Игра на нерви

2

Грабвам телефона от Томи.

— Изтрий клипа!

— Не мога. Беше предаване на живо.

Вдигам якето пред гърдите си.

— Защо не спря, като видя какво става?

Той потрива врата си.

— Бях толкова зает да те държа в кадър, че не забелязах, докато не оставих телефона. Не се паникьосвай. Нещата изглеждат различно на филм. Може осветлението и лошата разделителна способност на камерата да се окажат в твоя полза.

Лицето му обаче изразява съмнение.

— Можем ли да проверим?

Защо не бях с розовия сутиен, с допълнителната подплата?

— Не, телефонът ми не пази копие от видеочатове. Заемат прекалено много памет.

Качваме се в колата ми и аз се мъча да облека якето си, обърната с гръб към него. Въпреки че ми се иска да остана там и да измисля решение, все едно такова има, след петнайсет минути трябва да си бъда вкъщи. Паля двигателя, надувам парното докрай и потеглям бързо към театралната зала.

Томи гледа телефона си.

— Може би има начин да оттеглим клипа ти.

— Да, направи го! Кажи им, че не съм съгласна!

След няколко минути той се покашля.

— Пише, че всички подадени материали са тяхна собственост. С регистрацията си за играта им даваш правата върху клипа.

Удрям по таблото.

— Пфу!

Повече не разговаряме, докато стигаме до паркинга.

— Не забравяй, че там има хиляди клипове, повечето от които вероятно са много по-зле от твоя — казва той, преди да слезе. — Хората са готови на какви ли не лудости, за да ги изберат за кръговете на живо.

— Дано да си прав. Само че след девет минути трябва да съм си вкъщи или… е, просто трябва.

— Обещавам да не казвам и дума.

Той слага ръка на сърцето си и затваря вратата.

Преглъщам и бързо потеглям. Как може да съм толкова глупава? Аз не съм безразсъдна. Стеснителна, трудолюбива, лоялна — все такива скучни козирогски качества — това съм аз.

Карам като луда, което също е ново за мен. Но пак не е достатъчно. Влизам в коридора между гаража и къщата с две минути закъснение.

Мама ме чака като на контролно-пропускателен пункт.

— Къде беше?

— На пиесата. Имахме малък проблем с мивката в съблекалнята и се измокрих. Опитах се да се изсуша, колкото можех по-бързо. Съжалявам, че малко закъснях.

От подобни лъжи ми се повръща, но ако й кажа истината, няма да стане по-добре за никого.

Тя ме гледа строго отвисоко.

— Обеща да се прибереш до десет.

— Мамо, моля те. Случи ми се злополука.

Веднага осъзнавам грешката си. Родителите ми все още преглъщат трудно думата „злополука“, макар да са минали пет месеца.

Татко идва от кухнята.

— Всичко наред ли е?

На кой друг гимназист родителите го чакат в десет вечерта?

Загръщам се в якето и приглаждам косата си.

— Да, само малко се измокрих на мивката. Съжалявам.

Гласът на татко звучи леко, но изражението му далеч не е такова.

— Защо не се обади?

— Мислех, че ще се върна навреме. Но уцелих твърде много червени светофари.

Има ли начин да проверят светофарите по пътя и да разкрият лъжата ми?

Татко застава до мама. Аз стоя на няколко крачки пред тях и копнея да сваля мокрите си дрехи. Тя поглежда към него, той към нея.

Скръствам ръце.

— В момента всичките ми приятели са на купон. Аз трябваше да излъскам костюмите и да се справя с повредената мивка. Не мислите ли, че това е достатъчно наказание за две минути закъснение?

Те пак се споглеждат, после татко въздъхва.

— Добре. Вярваме ти.

Отново ме пробожда чувство за вина, но в крайна сметка не съм направила нищо лошо. Е, ако не се брои това, че се показах гола пред кой знае колко зрители.

— Благодаря. Трябва да си лягам. Утре съм на училище.

Притаявам дъх с надеждата да не съм преиграла с тази проява на отговорност.

