Игра на нерви

19

— Какво, по дяволите, става? — изкрещява Мики.

— Ох! — казва Иън.

Хващам въжето на масата, докато се връща назад, и отново я запращам в стената, за да доразбие стъклата. Разнася се пушечен откос. Залягам, докато над главите ни светват стробоскопите и продължават да свистят изстрели. Дали са истински? Писъците — със сигурност.

Между просветванията виждам светлината от коридора отвън. Това ли е тръпката, която са търсили Наблюдателите от първия ред? Облива ме вълна на омраза към всички, които са стояли толкова близо до нас, а не са ни спасили.

Дори когато мигащите лампи угасват, вътре продължава да се просмуква слаба светлина от коридора. Това улеснява задачата ни, защото виждаме какво правим, но от друга страна, и те ни виждат.

Тай се надига иззад канапето си. Пистолетът му се колебае между мен и Иън.

— Какво правите бе, тъпаци?

— Каквото ни наредиха от играта — отвръщам аз. — Ти не получи ли съобщение на телефона си?

Двамата с Иън хващаме въжетата и отново засилваме масата. Дори другите играчи да не разбират, че сме нарушили правилата, на водещите им е ясно. Въпрос на време е да реагират с ново последствие или нещо по-лошо. И понеже няма смисъл да се преструвам, че се целя, затъквам пистолета отзад в полата си, за да освободя и двете си ръце за следващия тласък.

Масичката се забива за пореден път в стъклената врата на около половин метър от пода и разширява дупката до трийсетина сантиметра. Още светлина. Още писъци. Жалко, че не излетя направо в коридора и да размаже скапаната публика, която като че ли се разбягва в търсене на убежище.

На екраните горе се появява съобщение с гигантски букви.

НАРУШЕНИЕ НА ПРАВИЛАТА! ВЕДНАГА НАСОЧЕТЕ ПИСТОЛЕТИТЕ СИ КЪМ ДРУГ ИГРАЧ ИЛИ ВСИЧКИ ГУБИТЕ НАГРАДИТЕ СИ!

Изсвирва рог.

Мики скача и гледа намръщено дупката в стената, но не сваля дулото от мен.

— Пак се опитват да избягат! А остават само осем минути до наградите!

По-скоро осем минути преди кървавата баня по случай големия финал. Двамата с Иън забиваме още веднъж масата в стъклената стена, след което той дотичва при мен. От прозореца пада голямо парче стъкло и се отваря дупка около половин метър в диаметър.

— Спрете или ще стрелям, задници! — крещи Мики.

Иън хваща моето въже и заедно блъсваме масата настрани.

— Ние не държим пистолети. Наистина ли ще ни застреляш хладнокръвно?

Дъхът ми спира. Може ли да го направи?

Лицето й е изкривено от ярост.

— Давам ви още един шанс да спрете да блъскате масата и да се върнете в играта.

Тай застава до нея.

— Аз също.

Преглъщам.

— Няма никакъв начин нито вие, нито от ИГРА НА НЕРВИ да успеете да убедите публиката, че сте ни застреляли при самозащита, след като дори нямаме оръжие в ръцете си. Освен това Томи се е обадил в полицията, преди да дойде тук. Наистина ли си мислите, че ще ви се размине?

Хвърлям поглед към Джен и Даниела с надеждата да застанат на страната на добрите, но и двете продължават да държат пистолетите си насочени към нас.

— А вие наистина ли си мислите, че ще ме прецакате?

Мики прескача канапето.

Минавам от другата страна на масичката. Вместо да стреля обаче, тя хваща въжето, за да ни попречи да я засилим отново. Това е знак да се втурна право към дупката в стената.

Иън ме следва по петите, Томи и Сид също. Ритам и събарям още едно парче стъкло. Дупката се оказва точно на нивото на коленете ми, около шейсет сантиметра широка, а ръбовете й изглеждат достатъчно остри да срежат и кокал.

Някъде по коридора се провиква Наблюдател:

— Бягайте! Малките изроди се освободиха!

