Игуаната

— Какво правиш?

Бе изскочил изневиделица както винаги от нищото и от абсолютната тишина като безплътна сянка. Доминик Ласа подскочи ужасен.

— Пиша.

— Знаеш ли да пишеш? — изненада се Игуаната.

— Ако не знаех, нямаше да пиша… — бе логичният отговор. — Аз водех корабния дневник.

— Той се води от капитана… Капитаните знаят да пишат.

— Капитанът предпочиташе да го правя аз, защото почеркът ми е по-хубав.

— Това ли е корабният дневник?

— Не. Това е моят дневник… Намерих го сред вещите, които норвежецът и Себастиян свалиха на сушата… някои страници са се измокрили, но още е годен.

Оберлус протегна ръка, взе книгата, дебела и тежка, подвързана в измачканата тъмна кожа и като я завъртя в ръцете си, я отвори, изучавайки ситния и изящен почерк и празните страници.

— Не знам да чета… — призна той накрая, като му я връщаше. — Никой не ме е учил.

Другият не отговори, затвори тежката книга и я остави зад гърба си, сякаш беше безценно съкровище, което биха могли да му отнемат, и се загледа с прикрито отвращение в мъжа, седнал срещу него, отправил безучастен поглед в морето. А то се ширнало неописуемо спокойно, оловносиво като огледало без никакво петънце.

— Четенето също не би ми послужило за нищо… — произнесе Оберлус след дълго мълчание.

— За нищо… — дори и да бях станал най-ученият човек в света, пак щях да имам същото лице и всички щяха да ме отблъскват както досега… — Игуаната го изгледа втренчено. — За какао служи четенето?

— За да разбереш какво са писали другите…

— отговори простодушно французинът. — Понякога, когато се чувстваме сами, тъжни или почти отчаяни, разказаното от други може да ни успокои… Да знаеш, че те са изпитали усещания, близки до нашите, и по какъв начин им са се противопоставяли, помага…

Игуаната Оберлус размисли за миг и отсече, убеден в думите си:

— Не и в моя случай… Не вярвам, че някой е изстрадал по-рано това, което съм изтърпял аз, и е имал куража да го разкаже.

— Как може да си толкова сигурен? — попита Доминик. — Никой не може да бъде сигурен в подобно нещо, защото никой не е изчел всички написани книги.

— Знам го, защото онова, което чувствам… онова, което ме накарахте да изпитам през всичките тези години, през целия ми живот не може да бъде изразено от никой по никакъв начин… — поклати глава песимистично, потърси лулата и затърка камъчето, за да я запали. — Мъчеха се да ме убедят, че след като съм се родил с недъг, съм истински „син на пъкъла“. И успяха да го сторят… Но къде е дяволът, моят баща? Никога не ми се е притекъл на помощ, а всичките злини, за които се предполага, че е трябвало да ме научи, ги получавах малко по малко, защото другите ми ги причиняваха… Ако аз не съм способен да разкажа, дори и с простички думи, какво съм изстрадал, как би могъл някой да го изрази в писмена форма?

Оберлус не получи отговор, защото французинът не беше в състояние да се държи естествено в присъствието на отвратителното същество, което мразеше вече така, както не бе мразил никого досега, и което го отблъскваше, сякаш с всяка пора на тялото му се излъчваше зловонна миризма. Даже не беше възможно да следи насоката на мисълта му, нито пък да проумее през какви страдания е стигнал до това състояние. В известен смисъл само като го погледнеше човек и забележеше противната му грозота, за него се оказваше логично и редно, да одобри жестокостта, с която обществото се бе отнесло с него.

Оберлус бе млъкнал също, загледан в морето и вглъбен в мислите си. След малко впери поглед в перото от морски гарван, оставено върху камъка до грубоватата мастилница, която не беше друго, а ламаринен черпак, и рече сухо:

— Научи ме да пиша!

— Какво казахте? — изненада се Ласа.

— Чу го: да ме научиш да пиша… — Игуаната взе перото и си поигра с него. — Знам, че мога да пиша, а това ще ми послужи да разкажа на света какво ми е сторил и защо му обявих война — усмихна се той весело. — В края на краищата, ако ще ставам крал на Худ, справедливо е като крал да знам да пиша.

