Хищник

23

Когато Скарпета се съгласи да бъде консултант по проекта „Хищник“, тя не беше много ентусиазирана от идеята.

Предупреди Бентън за опасностите, опита се да го разубеди, многократно му напомняше, че на обектите в проекта не им пука дали някой е лекар, психолог или харвардски професор.

„Ще ти счупят врата или ще ти разбият главата в стената, точно както биха направили с всеки друг — му беше казала тя. — Не си мисли, че има нещо като депутатски имунитет.“

„Прекарал съм почти целия си живот сред тези хора, Кей. Такава ми е работата.“

„Но никога не си я вършил при такива условия. Не и в психиатрична клиника към престижен университет, която никога не се е занимавала с осъдени убийци. Не само си се взрял в бездната, Бентън, ами слагаш осветление и асансьор в нея.“

Скарпета чу през стената, че Роуз разговаря с някого в офиса си.

— Къде беше, за бога? — казваше Роуз.

— Кога ще направим онова кръгче с теб? — отвърна на висок глас Марино.

— Казах ти, не се качвам на това чудо. Мисля, че има някакъв проблем с телефона ти.

— Винаги съм се чудил как ли ще изглеждаш в черно кожено яке.

— Търсих те, а ти не беше в кабинета си. Или поне не ми отвори…

— Цяла сутрин не съм влизал в кабинета.

— Но индикаторът на телефона ти свети!

— Не е възможно.

— Преди няколко минути светеше.

— Проверяваш ме значи? Колко си сладка, Роуз.

Марино продължи да казва нещо с гръмовния си глас, докато Скарпета преглеждаше един имейл, който току-що беше получила от Бентън, поредната обява за набиране на доброволци, която щеше да излезе в „Бостън Глоуб“ и по интернет. Обявата гласеше:

— Хайде, върви, че доктор Скарпета те чака, а ти пак си закъснял — чу тя как Роуз нахоква Марино с твърд, но любящ глас. — Трябва да престанеш с тези внезапни изчезвания.

Скарпета дочете обявата и стигна до най-хубавата част — послеслова от Бентън:

Едрото тяло на Марино изпълни вратата.

— Какво има? — попита той.

— Затвори вратата, ако обичаш — каза Скарпета, като се пресегна към телефона.

Той я затвори и седна на един стол не точно срещу нея, а малко под ъгъл, за да не му се налага да я гледа право в очите, седнала зад огромното си бюро в своя голям кожен стол. Тя знаеше номерата му. Познаваше много добре недодяланите му манипулации. Не му харесваше да стои от другата страна на огромното й бюро, би предпочел да седят един до друг, като равни. Беше наясно с психологията на работното място, знаеше за това много повече от него.

— Изчакай само минутка — рече тя.

ДАН-ДАН-ДАН-ДАН-ДАН-ДАН… Апаратурата подаваше радиочестотни вълни за създаване на магнитно поле, което да повиши енергията на протоните.

В лабораторията за магнитно-резонансна томография сканираха структурата на поредния така наречен „нормален“ мозък.

— Толкова ли е лошо времето при теб? — долетя гласът на Скарпета по телефона.

Доктор Лейн натисна бутона на интеркома:

— Всичко наред ли е? — попита тя най-новия обект в проекта „Хищник“.

Той твърдеше, че е нормален. Но сигурно не беше. Нямаше и представа, че идеята е да се сравни неговият мозък с този на убиец.

— Не знам — отговори нормалният с несигурен глас.

— Засега не е толкова зле — отвърна Бентън на Скарпета по телефона. — Ако пак не се забавиш. Но казват, че утре вечер ще се влоши чувствително… Нищо не чувам, по дяволите! — каза той гневно.

Връзката беше лоша. Понякога телефонът му дори не звънеше тук и той беше разсеян, ядосан и уморен. Сканирането не вървеше добре. Днес нищо не вървеше добре. Доктор Лейн беше унила. Джош седеше пред монитора отегчен.

