Игра на нерви

6

ИСКАШ ЛИ ДА СПЕЧЕЛИШ ТОВА?

Кликвам на линка, за да видя следващата награда — първокласен телефон с всички приложения, които бих искала, плюс камера с висока разделителна способност, светкавичен интернет и две години пълен абонамент. Леле!

СЛЕДВАЩОТО ТИ ПРЕДИЗВИКАТЕЛСТВО: ОТИДИ НА МЯСТОТО, ОТБЕЛЯЗАНО НА КАРТАТА ПО-ДОЛУ. ВЪРВИ ПО ПОСОЧЕНИТЕ УЛИЦИ, ДОКАТО НЕ УБЕДИШ НЯКОГО ДА ТИ ПЛАТИ СТО ДОЛАРА ЗА СЕКСУАЛНИ УСЛУГИ. НЕ, НЕ ТРЯБВА ДА ПРАВИШ НИЩО НА ПРАКТИКА, САМО ДА НАМЕРИШ ЧОВЕК, ГОТОВ ДА ТИ ПЛАТИ.

Коремът ми се преобръща. Да се държа като проститутка? Точно в тази част на града? Ужас. Би трябвало да ми дадат оръжие и бронежилетка. Докато работеше в офис сграда на една пресечка оттам, майка ми постоянно се оплакваше на баща ми от гадостите, които откриваше на паркинга. Той се шегуваше, че компанията й трябва да рекламира това като допълнителна привилегия и да предлага на служителите си извънредни почивки за кафе със стикери за броня „Клати ли се колата?”. Липсват ми шегите им. Преди вкъщи имаше по-весела енергия, която се изпари, благодарение на мен.

Опитвам се да надникна в телефона на Иън, но той го държи близо до гърдите си. Лицето му проблясва в различни цветове под неоновите светлини на алеята — в един миг е нежно лилаво, а в следващия — огненочервено.

Хората отвън също проверяват телефоните си, за да разберат какви развлечения им предстоят.

Една жена с едри червени къдрици, напомняща на сопраното във „Фантома на операта“, почуква на прозореца на Иън и изкрещява:

— Какво е предизвикателството? — После посочва към мен. — Сигурно си го бива. Младата дама изглежда така, все едно ще повърне.

Иън сваля стъклото и свива извинително рамене.

— Съжалявам, трябва да изчакате, докато съобщят от ИГРА НА НЕРВИ.

Не би трябвало да се налага да й напомня правилата. Нима не е гледала предния месец? Или Наблюдателите на живо печелят награди, ако накарат играчите да нарушат правилата, също както ако успеят да заснемат интригуващи кадри? Боже, пак започнах с конспиративните теории.

Махваме на поддръжниците — на феновете си? — и Иън вдига обратно прозореца. Един тип се опитва да му попречи, като навира телефона си напред. Светкавицата ме заслепява за миг, но Иън успява да затвори прозореца и вдига два пръста като знак на мира.

Вея си с ръка.

— Уф! Като папараци са.

— Е, какво е твоето предизвикателство?

— Първо ти.

Той отпуска глава назад на седалката.

— Аз трябва да бъда очарователен в една доста неочарователна част на града. Достатъчно очарователен, за да убедя някое работещо момиче да ми предложи безплатен секс. Сега ти изплюй камъчето.

— Ако допуснем, че ще участвам в новото предизвикателство, ще се наложи да убедя някой да ми предложи сто долара за услугите ми.

Той ме оглежда бавно от горе до долу.

— Това би било добра цена.

— Благодаря. Може би е. — После се намръщвам. — Но дали е така в тази част на града? Не мога да повярвам, че някое момиче ще се продаде за каквато и да било сума, а ако поискам повече от обичайното, ще се окаже много трудно предизвикателство.

Той се засмива и изважда телефона си.

— Колкото по-трудно, толкова по-добре, поне що се отнася до потенциалните клиенти.

Простенвам.

Той гледа телефона си около минута и после казва:

— Типичната тарифа за момиче на повикване е между сто и триста долара. При уличните проститутки обаче става дума за двайсет до петдесет. Така че ще искаш повече от стандартната цена, но пък и не изглеждаш като наркоманка.

