Игра на нерви

1

Аз съм момичето зад завесите. В буквалния смисъл. Но след като ги отворя за второ действие, ще имам четиридесет минути за губене — без повече смяна на костюмите и гримове, освен ако някой от актьорите има нужда от бърза корекция. Поемам си дълбоко въздух. Като за премиера нещата вървят доста гладко, което ме притеснява. На първото представление винаги нещо се обърква. Традиция.

Чудя се дали да отида в женската гримьорна, където ще се говори за момчета, или да остана в коридора, където може наистина да срещна някое. По-точно, едно определено. Тъй като неговата сцена е след десет минути, избирам коридора и вадя телефона си, въпреки че мис Сантана, ръководителката ни, е заповядала да ги държим изключени под смъртна заплаха.

На страницата „ТоваСъмАз“ няма нищо ново. Не се учудвам, защото повечето ми приятели или играят в пиесата, или са в публиката. Пускам едно съобщение:

ОСТАВАТ ОЩЕ НЯКОЛКО БИЛЕТА ЗА СЛЕДВАЩИТЕ ДВЕ ПРЕДСТАВЛЕНИЯ, ТАКА ЧЕ СИ КУПЕТЕ, АКО ОЩЕ НЕ СТЕ СИ ДОМЪКНАЛИ ЗАДНИКА ТУК!

Готово, изпълних гражданския си дълг.

Заедно със съобщението публикувам и снимката, която си направих преди представлението с най-добрата си приятелка, Сидни, звездата на пиесата. Кадърът прилича на взет от онази контрастни книжки от предучилищната — тя, високата златна холивудска Барби, и аз, ретро Блайт с бледа кожа, тъмна коса и прекалено големи очи. Поне металическите сенки, които взех от актьорския грим, ги правят по-сини от обикновеното.

На телефона ми изскача реклама на „Къстъм Клоудз“, обещаваща ми шеметен вид в най-новите им летни рокли. „Летни дрехи“ звучи доста оптимистично в Сиатъл, особено през април, но един разкроен модел в лилаво изглежда твърде сладко, за да му устоя. Качвам своя снимка и попълвам ръста си — 162 сантиметра, и теглото си — 50 килограма и малко. Докато мисля какви мерки още да въведа, от мъжката съблекалня се донася познат гръмък смях, последван от притежателя си, Матю, който се доближава толкова, че раменете ни се докосват. По-точно, моето рамо докосва бицепса му с размер на футболна топка.

Той се навежда и прошепва в ухото ми:

— 34В, нали?

Мамка му, кога успя да прочете? Дръпвам телефона си.

— Не е твоя работа.

Пък и е по-близо до 32А, особено тази вечер с този тънък сутиен, който не прави чудеса.

— Канеше се да го напишеш на напълно непознати, а на мен не щеш да кажеш?

Изгасвам екрана.

— Някаква тъпа реклама, не непознати.

Той се обръща с лице към мен, допрял лакти на стената от двете страни на главата ми, и казва с копринения си глас, който звучи така, сякаш те посвещава в тайна:

— Хайде, много искам да те видя в тази рокля.

Скривам телефона зад гърба си.

— Сериозно?

Гласът ми звучи като писклива плоча на фона на неговия. Чудесно!

Той ме обгръща с ръка и измъква телефона от пръстите ми.

— Или пък нещо, нали се сещаш, по-удобно.

Намества се до мен, щраква с телефона и слага физиономията ми върху тяло с бяло бельо. Бюстът ми изглежда значително по-голям от реалния, някъде към чашка D.

Вратът ми пламва.

— Много смешно. Дай сега да пробваме с тебе.

Той започва да разкопчава ризата си.

— Аз съм си готов модел.

В коридора става задушно и се закашлям.

— Хм, не бива да сваляш костюма, така че по-добре да опитаме виртуалния ти аз.

Божичко, мога ли да звуча по-непривлекателно?

Очите му заблестяват по-зелено от обикновено.

— Разбира се, след като приключим с обличането на виртуалната Вий.

