Игра на нерви

5

Две минути след като изпращам съгласието си, от ИГРА НА НЕРВИ ми отговарят с описание на първото предизвикателство на живо. Докато чета съобщението, дишането ми се учестява. Инстинктивно отдръпвам телефона от Томи.

ДОБРЕ ДОШЛА В КРЪГОВЕТЕ НА ЖИВО, ВИЙ!

ЩЕ ИМАШ ВЪЗМОЖНОСТТА ДА СПЕЧЕЛИШ КУП СТРАХОТНИ НАГРАДИ. А ЗА ПАРТНЬОР СМЕ ТИ ИЗБРАЛИ ЧОВЕК, КОГОТО ВЕЧЕ ПОЗНАВАШ —

ИЪН!

Ще ми партнира онзи сладък тип от кафенето? Не е зле.

ЕТО И ЕЛЕМЕНТИТЕ НА ПЪРВОТО ТИ ПРЕДИЗВИКАТЕЛСТВО.

ЗАРЕЖИ ГАДЖЕТО.

На екрана се появява снимката на Томи. Хм, може би проучванията им не са толкова задълбочени, колкото се опасявах. Но гадже или не, идеята да отида без неофициалния си партньор силно ме притеснява.

• СВАЛИ И ЗАРЕДИ ПРИКАЧЕНОТО ПРИЛОЖЕНИЕ. ТО ЩЕ ТИ ОСИГУРИ БЪРЗ ДОСТЪП ДО ИГРАТА.

• СРЕЩНИ СЕ С ИЪН В „ПАСИФИКА БОУЛИНГ СЛЕД 25 МИНУТИ.

• ВЛЕЗ ВЪТРЕ И ПОМОЛИ ДЕСЕТ МОМЧЕТА ЗА ПРЕЗЕРВАТИВ.

• ИЗЛЕЗ С ИЪН, КАТО ПЕЕШ ПЪРВИЯ СТИХ НА ПЕСЕНТА ПО-ДОЛУ.

Заради малката вероятност да се окажа амиш или привърженик на други нетрадиционни убеждения, ми дават текста на една песен за секс, която върви по двайсет пъти на ден по радиото. Добре де, повечето песни по радиото са за секс, но тази е най-образната.

Томи се обляга на стената.

— Е, какво е?

— Предизвикателство с Иън.

— Той ли ще ти партнира? — На последната дума гласът му пресеква.

— Съжалявам. Трябваше да бъда в екип с теб. Колко жалко, че не кандидатства.

Той отмества поглед и преглъща.

— Какво е предизвикателството?

— Не знам дали ми е позволено да кажа.

— Формално погледнато, не съм нито от публиката, нито Наблюдател. Освен това никой няма да разбере.

Казвам му.

Изражението му е безстрастно, но в очите му се чете твърдост.

— Добре, нека поне да дойда с теб. Би било лудост да се срещаш сама с него.

— Налага се.

Показвам му телефона си.

Той стисва зъби, както когато мис Сантана — преподавателката ни по драматично изкуство, се опита да отреже бюджета му за декори.

— Прекалено си умна за това.

— Няма да ходя никъде сама с него. Залата за боулинг е обществено място.

Томи вади собствения си телефон.

— Ще се запиша за Наблюдател.

— Не е нужно да харчиш пари, за да ме пазиш.

Той вдига рамене.

— Бездруго щях да се запиша. Не изпитвам особен интерес към актьорските купони.

— Сигурен ли си? Матю е намислил да добави допълнителна съставка в пунша.

Мис Сантана не блести със способностите си на надзирател, пък и ми се струва, че Томи може да се забавлява добре, ако се поотпусне.

Той въздъхва.

— Но бъди предпазлива. Обещаваш ли?

— Стига ти да обещаеш да се запишеш само като онлайн Наблюдател, а не на живо, защото иначе ще ме дисквалифицират.

— Разбрахме се — кимва той. — Не забравяй, че можеш да се откажеш във всеки един момент.