— Лека нощ, милинка — пожелават ми двамата в хор и един след друг ме прегръщат. Понякога си мисля, че щеше да бъде много по-лесно, ако не бях единствено дете. Дали е твърде късно да си родят още едно? Уф, стига съм мислила глупости.

Качвам се горе и докато се приготвям за сън, в съзнанието ми се връщат събитията от изминалата вечер. Надявам се Томи да се окаже прав и клипът ми да се изгуби сред лавината от други материали. Въпреки това цяла нощ се мятам в леглото и в пет сутринта се отказвам от опитите да заспя. Имам два допълнителни часа, за да се подготвя за училище, така че мога да наваксам с домашните или да свърша нещо друго продуктивно. Вместо това първото, което правя, е да грабна телефона си. Не, момент, на компютъра ще стане по-бързо. Сядам на бюрото и с треперещи ръце включвам лаптопа си.

Отнема ми няколко минути да стигна до сайта на играта и да схвана системата им за подреждане на клиповете. Щракам върху съответните бутони, а междувременно се появяват реклами, които ми напомнят, че при първата ИГРА НА НЕРВИ едно момче е спечелило пътуване до Италия, за да тренира една седмица с отбора за Обиколката на Франция, а едно момиче е получило интервю за работа в MTV. Показват снимки на усмихнатите победители. Мисля си, че може би не е зле като за една нощ на ужас.

Докато разглеждам сайта, настроението ми се подобрява. Кандидатствали са над пет хиляди души от цялата страна. Утре, в събота вечер, организаторите ще изберат състезатели от дванайсет града за кръговете на живо. Миналия път взеха най-добрите участници в кръговете на живо и изпратиха половината на кръга за голямата награда в Ню Йорк, а другата половина — в Лас Вегас, където играха за всичко или нищо.

Става ми почти весело, когато забелязвам, че предизвикателството в кафенето е с най-малко участници. Вероятно защото изглежда лесно, което се равнява на скучно. Идеално. Отварям категорията и преглеждам клиповете. Изведнъж сърцето ми спира пред познат образ.

На снимката се вижда лицето ми, изкривено от срам и лъщящо от вода. Малкият брояч отдолу показва над осемдесет коментара — над два пъти повече от всяко друго видео в тази категория.

Поемам си дълбоко въздух и щраквам върху кадъра, за да видя клипа. Ето го болезненото изражение на лицето ми, докато местя поглед от часовника на стената и камерата на Томи. Чувствам се като идиот. Така изглеждам и на екрана. Защо реших, че е добра идея да изпълня някакво си предизвикателство? Защото Сидни получи цветя, а аз не? Абсурдно е. Би трябвало отдавна да съм свикнала с такива неща.

„Ето го най-милото, най-разумното момиче, което познавам — разказва гласът на Томи, — и то е на път да направи нещо много далеч от зоната си на комфорт. Дали ще стигне до край?“

Не знаех, че Томи е коментирал. Защо го е направил? Видео образът ми се колебае, като че ли му отговаря: „Не, по дяволите“. За миг ме обзема надежда, че всичко е било странен сън. Но момичето на клипа излива водата върху главата си и плюе.

Коментарът на Томи е лаконичен: „О-о“.

После на екрана се вижда едно много мокро момиче със съвсем малки гърди под прозрачната блуза. Това, от което най-много се страхувах.

Преглеждам коментарите и усещам как ми призлява. Един от тях гласи: „Хубави стафиди!“ Това ми стига. Затварям лаптопа и се гмурвам обратно в леглото, завита през глава.

Час по-късно получавам съобщение на телефона си. Не му обръщам внимание. На следващото също. Възможно ли е приятелите ми да са видели клипа? Заравям се още по-дълбоко в чаршафите.

В седем и половина мама чука на вратата.

— Миличка, добре ли си? Ще закъснееш.

— Добре съм, почти съм готова — лъжа аз.

— Може ли да вляза?

— Чакай малко.

Бързо нахлузвам джинси и блуза и отварям вратата, сподавяйки прозявката си.

Мама наднича в стаята през рамото ми, все едно търси лула за крек.

— Снощи направих супа с аспержи. Искаш ли да си вземеш за обяд?

— Звучи чудесно. Благодаря.

