Искрено ваш Шурик

41

Нокътят на Шурик, който отначало ужасно го болеше, посиня и се изду, после съвсем престана да го боли, а след известно време на мястото му израсна нов розов нокът, дълъг няколко милиметра. А после той порасна със странна вдлъбнатина по средата. Пукнатината в ходилото зарасна от само себе си, без каквито и да било последствия. Шурик съвсем забрави за нелепото произшествие.

Може би притежателката на палеонтоложката рядкост с течение на времето също щеше да забрави за това, но един случаен предмет — пощенска квитанция с небрежно написан адрес на подателя и недописано фамилно име „Кор“ — Корнилов? Корнеев? — не й позволи да забрави. Въоръжена с лупа, Светлана изследваше нечетливия адрес — улицата определено беше „Новолесная“, седмицата приличаше на единица, завъртулката можеше да бъде и двойка, и петица… Но тази неопределеност приятно я вълнуваше: та нали той неслучайно е оставил квитанцията с адреса? А дори да е било случайно, не е ли това намек на съдбата, насочваща стрелка на провидението?

Няколко дена Светлана живя в предвкусване на щастието. Струваше й се, че той трябва да се върне — ако не днес, утре, — и постоянно репетираше срещата: как ще се изненада тя и колко смутен ще бъде той, и какво ще каже той, и как тя… Но той така и не идваше: не смее… стеснява се… някакви обстоятелства му пречат…

След една седмица я споходи мисълта, че той може изобщо да изчезне. И колкото повече намаляваха шансовете той да се върне, толкова повече тя се обиждаше. Мислено разговаряше с него, като постепенно тези разговори заприличваха на кавги и което беше най-неприятното — непрестанни кавги.

Късно вечер изпиваше леко приспивателно и заспиваше за двайсетина минути, но разговорът с Шурик нахлуваше в съня й и го разрушаваше. Тя дълго общуваше с него в лекарствената дрямка — ту той я молеше за прошка, ту се караха и се сдобряваха и всички тези общувания бяха отчасти управляеми, тя измисляше сюжет и той се развиваше в зададеното направление… Тя се въртеше в леглото. После ставаше…

Сънят й, поначало лек и плашлив, окончателно се разруши и сега тя ставаше нощем, пиеше гореща вода с лимон и сядаше на масата — да изработва копринени цветя, бели и червени, за работилницата, която произвеждаше погребални венци. Тя беше добра майсторка, но не печелеше добре, защото работеше много бавно. Затова пък розите, които навиваше върху кръгла лъжица от тънка коприна, се отличаваха с печална издълженост — нея другите майсторки не постигаха.

Така, в някакво стъклено състояние, тя седеше до сутринта край масата пред хлъзгавата коприна, на сутринта заспиваше за двайсетина минути и отново сядаше на масата. Почти не излизаше от къщи: страхуваше се да не изтърве идването на Шурик.

Тя вече разбираше, че напълно е изгубила полумедикаментозното си душевно равновесие, което почти цяла година бе поддържал забележителният доктор Жучилин, дебел и гальовен като престарял кастриран котарак.

Криво-ляво изкара така един месец и отиде при Жучилин. Той живееше наблизо, на „Малая Бронная“, и тя отдавна вече ходеше в дома му, а не в болницата.

Жучилин беше от породата на благородните мазохисти, внимателен и състрадателен лекар, и превръщаше много от пациентите си в свой пожизнен кръст. Парите го притесняваха, гледаше да ги избегне, като подаръци приемаше книги и коняк. Светлана шиеше за дъщеря му малки кукли с нарисувани върху коприната бели личица, с червени и сини рокли…

От студентските години самоубийството бе омагьосало доктора като необяснимо и притегателно влечение на някаква особена порода хора и изборът му да специализира психиатрия беше по-скоро хуманитарен, отколкото медицински. Светлана беше именно от тази порода — носеше в себе си вътрешно влечение към самоубийство, и той се запозна с нея след третия й опит, за щастие несполучил…