— Замисляли ли сте се какво правят испанците с онези, които се домогват да станат крале на някое тяхно имение?… Изтръгват им езика и очите, дават им да пият разтопено олово и ако все още са живи, разчекват ги с помощта на четири коня…

— Струва ми се съвсем справедливо — съгласи се Оберлус спокойно и наистина изглеждаше, че това е най-естественото нещо на света. — Ако не се страхуваше от подобни наказания, всеки страхливец би се осмелил да се провъзгласи за такъв… — После замълча. — Ние, бунтовниците, трябва да знаем срещу какво се бунтуваме и на какво се излагаме, защото в противен случай този бунт не би имал смисъл… — Той посочи пистолета в скута си. — Аз знам, че ако допусна небрежност, ще свършите с мен по най-жестокия начин, но приемам риска, въпреки че щеше да ми е много по-лесно да продължа да си живея спокойно, скрит тук завинаги.

— И ще разберете, че правите нещо лошо?…

— Лошо, не… Различно — отвърна Оберлус. — В края на краищата с какво се отличава моето държане от това на един крал?… Не разчекват ли онзи, който им се противопоставя? Не изпраща ли Инквизицията на кладата всички, които не гледат на Бога така, както тя иска? Нима не се одобрява поробването на негрите само заради това, че кожата им е различна от нашата?… Законът го приема, а ако се избесят всички робовладелци, малко благородници ще останат живи… Ти се различаваш от мен не заради цвета на кожата си, а просто защото аз съм различен от другите… — повдигна той рамене. — Единствено по тази причина имам същите права като който и да е благородник, за да превръщам в роби всичките, които не са като мен… — Оберлус помълча, за да се усмихне с онази гримаса, която го правеше още по-ужасен, ако това беше възможно. — Ще уважавам, само подобните на мен, които са също толкова чудовищни, недъгави и нещастни…

Игуаната вдигна ръце с жест, който не искаше да каже нищо, но означаваше много.

— Харесва ми държание, съответстващо на времената, в които живеем. Нали така?

Доминик Ласа, роден в Сете, учил в Марсилия и Париж, втори син на древен род, избрал морето като отдушник на жаждата си за приключения и на желанието да опознае света и хората му, не съумя или не поиска да потърси аргументи, които да противопостави на опасната теория на похитителя си. Бе обикалял много, опознал бе най-разнообразни народи и обичаи и се връщаше от продължително пътешествие в Изтока, където контактуването с китайци и японци се бе превърнало в едно от най-интересните му и богати преживявания. Макар и да бяха твърде далеч от начина му на действие и мислене, приемаше с известни резерви фатализма на ориенталците, както и безразличието, с което приемаха смъртта. Можеше да ги разбере, въпреки че техните възгледи за чест, отношенията им с жените и децата, култът им към старците или варварската жажда за кръв по време на война го объркваха.

Но мъжът на име Игуаната Оберлус, седнал насреща му, бе изолирано явление, уникално същество, единствено и неповторимо и той отказваше да го възприеме. Логично бе да не съществува, нито да бъде част от човешкия род. Но ако за някого беше такъв, какъвто е в действителност — „трагична грешка“, — мястото му беше само тук, на този изоставен остров, скрит от погледите на останалите хора.

Как можеше тази „грешка на природата“, която не бе способна да изрече повече от половин дузина разбираеми думи, да има смелост да се опълчи срещу другите, не толкова чудовищни като него, дръзвайки да се превърне в господар дори и на един квадратен метър площ?

Би изпълнявал блестящо комичната роля на властелин на една скала, управляващ игуани, костенурки и стотици хиляди страхливи морски птици, но наистина бе смешно, че се домогва до по-грандиозни цели, особено ако в тях бяха замесени истински представители на човешкия род.

— Ако всички, смятащи се за различни в известен смисъл, се опитат да наложат собствените си закони над онези, които не са, или не мислят като тях, светът се превръща в ад… — отбеляза Доминик Ласа накрая.

— Светът е ад… — бе отговорът. — Поне е бил такъв за мен и не виждам защо да не допринеса, за да си остане същия, ако съм облагодетелстван… Ще ме научиш ли да пиша?…

— Не вярвам, че ще успеете да го направите.

Заплахата дойде суха и безапелационна:

— Ако след един месец не знам да пиша, ще ти отрежа едната ръка — каза Игуаната Оберлус, а французинът бе абсолютно сигурен, че ще го стори.

