Искрено ваш Шурик

47

Вера Александровна не можеше да се нарадва на Мария. Навремето Шурик беше чудесно и добро дете, но докато растеше, тя не успя да изпита една от най-големите радости на майчинството: резултатите от възпитанието. Само Елизавета Ивановна се бе гордяла, когато нейните ученици и особено внукът й Шурик започваха да проявяват именно онези качества, които тя бе възпитавала у тях: внимание към другия човек, доброжелателност, щедрост и, на първо място, чувство за дълг… В годините, когато и самата тя беше в положението на пораснало дете на майка си, Вера не се бе замисляла откъде се вземат всички добри качества, които толкова рано се забелязваха у Шурик. Когато съседите или учителите хвалеха сина й, тя отвръщаше с шега: той има добра наследственост… Но това ли беше причината? Самата Елизавета Ивановна, противоречива материалистка и възвишена душа, но същевременно човек свободомислещ, когато ставаше дума за наследствеността, винаги изричаше една и съща фраза:

— Каин и Авел са имали едни и същи родители. Защо единият е бил кротък и добър, а вторият — убиец? Всеки човек е плод на възпитание, но главният възпитател на човека е самият той! А педагогът отваря нужните клапи на личността, а ненужните затваря.

Такава беше простичката педагогическа теория на тази прекрасна педагожка — тя се наемаше сама да решава кои клапи са нужни и кои — не твърде. Човек би могъл да оспорва теорията й, ако не беше безукорно сполучливата й практика.

Сега, когато получи и пое в ръцете си Мария, Вера изцяло следваше майчината си теория. Като натура артистична, но слаба, тя виждаше, че Мария е надарена с огромен темперамент. Енергията просто бликаше от нея, тя в буквалния смисъл не можеше да стои на едно място, с усилие издържаше четирийсет и пет минути в час и за да й помогне да се удържа, Вера Александровна измисляше за нея лека гимнастика — научи я например да върти в ръцете си монета и й подари стара сребърна паричка за въртене. Когато след известно време тази „въртилка“ се изгуби, имаше много сълзи…

Вера научи Мария и на леки и невидими за околните упражнения за пръстите на ръцете и краката и когато дългото седене на чина ставаше непоносимо, Мария разиграваше своите крачни и ръчни партии… Още от първи клас Вера започна да води Мурзик в Дома на пионерите да се занимава с гимнастика и акробатика, вкъщи й преподаваше музика, а по отношение на общообразователните предмети разчиташе на природните й способности. По четене момиченцето беше сред първите в класа, а и с аритметиката нямаше никакви затруднения.

„А тези способности за точните науки са й от майка й — реши Вера. — Но при всяко положение не и от Шурик“.

Това беше някакво странно изкривяване в главата й: тя прекрасно знаеше, че баща на Мария е някакъв съмнителен кубински негър, но не можеше същевременно да не я възприема като дъщеря на Шурик. Шурик преподаваше на Мария езици: един ден — английски, на другия — испански.

Вера Александровна продължаваше заниманията в своя театралнообразователен кръжок, но неволно ги напасваше с интересите на Мария. През онази първа година от живота на Мария в Москва Вера престана да занимава ученичките си с декламация и етюди — само с движение…

Щитовидната жлеза на Вера Александровна се държеше много добре, но от време на време силно я боляха краката, растеше кокалчето около палеца й, предишните тесни обувки й станаха неудобни и сега вече вкъщи си имаха нова грижа — обувките…

Валерия задейства телефона, откри някакви познати от секция 100 в ГУМ и от магазин „Берьозка“13, а Шурик от време на време водеше майка си да мери обувки… Купиха на Вера Александровна ботуши „Саламандър“ и черни австрийски обувки „Дорндорф“. Качеството на живота се повишаваше…

Семейните разходи растяха. Шурик работеше много и напълно се справяше с нарастващите семейни потребности. Освен това имаха и резерв — непохарченото наследство от Елизавета Ивановна.

Малко преди Нова година пристигна Стовба. Мария беше страшно щастлива, макар да не можеше да се каже, че много бе тъгувала за майка си. Но когато Лена пристигна, тя увисна на врата й и не я пускаше нито за миг.

Стовба донесе на всички много хубави подаръци, но беше в мрачно настроение, пушеше и мълчеше. Почти не разговаряше дори с Шурик. Когато той я попита успяла ли е с подготвяната операция с Полша, само избуча нещо, ядоса се и не продума на тази тема.