— Естествено. В мига, в който нещо ми прозвучи съмнително, се махам оттам…

На лицето му за кратко се изписва надежда или съмнение, но нямам време да определя кое от двете. Бързо отивам до колата си и проверявам указанията за пътя, които са ми изпратили заедно с инструкциите за предизвикателството. Свалям и приложението. Жалко, че Томи не може да дойде с мен, за да обсъдим стратегията ми. Но пък предизвикателството изглежда доста ясно. Разбира се, това с водата също звучеше така. При спомена за студената блуза, залепена за гърдите ми, гърбът ми потреперва.

Опитвам се да отвлека мислите си от предстоящата мисия, като си пускам хип-хоп. От това обаче само пулсът ми се ускорява. Двайсет минути по-късно спирам на паркинг, пълен с луксозни джипове и миниванове. Иън стои до вратата и пристъпва от крак на крак. Хе. Справедливо е този път той да почака.

Оглеждам се за Наблюдатели. Не трябва ли да има такива, които да ни записват? Може би тепърва пътуват насам. Няма обаче причина да не сляза и да не поздравя партньора си. Когато стигам при него, виждам на вратата табелка с надпис: ДОБРЕ ДОШЛИ, ОБРЕЧЕНИ НА ЧИСТОТА.[2]

— Току-що предизвикателството стана по-трудно — отбелязвам аз.

Той свива рамене, все едно го е очаквал.

— Не забравяй, че условието е да поискаме, не да чакаме отговор.

Защо не ми хрумна този ъгъл? Ще трябва да играя по-добре, ако искам да спечеля нещо тази вечер.

— Много съобразително.

Той почуква значката ми на Джими Картър.

— Веднъж го видях на едно събитие на „Подслон за човечеството“.

Брей, момче, което забелязва аксесоари и помага на бездомните? Ето, Томи нямаше за какво да се притеснява.

— Колко дълго ще чакаме Наблюдателите? — питам аз.

— Защо да ги чакаме? Можем сами да заснемем всичко. Приложението включва линк за видеочат.

Поглеждам телефона си, на който сега се вижда малкият символ на ИГРА НА НЕРВИ в центъра на сектора за любими приложения. Следвам инструкциите и пускам програмата, която показва моето предизвикателство и бутон за видеочат с малък статус: ЗАДАЧАТА ОЩЕ НЕ Е ЗАПОЧНАЛА.

— Камерата на телефона ми не става за нищо — казвам аз.

— Не се притеснявай. Можеш само да отвориш линка, за да предава звук за всеки случай. За основния клип ще използваме моя телефон. Какво ще кажеш първо аз да те снимам, преди да сме ги вбесили докрай, а после ти мен?

Благодаря му, признателна за загрижеността, но потръпвам при мисълта какво ли значи да ги вбесим.

Покрай нас минават момиче с розови бузи и гаджето й и влизат вътре. Кискат се и се държат за ръце, а свенливите им погледи показват, че още дори не са се целунали за първи път. В сравнение с тях се чувствам светска дама, въпреки че и аз не съм стигала много отвъд етапа на целуването.

Раменете ми се сковават.

— Чувствам се като кретен. Тези хлапета ще помислят, че им се подиграваме. Не го заслужават.

Иън си поема дълбоко въздух, загледан вътре в залата. После написва нещо на телефона си. След минута четене заявява:

— Изследванията върху програмите за въздържание показват, че най-успешни са тези, които не отричат правилата на безопасния секс. Така че присъстващите трябва да са наясно с презервативите. Ако ли не, значи им правим услуга.

Поклащам глава.

— Страхотно оправдание.

— Виж, това е просто тъпо предизвикателство. Може би ще им се стори забавно. Ние ще ги питаме любезно, нали така?

Хора на нашата възраст би трябвало да могат да понесат двама идиоти, които молят наред за презерватив. Никого няма да обидим. А кой знае, може да са чували за ИГРА НА НЕРВИ и да се посмеят заедно с нас. Да стане голям майтап.

— Готова ли си?

Кимам, като се опитвам да се убедя в това.

Влизаме по облятата във флуоресцентна светлина алея и ни заливат вълни от викове, смях и миризма на пържени картофи и лак за дърво. Залата е пълна с десетки тийнейджъри, съпровождани от няколко възрастни. По стените висят транспаранти с надписи: „Запазете най-хубавото за брака!“ и „Мигът не е добър съветник“.

