Игра на нерви

21

Не си падам по ранното ставане, но постепенно свиквам. Спокойствието на утрото обещава всичко през деня да бъде отново нормално. Но също като котката на Шрьодингер, единственият начин да разбера е да подам глава от кутията. Закусвам, обличам се и едва тогава включвам телефона си, изкушена да удължа още с миг това спокойствие и в същото време тръпнеща в очакване да разбера дали нещо се е променило.

Едно съобщение привлича вниманието ми, но се загубва сред стотиците други. Обичайното количество в началото на деня. Което значи, че животът ми си е все така откачен. Но пък ме познават толкова хора.

И аз го използвам.

Пускам седмичното си съобщение до всички нови номера и страници в „ТоваСъмАз“, които са се насъбрали през последните седем дни. Повечето хора няма да му обърнат внимание, но да се надяваме, че все някого ще впечатли.

ДРАГИ МИ СВЯТ,

ИГРА НА НЕРВИ ЕДВА НЕ МЕ УБИ В ИМЕТО НА ПЕЧАЛБАТА СИ. МИСЛЯТ СИ, ЧЕ ЗЛОУПОТРЕБАТА С ИГРАЧИТЕ ЩЕ ИМ СЕ РАЗМИНЕ, ЗАЩОТО НА НИКОЙ НЕ МУ ПУКА И НИКОЙ НЕ МОЖЕ ДА ГИ НАМЕРИ. САМО ЧЕ ГРЕШАТ.

ТЕ НЕ МОГАТ ДА СЕ СКРИЯТ. НЕ И ОТ ВСИЧКИ НАС.

ИЗПОЛЗВАЙТЕ КОМПЮТЪРНИТЕ СИ УМЕНИЯ, ИЗПОЛЗВАЙТЕ УМЕНИЯТА НА ПРИЯТЕЛИТЕ СИ И ГИ ПРОСЛЕДЕТЕ. МОЛЯ ВИ!

Изпращам го и оставям телефона си настрана. Няма да го поглеждам чак до утре… ако успея. Учителят ми по моден дизайн ме нарича лудит. Аз го наричам опит за съхраняване на психиката.

Връзвам косата си на опашка и се отправям към гаража. Въпреки че съм наказана да си стоя вкъщи вечер и през уикенда, докато не стана достатъчно голяма да гласувам, имам право три пъти седмично да излизам сутрин, за да спортувам. Качвам се в колата си и се насочвам към един парк наблизо, където ме чака старо сиво волво.

Иън стои до него и прави стречинг, облечен със спортни шорти и тениска, под които се виждат загорелите му ръце и крака. Аз също се зареждам от редовните ни тренировки и съм решила, че бицепсите са чудесен моден аксесоар. Когато стигам до него, се целуваме дълго, а после заставаме пред бордюра, за да раздвижим прасците си.

— Може да сме напипали нещо — казвам аз, като си мисля за съобщението на телефона си.

— За него или за нея?

— За Гейл, чието истинско име всъщност е Джордан — ако софтуерът за разпознаване на лица не греши.

Той се усмихва.

— Браво, Томи.

След дълги и искрени извинения Томи успя да си извоюва плахо приятелство с мен и сега много ми помага в борбата с ИГРА НА НЕРВИ. Вярвам, че е нямал никаква представа до какви крайности ще стигнат нещата. А и той не е единственият, който се държа нетипично и нелогично онази вечер.

С Иън се преместваме под едно дърво край пътеката и се облягаме на него, за да раздвижим мускулите си, преди да започнем да тичаме. През първата седмица след играта всяка сутрин бяхме обсаждани от Наблюдатели, които ни снимаха за някакви смахнати точки след края на играта. Томи даже намери джипиес тракер, закачен за бронята на колата ми.

Полицията не помогна особено. Казаха, че нямало достатъчно доказателства. Другите играчи настояват, че пистолетите са били пластмасови, а напитките — сок. Сигурна съм, че са им платили за това. Гнусният спонсор, който се беше натресъл на събирането на Обречените на чистота, също не казва нищо.

Ние обаче се борим. Свързах се с един куп хора, готови да помогнат, включително един Наблюдател, заснел за кратко образите на водещите от кръга за големите награди. Образът е зърнист, но Томи се постара да го изчисти, така че софтуерът за разпознаване на лица да го сравни с милиони други образи в интернет. Разбира се, Гай и Гейл вероятно също са били само платени наемници. Но ако ни дадат следа към големите инвеститори, които стоят зад играта, си заслужава да опитаме.

Двамата с Иън тичаме покрай цъфнал храст орлови нокти, който облива пътеката с уханието на настъпващото лято. Вдишвам дълбоко, но отскачам назад, когато иззад съседното дърво изскача кльощаво момче с насочена' камера.