Мики се хвърля към Иън, докато аз ритам дупката, за да счупя още стъкла. Сидни се опитва да ми помогне, но токчетата й пречат. Томи само стои и гледа зашеметено, докато Тай не го сграбчва в желязната си хватка.

— Спрете! — изохква Томи. — Не сме се съгласили на това. Трябва веднага да сложим край.

По дяволите, двамата със Сид не са се съгласявали на нищо, освен да ме спасят. Само че нито на Тай, нито на ИГРА НА НЕРВИ им пука.

Иън обгръща с ръце Мики, вдига я и я размахва, при което тя удря с крака Тай, който тъкмо е дръпнал Томи от стената. Джен хваща Сид за косата и двете се завъртат като в женски бой. Даниела се присвива, запушила ушите си с ръце. Плаче ли? Все едно, важното е да не ни напада.

Ритам стъклената стена. Иън продължава да върти Мики и краката й или тези на Томи уцелват Тай в слабините, защото той се превива на две и пуска Томи на земята.

— Помогни ми! — извиквам на Самюъл и избивам още едно парче стъкло, като горчиво се разкайвам, че не нося по-тежки обувки.

Самюъл поклаща глава.

— Не искай от мен да захвърля бъдещето си, Вий.

Той сериозно ли говори?

— Ако останем тук, няма да имаме бъдеще, тъпако. Нали не мислиш, че ИГРА НА НЕРВИ ще ни изненада с нещо по-лошо в следващите пет минути? Достатъчни са секунди, за да убиеш някого.

Следващият ми ритник е по-силен и успява да изкърти стъкло с размерите на лицето му. Дупката вече стига до пода. Тай започва да се изправя. Томи стои пред него, но няма вид, че може да възпре когото и да било. Иън отново завърта Мики, което може и да задържи Тай, но само за няколко секунди. Нямам време.

За да предпазя дланите си, ги скривам колкото мога по-навътре в ръкавите си, след което заставам на четири крака и изпълзявам навън, като се пазя от счупените стъкла. Усещам, че разкъсват якето ми, но дебелата тъкан спасява гърба ми от порязване. Озовавам се в опустелия коридор. Ако тръгна надясно, ще стигна до затворената врата в дъното, която може да бъде изход, а може да бъде и зала за екзекуции. Наляво пътят води към фоайето, където може би дебнат Наблюдатели в засада.

Преди да успея да реша, нещо ме дръпва за глезена и извива крака ми. Падам по гръб и виждам пред себе си зачервеното лице на Тай, подаващо се през отвора. Той има пряка видимост под полата ми, но очите му, пламнали от гняв, са вперени в моите. Лицето му е оградено от стената, която от тази страна представлява огромен прозорец с идеална гледка към цялата стая. Отгоре са разположени няколко екрана, всеки от които показва случващото се вътре от различен ъгъл.

Тай ме дърпа за крака. С другия го изритвам в лицето. Той изохква, но хватката му не отслабва. Пробвам да го ритна отново, но той вече е готов за това и хваща и другия ми глезен. Усмихва се и затиска краката ми с тежките си гърди върху гумения килим. От тази страна на прозореца парчетата стъкло прорязват бедрата ми през чорапогащника.

Тай приковава долната част на краката ми с ръце.

— Нали знаеш, че мога да си лежа тук цяла нощ. Или просто да те завлека вътре.

Господи, няма начин да ме прекара обратно през стъклата, без да се нарежа цялата. Протягам се надясно към копринената драперия, но тя е дръпната настрани като завеса и не мога да я достигна. Извивам ръка, за да извадя пистолета си, но якето и полата ми са се усукали около него. За щастие, джобът с телефона ми се е изместил върху корема. Бръквам вътре. Дали ще успея да набера 911 достатъчно бързо? И дали ще има обхват?