Жучилин знаеше, че според медицинската статистика третият опит за самоубийство е най-ефективният. Според доста колебливите му съображения, които се готвеха да прераснат в теория, в случая на Светлана с течение на времето рискът трябваше да намалява и при условие че е била лекувана правилно, в по-нататъшния й живот щяха да я заплашват само естественото остаряване и свързаните с него болести. Един вид щеше да прескочи зоната на риска. Така че Светлана беше сега един от най-безпокоящите го и най-интересни за него пациенти.

С такива пациенти той разговаряше с часове. За него беше важно да стигне до най-дълбокото, до онази точка на пречупването, в която бе се притаила идеята за самоубийство. Методиката на Фройдовата психоанализа не му беше чужда и той смело нахълтваше в чуждата душа с надеждата да я ремонтира пипнешком, сред пълен мрак…

Нина Ивановна, съпругата на Жучилин, си легна и те останаха в кухнята да подреждат болезнените растения на Светланините мисли и преживявания. Тя му разказа за събитието. Забавно беше, че нейният разказ наблегна именно върху онази част от събитието, която Шурик бе пропуснал, разказвайки историята на майка си. По този начин случката с мамонтовия зъб се падна на Вера, а любовния епизод, изникнал в разказа на Светлана без никакви предисловия, тоест без тя да спомене за зъба, изцяло получи докторът. Лишена от завръзката й, историята придобиваше вид на жестоко прелъстяване с елемент на насилие. Макар че Жучилин задаваше провокационни въпроси в опитите си да приближи картината, нарисувана от Светлана, до нещо по-правдоподобно, това не му се удаваше. Желано насилие — така определи той за себе си предложената му ситуация.

Той пиеше своя силен чай, доливаше гореща вода в Светланината чаша със сладко, от която тя отпиваше от време на време, и размишляваше по какво се различава болният от здравия човек: всъщност само по способността да се контролира някое трънче, забило се в психиката. Това трънче може да се капсулира, около него да се изгради защитна стена, да не се позволи на болезненото възпаление да се разпространява, но лекарят не е в състояние да го извади. И той слушаше нещастното влюбено бърборене, като си отбелязваше противоречивостта на желанията на Светлана: тя жадуваше за свободна и щастлива любов, като при това оставаше жертва на лоши хора и обстоятелства и — което в случая беше особено важно — на самия герой. Да бъде несправедливо оскърбена, чудовищно и изключително, като никой друг, това беше нейна дълбока потребност.

Доктор Жучилин разбираше също че ако кажеше на Светлана за болезнената й потребност да бъде оскърбена рискуваше да й нанесе още едно оскърбление и да наруши доверието, без което изобщо нямаше да може да я удържа в рамките на относителното здраве…

Повечето му колеги биха оценили нейното състояние като проява на маниакална психоза и биха й предписали силни психотропни препарати, които щяха да притъпят всички нейни способности, включително способността й за безгранично страдание.

— Скъпа моя Светочка! — каза Жучилин към два и нещо през нощта. — Ще изхождаме от обстоятелството, че сме в състояние да оценяваме ставащите събития и да реагираме на тях адекватно. Нали така?

Тези думи винаги действаха на Светлана окуражаващо. Тя искаше именно всичко да бъде адекватно… Собственото й поведение й изглеждаше адекватно, обаче Шурик? Точно той се държеше неадекватно — не дойде, когато Светлана толкова жадуваше за това…

Тя кимна. Страшно й се спеше, но знаеше, че нямаше да може да заспи, и отлагаше момента на сбогуването.

