Игра на нерви

3

Паркирам в 9:36 и по пътя към кафенето поглеждам телефона си, за да видя снимката на партньора си в предизвикателството, Иън. Дълга тъмна коса, настойчиви очи, тъмни като косата, остри скули. С една дума, секси.

Значи трябва да позволя на готиното момче да ме почерпи кафе и да пея, докато чакам? С първото ще се справя, но как ще пея пред публика? Започва да ми се струва, че по-добрият избор е да се прибера вкъщи. Няма да получа обувките, за които си умирам, но няма да умра от срам. Напомням си, че все пак предната вечер съм изпълнила едно предизвикателство. И имам почитатели. Добре де, вероятно пияни смотаняци, които нямат какво да правят, освен да разглеждат хиляди клипове и да си пускат тези с голи деколтета на забавен кадър, но все пак почитатели.

Иън не се вижда в кафенето, затова тътря крака след Томи, докато той намира свободно място в центъра на заведението. Влетяват няколко момчета по сандали с чорапи и като че ли се оглеждат за мен. После си намират маси наблизо, като през цялото време гледат към мен. Отстрани изглеждат като обикновени сиатълски младежи, въоръжени със смартфони и без усет за мода. Когато насочват телефоните си към мен, разбирам, че това са Наблюдатели, изпратени от организаторите, за да заснемат предизвикателството ми. О, мамка му. От друга страна, логично е онези да искат да видят как реагират играчите под напрежение пред публика на живо. Коремът ми се свива. Така реагирам аз.

Кърша ръце и подскачам на пръсти, забола поглед в земята. През няколко секунди рискувам да вдигна очи към вратата. Къде е Иън? В съобщението се казваше 9:40. Дали организаторите са разбрали за вечерния ми час, също както за обувките? Сигурна съм, че съм се оплаквала от затворническата си присъда в „ТоваСъмАз“, така че ако са виждали страницата ми, знаят не само това, но и много други неща. Е, какво пък толкова, да не е тайна?

Струва ми се, че стоя така и чакам вече цял час, макар да са минали само две минути. В този момент влиза Иън. Очевидно веднага ме разпознава, но не казва нищо. Зад него върви високо момиче с телефон в ръка, което бърза да заеме мястото си на няколко метра встрани. Явно и той се движи с бодигард.

Иън спира пред мен и аз скръствам ръце. Снимката му не показваше гладките матови бузи, нито небрежната походка с изтърканите джинси. Но ще умре ли, ако се усмихне?

— Здрасти — казвам аз. — Трябва да ме черпиш лате. Най-много обичам с лешник.

Това достатъчно примадонско ли е?

Той свива устни.

— Е, и?

Моля? Нали това е и неговото предизвикателство? А може би кодовата дума е била „поискай“.

Изправям се колкото мога повече в балеринките си и отмятам коси.

— Какво искаш да кажеш? Искам лате. Веднага.

Той се приближава и аз извивам шия, за да го гледам в очите.

— За кого ме взимаш?

Стъписвам се.

— Не си ли Иън?

Гласът ми прозвучава като в анимационен филм.

— Да.

— Аз съм Вий.

Той отново присвива устни.

— От какво е съкратено?

Е, това вече е тайна.

— Има ли значение?

— Съмнявам се — свива рамене той, но все така не отива да ми купи лате.

Въздъхвам дълбоко.

— Добре. Явно и двамата ще загубим. Освен ако твоето предизвикателство не е да се държиш като кретен.

Понечвам да се отправя към вратата, но той ме хваща за ръката.

— Какво, отказваш ли се?

Поглеждам го. Какви игрички играе?

— Ще ме почерпиш или не?

— Достатъчно важно ли е за теб?

Колкото чифт жестоки обувки, идиот такъв.

— Какво намекваш?

Той се навежда към мен.

— Моето предизвикателство зависи и от теб.

Хм.

— В смисъл?

— Ти трябва да заявиш, че съм страхотен любовник. Говори толкова тихо, че едва различавам думите.

— Моля?

— Трябва да ми кажеш, че съм страхотен любовник. На висок глас.

Това наистина ли е част от предизвикателството му? Или се майтапи с мен? Може би предизвикателството му е да се помайтапи с мен. Но какво ще правим, ако му кажа, че е страхотен любовник, а той все пак не ми купи лате? Тогава той ще е изпълнил своето предизвикателство, а аз моето — не. А възможно ли е неговото предизвикателство да е да осуети моето? Божичко, само две предизвикателства и главата ми вече бръмчи от конспирации. Това ли е замисълът?

Слагам една ръка на кръста, а другата протягам към гърдите на Иън, както съм виждала Сидни да прави, когато иска да наблегне на думите си.

— Нареди се на опашката за лате. Когато поръчаш, ще кажа на цялото кафене, че си страхотен в леглото.

