Искрено ваш Шурик

2

Коремът на Вера беше оформен, като че носеше момиче: във вид на ябълка, а не на круша, лицето й бе леко подпухнало, около очите й се появи зърнест кафяв пигмент, а детето се движеше в нея плавно, без грубости. Разбира се, очакваха момиче. Елизавета Ивановна, на която всякакви суеверия бяха чужди, се подготвяше за раждането на внучката си предварително и макар че не се придържаше специално към розовата гама, някак случайно целият бебешки чеиз се подреди в розово: ританките, пелените, дори плетената блузка.

Това дете беше извънбрачно, Вера беше на възраст — вече трийсет и осем годишна. Но тези обстоятелства изобщо не пречеха на Елизавета Ивановна да се радва на предстоящото събитие. Самата тя бе имала късен брак, бе родила единствената си дъщеря на около трийсет и бе останала вдовица с три деца: седеммесечната Верочка и двете заварени дъщери в пубертета. Оцеля сама, отгледа момичетата. Впрочем по-голямата заварена дъщеря напусна Русия през двайсет и четвърта година и повече не се върна. По-малката, която прие с цялото си сърце новата власт, прекрати отношенията си с Елизавета Ивановна, тъй като тя беше човек старорежимен и опасно изостанал, омъжи се за съветски началник от средна ръка и загина през предвоенните години в един от сталинските лагери.

Целият житейски опит на Елизавета Ивановна бе я приучил към търпимост и мъжество, така че тя бе отворила сърцето си за това момиченце, новото неочаквано попълнение на семейството. Дъщерята е семейство, дъщерята е приятелка, помощничка — такива бяха темелите на собствения й живот.

Когато вместо очакваното момиченце се роди момченце, и двете — и бабата, и майката — се слисаха; бяха объркани заветните им планове, не се състоя семейният портрет, който си бяха поръчали мислено: Елизавета Ивановна — права пред тяхната чудесна зидана и облицована с плочки печка, Верочка — седнала така, че ръцете на майка й да лежат върху раменете й, а на коленете й — чудесно къдрокосо момиченце. Като онази детска гатанка: две майки, две дъщери, баба и внучка…

Вера бе разгледала хубаво личицето на детето още в родилния дом, но за пръв път го разви едва вкъщи и остана неприятно изненадана от огромния в сравнение с миниатюрните стъпалца яркочервен скротум и тутакси вирналата се много неделикатна шушулка. В мига, когато тя се взираше стъписано в това всеизвестно явление, топла струя ороси лицето й.

— Виж го ти, разбойникът — позасмя се бабата и опипа пелената, която бе останала съвсем суха. — Е, Веруся, това момче винаги ще излиза сухо от водата…

По лицето на бебето се сменяха някакви неопределени изрази: челцето се сбърчваше, устните се усмихваха. То не плачеше и не беше ясно добре ли се чувства или зле. Най-вероятно всичко наоколо го учудваше…

— На дядо си, целият се е метнал на дядо си. Ще стане истински мъж, красив, едър — доволно констатира Елизавета Ивановна.

— Някои части на тялото дори прекалено — многозначително подхвърли Верочка. — Също като на баща му…

Елизавета Ивановна направи пренебрежителен жест:

— Не, Веруся, ти не знаеш… Това изобщо си е особеност на мъжете Корн.

С това те изчерпаха докрай личния си опит по този въпрос и преминаха към следващия: как те, две слаби жени, ще отгледат истински, силен мъж. По много причини, семейни и сантиментални, той беше обречен да носи името Александър.

Още от първия ден си поделиха задълженията: на Верочка се падна кърменето, а с всичко останало се нагърби Елизавета Ивановна.

Спорт, мъжки развлечения и никакво лигавене — определи Елизавета Ивановна първостепенните задачи. И наистина, от деня, в който зарасна пъпчето, тя започна да занимава внука си с физкултура: нае масажистка и започна ежедневни обливания на момчето с хладка, но преварена вода. За да му осигури достойни мъжки развлечения, предварително му бе купила от „Детски мир“ дървена пушка, войничета и конче на колела. С помощта на тези прости предмети Елизавета Ивановна възнамеряваше да опази момчето от горчивата липса на баща, чиито истински размери вероятно щяха да се изяснят не след дълго, и да го възпита като истински мъж — отговорен, способен да взема самостоятелни решения, уверен в себе си, тоест такъв, какъвто беше покойният й съпруг.