Притискаме се един до друг, докато той рови из колекциите със слипове и бикини. Всеки път, като се опитам да му издърпам телефона, той се смее и го дръпва обратно. Пробвам друга тактика — правя се, че не ми пука. Почти се получава и го изненадвам с бързо движение. Не толкова бързо, че да му взема телефона, но поне успявам да натисна дясната част на екрана и сайтът се затваря. На негово място се появява реклама за онази нова ИГРА НА НЕРВИ, която всъщност е някаква версия на „Дързост или истина“, само че без „истината“. Под заглавието ВИЖ КОЙ ИГРАЕ изскачат три малки снимки на хора, изпълняващи различни мисии.

Матю повдига вежди.

— Дай да видим как това момиче се преструва, че краде от магазин.

Той наклонява телефона, за да гледаме клипа, на който момиче с множество пиърсинги тъпче лакове за нокти в камуфлажните си панталони. Дори да се преструва, изглежда като углавно престъпление да слага каквото и да било в тези панталони. И как преминава през охраната на летището с всичките тези безопасни игли по устната? Сякаш чула злобните ми мисли, тя се обръща към камерата и показва среден пръст. Вълчите й черти се показват в близък план и раменете ми се напрягат. Тя излиза от магазина със самодоволна усмивка, а на паркинга рисува с аленочервен лак XXX на челото си.

Клипът свършва и Матю цъква под него, за да даде на момичето четири от пет възможни звезди.

— Аз щях да й дам три — казвам. — Предизвикателството беше да се престори, че краде, а не наистина да го прави. Що за идиот би се записал как нарушава закона?

— Стига бе — хили се той. — Явно й стиска. Пък и кой ще се оплаче, че е направила нещо повече от условието? Ще бъде готино да я гледаме в кръговете на живо.

— Само не споменавай на Сидни. Тя си умираше да се пробва в играта този месец, докато не разбра, че ще се проведе същата вечер като последното представление.

— Главната роля в пиесата не й ли стига?

Пристъпвам от крак на крак. Колкото и да дразня Сидни,

че е примадона, никога няма да го кажа зад гърба й.

— Училищният театър не носи големи награди.

Той свива рамене и отново поглежда телефона.

— Я да видим как този оставя кучето си да лочи супа от устата му.

— Гадост.

Въпреки това Матю му дава пет звезди. В момента, в който го прави, на екрана се появява надпис: КАЧЕТЕ СВОЙ КЛИП, ЗА ДА СПЕЧЕЛИТЕ ШАНС ДА УЧАСТВАТЕ В ИГРАТА НА ЖИВО ТАЗИ СЪБОТА. ОЩЕ НЕ Е КЪСНО!

Той размахва телефона пред лицето ми.

— Трябва да се пробваш, малка Вий.

— Ехо? В събота трябва да те гримирам, забрави ли?

— Имах предвид да направиш някое от предварителните предизвикателства, просто ей така. Ако по някаква случайност те изберат за кръговете на живо, все ще се намери кой да те замести тук.

Очевидно е убеден, че няма начин да ме изберат, а дори и това да стане, всеки друг може да намаца актьорите. Чувствам се унижена.

Подръпвам полата си.

— Защо да си правя труда? Така или иначе не бих играла наистина.

Миналия месец, при първото излъчване на играта, приятелите ми се събраха вкъщи, за да гледаме кръговете на живо онлайн. Стигаше ми това, което видях. А тези играчи от кръга за голямата награда на Източния бряг, които висят половин час, вкопчили пръсти в ръба на покрива? Не, благодаря.

Матю натиска няколко бутона на сайта на ИГРА НА НЕРВИ.

— Ето списък на предизвикателствата, които можеш да пробваш. Да ядеш с ръце в луксозен ресторант, да отидеш в екзотичен магазин и да попиташ за тестиси от козел…

— Никакви предизвикателства няма да пробвам.

Той пише нещо на телефона ми.

— Знам. Само те дразня, защото си много сладка, когато се изчервяваш.