— Нямам големи надежди за този — обърна се доктор Лейн към Бентън. — Дори с тапи за уши.

Вече двама от нормалните контролни обекти отказаха да бъдат сканирани, защото страдат от клаустрофобия — подробност, която бяха пропуснали да споменат при одобряването им за участие в проекта. Сега пък този се оплакваше от шума, казваше, че приличал на звука от електрически бас китари в ада. Поне имаше въображение.

— Ще ти се обадя преди да излетя — каза Скарпета. — Обявата изглежда добре, доколкото това е възможно.

— Благодаря за ентусиазма. Ще ни трябва широк отзвук. Жертвите тук се увеличават. Сигурно има нещо фобично във въздуха. А за капак долу-горе всеки трети изобщо не е нормален.

— И аз не съм сигурна вече кое е нормално.

Бентън закри с ръка другото си ухо и започна да се разхожда с надеждата да намери по-подходящо място, за да чува по-добре. — Опасявам се, че имаме тежък случай, Кей. Чака ни много работа.

— Как сте там вътре? Добре ли сте? — попита доктор Лейн по интеркома.

— Не, не съм — отвърна обектът.

— Винаги става така, когато решим да сме заедно — каза Скарпета на фона на шум, който сега наподобяваше бързи удари на чук по дърво. — Ще помогна с каквото мога.

— Наистина ще полудея тук — долетя гласът на нормалния обект.

— Нищо няма да излезе — каза Бентън, като гледаше през плексигласовата преграда към нормалния обект в другия край на магнита.

Той неистово въртеше залепената си глава.

— Сюзън? — погледна я Бентън.

— Да, знам — каза доктор Лейн. — Ще трябва отново да го наглася.

— Успех. Мисля, че с този бяхме дотук — отвърна Бентън.

— Заличил е маркера — каза Джош, като вдигна поглед от екрана.

— Добре, спокойно — обърна се доктор Лейн към нормалния контролен обект. — Ще спрем дотук. Сега ще дойда и ще ви извадя оттам.

— Съжалявам, човече, не мога да го понеса това — прозвуча напрегнатият глас на обекта.

— Жалко. Още един сдаде багажа — каза Бентън на Скарпета по телефона, докато наблюдаваше как доктор Лейн отива при магнита, за да освободи поредния им провал. — Прекарах два часа да изследвам този тип и сега нищо, чао-чао. Тръгва си. Джош? — обърна се той към техника. — Обади се да му извикат такси.

Черната кожа поскърцваше, докато Марино се наместваше по-удобно в рокерските си одежди. Надминаваше себе си в своите усилия да покаже колко е спокоен, отпуснат на стола с изпружени напред крака.

— Каква обява? — попита той, когато Скарпета затвори телефона.

— За един нов проект, с който се е захванал.

— Хм. Какъв проект? — каза той, сякаш подозираше нещо.

— Едно невропсихологично изследване. Как мозъците на различните хора обработват различната информация, нещо такова.

— Аха. Хубаво обяснение. Вероятно същото, което използват и пред репортерите, едно нищо не значещо изречение. За какво искаше да ме видиш?

— Получи ли съобщенията ми? От неделя вечерта до сега съм ти оставила четири.

— Получих ги.

— Нямаше да е зле да ми отговориш.

— Не си казала, че е 911.

Това беше кодът, който използваха в годините на пейджърите и сега с мобилните телефони — защото не бяха много сигурни. Луси използваше скремблери15 и бог знае още какво за сигурността на комуникациите и нямаше проблем да се оставят гласови съобщения.

— Не казвам, че е 911, когато е телефонно съобщение — поясни тя. — Как да го направя? След сигнала да кажа „девет–едно–едно“ ли?

— Имах предвид, че не си казала, че е спешно. За какво става въпрос?

— Върза ми тенекия. Имахме уговорка да прегледаме случая Суифт, помниш ли?

Беше приготвила и вечеря в негова чест, но не го спомена.