Той се вглежда за секунда в мен, като че ли се бори със собственото си недоверие.

— Става.

Той се нарежда на опашката. Изпълва ме задоволство, докато изведнъж не се сепвам, осъзнала, че най-лошото тепърва започва. Вдишвам дълбоко и затварям очи, за да не гледам ухилените физиономии наоколо. Главата ми отново се замайва и сърцето ми започва да бие на пресекулки. Това ли е паниката? На тъмно е много по-гадно. Винаги съм мразила тъмнината. Въображението ми рисува какви ли не страхотии. Ами ако предизвикателството на някой друг е да ме удари по главата? Или да ми вдигне полата? От това чувство на уязвимост очите ми се пълнят със сълзи. По дяволите, сега пък плача пред всички. Страхотно шоу за ИГРА НА НЕРВИ. Обзема ме гняв, който надвива над паниката. Добре. Не се ядосвай и пей. Отварям уста и за моя изненада от нея започват да излизат думи. Треперещо и фалшиво, но все пак е пеене.

Изпявам първия стих и се сещам за друг проблем. Със затворени очи не мога да видя дали Иън наистина поръчва. Как ще разбера кога да изкрещя, че е велик любовник? Ако го направя прекалено рано, дали ще се откаже от латето? Продължавам да пея, впила нокти в дланите си.

От всички посоки се чува смях. Може би предизвикателството на Иън е било да излее еспресо върху главата ми? Потръпвам, усетила нечие присъствие на сантиметри от себе си.

— Той току-що ти поръча кафето — прошепва Томи и пъха кърпичка в ръката ми.

Идва ми да го прегърна.

— Благодаря ти — казвам аз между стиховете и избърсвам бузите си. Едва тогава се замислям защо сама не погледнах и как Томи е разбрал, че няма да го направя.

В гърдите ми припламва искра надежда. Предизвикателството е почти изпълнено. Въпреки че остава да помогна на Иън да завърши неговото. Освен ако аз не се окажа гаднярката, която отстъпва от думата си. Разбира се, няма да го направя. В сърцето си съм козирог.

Стисвам още по-здраво очи и извиквам:

— Ти си най-добрият мъж в леглото, когото познавам, Иън!

От всички страни избухва смях. Аз подхващам отново песента за бирата с пламнали бузи.

Когато стигам до шейсет и три бутилки на стената, усещам друго присъствие.

— Ето лате за най-удивителното гадже — чувам гласа на Иън.

После запява „Красиво момиче“ с приятен тенор, който би му спечелил главна роля в училищната пиеса.

Отварям очи и взимам горещата чаша от ръката му, докато той ми изнася серенада. Да ти пеят на публично място е почти толкова смущаващо, колкото сам да пееш. Едно от момчетата, които ни снимат, вдига палец. Момичето, което влезе в кафенето след Иън, снима и се смее. Други две момичета пишат нещо на телефоните си. Дали ни оценяват? Извиквам мислено вътрешната си Сидни и им махвам театрално, макар да нямам намерения да кандидатствам за кръговете на живо. Искам само тези обувки. Които си заслужих.

За щастие песента най-после свършва. Отдъхвам си. Край и на това предизвикателство.

Вдигам чашата си към Иън.

— Браво!

Той се покланя театрално към Наблюдателите и най-вече към момичето с вид на фотомодел, което вероятно е приятелката му. После се усмихва. Леле! Лицето му напълно се променя. Зъбите му са идеално бели и равни, а трапчинките в бузите — така дълбоки, че можеш да пъхнеш дребни монети в тях.

Томи се приближава със стиснати зъби и поглежда към Иън.

— Девет и четирийсет и девет е.

Обръщам се към Иън.

— Трябва да бягам. Благодаря за латето и за песента.

Той махва на момичетата, които още пишат на телефоните си.

— Съжалявам, че се налагаше да се държа като задник. Част от предизвикателството беше първо да те ядосам, а после да те помоля да извикаш онази глупост за страхотния любовник.

— Радвам се да чуя, че всъщност не си такъв.

Той се взира в мен, като че ли се опитва да разбере какво всъщност се върти в главата ми, но нещо не му се връзва.

— Ти разби предизвикателството. Впечатлен съм.

Надувам се. Наистина го разбих, а?

— Ти също.

Баристът, който чисти снощи след мен, ни гледа свирепо. Знак да напускаме сцената.

— Късмет, Иън! — пожелавам му аз и бързо излизам с Томи навън.

Лъхва ме студен въздух, но за разлика от предната вечер ми се струва освежаващ, а не спиращ дъха. Успях! Успях! Докато тичаме към колата и се смеем, едва не изгубвам една от балеринките си, което би било напълно в реда на нещата, предвид че се чувствам като Пепеляшка след бала.