Сърцето ми пулсира като бас китара; не, по-скоро като банджо. Иън ме хваща за ръката, което не ме успокоява, въпреки че кожата му е топла и гладка. В далечния край на бара за закуски мигат и бръмчат няколко видеоигри. Пред тях стоят пет широкоплещести момчета, хванали джойстикове с формата на пистолети. Ще изкарам половината си квота, ако попитам всеки от тях, и при това никой друг няма да чуе. Кимам към тях и Иън ме повежда натам.

Когато стигаме при тях, Иън пуска видеопредаването. Високият рус младеж с къса коса, който стои най-близо до мен, повдига вежди.

Леко кашлям и казвам:

— Извинете. Да ви се намира един излишен презерватив?

Той слага ръце на кръста и изпъчва гърди.

— Моля?

— Търся презерватив — казвам аз по-силно. — Имате ли?

— Не е смешно.

Една точка. Пристъпвам към къдрокосия му приятел.

— Можете ли да ми услужите с един презерватив?

Все едно е нещо, което ще върна след употреба. Пълна отврат.

— Изчезвай — намръщва се той.

— Не и докато не питам и приятеля ви. — Насочвам се към ниското момче, което хапе устните си. — Имате ли презерватив?

Преди да успее да отговори нещо, питам и момчетата с джойстиковете-пистолети. И двамата ги насочват към мен, а в този момент ударът на топката в кеглите проехтява във въздуха като изстрел. Аз подскачам. Иън слага ръка под кръста ми, което, кълна се, ме пронизва като ток, колкото и да съм притеснена.

— Все пак благодаря.

Задъхана се отправям към друга групичка.

На една маса седят три момчета и две момичета и пият безалкохолни. Без да съм си съставила план за действие, потупвам по рамото първия. Когато се обръща към мен, дъхът ми спира. Това е Джак, по когото приятелката ми Юли си пада от месеци. Присъствието му тук май обяснява защо не стигна доникъде с него. Мисля, че е приятел с Томи във видеоклуба. О, господи, дано да се сети, че участвам в ИГРА НА НЕРВИ. Някак си обаче подозирам, че Бог няма да застане на моя страна в това безумие.

Изтривам длани в полата си.

— Хм, здрасти, Джак. Чудех се дали можеш да ми дадеш, хм, един презерватив?

Лицето му става аленочервено.

— Защо ме питаш?

Мъча се да не заплача.

— Много съжалявам.

Не е против правилата да се извиня, нали?

Той се взира в мен с присвити очи и поклаща глава.

Иън ме хваща за ръката и ме повлича към друга маса.

— Не се замисляй. Почти свърши.

Прав е. Бързо задавам въпроса на още две момчета, без да чакам отговор. Едното се изправя и застава пред мен.

— Не е смешно. Мисля, че трябва да напуснете.

Чувствам се като изрод, но все пак преминаваме към

момичетата до тях. Не са направили нищо, с което да заслужат подобен тормоз. С треперещи ръце взимам телефона от Иън.

— Бъди внимателен с тях.

Той се обръща към момичето с няколко пласта син грим на очите.

— Случайно да носите презерватив? Не че ще го използвате.

— Разкарай се, задник!

Нима й е позволено да използва такива думи?

— Ами вие? — пита той другото момиче. Тя изкрещява „не“ и двамата бързо се отдалечаваме от масата.

Осем точки за мен, две за Иън.

Приближаваме се към друга смесена групичка. Джак продължава да ме гледа намръщено от масата си. Аз избягвам погледа му и повтарям бързо молбата си към още две момчета; едното е същото, което по-рано видяхме да влиза с приятелката си в залата. Тя стиска ръката му и ни гледа с ужасено изражение. Дали успях да съсипя срещата им? Изстрелвам нескопосано извинение и взимам телефона от Иън. Станаха десет. Защо не изпитвам никакъв ентусиазъм? Иска ми се само да изкрещя на всички, че съжалявам, и да избягам през вратата. Но не мога. Не и докато Иън не си изпълни квотата. Насочвам камерата към него, докато задава въпроса си на една дребничка брюнетка. Тя изписква като настъпено кутре, което привлича вниманието на момчетата при видеоигрите.

Русият младеж ни приковава с убийствен поглед.

— Писна ни от вас двамата. Изчезвайте оттук!