Трета, която се занимава с декорите, дотичва иззад кулисите и го потупва по ръката.

— След две минути си ти.

Той ми връща телефона. Чак когато е на три метра от мен, забелязвам, че е променил статуса ми в „ТоваСъмАз“ от „необвързана“ на „обещаваща“. Сърцето ми леко подскача. Въпреки че има почти половин час до спускането на завесите, следвам движенията му зад кулисите. Той върви под прожектора наляво по сцената, към Сидни, където ще се дразнят, карат, целуват и пеят, преди пиесата да свърши.

Засега Сидни владее сцената, драматично обляна в русо великолепие. Усещам прилив на гордост от зашеметяващата визия, която съм създала с природните й дадености. Разбира се, отделих повече време на Матю, за да очертая нежно всяка равнина на лицето му. Макар и на шест метра от мен, от блясъка на прожектора в очите му коленете ми омекват.

През следващия половин час повтарям репликите заедно с актьорите, чак до финала, когато злочестите влюбени отново се събират. Матю взима лицето на Синди в ръце и устните им се сливат в целувка, която продължава една, две, три секунди. Аз прехапвам собствените си устни, борейки се с ревността, въпреки твърденията на Сид, че Матю е повече въздух под налягане. Тя винаги си мисли, че знае какво е най-добро за мен.

Целият състав излиза при тях за финалната песен, а аз спускам завесите. Тъй като остават само поклоните, моите задължения на сцената приключват и се отправям към гримьорната, за да събера костюмите. Женската гримьорна мирише на лак за коса, а в средата на плота стои огромен букет от червени рози. Поглеждам картичката. За Сид са, разбира се. Няколко минути по-късно тя влиза с танцувална стъпка заедно с останалите момичета, задъхани и ухилени.

Инстинктивно прегръщам най-добрата си приятелка.

— Беше страхотна. И виж какво ти е изпратил някой.

Тя изписква тихичко и отваря картичката. Очите й се разширяват.

— Анонимен почитател.

Иде ми да простена при очевидния замисъл.

— Анонимен ще бъде още две минути, докато не се появи да си получи благодарността.

Тя мирише цветята и се усмихва, свикнала с подобни прояви на внимание.

— Убеди ли вашите да размислят за довечера?

Гърдите ме стягат.

— Не. Поне ще ме пуснат от затвора за купона след последното представление.

След пет месеца следване на всяка буква от правилата, успях да ги убедя, че съм си заслужила свободата. За първи път ще ме пуснат да изляза с приятели — ако не се броят репетициите и ученето в библиотеката — от „инцидента“ насам, който всъщност е такъв само в техните глави. Не че вярват на настойчивите ми обяснения.

— Тогава и аз няма да ходя — отвръща Сид.

Потупвам я закачливо по ръката.

— Не ставай глупава. Заслужила си си купона. Само гледай да не получиш махмурлук с торбички под очите. Гримьорските ми умения си имат граница.

Тя развързва панделките на корсета си.

— Сигурна ли си? За купона, имам предвид. Иначе имам пълна вяра в гримьорските ти умения.

Помагам й с връзките на гърба.

— Сигурна съм, разбира се. После ще ми разкажеш. Или направо ми пусни снимки.

Когато всички събличат костюмите си, аз ги взимам и оглеждам дали нещо има нужда от гладене или премахване на петна за представлението утре. Сидни ме прегръща още веднъж и излиза с Грета и останалите.

Няколко минути по-късно в стаята надниква Матю.

— Как е малката дръзка Вий?

Въпреки че коремът ми пърха, се старая да остана хладна, докато оглеждам ръкавите на едно карирано сако.

— Добре съм.

На кого му е притрябвал купон, след като двамата може да сме заедно преди вечерния ми час? Да, статусът ми може все пак да се окаже обещаващ.

— Ще ходите ли със Сид у Ашли?

— Тя — да. Аз не мога.

— Още ли си наказана? Стига, момиче, започни да учиш повече.