— О, благодаря, партньоре.

Коремът ми се обръща. После си спомням наградата. Страхотен телефон, без мама и татко да мрънкат за сметките — би било райско. Но готова ли съм да се излагам по улиците, за да го спечеля?

Иън споделя, че той би спечелил комплект луксозно оборудване за къмпинг. Това момче определено е на пътешественическа вълна. Очите му блестят по-ярко от неона отвън, още повече, че организаторите ни изпращат бонус оферта: за всеки хиляда новозаписани онлайн Наблюдатели ще печелим по двеста долара. Леле. Колко ли хора ще си платят, за да видят как ще оцелеем в царството на проституцията?

— Трудно ще документираме предизвикателствата, без да подплашим проститутките и сводниците — казвам аз.

— Просто трябва да бъдем дискретни. Както и Наблюдателите ни.

Няколко десетки от тях, повечето около двайсетина годишни, са оградили колата ни и обикалят наоколо като зомбита.

Телефонът пак иззвънява по онзи досаден начин. Готова съм да се откажа, само и само да си върна старата мелодия. Като виждам кой е, не мога да повярвам, че от ИГРА НА НЕРВИ са го допуснали. Вдигам, преди да са размислили.

— Добре ли си? — пита Томи. — Стори ми се, че те блъснаха доста силно.

Много бързо са пуснали видеото — почти в реално време. Явно не са го редактирали много. Но защо ми позволяват да говоря с Томи? Да не би да предават и разговора ни? Може би искат да разберат какво мисля. Това трябва да е.

— Хълбокът малко ме боли, но ще се оправя.

— Мога веднага да дойда да те взема. Не съм далеч.

Не се и съмнявам. Поемам си дълбоко въздух.

— Чакай, Томи, недей. Току-що получихме следващите си предизвикателства. Още не съм решила.

С периферното си зрение виждам ухилената физиономия на Иън.

Томи започва да преглъща и да диша учестено.

— Нали не обмисляш сериозно още едно предизвикателство?

— Става дума за страхотен телефон плюс евентуално малко пари. Това може да не значи кой знае какво за човек с банкова сметка и нова кола, но за мен е нещо голямо.

— Вече пострада. Не си струва да те убият за това.

— Не драматизирай нещата. Не възлагат предизвикателства, с които да рискуваш живота си. Само ги правят максимално неприятни.

— И какво е следващото ти предизвикателство?

— Ти се записа за Наблюдател, не мога да ти кажа.

Няма ли начин да го държа близо до себе си като любимо бебешко одеялце? Ако имахме таен код, сега можех да му кажа къде отивам, без организаторите да разберат.

Мисълта за тайните послания ми напомня за онзи случай, когато двете със Сид бяхме в седми клас и се готвехме за нейното прослушване за „Чудотворката“. Знаехме наизуст ролите и на Ан Съливан, и на Хелън Келър, даже бяхме научили езика на знаците, което се оказва удобно средство за комуникация по време на час. Ще ми се да можех да се обадя на Сид и да й кажа какво съм намислила даже повече, отколкото на Томи. Защо й трябваше да се захваща с Матю?

Гласът на Томи прекъсва потока на мисълта ми.

— Недей, Вий. Чух слухове, че едно от момичетата, които са спечелили предния път…

Следва пращене. Когато се опитвам да го набера, не се получава. Проклет телефон.

Иън почуква по волана.

— Ако допуснем, че продължиш да играеш, искаш ли да се возиш с мен?

Той щраква колана си, което ме успокоява. Маниакалните убийци слагат ли си колана? Освен това, да шофирам сама в тази част на града ми се струва по-рисковано, отколкото с него. Пък и какво може да ми направи с толкова Наблюдатели наоколо?

— Защо не — казвам аз, с което отговарям не само за транспорта, но и за участието си в играта.

Още не мога да повярвам, че съм изпълнила едно предизвикателство на живо, а ето че се каня да пробвам и следващото. Аз, Вий, момичето зад кулисите.