— Не бива сама да се вкарвате в задънена улица. Ние дори няма да подлагаме на анализ поведението на младежа. Кой е той — евтин прелъстител? Или просто е попаднал в неочаквана за него ситуация, спомняте ли си „Слънчев удар“ на Бунин? Неочакваният, непредсказуем изблик на чувства? Е, нека това да е бил слънчев удар и човекът, без да е по природа склонен към насилие, изведнъж го извършва… Него вече го няма. Дори ако искаме да го намерим и да му поискаме обяснение за това му безобразно поведение, нямаме тази възможност… В Москва живеят девет милиона души, от тях стотина хиляди се казват Шурик! Абсолютно безсмислено търсене! Ние никога не ще успеем да разберем защо е извършил тази постъпка, но е абсолютно необходимо вие да си регулирате съня. И това е по силите ни. Смятам, че не е зле да отидете в санаториум. Мога да ходатайствам за това. Отслабнали сте. Във вашето положение е твърде нежелателно да отслабвате. Струва ми се, че още веднъж трябва да проверим щитовидната ви жлеза. Днес-утре ще нахвърлям нов план и ще заживеем по ново разписание. Този проблем не ми се вижда сериозен и аз мисля, че заедно ще можем да го разрешим…

Доктор Жучилин не мислеше това, което казваше. Положението му се виждаше много сериозно, но той смяташе, че ще направи последен опит да изведе Светлана от наближаващата криза с минимални средства.

Светлана от своя страна също взе решение: в чантичката й се намираше квитанцията, за чието съществуване не каза нито дума на лекаря, и след всичко разказано и обсъдено беше готова да отиде на посочения в квитанцията адрес. Думите „слънчев удар“ много я вдъхновиха.

И двамата — и лекарят, и пациентката — бяха доволни от себе си: всеки успешно бе измамил другия…

Светлана така и не си легна да спи тази нощ. Прибра се вкъщи призори. Съседите спяха и тя влезе в общата баня, дълго ми ваната с почистваща паста с остра, спираща дъха миризма, после я наля догоре с вода и легна вътре. Обикновено се гнусеше от тази обща вана с напукана като слонска кожа повърхност, но сега мислеше, че това е нейната вана, че именно нейната покойна баба е живяла в този апартамент още от единайсета година, и дядо й е живял тук, и баща й се е родил тук, и целият този апартамент й принадлежи по право, а всичките тези сегашни съседи, новодошли агресори, натрапници, довчерашни селяндури — никой от тях дори не подозираше, че именно тя е истинската стопанка тук… И горчиво-сладката обида, любимата обида се стовари върху Светлана…

Всичко беше от бяло по-бяло — и пликчетата й, и сутиенът, и блузката. Кривата перла висеше на сребърна верижка: златната отдавна беше продадена. Перлата не беше съвсем бяла, по-скоро сивкава. Но беше старинна, абсолютно истинска, макар и умряла. На Светлана й се стори, че може да хапне нещо. Свари едно яйце. Изяде половината. Свари си кафе. Изпи половин чашка. Чувстваше огромната отговорност на деня.

„Ще реагираме на събитията адекватно“ — напомни си тя и в седем и половина излезе. Отиде пеша до станцията на метрото „Краснопресненская“, бързо стигна до „Белоруская“, после дълго търси улица „Новолесная“ и още по-дълго търси блока. Седмицата се оказа все пак единица, защото на тази улица нямаше толкова блокове и номерацията не стигаше до седемдесет… В осем и петнайсет седеше на една пейка с поглед, вперен в един-единствен вход на новия тухлен блок.

Седя три часа. Беше абсолютно сигурна, че не е сбъркала, че младежът живее именно в този блок. Към края на третия час влезе във входа и спря пред редицата пощенски кутии между първия и втория етаж. На някои бяха залепени листчета с имената на обитателите, на други имената бяха написани с молив направо върху ламарината на боядисаните в зелено кутии. На някои имаше само номера на апартаменти. Тя търсеше фамилно име „Корнилов“ или „Корнеев“. На кутията с номер 52 беше залепено листче, на което с прекрасен старинен почерк беше написано „Корн“. Това беше дори по-добре от „Корнилов“…

Напълно удовлетворена, Светлана се прибра вкъщи. Знаеше, че младежът е почти в ръцете й.