Тай явно се досеща какво съм намислила, защото се изправя на колене, като почти не премазва глезените ми. Дърпа ме за краката и ме изтегля с няколко сантиметра към стаята, при което се порязвам още повече. Ровя в джоба си, макар да не се надявам, че ще успея да се обадя навреме. Пръстите ми докосват нещо друго до телефона — значката. Бог да поживи Джими Картър! Грабвам я и без да се замисля, я отварям и забождам иглата в бузата на Тай.

Той изпищява, а аз продължавам да бода челото и другата му буза.

— Проклета кучка!

Ритникът ми може и да не беше достатъчно силен, за да го принуди да ме пусне, но малката значка се оказва по-ефективна. Докато Тай се държи за бузите, аз освобождавам краката си и пълзя по натрошените стъкла, които хрущят под бедрото ми и се впиват в дланите ми. Изправям се и бързо оглеждам ръцете си. Само едно стъкло е успяло да пробие кожата и сега ми причинява остра болка в левия палец. Бедрата ми обаче парят от безброй малки порязвания. Бързо изтупвам стъклата от себе си. Друго не мога да направя в момента.

Тай се мъчи да се провре през дупката с изкривено от ярост лице, но широките му рамене не могат да минат, без да се пореже сериозно.

— Бягай, Вий! — крещи Иън. — Ако един от нас избяга, играта свършва!

След цялата борба да се измъкна от стаята, все пак се поколебавам за секунда, защото не искам да изоставя Иън, Сидни и Томи, само че няма друг начин. Чувствам се като предател. Но най-голямата ни надежда е да повикам помощ.

Тай се изправя и ритва стъклото, като избива още едно парче.

— Мъртва си, кучко.

Побягвам.

— Ще намеря полицията! — крещя през рамо, докато тичам наляво към фоайето.

В коридора изведнъж става тъмно. Удрям се в стената и усещам остра болка в рамото. Притискам го с ръка и продължавам да тичам, тласкана от трополенето и звуците от хрущене на стъкла зад гърба ми.

Проехтява изстрел и заглушава всичко.

Не, не, не!

— Върни се, кучко, и си понеси последствието или каквото там поискат от теб! — крещи Мики. — Или следващият куршум е за приятелите ти!

Устата ми пресъхва. Способна ли е да го направи? Преди малко не стреля хладнокръвно, но сега е по-отчаяна.

— Бягай, Вий! — крещи Сидни.

— Играта вече свърши! — присъединява се Иън.

Наистина ли? Какво ще направят Мики и Тай, ако продължа? А ако се върна? Разумът ми казва, че Иън е прав, но въпреки това се чувствам като предателка. Зад мен се трошат стъкла. Тай сигурно почти е преодолял стената. Мятам се в тъмнината и се удрям в нещо с остри ъгли. Служебното бюро във фоайето. Почти успях. В този момент се сещам за телефона. Изваждам го от джоба си, задъхана от надежда. Поглеждам го и простенвам. Все още няма обхват.

Поне мога да използвам екрана му като слабо фенерче и да различа главната врата. Зад гърба си чувам пъшкане и викове, после още един изстрел.

О, боже, о, боже, о, боже. Но дори Мики да е направила немислимото, ако се върна, ще стане още по-лошо. Отварям вратата към асансьорите и светлината ме заслепява, макар да е съвсем слаба. Виждам някакво движение — вратата на асансьора се затваря зад пълна кабинка с може би шестима Наблюдатели. Дрехите им са цветни, но лицата — сиви. Един мъж, петдесетинагодишен, със зализана коса и луксозно кожено яке, ми праща въздушна целувка.

Кучи син. Това е придружителят на Обречените на чистота — същият, който изхвърли двама ни с Иън от боулинга.

Спускам се напред с изваден пистолет и го вклинявам в последните сантиметри между затварящите се врати. Стоманата се удря в стомана, а Наблюдателите се разпищяват и се притискат към стените на кабинката. Май вече не им е толкова забавно. А после вратите леко подскачат и се отварят.

Насочвам дулото срещу онзи, който ми прати въздушната целувка.

— Хвърли ми телефона си.

Той вдига рамене.

