Искрено ваш Шурик

24

С наближаването на есента животът коренно се промени: Шурик започна първата си истинска работа и постъпи в правилния вечерен институт, Вера, напротив, напусна работа и също заживя по нов начин. След операцията се чувстваше много по-добре и макар че постоянната й слабост не я напускаше, вътрешно се оживи и изпита нещо като обновяване: сякаш се връщаше към себе си, младата Вера. Сега имаше много свободно време, с наслада препрочиташе стари, отдавна четени книги, пристрасти се към мемоарите. Понякога излизаше да се разходи, стигаше до близкия парк или просто седеше на някоя пейка в двора, като се стараеше да бъде по-далече от младите майки с техния шумен приплод и по-близо до младите тополи и сребристи маслини, които в качеството на сполучлив експеримент бяха насадени около блока. Освен това правеше гимнастика и говореше по телефона с една от двете си приятелки от детинство, бездетната вдовица на известен художник Нила, която винаги беше готова да води дълги телефонни дискусии за писмата на Антон Павлович6 или за дневниците на София Андреевна7… Странно нещо — всичко от онзи живот беше по-разбираемо и интересно за тях, отколкото от днешния. С втората й приятелка, Кира, не се получаваха дълги разговори, защото на нея вечно нещо й прегаряше на печката…

По случай пенсионирането на майка му Шурик домъкна вкъщи голям телевизор. Вера се поучуди, но скоро оцени новата придобивка: често излъчваха спектакли, повечето стари, и тя бързо прости тромавостта на това изкуство и свикна да гледа „сандъка“.

Шурик почти нямаше свободно време и общуваше с майка си много по-малко, отколкото й се искаше: тя ставаше късно, обикновено когато той вече тръгваше за работа, оставил в кухнята увита в пешкир порцията овесена каша, въведена в семейното хранене от дядо Корн, който на младини страдал от англомания.

Затова пък в неделя сутрин закусваха заедно, после през деня Шурик даваше два остатъчни, както ги наричаше Вера, урока по френски и вечерта прекарваха пак заедно. Вера все още изпитваше боязън да излиза самостоятелно от къщи и именно в тези неделни вечери ходеха заедно на концерти, спектакли, посещаваха приятелките Кира и Нила. Дали Шурик изпитваше удоволствие от този светски живот? Може би младежът би си избрал някое друго неделно развлечение? Вера не си задаваше такива въпроси. Не си ги задаваше и Шурик. В отношението към майка му освен любов, тревога за нея и привързаност имаше и библейско покорство пред родителите, леко и незатруднително.

Вера не искаше никакви жертви — те се подразбираха и Шурик с готовност й помагаше да си обува обувките и да си облича палтото, да ги събува и да се съблича, да я крепи при качването във вагона на метрото, да я настанява на най-удобното място. Всичко беше толкова естествено, просто, мило…

Вера споделяше с него мислите и наблюденията си, преразказваше му прочетените книги, информираше го за състоянието на душите и телата на приятелките си. В разговорите им понякога изникваха дори политически теми, макар че поначало Вера беше много по-плашлива от покойната си майка и обикновено не си позволяваше да се впуска в опасни разговори, а предпочиташе гръмогласно да заявява, че не се интересува от политика и интересите й са свързани изключително със сферата на културата. Тя одобряваше работата на Шурик в библиотеката, понеже беше работа културна, макар да се досещаше, че не е твърде мъжка.

Но на Шурик му харесваше. И то му харесваше всичко: и станцията на метрото „Библиотека «Ленин»“, и старата сграда на Румянцевската библиотека, и разнообразните миризми на книгите — старинни, стари и съвременни, които се отличаваха за чувствителния нос с хиляди оттенъци — на кожата, на книговезкото платно, на лепилото, на плата, вложен в кориците, на печатарското мастило, и симпатичните жени от една особена библиотечна порода — тихи, учтиви, всичките на една неопределено приятна средна възраст, дори и млади. Когато в обедната почивка сядаха около служебната трапеза да пият чай, всички го черпеха със сандвичи с кашкавал и салам, също еднакви…

Сред тях се открояваше само началничката — Валерия Адамовна Конецкая. Впрочем тя се открояваше и сред началниците — завеждащите отдели. Начело на всички други отдели имаше по-възрастни хора, дори и от редкия в библиотеката мъжки пол. Тя беше най-младата и най-енергична, обличаше се най-добре от всички, дори носеше диамантени обици, святкащи с остри синкави пламъчета на ушите й в редките случаи, когато се подаваха изпод изключително гъстата, достатъчна поне за три жени коса, прихваната ту с дебел обръч, ту с плоска черна панделка отзад на шията. За присъствието й предварително съобщаваха гъстият аромат на парфюм и потропването на патерица. Единият крак на красавицата беше по-къс и тя силно, дълбоко куцаше — при всяка крачка сякаш леко се гмурваше, а после изплуваше, като същевременно повдигаше сините си ресници… Човек би казал, че е нормално да не я обичат заради това, че с облика си нарушава общата еднородност. Но я обичаха: заради красотата, заради нещастието, което бодро преодоляваше, дори заради инвалидната й кола „Запорожец“, която караше сама, смайвайки другите шофьори и пешеходците с пълната непредсказуемост на шофьорското си поведение, заради веселия й характер и й прощаваха — о, имаше за какво да й прощават! — любовта й към клюките за чуждите работи, прекомерното кокетство и постоянните й флиртове с посетители на библиотеката.

Шурик оцени човеколюбието й, когато в разгара на грипната епидемия — половината служители бяха болни, а другата половина работеха с удвоено натоварване — отиде при нея да поиска три дни неплатен отпуск.

— Ама вие сте полудели! Трябвало да ви пусна за сесия в най-тежкия момент, и то в неплатен! И дума да не става! И без това няма кой да работи!

— Валерия Адамовна! — примоли се Шурик. — Моят случай е… просто ми иде да подам молба за напускане!

— Кажи-речи от вчера работите и вече ще напускате! Ами напуснете! Има цяла опашка от кандидати! Да работите в Ленинската библиотека! Хората не напускат от тук! От тук само се пенсионират! — искрено се ядоса началничката.

— Трябва да замина за три дни за Сибир. Инак ужасно ще подведа една жена…

Под сините ресници на Валерия припламна интерес:

— Така ли?

— Разбирате ли, скоро ще ражда, а аз съм й нещо като съпруг…

— Ха! Скоро ще ви се роди дете, а вие сте нещо като съпруг значи? — пресилено се изуми Валерия.

И Шурик, седнал на крайчеца на стола, разказа кратко, но ясно цялата история на горката Стовба, история, която още нямаше финал, защото, след като се разписаха, тя замина при родителите си в Сибир и сега беше дошло време да ражда, та му се обади и го помоли спешно да отиде: защото, ако детето се роди с приемлив цвят, просто мургавичко, пак добре. Но ако е истински негър, непременно ще се вдигне семеен скандал, защото бащата е корав камък с партийна длъжност и непременно ще я изхвърли от къщи… Така че той трябва да замине, за да играе ролята на щастлив баща на кубинското дете…

— Напишете си молбата — каза Валерия Адамовна и сложи своя красив чорлав подпис точно под плахите редчета на Шурик.