— Имах работа, пътувах.

— Имаш ли нещо против да ми кажеш къде си бил и какво си правил?

— Карах новия си мотор.

— Цели два дни? И не си спирал да заредиш? Или да отидеш до тоалетната? Не намери време дори за едно обаждане?

Тя се облегна на големия кожен стол зад огромното бюро и се почувства малка, докато го гледаше.

— Просто ми играеш контра — каза тя. — Това е всичко.

— Защо трябва да ти давам отчет какво правя?

— Ако не за друго, защото съм шеф на отдела по криминалистика и съдебна медицина.

— Аз пък съм главен следовател, което спада към отдел тренировки и специални операции. Така че на практика съм подчинен на Луси, а не на теб.

— Луси не ти е началник.

— Май е по-добре да поговориш с нея за това.

— Разследванията са към отдела по криминалистика и съдебна медицина. Ти не си специален агент, Марино. Моят отдел ти плаща заплатата. На практика. — Идеше й да го разкъса на парчета, а знаеше, че не бива.

Той я гледаше с широкото си грубо лице, а огромните му дебели пръсти барабаняха по облегалката за ръцете. После кръстоса крака и започна да люлее горния крак в огромен ботуш „Харли Дейвидсън“.

— Задачата ти е да ми помагаш при моята работа — каза тя. — Ти си човекът, на когото разчитам най-много.

— По-добре обсъди това с Луси. — Той бавно барабанеше с пръсти по облегалката и люлееше крака си, а суровите му очи гледаха покрай нея. — Значи от мен се очаква да ти казвам всичко, а ти не ми казваш нищо. Правиш каквото си искаш и въобще не смяташ, че ми дължиш обяснение. Седя тук и те слушам как ме лъжеш, сякаш съм пълен идиот и няма да разбера. Не ми казваш нищо, освен ако не ти изнася.

— Аз не работя за теб, Марино — не успя да се сдържи тя. — Тъкмо обратното.

— Нима?

Лицето му почервеня, той се наведе към огромното й бюро и каза:

— Питай Луси. Тя притежава това проклето място. Тя плаща заплатите на всички. Питай я.

— Не е нужно да казвам, че не си присъствал на повечето от нашите обсъждания на случая Суифт — тя смени тона в опит да прекъсне назряващия двубой.

— Защо да си правя труда? Аз съм човекът с информацията.

— Надявахме се да я споделиш с нас. Всички работим заедно по този случай.

— Да, бе. Без майтап. Всички са заедно във всичко. Каквото е мое, вече е публично достояние. Сезонът е открит за старите ми случаи, за възстановките ми. Издаваш каквото ти скимне и не ти пука как се чувствам.

— Не е вярно. По-добре се успокой. Не искам да си докараш някой инфаркт.

— Чу ли за вчерашната възстановка? Откъде според теб я е взел? Той се рови във файловете ни.

— Не е възможно. Хартиените копия са заключени. Електронните копия са абсолютно недостъпни. А що се отнася до вчерашната възстановка, признавам, че ми изглеждаше много позната…

— Позната, друг път! Абсолютно същата е.

— Марино, случаят беше и в новините. Всъщност още можеш да го изтеглиш от интернет. Проверих.

Огромното му зачервено лице я гледаше така враждебно, че й се стори чак чуждо.

— Може ли да поговорим поне за минутка за Джони Суифт? — попита тя меко.

— Казвай какво те интересува — отвърна той мрачно.

— Не съм сигурна за версията с грабежа като мотив. Имало ли е обир или не?

— Нищо ценно не липсва от къщата, но има една шибания с кредитната карта.

— Каква шибания с кредитната карта?

— Седмицата след смъртта му някой е изтеглил общо две хиляди и петстотин долара в брой. На пет пъти по петстотин долара от пет различни банкомата в района на Холивуд.

— Проследихте ли ги?