— Оставихме телефоните си при шофьорите. Организаторите не позволяват никой друг да снима и да печели, освен тях.

По дяволите. Да ги изхвърля ли от асансьора и да сляза с него, за да потърся полицията, която може би претърсва сградата, а може би не? Не мога да си позволя да губя време. В съзнанието ми се оформя нов план. Преглъщам.

— Добре, излизай тогава. Само ти.

Мъжът се обляга на стената на кабинката, скръства ръце и протяга крак напред. Усмихва се — да, усмихва се. Копеле с копеле.

— Няма да ме застреляш.

Подпирам вратата на асансьора с крак. Да изкарам ли някой от другите насила? Всички си го заслужават еднакво. Самодоволството на този обаче е нетърпимо.

Стисвам здраво пистолета.

— Нали куршумите не са истински? Защо тогава да не стрелям? Нищо няма да се случи.

Дръпвам чукчето.

Той облизва устните си с език.

— Част от забавлението е да не знаеш колко истински са оръжията. Готов съм обаче да се обзаложа за твоите действия. Насилието просто не отговаря на профила ти.

Кимвам.

— Наистина ли ще се обзаложиш, че профилът ми не е доста по-различен от това, което е бил допреди няколко часа? Ако разбера, че някой от приятелите ми е пострадал, пет пари няма да дам за най-скъпоценните ти части. Така че излизай.

Той свежда поглед към слабините си, после вдига очи. От усмивката му стрелката на вътрешния ми гнусометър се удря в горния край на скалата си.

— Не ме заплашвай, момиченце.

— Едно — казвам аз и се прицелвам в коляното му.

Една набита жена до него го смушква в лакътя.

— Просто отиди с нея. ИГРА НА НЕРВИ така или иначе ще изглади нещата. Няма да изгубят най-големите си поддръжници.

Лицето му почервенява.

— Затваряй си устата.

— Две — казвам аз и вдигам мерника нагоре по крака му. Вратата понечва да се затвори, но аз я сритвам и тя пак се отваря.

Мъжът вперва отровен поглед в мен.

— Чудесно — казвам аз и натискам спусъка. — Тр…

— Добре, малка кучка такава!

Той излиза толкова бързо, че се уплашвам да не избие оръжието от ръката ми.

— По-бавно! Или ще те застрелям. Повярвай ми, ще се почувствам отлично след всичко, което преживях.

Колкото и да е странно, в този момент вярвам, че наистина е така. Явно е проличало в погледа ми, защото той се подчинява. Божичко, в какво съм се превърнала?

Отстъпвам заднешком, а той излиза от асансьора и застава пред мен. Стоим лице в лице, докато вратите се затварят. Кожата му е изпъната, като че ли редовно ходи на козметик, а „ежедневните“ му панталони струват най-малко петстотин долара. Толкова пари и да ги пилее за подобни перверзни развлечения. Ще бъде наистина приятно да го накарам да се гърчи.

— Връщаме се в стаята — казвам аз. — Тръгвай.

Пускам го няколко крачки пред мен и той отваря вратата. Вътре е все така тъмно, но на светлината от асансьора виждам Тай, който се препъва във фоайето, стиснал едната си ръка с другата. Явно се е объркал в мрака. Когато ни вижда, на лицето му се разлива усмивка. Аз присвивам очи и се опитвам да видя нещо в черния коридор зад гърба му, но там е тъмно като в рог.

Приближавам се зад мъжа.

— Върни се, Тай, или ще застрелям този тип. Той е от големите клечки в ИГРА НА НЕРВИ, даже имаше роля в едно от предизвикателствата ни. Ако пострада, можеш да забравиш за всички награди.

Тай се изсмива.

— Кого си мислиш, че заблуждаваш?

Мъжът изправя рамене.

— Да не ти минава през ума да направиш и крачка повече. Ако ме застреля, всички ще платите скъпо и прескъпо.

— Но… — заеква Тай, — ръката ми е…

— Веднага — казва мъжът, явно свикнал да раздава заповеди.

— По кого стреляха? — питам аз.