Тя не беше разработила никаква стратегия. До началото на септември ходеше през ден до входа към осем часа сутринта, седеше на пейката точно три часа и в единайсет си тръгваше. Беше сигурна, че Шурик рано или късно ще се появи, и като търпелив ловец в засада седеше съсредоточено и неподвижно, без да изпуска от полезрението си излизащите обитатели. Вече беше запомнила физиономиите на някои. Едни й харесваха, други бе успяла да намрази: най-симпатичен й беше един очилатко с чанта и вестници, току-що извадени от пощенската кутия, един от които редовно изпускаше край входа, особено отвращение изпитваше към дебела млада жена с крака като диреци, която понякога се качваше в очакващата я кола.

Веднъж, след като се върна от поредното си дежурство, което се случи в дъждовен ден, Светлана се разболя. Пипна силна ангина, от каквато отдавна не бе страдала. Болестта й дойде добре, даваше й кратка почивка от уморителния лов и тя се лекуваше старателно: правеше гаргара с различни отвари, мажеше възпаленото си гърло с разтвор на йод в глицерин и пиеше таблетки, които според нея не бяха вредни — тя отричаше антибиотиците, но инак много обичаше да се лекува. Ангината се проточи почти две седмици и свърши заедно с хубавото време.

Още първия ден, когато реши, че е здрава, събра в две кутии разцъфналите по време на боледуването й цветя и ги занесе в работилницата — тя се намираше страшно далече, до Коптевския пазар. Получи парите за миналия месец и разбра, че трябва спешно да си купи шлифер: не би могла да отиде на никаква среща със стария небесносин.

Купуването на шлифер беше работа сложна във всяко отношение. Както и купуването на всичко останало впрочем. Светлана беше от хората, които винаги знаеха точно какво им трябва. Ето защо би могла да търси до края на живота си шлифера, който се бе родил във въображението й — бежов, с качулка, вътрешни джобове и с рогови копчета на всичко отгоре.

Сега всяка сутрин, вместо да тръгва към „Белоруская“, Светлана започваше да обикаля магазините. Беше настойчива и целеустремена и към края на втората седмица се убеди, че шлиферът, роден от въображението й, може да бъде само ушит. И тогава реши: ще го ушие. Това промени терена на търсенията й — сега трябваше да обходи магазините за платове. Още в първия, буквално до нейния блок, й провървя — купи чудесен шлиферен плат чешко производство. Проблемите около ушиването на шлифера нарастваха като лавина: ами хастарът? Ами копчетата? Ами реверите? И всичките тези затруднения бяха желани и колкото по-трудноизпълними, толкова по-добре — по този начин Шурик оставаше на заден план, задушаваше се там някъде на тих огън. А най-важното направление беше шлиферът…

Жучилин я търси по телефона няколко пъти, тревожеше се: според извода му Светлана трябваше особено много да се нуждае от него сега и да се вкопчва в него, както беше ставало винаги в критични моменти. Но колкото и да бе странно, не и сега. Тя говореше с него по телефона дори леко небрежно. Съобщи му, че сега е заета, шие си шлифер… А със съня е добре…

„Все пак дрешките са невероятно мощен терапевтичен стимул за жената! Трябва да обмисля това“ — каза си Жучилин. Той имаше безброй идеи и една от тях се отнасяше за дълбокото различие в проявите на едни и същи психически разстройства при мъжете и жените. След като помисли, реши, че в най-близко време е малко вероятен пореден опит за самоубийство…

Докато Светлана преодоляваше препятствията във връзка с ушиването на шлифера, нещо като праобраз на известния шинел, дойде зимата. Шлиферът беше готов и висеше в гардероба на дървена закачалка, увит в стар чаршаф. Навън беше навалял сняг, за ново зимно палто и дума не можеше да става — всички финансови мощности бяха изчерпани. Въпросът с Шурик отново застана пред нея в едър план.

