Гордостта на завоевателите

5.

Слуховете започнаха да се разпространяват още преди да напуснат Мийс и по време на цялото десетчасово пътуване, изглежда, бяха единствената тема за разговор на борда на лайнера. На ухо се разказваха истории за внезапна активност на мироопазващата орбитална база Бриджхед. От втора и трета уста се предаваше за провеждани от правителствата на трите човешки анклава на Мийс извънредни заседания. Подхвърляха се намеци, че са сформирани и изпратени Бог знае къде специални екипи. Арик слушаше всички тези приказки и въпреки шока и мъката от неочакваното съобщение на баща си се стараеше да се владее. Питаше се как е умрял по-малкият му брат и дали тъкмо неизвестните обстоятелства са причина за суматохата и слуховете.

Когато стигна в Парламента, разбра, че за първи път слуховете не само не са преувеличени, но и че премълчават част от истината. На мястото на усмихнатите младежи, които обикновено стояха пред вратите на балконите за зрители, бяха поставени двама въоръжени и намръщени морски пехотинци от Мироопазващите сили, които внимателно провериха документите му за самоличност, два пъти ги свериха със списъците и чак тогава го пуснаха да влезе.

Арик мина по късото фоайе и излезе на балкона. Облегнат на стената, с обичайния си измамно безгрижен вид, Колчин го чакаше. Наоколо се мотаеха дузина други загрижени мъже и жени. Очевидно „Кавтроникс Индъстрийз“ не беше единствената важна фирма на Общността, представена в парламента днес.

— Радвам се да ви видя, сър — поздрави го Колчин.

— И аз се радвам — каза Арик. С периферното си зрение видя, че след поздрава на Колчин другите телохранители, изглежда, изгубиха интерес към него. — Къде е той?

— Долу — каза Колчин и посочи към предните редове.

Само една четвърт от местата бяха заети и Арик бързо разпозна бялата коса на баща си. Беше самичък. Дори от това разстояние Арик забеляза, че раменете му са отпуснати.

— Мелинда още ли я няма?

Колчин поклати глава.

— Не, но скоро ще дойде. Имала неотложна операция на Селадон и затова тръгнала с един от нашите транспортни кораби. Преди половин час пристигнала в Чередоват. Парлан ще я докара.

— Добре — кимна Арик. — Щом пристигне, я доведи. Става ли?

— Разбира се.

Когато Арик тръгна към първите редове, на трибуната беше депутатът Харли Максуел. Говореше разпалено за подготовката на Мироопазващите сили и за тяхното финансиране.

— Здравей, татко — каза Арик и седна до баща си.

— Здравей, Арик — отвърна старият Кавана, стисна ръката на сина си и направи неуспешен опит да се усмихне. — Благодаря ти, че дойде.

— Разбира се, че ще дойда — отвърна Арик и огледа лицето на баща си в притъмнената зала. Откри нови черти — на умора и тъга. Преди три седмици ги нямаше. Старецът понасяше тежко загубата. — Как си, татко?

— Не по-лошо, отколкото очакваш — отвърна баща му и направи нов безуспешен опит да се усмихне. — Тежко е, разбира се, но не можем да твърдим, че не сме допускали някой ден да се случи. Фелиан знаеше, че с униформата са свързани и рискове, и ги прие.

— Малко е да се каже, че ги прие, татко — припомни му Арик. — От седемгодишен Фелиан мечтаеше да служи в Мироопазващите сили. — През ума му мина един забравен спомен и той се усмихна. — Желаеше го точно толкова силно, колкото мразеше да работи в канцелария.

Баща му го погледна.

— Разказаха ли ти за битката?

— Да — отвърна Арик и преглътна, почувства в гърлото си внезапна буца. Фелиан щеше да му липсва много повече, отколкото желаеше да признае пред себе си. — Спомням си, как веднъж Фелиан нахлу в офиса ми и заяви, че по-скоро щял да се присъедини към пиратска банда, отколкото да се скапе като мен зад някое писалище на „Кавтроникс“. Цял час не можах да го успокоя.

— Типично за него — призна старият Кавана и поклати глава. — Странно, нали? Той мразеше канцеларската работа. Но дори и в Мироопазващите сили накрая щеше да му се наложи да я върши. Може би стана добре, че не стигна дотам.