— Не си направих труда да проверя — отвръща Тай. Задник.

Надзъртам зад гърба на мъжа, за да съм сигурна, че Тай е тръгнал обратно по коридора. От лакътя му капе тъмна течност. Е, знае къде е аптечката. Някъде напред се чуват викове и трясъци.

— Какво следва, принцесо? — пита мъжът.

— Подпри вратата да стои отворена. Бързо.

Имаме нужда от светлина. Той се подчинява.

— Мини през фоайето и тръгни по коридора към стаята. Без бързи движения, но и без да се влачиш.

Той тръгва напред. Вървя на няколко стъпки зад него, насочила пистолета в задника му на светлината от телефона си. През няколко крачки надниквам зад гърба му, за да се уверя, че никой друг не е излязъл в коридора. От стаята се чуват викове. Да не би организаторите да са изпратили подкрепление?

— Сид, Томи, Иън, добре ли сте? — провиквам се аз?

— Да — извиква Сидни в отговор. — Стига тази психопатка да не стреля повече в тавана.

От гърдите ми се откъсва въздишка на облекчение. Слава богу. Когато стигаме до стаята, казвам на Тай:

— Влизай вътре.

— Защо? Мислех, че искаш играта да свърши.

— Направи каквото иска — казва мъжът.

Тай се промушва през дупката в стената. Въпреки че лампите в стаята още са угасени, екраните над еднопосочния прозорец показват различни образи в приглушени оттенъци на зеленото, което потвърждава предишното ми подозрение, че ни снимат с камери за нощно виждане. Мики и Иън се надигат от пода, където явно са се борили. Обръщат глави към мен, сякаш се опитват да разберат какво се случва в коридора.

— Какво, по дяволите, става?

Мики прикляка и очите й идват на нивото на дупката. Защо не е излязла заедно с Тай? Нима мисли, че ако остане вътре, има шанс играта да продължи? Що за награда са й предложили, освен харлито? Терен за бой с кучета?

— Иън, Томи, Сидни, излезте — казвам аз със стоманен глас.

Мики се изправя и грабва пистолета от Джен.

— Следващият ми изстрел няма да бъде предупредителен.

На един от екраните виждам, че е насочила оръжието към Сид.

— Ако не правите, каквото Вий ви казва, никой от вас няма да получи никаква награда — обажда се мъжът. — Мога да се погрижа за това.

Тай провира глава през дупката.

— Ти кой си, шефът на играта ли?

— Не, но ви гарантирам, че много държат да остана доволен.

Настъпва мълчание. Несъмнено чакат от ИГРА НА НЕРВИ да потвърдят думите на мъжа. Онези обаче вероятно са твърде заети да събират армия. Екраните продължават да излъчват само образите на играчите в стаята.

— Май никой не стои зад гърба ви, господин Инвеститор — казва Мики дрезгаво, без да сваля пистолета от Сид. — Може би не им пука дали ще ви застреляме.

Мъжът започва да трепери.

— Само че на мен ми пука. А разполагам с възможности да ви осигуря наградите.

В стаята се чува раздвижване и шепот.

— Как ще го гарантирате? — пита Тай.

— Ако Вий ме застреля, ви гарантирам, че няма да получите нищо. Ако ли не, аз винаги възнаграждавам тези, които ми помагат. Точно както наказвам останалите.

— Само че ние сме въоръжените — напомня му Мики с повишен, раздразнен глас. — Може би организаторите просто искат да ви застреляме. А после Вий и приятелите й.

Тя се обръща и насочва пистолета си към мъжа.

— Ти да не си друсана? — обажда се Иън. — Каквото и да се случи в тази стая, ще бъде излъчено. И се записва. Искаш да прекараш остатъка от живота си зад решетките ли или като кучка на този, който държи записа, за да не те прати в затвора?

Стисвам по-здраво пистолета.

— Освен това ние също ще стреляме, но това ще бъде самозащита. Не че има значение, защото не виждам камери в коридора. Само аз няма да бъда записана.