В края на първата седмица Оберлус бе в състояние да различава буквите и да ги рисува на пясъка, а после вълните ги изтриваха кротко.

Наистина зрелището бе необичайно и в известен смисъл би било трогателно, ако не бе свързано с толкова отблъскващо същество, коленичещо с часове и изписващо ченгелчета с безкрайно търпение или драскащо грозно букви, които повтаряше на висок глас като първолак, съсредоточен в обясненията на Доминик Ласа.

Французинът, убеден, че похитителят му е напълно способен да изпълни обещанието си и да му отреже ръката, ако не го научи да чете, полагаше големи усилия в качеството си на учител по неволя. Понеже се освобождаваше от тежкия труд.

Бяха избрали испански език по взаимно съгласие, защото това беше езикът, който в общи линии владееха най-добре и двамата, а освен това на него бяха написани по-голямата част от книгите, спасени от библиотеката на кораба „Мадлен“.

В онези времена повечето офицери на кораби учеха испански език, тъй като се нуждаеха от него за по-доброто опознаване на земите или морските пътища към Новия свят.

Тетрадките на Битакора от испанския кораб или личният дневник, или пък „Лоцията“, в която точно бяха обозначени ветрове, течения, пристанища, рифове или опасности по пътя към Западна Индия и около света представляваха в очите на корабовладелци и чужди капитани същински съкровища с безценна стойност, тъй като не съществуваха морски карти, на които да се доверят напълно.

Цели векове професията „крадец на лоции“ или шпионин на тайни плавателни пътища бе доходна професия, изгодна до деня, в който капитани и корабопритежатели след почти непрестанно залагане на кораби и дори на собствената си кожа проумяха, че мошениците са увеличили фалшивите „лоции“, които обикаляха света за сметка на истинските.

Един андалуски лоцман, вече пенсионер, Луис де Убеда, успя да стане богат и известен благодарение на хитроумния си ход да продаде на холандците повече от двадесет „корабни дневници“, които подробно обясняваха начините за безпроблемното достигане до най-сигурните пристанища на Тихоокеанския бряг, от Валпараисо до Панама, включително и до пристанището на Ла Пас, подминавайки „незначителната“ подробност, че Ла Пас се намира на почти четири хиляди метра навътре в сушата, в сърцето на самите Анди.

Но това бяха само анекдотични подробности, а испанският продължаваше да си бъде въпреки тези хитрини абсолютно необходим за мореплавателите от всички националности.

Благодарение на това месец по-късно Игуаната Оберлус беше в състояние да седне на любимата си скала на стръмния бряг и да срича на висок глас първите глави на „Дон Кихот“, изненадан от многобройните приключения, случили се на човешко същество; приключения, за които никога не бе и предполагал, че са възможни. Оберлус питаеше в себе си абсолютното убеждение, че всичко, несвързано пряко с морето, няма причини, за да съществува.

Седмица по-късно започна да изисква от Доминик Ласа да му обяснява онези неща от характерите на Дон Кихот и неговия оръженосец, които му се струваха неясни, учуден от разкритието, че става дума за измислени, никога несъществували герои.

— Защо тогава трябва да се разказва? — бе въпросът му. — Защо се отделят толкова време и усилия, за да се разправи нещо, което не е истина?

Като използва цялото си умение, французинът се помъчи да го накара да разбере, че вероятно за писателя е по-важното не дали героите му са истински или не, а съвкупността от идеи, които успява да предаде на читателите си чрез подобни герои.

— Нима смяташ, че Дон Кихот е бил луд? — завърши той, като за пръв път от идването си на острова се обърна към него на ти.

— Разбира се… — отговори Оберлус.

— Защо? Защото той гледа света по един начин, а останалите — по друг, или защото е живял с миналото, за което неговите съвременници са се мъчели да докажат, че вече не съществува…

— Нима не е луд дръзналият да се бори срещу великани, които в действителност са мелници?…

— Струва ми се, че би било по-просто да се превърнат мелниците в гиганти чрез магия и да се опитаме да ги победим, отколкото да се опълчваш срещу краля на Испания, срещу огромната му империя и срещу хилядите войници. А ти се опитваш…

— Луд ли ме наричаш?