Той, както и повечето ми приятели, си мислят, че строгостта на родителите ми е резултат от ниски оценки. Само Сидни знае истината.

— Поне ме пускат на купона за последното представление. При условие да се прибера до полунощ.

Може би ако му пусна новината за предстоящата си свобода, ще ми помогне да намеря начин да се възползвам от нея в събота.

Той кимва към розите.

— Тя разбра ли от кого са?

Дъхът ми спира за миг.

— Откъде знаеш, че са анонимни?

Той ми смигва.

— Имам си начини. Ще се видим утре. — После поклаща глава и ме оглежда за последно. — М-мм, прекалено сладка си, за да работиш зад кулисите.

И с тези думи си тръгва.

Това ли е всичко? Един шанс да останем насаме и той си тръгва? Коремът ми се свива. И какво му пука за цветята? Старая се да не правя прибързани заключения, а да разгледам различните възможности. Може би някой негов приятел си пада по Сидни и Матю разузнава. Нещо в тона му обаче звучеше несигурно, уязвимо. Възможно ли бе той да й е донесъл цветята? Тя му е партньорка в представлението, но въпреки това. Единствената ми утеха е, че дори той да си е направил труда да й купи цветя, тя така и не си ги взе вкъщи.

Скърцам със зъби и вадя от чантата си малко ключе, с което да отключа шкафчето с тайното оръжие на костюмиерите: спрей със смес от водка и вода. Евтино средство за освежаване на дрехите. Мис Сантана твърди, че никога досега не е позволявала ученици да го използват без наблюдение. Доволна съм, че поне един възрастен ми има доверие, но ако мама и татко разберат, ще й коства работата.

Чуват се стъпки и в стаята надниква Томи Тот, автор на декорите и ръководител на целия технически състав.

— Тази вечер мина страхотно, а?

Пръскам една тежка рокля с множество мъниста, която леко лъха на пот.

— Да. Супер гладко.

— Всички вече си тръгнаха. Когато свършиш, ще те изпратя до колата ти.

Ако имаше награда за възпитаване на учтиви деца, родителите на Томи със сигурност щяха да я спечелят. Още в пети клас, когато с него участвахме в патрула по безопасност, винаги предлагаше да носи знаците „Стоп“.

Отивам да се погрижа за костюмите на момчетата в съседната стая.

— Няма проблем, паркирала съм наблизо.

Той идва с мен.

— Добре ли си?

Сгъвам панталоните на Матю, които е оставил на един стол.

— Разбира се. Просто беше натоварена седмица.

Той протяга ръце нагоре.

— Да, ние с теб покриваме повечето от задълженията на екипа.

Да, ние сме гръбнакът. Само дето няма аплодисменти. Нито пък рози. Премигвам, за да не капне сълза, и се обръщам към него.

— Ти свърши чудесна работа, Томи. Никой друг не би могъл да проектира декорите като теб.

Сцената се трансформира от разкъсвано от войната афганистанско село в дискотека в Токио точно за една минута. Играем мултикултурна пиеса.

Той свива рамене.

— Недей да скромничиш. Заслужаваш точно толкова внимание, колкото и актьорите.

— Това, да не си в центъра на прожекторите, си има и хубавите страни.

Вдигам вежди.

— Посочи една.

— Лично пространство.

Засмивам се, но звукът прилича на нещо средно между грухтене и пръхтене.

— Това ли е хубавото?

Той пак свива рамене. Точно когато приключвам с костюмите, телефонът ми избръмчава. Съобщение от майка ми, която ми напомня, че трябва да съм си вкъщи до четирийсет минути. Въздишам. Каишката се затяга. Изтривам съобщението и забелязвам, че Матю ми е оставил отворен сайта на ИГРА НА НЕРВИ. Макар да знаеше, че няма да се пробвам.

Обръщам се към Томи.

— Намираш ли ме за дръзка?

Той прави крачка назад.

— Хм, дръзка? Не знам. Но имаш силна харизма. Сещаш ли се за онзи случай в осми клас, когато измисли нови думи за училищния химн?