— Ей сега — отвръщам аз. — Само няколко минутки.

Докато Иън пита момичета номер четири и пет, ни обгражда тълпа. Лицето на русия младеж изглежда така, сякаш не му стига въздух. Подозирам, че това обричане на чистота не включва упражнения за овладяване на стреса.

Един от възрастните, който ни наблюдава от ъгъла на залата, се присъединява към разправията. Косата му е зализана назад, а сакото му струва над половината от целия ми гардероб. Може би е ръководителят им или нещо такова.

Той прегръща Иън през раменете и весело казва:

— Какво става тук, деца?

Иън се дръпва като попарен.

— Ние… провеждаме проучване. И с радост мога да заявя, че до момента вашата група показва забележителни резултати.

Мъжът сбърчва чело.

— Проучване?

Иън си пробива път през тълпата към друга маса с три момичета. Смуглите му бузи са придобили ален оттенък. Следвам го, доколкото мога, с камерата, без да съм сигурна дали съм успяла да уловя последния му въпрос, но писъкът на високата червенокоска, която току-що заговори, би трябвало да е достатъчно доказателство. Скоро изтръгва подобни викове и от двете й приятелки. Дотук осем.

Русият младеж казва нещо на мъжа със скъпото сако, който само кимва и се усмихва. Какво ли замислят?

Иън поглежда задъхано към мен с лъснало от пот лице и се втурва към една маса близо до вратата. Тълпата го следва с недотам чисти викове. Аз насочвам камерата към тях, а русият младеж посяга да я вземе. За малко да успее, но аз успявам да пъхна телефона в сутиена си. Излъчвам гърди и го предизвиквам да бръкне в деколтето ми покрай вампирския зъб на тениската ми с надеждата да не отвърне на блъфа.

Той прави крачка напред и се спира на сантиметри от гърдите ми.

— Махай се оттук, курво!

Никой не ме е наричал така досега, но нямам намерение да обсъждам интимния си живот с него. Бързам да настигна Иън. Той вече е попитал още едно момиче, но аз не съм го хванала с камерата. Дали ще мога просто да гарантирам за него? Вадя телефона и записвам следващия въпрос.

— Питай още едно момиче — изкрещявам аз.

— Но вече станаха десет!

— Едно не се записа.

Той простенва.

Една от възрастните жени се приближава и размахва пръст в лицето на Иън.

— Би трябвало да се срамувате от себе си!

— Срамувам се, но бихте ли ми спестили конското? — отвръща той с чаровна усмивка.

— Покажи малко уважение, задник! — изкрещява русият младеж, който изглежда така, сякаш всеки миг ще се пръсне.

Прибирам телефона обратно в тениската си и размахвам юмрук.

— Ей, не забравяй Божиите заповеди! Не убивай!

В отговор мъжът се изплюва към мен. Аз изпищявам, когато плюнката му пада на върха на обувката ми. Той се смее и потупва по-младия по гърба.

— Прасета! — заплювам ги аз на свой ред.

Русият младеж ме хваща за ръцете и ги стисва при лактите. Дъхът му мирише на бензин, което несъмнено му помага в усилията да запази непорочността си.

Иън слага ръка на рамото му.

— Пич, тръгваме си. Остави я на мира.

Онзи напира напред.

— Имахте възможност да си тръгнете спокойно преди малко. Сега ще си тръгнете, както кажем ние.

Той ме повлича към вратата, а зализаният мъж и още няколко момчета хващат Иън. Тълпата наоколо крещи.

Джак дръпва блондина.

— Остави ги. Това май е за някаква игра.

Най-после някой да се сети. Русият младеж обаче избутва Джак настрани, без да ме пуска. Имам чувството, че ръцете ми са стиснати в менгеме.

Поемам си дълбоко въздух. Само при мисълта за това, което се каня да направя, ми иде да се свия на топка. Запявам неприличната песен. Джак ме гледа ужасено. Надявам се Томи и Юли да го убедят, че не съм чак толкова лош човек. Ако оцелея.

