Игра на нерви

17

Изтръпвам от страх, но веднага скачам на крака.

— Бягайте оттук, докато можете!

Те свалят превръзките от очите си и мигат объркано срещу светлината. Вратата, през която току-що са влезли, сама се затваря.

Втурвам се към тях и соча към вратата.

— Бягайте!

Те поглеждат ту към мен, ту към вратата, която междувременно щраква. Мики и Тай, които са се надигнали от местата си, вероятно за да ми попречат да избягам, сядат обратно със самодоволни изражения.

Сидни премигва дезориентирано, както никога досега. Объркването й преминава в шок, когато вижда пистолета в ръката ми.

— Нали не е истински?

Скривам го зад гърба си.

— Не знам.

Томи оглежда стаята със смесица от отвращение и любопитство. После се обръща към мен и поклаща глава, стиснал устни, сякаш иска да каже: „Нали те предупредих“. Другите играчи остават по местата си. Някои дъвчат пуканки и ни гледат, като че ли сме следващото шоу.

Сид пристъпва напред, приближава се на няколко сантиметра от мен и вперва очи в моите.

— Ти отиде твърде далеч. Как можа да не се откажеш, след като те накараха да халюцинираш, че вдишваш въглероден оксид? Мамка му, Вий!

Тя ме хваща за ръката и ме повлича към вратата, от която току-що са дошли.

Влача се след надменната й фигура.

— Какво видя? Показаха ли молбите ми да се обадите на 911 или решихте, че и това е част от халюцинацията?

Тя почуква на вратата, без да ми обръща внимание.

— Добре, пуснете ни вече.

Екраните светват и изписукват и тя поглежда към най-близкия. Слагам ръка на гърба й, за да я подготвя за предстоящото съобщение.

ВРАТИТЕ СА ЗАКЛЮЧЕНИ С ТАЙМЕР И НЕ МОГАТ ДА СЕ ОТВОРЯТ ПРЕЗ СЛЕДВАЩИТЕ 30 МИНУТИ, ОСВЕН, РАЗБИРА СЕ, ПРИ ИЗВЪНРЕДНА СИТУАЦИЯ.

ИГРАЧИТЕ ЩЕ ВИ ПОКАЖАТ КЪДЕ СА НАПИТКИТЕ.

ЧУВСТВАЙТЕ СЕ КАТО У ДОМА СИ!

Сидни удря по стената.

— Не искам да се чувствам като у дома си! И не ви ли се струва, че тези пистолети са извънредна ситуация! — Тя се опитва да впие пръсти в почти невидимия процеп на вратата, но без полза. Изтичва при основната врата и пробва дръжката. Щом установява, че и тя не работи, започва да удря и крещи: — Казахте, че Вий не е издържала и двамата с Томи трябва да дойдем да я вземем. Ето, дойдохме. Сега ни пуснете или ще се обадя на баща си. Той е адвокат.

Мики се изсмива и пита другите дали искат бира. На минаване покрай нас се поклаща, все едно ходи на високи токчета.

Сид вади телефона си и изругава, като вижда, че няма обхват. Идва при мен в средата на стаята.

— Дай ми твоя.

Гърдите ме стягат. Това е моето последствие. Не беше достатъчно, че се изложих на опасност и подлудих родителите си. Играят си с чувството ми за вина, което не е трудно, когато имаш срещу себе си козирог, а и моето беше на ръба още преди кръга за големите награди. Не мога да понеса мисълта, че заради мен приятелите ми се озоваха в ад, който дори не разбират. Ако нещо им се случи…

Увесвам глава.

— Никой телефон не работи, никой няма да бъде спасен, никой никого не може да съди. Не и докато забавляваме Наблюдателите. А сега раздадоха на всички оръжия и ни пуснаха обучителен филм. Много съжалявам, че ви забърках в това.

Томи с каменно изражение изкрещява на Иън, който се е надигнал от канапето:

— Ти си виновен, кучи сине! — И прави крачка към него.

Иън държи пистолета до себе си, но очите му пламват.

— Не се приближавай повече.

Хвърлям се пред Томи и протягам ръка.

— Не гледаш ли предаването? Докато сме тук, имаме късмет, че Иън ни пази.

Томи изпухтява и ме избутва настрани.

— Ти на това пазене ли му викаш? Та ти изобщо нямаше да си тук, ако не беше той.

Натискам с ръка гърдите му. За мое учудване те са твърди, също като на Иън.