— Карам те да забележиш, че всичко зависи от гледната точка… — уточни Ласа. — Дон Кихот се е опитвал да преобрази света, който не му харесва, защото е осъзнал, че другите не са като него… Ти правиш същото.

Игуаната Оберлус се замисли за миг, а когато отговори, беше сериозен и убеден в думите си.

— Аз не се опитвам да променям света… — обясни той. — По този въпрос идеите ми са съвсем ясни… Единственото, което искам, е да изградя на този забравен от всички остров по мой образец и подобие друг свят, тъй като вътрешният ме е отхвърлил и не ми служи… Те могат да си останат с техния, но онзи, който дойде в моя, трябва да мисли за последиците.

— Би трябвало най-напред да го предупредиш… — напомни му французинът. — Да поставиш в залива и на кея поне един плакат, за да знае всеки новопристигнал на какво се излага… В противен случай той би се досетил, че е проникнал в друг свят.

Оберлус пак премисли отговора си, като посвети на това цялото време, необходимо за да напълни лулата си. Накрая, вдишвайки силно дима, се съгласи:

— Може и да го направя… — рече той. — Някой ден, когато преценя, че съм достатъчно силен, ще поставя на плажа надпис: „Това е кралството на Оберлус. Тук се зачита само неговата воля…“ — усмихна се той полувесело, полуирнично и добави: — Ще ми е нужно знаме, няма кралство без знаме… Умееш ли да рисуваш?

— Горе-долу.

— Нарисувай ми едно знаме тогава… Голямо и червено, с огромна игуана в средата… Така ще си имам знаме, остров и поданици. Какво друго ми е нужно?…

— Четирима поданици не са много — отбеляза Ласа.

— Ще дойдат още, не се безпокой… Сигурен съм, че скоро ще се увеличим…

Но Игуаната Оберлус се лъжеше.

Броят на поданиците му не нарасна, а напротив — намаля рязко с една четвърт, което означаваше — както във всяко друго „царство“ на земята — истинска катастрофа.

Пет дни по-късно, когато по пладне отново се бе отдал в сричане на приключенията на хитроумния кастилски идалго, Игуаната Оберлус за миг изпусна из очи готвача Жорж. Тогава последният се опита в момента, когато му сервираше голяма чиния с яйца от костенурка, да го намушка с нож а сърцето.

Може би треперенето на ръката, поднасяща блюдото, привлече вниманието на Оберлус. Жорж бе попаднал в крайчеца на окото му, защото с инстинктивна котешка реакция отскочи назад, при което смъртоносния удар се превърна в обикновено одраскване. Но въпреки това кръвта му бликна обилно и обля парцаливия му панталон.

Оберлус се заклати четири-пет метра. После се спъна в камък, падна по гръб и изръмжа от болка. Но когато готвачът се нахвърли върху му, готов да го довърши, той се изправи рязко.

— Още една крачка и ще ти пръсна черепа! — процеди Оберлус яростно, а французинът остана прикован към земята и ужасен изпусна оръжието. При звъна на камбаната пристигнаха останалите пленници, които тутакси разбраха, без да задават никакви въпроси, какво се бе случило.

Игуаната още кървеше, изобщо не се стараеше да спре кръвта, а отчаянието на готвача говореше за хода на събитията.

Присъдата бе произнесена веднага. Оберлус изтегли, дългото и остро мачете, което винаги носеше на кръста си, и го подаде на Доминик Ласа:

— Отрежи му главата! — заповяда той.

— Да не си луд! — отказа да вземе оръжието французинът… — Той ми е приятел.

— Престани да ме наричаш луд, ако не искаш да свърша и с теб… — заплаши го Оберлус. — Точно затова, че ти е приятел, искам ти да изпълниш присъдата… Заповядах ти да го предупредиш за опасността, на която се излага, ако се опита да ме убие…

Ласа отново отказа:

— Няма да го направя. Това е престъпление. — Това е закон… „Моят закон“. И понеже му е за пръв път, няма да бъда прекалено жесток. Заповядвам ти да му дадеш разтопено олово или тримата заедно да го разчекнете. — Игуаната замълча и ги изгледа заплашително. — Следващия път ще се държа като истински крал и ще измъчвам виновния, докато започне да моли да го убия… — той пак предложи мачете на французина. — Направи, каквото ти заповядвам!

— Не.