Гласът ми е твърд, а вените ми са ледени.

— Не знам — казва Тай.

— Е, аз знам — отвръщам аз. — За мен играта свърши. Ще дам заслуженото на този задник. И едновременно с това ще ви прецакам, за да не получите нищо.

Мъжът замръзва.

— Сега ще извадя портфейла си. Пълен е с пари в брой и кредитни карти. Използвайте ги.

Оставя го на земята.

Мики гледа дупката в стената и вероятно пресмята дали може да дотича и да разбие главата ми, преди да съм застреляла мъжа. Или нея.

Колкото и да се изкушавам да я подразня, оставям я да помисли. Може да е злобна, но не е глупава.

Раменете й се отпускат и тя сваля оръжието.

— Разкарайте се оттук, тъпанари.

Джен се опитва да я прегърне, но Мики се отскубва.

Няколко секунди по-късно Томи се промушва през отвора, следван от Сид и Иън.

Преди да излезем навън, аз посочвам портфейла на пода.

— Извади шофьорската си книжка.

— Защо? С нея нищо не можеш да си купиш.

Не мога, разбира се. И не бих. Повръща ми се само при мисълта да си купя нещо с парите на този извратеняк.

— Просто ми я покажи.

Да види какво е да нарушат личното ти пространство.

Той коленичи, взима една карта от портфейла и го оставя пак там. На слабата светлина от телефона и екраните не мога да определя със сигурност дали наистина е шофьорската му книжка или членската му карта за „Анонимни извратеняци“, но той знае, че не се шегувам. Изправя се и ми я подава.

Няма начин да се приближа толкова, че да може да избие пистолета от ръката ми, затова му казвам да подаде картата на Томи. Излизаме заднешком, без да го изпускам от мушка. Иън върви последен, насочил оръжието си в гърба му.

Когато стигаме до асансьорите, аз ритвам подпората на вратата и изкрещявам:

— Ако някой припари навън, преди да сме излезли от сградата, ще го застрелям в задника.

Успокоявам се, че никой не е умрял от куршум в задника. Докато затварям вратата, си представям протегнатите в тъмното ръце към портфейла.

Иън посяга да натисне копчето на ВИП асансьора, но аз го спирам.

— Целият сектор е зает от ИГРА НА НЕРВИ. Ако пратят подкрепление или шофьорите долу са въоръжени, ще минат през частния вход.

Той натиска копчето на служебния асансьор. Заставаме нащрек в очакване да видим дали някой идва към нас. Вратите се отварят, кабинката е празна. Слава богу. Макар още да не съм сигурна, че долу не ни очаква наказателният отряд на ИГРА НА НЕРВИ, може би дори в клуба.

Докато влизаме в асансьора, мъжът пита:

— Не изпълних ли вече заложническия си дълг?

Спирам. Чудя се дали, ако попаднем на някого от организаторите, този тип ще ни бъде от полза. Съмнявам се, иначе отдавна да са го спасили. От друга страна, ако долу ни чака полиция, няма да изглежда добре да се появя със заложник на мушката.

— Може да останеш тук — казвам аз.

Качваме се и натискам бутона „Клуб“, като наум се моля да не ни трябва някакъв код, за да слезем долу.

Вратата се затваря и кабинката потегля. В същия миг Сидни и Иън се строполяват върху мен и ме прегръщат. Не можем да повярваме, че сме избягали от тази стая. Колко време ще мине, докато и другите се откажат и си тръгнат?

През рамото на Сид виждам Томи, който стои смутено в ъгъла. Обзема ме вълна на съчувствие към моя помощник, въпреки че ме снима по време на предизвикателството в театъра. Но нали дойде да ме спаси? Щом Сидни и Иън ме пускат, отивам при него и го прегръщам. Той изглежда учуден, но също ме прегръща и то не твърде непохватно, докато не изгубвам равновесие и не забивам лакът в тялото му. Изведнъж усещам вибрация в джоба му. Отдръпвам си. Какво, по дяволите, е това?

