя пушката на Уей. Един от хеликоптерите се килна, разтресе се под преградния огън, откъснаха се парчета бяла материя. Холоуей изкрещя нещо, отмести се от нея — лакътят му се заби в ребрата й — и вдигна пушката си. Трите хеликоптера стреляха. Блестящи лазерни лъчи трасираха пътя към Уей между дърветата. Мелинда се сви до горещия корпус на сваления хеликоптер, Холоуей и другите започнаха да стрелят. Един от хеликоптерите се насочи към новата заплаха, без да обръща внимание на куршумите, които се забиваха в корпуса му. Земята около тях закипя. Мелинда затвори очи. Какво ли беше да умреш…

После лумна синьо-бял огън, едната страна на хеликоптера се откъсна и той се завъртя като ранен звяр, полетя надолу и разтърси земята. Другите два се отказаха от атаката над Уей, завиха и изчезнаха.

Бяха пристигнали двата „Корвина“.

Хеликоптерите се появиха пак. Но „Корвините“ бяха направили невероятно остър завой, изпълнявайки някаква маневра, хеликоптерите стреляха, пропуснаха, отново стреляха… и полетяха надолу, обвити в пламъци.

Настъпи тишина. Само в ушите на Мелинда експлозиите продължаваха да кънтят.

— Как си? — попита я Холоуей. Въпреки че чувстваше топлия му дъх върху бузата си, гласът му прозвуча слаб и далечен.

— Все това ли ще ме питаш? — озъби се тя. Гласът й не беше по-ясен от неговия. Може би тъпанчетата й бяха спукани. — Какво следва?

— Следва да се махаме оттук — каза той и се изправи. — Крейн, иди да видиш как е Уей. Останалите…

— Сър? — извика някой.

— Да? — отговори той.

— Сър! — чу се отново. Въпреки че беше замаяна, Мелинда долови облекчението в гласа. — Слава Богу, сър… Помислихме си, че… Пращаме въздушна кола.

— Благодаря — каза Холоуей. — Някакви съобщения за ситуацията?

— Нищо не съм чул, сър — отговори гласът. — Всички са изключили радиостанциите. Зная само, че завоевателите са завзели селището и че транспортирането на някои от последните групи закъснява. „Корвините“ отлетяха да осигурят защита на разузнавателните кораби.

— Добре — промърмори мрачно Холоуей и се навъси. — Да тръгваме преди да връхлетят пак. Прати някого да помогне на Крейн. — Той погледна Мелинда. — И някой да прибере едно от телата на завоевателите… най-запазеното. И оръжията им.

След три минути бяха във въздуха. Мелинда се усети, че не гледа изцапаните, покрити с прах мъже, а чувалите с трупове, нахвърляни в задната част на кораба. Войната наистина беше започнала — и тя наистина участваше в нея.

— Съжаляваш ли, че не напусна колонията? — тихо я попита Холоуей.

Мелинда се обърна към него. Студените му кафяви очи внимателно я оглеждаха. Може би се питаше дали през следващите дни ще му създава още неприятности.

— Съжалявам за всичко, което се случи — отговори тя. — Бих искала да бяхме започнали да преговаряме, вместо да стреляме.

— Опитахме се — напомни й той. — Завоевателите започнаха първи.

— Може би се страхуват от нас.

— Или просто предпочитат да стрелят вместо да преговарят — възрази Холоуей. — Има различни хора, докторе, както сред хуманоидите, така и сред нехуманоидите. За някои преговорите означават просто забавяне на решението да си вземат онова, което желаят. Сега имаме работа с такива… Е, ти си лекар и знаеш много добре, че понякога има само един начин да се спре един побеснял звяр. Той погледна към чувалите. — Да се надяваме, че политиците ще имат куража да го направят, преди да умрат и други.

По гърба й премина студена тръпка.

— Имаш предвид КИОРО.

— Адски си права — съгласи се Холоуей. — Във всеки случай не зная какво още чакат гениите от Севкоорд. Положението започва да прилича на онова, когато унищожиха „Джутланд“.

— Може би имат някакви политически съображения — каза Мелинда. Фелиан й беше разказвал за КИОРО. Беше й казал нещо… но какво?

— Ти може би знаеш повече за КИОРО от мен — изсумтя Холоуей. — Може би случилото се днес ще ги накара да си размърдат задниците и да предприемат нещо.

— Може би — съгласи се Мелинда. — Ти си в Командването на Мироопазващите сили в Доркас, нали?

— Да — каза той. — Защо? Да не искаш да постъпиш на служба?

— Не — отговори Мелинда. — Просто си помислих, че може би знаеш дали тук не се съхраняват някои компоненти на КИОРО.

Холоуей не отговори. Лицето му беше напрегнато.

— О, по дяволите — промърмори най-после той.

Сърцето на Мелинда прескочи един удар.

— Има ли все пак някакви компоненти тук?

— Не зная — отвърна Холоуей. Лицето му беше безизразно. — Командирите по места никога не знаят нищо. Но ако има, може да са само на едно място.

— В гарнизона?

— Не точно — отговори той. — Но и там, където са, е достатъчно лошо. Преди години една агенция на Севкоорд построи в хълмовете на север от селището малка автоматизирана станция за земетръсен контрол. Поне така казваха. Може обаче наистина да е склад на компоненти на КИОРО… — Той поклати глава. — Хубавото в случая е, че складът е дълбоко под земята и завоевателите вероятно няма да научат нищо за него. Лошото обаче е, че не можем да отидем до него, без на практика да се напъхаме право в ръцете им.

— Тогава какво ще правим?

— Не зная — призна Холоуей. — Но в момента това не е най-важното. Важното сега е да се окопаем и да се приготвим за онова, което завоевателите се канят да хвърлят върху нас. Ако оцелеем… е, тогава ще решаваме какво да правим.