— Никой не ме е заставил, като е насочил пистолет в главата ми. Поне засега. Иън е жертва на тази ужасна игра също като мен. А сега, за съжаление, и вие със Сидни. 0, боже, как ми се иска да не бяхте идвали.

Сидни слага ръце на кръста като в първо действие, втора сцена.

— Малко е късно за това.

— Защо не се обадихте в полицията, щом сте искали да ми помогнете?

Тя въздъхва отчаяно.

— Полицията? За някаква си игра? Всички знаят, че това е хореография.

Мой ред е да се отчая.

— Ти вярваш ли в това?

Поглеждам към Томи. Той би трябвало да знае по-добре.

Бузите му са пламнали.

— В кръга в Колорадо ги накараха да скочат с парашути и всичките се отвориха. Изкуствено ти насаждат страх.

— Повярвай, изкуствено насаденият страх изглежда също толкова истински, колкото органичния. Измамиха всички ни.

Той ме заобикаля и се приближава към Иън.

— Е, и партньорът ти не помогна особено. Той е една интернет курва. Намерих няколко отвратителни сайта със снимки, за които съм убеден, че са негови. Изчакай само да ги пусна в софтуер за разпознаване. — Той вади телефона си и се обръща към мен. — Ето, ще ти покажа.

Посягам към телефона.

— Мислех, че нямаш обхват. Обади се веднага на 911!

Мики и Тай скачат от местата си. Томи притиска телефона към гърдите си, а очите му изскачат.

— Нямам. Свалих клипа по-рано.

Той цъква на файла и вдига екрана пред лицето ми.

Вратът на Иън е целият почервенял.

— Това са глупости!

Започва зле осветено видео на няколко души почти без дрехи, които се борят или нещо подобно. Аз го отблъсквам.

— Не е моментът за откачени клипове.

Томи не го спира.

— Трябва да видиш с кого си се съюзила и на кого се доверяваш.

Мики се изсмива и поглежда над облегалката си.

— Какъв е проблемът? Малката Вий се възмущава на порното?

Екраните на стените изписукват и привличат погледите на всички ни.

ДОСТАТЪЧНО ПРИКАЗКИ. ЕТО И СЛЕДВАЩАТА ВИ ЗАДАЧА: ВСЕКИ ДА НАСОЧИ ПИСТОЛЕТА СИ ИЛИ КЪМ ЖЕРТВАТА, КОЯТО Е ИЗБРАЛ, ИЛИ КЪМ ЕДИН ОТ НОВОДОШЛИТЕ.

Токчетата на Сидни отскачат на два сантиметра от пода.

— Какво…

От устата ми се изтръгва вик. Имам чувството, че цялата ми кръв се е изпарила. Така ли ще умра? Или ще стана причина за смъртта на приятелите си? Това ли иска да види публиката? В гърлото ми е заседнала буца. Защо не останах след пиесата да поздравя мама и татко? Всяка свястна дъщеря би го направила.

Мики и Тай се обръщат, подпират се на облегалките си и се прицелват. Тя държи оръжието с две ръце, той с една — твърдо и уверено. Дулата са насочени към двама ни с Иън като немигащи очи.

Самюъл си поема дълбоко въздух и вдига пистолета си.

— Съжалявам, Вий. Но обещавам да не натискам спусъка.

— Това много ме успокоява.

Гласът ми се е повишил с една октава. Обмислям да се скрия в банята заедно с приятелите си, но вратата й не се заключва.

— Вдигни пистолета — казва Тай на Даниела.

Тя скръства ръце пред гърдите си.

— Не знам. Започвам да се плаша.

Той стисва зъби.

— Имах по-добро мнение за теб.

Тя бавно се обръща към нас, прехапала устни, после вдига оръжието с две ръце — една на дръжката и една под цевта. Благодарение на филма поне знам кое как се нарича. Това ли ще бъде последното нещо, което ще науча в живота си?

Даниела изхленчва и избърсва буза в рамото си. От треперливите й движения гривните й не спират да дрънчат и коремът ми още повече се свива.

— И така става — казва Тай.

Мики прошепва нещо в ухото на Джен и лекичко го захапва. Джен въздъхва и също вдига пистолета. Още едно дуло към мен, още едно към Иън.

Обръщам се към него. На врата му пулсира изпъкнала вена. Той бавно вдига пистолета си и го насочва срещу Тай.

В стаята е толкова тихо, че чувам бръмченето на лампите.