Тя отиде при леля си на „Преображенка“, която преди около две години й беше предложила стария си астраганен кожух, обаче Светлана бе отказала: кожата беше красива, но имаше нужда от сериозно подновяване. Леля й се бе обидила и сега Светлана купи скъпа торта и от няколкото малки букета за шапки собствено производство избра най-розовия: като намек за старческата страст на леля й да се младее.

Сдобри се с леля си и дори малко й се подмаза. Оплака се, че й е студено, напомни й за астраганения кожух. Леля й поклати глава:

— Трябваше да го вземеш тогава, дадох го на жената на Витя.

Но в същия момент по дългоносото й лице се мярна нещо загадъчно… Светлана дори не успя да се ядоса, защото разбра, че сега леля й ще предложи нещо друго. И тя го предложи! Боже! Какво нещо! Огромна еленова кожа. С прекрасен орехов цвят. С вълнуващ животински мирис. Светлана ахна и целуна леля си.

— Донесоха я от Севера на Николай Иванович. Вземи я, не ми се свиди. Само че не се радвай много-много. Тази кожа е лятна, виждаш ли — капе… Няма да я носиш дълго. Исках да я сложа на дивана, но седне ли човек на нея, целият му задник става на косми. Вземи я, за теб не ми се свиди…

За да не загуби окончателно Шурик от погледа си, Светлана направи няколко разузнавателни похода. Най-сетне й провървя и тя видя как той изведе под ръка дребна дама със сива барета и я поведе към задната част на блока, а не по главната пътека. Светлана изчака една минута и ги последва, но те бяха изчезнали безследно. Шурик придружаваше майка си на занятията на театралния кръжок и двамата се бяха скрили зад малката врата на мазето.

Друг път тя видя сцената на сбогуването на двора с неговия комисар: беше починал Михаил Абрамович и целият блок излезе при автобуса, който откара бледия рицар на марксизма в крематориума при Донския манастир. Заедно с портиера и двама партийни мъжаги с шапки Шурик пренесе ковчега от входа до автобуса. После изведе от входа същата приятна дама, която този път носеше черна барета и букет бели хризантеми. Извънредно почтително настани дамата в автобуса, а после качи в него всички останали бабички и старци, които изпращаха ковчега. После се качи и той в погребалния автобус.

Този ден Светлана научи от портиерката телефона на домоуправлението, обади се там уж от пощата и вече знаеше номера на апартамент номер петдесет и две.

Едва от третия опит Светлана успя да хване истинската следа. Една вечер — тя се беше отказала от сутрешните дежурства — Шурик забързано изскочи от входа, сам, с папка под мишницата, и се затича към тролейбусната спирка. Но тролеят току-що беше тръгнал и той, като постоя малко край спирката и така даде възможност на Светлана да овладее вълнението си и да се съсредоточи, закрачи към „Белоруская“ пеша. Тя го следваше доста отблизо, но той не я забелязваше.

Моментът беше подходящ да го заговори, но Светлана изведнъж се уплаши, чак се изпоти и разбра, че още не е готова. Разбра също, че сега й предстои най-трудното — така да заговори с Шурик, че да не подрони женското си достойнство: не е от онези, дето тичат подир мъжете… До този момент не беше се замисляла какво ще му каже, когато най-сетне го видеше. Пробваше някакви нищо незначещи думи — нито една не беше подходяща.

Тя поизостана, без обаче да го губи от погледа си. Слезе в метрото. Успя да се качи в неговия вагон, успя да слезе след него на „Пушкинская“, не го изгуби и в навалицата на многолюдната станция…

Дори опитни служители на външното милиционерско наблюдение невинаги успяват така идеално да проследяват човек, както това й се удаде още от първия път. Светлана видя края на маршрута му — входа на същата огромна сталинска сграда до Никитските врата, на ъгъла на улица „Качалов“, където в магазина за платове бе купила чудесния шлиферен плат. Кой би помислил! Тя беше толкова развълнувана, че не остана да чака той да излезе, и се завтече към къщи. Дотам имаше най-много десет минути пеша.