Веднага щом затварям вратата, се втурвам към телефона си. Съобщенията от Сидни и Лив са за купона снощи и като цяло в смисъл, че им се иска да съм била там. Последното обаче е от Томи: „Обади ми се!“

Правя го и когато той вдига, казвам:

— Видях го. Ужасно е. И защо ти беше да коментираш?

Не че ми пука, но е по-лесно, отколкото да го питам какво мисли за гърдите ми.

— Само се опитвах да го направя по-забавно и да ти дам оправдание — нали се сещаш, за всеки случай.

— В случай че ме хване шубето?

— В случай че размислиш. Няма нищо срамно в това.

Потривам слепоочието си.

— Е, добре, благодаря. Както и да е, твоите коментари бяха много по-мили от това, което хората са писали за клипа. Видя ли колко са гадни някои?

Той се покашля.

— Не им обръщай внимание. Положението не е толкова зле, колкото ти се струва. Някои от клиповете, в които си показват задниците, имат по триста коментара.

— Няма ли начин да ги принудя да го свалят? Имам предвид, че формално погледнато е незаконно да притежават клип с непълнолетно момиче и да показват… гърдите му?

— Изглежда никой няма нищо против голите задници. Освен това организаторите са дали само формуляр за кандидатстване и видео линкове, така че няма как да се свържеш директно с тях. Дори не мога да ги проследя по хостинга; вероятно са базирани някъде в чужбина и скачат от сървър на сървър.

Прокарвам ръка по челото си.

— Благодаря ти за усилията, Томи.

— Ако ние не кажем на някого, вероятно никой познат няма да види клипа. А след кръговете на живо утре вечер всички ще насочат вниманието си другаде.

Иска ми се да му вярвам. Думите му звучат логично, а гласът — успокояващо.

— Добре, значи случилото се в „Гата-Хава-Джава“ си остава там.

— Точно така.

Благодаря му и затварям. По целия път към училище ръцете и краката ми треперят, но когато стигам, всички изглеждат, както обикновено. За първи път се радвам на политиката на директора да не се ползват телефони в училище, освен за спешни случаи. Целия ден се държа така, сякаш всичко е наред, а към обяд успявам напълно да забравя паниката.

Следобед се разминавам с Томи до неговото шкафче и прошепвам:

— Дотук добре.

След училище бързо написвам домашните си, хапвам рано за вечеря, макар да нямам апетит, обещавам на мама да се прибера навреме. Тръгвам за театъра към пет часа, а когато стигам там, всичко жужи от вълнение преди представлението. Първият ми импулс е да отида в будката за осветлението, за да се видя с Томи, но Сидни дотичва да ми покаже благоприятен отзив за пиесата, в който пише, че гимназията „Чинук“ има няколко потенциални звезди. Текстът е съпроводен от голяма снимка на Сидни, зашлевяваща Матю.

Очите й блестят.

— Много обичам тази сцена!

Матю идва при нас и потрива буза, като че ли още го боли.

— Струва ми се, че я обичаш твърде много.

Вглеждам се в лицата им, търся признаци на химия помежду им. Не откривам нищо в погледа на Сид, докато се отправя към женската съблекалня. Матю се заглежда след нея само за миг, после се обръща отново към мен.

— Готова ли си да ме гримираш, малка Вий? — потупва ме той по носа.

— Разбира се.

Грабвам кутията си с козметика и отивам с него в мъжката съблекалня, в която няма никой друг, освен нас.

Изваждам фон дьо тена и наливам чаша с вода от чешмата. Матю прибира косата си с лента, а аз навлажнявам една гъбичка и се залавям за работа. Докато се въртя около него, той слага ръка на бедрото ми. Мога да се закълна, че усещам топлината от дланта му през плата на дрехите.

— Липсваше ми снощи при Ашли — казва той дрезгаво.

Никога досега не е споменавал, че му липсвам. Може би бъдещето ми е по-обещаващо, отколкото си мислех.

— Да, много гадно, че не успях да дойда. Но бездруго беше през учебната седмица. Утрешният купон ще бъде по-готин.

