Искрено ваш Шурик

9

Родителите на Лиля бяха трийсет и осем годишни евреи, математици, от онези с пътешествията с лодки, със ските и китарите. Майка й весело псуваше на всяка втора дума, а баща й обичаше да си пийва. Но не умееше да пие. Да се откаже обаче от това общонародно развлечение, не можеше и не можеше, така че майка й от време на време го довличаше от гости блед, лъхащ на повърнато, натикваше го в банята, незлобиво и смешно го ругаеше, а после го домъкваше гол, увит в хавлия, в стаята, слагаше го в леглото, завиваше го, поеше го с чай с лимон и аспирин и бърбореше:

— Каквото за руснака е добро, за евреина е смърт…

Това си беше чисто плагиатство, още Лесков беше намерил отнякъде и беше използвал тази пословица, но наистина звучеше смешно.

Освен това документите им за Израел вече бяха подадени, двамата бяха напуснали работа и вече няколко месеца семейството живееше сред истерична приповдигнатост: хем радостно, хем весело, хем страшно… Не беше съвсем ясно ще ги пуснат ли, ще им откажат ли или пък направо ще ги тикнат в затвора. Баща й имаше някакви греховце: някъде нещо беше публикувал, подписал, заявил. Вече цяла година се точеше това безкрайно сбогуване с Русия и с любимите приятели и те ту внезапно хукваха за Ленинград, ту отписваха Лиля от училище и я помъкваха към Самарканд, ту тръгваха да издирват някакви неизвестни роднини в Украйна, канеха ги у дома за сбогуване и по едно време цяла седмица из жилището тежко стъпваха две дебели възрастни еврейки от онзи провинциален тип, който човек трудно може да си представи — смесица от Шалом Алейхем и антисемитски пародии.

Лиля още не можеше да реши дали си струваше да кандидатства за университета. Беше кристално ясно, че няма да я приемат, но нали трябваше да провери себе си, да опита. А приемеха ли я, щеше да стане още по-глупаво… Майка й я разубеждаваше — зарежи тая работа, учи езика, това е по-важно за тебе. Разбира се, имаше предвид иврита. Баща й смяташе, че трябва да кандидатства, и в среднощната тишина, така че да не чуе Лиля, шепнеше на майка й:

— Нека се сдобие със собствен опит, прекалено добре живее. Да я скъсат, та да си укрепи еврейското самосъзнание…

След Нова година Лиля някак се отпусна, заряза подготовката за изпитите, започна да бяга от училище и се пристрасти към едни безсмислени и безцелни разходки из утринна Москва. Шурик пък, обратното — поправяше получени тройки по алгебра и физика и се стараеше много по предметите, по които щеше да държи изпити.

Когато наближи пролетта, Вера Александровна си взе отпуск, за да отделя на момчето повече внимание. Но това беше абсолютно излишно: Шурик проявяваше неочаквана организираност, много учеше и малко слушаше Ела Фицджералд. Сега у тях идваше преподавателка по руски език и литература, а два пъти седмично той ходеше на уроци при историк. Взе изпитите си от матурата почти с отлични оценки и дори учуди преподавателите по математика и физика. Училището свърши, оставаше последният напън, но това, от което Вера недоволстваше, беше, че Шурик всяка вечер излизаше и се връщаше един Господ знае кога. По-голямата част от вечерите си той прекарваше с Лиля. Известна част — с Матилда Павловна. Но това не казваше вкъщи.

Понякога и Лиля идваше у Шурик. По някакви тайнствени признаци можеше да се заключи, че скоро Ласкини ще получат разрешение, и това придаваше острота на отношенията им: беше ясно, че се разделят завинаги. През изминалото време Вера донякъде поомекна в мнението си за Лиля, макар да продължаваше да смята, че е чешит и несериозно момиче. Но очарователно.

Почти всяка вечер те се разхождаха из Москва. Отиваха до някой непознат район, например Лефортово или Марина рошча, и Лиля с изострената си чувствителност и прощалния си поглед учеше Шурик да вижда онова, което и самата тя по-рано не умееше да вижда: приседнала на задни лапи като старо куче къща, глух завой на пресъхваща улица, старо дърво с протегната ръка на просякиня… Те се изгубваха из уличките на Замоскворечието и изведнъж излизаха на пустата крайбрежна, а понякога зад две скучни сгради откриваха чудесна черквица с осветено полусутеренно прозорче и Лиля плачеше от неясни предчувствия, от необясним страх пред желаното заминаване и те, подпрени на вехт стобор или седнали на уютна пейчица, сладко и опасно се целуваха. Лиля се държеше много по-дръзко от Шурик и те неотвратимо се приближаваха ако не към целта, то към някаква граница. Придобитият наскоро опит беше достатъчен за Шурик, за да се отклони от последната крачка, но ласките на момичето му доставяха нова наслада, съвсем различна от онази, която намираше у Матилда Павловна. Впрочем и едното, и другото бяха прекрасни, едното не пречеше и не противоречеше на другото. Лиля, слабичка и безгърда, далеч не беше кокалеста, а плътна и мускулеста навсякъде, докъдето достигаха пръстите му. Той познаваше на опип онези влажни места, където повърхността се обръщаше наопаки и ставаше вътрешност и от докосването до които тя тъничко, като кученце, простенваше.