Иън запалва колата и двамата вдигаме палци към Наблюдателите, за да им покажем, че още сме в играта. Те ни аплодират и се разотиват по собствените си коли, а аз информирам организаторите за решението си. Какво ли ще измислят сега? Зад нас свирят клаксони, а някой така е надул уредбата си, че усещам басовете.

Иън смръщва чело.

— Въпреки че ще е готино някой друг, освен нас, да запише следващото предизвикателство, тези пичове може повече да навредят, отколкото да помогнат.

Един от тях показва задника си на приятелите си и всички избухват в гръмък смях. Разбирам съображенията на Иън, но ако зарежем Наблюдателите, ще се лишим от благоразположението им. Миналия месец един играч от Лос Анджелис постоянно показваше среден пръст на Наблюдателите си и те саботираха следващото му предизвикателство, с което го изхвърлиха от играта.

— Ако станат много буйни, ще ги помолим да се укротят — казвам аз. — Освен това рано или късно организаторите ще им съобщят къде е следващото предизвикателство.

Иън завъртя рязко волана, за да избегне едно момиче, което прави цигански колела успоредно на колата.

— Те са опасни.

Той излиза бързо от паркинга и прави няколко завоя, за да се откъснем от глутницата. Няколко коли ни следват, но на другия светофар минаваме на жълто и се измъкваме и от тях. Кой да предположи, че такава „непретенциозна“ кола може да се движи толкова бързо?

Разбирам действията му, но имам чувството, че прекосявам мост с прерязано въже. И него ли са принудили, както мен да зарежа Томи? Ако е така, какво още ще поискат да направи, без да кажат първо на мен?

Заигравам се с колана си.

— Не съм сигурна, че е добра идея да бягаме от Наблюдателите.

— Не се безпокой, само за малко. — След няколко завоя, когато се успокоява, че никой не ни следва, той включва уредбата. — Ще им осигурим сочни кадри, за да се реваншираме. Обещавам.

— След тази вечер ще имаме да се реваншираме на много хора.

— Да. Гаджето ти май доста се ядоса.

Казва го просто така или иска да провери дали Томи наистина ми е гадже?

— Сигурна съм, че и твоята приятелка не е останала особено доволна.

Ъгълчетата на устата му леко се повдигат.

— Нямам приятелка.

Добрата новина е, че е свободен, лошата — че вероятно не може да се задоволи с едно момиче.

— Томи също не ми е гадже. И не разбира защо някой ще се излага заради готина награда.

— Хората, родени с пари, никога не разбират.

— Ти откъде знаеш, момче от Академията с абсурдно скъп телефон?

Лицето му се изпъва.

— Заработих си телефона. И академията също.

— Сериозно? Как? Искам да имам твоята работа.

Не че работата във „Винтидж Лав“ не ми харесва. Само заплащането.

Той поклаща глава със сдържана усмивка и усилва музиката. Колата вибрира. Добре де, не ми дължи обяснения. И аз не обичам да разкривам историята на живота си.

— Кой е това? — кимвам аз към говорителите.

Челюстта му увисва.

— Не си ли слушала „Ролинг Стоунс“? Мик Джагър? Това е класика.

— Чувала съм ги, но не и тази песен.

— Значи това е щастливата ти вечер.

Дали е прав? Наистина ли е щастливата ми вечер? Преди по-малко от два часа най-добрата ми приятелка се натискаше с момчето, което харесвам от цял месец. За сметка на това спечелих смайващи обувки и преобразяване. Освен това се возя в една кола с адски привлекателно момче. Да, запътили сме се към най-отвратителната част на града, където ще се преструвам на проститутка. И може да ме набият. Или по-зле — всички знаят, че животът на проститутките не е като в „Хубава жена“ или „Джипси”. В крайна сметка късметът ми може би се уравновесява.

Паркираме на няколко пресечки от мястото, указано на картата на ИГРА НА НЕРВИ, и си слагам малко гланц за устни, докато обмислям стратегията за външния си вид. Облеклото и балеринките ми не отиват точно на проститутка, но може би мога да мина за разхайтена ученичка. Дръпвам надолу тениската си, за да се виждат презрамките на сутиена, вдигам полата си и връзвам косата си на две опашки с ластиците, които намирам на дъното на чантата си. Липсва ми само близалка.