С това ли ме помнят? С неприличен текст, в който почти нямаше рими? Аз правя гримаса и му подавам телефона.

— Би ли се записал за тази игра?

Той я разглежда.

— Съмнявам се. Ужасно рискована е.

— Не е за мен, нали?

— Не съм казал това.

Заставам до Томи и разглеждам отново сайта. Изброени са няколко предизвикателства, с които може да се кандидатства за етапите на живо, съпроводени от изскачащи обещания за незабавна слава и видеоклип на някои от победителите от миналия месец на кинопремиера. Две от момичетата показват скъпите дрехи, спечелени от предизвикателствата. Късметлийки.

Преглеждам списъка. Повечето предизвикателства изглеждат кошмарни, но има едно, в което се иска да влезеш в кафене и да се полееш с вода, крещейки: „От студената вода се разгорещявам“. Звучи глупаво, но не толкова опасно, колкото кражбата на лак за нокти или дори инсценирането на такава. Поглеждам часовника си. „Гата-Хава-Джава“ ми е на път. Ако побързам, може и да успея. Така ще избия думата „малка“ от речника на Матю, която неизменно присъства до името ми дори в съобщенията по телефона, откакто започнахме репетициите за пиесата. Сладки, флиртаджийски работи, особено късно вечер.

Поглеждам към Томи.

— Искаш ли да направиш нещо нестандартно?

Бузите му поруменяват.

— Нали няма да кандидатстваш за тази игра?

— В никой случай. Пък и доста съм закъсняла. Но ще бъде забавно да пробваме някое предизвикателство, не мислиш ли? Само за да видим какво е?

— Хм, не точно. — Той мига начесто, сякаш контактните му лещи смятат да приключват работното си време за деня. — Нали осъзнаваш, че ще те изтипосат в мрежата, така че целият свят да те види, а тъй като предварителните предизвикателства се гледат безплатно, това значи много хора?

— Да, в общи линии това е смисълът.

Той накланя глава на една страна.

— Сигурна ли си, че си добре?

Отивам до шкафа да заключа спрея.

— Добре съм. Няма нужда да идваш с мен. Просто ми се стори, че ще бъде забавно.

— Може би — кимва той, като явно премисля идеята. — Добре. Аз ще те снимам.

А, да. Съвсем бях забравила, че някой трябва да документира предизвикателството. Грабвам чантата си и тръгвам. Чувствам се като Лара Крофт.

— Страхотно. Да вървим.

Той подтичва, за да не изостава.

— Можем да вземем моята кола.

Родителите му подариха „Ауди“ като за екшън филм за последния му рожден ден.

— Не, отиваме с моята — възразявам аз. Все пак си е моето предизвикателство.

Във въздуха се усеща влага, която липсваше по-рано вечерта. Макар да възнамерявам да се залея с вода в кафенето, не съм в настроение за дъжд. С Томи отиваме бързо до колата ми — десетгодишно „Субару“ с волан, който дрънчи при всяко натискане на спирачките. Но си е мое и е уютно. Качваме се и аз подкарвам.

Опитвам се да си припявам на някаква хип-хоп песен по радиото, но гласът ми постоянно пресеква.

— Мислиш ли, че някой в „Гата-Хава-Джава“ ще се досети, че това е предизвикателство за ИГРА НА НЕРВИ?

Той гледа таблото, все едно там ще намери нещо по-интересно от евтиния плейър с малък, ръчно надписан стикер, гласящ: „НАДУЙ НА МАКС!“

— Не мисля, че редовните им клиенти са в демографската група на играта.

Казва „демографска група“ с такава лекота, сякаш открай време работи в рекламния бизнес. Така говори баща ми. Изведнъж ми прилошава, като си спомням пребледнялото лице на татко до леглото ми в болницата преди няколко месеца; как клатеше глава и повтаряше, че поведението ми изглеждало много нетипично. Момичетата като мен не свършвали в гараж със запален двигател. Именно, отвърнах аз тогава.

