Искрено ваш Шурик

40

Малко преди Нова година — осемдесет и първа — телефонът иззвъня. Телефонистката дълго крещя: „Търсят ви от Ростов на Дон!“, но връзката беше лоша, злобният телефонен глас млъкна и докато Шурик обясняваше на Вера, че очевидно е някаква грешка, телефонът отново иззвъня — този път всичко беше наред с връзката и Шурик чу спокоен, приятно бавен женски глас:

Шурик, здравей! Безпокои те Лена Стовба. Отвори ми се една спешна работа, бих искала да те видя. Ще бъда в Москва в края на декември. Може ли да се видим?

Докато Шурик се чудеше и задаваше доста безсмислени въпроси, Стовба правеше дълги паузи, после каза с делови тон:

— Ще ми запазят хотел, така че ти няма за какво да се безпокоиш. Не искам сега да се впускам в подробности, но мисля, че сам разбираш какво ми трябва… Става дума за една формалност.

— Да, да, разбира се — сети се Шурик, който не искаше да изрича излишни думи. Вера стоеше до него. — Разбира се, ела. Ще се радвам… А как си иначе?

— Именно за това ще си поговорим, когато дойда. Още нямам билет. Щом пристигна, веднага ще ти се обадя по телефона. Е, довиждане. И много поздрави на майка ти, ако ме помни — и Стовба изхъмка неопределено.

Шурик почти не си бе спомнял за своето фиктивно семейство от момента, когато под обектива на фоторепортера на сибирския вестник Лена бе сложила в ръцете му новороденото момиченце Мария.

Вера погледна сина си въпросително. Шурик преценяваше ситуацията: Вера не знаеше за брака му и сега, когато Лена очевидно се канеше да се разведе с него, би било глупаво да й съобщава за него.

— Какво се е случило? — Вера забеляза объркването на Шурик.

— Обади се Лена Стовба, спомняш ли си, от „Менделеев“?

— Спомням си я, една такава масивна блондинка, идваше тук да учите заедно. Имаше любовна връзка с кубинец, май стана някакъв скандал… Не си спомням… изгониха ли я от института? Онази казахка Аля, приятното момиче, ми е разказвала. Само че не си спомням как е свършило всичко — оживи се Вера. — Всичко е толкова странно, този твой епизод с института „Менделеев“ съвсем се е изпарил от паметта ми, като че не е било… Странна постъпка беше. Изобщо едно ужасно, ужасно лято — помръкна Вера, когато си спомни за смъртта на Елизавета Ивановна.

Шурик обгърна крехките рамене на майка си и я целуна по слепоочието.

— Хайде недей, моля те. А съобщението беше следното: обади се Стовба, пристигала в Москва в края на декември, искала да се видим.

— Чудесно, нека дойде. Шурик, но тя така и не се е омъжила за своя кубинец, нали? Не си спомням как свърши тази история… — попита Вера.

И тогава Шурик разбра, че е сбъркал. Сега вече няма да може да се срещне със Стовба някъде навън, да я заведе в някое кафене и да обсъдят всичко извън къщи.

— Разбира се, Веруся, ще дойде. А историята й, доколкото знам, така и не свърши с нищо особено. Роди момиченце, живееше в Сибир, а сега явно живее в Ростов на Дон. През тези години не съм чувал нищо за нея.

— Все пак колко хубаво, че ти се обади…

Шурик кимна.

Стовба се появи няколко дни по-късно, след като се обади по телефона, че ще дойде — с букет чайни рози за Вера Александровна и с дете, увито в голям селски шал върху кожухчето. Когато размотаха шала и свалиха кожухчето, се видя момиченце с нетукашна красота. И лицето, и косата му бяха с еднакъв меден цвят, а кожата светеше отвътре като на най-узрелите круши. Очите пък, с форма на плодови костилки, издължени, с неуловима извивка на клепачите в ъгълчетата, преливаха с кафяв огледален блясък.

— Боже, какво чудо! — възкликна Вера.

Чудото си смъкна валенките. Подчинявайки се на строгия майчин поглед, момиченцето каза „Здравейте“ и закрещя:

— Какво имам да ви разказвам! Тук има толкова сняг и насред улицата стоят елхи с играчки! А във влака имаше поставка за чаената чаша! Златна-златна!

Момиченцето сияеше, излъчваше радост както печката — топлина, а в усмивката му не достигаха два горни зъба. От венеца се подаваха две бели ивички.

„Колко е новичка цялата, като тези новородени зъбчета — възхити се вътрешно Вера. — И е същинско извънземно…“

— Е, хайде да се запознаем — наведе се тя към момиченцето. — Аз се казвам Вера Александровна, а ти?

— Мария, само че не ме наричайте Маша, не мога да го понасям.

— Много добре те разбирам. Мария е прекрасно име.

— На мен ми харесва Глория. Когато порасна, ще стана Глория — съобщи момиченцето.