— Сигурна ли си, че не можеш да излезеш тази вечер? Поне за кафе или нещо такова?

Той притиска ръка към бедрото ми.

Кафе? Усещам стягане в гърдите. Няма начин да е видял клипа, нали?

— Бих искала, но ще се видим утре, нали?

Пръстите ми започват смутено да поставят контурите на крема отстрани на носа и челюстта му.

Иска ми се да го разпитам за този внезапен интерес към кафето, но влизат няколко момчета и се скриват зад завесата, за да се преоблекат. В помещението се стичат все повече хора и докато работя по лицето на Матю, нямам никаква възможност за по-личен разговор. Когато приключвам, вече ме чака опашка от актьори. После се прехвърлям в женската съблекалня, за да довърша последните щрихи по лицата и косите на момичетата, защото повечето са свършили основното сами. Трябва да побързам, за да дръпна завесата за първо действие. Добре би било да сложат друг човек за това, но екипът по декорите и специалните ефекти е зает със сложната подготовка на сцената с афганистанското село.

Заставам отстрани, за да се уверя, че всички изглеждат точно така, както трябва, след което се връщам, за да оправя гримовете си. Ашли и Рия си шепнат в женската съблекалня, но когато влизам, млъкват. Не че сме най-добри приятелки, но досега никога не са се държали така в мое присъствие.

Събирам гъбите за грим, които трябва да се стерилизират.

— Вчера май всички сте си прекарали страхотно. Жалко, че родителите ми не ме пуснаха.

— Разбирам — кимва Ашли и си пръсва още лак за коса, въпреки че по главата й има повече, отколкото по декупаж. — Хм… всичко наред ли е, Вий?

Раменете ми се сковават и ми се повдига от въпроса й. Същият въпрос, с който ме обстрелваха преди пет месеца след едноседмичния ми престой в болницата. Отговарям автоматично:

— Всичко е идеално. Защо питаш?

— А, няма причина, просто изглеждаш малко уморена.

Чудесно: кодовата реплика на хората на средна възраст, когато всъщност искат да кажат: „Изглеждаш остарял“.

— Май трябва и аз да си сложа сценичен грим — засмивам се аз насила и отивам в мъжката съблекалня.

Там Джон и Макс ме поглеждат със странни усмивки. Въобразявам ли си? Параноясвам, нали? Те винаги се хилят така. Без повече да ги поглеждам, си прибирам нещата и се отправям към аварийния изход, който за щастие е свободен, благодарение на строгите закони за тютюнопушенето в Сиатъл.

Изваждам телефона си и влизам в сайта на ИГРА НА НЕРВИ. Под клипа ми има сто и петдесет коментара. Стиска ли ми да ги прочета? Част от мен е вкаменена от ужас, но една друга малка част се чувства поласкана от това внимание. Е, не толкова, че да прочета коментарите, затова превключвам на любимия си сайт за пазаруване и слагам няколко луксозни продукта за коса в списъка си с желания, въпреки че всъщност ми трябва хубава подстрижка.

Треперя от студ, но не ми се влиза вътре, за да пусна завесата за антракта. Не може ли някой друг да го свърши вместо мен? Разбира се, все пак ще го направя. Аз съм отговорен човек, каквото и да мислят родителите ми в момента.

Поемам си дълбоко въздух, влизам вътре и бързо отивам зад кулисите. Веднага щом действието свършва, пускам завесата и се запътвам отново към пожарната стълба, но Сидни ме настига.

— Трябва да поговорим.

Опа. Аз не спирам, но тя излиза навън с мен и ме дърпа за ръката.

— Матю току-що ми прошепна, че ще участваш в ИГРА НА НЕРВИ. За какво говори?

Оставам без въздух. Облягам се на грапавата тухлена стена.

— Добре, само не откачай. Просто ми беше смачкано, задето не можах да дойда на купона на Ашли снощи. И изпълних едно малко предварително предизвикателство.

Тялото й сякаш се отделя от земята.

— Какво?!

— Знам. Беше глупаво. И не се получи добре. Трябваше да се полея с вода, обаче от това блузата ми стана прозрачна и… боже, такава каша забърках.