Марино сви рамене и каза:

— Да. До различни паркинги, в различни дни, по различно време, всичко е различно, освен сумата. Винаги лимита от петстотин долара. Докато компанията, издала кредитната карта, уведоми Джони Суифт, а той вече е бил мъртъв, че има необичайно движение по сметката му, тегленията спрели.

— А записите от охранителните камери? Някакъв шанс човекът да е заснет?

— При никой от банкоматите, където е теглил, не е имало камера. Човекът е знаел какво прави, вероятно не му е било за първи път.

— Лоръл знаел ли е ПИН-кода на картата?

— Джони още не е можел да шофира заради операцията. Затова Лоръл е правел всичко, включително тегленето на пари.

— Някой друг знаел ли е кода?

— Не, доколкото ни е известно.

— Нещата определено не са в негова полза — каза Скарпета.

— Е, не мисля, че е пречукал брат си, за да му вземе кредитната карта.

— Убиват хора и за много по-малко.

— Мисля, че в случая е замесен трети човек, може би някой, с когото Джони Суифт се е забъркал по някакъв начин. Може би този някой току-що го е убил и е чул, че Лоръл се прибира с колата. Скрил се е, което обяснява защо пушката все още е била на пода. И когато Лоръл е избягал от къщата, този тип е взел пушката и е духнал.

— А защо пушката въобще е била на пода?

— Може би тъкмо е нагласял сцената да изглежда като самоубийство и Лоръл го е прекъснал.

— Да разбирам ли, че според теб това несъмнено е убийство?

— А според теб не е ли?

— Не знам, просто питам.

Марино обходи кабинета с поглед, плъзна го по отрупаното с папки и хартии бюро. Погледна я сурово, с очи, от които би се уплашила, ако не беше виждала в тях несигурност и болка така често в миналото. Може би сега изглеждаше различен и чужд само защото вече бръснеше оредяващата си коса и носеше диамантена обеца на ухото. Тренираше във фитнес залата с маниакална настървеност и изглеждаше по-як от всякога.

— Ще съм ти благодарен, ако прегледаш възстановките ми — каза той. — Всичко, което съм измислил, е на диска. Бих искал да ги прегледаш внимателно. Така и така ще седиш в самолета, без да има какво да правиш.

— Може и да намеря какво да правя — опита се да го подразни тя, да го ободри малко.

Не стана.

— Роуз ги качи всичките на диск, като се започне от първата миналата година, всичко е в папката. В запечатан плик — и той посочи папката на бюрото й. — Пъхни го в лаптопа си и му хвърли един поглед. Онази с куршума със следи от мрежа за прозорци също е там. Това лъжливо копеле! Кълна се, че аз пръв съм я разработил.

— Пусни едно търсене по интернет за междинни мишени при стрелба и ти гарантирам, че ще намериш случаи и оръжейни тестове, при които куршумът е минал през мрежа за прозорци — каза тя. — Боя се, че вече не са останали много нови или лични неща.

— Той е само един лабораторен плъх, който допреди година е живял в микроскоп. Няма откъде да знае това, за което пише. Няма начин. Всичко е заради случилото се при възстановката „Ферма за трупове“16. Поне можеше да си честна за това.

— Прав си — каза тя. — Трябваше да ти кажа, че спрях да преглеждам възстановките ти след този случай. Всички спряхме. Трябваше да седнем и да поговорим, но ти беше толкова ядосан и агресивен, че никой не искаше да се разправя с теб.

— Може би ако те бяха натопили, както натопиха мен, ти също щеше да си ядосана и агресивна.

— Джо не присъства на „Ферма за трупове“, дори не е бил в Ноксвил по това време — припомни му тя. — Така че обясни ми, моля те, как е могъл да пъхне спринцовката в джоба на мъртвеца?

— Това полево упражнение целеше да изправи студентите пред истински труп, разлагащ се във Фермата за трупове, за да видим дали ще успеят да преодолеят фактора „повръщане“ и да вземат някои веществени доказателства. Мръсната спринцовка не беше сред тях. Той я е подхвърлил, за да ме унищожи.