„Сигурно плановете пак са се провалили“ — реши Шурик. Този път неговата приятелска подкрепа не беше нужна. Вероятно защото се бе изповядала на Вера.

Както обикновено, Шурик купи елха, а Вера Александровна изведнъж реши да възстанови коледния спектакъл, който не бе игран, откак бе починала Елизавета Ивановна. Заради Мурзик. Шурик се опита да възрази: той имаше само трима ученици и вече беше късно да се започва подготовката.

Но Вера беше обзета от вдъхновение — тя предложи да поставят куклен спектакъл, и то не на френски, а на руски. Започнаха да шият куклите. Извадиха парчета плат и панделки, приготвиха памук за пълнене. На Мария възложиха най-простата и най-отговорна работа — тя шиеше одеялцето, в което щяха да завият малкото пластмасово голишарче, предназначено да представлява бебето Христос. Вера шиеше Дева Мария, а Стовба в пълно мълчание сглобяваше ангели от парченца колосана марля… На Шурик освен елхата бе възложено поставянето на параван за представлението…

Покрай цялата тази суетня Нова година мина някак невзрачно. Не бяха приготвени никакви празнични ястия, а и подаръците, ако не се брояха Стовбините, раздадени предварително, се оказаха не твърде изразителни: Шурик подари на майка си възгрозни домашни пантофи, Вера на Шурик — флакон одеколон „Шипър“, който той така и никога не отвори, и вратовръзка, която никога не сложи. Лена получи като подарък копринен шал от запасите на Елизавета Ивановна и книга със стихове на Ахматова, която не оцени. Затова пък Мария получи цяла купчина играчки и книжки и се радваше толкова бурно, че сгря всички със своята радост от подаръците.

Не след дълго голяма детска мъка смени радостта. В навечерието на Коледа, когато всичко беше подготвено за спектакъла, куклите — ушити и ролите — научени, спешно извикаха Стовба в Ростов: нападнала ги някаква инспекция и нейното счетоводителско присъствие било необходимо. А Мария се бе надявала, че майка й ще остане до края на ваканцията. Момиченцето плака цялата вечер и заспа, вкопчило ръце в майка си. На сутринта, когато Лена замина за летището, отново се разплака.

Вера я успокояваше, колкото можеше. Най-накрая й донесе в леглото ушитите кукли. Ефектът беше неочакван: Мария буквално разкъса с ръце едната от куклите и разхвърля всичко, при което виеше като звяр. Мургавината й придоби неприятен сив оттенък, тя хълцаше, потреперваше. Мъчеха я гърчове. Вера Александровна се втурна да вика лекаря. Педиатърът, който бе лекувал още Шурик, не можел да дойде, самият той бил болен, но разпита подробно какъв е случаят, и каза да дадат на детето валериан.

Мария се поуспокои, когато Шурик, след като се върна от Внуково, където бе изпратил Стовба, я взе на ръце. Той обикаляше стаята с доста тежкия товар на ръце, люлееше я и фалшиво пееше „My fair lady“ от любимата им плоча. Мария се засмя — прекрасно чуваше, че той пее фалшиво, и си мислеше, че го прави на шега. Когато Шурик понечи да я сложи в леглото, тя отново се разплака. И той я мъкна на ръце, докато се сети, че тя е с висока температура. Измериха я. Беше над трийсет и девет.

Вера Александровна се слиса окончателно: с детските болести винаги се бе занимавала Елизавета Ивановна. Шурик извика Бърза помощ.

Лекарката от Бърза помощ дълго преглежда Мария. После намери някакво петънце зад ухото й и каза, че най-вероятно е варицела и че скоро ще се обрине цялата. Както се разбра, в града имало едва ли не епидемия. Лекарката предписа амидофен за температурата, каза да дават на детето повече течности, а появяващите се пъпки да мажат с мехлем, който им предписа, и да не позволяват на Мария да ги чеше.

Извадена от релси, Вера, която не беше в състояние да поеме ръководната роля в лечението, взе готварската книга и отиде в кухнята да вари сок от боровинки.

След няколко часа Мария наистина се покри от главата до петите с едри червени пъпки. Не спираше да плаче — ту тъничко и тихо, ту виейки като зверче.

Почти цяло денонощие Шурик я носи на ръце. Когато тя заспиваше и той се опитваше да я сложи в леглото, тя, без да се събужда, започваше да скимти. Най-сетне той легна и я сложи до себе си. Тя го прегърна и притихна.

Призори пак се почувства зле, започна силен сърбеж и Шурик отново я взе на ръце. Стараеше се да удържа ръцете й, разчесващи пъпките.