Иска ми се да се свлека върху килима, колкото и да е противен, но трябва да мисля.

— Сидни и Томи, това не е ваша битка. Отидете там — казвам аз, като им посочвам основната врата.

Заобикалям масата, за да стигна до канапето си, което е от другата страна. Те обаче ме следват.

Обръщам се.

— Не. Само ще дадете на тези изроди по-голяма мишена. Знам, че сте достатъчно умни да го разберете.

Томи се навежда и прошепва:

— Освен това сме достатъчно умни да се обадим в полицията, преди да тръгнем за насам. Скоро ще стигнат и до този етаж. Трябва само да печелим време.

Иде ми да запея от облекчение. Дали водещите го чуха? Не съм сигурна дали това би било добре или зле.

— Трябваше да се сетя — прошепвам аз. — Ти си невероятен, Томи. А сега, моля те, отидете там. Обещавам да видя всички клипове, след като се измъкнем оттук.

Той хваща Сидни за ръката и се опитва да я отдалечи, но разбира се, безуспешно. Тя се отскубва и слага ръце на раменете ми, сякаш не забелязва насочените срещу себе си дула.

Очите й са влажни, но гримът й е безупречен.

— Вий, макар да се държа като кучка и половина тази вечер, аз дойдох да ти помогна, а не да се крия в ъгъла.

— Знаеш ли какво, Сид? Права си. Бях ужасна. Все някак ще ти се реванширам. Но ако настина искаш да ми помогнеш, моля те, стой настрани. Сериозно. Моля те, моля те, моля те, заради мен.

Тя не помръдва. Как да я накарам да помисли за себе си, когато е твърдо решена да не се откъсва от мен?

Осветлението започва да отслабва.

Избутвам я към вратата.

— Върви, преди да са угасили лампите и да се озовеш под кръстосан огън. Тогава няма да помогнеш на никого.

Сидни трепери, но не мога да кажа дали от страх или безсилие. Накрая разумът надделява и тя се отдалечава. Томи тръгва след нея, като поглежда през рамо към двама ни с Иън.

Отправям се към канапето, като по пътя се удрям в глупавата масичка и я залюлявам. Самюъл протяга свободната си ръка да я спре, без да сваля насочения си към мен пистолет. Вместо да седна, аз се скривам зад канапето и приклякам, като подпирам пистолета си върху облегалката също като останалите. Меката възглавница сигурно няма да спре куршум, но се чувствам по-добре зад този щит. Прицелвам се в Мики, която се ухилва и също се прицелва в мен. Не мога да повярвам, че държа оръжие, насочено към друго човешко същество.

Иън все още стои в средата на стаята. Когато притъмнява още повече, той заобикаля масичката и заема позиция зад канапето на Самюъл. Защо не ми хрумна да кажа на Томи и Сидни да се скрият тук, за да имат поне някакво прикритие? За пореден път тази вечер предадох хората, на които държа. Приятелите ми изглеждат толкова уязвими, сгушени до вратата.

Въпреки че по-скоро биха умрели, отколкото да признаят, че двамата с Иън сме постъпили хитро, двете двойки от другата страна на масичката също стават от местата си и приклякат зад канапетата. Убедена съм, че и Самюел би искал да се скрие зад своето, но тъй като Иън вече е там, той бързо заобикаля и отива при Даниела и Тай. И така, сега сме като две армии, петима срещу двама, прицелили оръжия над канапетата през масичката за кафе.

Отнело ни е само минута да заемем позиции, но явно търпението на ИГРА НА НЕРВИ се е изчерпало, защото писукането започва отново.

ДРЪПНЕТЕ ЧУКЧЕТАТА НА ПИСТОЛЕТИТЕ СИ.

На екраните се появява анимирана демонстрация, в случай че сме забравили наученото от филма. Коремът ми се свива. Напрягам мускули, за да спра треперенето на краката си.

— Наистина ли мислите, че това ще ви се размине? Ако тези пистолети са заредени и някой бъде прострелян, това ще сложи край на играта завинаги.

НЕ Е КРАЯТ, А РЕКЛАМА.

Думите проблясват на екрана в другия край на стаята, към който гледаме двамата с Иън, но не и на този отдясно. Сидни и Томи се обръщат натам, за да го прочетат, но според мен не успяват.

— Шегувате ли се? — обръщам се аз отново към камерата. — Дори никой да не ви открие, кой ще иска да играе след подобен случай?