— Може би — каза Арик и се опита да промени темата. Зад спокойните думи на баща му се оформяше един до болка познат шаблон. Подир неочакваната смърт на майка му емоционални сривове бяха измъчвали баща му месеци наред, бяха се отразили на здравето му и заплашваха да го превърнат в отшелник. Сега, пет години по-късно, Арик се страхуваше, че той още по-трудно ще понесе подобен стрес. — Какъв е този дебат долу? — попита Арик. — Нещо във връзка с инцидента ли?

— Нищо, за което да не знаеш — отвърна баща му. — Не можех да ти го съобщя в бележката, но брат ти не е загинал при злополука или незначителна престрелка. „Киншаса“ е бил унищожен в сериозно сражение. Заедно с другите сили от отряда с особено назначение на „Джутланд“.

— Унищожен е целият отряд с особено назначение?

Бащата кимна.

— Всичките осем кораба. Никой не е оцелял.

По тялото на Арик премина студена тръпка. Слуховете на борда на кораба наистина не съдържаха цялата истина. Нищо чудно, че на входа пазеха морски пехотинци.

— И къде е станало това?

— Край Доркас. Всъщност на няколко светлинни години извън системата.

— Знае ли се кой ги е разбил?

— Единственото, което знаем, е, че е някой нов — каза баща му. — От донесените от стражевия кораб данни е ясно само това. Кои са били и откъде са дошли все още не се знае.

Арик бавно пое дъх. Появила се бе съвсем нова раса, притежаваща звездолети… и вече бе пролята кръв.

— Как реагира Командването?

— Готви се за война. — Баща му посочи към трибуната. — Не бих казал, че са много разстроени от тази перспектива.

Арик се съсредоточи върху дебата.

— … и ние ще утвърдим веднъж завинаги положението си в Общността и между нехуманоидните светове — тъкмо казваше Максуел. — През последното десетилетие политиката на Северния координационен съюз бе посрещана с нескривано презрение от все повече държави-членки на Общността. Особено политиката, отнасяща се до организацията на Мироопазващите сили, които ги защитават. Крайно време е да покажем на тези критикари, че техните данъци и млади хора не потъват в някаква безсилна, раздута военна бюрокрация. Мироопазващите сили са мощни и готови да се бият. Дойде време да го докажат на практика.

Той събра бележките си и слезе от трибуната всред буря от аплодисменти.

— Ама Максуел наистина е готов да започне война — промърмори Арик.

— И не е най-фанатизираният — каза баща му. — Има една малка, но много гласовита фракция, която поддържа идеята, че Общността има нужда от силен общ враг. Нещо, което да сплоти човечеството, да накара всички да тръгнат в една посока.

— Под ръководството на Севкоорд, разбира се.

Старият Кавана вдигна рамене.

— Някои от тях искрено вярват, че това ще е за доброто на човечеството. Но не съм сигурен, че всички споделят това мнение.

— Някой спомена ли за монтиране на КИОРО?

— Още не — отговори мрачно баща му. — Но е само въпрос на време.

Арик разглеждаше профила на баща си: повехнала кожа, хлътнали очи. А спомените…

— Не искаш да се повтори миналото, нали? — каза Арик.

— За теб КИОРО е само история — въздъхна старият Кавана и посочи към партера. — Същото се отнася и за повечето хора долу. Дори мнозина от онези, които са на моята възраст и са били свидетели на събитията, познават КИОРО повече като факти и цифри от новинарските емисии, отколкото като реалност. Но аз бях там. Видях последствията.

Арик се намръщи.

— Не знаех, че си бил в Селадон.

— Не, не участвах в боя. — Баща му поклати глава. — Но бях с разчистващия екип, който се качи на борда на един от паволианските кораби.

Кораб, който обикаля като привидение…

— Било е ужасно, нали?

— Най-ужасното нещо, което съм виждал — каза Кавана. — Човек трябва да е видял пораженията със собствените си очи, за да разбере какво означава КИОРО, Арик. Паволианците знаеха, че експериментираме с оръжия с йонен лъч, и бяха сложили на петте си кораба страхотна защита: многослойно покритие от свръхплътен метал, генератори за мощно диполно поле, дори течен радиационен рефлектор. Нищо не помогна. Двадесет и пет хиляди паволианци умряха само от един взрив, убити на място. Само един взрив, обърни внимание, който премина през плътна маса от бойци, без дори да ги опърли. Зловеща работа.