Шурик се беше втренчил в Стовба. Тя беше неузнаваема. У нея се бе появило нещо ново и кинематографично. През годините, изминали от раждането на дъщеря й, Стовба не просто се беше променила — от дебелата отпусната красавица не бе останала и следа. Беше станала слаба, тросната и подвижна. Беше подстригала късо тежката светла коса, която някога бе разболяла от любов Енрике. Вече не присвиваше очи — носеше очила.

— Позна ли я — попита тихо Стовба, като сочеше с очи дъщеря си, и Шурик се сепна и направи предупреждаващ жест: нито дума. Стовба схващаше бързо и веднага се поправи: — Мислех, че няма да ме познаеш…

Но Вера не обърна никакво внимание на разменените помежду им реплики. Външността на това момиченце, целият му облик — пърхащ — определи го тя, — бързата мимика, привлекателността на рядък звяр докоснаха онази дълбоко скрита струна, която в организма на Вера ръководеше толкова развитото чувство за красота.

— Хайде да пием чай, купил съм торта „Прага“ — предложи Шурик и отвори вратата към кухнята. Чаят беше поднесен в кухнята, не официално.

Пиха английски чай със сухари с ванилия и торта — същински файф-ъ-клок. Мария ядеше с апетит, като си помагаше с пръсти и въртеше глава от удоволствие. Облиза шоколада от линийката, с котешки жест избърса устата си и извърна главата си на дългата шия с рядко изискано движение, с пауза по средата, със заключително завъртане в края му, подчертано от леко повдигане на брадичката, след което тъжно каза на Вера:

— У нас няма такива неща. Много вкусно. Жалко, не мога повече — и печално завъртя главица.

Вера съвършено автоматично повтори движението й, улови се, че го прави, и се усмихна — каква заразителна пластика!

— Хайде ела, ще ти покажа елхата — предложи тя и поведе Мария към хола.

Когато останаха сами, Шурик и Стовба запалиха по цигара. Вече нямаше цигари „Фемина“, за сметка на това Шурик почерпи официалната си съпруга с вносни цигари „Лорд“. Между две дълбоки дръпвания Лена съобщи, че отдавна живее в Ростов на Дон, има хубава работа, всичко е наред. Само че трябва спешно да получи развод, защото се е появила възможност да се съберат с Енрике: бил намерил един американец, който бил готов да дойде в Русия, да сключи брак с нея и да я изведе от страната.

— Американец — в Куба? — при цялата си политическа невинност се усъмни Шурик.

Стовба го погледна с обкомовския поглед на баща си: неподвижно и тежко:

— Ами да… Не ти казах най-важното. Фидел е чудовище.

— Какъв Фидел? Нали ми говориш за Енрике?

Стовба си свали очилата, доближи лицето си до Шурик, хубаво го погледна, после пак си ги сложи:

— Какъв ли? Ами онзи, с брадата! Кастро! Бащата на Енрике е бил с него от самото начало, от Плая Хирон! Разбра ли какви са те? Разбра ли всичко?

Шурик кимна.

— Е, та значи Енрике има по-голям брат, от друг баща, поляк. Майка му е била красавица, от Каймановите острови. А брат му, полякът, се чупил от Куба, а Фидел е страшно отмъстителен, затова тикнал в затвора бащата на Енрике, макар че всъщност причината не е била в този поляк, дори няма нищо общо, а те са си имали политически разногласия. А когато е тикнал бащата в затвора, се докопа и до Енрике, отзоваха го от Москва и също го окошариха. Енрике е излязъл от затвора, излежа си всичките три години. А баща му не е излязъл. Казват, че е умрял от инфаркт в килията. Разбираш ли?

Шурик почтително кимна: историята заслужаваше уважение.

— А после Енрике е избягал от Куба. Отплавал е с лодка като много други кубинци. Следиш ли ми мисълта? Вече цяла година е в Маями. Рядко се свързваме. Енрике живее като бежанец, но са му обещали зелена карта. А сега още не може да напуска страната. Бачка като луд и освен това държи изпити за университета, иска да му признаят медицинското образование. И е намерил някакъв американец, който обещал да свърши тази работа — чрез брак. Разбираш ли сега защо толкова спешно трябва да се разведа? И без това този печат не играе никаква роля в живота ми…

Отново замириса на кинематография — приключенска.

Стовба беше променила не само външността си, тя и говореше по различен начин — докато по-рано тонът й беше вяло-високомерен, сега бе станал отсечен и делови.

— Разбираш ли сега защо спешно ми е нужен развод?

— Разбира се. Само че, Лена, имай предвид, мама не знае, че сме сключвали брак с теб, и аз не бих искал да научи… Нали разбираш?

— Естествено, естествено, аз просто несполучливо се пошегувах — и тя смени темата. — Спомняш ли си колко грозничка беше Мария, когато се роди? А сега каква красавица порасна.

Стовба изглеждаше горда.

— Лена, момиченцето е невероятно красиво, но аз тогава дори не го запомних — беше нещо жълтичко и сбръчкано.

— Прилича на майката на Енрике, но е още по-красива — въздъхна Стовба.