Поклащам глава при тази мисъл.

— Значи ще се направя на глупачка пред един куп хора, които представа си нямат, че това е игра. Идеално.

Миналия месец един шепнещ глас зад кадър постоянно напомняше на публиката, че играчите нямат право да казват, че изпълняват предизвикателство.

Томи вдига многозначително вежди, но е прекалено възпитан, за да се изрази на глас. Вместо това ми разказва някакъв документален филм за бизнес училище в самурайски стил, в който учениците трябвало да пеят по ъглите на натоварени улици, за да преодолеят задръжките си.

— Може би това ще ти се отрази добре — заключава той.

Поглеждам го. Всъщност изглежда по-добре, отколкото съм признавала досега — не че някога бихме били нещо повече от приятели. С тази приятна външност, самоуверена нагласа и пребогати родители, вероятно ще се кандидатира за политически пост още преди десетата годишнина от завършването ни.

Изведнъж се сещам, че не съм попълнила формуляра.

— Би ли влязъл в сайта на играта, за да попълниш данните ми?

Той включва телефона си и започва да чете въпросите на глас. Давам му адреса, телефона, имейла и рождения си ден (24 декември, денят на голямото очакване). В списъка с лица за контакт в спешни случаи, което ми се струва малко прекалено като за двеминутно предизвикателство, изброявам Сидни, Лив, Юли, Томи и накрая Матю, по-скоро на шега.

Пет минути по-късно, след две обиколки около кафенето, си намирам място за паркиране на една пряка от него. Във въздуха няма и следа от топлината от деня, което предвещава мразовито връщане към колата след предизвикателството. Ако въобще го изпълня, в което част от мен започва да се съмнява.

Връчвам якето си на Томи.

— Ще го държиш ли, за да имам нещо сухо, което да облека след това?

— Ако искаш, мога да държа и чантата ти, за всеки случай.

Кое друго момче ще помисли за безопасността на дамските аксесоари? Аз потрепервам.

— Много съобразително.

Томи хваща нещата ми нежно, сякаш се бои да не ги повреди, което не би било голяма катастрофа, предвид че купувам всичко на половин цена от „Винтидж лав“, където работя.

Влизаме в кафенето и сърцето ми започва да бие учестено, като виждам колко много хора има. Едно е да си избереш предизвикателство от списък в интернет, съвсем друго е да го изпълниш. Изпълнението… уф, това е проблемът. Като прослушването за училищната пиеса, от което избягах, или рефератите по световна история, с които се потих пред целия клас. Защо, за бога, човек като мен би решил да участва в подобна игра?

Вдишвам дълбоко и си представям как Матю целува Сидни на сцената, а аз гледам отстрани. Очевидно го правя, за да докажа нещо. Благодаря ви, часове по психология.

Томи си намира място на голямата маса в средата на заведението и оставя нещата ни. После отваря телефона си.

— В сайта пише, че клипът трябва да се предава директно, за да не можем да го редактираме. Започвам веднага, щом си готова.

— Добре.

Промъквам се отзад със странното чувство, че губя контрол над краката си. Влагам цялата си концентрация в усилието да местя оловните си крака един пред друг, сякаш се движа в басейн, пълен със сироп. Дишай, дишай, дишай. Само ако можеше изпаренията от кафето да не бяха толкова силни. Вентилацията тук е ужасна. Косата и дрехите ми ще смърдят дълго след като си тръгна. Дали мама ще забележи?

Една двойка пред мен спори дали да пият черен чай по това време, защото съдържа кофеин, а група жени пред тях засипват бариста с въпроси за калории. Бъбренето им стърже по нервите ми. Иска ми се да им изкрещя, че хората, които се тревожат за калориите, не би трябвало да ходят по заведения със сладки изкушения.

