Хищник

34

Базил отново се усмихна.

— Не открих нищо за убийство — му казваше Бентън, — но преди две години и половина една жена и дъщеря й са изчезнали от магазин за коледни играчки.

— Не ви ли казах? — рече Базил с усмивка.

— Не ми спомена за изчезнали хора или за нечия дъщеря.

— Не ми дават пощата.

— Проверявам въпроса, Базил.

— Нали щяхте да го проверите преди седмица. Искам си пощата. Искам я днес. Престанаха да ми я дават веднага след онова скарване.

— Когато се ядоса на Джеф и го нарече „чичо Рем“ ли?

— И заради това не си получавам пощата. Мисля, че плюе в храната ми. Искам си цялата поща, всичко старо, което се е насъбрало вече цял месец. А после може да ме преместите в друга килия.

— Това не мога да го направя, Базил. За твое добро е.

— Май не ви интересува — рече Базил.

— А ако ти обещая, че ще си получиш цялата поща до края на деня?

— Най-добре удръжте обещанието си, защото в противен случай това ще е краят на нашия приятен разговор за коледния магазин. Нещо взе да ми писва този ваш научен проект.

— Единственият коледен магазин, който можах да открия, беше в Лае Олас, на плажа — продължи Бентън. — На четиринадесети юли Флори Куинси и нейната седемнадесетгодишна дъщеря Хелън изчезнали. Това говори ли ти нещо, Базил?

— Не помня имена.

— Опиши ми какво си спомняш за коледния магазин.

— Елхи с лампички, влакчета и украшения навсякъде — отвърна Базил, като вече не се усмихваше. — Вече ви разказах всичко това. Искам да знам какво намерихте вътре в мозъка ми. Видяхте ли образите им? — попита той, като посочи главата си. — Тук можете да видите всичко, което искате да знаете. А сега ми губите времето. Искам си пощата, по дяволите!

— Нали ти обещах.

— Имаше и един голям куфар отзад. Беше много тъпо. Накарах я да го отвори, а вътре имаше от онези сувенири, дето колекционерите ги събират, направени в Германия, в изрисувани дървени кутийки. Хензел и Гретел, кученцето Снупи, Червената шапчица. Тя ги държеше заключени, защото бяха много скъпи, а аз я попитах: „За какво, по дяволите? Който иска да ги вземе, просто трябва да открадне куфара. Наистина ли мислиш, че като си ги заключила там, който е решил няма да ги открадне?“

Той млъкна и се загледа в бетонната стена.

— За какво още разговаря с нея, преди да я убиеш?

— Казах й „Свършено е с теб, кучко“.

— В кой момент разговаря с нея за куфара в склада?

— Не съм разговарял.

— Но нали току-що каза, че…

— Не съм казал, че съм разговарял с нея за куфара — избухна Базил. — Трябва да ми назначите лечение. Защо не ми дадете нещо? Не мога да спя. Не ме свърта на едно място.

Искам да изчукам всичко наоколо, а после се депресирам и не мога да стана от леглото. Искам си пощата.

— Колко пъти на ден мастурбираш? — попита Бентън.

— Шест или седем. Понякога десет.

— Повече от обикновено.

— А после ние с вас си поговорихме онази нощ и друго не съм правил. Станах от леглото само за да се изпикая, почти не съм ял, не съм се къпал даже. Знам къде е тя — каза ни в клин, ни в ръкав той. — Донесете ми пощата.

— Госпожа Куинси ли?

— Нали ме виждате, тук съм — рече той, като се отпусна на стола. — Какво имам да губя? Кое би ме мотивирало да постъпя правилно? Някоя и друга услуга, малко специално отношение, може би съдействие. Искам си шибаната поща.

Бентън стана и отвори вратата. После каза на Джеф да отиде в пощенското отделение и да види какво става с пощата на Базил. По изражението му разбра, че той прекрасно знаеше какво става с пощата на Базил и въобще не беше доволен, че ще трябва да свърши нещо, от което животът на Базил можеше да стане по-приятен. Значи сигурно беше вярно. Не му даваха пощата.

— Моля те, направи го — обърна се Бентън към Джеф. — Важно е.

Джеф кимна и тръгна. Бентън затвори вратата и седна обратно на масата.

Петнадесет минути по-късно Бентън и Базил привършваха своя разговор, който представляваше една голяма каша от дезинформация и заплетени игрички. Бентън беше раздразнен. Но не го показваше и почувства облекчение, когато видя Джеф.

— Пощата ти ще те чака на леглото, когато се прибереш — каза Джеф от вратата, като гледаше Базил със строг и студен поглед.

— Имай късмет да си ми откраднал списанията.

— Никой не се интересува от тъпите ти риболовни списания. Извинете, доктор Уесли. — А на Базил каза: — Има четири такива на леглото ти.

Базил хвърли въображаема въдица.

— Ех, изпуснах я — каза той. — Винаги е най-голямата. Като дете баща ми ме водеше за риба. Когато не беше зает да бие майка ми.

— Предупреждавам те — рече Джеф. — Казвам го и пред доктор Уесли. Заядеш ли се още веднъж с мен, Дженрет, пощата и риболовните списания няма да са единственият ти проблем.

— Виждате ли — обърна се Базил към Бентън. — За това говоря. Вижте как се отнасят тук с мен.