Иън се спира точно пред него.

— Пич! Не е нужно да ни дебнеш. Ако беше помолил да ни снимаш, щяхме да ти позволим.

Вярно е. Научихме едно интересно правило за славата. Хората, които отчаяно искат да я получат, всъщност са такива, които другите не желаят да гледат. Затова с Иън решихме да позираме, когато ни помолят. Колкото повече се показваме, толкова по-непопулярни се надяваме да станем.

Този обаче не ни помоли. И ще си получи заслуженото последствие. Двамата с Иън вадим телефоните си и започваме да снимаме Наблюдателя.

Той закрива лицето си с ръце.

— Що го правите, бе?

Иън се ухилва.

— За новия сайт: ВИЖ КОЙ ДЕБНЕ. Усмивка!

Онзи побягва, ругаейки. Получи се по-добре от обикновено. Моите кадри вероятно са размазани, защото още си карам със стария телефон, но има и по-лоши неща от скапана камера.

Километър и половина по-нататък сядаме на дълга дървена пейка. Иън ме взима в скута си и ме притегля в топла, сладка целувка, но аз непрестанно се взирам в дърветата наоколо и се чудя дали наистина сме сами.

Опитвали сме да намерим по-сигурно уединение за сутрешните си срещи, но и дума не може да става да се виждаме у нас или у тях. А дори когато паркираме на някое много далечно място, пак ни смущават откачалки, дрънчащи с камерите си по прозорците на колата. Разбирам защо онази Абигейл избяга за цяла седмица във Вирджиния. Колкото и да ми се иска да сложа край на ИГРА НА НЕРВИ, малка част от мен се надява да пуснат следващия епизод в събота, за да отклонят вниманието към новите играчи. Знам, че е ужасно от моя страна.

Покрай нас минава тичаща групичка и ние също се надигаме, за да продължим тренировката си. Денят обещава да е ясен и слънчев. Може би със Сид ще излезем на обяд с момчетата и момичетата от клуба по фотография, за да поработим над портретните й снимки. Свободните си вечери пък използвам, за да работя над портфолиото си. Да върви по дяволите ИГРА НА НЕРВИ, сами ще сбъднем мечтите си.

Много скоро тренировката свършва. С Иън се разделяме с дълга, бавна целувка и аз се качвам в колата си. Докато потеглям, забелязвам, че вътре мирише на готвено, все едно някой е ял бекон тук. Да не би нещо да е влязло през вентилацията? Хвърлям поглед към задната седалка, за да се уверя, че никой не се е скрил там. Празна е, но въпреки това раменете ми потръпват. Никога ли няма да се отърва от това усещане?

Когато се прибирам, мама и татко ме посрещат с усмивки на облекчение — както всеки път, когато изляза да тичам. Знам, че влагат цялата си воля в тази малка проява на доверие, затова ще сторя всичко по силите си да го заслужа. Неочакван ефект от случилото се е, че видяха колко отчаяно ми се живее. Струва ми се, най-после повярваха, че инцидентът в гаража наистина беше нещастен случай. Може би, ако имам късмет, ще направят изключение и ще ме пуснат да отида с Иън на събитието на „Подслон за човечеството“ другия месец.

Мама посочва към антрето.

— Поръчвала ли си нещо? Намерих това отвън, когато излязох да полея цветята.

Сякаш имам излишни пари, докато пестя за колежа. Поглеждам масичката до входната врата, на която лежи един пакет. Не е ли прекалено рано сутринта за доставки? А може би са го донесли още вчера. Адресът на подателя е изписан със златни букви — луксозен магазин в Ню Йорк. Печатът също е оттам, така че има вероятност да не е бомба. Ето я пак параноята в действие.

Отварям кашончето, в което има друга кутия, увита в биоразградима опаковка. А в нея — кадифена торбичка с логото на дизайнер, което познавам твърде добре от дългото съзерцание в нета. С треперещи ръце изваждам нежнорозови обувки. Същите, с които ме примами ИГРА НА НЕРВИ за първото предизвикателство в кафенето. Странно. Ясно ми дадоха да разбера, че съм изгубила всички награди. Да няма някаква грешка?

В една от обувките е пъхнат малък сребрист плик. Вътре намирам бележка, от която краката ми се подкосяват и бавно коленича върху студения под.

Никога няма да ми омръзне да те гледам. Горя от нетърпение да те видя отново в играта.

Очите ми са вперени в обувките, които погрозняват с всяка секунда. Е, някоя бездомница много скоро ще се разхожда със стил. Хвърлям ги в кашона на мама за дарения. На минаване през дневната ме сепва познат звук. Телефонът ми ме зове. Само че не с обичайната мелодия.

Вместо нея чувам хленч на разглезено дете.