Късно след полунощ той я завеждаше до входа й. Обикновено на техния втори етаж светеше и Лиля, изпискала за последен път, избърсваше влажните си ръце, оправяше си поличката и хукваше нагоре, към укорителния майчин поглед и мърморенето на баща си. Обикновено у тях още седяха последните гости, които не се разотиваха чак до сутринта.

През юли започнаха изпитите. Лиля не подаде документи — вече й се привиждаха нови брегове: дунавски, тибърски, йордански… Шурик получи за съчинението си добър, а по история — отличен. Това беше много добър резултат, защото за съчинение почти не пишеха отлична оценка. Сега всичко зависеше от езика. Ако получеше отличен по френски, щеше да влезе.

В деня на изпита се оказа, че го няма в списъка на подлежащите на изпит. Той отиде при приемната комисия, където гъста навалица разчорлени хора бяха начоголили обезумялата от яд секретарка. Разбра се, че са го сложили в списъка на абитуриентите, които се явяват на изпит по немски, защото според дипломата беше учил немски. Шурик страшно се притесни, почна да обяснява, че когато бе подавал заявлението, бе помолил да го запишат в групата за изпит по френски и че това е било съгласувано, че се е готвил именно по френски… Но възрастната секретарка, тракайки с новата си, зле поставена челюст, правеше някакви гимнастически упражнения с език в дъното на устата си и не го слушаше. Затънала до гуша в грижи и това чудо в устата я дразнеше и стискаше, така че, без да вникне в неговите заплетени обяснения, му тръсна да върви на изпити според както е казано в списъка и да не я занимава с глупости.

Естествено, ако майка му или баба му бяха дошли да го изпратят за изпита, това нямаше да се случи. Те като нищо щяха да придумат секретарката да премести името на Шурик в другия списък или пък щяха да притиснат самия Шурик да се яви на изпита по немски. Какво, като не се е готвил специално! Нали неслучайно Елизавета Ивановна бе учила с него немските глаголи… Но Шурик каза на близките си „Не“ и никой не дойде с него, защото и двете уважаваха мъжката му дума.

Сега той излезе от вълшебното здание на „Моховая“ абсолютно сигурен, че никога няма да се върне в него. Беше чудесен юли, въздухът беше пълен с цветни аромати и слънчев прах. Смахната градска пчела кръжеше около нещастната глава на Шурик, той я пропъди, като махна с ръка, и болезнено си одраска носа с нокът. Всичко беше толкова досадно. Той слезе на „Волхонка“, мина покрай Пушкинския музей, край басейна свърна към крайбрежната улица и от нея по лекия заобиколен път стигна до дома на Лиля. Предната вечер Ласкини бяха получили дългоочакваното разрешение за заминаване и Шурик знаеше това от снощния телефонен разговор с Лиля. Качи се у тях. Тя беше сама вкъщи, ако не се броеше купчината неизмити чинии, останали след грандиозния пиянски гуляй. Родителите бяха хукнали по инстанциите: трябваше в много кратък срок да съберат един милион разнообразни документи. И това влизаше в инквизиторската процедура на заминаването — дълго, понякога с години протакаха разрешаването, а после даваха едноседмичен срок за подготовка.

Още от прага, без да я остави да зададе дори един въпрос, Шурик разказа на Лиля за неочаквания си провал. Тя размаха ръце, забърбори, отрупа го с цяла камара накъсани думи: по-скоро, да вървим, трябва да се направи нещо, веднага се обади на майка си, баба ти веднага да отиде при приемната комисия… Каква глупост, каква глупост, защо не отиде на изпита по немски?…

— Не съм се готвил по немски — сви рамене Шурик.

Прегърна я. Словесният поток секна и тя се разплака.

И тогава Шурик разбра, че е загубил много повече от университета, загубил е ето тази Лиля, загубил е всичко… Тя ще замине след една седмица, ще замине завинаги и вече няма абсолютно никакво значение, дали е влязъл в университета, или не е.

— На никого няма да се обаждам, никъде няма да ходя — каза в малкото й ухо.

Ухото беше мокро от размазаните сълзи. Сълзите се лееха щедро и неговото лице също се намокри. Причината за тези сълзи беше огромна и не би могла да се опише. По-точно — причините бяха много, а неявяването на Шурик на изпита беше последният камък в това свлачище.

— Не заминавай, Ласочка — мърмореше той, — ще се оженим и ще останеш тук. Защо трябва да заминаваш…

До осемнайсет години на него не му достигаха три месеца, а на нея — половин година.