Докато в кухнята се водеха преговори, Мария разглеждаше елховите играчки, радваше се с всички оттенъци на детската радост наведнъж — пламенно, бурно, изумено, тихо, несъзнателно и религиозно. А Вера с благоговение разглеждаше тази емоционална дъга: какво богатство! Какво душевно богатство!

Тя свали от елхата стъкленото водно конче, най-хубавата от запазилите се бабини играчки, и го уви в цигарена хартия. Мария стоеше пред нея, сключила ръце и свела дългите си ресници, които правеха сянка върху бузките й. Вера постави малкото пакетче в една от японските кутийки, останали от покойния орден, а Мария взе кутийката с две ръце и я притисна до гърдите си.

— Оо… — изстена момиченцето. — Това за мен ли е?

— Разбира се, за тебе е.

Момиченцето захлупи лицето си с кръстосани длани и ритмично се залюля. Вера се уплаши. Мария свали ръцете от лицето си и каза с трагичен глас:

— Може да го счупя.

Вера я погали по косите — бяха приятно маслени на опип.

— Всеки може да го счупи.

— На мен ми се случва често — и въздъхна.

— И на мен ми се случва — успокои я Вера. — Искаш ли да ти посвиря?

Когато влязоха в хола, елхата веднага бе приковала вниманието на детето и то забеляза пианото едва сега.

— Какво голо пиано, без чаршафче — каза то и погали лакираното дърво.

— Какво искаш да кажеш? — учуди се Вера.

— Пианото на моята учителка Марина Николаевна е покрито с чаршафче с дантелки — обясни Мария.

Вера настани Мария във фотьойла на Елизавета Ивановна и засвири. Шуберт. Отначало момиченцето слушаше много внимателно, но неочаквано дотича и удари клавиатурата с юмруче. Басовете изръмжаха. То се завъртя като пумпал и закрещя:

— Не трябва така! Не трябва! Не може така!

Вера се слиса: каква е тази странна реакция?

— Милинка! Какво се е случило? Защо така?

Мария скочи на фотьойла и се сви на кълбо в него. Замря. Вера внимателно я докосна по рамото. Няколко минути гали тясното й гръбче. После момиченцето подаде глава от кълбото, като змия. Очите му бяха огромни, черни — сякаш само зеници, без ирис, влажни очи:

— Извинявай. Толкова се ядосах, че не мога така. А ти можеш…

— Какво не можеш, милинка? — смая се Вера.

— Не мога да свиря.

Вера я взе на ръце, седна във фотьойла и я настани до себе си: в просторния фотьойл на Елизавета Ивановна имаше предостатъчно място за двете.

„Каква сложна съдба — и на майката, и на детето! Каква емоционалност, финес, привлекателна грация, този рядък цвят на кожата — нещо от колониалните романи! — по-скоро чувстваше, отколкото размишляваше Вера. — Необикновено, изключително дете!“

— И аз не мога да правя много неща. Знаеш ли колко трябва да свиря, докато стане — утеши я Вера.

— Но аз ходя цяла година при Марина Николаевна и пак нищо не излиза.

— Хайде да си избереш още една играчка от елхата! — предложи й Вера.

Мария скочи на пода, заподскача, завъртя се, броят на ръцете и краката й сякаш се удвои и Вера отново се възхити на емоционалния заряд в това толкова малко тяло.

Влязоха Шурик и Стовба.

— Хайде да се обличаме, Мария — обърна се Стовба към дъщеря си. И добави: — Хотелът ни е някъде във Владикино, чака ни дълъг път.

Вера Александровна веднага предложи да останат за през нощта: защо Лена да мъкне детето през целия град в някакъв гаден хотел, след като двете могат прекрасно да пренощуват в стаята на Елизавета Ивановна?

— С елхата ли? — зарадва се Мария.

— Разбира се, ето тук ще ви постелем…

На сутринта по предложение на Вера Александровна Стовба отиде в хотела сама, като остави момиченцето при семейство Корн, взе багажа и до края на седмицата тича по разни учреждения: освен бракоразводните задачи имаше и служебни.

Вера Александровна се разхождаше с Мария. Подчинявайки се на някакъв вътрешен порив, я заведе в Музея на източните култури и й показа Червения площад. За Вера тези разходки бяха изключително приятни: тя се радваше заедно с Мария и гледаше града, който през живота й бе ставал все по-невзрачен, с възхитените жадни детски очи.

През това време Шурик и Лена си изчакаха реда и се добраха до гражданското. Разбра се, че за развода им липсва един документ — актът за раждане на Мария. Стовба беше оставила този документ вкъщи, когато бе избягала от родителите си с четиримесечната си дъщеря. За да го получи, трябваше или да помоли за това баба си, с която бе продължила да си кореспондира тайно, или да го поиска от гражданското в сибирския град. При всяко положение това изискваше време и Стовба замина, за да се върне веднага щом намереше нужния документ.

Вера Александровна им предлагаше да останат поне до Нова година, но въпреки жалните сълзи на дъщеря си Стовба замина следобед на трийсет и първи декември.

Вера беше много огорчена: вече си бе представяла какъв празник можеше да подготви за чудното момиченце…