— Не всеки си е поставил за цел да те унищожи.

— Ако не ме е натопил, тогава защо момичето не изпълни заканата си да ни съди? Защото беше блъф, затова. Оказа се, че шибаната спринцовка не е била заразена със СПИН, нали, дори никога не е била използвана. Малко недоглеждане от страна на копелето.

Тя стана от бюрото.

— По-важното е какво да правя с теб — каза и щракна ключалките на куфарчето си.

— Не аз съм човекът с тайните — отвърна той, като я гледаше.

— Пълен си с тайни. През по-голямата част от времето не знам нито къде си, нито какво правиш.

Тя взе сакото си от закачалката на гърба на вратата. Той я проследи с очи. Вече не барабанеше по облегалката. Чу се скърцане на кожа, докато ставаше от стола.

— Бентън сигурно се чувства много важен, като работи с всички онези харвардски светила — подметна той не за първи път. — Онези велики учени с техните тайни.

Тя го погледна странно, с ръка на дръжката на вратата. Може би и нея я хващаше параноята.

— Така е. Сигурно е вълнуващ този негов проект. Но ако питаш мен, с радост ще ти кажа да не си пилееш времето.

Не беше възможно да намеква за „Хищник“.

— Да не говорим за пилеенето на пари — отвърна той. — Пари, които със сигурност могат да се похарчат къде-къде по-добре. А що се отнася до мен, изобщо не мога да смеля мисълта, че толкова пари и внимание се отделят за онези отрепки.

Никой не знаеше за „Хищник“, освен научния екип, президентът на болницата, защитната комисия и някои вишестоящи администратори в затворническата система. Дори нормалните обекти в проекта не знаеха името или целта му. Марино не би могъл да знае, освен ако не се беше добрал някакси до пощата й или до хартиените копия, които тя държеше заключени в чекмеджетата на бюрото си. За пръв път й хрумна, че ако някой беше пробил нивата на защита, това можеше да е той.

— За какво говориш? — попита тя тихо.

— Може би трябва да си по-бдителна, като препращаш файлове, да внимаваш да няма нищо прикачено към тях — отвърна той.

— Да препращам какви файлове?

— Бележките, които си записала след първата си среща с контето Дейв, за онова разтърсено бебе, за което той иска всички да повярват, че е било нещастен случай.

— Не съм ти препращала никакви бележки.

— Напротив. Изпратила си ги миналия петък, но така се случи, че аз ги отворих чак след като те видях в неделя. Бележките са били явно случайно прикачени към един имейл от Бентън за теб, който със сигурност не е трябвало да видя.

— Не съм ти ги пращала — настоя тя с нарастваща тревога в гласа. — Нищо не съм ти пращала.

— Може би е станало неволно. Странно как лъжите лъсват рано или късно — отбеляза той, когато на вратата леко се почука.

— Затова ли не дойде вкъщи в неделя вечерта? Затова ли не се появи на срещата с Дейв вчера сутринта?

— Извинете ме — каза Роуз като влезе в стаята. — Мисля, че някой от вас двамата трябва да се заеме с това.

— Можеше да кажеш нещо, да ми дадеш възможност да се защитя — упрекна го Скарпета. — Може да не ти казвам винаги всичко, но не лъжа.

— Лъжата чрез премълчаване си е пак лъжа.

— Извинете — опита Роуз отново да им привлече вниманието.

— „Хищник“ — каза Марино на Скарпета. — Виж как ще звучи тази лъжа.

— Госпожа Симистър — прекъсна ги Роуз на висок глас. — Жената от църквата, която се обади преди известно време. Извинявайте, но ми изглежда спешно.

Марино не направи ни най-малко движение към телефона, сякаш да напомни на Скарпета, че не работи за нея и че може сама да вдигне слушалката.

— О, за бога! — изропта тя, връщайки се към бюрото си. — Свържи ме.