— Ах, Господи, трябваше по-рано, сега вече е късно — плачеше Лиля и се вкопчваше в гърдите, в корема му с цялото си дребно тяло. Слабо пришитите копчета се ронеха от бялото й, ушито от две забрадки пеньоарче, той напипваше с пръсти всички тънки мускулчета на тесния й гръб. Тя определено го теглеше към дивана, като не преставаше да бъбри безсмислени думи: трябва да се обадиш на Вера Александровна, трябва в приемната комисия, още нищо не е загубено…

— Загубено е, всичко е загубено, Ласочка! — Шурик стискаше одрасканите й от котката детски ръце с изгризани нокти и напукана кожа, която тя незнайно как бе запазила още от зимата, и не можеше да намери думи за чувствата, които пробуждаха у него и тези ръце, и кривите й слаби крачета, и щръкналото ухо, стърчащо сред късо подстриганата й корава коса. И бъбреше несвързано: — Ти си толкова… Ти си толкова необикновена и най-хубавото у теб са ръчичките ти, и крачетата ти, и ушенцата ти…

Тя се засмя и бръсна сълзите:

— Шурик! Това са най-големите ми недостатъци — кривите крака и щръкналите уши! Заради тях мразя татко, от него съм ги наследила, а ти ми разправяш — най-хубавото.

Шурик не я чуваше и галеше краката й, вземаше в шепа двете й малки стъпалца, притискаше ги до гърдите си:

— Ще тъгувам поотделно за ръчичките ти, за крачетата ти, за ушенцата ти.

Така съвършено случайно Шурик откри най-тайния и велик закон на любовта: у избрания от сърцето недостатъците имат по-голяма притегателна сила, отколкото достойнствата като по-ярки прояви на индивидуалността. Впрочем той не забеляза това откритие, а Лиля имаше цял живот пред себе си, за да го разбере…

Лиля подви крака под себе си, обърна се и подпря гръб на гърдите на Шурик, а той сега държеше дланите си на шията й и чувстваше как тупкат жилчиците вдясно и вляво, и това тупкане беше бързо-бързо, бълбукащо като ручейче.

— Не заминавай, Лилечка, не заминавай…

Върнала се от работа съседка тропаше по вратата и викаше:

— Лиля! Лиля! Да не си заспала? Чайникът ви е изгорял!

Ха, чайникът, смехория! Целият им живот изгаряше…

По-нататъшните събития се развиха толкова стремително, че Шурик после с големи усилия успя да възстанови последователността им.

Елизавета Ивановна, която мъжествено бе преживяла навремето смъртта на мъжа си, на любимата си заварена дъщеря, гибелта на сестрите си, евакуацията и какви ли не лишения, не издържа незначителната несполука с изпита на Шурик. Същата вечер я закараха в болницата с тежък сърдечен пристъп. Пристъпът се разви в обширен инфаркт.

Вера, която през целия си живот бе свикнала с разкоша на изтънчени и силни емоции, страшно се разтревожи. Изпускаше всичко от ръцете си, не успяваше нищо да свърши. Застанала над врящата тенджера в очакване това мероприятие да приключи, вареше за майка си бульон, а точно преди да тръгне за болницата, се сещаше, че е забравила да купи одеколон. Тръгваше към центъра да търси хубав одеколон, а после закъсняваше за приемния час в болницата и плащаше луди пари на отвратителната гардеробиерка, за да я пуснат. И така ставаше всеки ден, всеки ден…

Елизавета Ивановна лежеше на система, беше бледа, мълчалива и не искаше да умира. По-точно — разбираше, че няма право да изостави скъпата си, но толкова безпомощна дъщеря (хвърляше поглед към мътния бульон, който Вера беше забравила дори да посоли) и Шурик, който напълно бе откачил заради този глупав гаф — по този въпрос Елизавета Ивановна оценяваше ситуацията абсолютно неправилно. Тя смяташе, че момчето е изпаднало в депресия. Не можеше да си обясни по друг начин невероятния факт, че той нито веднъж не я бе посетил в болницата.

А Шурик цяла седмица се занимаваше с подготвяне на багаж, със сбогувания и изпращания. Последното денонощие прекара на летище Шереметиево — помагаше да предадат някакви денкове. После настъпи моментът, когато Лиля се качи по стълбището, където вече не пускаха изпращачи, и той й махна, когато я зърна през някаква пролука на втория етаж, там тя вече беше отвъд границата и отлетя, като отнесе от него кривите си крачета и щръкналите ушички.

Вечерта, когато се прибра, най-сетне чу онова, за което бе оставал глух през цялата седмица — че баба му е получила инфаркт и че това е много опасно. Шурик се ужаси от собственото си коравосърдечие: как бе могъл цяла седмица да не намери време, за да посети баба си? Но вече беше вечер, в болницата не пускаха. През нощта спа като убит, пролича си безсънието през последните дни. В осем часа сутринта се обадиха от отделението и съобщиха, че Елизавета Ивановна е починала. В съня си.

Заминаването на Лиля толкова силно се сля в паметта му със смъртта, че дори край ковчега той трябваше да прави някакво усилие, за да пропъди странното разместване: все му се струваше, че погребват Лиля.