Иън започва да ми приглася, а онези ни изхвърлят през вратата, докато пеем с пълен глас. Навън също се е събрала тълпа. Ще успеем ли да стигнем до колата, без да ни смажат от бой? Някой ме блъсва отзад и аз падам с писък на асфалта, като се приземявам гадно на хълбок. Иън се стоварва до мен. Двамата се обръщаме назад към вратата и продължаваме да пеем в несигурен хор, докато тя се затръшва.

Импулсите да се разплача и да се разсмея са еднакво силни. Вместо това обаче продължавам да пея на себе си, все едно е някаква мантра, която ще възпре враждебността наоколо.

— Предизвикателството свърши — изправя се Иън. — Успяхме.

Помага ми да стана, като ме хваща внимателно, но здраво за ръцете. Щом отново заставам стабилно на краката си, оправям полата си. Няма скъсано, но утре на хълбока ми ще цъфне голяма синина. Иън потрива лакътя си и ме гледа втренчено, може би защото още не съм спряла да пея.

Той слага ръце на раменете ми.

— Казах ти, че предизвикателството свърши. Дишай дълбоко.

Опитвам се, но се получава само хълцане.

— Съжалявам, че не снимах песента.

Вадя телефона от сутиена си и го избърсвам в тениската си, преди да му го върна.

Той се смее и кимва към паркинга.

— Нямаше нужда.

В суматохата не съм забелязала, че тълпата отвън е значително по-дружелюбно настроена от тази вътре. Когато се обръщаме към тях, те ни аплодират. Повечето ни снимат с телефоните си. Това са Наблюдатели на живо, които поддържат пряка връзка с ИГРА НА НЕРВИ.

Иън ме хваща за ръката и двамата се покланяме. С усилването на овациите се повишава и настроението ми. Дори болката в хълбока намалява. Изведнъж предизвикателството вече не ми се струва толкова ужасно, колкото преди минута, а ликувам, че съм оцеляла. Иска ми се да танцувам, да тичам и да крещя.

Към нас се приближават десетина Наблюдатели на възраст от нашата до няколко десетилетия повече, които вдигат ръце за поздрав. Представа си нямах, че в тази игра се включват най-различни хора.

— Гледахме през прозорците. Организаторите казаха, че при това предизвикателство не може да се влиза вътре — обяснява дребна жена с дебели рамки за очила. — Изглеждаше така, все едно искат да ви обесят.

— Сигурно е от неизразходвана енергия — казвам аз на висок глас.

Тълпата избухва в смях, въпреки че не беше смешно. Веселото им настроение обаче е заразително.

Посочвам театрално телефона си.

— Надявам се да сте заснели как ни изхвърлиха.

Колкото повече доказателства, толкова по-добре.

Иън все още диша тежко, но се усмихва за камерите и им дава всички ъгли, които пожелаят, все едно е на червения килим. Иска ми се да го прегърна, задето ми пази гърба там вътре. Сърцето ми бие като на спортист и колкото повече ни аплодира тълпата, толкова повече се нахъсвам. Сигурно така действа и на знаменитостите.

По идея на Иън изиграваме победен танц за почитателите си и изпяваме няколко реда от „нашата“ песен. Хората до нас също се присъединяват, после и тези зад тях, докато накрая всички вием и танцуваме. Каква лудница. Не мога да повярвам, че се забавлявам така със стотина непознати, особено като си помисля за другите стотина непознати в залата, на които им се иска да ме пребият от бой.

Посред всичко това чувам нещо като детски вик, но наоколо няма деца. Странна работа. Забелязвам, че телефонът ми вибрира и го поглеждам. От ИГРА НА НЕРВИ ми изпращат поздравления. Двамата с Иън размахваме апаратите си във въздуха.

— Още едно предизвикателство! — скандира тълпата. — Още едно предизвикателство!

Готова ли съм за това? Последното беше адски напрегнато. Вярно, че можеш да се откажеш във всеки един момент, но доколкото знам, миналия месец никой не е напуснал доброволно играта.

Тълпата притихва. От всички тези погледи ме полазват хиляди мравки, но в същото време сме някак свързани, като същество със сто бели дроба, дишащи в унисон. Побиват ме тръпки, но се смея заедно с множеството.