— Трябва да усвояваш принципа на максималното разстояние — твърде отрано поучаваше тя дъщеря си още в първите дни след излизането й от родилния дом и в гласа й прозвучаваха педагогически нотки. — Когато детето порасне, в крайна сметка ще се пусне от ръката ти и ще направи първата крачка встрани; тогава ти ще трябва да направиш и своята крачка в противоположна посока. Ужасната опасност, която грози всички самотни майки — безпощадно уточняваше Елизавета Ивановна, — е, че се обединяват с детето си в един организъм.

— Защо говориш така, маминко — обидено възразяваше Вера, — в края на краищата детето има баща и той ще взема участие в отглеждането му…

— От него полза никаква. Повярвай ми — отсече Елизавета Ивановна.

Това прозвуча много обидно на Верочка, още повече че всичко вече беше уговорено и решено — след няколко дни трябваше да дойде щастливият баща, за да се събере най-сетне с любимата си. Именно по този и само по този въпрос възгледите на майката и дъщерята бяха рязко противоположни: Елизавета Ивановна презираше любовника на Верочка, дълги години се бе надявала дъщеря й да срещне човек, по-достоен от този нервен и непреуспял музикант. От друга страна, от собствения си житейски опит Елизавета Ивановна добре знаеше колко трудно бе за една жена да живее сама, особено за жена като дъщеря й Верочка — артистична натура, неприспособена към днешната мъжка грубост. Е, както и да е, поне да има някой около нея… И избъбри немного на място:

— Абе то… и принцеса да е, жената все ще я е..т…

Тя обожаваше пословиците и поговорките и знаеше много, дори латински. Макар да беше изключително прецизна в руския говор, понякога използваше твърде неприлични изрази, стига да бяха узаконени от фразеологичния речник…

— Е, ама и ти, мамо… — смая се Вера, — вече прекали…

Елизавета Ивановна се сепна:

— Ох, извинявай, извинявай, никак не исках да те обидя.

Но въпреки грубостта на майка си Вера сякаш се оправдаваше:

— Но, маминко, нали знаеш, че той е на турне…

Като видя огорчената физиономия на дъщеря си. Елизавета Ивановна даде заден ход:

— Е, жив и здрав да е, ако ще… Ние и сами ще си отгледаме момченцето.

Като да изрече прокоба… Александър Сигизмундович загина месец и половина след раждането на Шурик. Прегази го кола на улица „Въстание“, до Московската гара, когато се върна в Ленинград след първото си запознаване със своя новороден син. Възстаричкият баща беше изпълнен с окончателна решимост да заяви пред своята богатирка Соня, че я напуска, че оставя на нея и дъщеря им ленинградския си апартамент и се мести да живее в Москва. Първите две точки от плана бяха изпълнени точ в точ. Само дето не успя да се премести…

Вера научи за смъртта на Александър Сигизмундович една седмица след погребението. Разтревожена, че Александър Сигизмундович не се обажда, тя потърси по телефона негов приятел, посветен в отношенията им, но не го намери — не бил в града. Стисна зъби и звънна в жилището на Александър Сигизмундович. Соня й съобщи за смъртта му.

Млада майка, „стара първескиня“, както я наричаха в родилния дом, стара любовница — до този момент се бяха натрупали двайсет години от началото на връзката им, — тя стана прясна вдовица, така и без да успее да се омъжи.

Тъмнокосото момченце пъхаше в устата си свито юмруче, енергично го смучеше, пъшкаше, цапаше пелените и беше винаги безгрижно задоволено. Мъката на майка му изобщо не го засягаше. Вместо секналото синкаво майчино мляко сега му даваха с биберон разредено и подсладено краве и то му харесваше.