Хищник

31

Бентън седеше в своя кабинет на приземния етаж в Лабораторията за мозъчни изследвания, една от няколкото съвременни сгради, разположени върху двеста тридесет и седем акра земя, където имаше още красиви едновековни постройки от тухла и аспид, плодни дръвчета и изкуствени езера. За разлика от повечето кабинети в „Маклийн“, неговият нямаше хубава гледка — точно под прозореца му се намираше паркингът за инвалиди, следваше шосе, а отвъд него поле, пренаселено с канадски гъски.

Кабинетът му беше малък, претрупан с документи и книги, и се намираше в средата на Н-образната лаборатория. Във всеки от ъглите й беше разположен по един скенер за магнитен резонанс, а общото им електромагнитно поле беше достатъчно силно, за да извади влак от релсите. Бентън беше единственият съдебен психолог, чийто кабинет се намираше в лабораторията, защото трябваше да е винаги на разположение на учените, работещи по проекта „Хищник“.

Звънна на координатора.

— Обади ли се вече най-новият ни нормален обект? — попита той, като гледаше през прозореца как две гъски се клатят по шосето. — Кени Джампър?

— Изчакайте, може би е той. — И после: — Доктор Уесли? На линията е.

— Ало — каза Бентън. — Здравей, Кени. Доктор Уесли е. Как си днес?

— Долу-горе.

— Май си настинал.

— Може би е от алергията. Погалих една котка.

— Ще ти задам още няколко въпроса, Кени — каза Бентън, като гледаше един формуляр за вторично телефонно проучване.

— Нали вече отговорих на въпросите ви.

— Тези са други. Рутинни въпроси, които задаваме на всички участници в изследването.

— Добре.

— Първо, откъде се обаждаш? — попита Бентън.

— От автомат. Не можете вие да ми звъните, трябва аз да ви се обадя.

— Нямаш ли телефон там където си отседнал?

— Както вече ви казах, при един приятел съм, тук в Уолтъм, а той няма телефон.

— Добре. Искам сега да уточним някои неща, които ми каза вчера, Кени. Не си женен?

— Да.

— На двадесет и четири години?

— Да.

— Бял?

— Да.

— Кени, левичар ли си или десничар?

— Десничар. Нямам шофьорска книжка, ако ви трябва документ за самоличност.

— Няма проблем — отвърна Бентън. — Не е задължителен.

Не само не беше задължителен, а напротив — ако поискаше документ за самоличност или снимаше пациентите, или пък се опиташе да докаже самоличността им по какъвто и да е начин, нарушаваше разпоредбите за конфиденциалност на здравната информация. Бентън продължи с въпросите от формуляра — дали носи чене или скоби на зъбите, дали има имплантирани органи, метални протези или скоби и как се издържа. След това се заинтересува дали има други алергии, освен към котки, някакви дихателни или други здравословни проблеми, дали някога е претърпявал травми по главата, дали страда от пристъпи на агресивност към себе си или околните и дали в момента ходи на терапия, или е пуснат под гаранция. Естествено, отговорът на всички тези въпроси беше отрицателен. Над една трета от хората, които кандидатстваха за нормални контролни обекти по проекта, биваха елиминирани, защото бяха всичко друго, но не и нормални. Но поне засега Кени даваше надежди.

— Как ще опишете своята консумация на алкохол през последния месец? — продължи Бентън по въпросника, като мразеше всяка минута от тази дейност.

Телефонните проучвания бяха досадно и отегчително занимание. Но ако не ги правеше сам, накрая пак щеше да се озове на телефона, защото не се доверяваше на информацията, събрана от асистентите или друг неквалифициран персонал. Нямаше голяма полза да вземеш някой случаен потенциален обект и след безброй часове ценно време на персонала, прекарано в сканиране, диагностични интервюта, неврокогнитивни тестове, магнитно-резонансна томография и лабораторна работа, да откриеш, че е неподходящ, неуравновесен или направо опасен.

— Ами от време на време по някоя бира — отговори Кени. — Аз не пия много. Не пуша. Кога мога да започна? В обявата пише, че давате по осемстотин долара и плащате таксито. Нямам кола, така че няма как да се придвижа, а и парите няма да са ми излишни.

— Какво ще кажеш да дойдеш този петък? В два следобед. Удобно ли ти е?

— За онова с магнита ли?

— Да. За скенера.

— Не, не мога. В четвъртък в пет. Тогава ми е удобно.

— Така да бъде. Четвъртък в пет — каза Бентън и го записа.

— И да ми пратите такси.

Бентън потвърди, че ще изпратят такси, и попита за адреса, след което много се учуди от отговора на Кени. Той му каза да изпратят таксито до погребално бюро „Алфа и Омега“ в Еверет — за такова погребално бюро Бентън никога не беше чувал, и то в не особено приятен квартал в предградията на Бостън.

— Защо до погребално бюро? — попита Бентън, като почукваше с молива върху формуляра.

— Близо е до мястото, където съм отседнал. И има телефонен автомат.

— Кени, искам да ми се обадиш утре, за да потвърдиш, че ще дойдеш на другия ден, четвъртък в пет. Става ли?