Преди да слезем от колата, решаваме, че чантата ми ще бъде на по-сигурно място в жабката, отколкото на рамото ми. Стомахът ми отново се свива при мисълта в какъв квартал ще се разхождам. Поне ще имам телефон. Няма начин да тръгна без него.

Иън посочва значката ми.

— Може би е по-добре да я свалиш. Не мисля, че е добре хората в… развлекателната индустрия да изразяват политически възгледи.

— Съмнявам се дали повечето тук знаят кой е Джими Картър, но имаш право.

Махам значката и я прибирам в джоба си.

Добре, време е да вляза в роля. Сид казва, че това винаги започва от позата. Опитвам се да изкарам наяве евентуалните си актьорски гени и да заема правилната стойка.

— Привет, Сиатъл, иде млада плът за продан!

Иън ме оглежда продължително от глава до пети.

— Бас ловя, че до десет минути ще получиш предложение. Мръсниците, които обикалят в търсене на проститутки, много ще харесат великолепна брюнетка със сини очи и вид на осмокласничка.

— Хм, благодаря.

„Великолепна“ и „осмокласничка“ взаимно се изключват, но той сигурно искаше да ми направи комплимент.

Потривам длани в бедрата си.

— Трябваше да си взема някакви гримове.

Той ме гледа по начин, от който раменете ми потръпват.

— Знаеш ли, че проститутките са били сред първите жени, които носели червило?

— Има логика. Искали са да изглеждат добре, за да привличат клиенти.

— Да, но въпросът не е бил в хубостта, а в заявлението, че предлагат специални услуги… от орален характер.

— О-о… — Присвивам очи. — Първо за въздържанието, после за тарифите на проститутките, сега за древните особености на професията. Доста сексуална информация получавам от теб тази вечер.

Той вади телефона си.

— Можем да си говорим и за други неща. Знаеш ли например, че в някои култури хората вярват, че снимането отнема част от душата им?

— Мислех, че това е градска легенда, разпространявана от хора с кофти прически.

Той насочва камерата към мен.

— Както искаш.

Правя муцка със свити устни и той ме снима. За кой ли път тази вечер?

После прокарва ръка през косата си.

— По-добре да започваме. Няма да е лесно да накарам някоя заета дама да ми предложи безплатно удоволствие.

Като гледам тъмните му очи и многозначителната усмивка, мога да се обзаложа, че е свикнал да получава подобни оферти.

— Ще се справиш страхотно.

Вървим бързо, което ме устройва чудесно, отчасти защото е студено, отчасти защото се надявам да успокоя нервите си. Въпреки това не е лесно да следвам широката му крачка.

Когато стигаме до главната улица, той забавя ход.

— Какво ще кажеш да вървиш пред мен? Ще отворя видеочата. Гледай да се придържаш, доколкото можеш, под уличните лампи.

Засега това е целият ни план. Намигам му, махвам с ръка и ето че вече съм сама. Полюшвам бедра с надеждата да излъчвам дързост, каквато не усещам, особено докато леденият въздух щипе дупето ми. По улиците е пълно с всякакви хора — момчета от колежански братства с бутилки бира в ръка, двойки, хванати за ръка, обрасли типове с по пет пласта облекло, които просят от минувачите пари за „ядене“.

Студентите се хилят и оригват. Очарователно. Когато минават покрай мен, скръствам ръце пред гърдите си и отмествам поглед. Работата в магазина ме е научила да различавам потенциалните клиенти от зяпачите.

— Ей, миличка, колко искаш?

— Повече, отколкото можеш да си позволиш — сопвам се с тон, който се надявам да звучи като уличен жаргон. Въпреки че съм помагала на Сидни да репетира какви ли не роли — от Лизел от „Звукът на музиката“ до нинджа принцеса в „Тигър и дракон“, тя никога не е играла проститутка и нямам особена представа какво се очаква.

Отдалечавам се от момчето, докато приятелите му го дразнят. Добре, че не решава да ме последва и да се опита да се докаже като мъж.