Махвам на един от баристите в опит да привлека вниманието му. Той само се усмихва и продължава да прави еспресо. Часовникът на стената показва 9:37. По дяволите, остават само двайсет и три минути до вечерния ми час, а току-що се сетих, че преди да се прибера, трябва да върна Томи до неговата кола. Пробивам си път до бара, с което предизвиквам няколко гневни коментара. Като видят какво съм намислила, сигурно ще млъкнат. Никой не иска да се занимава с луди. В края на бара виждам кана с ледена вода и пластмасови чаши. Пълня една и тръгвам към Томи, като гледам да не я разплискам въпреки треперещите си ръце и крака.

Девет и трийсет и девет. Поемам си дъх и кимвам на Томи. Той посочва телефона си и казва нещо, което не разбирам. Няколко души наоколо смръщват вежди и ме поглеждат гадно. Томи ми се усмихва и вдига окуражително палец, което ме изпълва с огромно чувство на признателност. Нямаше да успея сама. Може би и сега няма. Тялото ми не спира да трепери и едва се сдържам да не избухна в плач. Боже, каква съм лигла. Нищо чудно, че се задушавам на прослушванията.’

Гледам към часовника и изведнъж преживявам тунелно зрение. Всичко около мен притъмнява. Виждам само часовника, пулсиращ като „Сърцето издайник“ на Едгар Алън По. Абсурдно е. Това е само една чаша вода и една реплика. Сид би се поляла с цялата кана, докато пее любимата си ария от „Клетниците“. Разбира се, аз не съм тя.

Сърцето ми забива все по-лудо, главата ми се замайва. Всяка молекула от тялото ми иска да избяга. Или да изпищи. Или и двете. Напомням си да дишам. След минута всичко ще свърши. Остават само няколко секунди от този ужас. Избърсвам бузата си. Часовникът вече показва 9:40 и аз прочиствам пресъхналото си гърло.

Мога ли да го направя? Въпросът сам се повтаря, докато вдигам чашата над главата си. Колкото и да е удивително, ръката ми още действа. Едва прошепвам: „От студената вода се разгорещявам“ и изливам няколко капки върху главата си.

Томи присвива очи, като че ли не ме чува.

Усилвам глас, който прозвучава по-скоро като прашене: „От студената вода се разгорещявам“ и изливам остатъка върху главата си. Ледената вода избистря мозъка ми. Божичко, направих го. А сега стоя тук цялата мокра и повече от всякога ми се иска да съм невидима.

Една жена наблизо извиква и отскача настрани:

— Какво, по дяволите, е това?

— Извинете — казвам аз, докато от носа ми капе вода.

Знам, че трябва да направя нещо, но тялото ми е парализирано. С изключение на очите, които регистрират по милион детайли едновременно и всичките като че ми се подиграват. Полагам съзнателни усилия да разруша заклинанието и да избърша лицето си с ръка, докато някакъв тип ме снима. Поглеждам го злобно, а той ме щраква отново.

Томи оставя телефона и ме гледа с разширени очи.

— Ъ-ъ-ъ, Вий… о, боже… блузата ти…

Той сочи ужасено към гърдите ми. Поглеждам надолу, но в този момент един от баристите дотичва с бърсалка в ръка и сумти срещу локвата в краката ми.

— Аз ще подсуша — казвам и посягам да взема бърсалката. Защо не се сетих за салфетки?

Той я дръпва от ръцете ми.

— Мислите ли, че ще ви я дам? Отдръпнете се. И ако няма да консумирате нищо, моля да напуснете.

По дяволите. Все пак не съм се изплюла в блендера му.

— Извинявайте — казвам аз и бързо тръгвам към изхода.

Студеният въздух навън ме блъсва, като че ли съм скочила в езерото Вашингтон.

Томи ме настига и ми подава якето.

— Обличай го веднага!

Поглеждам блузата си на светлината на уличната лампа и дъхът ми спира. Защо не се сетих по-рано, че е от бял памук? А сутиенът ми — от тънка коприна? Като отговорник по костюмите, работещ почасово в магазин за дрехи, би трябвало да съм наясно с ефекта от изливане на вода върху тези тъкани. Все едно бях по мокра фланелка. Заснета на видео.

О, божичко, какво направих?