Захлупвам лице в шепите си.

Тя присвива устни.

— Стига. Сигурно не е чак толкова зле. Ще го оправим. Къде е телефонът ти?

Посочвам джоба си с лакът, без да свалям ръце от лицето си. Тя го изважда и чувам как натиска клавишите. Разбира се, тя знае точно къде да гледа, защото отдавна си мечтае за ИГРА НА НЕРВИ. За миг изпитвам задоволство, че съм направила нещо, което Сид е искала. То обаче бързо е изместено от мисълта, че тя никога не би била толкова глупава да остави нещата да свършат по този начин.

— Кое предизвикателство си избра? — пита тя.

— Кафенето — казвам аз през пръсти.

Още щракане.

— О, виждам.

Отпускам ръце.

— Казах ти.

Изражението й е сериозно.

— Е, да спрем и да помислим.

Освен че е руса и красива, Сид е абсолютна отличничка.

— Няма какво повече да мисля. Искам да се прибера вкъщи.

— Бягството само ще влоши нещата. Освен това на клипа не се вижда кой знае какво. Не си гола. Може да преобърнем положението в твоя полза. Сума знаменитости са започнали кариерата си след изтичане на секс записи.

— Само че моите амбиции за кариера не включват риалити шоута.

— Да, но въпросът е, че тези момичета са успели, защото са ходели с високо вдигната глава. Така че първо на първо, не се извинявай. Просто, когато някой спомене за това, се усмихвай и вдигай рамене в стил: Хехе, може да се случи на всеки.

Взимам телефона от ръцете й и прехвърлям набързо коментарите. Не се учудвам, когато стигам до този на Матю: МАЛКА ВИЙ, НЕ ЗНАЕХ КАКВО СЕ КРИЕ В ТЕБ!

Прекрасно. Затварям сайта и проверявам съобщенията си. Намирам няколко от приятели с тема: „Мамка му“ и от познати с множество удивителни и въпросителни. Има едно от момиче, което никога не съм чувала. Темата гласи: КУРВА. Как е намерила адреса ми? Изтривам съобщението и изключвам телефона.

Сид стои на вратата.

— Готова ли си?

— Така изглежда.

Опитвам се да вървя с вдигната глава към женската съблекалня. С периферното си зрение виждам как всички се обръщат към мен.

Когато влизаме в стаята, Сидни оповестява:

— Най-добрата ми приятелка се оказа достатъчно смела за ИГРА НА НЕРВИ!

Отначало другите момичета изглеждат смаяни, но когато ме поглеждат и аз се усмихвам и свивам рамене, те избухват в смях и вдигат длани да ме поздравят с “дай пет“. Сериозно ли? Питат ме дали съм се притеснявала, дали номерът с прозрачната блуза е бил нарочен и прочее, и прочее. Аз отговарям искрено, като ги гледам в очите и не се свивам засрамено. Колкото повече говоря, толкова по-добре се чувствам.

Матю влиза с похотлива усмивка.

— Ей, момичето от кафенето! За мен с двойна сметана.

Позволявам му да ме прегърне здраво, борейки се със смущението си.

— Казах ти, само за сцена си — прошепва той в ухото ми.

После се отдръпва, вади телефона си и пуска клипа.

Всички се скупчват да гледат. Аз се смея заедно с тях, макар че ми се ще да го спре. Високо вдигната глава, високо вдигната глава. За щастие, тази престорена самоувереност в лицето на катастрофата става все по-лесна. След второто пускане на клипа в стаята влиза Томи с озадачено изражение на лицето.

Матю вдига телефона.

— Ей, пич, видя ли предизвикателството на Вий?

— Гласът на клипа е неговият — казвам аз на всеослушание.

Всички вдигат учудено вежди, а Матю го тупва по гърба.

— Браво на теб! Гледай ти, екипът зад кулисите излиза на сцена!

Смеем се, а Матю пуска отново клипа. Томи ме поглежда въпросително. Аз само свивам рамене. Слава богу, лампите премигват, за да дадат знак за края на антракта.

На излизане от стаята дръпвам Матю настрани.

— Между другото, как намери клипа ми?