Толкова съм се фокусирала върху тях, че не забелязвам как се озовавам на пътя надве момичета — едното светлокожо, с флуоресцентни дрехи, а другото тъмнокожо, с металически дрехи. И двете изглеждат на моята възраст, само дето очите им са по-уморени от тези на майка ми. Оскъдните им потничета разкриват тресяща се плът, изложена на ледения нощен въздух, от което ме побиват съчувствени тръпки.

Флуоресцентната се озъбва и златният й зъб проблясва срещу мен.

— Какво правиш тук?

— Просто се разхождам.

Увивам се в якето си, за да покрия това, което би трябва да минава за съблазнително деколте, но сега ми се струва, че само аз така съм си мислила,

Металическото момиче ме посочва с пръст. Ноктите й са дълги поне два сантиметра, с тъмен лак.

— Гледай да е само това.

Двете с приятелката й се приближават. Мъча се да не си представям какво може да направи с тези нокти, но ми е трудно да се отърся от образа на дива котка, разкъсваща плячката си. Това предизвикателство е гадно. Повече и от предишното. Но не съм сама; Иън го чака същото. В този момент ми хрумва идея.

Внушавам си, че не трябва да отстъпвам назад, точно както те учат да правиш в Йелоустоун, ако край лагера ти души мечка. Когато момичетата вече са на един замах разстояние от мен, казвам:

— Един музикант се очаква да дойде тук след концерта си тази вечер. Случайно да сте го виждали?

Опитвам се да се усмихна като приятелка на приятелка.

Светлокожата облизва устни.

— Музикант?

Подскачам на балеринките си като възторжена фенка.

— Да. Казва се Иън… Джагър. Баща му е от „Ролинг Стоунс“? Старата рок банда? Е, синът му се е метнал на него. Яко, нали? Както и да е, бандата на Иън свири тази вечер в Сиатъл. Мернах на фен страницата му, че после ще си търси компания. Споменаваше за някакъв бар тук. Чували ли сте за „Флаш“?

Нали така се казваше онзи клуб, в който всеки уикенд арестуват по някого? След тази реч трябва да си поема няколко глътки въздух, за да не хипервентилирам.

— Защо му е да ходи на такова смотано място? — намръщва се момичето.

Оглеждам се разтревожено и забелязвам Иън на шест-седем метра от нас.

— О, боже! — възкликвам аз и се втурвам към него, а момичетата подтичват след мен.

Хващам го за ръката.

— Иън Джагър! Обожавам, обожавам песните ти!

Не е нужно да се преструвам на задъхана.

Иън скрива изненадата си с широка усмивка.

— Благодаря, сладурче.

Момичетата, смърдящи на парфюм и цигари, ме избутват настрани. Как очакват да привлекат клиенти с тази миризма?

— Здрасти, Иън — казва по-тъмната. — Аз съм Тифани. Наистина ли си известен?

Той свива рамене и се подсмихва като истинска рокзвезда.

Другото момиче обявява, че се казва Амброзия.

— Естествено, че е известен. Виждала съм го в списанията.

Получава се по-добре, отколкото съм очаквала. Дали Иън си дава сметка каква огромна услуга му правя? И колко много ми е задължен?

Той се усмихва пак в стил „е, какво да се прави“, а на бузите му се появяват убийствените трапчинки.

— Тук сме само за една вечер. Да имате идея къде мога да се позабавлявам?

— О, ние можем да те позабавляваме, сладурче — отвръща Тифани.

Иън ми подава телефона си.

— Ей, принцесо, можеш ли да ме снимаш с тези прекрасни дами? Агентът ми иска да види какво правя из различните градове.

Насочвам камерата към тях.

— Разбира се, но аз мога да те позабавлявам по-добре от тях, при това безплатно.

Тифани свива юмруци и прави крачка към мен.

— Кой е споменавал за пари, кучко?

Бинго.

— Извинявай, предположих…

Амброзия слага ръце на кръста и застрашително казва:

— Недей много да предполагаш, курво.

Иън застава между мен и момичетата.