Арик леко вдигна рамене. Трудно можеше да се развълнува от съдбата на нехуманоиди, загинали още преди той да е роден. Особено от съдбата на паволианци — нали те първи бяха започнали войната.

— Но това е турило край на войната — посочи той.

— О, да, наистина тури край на войната — съгласи се мрачно старият Кавана. — Но всички бяхме ужасени от мисълта, че може да тури край на всичко. Знаеш не по-зле от мен, че няма технология, която задълго да остане притежание само на една раса — нито ядрените оръжия, нито звездният двигател „Чарбриер“, нито нищо. Ако тайната на КИОРО бъде разкрита… — Той поклати глава. — Просто имахме късмет, Арик. Оръжията като КИОРО почти винаги имат двустранен ефект: равновесие на силите, когато ги притежават всички, или злоупотреба от страна на единствения притежател. В този случай не се случи нито едното, нито другото.

— Може би — промърмори колебливо Арик. Вярно, че КИОРО не беше използвано от времето на Паволианската война, но не всички бяха на мнение, че ако едно оръжие не е използвано, с него не е злоупотребявано. След използването на КИОРО в Паволианската война Севкоорд постепенно стана втори по важност в Общността. Сега едва ли бе така.

Този исторически факт сигурно не бе пропуснат от депутатите в залата.

— Според теб колко време ще мине преди някой да предложи Севкоорд да възстанови оръжието и да бъде готов да го използва?

— Мисля, че ще стане още днес. — Баща му кимна към партера.

След Максуел на трибуната се бе качил един икроманец. Покритото му с люспи крокодилско лице почти не се виждаше под церемониалния му шлем.

Арик се намръщи. Трудно беше да се определят големината и формата на тялото под пелерината и шлема, но…

— Мъж ли е?

— Мъж е — отговори мрачно старият Кавана. — Специален пратеник на Йерархията по някакъв въпрос, отнасящ се до охраняваната зона. Замести посланика веднага щом бяха информирани за атаката край Доркас.

— Ужасно — изръмжа Арик. Мъж икроманец, който надушва миризмата на конфликт. Точно каквото им трябва.

— Ще бъда кратък — каза икроманецът. Дългата му челюст мелеше чуждоземните думи, сякаш дъвчеше малки животни. — Днес чух много приказки за подготовка и политика. Това са приказки за жени. Вие сте застрашени не от някаква фракция или от нападение на пирати. Заплашва ви враг, какъвто досега не сте срещали. Използуването на сила по-малка от тази, с която разполагате, ще бъде грешка, която могат да допуснат само глупци.

— Типичен икромански такт! — промърмори Арик.

— Шт.

— На някого може да се стори, че говоря остро, но то е, защото тази опасност застрашава не само вас — продължи в същия дух икроманецът. — Ако Мироопазващите сили бъдат изтеглени от охраняваната зона, забраната, наложена с Декрета за мира върху икроманските военни съдове, прави нашите светове и народи беззащитни срещу нападения отвън. А тези нападения неминуемо ще последват. Имам предвид мрачанците — знаете техните легенди за онези, които някога преминали през техните земи, докато бягали от враг, наречен мирачеем-хайея.

Той спря и завъртя глава да огледа депутатите, шлемът му отрази светлините в залата.

— Днес тук се говори за много неща. Спомена се и за оръжието КИОРО. За него трябва да се помисли по-сериозно. Ако наистина съществуват мирачеем-хайеянци, те скоро ще ви отнемат световете, които владеете. И ако в тези светове има компоненти от оръжието КИОРО, вие ще се лишите от всякаква възможност да го използвате срещу тях. Благодаря за вниманието.

Икроманецът слезе от трибуната и се върна в ложата на наблюдателите, където седяха или клечаха останалите посланици на нехуманоидите.

— Доколкото разбирам, с това изказване въпросът за КИОРО става официална тема на дискусията — каза Арик.

— За нещастие, неговата гледна точка се споделя от мнозина — призна баща му. — За да се предотврати злоупотребата с КИОРО, компонентите му са разпръснати из цялата Общност, но това води до риска да се изгубят важни части по току-що описания начин.

— Не разбирам защо трябва да се страхуваме от изгубването на някои компоненти — отвърна Арик. — Оригиналните планове сигурно се съхраняват. Ако можем да построим едно напълно ново КИОРО, защо да не можем да произведем някоя и друга липсваща част?

— Прав си — замислено каза баща му. — Но това предполага, че оръжието е било създадено нарочно.