Той вдига рамене.

— Изпратиха ми го.

После се отдалечава.

Стоя сама в средата на съблекалнята и дишам тежко като след маратон. Защо от ИГРА НА НЕРВИ са изпратили клипа ми точно на Матю. Изведнъж ми проблясва. Бях дала името му в списъка с контакти. Странно, че не са го изпратили на Сид или Томи.

Колкото и да ми се иска да изляза пак на пожарната стълба, правя всичко по силите си да се държа нормално и да стоя зад кулисите, откъдето да произнасям репликите заедно с актьорите. Шоуто трябва да продължи. И то продължава — гладко като предишната вечер. Когато настъпва момента за целувката на сцената, си представям, че Матю прегръща мен в обятията си. И съм сигурна, че в мига, преди устните им да се срещнат, той гледа право към мен. Хиляда и едно, хиляда и две, хиляда и три и те се разделят. Може би утре на купона ще дойде и моят ред.

След представлението приятелките ми Лив и Юли идват зад кулисите, за да поздравят всички и да ме видят с очите си, убедена съм в това, след като и двете са ми изпратили поне по пет съобщения с въпроси за клипа, който са получили от ИГРА НА НЕРВИ. Уверявам ги, че само съм се позабавлявала и всичко е наред. Включени в програмата за надарени ученици, и двете са по-скептични от останалите ми приятели, но не упорстват по темата. Засега.

— Искаш ли да се помотаеш с нас, преди да се прибереш? — пита Лив.

— Бих искала, но докато стигнем до вас, ще имам само десет минути и ще трябва да тръгвам към къщи. Ще дойдете утре, нали?

Те са автори на рекламните плакати за представлението и на блестяща статия в училищния вестник, което им дава достъп до купона за последната вечер.

— Лив ме вбесява, но да — засмива се Юли.

Тя вдига ръце над високото си, стройно тяло, облечено в протрити джинси и пуловер. Ако има човек, когото да ми се иска да преобразя, то това е тя. С подходящото облекло и грим може да мине за сестра на Сид. Като изключим факта, че е толкова срамежлива, колкото Сид е отворена. Двете с Лив отиват да поздравят останалите, а аз се захващам да оправям костюмите.

Матю идва при мен, отпуска се на стола за грим и ме гледа изпитателно.

— Какво ще кажеш да си изпуснеш вечерния час? Може да ти направя още някой клип.

— Ха! Ако закъснея, наказанието ми ще стане завинаги. Но имам още трийсет и пет минути. Може да се помотаем тук двайсетина.

Той поглежда телефона си.

— По дяволите, нямаме време дори за бира.

— Всъщност не ни е нужна, нали?

Той избърсва чело.

— На теб може би не, малка Вий, но аз съм жаден. А двайсет минути не стигат.

— Най-вероятно.

Приятелите му се сборичкват на вратата и го викат:

— Хайде, пич!

Той става и ме целува по челото.

— Нямам търпение за купона утре. Трябва да сложим табелка „Не безпокойте“ на съблекалнята, какво ще кажеш?

Леле. Чудя се дали неговите намерения не са малко по-разгорещени от моите, но казвам само:

— До скоро.

Сменила корсета с минирокля, под която се показва голяма част от костюма й, Сидни се връща, следвана от Лив и Юли.

— Мисля, че имаше голям успех.

— Благодарение на вас. Приятно изкарване.

Въпреки че няма планирани купони, все пак е петък вечер.

Тя присвива устни.

— Ще бъда много щастлива, когато наказанието ти свърши.

— Само още един ден.

Тя размахва пръст.

— Внимавай тогава. Без повече предизвикателства!

— Шегуваш ли се? Бездруго трябва да се прибирам.

Тя ме прегръща, Лив и Юли също. После, също като предната вечер, оставам сама да оправя гримовете и костюмите. Когато приключвам, сядам, за да прочета няколко десетки съобщения на телефона си. Повечето за мое учудване са доста ласкателни.

Към края попадам на едно от ИГРА НА НЕРВИ. Изкушавам се да го изтрия, но какво пък толкова? Може би искат да ме поздравят, съм привлякла толкова много внимание към скучното наглед предизвикателство.