Какво ли мислят приятелите ми? Някои от тях сигурно ме гледат. Отново изваждам телефона си, но екранът е празен. Никакви ли съобщения нямам? От никого? Опитвам се да пиша на Томи и на неколцина други приятели, но ми дава грешка. Пробвам да се обадя. Всичко е блокирано. Дори достъпът ми до страницата ми в „ТоваСъмАз“. Въпреки тълпата наоколо, изведнъж ми става самотно.

Отново долавям детския глас, който ми прозвучава като подигравателна песничка. Най-после схващам, че това е телефонът ми. Явно от ИГРА НА НЕРВИ са променили тона му на звънене. Тяхното съобщение пристига безпроблемно. Прекрасно: приложението им осигурява „бърза връзка“, но блокира всичко останало. Трябваше да се досетя.

Прочитам текста, който в общи линии съдържа данни за статуса ми към момента. Публиката ни е по-голяма от повечето, събрани преди няколко часа на Източния бряг и в Дълбокия Юг, така че ни очаква премия за следващото предизвикателство. Толкова много хора ли ни гледат? Озъртам се надолу да видя да не би тениската ми да е скъсана или пак да се е намокрила, но не, изглеждам съвсем прилично.

Иън също проверява телефона си.

— Май сме доста популярни.

Популярни ли? Хм. Кой ли е сред Наблюдателите ни? Матю? Какво ли мисли сега за малката Вий?

— Чудя се каква ще е следващата награда, която ще предложат — казва Иън.

Трябва да е поне толкова изкушаваща, колкото обувките и един ден в спа. Може би екскурзия до Ню Йорк? Мечти, мечти.

Тълпата подновява скандирането си, от което ме обливат топли вълни. Неоновите светлини хвърлят пастелно сияние върху всички ни.

Иън се усмихва.

— Искаш ли да изчакаме следващото предизвикателство в колата ми? Ей там е — казва той и посочва сиво „Волво“ две коли по-надолу. Непретенциозен автомобил, собственост на момче, което помага на „Подслон за човечеството“ да строи домове за нуждаещите се.

Кимвам. Би било приятно да поседна някъде на спокойствие и да събера мислите си. Махваме на публиката и се качваме в колата му. Когато затваряме вратите, настъпва сладък миг на тишина.

— Е, партньоре, изпълнихме предизвикателство от кръг на живо! — казва той.

Трудно ми е да повярвам, че все още почти не се познаваме. Вглеждам се в ясно изразените му черти.

— Е, какво знаят за теб от ИГРА НА НЕРВИ, а аз — не? Мили боже, флиртувам ли?

— Хм. Адски много неща, сигурен съм в това. Да видим. Втори курс съм в Академия „Джаксън“, ям много гевреци и обичам дългите разходки по плажа. А ти, Вий?

Когато изрича името ми, съвършените му предни зъби се притискат в съвършената му долна устна по начин, от който краката ми омекват.

— Втори курс в „Чинук“, луда съм по театъра и мечтая да направя света по-добро място — казвам аз със същия реверанс, както по-рано пред публиката.

— Защо реши да се пробваш в ИГРА НА НЕРВИ?

— Без особена причина. Исках просто да направя нещо различно. А ти?

Той се навежда към мен.

— Заради наградите, естествено.

Да, наградите.

— Какво си спечелил дотук?

— Малко кеш за предварителното предизвикателство и автобусен билет за последното.

Шегува ли се с мен? Но защо му е да ме лъже за наградите?

— Автобусен билет? Това звучи малко… не знам… Думата, която се върти в главата ми, е „неопределено“.

— Идеално е. Мога да го използвам, за да пътувам навсякъде в континенталните Щати. Когато си поискам.

— А защо не с кола?

— Защото ще трябва да я открадна от родителите си.

За миг лицето му добива сериозен оттенък, после пак се обръща към мен и бавно се усмихва.

— Имахме късмет, че се изплъзнахме от тази банда войнствени девственици.

„Войнствени девственици“ — приисква ми се да оближа устни от удоволствие, докато го слушам как изрича тези две думи, въпреки странния му вкус към наградите.

Докато успея да измисля как да го накарам да каже „върволица“ или „вивисекция“, телефоните ни едновременно запяват “на-на-ни-бу-бу-на-на-ни“, което прозвучава като от филм на ужасите. Това е ИГРА НА НЕРВИ. И следващото предизвикателство.