Хищник

2

В скенерната зала Бентън Уесли наблюдаваше своя пациент през плексигласова преграда. Светлината приглушено падаше над плота, обикалящ цялата зала, работеха множество видеомонитори, а ръчният му часовник беше оставен върху куфарчето. Беше му студено. След няколко часа в лабораторията за мозъчни изследвания дори костите му бяха изстинали, или поне така се чувстваше.

Пациентът беше заведен с идентификационен номер, но имаше име. Казваше се Базил Дженрет — леко неспокоен и много умен тридесет и три годишен маниакален убиец. Бентън избягваше термина „сериен убиец“. Беше изтъркан от употреба и не вършеше никаква работа, освен да намекне, че посоченият е убил трима или повече души в даден период от време. Думата „сериен“ означаваше нещо, което се повтаря епизодично. Тя не даваше никаква информация за мотивите или психичното състояние на насилника, а когато Базил Дженрет е тръгнал да убива, той е бил вманиачен. Не е можел да спре.

И сега изследваха мозъка му в скенер за магнитен резонанс с мощност 3 тесла, с магнитно поле шейсет хиляди пъти по-силно от земното, за да видят дали има нещо особено в структурата и дейността на неговото сиво и бяло вещество, което да ги доближи до отговор на въпроса „защо?“. По време на медицинските интервюта Бентън многократно го беше питал „защо?“.

При досегашните изследвания структурата на мозъка на Базил Дженрет не показа нищо особено, ако не се брои едно малко нарушение в задния дял на малкия мозък, приблизително шестмилиметрова киста, която вероятно влияеше леко на равновесието му, но нищо друго. Не, проблемът не беше в структурата. Проблемът беше в работата на мозъка. Там нещо не беше наред. Защото в противен случай Базил нямаше да е сега тук като обект в проекта „Хищник“, а и вероятно нямаше да се съгласи да участва. За него всичко беше игра, беше по-умен от Айнщайн и си мислеше, че е най-надареният човек на света. Нито за миг не беше изпитал угризение за извършеното и съвсем искрено заявяваше, че ще убие и други жени, ако му се удаде възможност. За жалост Базил беше приятен тип.

Двамата надзиратели в скенерната зала изглеждаха ту объркани, ту любопитни, докато надничаха през стъклото към двуметровия корпус на магнита. Те носеха униформи, но не и пистолети. В залата не се допускаха оръжия. Вътре не биваше да има нищо метално, включително белезници и вериги, затова Базил беше привързан за китките и глезените само с пластмасови колани и слушаше стържещите ритмични звуци на машината, които наподобяваха музика от ада, сякаш някой свиреше по жици с високо напрежение — или поне Бентън така си го представяше.

— Сега внимавайте, следват цветни фигури. Искам само да ми кажете какъв цвят е фигурата — прозвуча по интеркома гласът на невропсихолога доктор Сюзън Лейн. — Не, господин Дженрет, моля, не кимайте с глава. Лепенката е на брадичката ви, за да ви напомня да не мърдате.

— Десет–четири — долетя гласът на Базил по интеркома.

Беше осем и половина вечерта и Бентън се чувстваше неспокоен. Така беше от месеци, но не защото се безпокоеше, че злодеите като Базил Дженрет изведнъж ще се развилнеят из „Маклийн“ и ще изпоколят всички наоколо, а от мисълта, че проектът е обречен на провал, че е загуба на отпуснатите пари и глупаво разхищение на ценно време. „Маклийн“ беше филиал на Харвардското медицинско училище, и нито болницата, нито университетът гледаха благосклонно на провалите.

— Не се притеснявайте, ако не се справите с всички — каза доктор Лейн по интеркома. — Не очакваме сто процента успех.

— Зелен, червен, син, червен, син, зелен — изпълваше залата увереният глас на Базил.

Един от сътрудниците в проекта отбелязваше резултатите в информационна бланка, докато техник асистент проверяваше образите на своя видеомонитор.

Доктор Лейн отново натисна бутона на интеркома:

— Господин Дженрет? Справяте се чудесно. Виждате ли всичко добре?

— Десет–четири.

— Чудесно. Всеки път когато видите този черен екран, стойте мирно и неподвижно. Не говорете, само гледайте бялата точка на екрана.

— Десет–четири.

Тя пусна бутона и се обърна към Бентън:

— Какъв е този полицейски жаргон2?

— Бил е полицай. Вероятно затова не е имал проблем да вкара жертвите си в колата.

— Доктор Уесли? — рече сътрудникът, завъртайки се на стола си. — За вас е. Детектив Тръш.

Бентън взе слушалката.

— Какво има? — попита той.

Тръш беше детектив от отдел „Убийства“ към масачузетската щатска полиция.

— Дано не си мислил да си лягаш рано. Чу ли за тялото, намерено тази сутрин до Уолдън Понд?

— Не. Прекарах целия ден тук.

— Бяла жена, неидентифицирана, на неопределена възраст. Може би към четиридесетте. Застреляна в главата, гилзата от пушката е завряна в задника й.

— За пръв път чувам.

— Вече й е направена аутопсия, но реших, че може да искаш да хвърлиш един поглед. Не изглежда като обикновен случай.

— Ще свърша тук след по-малко от час — рече Бентън.

— Добре, ще се видим в моргата.

В къщата беше тихо и спокойно, но Кей Скарпета нервно обикаляше от стая в стая и светваше всички лампи по пътя си. Ослушваше се за шум от мотор или кола, чакаше Марино. А той закъсняваше и не беше отвърнал на обажданията й.

Нервна и притеснена, тя отново провери дали алармата е включена и дали светят външните прожекторни — лампи. После се спря пред видеодисплея на телефона в кухнята, за да се увери, че камерите от всички страни на къщата функционират нормално. На видеодисплея къщата й беше потънала в сенки, а тъмните образи на цитрусови дървета, палми и хибискуси леко се поклащаха от вятъра. Пристанището зад плувния басейн и водният канал изглеждаха като черна долина, осеяна с размътените отблясъци от лампите покрай морската дига. Скарпета се върна при печката и разбърка доматения сос с гъби, който къкреше в меден тиган. След това провери тестото и прясната моцарела, оставени в захлупени купи до мивката.

Беше почти девет, а Марино трябваше да е тук преди два часа. Следващият ден беше запълнен с различни случаи, а имаше и часове, така че едва ли щеше да й остане време да се занимава с него. Почувства се изиграна. Край. Дотук с неговите номера. През последните три часа беше работила нонстоп върху случая Джони Суифт, а Марино дори не си направи труда да се появи. Заболя я, а после се ядоса. По-лесно беше да се ядоса.

И така ядосана влезе в хола, като продължаваше да се ослушва за мотор или кола, продължаваше да го чака. После взе от дивана една „Ремингтън Мърийн Магнум“, дванадесети калибър, и седна. Никелираната пушка лежеше тежко в скута й. Тя пъхна едно малко ключе в спусъчния механизъм и го завъртя надясно, освобождавайки предпазителя. После дръпна затвора назад, за да се увери, че магазинът е празен.