Когато отварям съобщението, сърцето ми подскача:

ЗДРАСТИ, ВИЙ!

ТИ СЪБРА МНОГО НОВИ ПОЧИТАТЕЛИ!

БИХМЕ ИСКАЛИ ДА ТЕ ПОКАНИМ ЗА СЛЕДВАЩОТО КВАЛИФИКАЦИОННО ПРЕДИЗВИКАТЕЛСТВО,

КОЕТО ОПРЕДЕЛЕНО СИ ЗАСЛУЖАВА! ВИЖ ПО-ДОЛУ.

Щраквам на линка, на който се вижда снимка от клипа ми в кафенето, само че са редактирали образа ми и сега нося секси обувки, които бях качила в страницата на „ТоваСъмАз“ преди няколко седмици. Гледай ти. За да се купят в кафяво, се чака три месеца, а тези са лимитираната фламинго серия. Организаторите на играта явно имат сериозни връзки. Как са разбрали, че ги искам? Нима някой им е дал достъп до страницата им?

Дочитам съобщението.

ЗА ДА СПЕЧЕЛИШ ОБУВКИТЕ, ТАЗИ ВЕЧЕР ОТИДИ ПАК В КАФЕНЕТО. В 9:40 ЩЕ ВЛЕЗЕ ИЪН (ВИЖ СНИМКАТА). ПОИСКАЙ ДА ТЕ ЧЕРПИ ЛАТЕ. ДОКАТО Е НА ОПАШКАТА, ЗАСТАНИ В СРЕДАТА НА ЗАВЕДЕНИЕТО И ЗАПЕЙ „СТО БУТИЛКИ БИРА НА СТЕНАТА“ СЪС ЗАТВОРЕНИ ОЧИ, ДОКАТО НЕ ТИ ДОНЕСЕ КАФЕТО.

Какво? Защо им е да се връщам в същото кафене, в което се изложих така? От друга страна, какъв по-добър начин да се изложа още повече? Все едно, не мога да го направя. Край на предизвикателствата. Обещах на Сидни.

Обаче тези обувки…

Пък и всичко в крайна сметка се нареди, нали така? И в това предизвикателство няма вода. Само трябва да пея и да се видя с някакъв тип. Така съм потънала в размишление, че не забелязвам Томи, докато не застава до мен. Показвам му телефона си.

— В никакъв случай — заявява той.

Поглеждам часа на телефона си.

— Ако тръгна сега, може и да успея.

Той подскача на пръсти, като че ли краката му са изтръпнали.

— Ако наистина искаш да участваш в ИГРА НА НЕРВИ, запиши се утре за Наблюдател.

— Защо да си плащам да гледам, ако може да ми плащат, за да играя? Достатъчно съм гледала цял живот.

А и така силно искам тези обувки, че усещам миризмата на кожата им.

Гледаме се като каубои в уестърн. Двама кльощави каубои, които не биха могли да заредят пистолет или да яхнат кон, ако ще и животът им да зависеше от това. Но колкото повече мисля за предизвикателството, толкова повече си казвам: „Защо пък не?“

Томи явно е усетил накъде отиват нещата, защото казва:

— Е, щом не мога да те разубедя, ще дойда като оператор и бодигард.

Сподавям смеха си. Сигурно е по-добре да имам бодигард компютърен гений, отколкото никакъв. Може би. Пък и все някой трябва да заснеме предизвикателството. И двамата сме добър екип.

— Този път обаче ще отидем с двете коли, за да се прибера по-бързо вкъщи — казвам аз.

Докато подтичвам към паркинга, следвана от Томи, отварям един линк и бързо попълвам новия формуляр, с който се съгласявам с цял списък от условия. Преглеждам и ги отбелязвам едно по едно, после прибирам телефона си. По врата ми се стича пот.

— Как мислиш, дали баристите ще повикат полиция, като ме видят отново? — питам Томи, преди да се кача в колата си.

Той се намръщва.

— Може би не веднага.

По някаква причина отговорът му ме разсмива. Ще се наложи „Не веднага“ да ми стигне.