Арик се намръщи.

— Какво искаш да кажеш?

— Откакто възникна този въпрос, много съм мислил по него. Не забравяй, че КИОРО се появи на практика съвсем неочаквано — до неговото използване нямаше дори слухове за съществуването му. И вече тридесет и седем години никой не е успял да изработи втори действащ екземпляр. Това означава, че или Севкоорд има невероятен късмет и добра служба за сигурност, или пък че нещо от това оръжие не може да се изработи лесно.

Арик стисна зъби. В колежа Фелиан беше изчел всичко, свързано с КИОРО, което беше намерил — от историята до технологията. Навремето се беше оплаквал колко изненадващо оскъдна е съществуващата информация.

— Та какво излиза според теб? — попита той. — Че КИОРО е нехуманоидна технология, която Севкоорд е намерил скрита някъде и е разбрал как действа?

Старият Кавана се усмихна.

— Говориш, сякаш четеш някакъв лош трилър. Не, не мисля, че това е дело на нехуманоиди. Но допускам, че по време на изследователската работа е станал някакъв инцидент. Според мен е напълно възможно част от КИОРО да е плод на несполучлив експеримент, резултатът от който се е оказал по-различен от очаквания. Може дори тъкмо това да е една от причините, поради която са демонтирали оръжието. Разпръскването на отделните компоненти по най-различни планети прави по-трудно за някой крадец да открие и да идентифицира ключовите елементи.

— Но оттогава учените сигурно са анализирали цялото оръжие и вече знаят как са го създали — възрази Арик.

— Може би. Макар че от опит зная, че понякога грешките в научните експерименти не могат да се възпроизведат. Във всеки случай остава фактът, че ако някой детайл от КИОРО трудно може да се възпроизведе или е разрушен, или пък е попаднал във вражески ръце, ще имаме големи затруднения.

Арик се намръщи.

— Командването на Мироопазващите сили вероятно е мислило върху тази опасност.

— Дори и да не е, нашият икромански приятел вече им напомни.

Арик кимна. На партера към трибуната се отправяше един джаданец. Очевидно парламентът беше решил да даде думата на всички нехуманоидни наблюдатели.

— Разбра ли името на онези извънземни от легендата на мрачанеца? Аз не можах — каза Арик.

— Мирачеем-хайеянци — отвърна старият Кавана. — Това е някаква стара мрачанска фраза, която се превежда приблизително като „завоеватели без причина“. Поназнайвам малко от този език.

— „Завоеватели без причина“. Доста зловещо.

— Съгласен съм. Истинската ирония в създалото се положение е… съмнявам се колко от депутатите долу го знаят… че в началото мрачанците са наричали така хората.

По пътеката се чуха стъпки и Арик вдигна глава.

— Арик — прошепна Мелинда, стисна го за рамото, провря се пред двамата и седна от другата страна на баща си. — Здравей, татко — каза тя и го прегърна. — Как си?

— Добре — каза той и отвърна на прегръдката й. — Благодаря ти, че дойде.

— Съжалявам за закъснението — извини се тя, погледна Арик и повдигна вежди в безмълвен въпрос. Той вдигна рамене и едва забележимо поклати глава. Само времето щеше да покаже как тази нова загуба щеше да се отрази на баща им.

— По пътя Парлан ми разказа за битката — каза Мелинда. — Научиха ли кои са били?

— Още не. — Той я погледна изпитателно. — Ти как го понесе?

— Държа се — успокои го тя. — Наистина съм добре. Не се безпокой за мен. А ти как си, Арик?

— Добре съм — отвърна Арик. В собствените му уши отговорът му прозвуча по-малко убедително от този на Мелинда. Но тя винаги беше била по-добър лъжец от него. — Как мина операцията?

— Без проблеми — отвърна Мелинда с тон, който показваше, че сега това не е най-важното. — Тук случи ли се нещо ново, откакто напуснах Селадон?

— Нищо, което да ни засяга — каза баща им. — Главно скучни парламентарни речи. Дано Командването да е успяло по-добре да оползотвори времето си.

— Май е така — потвърди Мелинда. — Още преди твоето съобщение да пристигне, Командването изпрати на място доктор Хейда и още няколко специалисти от Едо. Доктор Хейда е един от най-добрите хирурзи-диагностици в Общността.