— Става. Ще ви се обадя от този същия автомат.

Уесли затвори телефона и се обади на „Справки“, за да провери има ли наистина погребално бюро в Еверет, наречено „Алфа и Омега“. Оказа се, че има. Обади се там и му казаха да изчака, като го оставиха да слуша песента „Причината“ на рок групата „Хубастанк“.

„Причината за какво? — помисли си той нервно. — Да умреш?“

— Бентън?

Той вдигна поглед и видя доктор Лейн, застанала на вратата с папка в ръка.

— Здравей — каза той и затвори телефона.

— Имам новини за приятелчето ти Базил Дженрет. — Лейн го наблюдаваше внимателно. — Изглеждаш напрегнат.

— А кога не съм бил? Готов ли е вече анализът?

— Иди си вкъщи, Бентън. Изглеждаш преуморен.

— По-скоро претоварен. Стоя до късно. Кажи ми как работи умът на нашето приятелче Базил. Тръпна да узная — рече Бентън.

Тя му подаде неговото копие от структурния и функционален анализ и започна да обяснява:

— Повишена активност на амигдалата като реакция на афективни стимули. Особено лица, ясни или замаскирани, които изразяват страх или въобще някаква негативна емоция.

— Това с лицата продължава да е интересен въпрос — отбеляза Бентън. — Може в крайна сметка да ни каже нещо за това как подбират жертвите си. Изражението на нечие лице, което ние приемаме като изненада или любопитство, те може би приемат като гняв или страх. И това ги отприщва.

— Доста обезпокоително, като се замислиш.

— Трябва да задълбая по-усилено в тази част, когато разговарям с тях. Ще започна с него.

После отвори едно чекмедже и извади шишенце аспирин.

— Дай да видим — каза доктор Лейн, като разгръщаше доклада. — По време на задачата с ефекта на Струп е имал намалена активност в предната част на ядрото в задната и в подвидовата област, съпътствана от повишена дорзолатерална активност на предния челен дял на главния мозък.

— Дай по същество, Сюзън. Имам ужасно главоболие.

След което изсипа три аспирина в ръката си и ги глътна без вода.

— Как го правиш това, за бога?

— Свикнал съм.

— Казано най-общо, резултатите показват аномалия при връзките във фронтално-лимбичните структури, което предполага аномално потискане на реакциите, дължащо се най-вероятно на нарушение в множество фронтално-обработвани процеси.

— Което означава, че има проблем с осъзнаването и контрола на своето поведение — заключи Бентън. — Това често се наблюдава при нашите многоуважаеми гости от „Бътлър“. Може ли да е признак за биполярно разстройство?

— Определено. Както и за редица други психични разстройства.

— Извинявай за момент — каза Бентън, вдигна телефона и набра номера на координатора.

— Можеш ли да погледнеш справката и да ми кажеш от кой номер се е обадил Кени Джампър?

— Няма идентификация.

— Хм — рече Бентън — мислех, че като се обаждаш от автомат, номерът се изписва.

— Всъщност току-що говорих по телефона с „Бътлър“ — каза доктор Лейн. — Изглежда Базил не е много добре. Искал да те види.

Беше пет и половина следобед и паркингът на лабораторията към Центъра по съдебна медицина в окръг Броуърд беше почти празен. Служителите, особено не медиците, рядко оставаха в моргата след работно време.

Сградата се намираше на Тридесет и първо авеню, насред сравнително неразработена земя, гъсто осеяна с палми, дъбови и иглолистни дървета, като тук-там имаше и подвижни къщи. Едноетажната постройка беше в типичния за южна Флорида архитектурен стил от гипсова мазилка и коралов камък. Зад нея минаваше тесен канал с леко солена вода, където комарите бяха истинска напаст, а понякога се разхождаха и алигатори. До моргата се намираше местната „Пожарна и спасителна служба“, чиито служители нямаха шанс да забравят къде се озоваваха пациентите им, които не са извадили късмет.

Дъждът беше почти спрял и навсякъде имаше локви, докато Скарпета и Джо вървяха към един сребрист „Хамър Н2“, който не беше неин избор, но вършеше добра работа при местопрестъпления на неравен терен, а също така побираше и обемистото оборудване. Луси обичаше хамърите, а Скарпета винаги се притесняваше къде ще ги паркира.

— Не мога да разбера как някой ще ти влезе в къщата с пушка в ръка посред бял ден — каза Джо, който не беше спрял да го повтаря през последния един час. — Трябва да има начин да разберем дали е била рязана.

— Ако цевта не е заглаждана след рязането, може да останат следи по капачката — отвърна Скарпета.

— Но ако няма следи, това не означава, че не е рязана.

— Така е.

— Защото може да е загладил рязаната цев. Ако случаят е такъв, няма начин да разберем, без да намерим оръжието. Дванадесети калибър. Поне това знаем.