Вкъщи пи горещ чай, стопли се и се зае с палтото. Нали не можеше да застане пред него със старото… Работата вървеше много бавно. Кожата беше дебела и зле обработена и след като я скрои, Светлана сега съединяваше частите с плътни ленти. Това беше ръчна, бавна работа, а и тежка. Но като всяка ръчна работа даваше време за размисъл. И Светлана, насочила вътрешния си поглед към бъдещето, градеше замъците на моминските си мечти… Всъщност недоушитото палто сдържаше нетърпението й, а и тайния страх: ами ако нищо не се получи?

Вечерта, когато палтото беше готово, тя реши да се обади на Шурик по телефона. Все пак това беше по-лесно, отколкото да го спре на улицата. Премисли всички варианти, без да изключва и най-лошия — той изобщо да не се сети с кого говори… Претегли и предвиди всички възможности. Обади се в десет часа вечерта. Вдигна жена. Сигурно беше онази мила дама — майка му… Светлана затвори и реши, че ще се обажда всеки ден по това време.

След няколко дни вдигна Шурик и тя каза с лек и весел глас, сякаш не беше тя, а съвсем друго момиче:

— Здравейте, Шурик! Имате много поздрави от мамонта, чийто зъб ви причини неприятности!

И Шурик веднага си спомни злополучния мамонт — нокътят на палеца му бе окапвал повече от три месеца и такова нещо трудно се забравяше. Той се засмя и дори не попита откъде е взела телефонния му номер. Зарадва се, засмя се в слушалката.

— Че как, че как! Спомням си вашия мамонт!

— И той не ви е забравил! Ето, наскоро бършех праха от пианото и той ми напомни… Кани ви на гости!

Това беше чудо — колко весело и леко мина разговорът, Светлана го покани и на гости, без ни най-малко да унижи достойнството си, и той веднага се съгласи. Само дето дълго избира деня — не може в събота, не може в неделя, не може в понеделник. Добре ли е в сряда? Само ми дайте адреса, спомням си, че беше до онази поща, но съм забравил номера на апартамента…

Беше близо до Валерия, във вторник той щеше да ходи в редакцията да вземе работата за нея, а в сряда щеше да й я занесе вкъщи. Отиде у Светлана в седем, както се бяха разбрали.

В средата на масата стояха зъбът на мамонта, обграден от изкуствени цветя, и различни мезета, силно подправени с оцет, който Шурик не понасяше, а Светлана, напротив поливаше с него всички храни, които без оцет й се струваха безвкусни. Имаше и бутилка водка, която Светлана не можеше да понася, а Шурик — напротив… И си бъбреха весело, сякаш се познаваха отдавна и невинно и между тях не се бе случвало нищо особено, никакви истерии и никакъв бурен секс на тясното диванче. С бялата си блузка и сините жилчици на слепоочията и по дългата шия Светлана беше сякаш негова стара съученичка, само дето говореше възвишено — за съдбата и други високи материи, малко прекалено възвишено, но, от друга страна, и познато: и Веруся обичаше да говори възвишено.

В девет и половина Шурик погледна часовника, ахна и се накани да си тръгва:

— Трябва да прескоча до една приятелка. Тук наблизо. Да й занеса работа.