Томи отстъпва назад и ме избутва настрани. Лицето му пламва и погледът му се стрелва надолу.

— Телефонът ти работи. Току-що го усетих. Вдигни!

Устните му се усмихват, но очите не.

— Сигурно сега са го включили.

Той вади с треперещи ръце телефона от джоба си и прочита съобщението си.

Аз също проверявам своя, но той все още е блокиран. Карам Иън и Сид да направят същото. Никой не работи, освен този на Томи, въпреки че сме в асансьора.

— Защо не се обадиш на 911? — питам аз.

Той пипа нещо по апарата.

— Ъ-ъ, да. Ще се обадя.

— Хайде, толкова ли е трудно да набереш три цифри? — И защо се колебае? Хаосът от последните няколко часа се уталожва в съзнанието ми и в мислите ми се очертава ясна следа, която не съм забелязала досега. — Къде е полицията, Томи? Ти наистина ли я повика?

Той гледа втренчено телефона си.

— Естествено. Сигурно са объркали адреса или нещо такова. Джипиесите не са толкова точни, колкото хората си мислят.

— Но ти си. — Всички събития от вечерта добиват кристална яснота, като през онзи еднопосочен прозорец горе. — Дай ми телефона си, Томи.

Той натиска нещо на екрана.

— Казах, че ще се обадя.

— Направи ми това удоволствие.

— Направи ми това удоволствие — имитира ме той пискливо. — Звучиш като героиня от онези пиеси, за които все не те избират.

— Дай ми телефона веднага, Томи.

— Дай й го — обажда се Иън, като натиска копчето за затваряне на вратите, за да не позволи да се отворят.

— Млъквай. — Томи избърсва потта от челото си. — Вий, дойдох да те измъкна, а ти не ми вярваш, така ли?

— Не знам за какво си дошъл. Но беше глупаво да дойдеш без полиция. А глупавите постъпки не се вписват в профила ти, Томи. Не са и смели. Пресметливостта обаче ти пасва идеално. Бас ловя, че ти си казал на ИГРА НА НЕРВИ защо съм ядосана на Сидни. Лив и Юли никога не биха ме предали така. И колко хора знаят за лепенката на радиото в колата ми? Задник такъв!

— Не съм аз най-големият задник тази вечер. — Той се подсмихва и поклаща глава с отвращение.

Пламъкът вътре в мен се нажежава до бяло. В следващия миг с едно движение, което репетирах заедно със Сидни за ролята й в онази пиеса за нинджите, вдигам крак и го забивам в чатала му. Томи се свлича на пода и грабвам телефона от ръката му. Пълен е със съобщения от ИГРА НА НЕРВИ. Подозренията ми са потвърдени.

— Кучи син. Предал си ме за един голям телевизор?

Той вдига кръвясалите си очи.

— Телевизорът изобщо не ме интересува. Имаме три вкъщи. Не само на теб ти е писнало да живееш зад кулисите.

Заставам колкото може по-близо до вратата и набирам номера, който ще сложи край на всичко това. Том не помръдва, докато обяснявам на полицията за оръжията във ВИП салона.

— Казах ти, че е лайно — обажда се Иън.

Томи удря по стената на кабинката и го поглежда разярено.

— Избраха те вместо мен, само защото знаеха, че ще разбиеш сърцето на Вий.

Сидни накланя глава на една страна.

— И ти ли си се пробвал? Как така никой не спомена, че си качил клип?

Томи я гледа свирепо.

Едва се сдържам да не се изплюя върху него. Предал ме е, защото от играта са избрали Иън вместо него? Жалка история.

Иън отваря вратата на асансьора и се озоваваме в невзрачен коридор. Надниквам навън и виждам врата, която пулсира от басове, и още една в дъното. Връщам се обратно в асансьора, за да поискам шофьорската книжка на спонсора, и Томи я хвърля към мен. Прибирам я в джоба си и тримата със Сид и Иън излизаме навън.

— Играта свърши, Томи — казвам през рамо, докато вратите на асансьора се затварят.