Другите играчи изглеждат озадачени. Нима и екранът, към който гледат те, също не работи?

Насреща бързо се изписва:

ХОРАТА, КОИТО ОБИЧАТ ДА ПЕЧЕЛЯТ, ВИНАГИ ЩЕ ИГРАЯТ.

Едно тъмно кътче на съзнанието ми знае, че са прави, колкото и да не ми се ще. Достатъчно доказателство е какво направих аз тази вечер с надеждата да спечеля стипендия за дизайнерския колеж.

Щом не мога да въздействам на ИГРА НА НЕРВИ, може би ще успея да подтикна другите участници към малко здравомислие. Те вероятно вече смятат, че съм се побъркала, след като чуха само моите реплики в последния разговор.

— Хайде бе, хора, нека прекратим това. Те искат да се изпозастреляме помежду си. За реклама. Мислите, че преувеличавам ли? Погледнете килима по средата, под масата. Това е канал. Знаете ли за какво е? За да може стаята да се измие с маркуч. От кръвта ни.

Мики се изсмива.

— Не, за да се измие пикнята на бебетата като теб, които се подмокрят.

Тя прокарва пръст по пистолета и се чува силно щракване. Джен затваря очи, после ги отваря, отклонява поглед от мен и също дръпва чукчето. После Тай. И Иън. Щрак, щрак, щрак.

Тай повдига вежди към Даниела.

— Какво чакаш?

— Заредени ли са? — извиква тя.

А ТИ КАК МИСЛИШ?

Отново работят всички екрани. Дали е имало съобщения, които другите са видели, а аз не?

Раменете на Джен се тресат.

— Нямам никакъв опит с оръжия. Ами ако гръмне?

Тай се намръщва.

— Няма, ако не дръпнеш спусъка, тъпачке. Като издърпаш чукчето, само преминаваш на единична стрелба.

— Което е проблем единствено ако има истински куршум — добавя Самюъл.

Нима той още вярва, че тези пистолети не са смъртоносни? А какво ли мисли публиката? Полицията още не е нахлула да ни спаси. Наистина ли всички смятат, че това е една голяма игра на пейнтбол? Че всички ще си тръгнем оттук само с по няколко синини? Някои от зрителите са садисти, на които им се иска всичко това да е наистина. Но поне приятелите ми би трябвало да ни гледат с ужас. И безсилие, защото никой не знае къде сме.

Не помня какво се казваше във филма за единичната стрелба и патроните в пълнителя, но знам, че дръпването на чукчето е още една крачка към истинския изстрел. Даниела също го осъзнава. По бузите й се стича спирала. В крайна сметка обаче страхът да не се окаже следващата жертва надделява и тя също дърпа чукчето.

— Вий? — пита Иън.

Чувствам се по същия начин като Даниела; изобщо не желая да докосвам чукчето и да насочвам това нещо. От друга страна, ако нещата отидат на зле, трябва да мога да се защитя. Себе си и приятелите си. С притаен дъх натискам с палец издатината в задната част на пистолета. Щрак.

Горната устна на Мики е добила блясък, който допреди малко липсваше. Чудесно. Червен воал замъглява зрението ми.

— Колко дълго трябва да стоим така? — изписква Джен, но не получава отговор.

— Казаха само да дръпнем ударниците, не колко дълго да ги оставим така. Изпълнихме тази част от предизвикателството, така че хайде сега да върнем ударниците и да оставим оръжията, преди да се е случила някоя глупост.

Самюъл кимва. Ще ми се да каже нещо, но той мълчи.

Всички гледаме към екраните в очакване ИГРА НА НЕРВИ да се намеси.

Иън се фокусира върху играчите от другата страна на масата:

— Какво ще кажете да броя до три и едновременно да върнем ударниците? Да спрем, преди да сме стигнали до точка, от която няма връщане назад. — Той си поема въздух. — Едно.

Джен повдига вежди към Мики, която не откъсва по-

— Две.

По гърба ми се стича пот. В стаята е тихо. Няма нито музика, нито дори скърцане от стол.

Иън вдишва дълбоко. Дали с него ще сме единствените, които ще върнат ударниците на оръжията си? Дишането ми е станало толкова плитко, че ми се струва, че всеки миг ще изгубя съзнание.

— Три.

Палецът ми се плъзва към чукчето, но преди да го щракна, целият свят притъмнява. Лампите в стаята угасват. Включват се мигащи стробоскопи. Чуват се писъци. И изстрели.