— Несъмнено е отишъл да помогне при аутопсиите. — Старият Кавана поклати глава, зареял невиждащ поглед към партера. — Имат предостатъчно трупове за аутопсия.

Пъхнатият във вътрешния джоб на Арик апарат тихо завибрира.

— Търсят ме — каза той и стана. — След минутка се връщам.

Трябваше да мине през охраняваната от морските пехотинци врата и да излезе извън екранировката на залата, за да приеме ясен сигнал.

— Ало?

— Аз съм, сър — чу се на микрофона и на екрана се появи лицето на Куин. — Командването на Мироопазващите сили е започнало да уведомява семействата на загиналите край Доркас. Това означава, че тленните останки скоро ще бъдат предадени на близките. Искате ли да се свържа и да свърша тази работа вместо вас?

Арик се намръщи. Задължението определено беше неприятно. Но беше задължение на неговото семейство, не на Куин.

— Благодаря ти, Куин. Аз ще свърша тази работа — отговори той. — С кого трябва да се свържа.

— С погребалната служба — отговори Куин. — Не зная кой е дежурен в момента.

— Ще разбера — увери го Арик. — Ти на кораба ли си?

— Да, сър. Капитан Тева казва, че сме готови да тръгнем за Ейвън веднага щом баща ви пожелае.

— Добре. Ще ти съобщим.

— Разбрано, сър.

Арик прекъсна връзката, отвори файла с телефонния указател и набра нужния номер.

— Погребална служба на Мироопазващите сили — отговори един млад сержант. — Сержант Луис.

— Аз съм Арик Кавана — представи се Арик. — Брат ми Фелиан беше капитан на „Киншаса“. Искам да уредя формалностите по прибиране на тленните останки.

— Един момент, сър.

Образът изчезна. Арик се подпря на една стена и огледа широкия салон, заобикалящ задната част на балкона. Беше почти празен. Виждаха се само обичайните туристи, които вече си отиваха, и журналистите, навъртащи се по ъглите в очакване депутатите и техните съветници да излязат от кабинетите.

— Господин Кавана? — обади се един нов глас.

Арик отново насочи вниманието си към видеотелефона. На дисплея мястото на сержант Луис беше заето от някакъв офицер.

— Да?

— Аз съм капитан Ролинс, сър — представи се офицерът. — Всички тленни останки са освободени и са върнати в родните им щати. Името на командир Кавана обаче го няма в списъците.

Арик се намръщи.

— Не разбирам.

— И аз не разбирам, сър — призна Ролинс. — Тук имаше много убити и няколко трупа още не са напълно идентифицирани. Но командир Кавана е записан като безследно изчезнал.

— Възможно ли е да не са го намерили и да е останал на мястото на сражението?

— Не е много вероятно, сър — каза Ролинс. — Предполага се, че почистващата група е прибрала всичко, което заслужава да се вземе.

Арик прехапа устна. Някой или не си беше свършил работата, или прикриваше истината. И в двата случая това не му харесваше.

— С кого трябва да говоря, за да науча нещо повече?

— Мога да ви прехвърля на вътрешното министерство, сър — предложи Ролинс. — Съмнявам се обаче, че там знаят нещо повече.

— В такъв случай не си прави труда — каза Арик. — Благодаря за помощта.

Изключи апарата и едва се сдържа да не изругае. Не стига, че беше изгубил брат си, ами сега и не можеха да се сбогуват с него, както подобава.

Обаче нямаше намерение да седи и да чака. Включи видеотелефона и набра номера на Куин.

— Слушам, сър.

— Куин, кой е най-висшият офицер от Мироопазващите сили, когото татко познава лично?

— Генерал Гарсия Алварес — бавно отговори Куин. — Мисля, че макар и бегло, баща ви се познава и с адмирал Рудзински. Когато лорд Кавана беше депутат, адмиралът осъществяваше връзката на парламента с флота.

Сега Рудзински беше главнокомандващ на флота — един от тримата командващи на Мироопазващите сили.

— Имаш ли представа къде се намира в момента Рудзински?

— Чух, че отишъл с екипа в Едо. Мога да проверя дали е още там.

— Провери — каза Арик. — След това предай на Тева да приготви кораба за отлитане.

— Слушам, сър. Тева да приготви кораба за отлитане. Да разбирам ли, че ще пътуваме за Едо?

— Правилно разбираш — мрачно каза Арик. За Едо. За да върне брат си.

Или за да научи защо не може да го върне.