И бързо си тръгна. Светлана рухна на дивана и се обля в сълзи — от преживяното напрежение. Всичко бе минало добре. Колко правилно постъпи, че не го спря на улицата — какво щеше да му каже? Всичко беше много, много хубаво. Само дето не се получи любовна среща. От една страна — добре, той изпитва към нея уважение, от друга — някак си обидно… И сега какво по-нататък? Той дори не поиска телефонния й номер…

Когато се наплака, започнаха да се роят нови планове: би могла например да купи билети за консерваторията или да го покани на театър, но това би било неправилно. Мъжът трябва да кани. Най-правилно би било да го помоли за нещо… За някаква чисто мъжка работа — да поправи нещо или да премести мебели… Ами ако не го бива в ръцете и веднага й откаже? Трябва да е нещо лесно, та да е неудобно да откаже… Освен това, кой знае защо, я радваше фактът, че знае нещо, за което той не се и досещаше: адреса му, блока, майка му, дори входа, където влизаше, за да предаде свършена работа…

Еленовото палто отдавна беше готово. Но изведнъж се оказа, че то нищо не решава. Светлана помисли малко и измисли. Разплете небесносинята си шапка и от преждата й оплете шалче. Отиваше й на лицето. Цяла седмица оправя стаята, смени пердетата, окачи старите, които използваха още когато баба й беше жива — с нещо й бяха по-симпатични. Изпра в студена вода старинното азиатско парче плат, което баба й наричаше с игривата дума „сюзане“, и го окачи като завеса пред вратата — да я крие от съседските очи. И когато подреди красиво всичко, вечерта си легна и си каза: утре пак ще ме повали ангина. И ангината я повали.

На сутринта Светлана се изми, облече си бялото пуловерче и си върза новото небесносиньо шалче. А после се обади на Шурик и нежно го попита дали не може да й помогне: разболяла се е от ангина и няма кой да й купи лекарства. И легна в леглото.

Дори не можеше да измисли нещо по-добро: купуването на лекарства беше свещена работа. Лекарство за мама, лекарство за Матилда, лекарство за Валерия… На Шурик тази молба се стори толкова естествена, че след като закуси набързо, пристигна при Светлана — да изпълни една обичайна поръка. Калцекс беше купил по пътя.

„Той е съвсем друг, не е подлец като Серьожа Гнездовски, не е предател като Асламазян, никога не би постъпил така с мен… Той е друг… — мислеше си тя и шепнеше: друг, друг…“

Вечерта при Светлана дойде Жучилин — да навести пациентката си по приятелски. Тя му свари силен цейлонски чай — който всъщност самата тя никога не пиеше, — сложи на масата паничка със сладко, бисквити и нарязан на тънко лимон. Гърлото й беше увито с шалчето.

— Втора ангина поред — оплака се Светлана. Изглеждаше спокойна, никакво напрежение. Очичките й сияеха.

— А как си със съня? — попита докторът.

— Напълно се оправи — отговори Светлана.

„Велика сила е плацебото“ — радваше се Жучилин. Миналия път вместо приспивателно беше дал на Светлана таблетки калциев гликонат. Впрочем Светлана не беше ги вземала.

А може би ангините са изиграли някаква роля? Все пак интересно… Това е почти правило: соматичните заболявания в известен смисъл разтоварват психиката. И той си спомни друг един неотдавнашен случай, при който, след като се разболя от тежък грип, негов пациент прекрасно излезе от дълбока депресия…

В онази вечер всички бяха доволни от себе си: Светлана, която смяташе, че си е намерила мъж, съвсем различен от гадовете, които бе срещала по-рано в живота си, доктор Жучилин, който бе уверен, че за пореден път е извел пациентката си от опасното състояние, и Шурик, който бе успял да зарадва майка си с пастет от черен дроб. Освен това бе занесъл лекарства на младата Светлана и й бе оказал полово уважение, което тя с толкова трогателни намеци си бе поискала…

Шурик не умееше да гради планове по-далеч от вечерта на конкретния ден. С предчувствията и прогнозите се занимаваше изключително Верочка, а баба му, която беше най-проницателна от всички, отдавна я нямаше и той, горкият, дори не подозираше какъв тежък кръст поемаше, като даряваше простичка радост на едно невзрачно нервно момиче.