Оберлус се втренчи в него, но без гняв и злоба, а почти присмехулно. После се обърна към норвежеца и метиса, които мълчаливо присъстваха на сцената, като се мъчеха да бъдат незабелязани. Накрая пак се извърна към обвиняемия, който хлипаше, седнал на камъка с лакти, опрени на колената, и лице, скрито в шепите му.

— Вярно… — съгласи се Игуаната. — Той ти е приятел, плавал си дълги години с него, а освен това е единственият, останал жив от кораба ти… Дълбоко сте свързани, нали?…

Ласа мълчаливо потвърди, докато Жорж леко надигна глава, сякаш слушаше, като риданията му поутихнаха. Слаба жажда за живот се зараждаше дълбоко в сърцето му.

— Приятелството е красиво… — Продължи Оберлус със същия тон, почти любезен и без признаци на гняв. — Давам ти пет минути, за да му отрежеш врата… След това той ще разполага с пет минути, за да отреже твоя, с което ще бъда удовлетворен и ще бъде изпълнена присъдата… — усмихна се подигравателно той. — Нядавам се да ти е такъв приятел, какъвто, си му ти, защото после ти ще разполагаш отново с други пет минути и така, докато някой от вас се реши. Защото ти гарантирам, че преди да се свечери, един от двамата ви, не ме интересува кой, ще трябва да умре.

— Това е свинщина!… — запротестира Ласа. — Най-отвратителата свинщина, за която съм чувал да се говори… Това ли е чувството ти за справедливост? Да противопоставиш двама мъже, които са споделили много злочестини? Убий го ти! Знам, че ти харесва да убиваш… Знам, че мразиш цялото човечество, защото не е така ужасно като теб. Сега имаш добра възможност да отмъстиш… Убий го и ме остави на мира!…

— Един крал никога не убива лично… — напомни му с тих и почти ироничен тон. — А трябва вече да започна да се държа и като такъв.

— Ти, крал?… — изненада се французинът. — Крал на игуаните, това си ти… Крал на морските лъвове, на албатросите и на костенурките… Може би крал на всички дяволи от пъкъла, на всички изчадия, които са се раждали някога; на жабите, на червеите и на кайманите… крал на…

— Петте ти минути свършват… — прекъсна го Оберлус. — Ако не искаш да ги използваш, седни на камъка и позволи на „твоя приятел“ да хване мачетето… — После добави присмехулно. — Ако не ти отреже главата, поне ще си държи устата затворена…

Доминик го изгледа объркан. После извъртя поглед към двамата безмълвни свидетели на сцената, сякаш търсеше помощта, за която знаеше по-отрано, че не ще я намери. Накрая впери очите си в Жорж, който бе престанал да плаче и, изглежда, очакваше напрегнато да изтекат с най-голямата възможна скорост останалите секунди, за да се възползва от предоставящата му се възможност.

Можеше да се каже, че Ласа си прави равносметка на отминалите времена, опитвайки се да се убеди на всяка цена, че Жорж, неговият приятел и другар в умората от дългите години на плаване, няма да бъде способен, при каквито и да е обстоятелства, да му отреже главата, макар да загубеше заради това собствената си.

Оберлус повдигна повторно ръка и я задържа за миг, давайки да се разбере, че ще я свали всеки момент и така ще приключат първите пет минути.

Тялото на осъдения се напрегна още повече, ако това беше възможно, и ненадейно, сякаш обхванат от неудържима паника, Доминик Ласа се хвърли върху мачетето, сграбчи го с две ръце, направи решителна крачка напред и само с един замах, дивашки и брутален, отряза врата на жертвата, която нямаше време дори да изстене.

Главата се търкулна към краката на Себастиян Мендоса, който отскочи назад отвратен, а очите на мъртвия гледаха норвежеца още една десета от секундата. А той повръщаше неудържимо, разболял се внезапно от зловещия спектакъл.

Доминик Ласа отвори ръце и изпусна мачетето. След това се затича към кактусовата горичка и се изгуби от погледа на Оберлус, който, все така сериозен и безразличен, наблюдаваше тялото на Жорж, останало в същото положение, в което го изненада смъртта, и направи жест към чилиеца.

— Хвърли го в морето!… — каза той.

След това събра в чиния остатъците от обеда, които не бяха паднали на земята, и се отдалечи няколко метра, седна на една скала и започна да се храни, сякаш нищо не се беше случило.