Донякъде подейства строгата забележка на Вера:

— Ако ги чешеш, ще останеш сипаничава за цял живот. Цялото ти лице ще е покрито с белези.

— Какво е това белези? — позабрави Мария страданията си.

— Ами такива едни дупчици, по цялото лице — безжалостно обясни Вера Александровна.

Мария ревна с нова сила. После изведнъж спря и каза на Шурик:

— Ужасно ме сърби. Хайде ти да ме чешеш, но внимателничко, та да не останат белези.

Тя му сочеше с пръст къде най-много я сърбеше, и Шурик нежно почесваше ухото, рамото, гръбчето…

— И тук, и тук, и тук — молеше Мария и се търкаше в ръката му, а после, вкопчила горещи пръсти в нея, започваше да я движи по местата, които я сърбяха. И най-сетне престана да хленчи… Само хлипаше: — Още, още…

Шурик се мръщеше от срам и страх: разбираше ли тя къде го канеше, клетата? Махаше си ръката, а тя отново скимтеше и той отново я чешеше зад ухото, по средата на гръбчето, а тя теглеше ръката му под басмената ризка, изпоцапана с лекарство, за да докосне с пръсти детската гънчица.

Много му беше жал за момиченцето и проклетата жалост не подбираше, беше безнравствена… Не, не, само не това, само не това… Нима и тя, толкова малка, съвсем дете, бе вече жена и очакваше от него най-простата утеха…

Беше ужасно капнал след това денонощие на непрекъснато разнасяне на Мария и от умора реалността малко се изкривяваше; той отплуваше към някакво място, където мислите и чувствата се видоизменяха; той отчетливо осъзнаваше бездарността на своето съществуване: уж правеше всичко, което се очакваше от него… Но защо всички жени от обкръжението му искаха от него само едно — непрестанно сексуално обслужване? Това беше прекрасно занимание, но защо нито веднъж в живота си не бе могъл сам да си избере жена? И той би искал да се влюби в момиче като Ала… като Лиля Ласкина… Защо Женя Розенцвейг, тънковратият хилав Женя, бе могъл да си избере Алочка? Защо той, Шурик, без да избира никога, трябваше да отговаря с мускулите на тялото си на всяка настойчива молба, отправена от лудата Светлана, от дребосъка Жана и дори от малката Мария?

„Може да не искам това? Глупости, там е лошото, че го искам… Какво искам? Да ги утеша всичките? Само да ги утеша ли? Но защо?“

И си представяше как всички те го наобикалят, разпознаваеми, но малко изопачени, като в криво огледало: Аля Тогусова с кривнато настрани кокче мазни коси и горестната Матилда с мъртвия котарак на ръце, и Валерия с нейните изтерзани крака и великолепно мъжество, и мършавата Светлана с изкуствените цветя, и миниатюрната Жана с куклената шапчица, и Стовба със строгата физиономия, и златната Мария, която още не бе пораснала, но вече заемаше мястото си на опашката… И зад всички се мяркаше лъвицата Фаина Ивановна, вече в съвършено зверски облик, но обидена и скимтяща, и го обзе такава жал, че той просто потъна в нея… И още в далечината някъде се кълбяха някакви непознати, разплакани, несполучили в живота, дори май нещастни, всичките до една нещастни… С техните клети безутешни раковини… Горките жени… Ужасно горките жени… И самият той се разплака.

Естествено, вече се беше заразил с варицела и вдигна много висока температура, така че Вера извика Ирина и тя пристигна веднага въпреки студа и зимната заплаха отоплителната система да замръзне.

След още едно денонощие Шурик се обрина. Но до този момент Мария вече бе престанала да хленчи. Сега вече тя мажеше пъпките на Шурик и женският й инстинкт, пробуден толкова рано, се устреми по благородния път на грижата за ближния.

Вера преживя тежко тази двойна варицела. Въпреки тежестта си болестта на Мария беше обикновено детско заболяване. Но варицелата на Шурик я потресе дълбоко: той се разболяваше за пръв път, откак живееха без баба му. Обикновено боледуваше тя и гледаше на болестта на Шурик, при това детска болест, като на някаква несправедливост, нарушаване на нейното лично и безпрекословно право да боледува.

Щом пристигна, Ирина веднага направи любимото й влажно почистване, свари голямо количество пилешки бульон и сега те се грижеха за болния с четири ръце. Вера й даваше меките си разпореждания и всичко вървеше гладко и правилно също както когато беше жива Елизавета Ивановна.