Знаеха го от четириделната пластмасова капачка „Пауър Пистън“ за пушка „Ремингтън“, която Скарпета беше извадила от разбитата глава на Даги Симистър. Освен този факт, имаше още само няколко, които можеше да заяви със сигурност, като например естеството на нападението над госпожа Симистър, което се оказа различно от общоприетото. И да не беше застреляна, имаше голяма вероятност пак да умре. Скарпета беше почти убедена, че госпожа Симистър е била в безсъзнание, когато убиецът е пъхнал цевта в устата й и е натиснал спусъка. Но не й беше лесно да стигне до това заключение.

Масивните отворени рани по главата понякога скриваха по-малки наранявания, получени преди фаталната травма, поради което нерядко в съдебната патология се налагаше да се използва пластична хирургия. Скарпета беше направила всичко по силите си, за да възстанови възможно най-пълно главата на госпожа Симистър, като нагласи парчетата кости и скалп, както вероятно са били, и обръсна косата. Това, което откри, беше разкъсване в задната част на главата и фрактура на черепа. Мястото на удара обясняваше субдуралния хематом в един пласт под твърдата мозъчна обвивка, който беше останал сравнително незасегнат от изстрела.

Ако се окажеше, че петната по килима до прозореца в спалнята на госпожа Симистър са от нейната кръв, тогава най-вероятно това беше мястото, където е била нападната първоначално, което би обяснило боклучетата и синкавите нишки по дланите й. Била е ударена силно изотзад, с тъп предмет, и е паднала на колене. Тогава нападателят я е вдигнал, с всичките й четиридесет килограма, и я е сложил на леглото.

— Искам да кажа, че не е трудно да пренесеш рязана пушка в раница например — рече Джо.

Скарпета насочи дистанционното към хамъра, отключи вратите и уморено отвърна:

— Не е точно така.

Джо я изморяваше. С всеки изминал ден ставаше все по-досаден.

— Дори ако отрежеш тридесет или даже четиридесет и пет сантиметра от цевта и петнадесет от приклада — отбеляза тя, — пак ще ти остане цев с дължина поне четиридесет и пет сантиметра. При положение че говорим за автоматично оръжие.

Замисли се за големия черен сак, който носеше инспекторът по цитрусите.

— А ако говорим за пушка тип „помпа“, най-вероятно ще е още по-дълга.

— Широка чанта, тогава.

Тя отново се замисли за инспектора и за дългата плодоберачка, която беше разглобил и прибрал в черния сак. Беше виждала инспектори по цитрусите и преди, но досега не беше забелязвала да ползват плодоберачки. Обикновено се задоволяваха да огледат тези плодове, които можеха да достигнат.

— Обзалагам се, че е имал чанта — каза Джо.

— Не знам — отвърна тя, като едва се сдържаше да не му кресне да млъкне.

По време на цялата аутопсия той не престана да разсъждава на глас, да изказва предположения или направо компетентно мнение и тя едва успяваше да се съсредоточи. Сякаш чувстваше необходимост да обявява на всеослушание всяко действие, което извършва, и всяка бележка, която записва в протокола. Изглежда за него беше важно да й съобщи колко тежи всеки от органите на госпожа Симистър, както и да я осведоми за своето заключение кога за последен път е яла госпожа Симистър, базирано на частично смлените месо и зеленчуци в стомаха й. Погрижи се Скарпета да чуе хрущящия звук на натрупания калций, когато сряза със скалпела частично запушените коронарни артерии, и обяви, че може би атеросклерозата я е убила.

Ха-ха! Много смешно.

Е, какво пък, на госпожа Симистър и без друго не й е оставал много живот. Имала е проблеми със сърцето, срастване на белите дробове, вероятно от прекарана пневмония, а мозъкът й беше частично атрофирал, така че сигурно страдаше и от Алцхаймер.

„Ако ще те убиват — бе казал Джо, — защо пък да не си в лошо здраве.“

— Мисля, че я е ударил с приклада на пушката — продължаваше да разсъждава той. — Нали се сещаш, ето така.

И той замахна с приклада на въображаема пушка към въображаема глава.

— Била е малко над метър и петдесет — развиваше Джо своя сценарий. — Така че, за да я удари по главата с приклада на пушка, която тежи близо три килограма, ако приемем, че не е била рязана, е трябвало да е доста силен и значително по-висок от нея.

— Изобщо не можем да твърдим това — отвърна Скарпета, като потегли от паркинга. — Много зависи от неговото положение спрямо нейното. Много зависи от доста неща. А и не знаем дали е била ударена с пушката. Нито пък дали убиецът е бил мъж. Трябва да си по-внимателен, Джо.

— За кое?

— В ентусиазма си да пресъздадеш точно как и защо е умряла рискуваш да смесиш предположенията с истината и да превърнеш фактите в измислица. Това не ти е някаква възстановка. Това е истински човек, който наистина е мъртъв.

— Няма нищо лошо в творческото мислене — каза Джо, загледан право напред, а тънката му уста и острата брадичка придобиха вида, който винаги показваше, че се чувства несправедливо унизен.

— Творческото мислене е положително качество — отвърна тя. — То би трябвало да ни насочва къде и какво да търсим, а не да ни подтиква да хореографираме пресъздаването на престъпления, каквито гледаме по филмите и телевизията.