— Ей, зарежете я. Значи и двете искате да се забавлявате с мен? Без ангажименти?

— Разбира се — потвърждава Тифани. — Ще пуснеш ли снимките ни на сайта си?

Той се усмихва към мен.

— Снимките ви ще обиколят цялата мрежа. Обещавам ви. Затова дадох камерата на тази пикла.

Те ме изглеждат победоносно и питат Иън къде е отседнал и дали могат да си поръчат рум сървис.

В този момент към нас се приближава внушителен здравеняк с Федора на главата. Федора? Този майтапи ли се?

Пъхнал е ръце дълбоко в джобовете на шлифера и му липсва само яка от леопардова кожа, за да завърши цялостния му облик.

— Тиф, Ам, този притеснява ли ви нещо?

Момичетата си счупват краката да тичат към него.

Хващат го за ръцете и му шепнат нещо.

Той обаче се мръщи.

— Никога не съм го чувал.

Държа камерата до гърдите си и се надявам да не ме забележи. Той присвива очи към Иън. Отмества момичетата и се приближава към него.

— Казах, че не съм чувал за теб.

Иън свива рамене.

— Свирим предимно емо.

— Хомо? Свирите хомо?

— Не, емо. Малко пънк, малко депресарщина.

Онзи продължава да се приближава, все така с ръце в джобовете, като се спира на няколко крачки от Иън.

— Нещо като пънк, така ли? И къде свирихте тази вечер?

Иън преглъща.

— В един малък клуб. Съмнявам се да си го чувал.

— Попитах къде свирихте, Иън пънк хомо Джагър?

Приближава се вече на сантиметри. Иън преглъща. Аз продължавам да снимам, въпреки че вече имаме, каквото ни трябва. Просто не мога да се спра. Тифани и Амброзия се бутат зад сводника си и се споглеждат с разширени очи, които някак ги подмладяват.

— Стори ми се, че се интересуваш дали можеш да прекараш нощта с моите момичета — казва сводникът с нисък глас.

— Само си приказвахме — усмихва се Иън. — Много са хубави.

Онзи вади едната си ръка от джоба и потърква наболата си брадичка.

— Така си е. Да ти кажа, и с мен е забавно да се бъбри. Какво ще кажеш да се поразходим малко да си побъбрим?

— Звучи добре, но трябва да тръгвам. Другите от бандата сигурно вече се чудят какво е станало с мен.

— Всъщност не те питам — прошепва сводникът.

Иън ме поглежда безпомощно. Камерата се хлъзга в ръцете ми. Изкушавам се да я прибера в джоба си, преди този тип да ми я вземе, но не искам да губя кадри.

— Стой тук — казва ми Иън.

Сводникът за първи път поглежда към мен.

— Тя с теб ли е? Чудно. И тя може да дойде.

Той побутва Иън с лакът.

Не знам дали да го последвам или да избягам. Сводникът не може да гони и двама ни, но може да прати Тифани и Амброзия след мен. Озъртам се с надеждата да повикам някого на помощ.

В този момент иззад ъгъла се появява тумба от двайсетина души. Един от тях посочва към нас и всички вадят телефоните си.

Наблюдателите.

Заобикалят ни и ни снимат.

Сводникът сбърчва чело.

— Какво, по дяволите, става?

Иън махва към множеството.

— Май ме забелязаха и други фенове. Трябва да им обърна малко внимание.

И се запътва към най-гъстата част на тълпата.

Аз също отстъпвам назад към тях. Част от физиономиите са ми познати от боулинга преди малко. За мое учудване никой не изглежда ядосан, че сме избягали от тях. Този път нямам нищо против да ме снимат. Тръгваме надолу по улицата сред овации и въпроси.

— Ще видите всичко, когато го излъчат — казва им Иън. После взима телефона от ръцете ми и снима Наблюдателите.

Сводникът и момичетата гледат озадачено след нас. Тифани плаче, сякаш е пропуснала нещо голямо.

И на мен ми се плаче, само че от облекчение. Доброто настроение на Наблюдателите ме обгръща като щит. Голям, шумен, прекрасен щит. С тях съм някой. С тях съм в безопасност.